Марио Кроненберг
Истинска история (2)

Част втора
Как се става емигрант

9 юли — събота

Последната нощ преди бягството спах при Моника. Родителите и бяха на вилата, както всяко лято. Дължах и го — три години и половина бяхме неразделни. Едва ли някой друг ме познаваше така добре и знаеше какво става в душата ми. Това че от три години бяхме само „добри приятели“ нямаше значение. Когато разбра какво ще правя и колко е сериозно, видях, че и стана мъчно. Стана и мъчно за това, че може би повече няма да ме види. Но въпреки всичко продължи да мисли практично, както винаги. Като видя снимката на югославския паспорт, който Вера ми изпрати седмица преди това по човек от Виена, веднага отсече:

— Приличаш на него, но косата ти е много светла!

Обиколихме три магазина (беше събота), докато намерим подходяща боя. Боядисването беше голям цирк — и двамата го правехме за първи път, но резултатът бе добър — от самолет въобще не личеше. Вечерта се любихме с ясното съзнание, че може би ни е за последен път.

10 юли — неделя

Станах доста рано — в 5:00 часа. Изненадващо беше, че въобще успях да спя тази нощ, като знаех какво ме очаква. Въпреки огромния стрес на който бях подложен през последните 18 месеца нервите ми все още бяха „железни“. В 6:00 часа тръгнах за Перник. Моника поплака малко, но какво друго можеше да се очаква?

В 6:55 взех родителите си от автобусната спирка, където трябваше да ме чакат. Като видях какъв измъчен вид имат, сърцето ми се сви. Сигурно цяла нощ не бяха мигнали. Не е шега работа да изпращаш единствения си син Бог знае къде и Бог знае докога. Майка ми на задната седалка дърдореше както винаги, а баща ми мълчеше и само от време на време ми се скарваше когато минех през някоя дупка на пътя (а дупки имаше достатъчно). Сигурно го правеше по навик, беше ясно, че мислите му са другаде.

Около 8:30 бяхме на границата — в Стрезимировци. Паркирах колата, заключих я и със смесени чувства подадох ключа на баща ми. Погледнах я за последен път — вероятно никога повече нямаше да се кача в нея. Имаше страшно много хора — нещо съвсем естествено, като се има предвид, че това „свиждане“ е само един път годишно. А в югославска територия — един път на две години. Беше пълно с цигани, всички говореха, никой не слушаше, деца плачеха — голям цирк. Освен паспортите, на някои хора проверяваха и багажа. Затова дадох за всеки случай сака на баща ми, за да не правя впечатление. Проверката на откритите листове и паспортите беше формална — пък и как иначе при толкова много хора, които минават само по три коридора. Сигурно можеше да се влезе и с чужд паспорт. Като влязох, се успокоих — сякаш камък ми падна от гърба — практически бях напуснал България. Помотахме се около три часа с родителите ми, обиколихме смешните сергии, по които бяха наредени всевъзможни неща, а българи и сърби се надвикваха да хвалят стоката си. Обмених малко пари за динари, но курсът не беше изгоден. Стигнахме до другия край на базара — там нямаше никакви войници или полицаи — естествено, събора бе в югославска територия. Поседнахме за малко, хапнахме и след това се разделихме. Майка ми се разплака, а след нея и баща ми. Моето гърло бе пресъхнало, една буца заседна в него, но очите ми бяха сухи.

Тръгнах по пътя и след около двеста метра спрях и се опитах да спра някоя кола. Всички ме гледаха като извънземен и никой не спря. Минаха близо два часа. Разбрах, че няма шанс и се върнах обратно при автобусите. Един точно се готвеше да тръгва. Качих се, като преди това демонстративно сложих югославския паспорт в задния джоб на дънките си така, че да се вижда. Автобуса беше до Белград. Попитаха ме докъде ще пътувам.

— До Ниш — казах.

Преди бягството бях говорил с един приятел, който беше избягал през Югославия в Италия. Той ме посъветва да пътувам само с автобус, никакъв влак, защото във влаковете правели много проверки, а освен това имало много гангстери. Свалиха ме на магистралата близо до града.

Качих се в един градски автобус, като мислех, че е на самотаксуване като при нас. Но шофьора ме извика и ме попита защо се качвам от задната врата и имам ли карта. Обясних, че съм турист от България, за първи път съм тук и не съм запознат със системата. Човекът беше симпатяга, нищо не каза и даже ми обясни как да стигна до автогарата. Там обаче ме чакаше неприятна изненада. След няколко часа имаше автобус за Любляна… но за него нямаше места. Явно съм направил много жална физиономия на касата, защото касиерката се смили и ми даде едно от служебните. Поразходих се из града и привечер вече пътувах на Запад.

11 юли — понеделник

Автобуса пътува цяла нощ (в Белград се прекачихме на друг) и сутринта бях в Любляна. Дотук добре, ами сега накъде? Стоях близо половин час пред картата на Словения на автогарата и се чудех накъде да поема. Къде можех по-лесно да мина границата? Накрая реших — Нова Горица/Гориция — половината град е в Словения, а другата половина — в Италия. Речено — сторено. Следобяд пристигнах и до вечерта обиколих почти целия град. Това, което видях, не ми хареса. По цялата граница имаше стени или мрежи и можеше да влезеш в Италия само през КПП. Едва ли някой щеше да се загледа в снимката от югославския паспорт, но аз нямах право да рискувам. Открих, че в града има нов хотелски комплекс с казино, пред което имаше доста коли с италиански номера. Но идеята, която ми се въртеше в главата още не беше избистрена, затова реших, че след това напрежение и нощното пътуване заслужавам малко почивка и си взех стая в хотела. На рецепцията си дадох зеления паспорт — никой нищо не ме попита, и отидох да спя.

12 юли — вторник

На другия ден отново обиколих граничната ивица и тогава идеята ми се изясни — ще хвана някой италианец на стоп и така ще вляза в Италия. Следователно трябваше да чакам до вечерта, когато отворят казиното. Беше доста горещо и за да не мъкна с мен сака през целия ден, го оставих на автогарата на гардероб. И там допуснах груба грешка — не забелязах, че гардероба е отворен само до 20:00 часа. А аз отидох от 18:00 часа на кино и филма свърши в 20:10. Ядосах се на несъобразителността си, но нямах друг избор, освен да преспя още една вечер в хотела. В сака ми бяха всички дрехи, резервните контактни лещи, дипломите ми и книжката ми за кола. В мен бяха само двата паспорта и парите ми (триста марки). Както предната вечер си оставих българския паспорт, но този път мъжът на рецепцията (предната вечер беше жена) ме попита:

— Къде ви е визата? Как сте влезли в Югославия?

Обясних му, че имам синьо приложение за Югославия (виза), но съм го оставил в багажа си и му показах бележката от гардероба на автогарата. Предложих му да платя предварително, но той отказа, взе паспорта и каза:

— Добре, върви да спиш.

Десет минути по късно, когато бях под душа, телефонът ми звънна. Същият ми съобщи любезно, че „съвсем случайно минали двама полицаи през хотела и искали да ме видят“. В такива моменти човек обикновено се паникьосва и прави грешки. Аз също не съм супермен с железни нерви, но в такива ситуации мозъкът ми реагира със закъснение — чак след като премине опасността ми се разтупква сърцето (това ме е спасявало многократно). Това ме спаси и този път. Скрих югославския паспорт при пожарникарските маркучи в коридора на хотела, слязох долу и съвсем спокойно разказах на полицаите същата история (аз говоря много добре сръбски). Те ми повярваха, записаха си номера на квитанцията за сака и казаха, че на другата сутрин един полицай ще ме вземе от хотела и ще дойде с мен до автогарата, за да ми провери визата, след което ми пожелаха „лека нощ“.

Нямаше как — трябваше да зарежа сака и да напусна Югославия по най-бързия начин. Качих се горе, взех си паспорта и започнах да търся начин да се измъкна незабелязано от хотела. Това беше дяволски трудно — единственият изход беше покрай рецепцията, а всички врати и прозорци от задната страна бяха затворени и с извадени дръжки. Но нали бях в нужда — проявих малко „касоразбиваческо майсторство“ (отново открих у себе си неподозирани таланти) и с помощта на един ключ успях да отворя един прозорец на втория етаж, скочих върху една кола и, ако не се смята една драскотина, без повече проблеми напуснах хотела. За щастие никой не ме видя.

Заобиколих хотела, огледах се и видях един италианец, който явно се готвеше да си тръгва. Заговорих го на английски, обясних му, че имам среща с приятели, които трябва да дойдат от Италия, но още ги няма и затова искам да ги потърся там. Помолих го да ме вземе, той ме попита имам ли паспорт и аз му го дадох. На границата беше смехория — въобще не ни спряха. Митничарят явно го познаваше, той вероятно често минаваше оттам и му махна да минава. Колата беше страхотна — чисто нов „Фиат Типо“ турбодизел. За да ми демонстрира турбото, човека вдигна даже 160 км/ч по едно тясно шосе. Той отиваше в Удине и аз го помолих да ме свали пред полицията, уж защото се опасявам, че моите приятели са катастрофирали.

В полунощ бях участъка и тук допуснах втора груба грешка — дадох на полицаите паспорта — единствения документ, който имах. След половин час ми донесоха да подпиша някъкъв документ (че искам политическо убежище) … на имената в паспорта! Трябваха ми 5 минути, за да ги убедя, че това не съм аз и този паспорт не е мой. Като разбраха, че съм българин, шефът им побесня. Говори (по-точно крещя) 10 минути с граничния КПП и сигурно уволни някой митничар. Не разбирах какво крещи, но подозирах: — „Как можете да пускате българи да влизат в Италия, без никакви документи!!!“

13 юли — сряда

Нощта прекарах на една пейка в коридора, но бях щастлив — вече бях в „свободния“ свят. Какъв наивник — не знаех какво ме очаква. На другия ден не можаха да ми намерят преводач от български и ме интервюираха на английски. След тричасово подробно интервю ми заявиха, че до 1 седмица трябва да си извадя „пасаван“ и да напусна страната през Триест, защото идвам от Югославия — тя била „сигурна“ страна и там трябвало да поискам убежище. Каква глупост — тогава сърбите връщаха такива като мен, които незаконно са влезли в страната (след като полежат, разбира се, три месеца в югославския затвор). Преводачката ми каза след интервюто под сурдинка, че след случая „Антонов“ не приемали българи в Италия. Печалбата ми беше, че научих един важен закон — можеш да поискаш убежище само в първата „сигурна“ страна в която си влязъл, иначе те връщат там по етапен ред. За жалост го изпитах на собствен гръб.

Купиха ми билет за влака за Рим и привечер пристигнах във „Вечния“ град. Опитах се да свържа с двама души, чийто телефони имах, но без успех.

14 юли — четвъртък

Прекарах нощта в една градинка до гарата. Не бях единственият — десетина човека ми правеха компания. През целия ден ходих по разни организации за емигрантски помощи, но без успех. Навсякъде ми искаха някъкъв документ за самоличност със снимка, а аз нямах никакъв, тоест бях господин „Никой“.

15 юли — петък

Принудих се да отида до българското посолство — може би те щяха да ми помогнат. Отидох с такси до там и се ужасих от цените на такситата. Обясних на консула — елегантно „коце“ с мустачки, че съм дошъл на екскурзия, но са ми откраднали паспорта и парите и имам нужда от помощ. Той ме попита:

— Беше ли в полицията? Имаш ли протокол?

— Да — казах и му дадох документа, който ми дадоха в Удине. Но след като го прочете, той се намръщи и каза:

— Мой човек, тук пише, че си поискал политическо убежище! Хайде сега да напишеш една молба, че се разкайваш за постъпката си и да се обадиш на родителите си, да ти изпратят билет за самолета за София.

Нямаше как — написах молбата и се подписах. С такова облекчение излязох от посолството — все си мислех, че може да ме арестуват! А вечерта имаше емоции — реших да спя „по-комфортно“ в един влак на глух коловоз. Но в полунощ мина полиция, изкараха ни навън, понабиха ни и ни пуснаха.

16 юли — събота

Реших да замина за Франция. Явно Италия не ме искаше — значи продължавам на Запад. С последните си пари си купих билет за нощния влак през Генуа и Сан-Ремо до Вентимиля — на френската граница.

17 юли — неделя

Вентимиля е красиво градче на италианската Ривиера на около пет километра от френската граница. Като видях Средиземно море, не се сдържах и скочих да поплувам. А след това направих интересно откритие. В едни храсти намерих две чанти с документи на името на някъкъв италиански адвокат, мъжки дрехи и бельо и ключове от три коли. За жалост нямаше паспорти или пари. Помислих, че това може да е работа на мафията — може да са го убили. Съобразих, че оставям отпечатъци от пръсти, а вече ме има в италианските компютри и затова събрах всичко и го изхвърлих в една пропаст. Взех само едни бански, едни къси панталони и един красив химикал в който имаше скрито малко печатче с името на собственика (в България колекционирах химикалки). Не ми пукаше от нищо — ако знаех къде са тези коли, бих запалил една и бих минал с нея границата. Както и да e, стигнах до границата с Франция, но явно този ден нямах късмет — до вечерта никой не пожела да ме вземе на стоп.

Линията по която влака влизаше във Франция беше квази във френска територия — паспортния контрол беше още на италианската гара. Затова около два часа след полунощ се качих по един мост на линията и „с прибежки и припълзявания“ се насочих към Франция. Това въобще не беше лесно — по протежение на около 200 м от двете страни край линията имаще телени мрежи високи над пет метра. Отгоре имаше гранична застава и оттам осветяваха с прожектори — въобще тази граница хич не ми хареса.

Трябваше да стигна до първия жп прелез, виждах как по него преминаваха коли — там вече бях във френска територия. Но на около 40 метра от прелеза отнякъде изскочиха двама цивилни полицаи с пистолети и ме арестуваха. Явно дебнеха там всяка нощ. Закараха ме в един арест, където преспах и на другия ден…

18 юли — понеделник

… ме върнаха на италианците. Те ме качиха в една кола и ме закараха в главния град на областта — Империя. Там отново ми взеха отпечатъци, снимаха ме и по познатия сценарий ме натовариха на влака за Рим. Пристигнах отново в Рим — вече без никакви пари. Като капак (нали бе понеделник — най-омразният ми ден) си загубих и едната контактна леща. Резервни нямах (всичко остана в Югославия) и станах едноок…

19 юли — вторник

Опитах се пак да се свържа с някой от хората, чийто телефони в Рим имах, но отново без успех. Разбрах, че ако остана в Рим, ще умра от глад, затова реших, че ще я мина тази граница — вече я познавах. Качих се отново в нощния влак за Франция, но този път без билет. Цяла нощ си играх на криеница с кондукторите, a към 2 часа влязох в едно купе с един млад американец. Заговорихме се и когато дойде кондукторът му казах:

— Билета ми падна в седалката (там наистина беше паднало нещо като билет, но нямаше как да се извади), ако можеш извади го и го провери!

Той реши, че сме заедно и ме остави на мира.

20 юли — сряда

Но на другата сутрин в Сан-Ремо (последната спирка преди Вентимиля) се качи нов кондуктор и хукна да проверява билетите. Аз се заключих в тоалетната, но той най-нахално я отключи и ми поиска билета. Тогава ми дойде спасителната идея — казах му на английски:

— Аз съм австралиец. Обраха ме във вашия влак, докато спях. Взеха ми парите, паспорта, билета и всичко друго, което имах.

Той не ми повярва, но нямаше какво да направи — закара ме при гаровата полиция. Там едно младо нахакано полицайче ми повярва и явно за да се похвали колко добре знае английски ме разпита и ми направи веднага един сериозен документ с много печати, че съм австралиецът Майкъл Грейтс от Сидней, че са ми откраднали паспорта, кредитната карта и тревълчековете и даже каза:

— Сър, според мен няма нужда да се връщате до Рим — мисля, че в Монако имате консулат.

A аз най-нахално му отговорих:

— Аз точно натам се бях запътил — исках да поиграя малко в казиното, но вашите апаши ми обраха парите!

След това весел и доволен отидох на гарата — нямах пари за билет, но просто исках да видя, дали ще мина паспортния контрол. Италианецът ме пусна (естествено — документът ми беше издаден от италианската полиция), но французинът ми каза:

— Съжалявам, сър, но трябва да се върнете до Рим, за да си извадите паспорт — няма как да ви ударя входна виза на този документ.

Ясно, казах си — значи пак на стоп. По познатия път стигнах до пункта край морето и този път имах късмет — две французойки ме взеха на стоп и ме вкараха в Ментон. Този град беше очарователен — по цялото крайбрежие хотел до хотел и вила до вила. Но аз за съжаление нямах време да се наслаждавам на панорамата, затова веднага хванах стоп до Ница. Планът ми беше ясен — за да бъде Франция първата страна в която ще поискам политическо убежище, трябва да съм влязъл в нея директно от България или със самолет (a без паспорт и виза това e невъзможно) или с кораб. T.e. трябваше да намеря един български кораб, за да бъде това правдоподобно. Ница беше малко пристанище, явно трябваше да търся нататък Затова хванах стопа за Марсилия. Качи ме един полицай (!), който беше в отпуск и отиваше при родителите си близо до Марсилия. Той ме остави на един разклон и оттам около 23:00 часа (какъв късмет — по това време да ти спрат) един друг човек ме докара до града.

21 юли — четвъртък

Криво-ляво изкарах нощта в една градинка край пристанището и на другия ден най-нахално отидох в пристанищната полиция и ги попитах дали в момента има или в скоро време се очакват български кораби. Ония ме изгледаха учудено и поискаха да се легитимирам. Аз естествено им представих моя документ и им обясних, че родителите ми са с български произход и имам среща с вуйчо ми, който трябва да дойде от България, но не зная нито кога, нито с кой кораб. Te провериха в компютъра и казаха:

— Sorry, скоро не се очакват български кораби, но може да опитате в Бордо — най-голямото ни океанско пристанище.

22 юли — петък

Преспах в една градинка и на другия ден тръгнах за Бордо. До обяд успях да стигна само до един разклон преди Тулуза. Цял следобяд висях под един мост и се опитвах да спра някой, но безуспешно. Беше адски горещо, може би 40 градуса на сянка. Цял ден не бях пил вода и получих „слънчев удар“ — загубих съзнание. По едно време се свестих в една линейка, но веднага се усетих и започнах да говоря на английски. Докторът ми измери кръвното налягане и хемоглобина и каза:

— Ти, момче, май от два дни не си ял?

— Ами не съм, какво да правя… — казах.

Закараха ме в болницата в Тулуза и там заприличах на човек — изкъпах се, обръснах се, наядох се до насита и дори ми обясниха как да хващам стоп. По магистралите било забранено да се спира — най-добре да застана на някой пункт, където колите влизат в магистрала и трябва да спрат, за да си вземат билет от автомата. Послушах съвета им, и въпреки, че стана късно, не ми се спеше и цяла нощ пътувах с един ТИР за Бордо. В болницата се посмях малко — този, който ме беше намерил и беше извикал линейката (предполагам, че е един и същ човек), ме беше пребъркал и беше взел половината от българските пари, които носех у себе си (от 400 лева бяха останали само двеста). Глупакът беше видял, че съм австралиец, и явно беше решил, че това са австралийски долари. Каква ли физиономия е направил, когато се е опитал да ги обмени в някоя банка — във Франция не приемаха български пари!

23 юли — събота

Сутринта към 6:00 часа ме оставиха в покрайнините на града. Взех един автобус и пристигнах на пристанището. Там беше дежурен някакъв дъртак, който доста се ядоса, че му развалям съботното спокойствие, но все пак провери в компютъра и каза:

— Съжалявам, но скоро не се очакват български кораби. Може би ще имате успех в Льо-Хавър…

Ясно — трябваше да продължа на Север. Между другото бях горд, че съм пресякъл Гринуичкия Меридиан (Бордо се пада на Запад от него). Хванах едно младо момче на стоп, което отиваше в посока Париж. А там майка ми има първи братовчед — професор по атомна физика. Така че си казах — защо не Париж! Около двеста км преди столицата ме пое една мадама с „Пежо“ 604 — доста яка беше и по целия път ми се хвали, че кара камион-кран, каквито има само десет в цяла Франция. Аз бях преуморен от нощното пътуване и заспах в колата. Когато се събудих бяхме пред Париж. Момичето беше спряло на една бензиностанция и ми беше накупило два плика с храна. Извини ми се хиляди пъти, че живее с приятелката си (явно беше лезбийка) и че ако и доведе мъж, тя ще я убие, затова не може да ме покани и ме остави в едно южно предградие на Париж — Ville de Marne. Отидох на станцията на локалното влакче за центъра и там се заговорихме с едно младо момче — студент. Той като чу, че са ме обрали и няма къде да спя, каза:

— Братле, нямаш проблеми, ще спиш у нас. Родителите ми са на вилата, аз съм сам с брат ми. Само ще слезеш с мен до центъра да видя гаджето и да си купя цигари, О.К.?

Естествено приех с благодарност. Много сърдечни хора са тези французи! Приятелката му работеше в едно заведение на прочутия „Плас Пигал“. Запознахме се, почерпиха ме, но аз щях да заспя всеки момент, тя видя, че съм „гроги“ и му каза:

— Хайде, заведи човека да спи!

Апартамента беше направо разкошен — мезонет с четири стаи, две тераси, две бани и тоалетни. А човека през цялото време докато пътувахме, ми разправяше, че те били бедни хора и не могли да си позволят жилище в центъра. Баща му бил шеф на една малка фирма, а майка му била учителка. Аз очаквах нещо наистина мизерно, но това жилище приятно ме изненада. Момчето ме сложи да спя на спалнята на родителите му — в копринени чаршафи! Бях на седмото небе! Най-после от доста време спах човешки.

24 юли — неделя

На другия ден момчето ми даде телефона на австралийското посолство и каза:

— Обади се и виж кога ще ти направят паспорт.

Аз се видях в чудо — трябваше нещо да го излъжа. Казах му:

— Виж братле, аз се скарах с родителите си и затова дойдох в Европа — да съм по-далеч от тях. Баща ми е доста влиятелен и ако се обадя в посолството, веднага ще разбере къде съм и ще долетят с майка ми, а аз не искам да ги виждам поне известно време. Омръзнало ми е да живея в лукс — готов съм и като клошар да поживея, но да бъда свободен.

Той ми повярва. Научих ги с брат му на български игри с карти, оправих им телевизора (имаше някакъв дребен дефект) — разбраха, че наистина съм електронен инженер! Вечерта родителите му си дойдоха и малко се изненадаха като ме видяха. Момчето прати брат си да спи при негови приятели, за да мога аз да спя в стаята му — направо ми стана неудобно!

25 юли — понеделник

Рано сутринта заминах за Льо-Хавър, но и там ударих на камък — никакви български кораби.

26 юли — вторник

Търсих братовчеда на майка ми, професора по атомна физика, но естествено го нямаше — бе заминал за Канада да изнася лекции. Разгледах Париж — страхотен град. Видях Айфеловата Кула. За жалост тогава Стъклената Пирамида пред Лувъра още не бе построена. Най-много ми хареса центъра „Жорж Помпиду“, или „Бобур“, както галено го наричат парижани. Там има Музей на Техниката, на Текстила и на какво ли още не. Отпред има много интересни модернистични статуи. На партера има една телевизионна стена — на 16 монитора вървят 16 сателитни програми — това тогава (1988 година) много ме впечатли. А на площада пред „Бобур“ купона тече денонощно — бендчета свирят, фокусници правят фокуси, танцьори танцуват — много е весело. Страшно ми хареса, че през нощта в центъра на Париж има повече хора отколкото през деня. Всеки те спира, проститутки те закачат, говори се на всякакви езици — много весел град! Сигурно няма друг град в Европа в който в 4 часа сутринта да попаднеш в огромно автомобилно задръстване — всички се прибират от купон! Моят нов приятел ме заведе на кино — гледахме „Уолстрийт“ — с оригинален тон и френски субтитри.

27 юли — сряда

Заведоха ме на купон — беше много весело. Имаше какви ли не хора — проститутки, педераси, лезбийки, рокери, наркомани, негри и… даже нормални студенти. Това беше нещо като изпит за мен, защото се запознах с един канадец. Родният му език беше френски, но все пак бях нащрек, защото и някои други хора говореха сравнително добре английски. Но общо взето французите не го говорят добре и никой не можа да ме „разкрие“. Същата вечер трябваше да напусна жилището на моя приятел. Благодарих му сърдечно и му казах, че няма проблем, ще се оправя.

28 юли — четвъртък

Преспах на Лионската гара. Проблеми с храната нямах, защото всяка сутрин в 7:30 пристига експресът от Венеция и ако веднага се качиш и минеш по купетата можеш да събереш храна за цяла седмица. Доста хора оставят сандвичи и даже цели щафети салам (всичко оригинално опаковано). Просто трябваше да се действа бързо, защото веднага започваха да почистват. През целия ден си мислех, че май най-добре ще е да замина за Мюнхен, там поне има при кого да отида — при сестрата на баба ми (моята баба е германка).

29 юли — петък

Рано сутринта поех на стоп за Мюнхен. Следобяд бях вече в Страсбург. Река Рейн дели Франция и Германия — границата беше на един мост. Направи ми впечатление, че само там където влизаш те проверяват — от френска страна нямаше пункт за излизащите от Франция, същото беше и в Германия. Затова по средата на моста пресякох магистралата и мислех да вляза без да ме проверят. Обаче немският митничар видя, че идвам от Франция, повика ме с пръст и ми поиска паспорта. Дадох му моя документ и му обясних, че трябва да отида при баба ми, да ми даде пари за да се върна в Австралия. Той се почуди, явно не бе виждал такъв документ (изглеждаше доста внушително) и каза:

— Един момент, трябва да попитам шефа.

След малко дойде и с усмивка каза:

— Welcome in Germany!

Това е да си Западняк — помислих си. А ако кажеш, че си българин, моментално ще те арестуват! Малко след границата срещнах един канадец, който ми каза, че за малко съм се разминал с една австралийка. Мислено благодарих на Бог, че не съм я срещнал на границата, тя можеше спокойно да ме „разкрие“. Една жена ме закара до Карлсруе, а оттам ме пое един младеж с BMW, който отиваше при гаджето си на парти в Мюнхен. За съжаление не бях единствения — с мен пътуваха и двама рокери и една наркоманка, която почти ми повърна в скута. За повече емоции съдействуваха и ченгетата, които ни спряха, заради дефектни светлини. Момчето си беше забравило книжката, но полицаите провериха в компютъра, че всичко е наред и ни пуснаха. Във всеки случай пристигнахме към 2:30 — партито беше към края си — повечето се валяха мъртвопияни или дрогирани по земята.

30 юли — събота

С помощта на една карта на Мюнхен открих жилището на баба ми. Тя доста се изненада като ме видя. Тя живееше сама в четиристайно жилище в един от най-хубавите квартали в южната част на Мюнхен. Преди две — три години беше идвала в България и разбира се ме помнеше. Спомням си, че с мъжа и тогава играхме „сантасе“. Но той междувременно бе починал. А с нея имахме комуникационен проблем — тя не знаеше друг език освен немски. Но всеки проблем си има решение — тя се обади на една братовчедка на майка ми (малката Гретел), която беше женена за офицер от американската армия. С нейна помощ се разбрахме — баба ми направо се шокира, като разбра, че възнамерявам да поискам политическо убежище в Германия и помощ за емиграция в САЩ. Тя не знаеше, че братовчедка ми вече от една година е във Виена.