Марио Кроненберг
Истинска история (4)

Част четвърта
Австрия

На 6 февруари сутринта пристигнах във Виена. Няколко часа по-късно ме приеха в лагера за емигранти в Трайскирхен. Имах късмет — там не приемаха българи без документи, а аз имах само една диплома (пасавана го унищожих за всеки случай)!

Единственият начин да остана в Швейцария, бе да се оженя за Лили, но това за мен не бе опция — не можех да живея пет години (минималният срок, за да получиш паспорт по онова време) с религиозен фанатик. Разбира се, можеше да я излъжа и да изчакам просто документите за Канада, но аз не умея да лъжа и за мен бракът не е сделка, както за Дани — няколко месеца по-късно този невероятен късметлия се ожени за млада, богата и красива швейцарка. Как стана — след двумесечен престой в гадния лагер за емигранти на 15 км южно от Виена, получих подарък — точно на Рожденния ми ден, 11 април, получих пансион във Виена. В Трайскирхен през март едва не ритнах камбаната след като местната зъболекарка ми извади един зъб само наполовина и остави единия корен вътре — подух се като плондир и с адски болки отидох в Университетската Клиника във Виена, където никаква упойка не ме хвана (костта беше възпалена) и трима души ме държаха докато четвъртия с длето избиваше корена — исках да скоча и да го удуша! Сигурен съм, че Гестапо могат да научат доста от виенските зъболекари! В края на април си купих кола и югославски паспорт и на 1 май заминах за Биел, за да си взема техниката — телевизор, ресивер, CD плейър, тонколони и 160 компактдиска. Направих на Дани един нумерологичен хороскоп (междувременно във Виена един човек ме въведе в основите на Нумерологията) и му казах следващата седмица да не пътува за Франкфурт (искаше да прекара двама индийци през горичката в Базел и да се види с друг български футболист в Германия). Той обеща да се откаже.

Но след като си заминах за Виена, Дани го направи и на връщане немски патрул го хванал в горичката. След една нощ в ареста немците го дали на швейцарците, защото им показал снимка на сина си и казал, че не може да живее без него — добър артист е, явно си е сбъркал професията, ха-ха! Взели му всички документи, но му върнали колата и му дали един документ в който пише какво са му взели. А той (нали е късметлия) си беше намерил супер работа — управител на билярдна зала в един още неоткрит нов шикозен ресторант в центъра на Биел плюс безплатна квартира в хотела над ресторанта. Шефката му — 25-годишната дъщеря на собственика на ресторанта, естествено му се развикала, че 2 дни не е бил на работа, но той купил една бутилка шампанско и я напил. След една седмица се оженили! Получил чисто нов Мерцедес — сватбен подарък!

Да, ама „Шило в торба не стои!“ След няколко месеца започнал да пие и да бие жена си, а в Швейцария това не върви — развод по бързата процедура, няколко месеца затвор за някакви обири отпреди това, за които в пияно състояние се похвалил на жена си и петгодишна забрана за Швейцария!

Някъде през февруари 1991 Дани преспа при мен във Виена на път за България с една пътуваща певица — българка, която стана следващата му съпруга (пак за известно време) и му роди дъщеричка. Аз по това време бях още в пансиона в една стаичка 2,40×1,50 м и още не знам как се събрахме и тримата (плюс мивка, телевизор, видео и уредба) в това тясно пространство!

Още с пристигането си във Виена, отидох в „Pioneer“ и „Sony“ да си търся работа — вече бях квалифициран специалист в лазернооптичната електроника. Но работа нямаше… А в Австрия за жалост не е като в Швейцария, където всички дипломи веднага ми ги признаха. Тук трябва да нострифицираш, а това е дълъг, труден и скъп процес. Когато през 1995 година, въпреки че още имах действаща присъда от десет години, след като проверих, че ме няма в граничния компютър, се върнах в София и се дипломирах като Инженер по Електроника и Автоматика и след това подадох документи за нострификация във Виенския Технически Университет, ми казаха, че трябва два семестъра да уча „Пневматика“, което няма нищо общо с Електрониката, и да държа изпити, аз се отказах.

През септември 1990 заминах за Будапеща, за да се видя с родителите си. Сега едва ли бих поел такъв риск — ако ме бяха хванали в Унгария, може би щяха да ме върнат в България и това щеше да е краят… Взех ги от аерогарата и отидохме в едни студентски общежития, които бяха още празни. Три дни бяхме заедно, разходихме се даже до Балатон.

1991 бе хубава година за Вера — тя се ожени за швейцарец, при това четири години по-малък от нея! Трябваше да чакат до октомври, за да навърши той 21 (пълнолетие по швейцарските закони). 1991 започна добре и за мен — в средата на януари започнах работа на черно в една компютърна фирма, където поправях монитори и ми плащаха на бройка. Но през март ни изгониха от пансиона, аз си продадох колата, и допуснах отново груба грешка — дадох 4000 марки на един мошеник, който взе жилище в 10-ти бецирк заедно с бременната си жена и кучето им, и аз живях там два месеца в една малка кухничка, където дебелата свиня често идваше да готви след десет часа вечерта! Югославския ми паспорт изтече, но един приятел (бивш военен, не знаех, че има такива способности) го „удължи“ с една година и през май заминах за Чехия да си оправя зъбите. Бях на гости на родителите на една чехкиня (естествено им плащах наем), гадже на мой приятел. Останах около десетина дни и някакъв зъболекар-мошеник ми направи коронки, които паднаха още във влака обратно.

През юни се преместих при един българин в 22-ри бецирк. И той не беше цвете, но жилището беше хубаво, точно до Alte Donau — супер за лятото — плажът е само на стотина метра. Малко по-късно получих от майка ми новия си български международен паспорт, с който си направих адресна регистрация и седмица по-късно започнах работа на бяло! Заплатата ми беше смешна, но какво можеш да очакваш от поляк (шефа ми беше дебела мазна свиня). Получавах 10 000 шилинга бруто, 8200 чисти — около 1170 марки — смехория за виенските цени (В Швейцария получавах три пъти повече). Но когато след една година отказа да ми увеличи заплатата дори с цент, напуснах. Не от заплатата естествено, а от далавери и допълнителна работа успях да спестя около 9500 марки. На 31 юли си купих червен Фолксваген Голф на изплащане, а на 1 август, когато парите ми бяха вече доста намалели, хазяинът ми любезно ме уведоми, че на 1 септември трябва да напусна жилището. Той естествено знаеше, че ще си купувам кола, но ме изчака да я купя и тогава ми сервира тази новина, за да нямам пари за жилище! Винаги съм се учудвал как българите в чужбина може да бъдат такива идиоти — всички нации се поддържат — турци, сърби, араби, негри, само ние сме наопаки — „Не сакам на мене да ми е добре, а на Вуте да му е зле“. Понякога ме е срам, че съм българин…

Както и да е, отидох да живея в 10-ти бецирк при двама българи. Там имахме тераса с южно изложение, на която имаше огромна сателитна антена и като я въртяхме, гледахме около сто програми (огромно количество за 1992 година). През декември заминах за Биел за да взема братовчедка ми и мъжа и — те искаха да са на Коледа и Нова Година във Виена. Опитах се да си извадя виза за Германия (защото иначе се заобикаля около двеста км по труднопроходими пътища — през Кицбюел), но не успях — над двеста човека чакаха по цяла нощ пред посолството. И нали съм Овен, реших да мина по лесния начин — купих един австрийски паспорт от един задник, който ме излъга, че го е намерил (а той всъщност е бил откраднат в една дискотека). Хубаво — карам нова кола с виенски номера — на границата в Залцбург никой не ме провери. Даже във вътрешността на Германия ме спряха за превишена скорост, но никой не ми е искал паспорт. Написаха ми глобата и казаха, че ще си я получа по пощата във Виена (така и стана). Но на връщане на австрийско-немската граница в Брегенц пуснаха с кимване 7–8 коли преди нас, но точно нашата спряха. Дадох им австрийския и двата швейцарски паспорта (Вера получи паспорт веднага след сватбата, тогава беше лесно, сега жените чакат минимум пет години, мъжете — десет). Полицаят ги провери в компютъра и след малко с мазна усмивка ме попита дали имам книжка или лична карта. Аз разбрах, че съм разкрит и му дадох българския паспорт и българската книжка и му казах, че съм му дал по погрешка чужд паспорт, но вече беше късно. Заключиха ме за два часа, платихме хиляда марки глоба и ме дадоха на австрийците. Те ме провериха — изчакаха да получат по факса моя снимка от Трайскирхен (явно не вярваха много на българските паспорти) и ме пуснаха. Пет месеца по-късно, точно на рожденния ден на баща ми — 19 май, отидох на съд и за мое огромно огорчение вместо глоба, както очаквах, получих три месеца условно за срок от три години, което ми съсипа възможността през 1994 да получа паспорт…

Коледа и Нова Година минаха нормално, Боби (мъжът на Вера) ме научи да играя билярд, но Вера ме научи на нещо много по-лошо — да играя на рулетка. Ходихме в казиното в Баден (то е като дворец — само реновирането му струва 500 милиона марки) и с късмета на начинаещия спечелих около 700 марки. След това на връщане минахме през казиното в Залцбург, до което се качваш с един асансьор, описан в „Тайфуни с нежни имена“ на Богомил Райнов. И там с моята „система“ (какъв наивник съм бил — в казиното няма системи) спечелих с минимални залози за около 30 минути над 3000 марки. Седмица по-късно отидохме специално до Брегенц, за да играем на рулетка (в Швейцария хазарта е забранен и това е много мъдро — затова те имат пари!). Там разбрах защо една маса за рулетка струва 50 000 долара — всичко се манипулира. Пред мен се падна 19 пъти подред червено — математически шансът за това е едно към милиард! Загубих над 5000 марки… а един млад арабин до мен загуби над сто хиляди, но той явно можеше да си го позволи, усмихна се и отиде да тегли още пари.

Върнах се във Виена без пари и като капак през март единият българин, на чието име бе жилището, ни взе парите за наема и избяга в България. Трябваше спешно да си намеря работа, безработните ми привършиха и ме изхвърлиха от жилището. Два месеца живях при една позната в 17-ти бецирк. Добрата новина бе, че си намерих работа — в Life Line Austria — новосъздадена фирма за алармени системи в 4-ти бецирк — в центъра на Виена. Шефът ми бе арабин, роден в Техеран, дошъл преди 30 години във Виена, живял 10 години в Ню Джърси, където продавал скъпи коли и спестил 1 милион марки. Взе кредити за още 1 милион и… загуби всичко за 2 години, ха-ха! Човекът не беше глупав, но не разбираше нищо от алармени системи, въпреки че беше получил лиценз за може би най-добрите алармени системи в света — на „Linear Corporation“. Във всички американски филми сте гледали белите кутии с дисплей в къщите на богатите американци. Те наистина са чудесни, много по-добри от съществуващите по онова време (1993) европейски аларми, проблемът е, че сигналите от тези кутии идват по телефонни линии до централата на фирмата, която е в директна връзка с Пожарна, Полиция и Бърза Помощ. А честотния обхват на тези сигнали е извън позволения диапазон в Австрия! Пощите ни дадоха лиценз за радиосигналите от датчиците, но за сигналите по телефонните линии ни отрязаха като кисели краставички. Разбира се, всичко можеше да се уреди срещу скромната сума от 30 000 марки (под масата естествено). Но шефът ми се заяде, реши, че ще уреди нещата без подкуп и… загуби всичко. Е, не веднага — от март 1993 до юли 1994 фирмата съществуваше и аз бях нейния техническия директор. Имахме договори с вериги от супермаркети, със всички табактрафици във Виена (само оттам може да си купиш цигари), но без разрешението на пощите не можеше да започнем работа. Ако не бяхме фалирали, сега може би щях да съм милионер…

След като за около два месеца преведох лично цялата документация на програматора и централата от английски на немски (това за мен бе чудесно упражнение по технически немски — работех с два компютъра с програма за преводи), за да не бездейства екипът от специалисти, под мое ръководство започнахме разработка на различни уникални устройства. Едно от тях бе прототип на електронно устройство за управление на газова горелка за отопление на жп стрелки през зимата (която тук е доста сурова — до минус 35 градуса). Действащите по онова време бяха на „Шрак“, с дискретни елементи (!) на поне десетина години, и работеха надеждно максимум до минус 15 градуса. Аз проектирах устройството с ИС за военни цели, работещи според спесификациите до минус 95 градуса. Моят заместник — хърватски инженер и техниците направиха две, тествахме ги успешно при минус 35 градуса в специална камера на Австрийските железници, но те пожелаха да ги тестват в реални условия следващата зима, аз не го патентовах (мислех, че шефът ми ще има грижата за това) и на 1 август 1994 фирмата фалира… Означенията на чиповете бяха изтрити естествено, но знае ли човек… принципните схеми останаха във фирмените компютри… (които теоретично трябваше да бъдат конфискувани и продадени на търг около година по-късно). А след фалита шефът ми изчезна (и сигурно е имал основание — много хора го търсеха за пари).

Какво друго ми се случи през 1993 и 1994? През октомври 1993 отново се видях с моята голяма любов, която не бях виждал от шест години. Поканих я във Виена, шефът ми даде жилището на сина му за четири месеца (малко, но уютно и добре обзаведено и само на триста метра от фирмата). Тя остана само три седмици (искаше още, но не и удължиха визата). Първата нощ счупихме всички рекорди (десет часа секс нонстоп), купих и куп подаръци, платих и развода и… повече не я видях, ха-ха! Не, излъгах ви — през пролетта на 2000 година я засякох в кафето на „България“ — беше невероятно красива и елегантна както винаги. Каза ми да се скрия, защото ходи с депутат, който е страшно ревнив и когато това смешно плешиво космато човече с мустаци от типа „дребен, набит и в гъза развит“ дойде да я вземе с Мерцедеса, направо я съжалих. Жени…

През юни 1994 бях на най-невероятното шоу, което съм виждал — един от последните концерти на Пинк Флойд! Концертът бе във Винер Нойщад, на 60 км от Виена — на едно летище, и на него имаше над 120 000 души! Заедно с един мой приятел дойдохме няколко часа преди началото и бяхме само на 30 метра от сцената! След това съм бил на концерти на Джетро Тул, Фиш, Питър Гейбриел (в София), Ролинг Стоунс (в Рио де Жанейро), Манфред Мен Ърт Бенд (във Виена), но нищо не може да се сравни с това шоу!!! Когато самолетът прелетя ниско над нас и се разби в сцената, ефектът беше просто неописуем!

Дойде есента на 1994. Вера бе реабилитирана (нищо чудно — баща и имаше дебели връзки и много пари) и още през лятото на 1993 си замина за България. И мен носталгията ме мъчеше много и затова когато през ноември един мой приятел провери и ми гарантира, че ме няма в граничния компютър, аз също реших да отида до България. Пътуването беше неприятно — пътувах с мои приятели — два буса и една кола (аз бях в колата). По всички граници имаше чакане и разправии с митничарите, защото бусовете бяха пълни с перални и хладилници (а те пък бяха пълни с кафе, затова се даваха неизбежно рушвети на всяка граница). Минахме през Румъния и то чак през моста при Русе. Когато минах паспортния контрол и влязох в Русе, сякаш камък ми падна от гърба — не можех да повярвам, че след 6 години и 4 месеца съм отново в България…

Бях два-три дни на гости на моите приятели в Павликени и Левски — места където никога не бях стъпвал. След това заминах за София. Столицата ми се стори ужасно мръсна — от изгорелите газове на колите по бул. „България“ получих астматичен пристъп! Буквално се шокирах — всичко се бе преобърнало на 180 градуса! И хората се бяха променили тотално — всички мислеха само за пари и как да свържат двата края. Тогава останах около 3 месеца в България — просто имах нужда от общуване с „нормални“ българи и българки — тези в чужбина са така да се каже „ненормални“ — израждат се в сноби, започват да говорят с децата си само на немски, а получат ли чужд паспорт се подуват като въшки. В тази връзка се сещам за една карикатура, която съм видял някъде и съм я запомнил, защото никак не беше смешна: Град — навсякъде огромни табели: 2+2=5. В една странична улица дребно човече носи малка табелка на която пише: 2+2=4. В съседната улица е спряла линейка и към човечето тичат двама санитари с усмирителна риза. Понякога имам чувството, че това човече съм аз — все по трудно разбирам света. Тази карикатура е чудесна илюстрация на мисълта на Гьоте — „Там където глупостта е образец, разумът е безумие!“ А в България според мен глупостта е образец… Политиците лъжат хората, те им вярват, а всекидневно излизат на бял свят кирливите им ризи и повсевместната корупция…

Срещнах стари приятели, но те общо взето почти не ми обърнаха внимание — единият беше направил верига от автосервизи и магазини за алармени системи, другият — верига от магазини за сувенири, третия внасяше мрамор от Италия — никой нямаше време за мен, всички бяха страшно заети. Все пак бяха намерили време да се оженят, за което им завиждам. Е, ако бях останал в България, сигурно и аз щях да се оженя. Между другото някога сигурно ще го направя, защото Ванга, която майка ми познаваше лично — били са съседи в Петрич е казала преди 10 години, когато леля ми е ходила да я пита за дъщеря си: „Вера ще се ожени в град с буквата «Б» (тя се ожени в Биел) и ще живее в държава с буквата «С» (Swiss)“, а за мен е казала, че ме вижда до една червена кола (тогава карах червен Фолксваген — Голф) и ще се оженя, но не е казала кога… Така, че някога и аз ще си намеря половинката, ако се вярва на Ванга, а тя рядко бърка…

Може би сте чували, че ако човек поживее повече от година на Запад, вече не може да се върне в България. Това не е точно така — аз възнамерявам след някоя и друга година да се върна, но наистина в България почти всичко ме дразни — спират тока, водата, пълно е с цигани и просяци, откраднаха ми радиото на колата (добре, че имаше аларма, че иначе и нея щяха да я откраднат), да не говорим за отношението на хората и дупките по пътищата — спуках гума и си изкривих джантата в огромна дупка в центъра на София! Но някои неща ми харесват — магазините работят денонощно — тук в неделя ще умреш от глад, частните ресторанчета са на ниво и цените за мен са направо смешни. И там някакси купона денонощно тече — уж хората нямат пари, пък всички заведения са пълни, карат по-хубави коли от нас, имат супержилища и въобще си живеят добре (поне повечето от моите приятели).