Джеймз М. Бари
Питър Пан (15)

15.
„ТОЗИ ПЪТ ИЛИ ХУК, ИЛИ АЗ“

Странни неща се случват на всички ни в живота и минава известно време, без да забележим, че те са се случили. Да вземем един пример: изведнъж откриваме, че не чуваме с едното ухо — не знаем от колко време, — но да речем, от половин час. Точно това се случи на Питър в тази нощ. Ние го видяхме за последен път, когато той се промъкваше през гората на острова, сложил пръст на устата си и стиснал камата в другата ръка. Той видя крокодила, който пресече пътя му, и след малко се сети, че не бе чул часовника да цъка. Отначало това му се стори странно, но скоро правилно заключи, че пружинката му се е развила докрай.

Без да помисли какво може да чувства едно животно, лишено изведнъж от най-близкия си другар, Питър веднага започна да се пита как би могъл да се възползува от нещастието на крокодила. Реши да цъка като часовник, за да мислят дивите зверове, че крокодилът се приближава и да го оставят да мине, без да го нападнат. Той цъкаше великолепно, обаче се яви една непредвидена последица: както другите животни, крокодилът също чу цъкането и тръгна след него. Той го следваше неотстъпно, но дали с цел да си възвърне онова, което бе изгубил, или като приятел, вярвайки, че той сам издава този звук, никога няма да научим със сигурност, тъй като подобно на всички онези, които робуват на някоя натрапчива идея, той беше глупаво животно.

Питър благополучно стигна до брега и продължи да върви, без да спира. Краката му навлязоха във водата, сякаш не усещаха, че сега се движат в друга среда. Така минават от суша във вода много животни, но не съм чувал човек да минава така. Докато плуваше, в главата му се въртеше само една мисъл: този път или Хук, или аз. Той бе цъкал толкова дълго, че сега продължаваше да цъка несъзнателно. Ако си бе дал сметка за това, той щеше да спре да издава този звук, защото макар и мисълта да се изкачи на палубата на кораба с помощта на този трик да беше остроумна, тя не му бе хрумнала досега.

Напротив, той си мислеше, че се е изкатерил на кораба тихо като мишка; затова се смая, като видя пиратите да се свиват пред него, а Хук да се крие сред тях тъй жалък, сякаш бе чул истинския крокодил.

Крокодилът! Щом си спомни за него, Питър чу собственото си цъкане. Отначало си помисли, че звукът идва от крокодила и бързо погледна след себе си. Тогава разбра, че самият той цъка и в миг му стана ясно какво е положението на борда. „Колко съм умен“ — помисли си той веднага и направи знак на момчетата да не му ръкопляскат.

Тъкмо в този момент Ед Тейнт, кърмчията, излезе от бака и тръгна по палубата. Сега, читателю, гледай по часовника си да видиш за колко време стана всичко. Питър заби дълбоко камата си точно там, където се бе прицелил. Джон притисна с длани устата на злощастния пират, за да задуши предсмъртния му стон. Той политна напред и четири момчета уловиха падащото тяло, за да не издумти на дъските. Питър даде знак и мършата бе хвърлена през борда. Чу се плясък, после настъпи тишина. Колко време трая това?

„Един!“ (Дребосъка почна да брои.)

Питър съвсем безшумно се промъкна в кабината; и това не беше никак прибързано, защото вече няколко пирати бяха събрали кураж да погледнат наоколо. Сега всеки от тях чуваше запъхтяното дишане на другите, което показваше, че ужасното цъкане бе престанало.

— Мина, капитане — обади се Смий, като бършеше очилата си. — Сега всичко е тихо.

Хук бавно измъкна глава от дантелената си яка и се заслуша тъй напрегнато, че би чул дори ехото на цъкането. Не се чуваше никакъв звук и той се изправи решително с целия си ръст.

— Тогава да живее Джони Дъската! — изкрещя той безсрамно. Сега Хук мразеше момчетата още по-силно, защото го бяха видели как се свлече на палубата, когато чу цъкането. И той запя отвратителната песен:

„Йо-хо-хо-хо, по кривата дъска

чувала влачат вързан —

и ето как и без крака

към Дейви Джоунс бързам!“

За да изплаши пленниците си още повече, той започна да танцува върху някаква въображаема дъска, като същевременно правеше гримаси, макар че това уронваше достойнството му до известна степен. Когато свърши танца, Хук извика:

— А преди да тръгнете по дъската, не искате ли да се запознаете с котката с деветте опашки?^[1]

Тогава момчетата паднаха на колене.

— Не, не! — извикаха те тъй жално, че всички пирати се усмихнаха.

— Донеси котката, Джукс — извика Хук. — Тя е в кабината.

В кабината. Ами Питър е в кабината! Децата се спогледаха.

— Слушам, сър! — каза Джукс весело и изтича в кабината. Те го проследиха с очи; почти не чуваха, че Хук запя нова песен и пиратите я подеха:

„По твоя гръб следи ще има

от деветопашата котка —

не чува тя молби за милост…“

Края на песента никога няма да научим, защото тя бе внезапно прекъсната от страхотен писък, който проехтя в кабината, понесе се като ридание през кораба и заглъхна в далечината. Той бе последван от кукуригане и децата добре разбраха какво значи то; на пиратите обаче кукуригането се стори по-злокобно от писъка.

— Какво беше това? — извика Хук.

— Двама — изрече тържествено Дребосъка. Италианецът Чекко се поколеба за миг и после се втурна в кабината. Излезе с разстроено лице, като се олюляваше.

— Какво става с Бил Джукс, куче? — изсъска Хук, като се наведе над него.

— Става това, че той е мъртъв, пронизан с нож — отвърна Чекко с глух глас.

— Бил Джукс мъртъв! — извикаха стреснатите пирати.

— В кабината е тъмно като в рог — продължи Чекко с разтреперан, почти неразбираем глас — и в нея има нещо ужасно, това което чухте да кукурига.

Хук видя и тържествуващите лица на момчетата, и смръщените погледи на пиратите.

— Чекко — каза той с най-суровия си глас, — върни се обратно и ми доведи това кукуригу.

Чекко, най-храбрият от храбрите, се сви пред капитана си, повтаряйки „не, не“; но Хук замърка като котка и загледа куката си.

— Каза, че отиваш, нали? — рече той замислено.

Чекко разпери отчаяно ръце и тръгна. Нямаше вече пеене, всички се ослушваха. Пак се чу предсмъртен писък, последван от кукуригане.

Никой не проговори, освен Дребосъка.

— Трима — каза той.

Хук махна с ръка и събра пиратите около себе си.

— Дявол да го вземе — изрева той. — кой ще ми доведе това кукуригу!

— Почакай, докато излезе Чекко — изръмжа Старки и останалите подеха думите му.

— Какво ми се стори, че казваш? Доброволно ли искаш да отидеш? — каза Хук и отново замърка.

— Не, дявол да го вземе, не съм казвал такова нещо! — кресна Старки.

— Куката ми мисли, че си казал — каза Хук и тръгна към него. — Питам се, Старки, дали не би било препоръчително да задоволим желанието на куката.

— По-скоро ще отида на бесилката, отколкото да вляза вътре — опъна се Старки и екипажът пак го подкрепи.

— Бунт ли е това? — попита Хук с най-учтивия си тон. — И Старки е главатарят?

— Милост, капитане! — захленчи Старки цял разтреперан.

— Да се ръкуваме, Старки — каза Хук и протегна куката си.

Старки се огледа наоколо с надежда, че пиратите ще му помогнат, но всички го изоставиха. Той отстъпваше назад. Хук бавно се приближаваше към него; червеното огънче пламна в очите му. С отчаян писък пиратът скочи на Дългия Том и се хвърли в морето.

— Четирима — рече Дребосъка.

— А сега говори ли някой друг джентълмен за бунт? — запита любезно Хук. Той грабна един фенер и вдигна куката си със заплашителен жест. — Аз сам ще изкарам това кукуригу — каза той и с бързи крачки влезе в кабината.

Така му се щеше на Дребосъка да извика „пети“! Той облиза устните си, за да бъде готов да изрече тази дума ясно след миг. Обаче Хук излезе, олюлявайки се, без фенер.

— Нещо духна и угаси светлината — каза той с малко разтреперан глас.

— Нещо! — повтори като ехо Мълинс.

— А какво е станало с Чекко?

— Мъртъв. Както и Джекс — отвърна кратко Хук.

Нежеланието на капитана да се върне в кабината подрони авторитета му и бунтовни викове отново се разнесоха по палубата. Всички пирати са суеверни и това пролича сега. Куксън извика:

— Казват, че когато на борда се яви някой, когото никой не познава, това е най-сигурният знак, че над кораба тегне проклятие.

— Чувал съм — измърмори Мълинс, — че в края на краищата той винаги се качва на всеки пиратски кораб. Имаше ли опашка, капитане?

— Казват — рече друг, като гледаше злобно Хук, — че когато дяволът дойде, той винаги се явява в образа на най-грешния човек на борда на кораба.

— А имаше ли кука, капитане? — запита безочливо Куксън.

Един след друг те подеха вика „Корабът е обречен на гибел!“ Тогава и децата не можаха да се сдържат и нададоха радостни викове. Хук беше почти забравил пленниците си, но сега той се обърна към тях и лицето му светна.

— Момчета — извика той на екипажа, — ето ви една идея! Отворете вратата на кабината и ги вкарайте насила вътре. Нека се бият с това кукуригу, ако искат да спасят живота си. Ако го убият, толкова по-добре; ако то ги избие, нищо не губим.

За последен път пиратите се възхищаваха от Хук и побързаха най-предано да изпълнят заповедта му. Момчетата се преструваха, че се теглят назад, но пиратите ги наблъскаха в кабината и затвориха вратата.

— Слушайте сега — извика Хук и всички се ослушаха. Но никой от тях не смееше да погледне към вратата. Само Уенди, която през всичкото това време стоеше завързана за мачтата, гледаше към кабината. Тя не чакаше нито писъка, нито кукуригането; чакаше да види Питър.

И тя не чака дълго. В кабината Питър бе намерил това, което търсеше: ключа на оковите им. Освободени от веригите си, те се измъкнаха тихо, всеки взел някакво оръжие, каквото му бе паднало под ръка. След като им даде знак да се скрият, Питър преряза въжетата, с които бе вързана Уенди. Сега за тях щеше да бъде най-лесно да отлетят всички заедно. Но този изход беше затворен за тях, защото Питър бе дал клетва „този път или Хук, или аз“. Затова, след като освободи Уенди, той й пошепна да се скрие при момчетата, а сам застана на нейното място пред мачтата, загърнат с пелерината й, така че пиратите да помислят, че е Уенди. След това той си пое дълбоко дъх и из-кукурига.

За пиратите този звук значеше, че всички момчета са убити в кабината. Обхвана ги паника и Хук се опита да ги насърчи, но понеже се бе отнасял с тях като с кучета, те сега като кучета си показаха зъбите. Той разбра, че ако за миг вдигне очи от тях, те ще се нахвърлят върху му.

— Момчета — каза той, готов както да ги увещава, така и да замахне с куката, според нуждата, но без да трепне нито за миг, — открих къде е злото: на борда има човек, който носи нещастие.

— Да, вярно! Един човек с кука — озъбиха се те.

— Не, момчета, не. Момичето е виновно. Пиратски кораб с жена на борда никога не е имал късмет. Всичко на кораба ще се оправи, когато тя си отиде.

Някои от тях си спомниха, че това е било поговорка на Флинт.

— Заслужава да се опита — казаха те колебливо.

— Хвърлете момичето през борда — извика Хук и всички се спуснаха към загърнатата в пелерина фигура.

— Сега няма кой да те спаси, мис — изсъска Мълинс подигравателно.

— Има! — отвърна фигурата.

— Кой?

— Питър Пан, отмъстителят! — последва страшният отговор. Произнасяйки тези думи, Питър хвърли пелерината си. Пиратите едва сега разбраха кой беше този, който убиваше другарите им в кабината. Сам Хук на два пъти се опита да заговори, но и двата пъти никакъв звук не излезе от устата му. В този именно страшен миг, струва ми се, се сломи неговият ожесточен дух. Най-после той извика:

— Разсечете го на две! — Но по гласа му личеше, че вече е изгубил надежда.

— Излизайте, момчета! Нападайте! — прокънтя гласът на Питър и в следния миг звън на оръжие вече ехтеше по целия кораб. Ако пиратите се сражаваха вкупом, те щяха да победят; но нападението дойде тъкмо когато се бяха пръснали; затова всички се разбягаха насам-натам, удряйки наслуки със сабите си, и всеки от тях си мислеше, че от целия екипаж той единствен е останал жив. Един срещу един — пиратите бяха по-силни, но те само се отбраняваха и това даде възможност на момчетата да нападат по двойки и да избират жертвите си. Някои от злодеите скочиха в морето; други се изпокриха в тъмни ъгълчета, където един по един ги намираше Дребосъка. Той не се биеше, а обикаляше тичешком наоколо с фенера, насочваше го в лицата на скритите пирати и ги заслепяваше, така че те лесно ставаха жертва на окървавените саби на другите момчета. Почти не се чуваше друг шум освен звън на оръжия и от време на време предсмъртен вик, плясък във водата и гласа на Дребосъка, който монотонно броеше: шест… седем… осем… девет… десет… единадесет.

Мисля, че всички пирати бяха вече мъртви, когато една група разярени момчета заобиколи Хук, чийто живот сякаш се пазеше от някаква вълшебна сила, която държеше нападателите извън огнения си кръг. Те се бяха справили с кучетата му, но този човек като че ли можеше сам да се бори срещу всички тях. Те многократно налитаха на него и всеки път той успяваше да ги прогони назад. Тъкмо Хук вдигна едно момче на куката си, за да го използува като щит, когато друго момче, което току-що бе пронизало Мълинс със сабята си, се намеси в боя.

— Приберете сабите си в ножниците, момчета! — извика новодошлият. — Този човек е мой!

Така Хук внезапно се намери лице срещу лице с Питър. Останалите се отдръпнаха и образуваха кръг около тях. Доста дълго двамата противници се гледаха един-друг. Хук леко трепереше, а на лицето на Питър играеше странна усмивка.

— Значи, Пан — рече Хук най-после, — всичко това е твое дело.

— Тъй вярно, Джеймз Хук, мое дело е — отговори строго Питър.

— Гордо и нахално момче — каза Хук, — приготви се да посрещнеш смъртта си.

— Ти си мрачен и зъл човек, Хук — отвърна Питър. — И ще си получиш заслуженото!

Без повече думи, те се нахвърлиха един срещу друг и за известно време нито едната, нито другата сабя не надделяваше. Питър беше прекрасен дуелист и отбиваше ударите със смайваща бързина. От време на време той правеше финт — преструвайки се, че се готви да удари противника си от едната страна, скачаше напред и мушкаше от другата; поради малкия си ръст обаче той не успяваше да забие сабята си в него. Хук, блестящ фехтовчик, едва ли му отстъпваше по майсторство, но нямаше толкова пъргава китка. Поради по-голямата му тежест, неговите нападения караха Питър да отстъпва и Хук се надяваше, че ще може внезапно да завърши двубоя с любимия си удар, на който го бе научил Барбекю преди много години в Рио. Обаче за свое учудване той видя, че Питър многократно отби тези удари. Тогава той се опита да се приближи и да го довърши с куката, която през всичкото време бе размахвал във въздуха. Питър обаче се наведе под нея и хвърляйки се буйно напред, заби сабята си в гърдите му. Виждайки собствената си кръв, чийто цвят, както си спомняте, той не можеше да понася, Хук изпусна сабята си — той беше беззащитен срещу Питър.

— Сега е моментът — извикаха дружно момчетата. Но Питър с величествен жест покани противника си да вземе сабята си. Хук моментално я грабна, но в същия миг изпита трагичното чувство, че Питър показва благородство.

През всичкото време той бе мислил, че се бие с някакъв зъл дух, но сега го обзеха още по-мрачни съмнения.

— Пан, кой си ти, какво си ти? — извика той дрезгаво.

— Аз съм младостта, аз съм радостта — отговори Питър, без да мисли. — Аз съм птиче, което е изскочило от черупката си.

Това, разбира се, бяха глупости; но за нещастния Хук тези думи доказваха, че Питър сам не знае кой е или какво е, а това е върхът на добрия тон.

— Продължаваме! — извика той отчаяно.

Сега той удряше със сабята си като с млатило и всеки удар на тази страшна сабя би разсякъл на две всеки човек, който би се намерил пред нея; Питър обаче се въртеше около него, сякаш самият вятър, който сабята правеше, го издухваше от опасното място. И той постоянно се спущаше напред и го бодеше с върха на сабята си.

Хук вече се биеше без надежда. Пламенната му гръд не молеше за живот; само за едно жадуваше: преди да издъхне, да види Питър да постъпи неблагородно.

Изоставяйки двубоя, той изтича в барутния склад и подпали фитила на едно гюлле.

— След две минути корабът ще хвръкне във въздуха — извика той.

„Сега, сега — помисли си той — ще се види кой спазва добрия тон.“

Но Питър излезе от барутния склад с димящото гюлле в ръка и спокойно го хвърли през борда.

А какъв добър тон проявяваше самият Хук? Колкото и да бе заблуден, можем да се радваме — без да му съчувствуваме, — че пред края си той остана верен на традициите на своята среда. Другите момчета тичаха наоколо му, присмиваха му се, показваха му презрението си. Но олюлявайки се, той крачеше по палубата, замахваше безсилно със сабята си към тях, но мисълта му беше далече. Той мислеше за някогашната си отпусната походка по игрищата, за постоянните подигравки, спомняше си как гледа играта на футбол, седнал на прочутата стена в училището Итън. И обувките му бяха както трябва, и жилетката му беше както трябва, и връзката му беше както трябва, и чорапите му бяха както трябва.

Джеймз Хук, ти, който все пак си герой, сбогом.

Защото ние дойдохме до последния момент на живота му.

Виждайки, че Питър, с нож в ръка, бавно лети във въздуха и се приближава към него, Хук скочи на фалшборта, за да се хвърли в морето. Той не знаеше, че крокодилът го чака. Ние нарочно спряхме часовника, така че той да не изпита този ужас — това беше малък знак на уважение от наша страна в последния му час.

Той все пак спечели една последна победа, но според мен това не трябва да ни се зловиди. Както стоеше на фалшборта, гледайки през рамо как Питър се носи във въздуха, той му направи знак да използува крака си. Тогава вместо да забие камата си, Питър го ритна отзад.

Най-сетне Хук получи това, за което копнееше.

— Недостойна постъпка! — извика той подигравателно и доволен скочи в устата на крокодила.

Тъй загина Джеймз Хук.

— Седемнайсет! — пропя Дребосъка; но сметката му не беше съвсем точна. Тази нощ петнайсет пирати платиха с живота си за своите престъпления; но двама доплаваха до брега: Старки, когото червенокожите взеха пленник и го направиха бавачка на малките индианчета — доста голямо падение за един пират; и Смий, който оттогава скита по света, с очила на носа и едва изкарва прехраната си, като разправя, че бил единственият човек, от когото Джеймз Хук се боял.

Уенди, разбира се, бе стояла настрана, без да участвува в боя, макар че през цялото време бе гледала Питър със светнали очи. Сега обаче, след като всичко бе свършено, тя отново стана важна личност. Тя еднакво похвали всички и потръпна, когато Майкъл й показа мястото, където бе убил един пират. След това Уенди ги заведе в кабината на Хук и им посочи неговия часовник, който висеше на един гвоздей. Часовникът показваше един и половина часа!

Късният час беше почти най-голямото събитие. Можете да бъдете сигурни, че доста бързо ги накара да легнат в койките на пиратите; всички си легнаха, освен Питър, който се разхождаше важно нагоре-надолу по палубата, докато най-после падна и заспа до Дългия Том. Тази нощ той пак сънуваше мъчителни сънища, дълго време плачеше на сън и Уенди трябваше да го прегърне, за да го успокои.