Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековни загадки (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Assassin in the Greenwood, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Димитрова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- crecre (2008)
Издание:
Издателство „Еднорог“, 2005
Мариана Димитрова, превод, 2005
Христо Хаджитанев, художник, 2005
ISBN 954-9745-89-9
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ГЛАВА ОСМА
Корбет се събуди рано, още потен от кошмара. Стоеше в червена прашна равнина под черно, буреносно небе, заобиколен от гъсти зелени гори. В края на равнината се издигаше голям железен замък. В кошмара си Корбет тръгна към него и забеляза, че капакът на един от прозорците се блъска в стената. Когато наближи, той внезапно се отвори. Фигура с качулка надникна навън, отметна я и Корбет видя тясното червенобрадо лице на врага си, Амори дьо Краон.
— Добре дошъл в ада! — извика французинът. — Защо се забави толкова?
След като се събуди, Корбет полежа известно време, чудейки се какво означава този сън. Чувстваше се напрегнат и малко разтревожен. Надяваше се, че с Мейв всичко е наред, после си спомни огнените стрели от предишната нощ, сети се коя дата е и как лети времето, докато той се мотае в Нотингам. Отсреща Ранулф спеше кротко като пеленаче. Корбет изпъшка, стана, изми се, обръсна се и се облече. Спомни си дьо Краон от съня си и се зачуди дали убиецът Ахитофел е в Нотингам. Препаса бойния си колан. Далечна камбана започна да призовава за утринна литургия, затова той слезе в малкия мрачен параклис, където го посрещна брат Томас, облечен в златисточерен филон за погребалната служба.
— Моля се за душите на сър Юстас и Льокроа — той се усмихна на Корбет от олтара. — Дано Бог им дари място в светлината.
Няколко войника от гарнизона се присъединиха към тях. Брат Томас се прекръсти и започна литургията. Службата беше простичка и след заключителната благословия, както беше обичайно при заупокойна служба, отец Томас прочете три пъти Dona Eis. Корбет се заслуша в думите. „Дари им, о, Боже, вечен покой и нека вечна светлина ги огрява. Дано почиват в мир. Амин.“
Какво му бе казал отец Томас в началото на службата — че Бог ще отведе душите на двамата мъртъвци при светлината? Той се замисли за трите огнени стрели, които беше съзрял на фона на кадифеното нощно небе. Бяха ли те молитва за някого? Отдаване на почит? Или заплаха?
Корбет излезе от параклиса и се отправи към стаята на сър Юстас, която Ранулф беше запечатал със собствения му печат. Разчупи печатите и влезе във влажната стая, взе една завивка от леглото, събра няколко предмета в нея, затвори вратата и се върна в стаята си. Изненада се, че Ранулф се е облякъл и седи до огорчения на вид Малтоут.
— Значи пратеникът се завърна! — възкликна Корбет, пъхайки предметите, взети от стаята на Веки, под леглото си.
Малтоут стана и накуцвайки, приближи към него.
— За Бога, човече — извика Корбет, — какво е станало?
— Отидох в Саутуел, както ми нареди, господарю.
— И?
— Гай от Гизбърн ме задържа там.
— Защо? — Корбет гледаше слисан превръзката около коляното на Малтоут. — Седни и ми кажи какво е станало.
— Аз ще ти кажа — обади се Ранулф. — Гизбърн е влязъл в Шъруудската гора.
Корбет затвори очи и изстена.
— Снощи отишъл там с хората си — продължи Ранулф. — Започнали да търсят разбойниците призори. Малтоут е яздил цяла нощ, за да ни съобщи новините. Портите на замъка били залостени, затова пренощувал в „Пътят към Йерусалим“.
— Защо Гизбърн не те прати веднага обратно?
— Знаел е, че можеш да го спреш — отвърна Ранулф вместо Малтоут. — Затова го е задържал.
Корбет отиде и погледна през прозореца. Спомни си лицето на Гизбърн: зачервено, загоряло, със сплескан нос и очи, които бяха твърди като кремък. Отличен войник и роден боец, Гизбърн беше спечелил много победи по време на похода в Шотландия и ако можеше да се вярва на писарите от Уестминстър, мразеше силно Робин Худ. Гизбърн така и не се бе примирил с факта, че кралят е помилвал разбойника. Ако можеше да се вярва на клюките от съда, в Шотландия Едуард го накарал да се закълне над свещена реликва, че никога няма да вдигне ръка срещу Робин Худ. Когато разбойникът се върнал към престъпленията си, Гизбърн, местен земевладелец, който отлично познаваше Шъруудската гора, веднага беше предложил помощта си, за да залови престъпника. Крал Едуард беше отказал, но след нападението над Уилоуби беше пратил Корбет на север. Беше дал заповеди на Гизбърн да събере хора, но те трябваше да действат, единствено със съгласието на Корбет. Но Гизбърн беше лукав. Беше приел пристигането на Малтоут като мълчаливо съгласие на Корбет да действа и забавяйки пратеника, не му беше дал възможност да попречи на действията му.
— Кой друг знае за това? — попита през рамо Корбет.
— Сър Питър Бренууд — заекна Малтоут. — Охраната на замъка го повика веднага.
Корбет притисна горещата си буза до студения камък на стената.
— И разбира се — промърмори той, — сър Питър е побеснял като е разбрал за действията на Гизбърн.
— Нещо по-лошо — отвърна Ранулф. — Двамата с Нейлър отидоха с малък отряд войници до гората — не знам дали за да помогнат на Гизбърн или за да го спрат.
Корбет се обърна и се вгледа в момчешкото лице на пратеника.
— Не можа ли да се върнеш по-рано? И как пострада? Малтоут заби очи в земята.
— По две причини — весело каза Ранулф. — Първо, играл на зарове и изгубил всичко. Второ — Ранулф потупа Малтоут по рамото и се усмихна на Корбет, — опитал се да си върне загубите, приемайки предизвикателството на един стрелец.
Корбет зяпна.
— И така — продължи да бъбри Ранулф — нашият пратеник изстрелял една стрела, взел втора, спънал се в лъка и по някакъв начин — прислужникът стисна устни, за да не се разсмее, — успял да си удари коляното.
Корбет го изгледа с недоверие. Канеше се да изнесе на Малтоут обичайната лекция да не пипа никакви оръжия, но пратеникът и без това изглеждаше много нещастен. Лицето му беше бледо и белезите от шарка около очите му изпъкваха още по-ясно — спомен от заболяването му от преди няколко месеца, когато Корбет преследваше лудия убиец на лондонските проститутки. Той потупа Малтоут по рамото.
— Да забравим за това. Слушай, докато Бренууд го няма, ще отида до Кърклийс. Не ме питай защо. Просто наблюдавай какво става тук. И, Ранулф, за да не ме питаш пак, ще се видя с приятеля ти Рахиър, когато се върна.
Час по-късно Корбет напусна замъка. Ранулф и Малтоут го изпратиха до средната порта. Писарят поведе коня си по оживените улици на Нотингам и спусна качулката над лицето си, за да не привлича вниманието. На пазара трябваше да си пробие път през тълпата, наблюдаваща как глутница ръмжащи мастифи скачат към голяма черна мечка. Тя ревеше, оголила зъби и размахваше свирепо лапи, което забавляваше тълпата и настървяваше още повече кучетата. Корбет тръгна по една уличка близо до църквата „Сейнт Мери“, за да потърси писар. Продавач на вода го упъти към другата страна на храма и когато отмина стъпалата пред входа, той изруга, виждайки голите тела на разбойниците, проснати там. В съгласие с правилника на града, двата трупа бяха съблечени и изложени на публично място, за да могат да бъдат разпознати. Телата лежаха настрани в набързо сковани ковчези и Корбет видя грозните рани от стрели по гърбовете им. Прошепна набързо молитва и продължи.
Близо до сергиите край гробището на „Сейнт Мери“ той откри писар, който да му начертае груба карта на околността, отбелязвайки кой път трябва да хване Корбет, за да стигне до абатството в Кърклийс[1].
Човекът не бързаше, бърбореше като сврака, че хората били видели таласъми да седят върху гробница и да пируват с човешка плът и как такива зли духове изпълвали пътищата около Нотингам. Корбет тропаше нетърпеливо с крак, докато най-после мъжът приключи с работата си. Кралският пратеник грабна картата, плати и излезе от черковния двор.
Посещението при писаря сигурно му беше отнело поне час. Когато излезе през градската порта и се сля с хората, които се движеха по пътя, Корбет усети, че е неспокоен. Той беше самотник по природа, свикнал с подмолните интриги в двора, както и с опасностите, които дебнеха из улиците на Лондон. Това беше изострило сетивата му и той отдалеч надушваше опасността. Сега беше убеден, че го наблюдават и следят. Отначало се чувстваше защитен от присъствието на другите пътници, но постепенно повечето от тях се отклониха от главния път, насочвайки се към близките села или ферми. Най-накрая Корбет остана сам в тишината, нарушавана от шумоленето в храстите, птичите трели или свиренето на щурците. Той нагласи меча си така, че да му е лесно да го извади и остави коня да върви спокойно, докато дишаше дълбоко и напрягаше слуха си, за да долови всеки звук, който би му подсказал някаква опасност.
Когато приближи гората, тревогата му нарасна. Чудеше се кой го преследва. Предателят от замъка или Ахитофел? Беше ли пристигнал френският убиец в Нотингам и дали не възнамеряваше да нанесе удара си тук, насред пустата местност? Гората беше все по-близо.
Корбет спря и се огледа. Досега беше пътувал през открита местност, където убиецът трябваше да използва храсти или малки горички, за да се прикрие. Смушка коня си и навлезе между дърветата. Светлината помръкна и Корбет отново изпита усещането, че гората е жива, дочу шумоленето в храстите, пърхането на птиците, а сгъстяващият се мрак го накара да се почувства напълно сам. Внезапно писарят дочу разговор някъде пред себе си, но устоя на желанието да препусне в галоп напред. Погледна през рамо, но не видя следи от преследвач, а пред себе си зърна други пътници. Те спряха и разтревожено се огледаха, дочули тропота на конски копита. Корбет видя, че един от тях приготвя лъка си, затова дръпна юздите и вдигна лявата си ръка в знак, че има мирни намерения.
— Кой си ти? — попита мъжът.
— Честен пътник — отвърна Корбет, — който бърза да се присъедини към вас.
— Сам ли си?
— Да.
— Приближи се бавно.
Корбет смушка коня си и приближи към спрелите пътници. Бяха мъже, жени и деца, охранявани от прислужници — няколко семейства, решили да се поклонят на гроба на свети Търстан в Йорк. Корбет пътува с тях, докато стигнаха до хана на един кръстопът точно навреме за обяд.
Ханът бръмчеше като кошер. Свободни и крепостни селяни, какви ли не пътници изпълваха двора му, а кръчмата беше претъпкана до пръсване. Конярите поеха конете им, Корбет влезе вътре и седна на обърнато буре до прозореца. Беше гладен, затова си поръча супа от грах и лук с парченца препечен хляб и малко хлебче от подсладено брашно и яйца, както и кана ейл. Докато се хранеше, наблюдаваше как останалите пътници си почиват. Появи се продавач на индулгенции, който се преструваше, че знае латински и от време на време разказваше на поклонниците анекдоти, в които хуморът беше доста груб. Кръчмата беше изпълнена с тракане на кани и купи, плач на деца, кънтящия глас на продавача на индулгенции и тихото жужене на разговорите, докато търговци и калайджии обменяха сведения за пътищата и пазарите.
Корбет се огледа. Не забеляза никой, който би представлявал заплаха. Не разпозна и никой от града или замъка. Една от поклонничките, младо момиче, стана и запя с ясния си глас. Корбет се облегна със затворени очи и се заслуша как то пее за птичите песни през лятото. „Навсякъде лятото идва с песен“, пееше тя.
Шум от суматоха на двора заглуши песента и всички посетители скочиха на крака при тревожния вик „Пожар! Пожар!“
Корбет излезе навън. Конярите извеждаха конете от конюшнята, във въздуха се носеше остра миризма на изгоряла слама. Писарят видя пламъци в крайната конюшня, но слуги с кофи вода бързо угасиха огъня. Хората се поуспокоиха, посмяха се и всички се върнаха обратно в кръчмата. Корбет седна на мястото си и посегна към чашата, но внезапно спря. Трябваше да се протегне наляво, за да я вземе, а беше сигурен, че не я е оставил там. Мейв винаги му се караше, когато оставя чаши и кани на ръба на масата.
— Много са мързелив, Хю — хокаше го тя. — Обичаш да стигаш до чашата си със съвсем малко усилие. Малката Елинор е същата.
Корбет погледна чашата. Някой я беше преместил, но защо? Слуга, който е минал бързо, за да стигне до вратата? Или някой с по-лоши намерения? Взе чашата с две ръце и бързо се огледа. Не забеляза непознати лица и беше сигурен, че никой не го наблюдава. Вдигна чашата, внимателно я помириса и под малцовия дъх долови лек остър мирис. Бързо я остави на масата и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее тревогата си. Имаше ли отрова или той губеше ума си? Спомни си ловеца на плъхове, който беше видял да се прилича на слънце отвън, седнал на калдъръма, облегнат на стената на кръчмата. Отиде при него и изчака мъжът да обърне жълтеникавото си лице към него.
— Трябвам ли ти за нещо, сър?
Корбет извади монета и посочи към празните ръждясали клетки.
— Можеш ли да ми уловиш плъх?
Мъжът видя блясъка на среброто и на лицето му изгря беззъба усмивка.
— Може ли птицата да лети?
Той взе една от малките си клетки и се отправи към една от пристройките, където държаха сено.
Корбет седна и почака четвърт час. Най-накрая мъжът се върна. Сега в клетката имаше тлъст плъх с дълга опашка, който яростно блъскаше с муцуна решетката. От устата му се показваха жълти зъби, кървавочервените му очи блестяха от гняв.
— Принцът на плъховете — заяви мъжът. — Жив ли го искаш?
И той протегна мръсната си ръка към монетата. Корбет му я даде.
— Ще получиш още една, ако намериш парче сирене и си държиш устата затворена.
Мъжът сви рамене, бръкна в мръсната си кесия и подаде на Корбет парче мазно сирене, което вонеше ужасно. Корбет постави малката клетка на земята и парчето сирене до нея. Плъхът заблъска муцуна в решетката, подлуден от миризмата. Тогава Корбет поля сиренето със съдържането на чашата си и с помощта на пръчка го пъхна в клетката. Плъхът яростно му се нахвърли. Сиренето изчезна, плъхът вдигна глава, подуши въздуха, после внезапно отстъпи встрани. Падна по гръб и размаха лапи във въздуха. Зеленикава течност потече от устата му, докато той се гърчеше в предсмъртна агония.
— Повече няма да ям от това ужасно сирене! — Опулените от ужас очи на ловеца на плъхове се втренчиха в Корбет. — Или пък ти, мастър, трябва да внимаваш какво пиеш.
Корбет се върна в кръчмата и повика кръчмаря, опитвайки се да овладее страха си, предизвикан от ужасната смърт, на която беше присъствал. Подаде му чашата и една монета.
— Това е най-скъпият обяд, който съм си поръчвал. Кръчмарят го погледна въпросително.
— Искам да унищожиш тази чаша — настойчиво каза Корбет. — А сега ми дай чаша от най-хубавия ти кларет.
Но аз ще избера чашата и сам ще си налея от бъчвата.
Гай от Гизбърн спря и се взря между дърветата от двете страни. Червендалестото му лице блестеше от пот под тежкия железен шлем и качулката от железни халки под него. Усмихна се доволно, когато огледа строените горски пазачи.
— Ще покажа на краля — прошепна той, — на мрачния му писар и на онзи негодник Бренууд как се залавя разбойник!
Сърцето му замря от удоволствие, когато си припомни какво възнамеряваше да направи с Робин Худ. Гизбърн мразеше разбойника заради любовта, която питаеха към него обикновените хора, заради изключителната му сръчност с лъка, познаването на гората и най-вече заради начина, по който на няколко пъти беше измамил и издебнал Гизбърн, а в замяна беше получил опрощението и благосклонността на краля.
Гизбърн скръцна със зъби и примигна от болка. Болеше го зъб. Беше принуден да гледа как Робин Худ става придворен, как се разхожда като лорд из улиците на Нотингам или между копринените шатри на кралските генерали в Шотландия. Гизбърн беше видял как кралят обсипва с благоволение разбойника, дарява му специални привилегии, как използва уменията му, докато англичаните преследваха бунтовническия водач Уолъс през дивите долини и гори на Шотландия. Но сега Робин се беше върнал в Шъруудската гора. Гизбърн забрави за горчивината, защото този път разбойникът се беше поставил извън закона, ограбвайки кралските данъци и убивайки кралски служители като обикновени престъпници. Но днес щеше да бъде по-различно. Гизбърн щеше да го преследва, но не с отряд въоръжени рицари, чиито брони дрънчаха като черковни камбани из гората Тези лесничеи щяха да подгонят Робин, както биха подгонили елен или див глиган. Гизбърн щеше да го залови, да го накаже, а после да го върже за седлото си и да го прекара гол през Нотингам, за да видят всички славата на Гизбърн и падението на разбойника.
— Сър Гай? Милорд Гизбърн?
Той погледна към мургавото, дребно лице на главния си ловец.
— Доволен ли си, милорд?
— Да.
Гизбърн се загледа в зеления мрак отпред. Не можеше да определи положението на слънцето, но предполагаше, че минава обяд и че бандата разбойници е подгонена навътре в гората. На по миля от двете му страни се намираха редици въоръжени ловци, готови да затегнат мрежата. Гизбърн беше разположил войниците си като челюсти на капан и те газеха из прашните шубраци. Рано или късно щеше да подплаши Робин Худ и да го притисне до някое блато или скала. Или, още по-добре, щеше да го изкара в откритата местност, където ездачите му щяха да затворят капана. Той се олюля на седлото, докато се взираше в гората. Беше похарчил последните си пари за това начинание, но кралят щеше да му се отплати, а Бренууд щеше да му диша прахта.
— Милорд Гизбърн — отново се обади Мордред. Сър Гай долови нотка на тревога в гласа му.
— Какво има, човече?
— Милорд, движим се твърде бързо.
— Чудесно. Така разбойниците няма да имат време да се прегрупират.
— Сър Гай, моля те, помисли си. Разбойниците бягат, но може би ни подмамват към капан.
— Глупости! — отсече Гизбърн и стисна по-здраво меча си. — Предай да вървят напред.
— Милорд… — Мордред не успя да довърши думите си, защото Гизбърн гневно вдигна рога си и изсвири три дълги сигнала, после препусна напред, приведен към врата на коня си.
Стигнаха до една полянка. Мордред дръпна Гизбърн за ръкава, но рицарят го отблъсна. Чувстваше как кръвта пулсира в слепоочията му. Прекоси поляната, последван от Мордред и останалите. В мрачната зеленина пред тях прозвуча самотен звук от рог. Мордред и лесничеите спряха. Сър Гай продължи да тича. Отново прозвуча рог, мрачно и зловещо, и внезапно въздухът се изпълни с летяща смърт. Сивите стрели с гъши пера падаха като беззвучен смъртоносен дъжд. Мордред видя как мъжете от двете му страни падат, ритат и се давят в кръв, когато стрелите пронизваха телата им.
— Сър Гай! — изкрещя той.
Но Гизбърн продължаваше да тича. Последва нов залп от стрели. Сега поляната кънтеше от писъци. Мъже се търкаляха по земята в смъртна агония, тъмни локви кръв блестяха върху зелената трева. Мордред вдигна своя рог. Един сигнал и хората му изтичаха назад и се прикриха зад дърветата. Но сър Гай продължи напред, пробивайки си път през храстите от другата страна на поляната с изваден меч. Нито една стрела не го улучи. Чувстваше се неуязвим, сигурен знак, че Бог е благосклонен към него. Фигура с качулка и маска пристъпи иззад едно дърво.
— Добре дошъл в Шъруудската гора, сър Гай. Гизбърн се обърна, побеснял от гняв. Вдигна меча си и затича, ругаейки, към мъжа, който от години се подиграваше с него. Кракът му се закачи в някакъв корен, той падна по лице и мечът излетя от ръката му. Погледна към фигурата, която се навеждаше над него и устните му се извиха в усмивка.
— Ти?!
Това беше последната му дума. Тъмната фигура вдигна меча и го заби в ивицата оголена плът между шлема и ризницата на Гизбърн.