Джеймз М. Бари
Питър Пан (2)

2.
СЯНКАТА

Мисис Дарлинг изпищя и сякаш в отговор вратата се отвори и Нана влезе — прибираше се от прекараната вън от къщи свободна вечер. Тя изръмжа и скочи към момчето, но то в същия миг излетя през прозореца. Мисис Дарлинг изпищя повторно, този път заради него, защото помисли, че то ще се убие. Изтича бързо на улицата, но малкото момче го нямаше там. Тя погледна нагоре и в черната нощ не видя нищо освен малката светлинка, която й се стори като падаща звезда.

Върна се в детската стая, където завари Нана, захапала в устата си нещо, което се оказа сянката на момчето. Когато то подскочи и побягна, Нана бързо блъсна прозореца — закъсня един миг и не можа да хване момчето, но сянката му не успя да мине — прозорецът се затръшна и я откъсна.

Можете да бъдете сигурни, че мисис Дарлинг я разгледа много внимателно — беше най-обикновена сянка.

У Нана нямаше никакво съмнение какво трябва да направи със сянката. Тя я простря на перваза на прозореца, с което искаше да каже: „Момчето сигурно ще се върне да си я потърси. Като я оставим тук, то лесно може да си я прибере, без да уплаши децата.“

За нещастие обаче, мисис Дарлинг не можеше да я остави да виси отвън: хората ще си помислят, че тя е простряла пране на прозореца, както правят в бедняшките къщи. Искаше да я покаже на мистър Дарлинг, но в момента той пресмяташе колко ще струват зимните палта на Джон и Майкъл — беше му пламнала главата, та я бе увил с мокър пешкир, за да му се проясни умът. Срамота щеше да бъде да го безпокои тъкмо сега; а освен това тя знаеше много добре какво ще каже той: „Така е, като имаме куче за бавачка“. Затова тя реши да сгъне внимателно сянката и да я прибере в едно чекмедже, докато се яви подходящ случай да каже на мъжа си. „О, господи, какви работи!“ — помисли си тя.

Случаят се яви след една седмица — в онзи петък, който никога нямаше да забравят. Петък беше, разбира се.

— Трябваше особено да внимавам в петъчен ден — казваше тя по-късно на мъжа си, докато Нана стоеше от другата й страна и й държеше ръката.

— О, не, не — възразяваше мистър Дарлинг, — аз съм виновен за всичко. Аз, Джордж Дарлинг, съм причина за нещастието. Меа culpa, mea culpa!^[1] — Той учил латински в училище.

Тъй седяха всяка вечер и си спомняха за онзи съдбоносен петък, докато всички подробности на случката така се запечатаха в мозъците им, че излязоха чак от другата страна, както гербът на лоша монета личи и на обратната й страна.

— Ако не бях приела поканата да вечеряме у съседите на номер двадесет и седем, това нямаше да се случи — въздишаше мисис Дарлинг.

— Ако не бях изсипал лекарството си в паницата на Нана… — добавяше мистър Дарлинг.

— Ако се бях престорила, че ми харесва лекарството — казваха влажните очи на Нана.

— Всичко стана, защото толкова обичам да ходя на гости.

— Всичко е заради моята пагубна дарба да правя шеги.

— И защото толкова се засягам от дребни неща, мои скъпи господарю и господарке.

И тогава един или друг от тях се разплакваше, особено Нана, когато си помислеше: „Вярно е, вярно е, не трябваше да вземат куче за бавачка“, и често пъти сам мистър Дарлинг избърсваше очите й с носната си кърпичка.

— Този демон! — викаше мистър Дарлинг и Нана излайваше като ехо. Мисис Дарлинг обаче никога не ругаеше Питър; в десния ъгъл на устата й имаше нещо, което не й позволяваше да нарича момчето с обидни имена.

Седяха в празната детска стая и с умиление си спомняха и най-дребните подробности на онази страшна нощ. Вечерта бе почнала тъй спокойно, без нищо особено, точно както стотици други вечери, когато Нана пускаше вода във ваната, вземаше Майкъл на гърба си и го занасяше в банята.

— Няма да си лягам! — крещеше той като дете което смята, че всичко зависи от неговата воля. — Няма! Няма! И вече няма да те обичам, Нана! Казвам ти, че няма да се къпя, няма, няма.

Тогава в стаята бе влязла мисис Дарлинг, облечена в бялата си вечерна рокля. Беше се облякла рано, защото Уенди толкова обичаше да я гледа във вечерната й рокля и с огърлицата, която й бе подарил мистър Дарлинг. На ръката си носеше гривната на Уенди; беше я помолила да й я даде на заем за тази вечер. Уенди много обичаше да дава своята гривна на майка си.

Мисис Дарлинг бе заварила двете си по-големи деца да играят на татко и мама, по онова време, когато се е родила Уенди.

— Щастлив съм да ви съобщя, мисис Дарлинг, че сега вие сте майка — казваше Джон със същия тон, с който мистър Дарлинг трябва да го е казвал на времето.

Уенди подскачаше от радост, точно както истинската мисис Дарлинг сигурно е подскачала.

След това бяха играли на „раждането на Джон“; като всичко стана с големи церемонии, както той смяташе, че подобава на раждането на момче. Тогава Майкъл бе излязъл от банята и бе поискал и той също да бъде роден, но Джон му се бе сопнал: не искали повече деца. Майкъл едва не се бе разплакал. — Никой не ме иска — изхълца той и, разбира се, сърцето на дамата във вечерна рокля се стопи.

— Аз те искам — извика тя. — Искам трето дете.

— Момче или момиче? — попита Майкъл без голяма надежда.

— Момче.

Тогава Майкъл бе скочил в прегръдките й.

Такива дребни случки си спомняха сега мистър и мисис Дарлинг, и Нана, заедно с тях; но всъщност не толкова дребни, като си помислиш, че това беше последната нощ на Майкъл в детската стая.

Тримата продължаваха да се ровят в спомените си.

— И тъкмо тогава аз се втурнах като вихрушка в стаята, нали? — упрекваше се мистър Дарлинг; и наистина бе влетял като вихрушка.

За негово извинение може да се каже, че и той се обличаше за вечерята и че всичко бе вървяло добре, докато стигна до връзката. Може да ви се стори странно, но този човек, макар да разбираше толкова много от акции и облигации, не можеше винаги да се справи с вратовръзката си. Понякога тя го слушаше и не се противеше, но имаше случаи, когато за всички в къщи щеше да бъде много по-добре, ако той преглътнеше гордостта си и си сложеше готова, вързана връзка с ластик.

Точно така се бе случило в онази паметна вечер. Той се втурна в детската стая с упоритото зверче, смачкано на топка в ръката му.

— О, какво става, мили?

— Какво става ли? — изрева той; наистина изрева. — Тази връзка не иска да се върже. — Тонът му стана застрашително язвителен: — Завързва се, но не около врата ми! Само около пръчката на леглото! Да, да, двайсет пъти я завързах около леглото, но на врата ми не ще! Не, та не! Просто не ще да се завърже. — Той помисли, че думите му не са направили достатъчно силно впечатление на мисис Дарлинг и затова продължи със строг тон: — Предупреждавам те, мила, че ако тази връзка не се завърже около врата ми, ние няма да отидем на вечерята, а ако не отидем на вечерята, аз вече няма да ходя на работа, и ако престана да ходя на работа, ти и аз ще гладуваме и децата ни ще бъдат изхвърлени на улицата!

Но дори и след тези страшни думи мисис Дарлинг остана спокойна.

— Чакай да опитам аз — каза тя; всъщност той бе дошъл именно за това — да я помоли да му завърже връзката. С хубавите си, хладни пръсти тя бързо я завърза, докато децата стояха наоколо, очаквайки да се реши съдбата им. Някои мъже би ги хванало яд да видят с каква леснина тя свърши тази сложна работа, но мистър Дарлинг бе твърде благородна душа, за да изпита подобно чувство. Благодари й с половин уста, яростта му моментално се изпари и след миг той вече танцуваше из стаята, сложил Майкъл на раменете си.

— Как лудувахме тази вечер! — спомняше си мисис Дарлинг сега.

— Последното ни лудуване! — изстена мистър Дарлинг.

— О, Джордж, спомняш ли си как Майкъл изведнъж ме запита: „Как се запозна с мене, мамо?“

— Спомням си.

— Бяха много сладки, нали Джордж?

— И бяха наши, наши, а сега ги няма!

Лудуването свърши, когато се появи Нана: за нещастие мистър Дарлинг се сблъска с нея, при което по панталоните му се полепиха косми от козината й. Тези панталони не само че бяха нови, но бяха и първите му панталони с копринен ширит по шевовете.

Трябваше да прехапе устни, за да не бликнат сълзи от очите му. Разбира се, мисис Дарлинг го изчетка, но въпреки това той пак започна да разправя, че било грешка да имат куче за бавачка.

— Джордж, Нана е безценно съкровище.

— Несъмнено. Но мен все ме гложди някакво чувство, че тя гледа на децата като на кутрета.

— О, не, мили, тя сигурно знае, че те имат души.

— Дали знае? — каза замислено мистър Дарлинг. — Съмнявам се.

Мисис Дарлинг реши, че моментът е подходящ да му каже за момчето. Той отначало взе на смях цялата история, но се замисли угрижено, когато тя му показа сянката.

— Не познавам такова момче — рече той, като я разглеждаше внимателно, — но ми изглежда голям нехранимайко…

— Още говорехме за това, спомняш ли си, когато Нана донесе лекарството на Майкъл — каза мистър Дарлинг. — Никога вече няма да носиш шишенцето в уста, Нана, и всичко стана по моя вина.

Макар да беше волеви и умен човек, няма съмнение, че нея вечер, когато стана дума за лекарства, той се държа неразумно. Мистър Дарлинг имаше една единствена слабост: смяташе, че никога през живота си не се е страхувал от лекарства и винаги ги е вземал без колебание. И затова когато Майкъл завъртя глава, за да избегне лъжицата, която Нана държеше в уста, той каза укоризнено:

— Бъди мъж, Майкъл!

— Няма да пия лекарство, няма, няма! — викаше непослушният Майкъл.

Мисис Дарлинг излезе от стаята, за да му донесе шоколадов бонбон и мистър Дарлинг реши, че това показва липса на твърдост.

— Мамичко, не го глези — извика той след нея. — Майкъл, когато бях на твоята възраст, пиех всички лекарства, без да роптая. Винаги казвах: „Благодаря ви, мили родители, загдето ми давате цярове да оздравея.“

Той действително вярваше, че е било така. Уенди, която вече беше по нощница, също повярва на думите му и за да помогне да придумат Майкъл, попита баща си.

— Онова лекарство, дето го пиеш понякога, е много по-противно, нали, татко?

— Къде, къде по-противно! — извика храбро мистър Дарлинг. — Бих изпил една чаша от него, за да ти дам пример, само че съм затурил шишето някъде.

Не е съвсем точно да се каже, че го беше затурил; защото сам се бе покачил посред нощ отгоре на гардероба и го бе скрил там. Той не знаеше обаче, че преданата Лиза го беше намерила и го бе сложила отново на поличката над умивалника.

— Знам къде е, татко — изчурулика Уенди, винаги готова да услужи. — Ей сега ще ти го донеса. — И тя изхвръкна от стаята, преди той да може да я спре. Много странно, но мистър Дарлинг посърна изведнъж.

— Джон — каза той и потръпна от отвращение, — това е най-гадното лекарство на света. От ония противни, лепкави, сладникави сиропи.

— Бързо ще ти мине, татко — каза Джон ободрително и в същия миг Уенди се втурна в стаята е пълна чаша лекарство в ръка.

— Тичах с всичка сила, по-бързо не можах — каза тя задъхано.

— Чудесно! Колко скоро се върна! — отвърна баща й с хладна, отмъстителна учтивост, която обаче отиде на вятъра, защото Уенди не я долови. — Първо Майкъл — каза той упорито.

— Първо татко — възрази Майкъл, който беше подозрителен.

— Ще ми стане лошо, знаеш ли? — каза мистър Дарлинг заплашително.

— Хайде, татко — подкани го Джон.

— Дръж си езика, Джон — сряза го баща му.

Уенди изпадна в недоумение.

— Мислех, че ще го изпиеш съвсем лесно.

— Не е там въпросът — възрази той троснато. — Въпросът е, че в моята чаша има повече отколкото в лъжицата на Майкъл. — Гордото му сърце щеше да се пръсне от възмущение. — Не е честно! До последния си дъх ще твърдя, че не е честно!

— Чакам, татко — каза хладно Майкъл.

— Много лесно се казва, че чакаш. И аз чакам.

— Татко е пъзльо.

— И ти си пъзльо.

— Мен не ме е страх.

— И мен не ме е страх.

— Е, тогава изпий го.

— Е, тогава ти го изпий.

На Уенди й хрумна чудесна идея.

— Защо не ги глътнете едновременно?

— Разбира се — извика мистър Дарлинг. — Готов ли си, Майкъл?

Уенди почна да брои едно, две, три, и Майкъл изпи лекарството, но баща му изсипа чашата зад гърба си.

Майкъл изрева от ярост и Уенди възкликна:

— О, татко!

— Какво искаш да кажеш с това „о, татко“? — попита мистър Дарлинг. — Стига си дигал врява, Майкъл. Исках да си изпия лекарството, но… не си улучих устата. — И тримата го гледаха по ужасен начин, като че ли не се възхищаваха от него. — Слушайте, всички — каза той с подкупващ тон, щом Нана отиде в банята, — току-що ми дойде на ум една великолепна шега: ще излея лекарството си в паницата на Нана, тя ще помисли, че е мляко и ще го изпие. — Наистина лекарството беше бяло като мляко, но децата нямаха чувството за хумор на баща си и го гледаха с укор, докато той го изливаше в паницата на пода. — Ей, че е смешно! — извика той малко неуверено и те не посмяха да го изобличат, когато мисис Дарлинг и Нана се върнаха. — Нана е добро куче — каза той, като я потупа по гърба. — Налях ти мляко в паницата, Нана.

Нана завъртя опашка, изтича до паницата и започна да лочи лекарството, но веднага вдигна глава и хвърли на мистър Дарлинг такъв поглед! Не гневен; само му показа онези сълзи, които ни карат да се засрамим, когато обидим някое благородно куче; след това влезе в колибката си.

Мистър Дарлинг страшно се засрами, но не искаше да се предаде. Сред настъпилото ужасно мълчание мисис Дарлинг помириса паничката на Нана.

— О, Джордж — извика тя, — това е твоето лекарство!

— Ами да се посмеем малко — изрева той с престорена веселост, докато тя утешаваше момчетата, а Уенди прегръщаше Нана. — Защо ли се трепя да ви измислям шеги! — Уенди продължаваше да гали Нана. — Браво! — изкрещя той. — Глези я! Мен никой не ме глези, никой. Аз трябва само да печеля, защо да ме глезят, защо, защо?

— Джордж — молеше го мисис Дарлинг, — не викай толкова силно. Ще те чуе прислугата. — Те някак си бяха свикнали да наричат Лиза прислугата.

— Нека чуят — кресна той разярен. — Нека чуе целият свят. Няма да позволя това куче да се разпорежда нито минута повече в детската стая. — Децата се разплакаха, Нана изтича към него и почна да му се умилква, но той я отпъди с ръка. Почувствува се отново силен човек. — Напразно ми се молиш, напразно. Мястото ти е на двора. Ей сега ще те сваля долу и ще те вържа.

— Джордж, Джордж — пошепна мисис Дарлинг, — спомни си какво ти казах за момчето.

Но той, уви, не искаше да слуша нищо. Беше решен да покаже кой е господар в тази къща и когато Нана не изпълни заповедите му да излезе от колибката си, той я примами със сладки думи да се покаже навън, сграбчи я грубо и я извлече от детската стая. Срамуваше се от това, което върши, и все пак го вършеше. И всичко се дължеше на прекалената му чувствителност: страшно обичаше да се възхищават от него. След като я върза в задния двор, нещастният баща отиде и седна в преддверието, подпрял главата си с юмруци.

Междувременно, сред необичайно мълчание, мисис Дарлинг сложи децата да спят и запали трите кандилца. Чуваха как Нана лае и Джон изхленчи:

— Лае, защото той я връзва с верига на двора.

Но Уенди разбираше по-добре гласа на Нана.

— Нана не лае така, когато се чувствува нещастна — каза тя, без ни най-малко да подозира какво щеше да се случи след малко. — Този лай показва, че надушва опасност.

— Опасност!

— Сигурна ли си, Уенди?

— О, да, няма съмнение.

Мисис Дарлинг се разтрепера и отиде до прозореца. Той бе плътно затворен. Погледна навън — небето бе осеяно със звезди. Бяха се насъбрали над къщата, сякаш надзъртаха любопитно да видят какво ще стане там, но тя не забеляза това, нито пък забеляза, че две-три от по-малките звездички й намигваха. И все пак някакъв безимен страх сви сърцето й и я накара да извика:

— О, как съжалявам, че трябва да ходим на гости тази вечер!

Дори Майкъл, вече полузаспал, разбираше, че майка му е разтревожена и я попита:

— Може ли да ни се случи, нещо лошо мамо, щом кандилцата горят?

— Нищо, милото ми — отвърна тя. — Те са очите на мама и пазят децата й.

Тя мина от легло на легло, като пееше заклинания и малкият Майкъл обгърна с ръце врата й.

— Мамо — извика той, — много ти се радвам. — Това бяха последните думи, които тя чу от него, преди да го изгуби за дълго време.

Номер двадесет и седем беше на няколко крачки от тях, но беше навалял малко сняг, та бащата и майката трябваше да стъпват внимателно, за да не си изцапат обувките. По улицата нямаше други хора и всички звезди ги наблюдаваха. Звездите са красиви, но на тях не им е позволено да се месят в човешките работи; те трябва само вечно да гледат какво става. Това е наказание, което им е наложено за нещо, извършено толкова отдавна, че никоя звезда вече не си спомня какво е било. Затова по-старите звезди гледат изцъклено и рядко говорят (звездите си говорят, като си смигат), но малките са още любопитни. Те не са настроени особено приятелски към Питър, защото той от чиста проклетия се промъква зад тях и се опитва да ги изгаси, като духа силно; но те толкова обичат шегите, че тази вечер бяха на негова страна и искаха възрастните да се махнат по-скоро, та да не пречат. И затова, щом вратата на номер двадесет и седем се затвори зад мистър и мисис Дарлинг, звездите на небосвода се размърдаха и най-малката звездичка в Млечния път изпищя:

— Хайде, Питър!