Пърси Биш Шели
Въпрос

Сънувах аз, че както скитам без посока,

озъбената зима на пролет се превърна,

че нежни аромати, ромонът на потока,

встрани тогава ме примамиха да свърна,

там, де брегът отвесен с тревата си висока

не смееше докрай водите да прегърне:

той галеше ги само със крехките стебла,

тъй нимфата насън да гали би могла.

 

И ето: анемони пъстри се показват

и маргаритки — ярки бисери в тревата,

цветя-звезди, които нивга не залязват;

иглика и тинтява, най-нежни сред цветята;

и цветето високо, що винаги запазва

като дете небесните сълзи в листата

и с тях лицето майчино гальовно кваси,

кога ветрецът тих зашепне песента си.

 

Сред избуяли храсти шипки се таяха,

глогини бледни като лунна светлина

и вишнев цвят, и бели чашки, що блестяха,

с роса покрити, недопити от деня;

бръшлян, чиито клони същи змии бяха,

безредно запълзели настрана.

И златни цветове, изпъстрени със бяло,

каквито будното око не е видяло.

 

Досам брега на тази рекичка неспокойна

лилави перуники аз зърнах да растат;

в водата — водни лилии, широки, стройни,

надвиснал върху храстите, дъбът

от тях бе осветен с лъчи безбройни,

студени, литнали от мократа им гръд;

а също и тръстики, тъй смайващо зелени,

че в тях почивка дирят очите изморени.

 

И стори ми се, че от тез цветя-видения

букет си сбрах. Букет, тъй просто подреден,

че пъстротата на прекрасните растения,

деца на часовете, попаднали във плен,

запази и във него свойто обаяние…

Забързах аз тогава, зарадван, ободрен,

обратно към мястото, където бях стоял,

за да го дам … Уви! Кому ли бих го дал?

 

1820