Марио Кроненберг
Истинска история (1)

Част първа
Как се става престъпник

За първи път братовчедка ми Вера ми спомена за нейната брилянтна идея през един прекрасен пролетен ден на 1986 година. Действието се развиваше в София през тъмните комунистически епохи, т.е. по „Тошово“ време. По онова време бях студент в трети курс „Електронна Техника и Микроелектроника“ във ВМЕИ (сега ТУ). На лекции въобще не стъпвах, ходех само на упражнения и работех в една лаборатория по НИС (Научно-Изследователски Сектор), където се занимавахме с доста интересни неща и създавахме някои уникални уреди и апарати, но заплащането беше мизерно (50–60 лева на месец). Тъй като имах солидна техническа подготовка (бях завършил Полувисшия Институт по Съобщенията специалност „Радио и Телевизионна Техника“), си вземах почти всички изпити предварително. Ето защо имах доста време да гоня мацките (или да бягам от тях, както често се случва), а и за някои други неща.

Вера тогава беше на 19 години и нямаше никакви проблеми — беше презадоволена, галеното дете в къщи. По-точно имаше един проблем — родителите и не и позволяваха да се среща с нейния приятел Даниел, също на 19, който в момента отбиваше военната си служба, може ли да познаете като какъв — футболист от „Славия“! Този човек беше толкова несериозен, че като кажеше: „Добър ден“, човек трябваше да гледа Слънцето. Но беше късметлия — тя го обичаше.

Аз и Вера бяхме много близки, като брат и сестра и почти нямахме тайни един от друг. Тя работеше в БВТБ (Българска Външно-Търговска Банка) — в централния клон срещу Покойника. Идеята и бе проста и същевременно гениална: бордерата, които тя всеки ден издаваше на хората с банкови сметки в БВТБ, за да пазаруват в „Кореком“ бяха безотчетни, т.е. можеше да се вземат в неограничени количества. На всяко от тях имаше един печат с дата и номера на клона и три подписа. Печатът се прибираше всяка вечер от последната служителка (те естествено се въртяха). Не представляваше никакъв проблем една вечер да се измъкне и на другата сутрин отново да се донесе, без никой нищо да разбере. Единственото, което ни трябваше, бе един паспорт на човек на моята възраст от София. Тя можеше да му направи и фиктивна спестовна книжка.

В началото приех идеята скептично — просто не ми се вярваше, че толкова лесно може да се осъществи. Другото, което ме спираше бе, че тя преди мен бе говорила за това с Даниел. Но изкушението бе голямо — можех да си „купя“ толкова много неща, за които по онова време можех само да мечтая: телевизор, видео, стереоуредба. А тя ми каза:

— Ако ти не искаш, ние с Дани ще го направим!

След дълъг размисъл изкушението надделя. Тогава за съжаление още не познавах народната мъдрост — „Трима души са дружинка с предател“… Лятото отмина и една вечер в края на септември Вера изнесе печата. Цяла нощ подпечатвахме бордера в квартирата на Дани — около двеста броя! Мажехме печата така с боя, че номера на клона да не личи. От всичките ми харесаха само 12 броя, останалите унищожихме. Не липсваха и емоции — по едно време на вратата се звъни — шах! Съседът отдолу дойде да се оплаква, че много шум вдигаме и попита какво чукаме по това време. Дани едва го удържа да не влезе в стаята и да види всичко.

Междувременно аз си пуснах брада и мустаци, сложих си вместо контактни лещи очила с диоптър и си извадих нов паспорт с новия си вид. В началото на декември Дани ми донесе паспорт на 30-годишен човек от София (с новия си вид можех спокойно да мина за 30-годишен). Глупакът го беше откраднал лично от един купон при негов съсед — син на посланник, но ме излъга, че го е купил от един циганин за сто лева, както се бяхме разбрали, за да няма никаква връзка с нас. Дадох му парите. Вера вече от два месеца не работеше в БВТБ. Можеше да пристъпим към финалната фаза.

Датата на печатите беше 20.X но можеше да мине и за 20.XI или 20.XII. Решихме да действаме точно на Коледа — тогава много хора пазаруваха и нямаше да прави впечатление. Аз смених снимката в паспорта с моята (открих неподозирани таланти у себе си — стана суперпрофесионално). Когато усети, че няма мърдане, Дани се панира и няколко дни преди Коледа влезе във ВВМИ да оперира здрав крак, само и само да не участва. Че е несериозен знаех, но не знаех, че е страхливец — бяхме се разбрали да ми помага при пренасянето и с неговата кола да прекарваме стоката. Както и да е — набелязах какво ще купувам, а Вера напечата бордерата. Облякох се като баровец и… тръгнах с моята кола по Корекомите. За два дни — 24 и 25 декември „купих“ стоки за 4760 долара — два телевизора, две видеа, две уредби, 50 видеокасети, сто аудиокасети и злато за над 500 долара, като използувах само осем бордера (Корекомите на „Раковски“ и „Quelle“ бяха в ревизия). Външно погледнато това не беше трудно, проблема бе, че винаги трябваше да паркирам далече от магазина, за да не ми види някой случайно номера. Естествено не можех да взема никой да ми помага, затова трябваше да мъкна всичко сам. Но това са, както се казва „бели кахъри“. Имаше и други емоции — една от продавачките в Корекома до „Новотела“ започна да ме сваля и като разбра, че съм с кола, ме помоли да я закарам до площад „Ленин“, но аз, разбира се, любезно отказах. Между другото, когато 3 седмици по-късно я доведоха, за да ме идентифицира, тъй като от нея купувах два пъти, на 24-ти и на 25-ти, тя ми се усмихна и каза:

— О не, това не е същия човек!

Системата на Кореком беше като на „Руския цар“ — давам на касиерката бордеро за хиляда долара (!) и паспорт, тя ми бута паспорта обратно без въобще да го отвори, усмихва ми се, хвърля бегъл поглед на бордерото, прибира го в чекмеджето и ми подпечатва касовата бележка. Направо да умреш от смях — както казват: „Кумчо Вълчо, ела ме изяж!“ Явно ние бяхме първите, които правеха този номер. Но не бяхме последните — „Кореком“ и БВТБ не си взеха бележка, и една година по-късно някой по-умен от нас го повтори, но сумата бе 150 000 долара, стоката бе натоварена на кораб и завинаги изчезна от България.

Дотук добре — на 25 декември измъкнахме нелегално Дани от болницата и го закарахме да види какво сме му купили. И тогава този нещастник ми каза, че лично е откраднал паспорта от купона у Джон. А той беше остриган и сигурно е направил впечатление там. Аз и Вера полудяхме — това беше може би единствената нишка която можеше да доведе полицията до нас. На другия ден говорихме с Джони и му предложихме златото, ако ни помогне в случай на нужда. Той отказа да вземе каквото и да е, и каза:

— Естествено, че ще ви помогна — с Дани сме приятели от деца.

А след това ни успокои, че човека с паспорта (негов колега) е бил доста пиян, бил е на два купона тази вечер и е решил, че го е загубил в „Плод-зеленчук“. По-късно разбрахме, че и чрез печата е било невъзможно да ни хванат, защото междувременно той вече бил сменен с нов, а стария бил претопен.

Тъй като живеех сам, решихме всичко да стои при мен известно време. Само за Нова Година Дани взе едното видео и единия телевизор и след това ги върна обратно, за да не ги видят техните. Те живееха в една вила, а той при баба си в „Емил Марков“, но все пак от време на време слизаха долу.

Тази Нова Година съдбата бе благосклонна към мен не само материално — в Новогодишната нощ имах щастието да спя с най-красивото момиче с което съм бил някога — почти точно копие на Жаклин Смит (ако това нищо не ви говори, намерете оригинала на „Самоличността на Борн“ от 80-те години с Ричард Чембърлейн и Жаклин Смит) Когато такава жена влезе някъде, изведнъж става тихо и както казва един мой приятел „ти спира часовника и му се напуква стъклото“. От три седмици я ухажвах и когато отвори новогодишния ми подарък — тоалетен комлект „Нина Ричи“, тя се разплака и каза, че никой никога не и подарявал такова нещо (животът и не беше лек — тя имаше извънбрачно дете и баща и, бивш военен, доста я тормозеше).

Но на 11 януари се случи това, което не трябваше да се случва: Дани се напил, пребил Вера, след това започнал да се хвали на баща си „какво си бил купил“, а накрая му скочил с нож. Ние с Вера не знаехме, че баща му бил „кука“ — работел за ДС. На другия ден Вера дойде в къши с насинено око. Попитах я:

— Какво стана? Всичко наред ли е?

— Няма проблем. Само малко се скарахме с този идиот Дани. Хайде да излезем малко.

Обиколихме магазините — купих и едно кожено яке и някои други дреболии. А през това време Дани и баща му отишли при един адвокат и му разказали всичко. Той направо ахнал — казал:

— Браво бе — вие сте гениални! Могат да ви хванат само чрез паспорта.

И след това ги посъветвал Дани да ни предаде и като свидетел на обвинението така да си отърве кожата. И този страхливец, който твърди, че обича Вера, го направи.

На 13 януари в 6:40 ме арестуваха и ме закараха кой знае защо в 10-то РУ. Малко след мен там докараха и Вера. Естествено ни забраниха да говорим един с друг. Целия ден ни разпитваха, без да ни дадат да хапнем един залък. А вечерта ни закараха в Централно Следствено, в Централния Затвор. Сложиха ме в една килия 2,5×2 м с дървен под с два ужасно мръсни дюшека (миришеха на урина) и одеала които ако се оставеха изправени, нямаше да паднат — толкова бяха мръсни. По пода пъплеха хлебарки и какво ли още не. Освен решетките на прозорчето имаше и гъста мрежа, така, че въздух почти не проникваше. Аз страдам от бронхиална астма и получих тежък пристъп, но въпреки молбите ми, не ми дадоха помпичката. Взеха ми даже кутийката за контактните лещи — трябваше вечер преди да заспя, да си ги слагам в кърпичка! Малко по късно докараха в тази тясна килия още трима души — възрастен човек на около 55 години, който вече 13 месеца беше следствен (абсолютно безобразие — повече от шест месеца следствен арест според закона не е позволен), 35-годишен мъж, доктор на науките (и двамата бяха набедени, че са иманяри) и един циганин, който така го бяха пребили в 3-то Районно, че едва дишеше (имаше счупени ребра и едната му ръка беше счупена). За хигиенни нужди се използваше една кофа, а по голяма нужда ни извеждаха само сутрин в 5:00 часа. Менюто беше следното: Сутрин едно парче сирене, през което Витоша се вижда, на Обяд някаква гадна помия, а Вечер малко водичка с мазнина и две-три зрънца ориз. За целия ден получавахме 250 грама хляб, но такъв хляб не бях виждал — черен и ужасно твърд, поне от три дни. В тази килия прекарах девет дни, през които остарях с девет години — за какво — та ние всичко това го направихме като на кино, и всичко веднага бе възстановено до последния цент!

За щастие ни пуснаха под гаранция. След това започнаха делата. Съдия беше човек, който година преди това само по косвени улики беше осъдил невинен на смърт (човекът на косъм отървал екзекуцията и косата му побеляла като сняг, защото само дни преди това хванали истинския убиец) — и въпреки това продължаваше да бъде съдия!!! Близо половин час му обяснявах, как съм си извадил втори и след това трети паспорт, втория съм унищожил, но първия и третия все още ги имам, след което той мисли две — три минути, почеса се по темето и каза:

— Ма ти как така имаш два паспорта, бе!

Братовчед ми каза след делото:

— Този не бих му дал да ми гледа конете, а те го направили съдия?!

А съдебните заседателки бяха две стогодишни баби, които през цялото време спяха кротко. Целият процес беше абсолютен фарс, който нямаше нищо общо с думата ПРАВОСЪДИЕ. Между другото аз съм на мнение, че никой няма право да съди другите, защото никой не е безгрешен и затова не може да се разпорежда със съдбата на другите. На първото дело през юли Дани не се яви. На второто през септември — също. Междувременно Вера отново тръгна с него — след всичко което този човек и направи!!! Върви ги разбери тези жени?!

За да се яви на третото дело, го арестуваха и го вкараха във военния арест за следствени. Но той беше взел мерки — баща му имал позната в отдел Международни паспорти. Дани я помолил да му извади бързо на него и Вера визи за Югославия (той вече бил ходил веднъж там на мач), под предлог, че ще ходи на сватба — и тя ги направила без нищо да провери. Паспортите им вече са били готови, Вера разпродала каквото може от къщи и събрали към 4500 долара. За негов късмет (този човек е голям късметлия) шеф на караула във военния арест по една случайност бил негов колега — футболист. Той го помолил да се обади по телефона, обадил се на Вера и казал:

— Вземи всичко със тебе (паспорти и пари) и отиди при Киро. След това с неговата кола елате тук.

Тя изпълнила указанията му и когато пристигнала, всичко се разиграло като в криминален филм. Дани казал на Вера да отиде при Киро и да му каже да докара колата по-близо без да гаси двигателя, но да спре така, че да не се вижда номера. След това помолил караулния да отиде да прегърне приятелката си за две минути и когато се приближил до нея, хукнали към колата, шофьора дал газ и изчезнали по най-бързия начин. Същата нощ се опитали да минат границата, но ги върнали митничарите, защото на бордерото им (което естествено пак Вера направила) пишело 6000 долара, а те имали само 4500 долара. Но на другата сутрин успели да минат. Аз не знаех нищо за техния план.

На 30 октомври вечерта в къщи дойдоха братовчед ми, брата на жена му (той е полицай) и още един военен старшина — всички доста угрижени и ми казаха, че Дани е избягал от военния арест и го издирват, а Вера също е изчезнала. Попитаха ме знам ли къде са — аз действително нямах никаква представа. Целия ден и звънях, но жената на брат и ми каза, че Вера взела един сак с дрехи и излязла без да да дава обяснения.

Междувременно нашите хора минали границата с Австрия и след двуседмичен престой в Залцбург решили да минат и немската граница, но там ударили на камък. Вкарали ги за един месец в затвора, че незаконно са влезли в Австрия и оттам — в лагера за емигранти в Трайскирхен.

Третото дело през ноември се отложи, но на четвъртото — точно на 23 декември получих „Коледен подарък“ — прочетоха ми присъдата: „Десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим“. Никой, който не е изпитал това, не знае какво изпитах в този момент. Около пет минути не знаех къде се намирам и какво става. В този момент остарях с 20 години. Вера получи същата присъда задочно. Дани — нищо!

През април Върховния съд потвърди тази нечовешка присъда и на 7 юли (след като се дипломирам) трябваше да вляза в затвора. Но… глупостта на ченгетата е пословична — те ми издадоха открит лист да ходя на събор в Югославска територия на… 10 юли. И аз отидох… с еднопосочен билет.