„Кентървилският призрак“ е забавен разказ, пресъздаващ трагикомичния образ на „изтънчената“ аристокрация.

Сюжетната линия е наглед проста — имаме старо британско имение, с присъщия за подобно дух-бродник, американско семейство, очаровано от идеята да живее в такова имение, протичащите от описаната ситуация перипетии и, естествено, неподправения хумор на великия ирландски писател и драматург.

Внушенията на произведението обаче далеч надхвърлят границите на повествованието. Пред нас се разкриват язвите на едно болно от собствените си предразсъдъци, общество, чийто призрак не желае да напусне времето, на което вече не принадлежи.

Няма нужда да споменаваме за „смеха през сълзи“, защото той е задължителен компонент от творбите на Оскар Уайлд.

Оригинално заглавие
The Canterville Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 19 гласа)
Източник
brdjo.com

I

Когато мистър Хайръм Б.Отис — американският пълномощен министър — купи ловното имение Кентървил, всички изтъкнаха каква глупост е извършил, защото нямаше съмнение, че в имението витаел призрак. Дори самият лорд Кентървил, човек с изтънчено чувство за чест, бе сметнал за свой дълг да спомене този факт на мистър Отис, когато уговаряха сделката.

— Ние самите не сме живели в имението — бе казал лорд Кентървил, — откакто моята пралеля, вдовстващата дукеса Болтън, припадна от страх, защото две ръце на скелет се положили на раменете й, докато се обличала за вечеря, след което тя никога вече не се съвзе напълно, и аз се смятам задължен да ви заявя, мистър Отис, че призракът е съзиран от не един жив член на моя род, та дори и от самия енорийски пастор, преподобния Огъстъс Дампиър, възпитаник на Кингс Колидж в Кеймбридж. След злощастното премеждие на дукесата всичкипо-млади прислужници ни напуснаха, а и самата лейди Кентървил често осъмваше недоспала поради загадъчните шумове, които долитаха нощем от коридора и библиотеката.

— Уважаеми лорде — отвърна министърът, — съгласен съм да включим призрака в оценката на мебелите. Аз идвам от съвременна страна, където има всичко, което секупува с пари; а като знаем как нашите енергични младежи завладяват Стария свят и отмъкват най-добрите ви актриси и примадони, уверен съм, че ако в Европа съществуваше един-едничък призрак, щяхме в най-кратко време да си го имаме у нас в някой обществен музей или пътуващ цирк.

— Уви, привидението наистина съществува — отвърна усмихнато лорд Кентървил, — макар че, изглежда, е устояло на примамките на вашите предприемчиви импресарии. Тое добре известно от три века насам, всъщност от 1584 година, и се появява редовно преди смъртта на някой член от нашия род.

— Ако там е въпросът, и семейният лекар прави това, лорд Кентървил. Но все пак призраци на този свят няма, сър, и смятам, че законите на природата не могат да се променят по прищевките на английската аристокрация.

— Очевидно вие в Америка стоите много близко до природата — отвърна лорд Кентървил, който не проумя напълно последната забележка на мистър Отис, — а щом като нямате нищо против един призрак в къщата, всичко е наред. Но не забравяйте, че сте предупреден.

Няколко седмици по-късно сделката беше сключена и в края на сезона министърът и неговото семейство се пренесоха в замъка Кентървил. Мисис Отис — която на младини, под името мис Ликриша Р. Тапан от Западна 53 улица, била известна нюйоркска красавица — сега бе много хубава зряла жена с изразителни очи и прекрасен профил. Обикновено, щом напуснат родната си страна, американските дами приемат вид на хроническо болни, като си внушават, че това им придава европейска изтънченост, ала мисис Отис не изпадна в подобна грешка. Тя се радваше на великолепно здраве и неизчерпаема животинска енергия. Всъщност в много отношения тя беше същинска англичанка и бе чудесно потвърждение на факта, че ние не се различаваме от американците по нищо освен, естествено, по езика. Най-големият й син, наречен от своите родители Уошингтън в изблик на патриотизъм — нещо, за което той не преставаше да съжалява, — беше русокос, хубав младеж, който се бе подготвил за американска дипломатическа служба, като три сезона поред бе водил германския котильон в казиното на Нюпорт и дори в Лондон бе прочут като отличен танцьор. Гардении на ревера и мечти за аристократическа титла — това бяха единствените му слабости. Иначе беше много разумен.

Мис Вирджиния Е. Отис бе петнайсетгодишно девойче, пъргаво и чаровно като сърничка, а големите й сини очи гледаха открито и свободно. Тя беше чудесна ездачка и веднъж с понито си надбяга стария лорд Билтън на две обиколки около парка, като го изпревари с дължина и половина на коня точно пред статуята на Ахил, за буйна радост на младия Чешърски дук, който мигновено й направи предложение и още същата нощ бе отпратен в Итън от своите настойници, облян в горчиви сълзи. След Вирджиния следваха близнаците, наричани обикновено „раираните“, защото вечно ядяха пердах с пръчка. Те бяха очарователни момчета и — като изключим достойния министър — единствените истински републиканци в семейството.

Тъй като имението Кентървил отстои на седем мили от Аскот — най-близката железопътна станция, мистър Отис бе телеграфирал да ги посрещнат с кола и те препуснаха към замъка в повишено настроение. Беше хубава юлска вечер и въздухът ухаеше на бор. От време на време дочуваха горските гълъби, прехласнати в своето сладко гукане, или пък зърваха ръждивочервената гръд на фазан в шумолящата папрат. Малки катерички ги гледаха втренчено от буковите клони, докато отминат, а зайците се стрелкаха през храсталака и мъхестите бубунки с вирнати бели опашки. Но щом влязоха в алеята на Кентървилския замък, небето изведнъж притъмня, странно затишие скова природата, грамадно ято гарвани прелетя безшумно над главите им и преди да достигнат дома, закапа едър дъжд.

На стъпалата ги очакваше някаква старица, докарана в черна коприна, с бяло боне и бяла престилка. Това беше мисис Ъмни, икономката, която мисис Отис, по настоятелната молба на лейди Кентървил, бе решила да задържи на старото й място. Тя правеше дълбок реверанс пред всеки, щом той слезеше от колата, и го приветстваше със старовремското, отживяло:

— Бъдете добре дошли в имението Кентървил.

Следвайки я, те преминаха през красивата зала, издържана в стил Тюдор, и влязоха в библиотеката — дълга ниска стая, облицована в черен дъб, която завършваше с голям прозорец от рисувано стъкло. Там ги чакаше маса, приготвена за следобедния чай, и след като свалиха палтата си, те насядаха и започнаха да оглеждат обстановката, докато мисис Ъмни им прислужваше.

Изведнъж мисис Отис забеляза някакво тъмночервено петно на пода пред камината и без да се замисли за негови произход, каза на мисис Ъмни:

— Тук, изглежда, се е разляло нещо.

— Да, мадам — тихо отвърна старата икономка, — кръв се е ляла тук.

— Ужасно! — извика мисис Отис. — Не мога да понасям петна от кръв в салоните. Веднага да се изчистят.

Старата жена се усмихна и отвърна със същия тих, тайнствен глас:

— Това е кръвта на лейди Елинор де Кентървил, убита точно на това място от собствения й съпруг, сър Саймън де Кентървил, през 1575 година. Сър Саймън я надживял с девет години и неочаквано изчезнал при много загадъчни обстоятелства. Трупът му изобщо не бил намерен, но грешният му дух и досега витае в замъка. Кървавото петно буди възхищение у туристи и други посетители и не може да се изчисти.

— Празни приказки! — извика Уошингтън Отис. — Пинкертъновият първокласен чистител, препаратът против лекета „Шампион“, ще го премахне за миг!

— И докато ужасената икономка успее да му попречи, той падна на колене и бързо затърка пода с някаква пръчица като черен молив за вежди. След миг от кървавото петно не остана и следа.

— Ами да, знаех си аз, че Пинкертън ще го оправи — извика той доволно и изгледа възхитените си близки, но едва изрекъл тези думи и страховита мълния освети мрачната стая, ужасна гръмотевица ги накара да скочат на крака, а мисис Ъмни припадна.

— Какъв чудовищен климат! — спокойно отбеляза американският министър, като палеше дългата си пура. — Според мен старата родина е тъй пренаселена, че хубавото време не стига за всички. Винаги съм считал, че емиграцията е единственото спасение за Англия.

— Скъпи ми Хайръм — възкликна мисис Отис — Какво ще правим с жена, която припада?

— Пиши й го като безплатен отпуск — отвърна министърът — и ще спре да припада.

И наистина след малко мисис Ъмни се свести. Но тя явно беше дълбоко разстроена и строго предупреди мистър Отис да внимава, защото някакво нещастие ще сполети дома.

— Очите ми са виждали такива страхотии, сър — каза тя, — от които косите на всеки честен християнин биха настръхнали, и безброй нощи не съм могла да мигна от ужасиите, които стават тук.

Но мистър Отис и съпругата му топло увериха честната душица, че не се страхуват от призраци, и след като призова благословията на провидението върху новите си господари и си направи устата за повишение на заплатата, старата икономка повлече крака към своята стая.