Пол Дохърти
Убиецът в зелената гора (3)

ГЛАВА ВТОРА

Корбет недоверчиво се втренчи в надрасканите думи върху пергамента:

Сър Юстас Веки, самозван шериф на Нотингам, екзекутиран по заповед на Робин Худ. Питър Бренууд, самозван помощник-шериф, екзекутиран по заповед на Робин Худ.

Корбет прочете бавно думите наум и погледна към Бренууд.

— Значи ти също е трябвало да умреш. Но защо не ми показа това съобщение веднага?

— Казах ти, че Робин Худ е виновен! Веки е мъртъв, както трябваше да съм мъртъв и аз. Няма съмнение, че разбойникът има поддръжници в замъка. Помислих си — той се изкашля гузно, — че трябва да те наблюдавам и да разбера до какви заключения ще стигнеш — той сви рамене. — И ето, давам ти го.

Корбет отново погледна пергамента.

— За Бога! — изсумтя той. — Този разбойник много държи на титлите и правото да ги връчва. И завършва писмото си: „Написано в моя замък в Зелената гора“ — Корбет хвърли пергамента обратно на Бренууд. — Искам да видя как този негодник ще увисне от крепостните стени! Къде беше намерена тази бележка?

— Изпратиха я със стрела във външния двор.

Корбет погледна голямата паяжина в един от ъглите на тавана.

— Писмото доказва едно — заяви той. — В него пише „по заповед на“ — следователно отровителят трябва да е в замъка. Не вярвам някакъв разбойник да има чудодейната способност да минава през каменни стени. — Корбет замълча. — Ти каза, че тук има тайни проходи.

— Да, цял лабиринт, но те са в избите. Замъкът и градът са издигнати върху огромна скала. Пещерите и тунелите са били използвани от хората дълго преди римско време.

— Но защо? — Ранулф пристъпи напред, без да обръща внимание на изненаданите погледи на служителите на сър Питър. — Защо един разбойник да убива кралски шериф и да се опита да премахне и заместника му? Би трябвало да знае, че това само ще предизвика гнева на краля.

Корбет кимна. Ранулф беше прав — разбойникът и бандата му можеха да бродят из горите и да плячкосват. И други го правеха из цялото кралство. Защо му беше да привлича вниманието върху себе си?

— Сър Питър, въпросът на прислужника ми е уместен. Помощник-шерифът сви рамене и разпери ръце.

— Първо, сър Юстас издаде прокламация, в която се казваше, че всеки има право да убие Робин от Локсли или Робин Худ без предупреждение. Наричаше го страхливец, мерзавец и предател. Разбойникът отвърна с искане сър Юстас да се разкае публично за думите си или да си носи последствията. Сър Юстас отказа и… — гласът му секна.

— Но защо с отрова? — настоя Корбет. — Защо не на публично място? Сър Юстас разхождаше ли се из града?

— Мастър писарю, бил ли си войник?

— Да.

— Виждал ли си хората да губят смелост? Същото стана и с Юстас. Той отказваше да излиза от замъка. Беше обсебен от идеята, че и тук има предател, може би между собствената му прислуга. Веки се промени. Беше нервен, разтревожен, занемари се, пиеше много.

Корбет се огледа. Тук има твърде много уши, помисли си той. Наведе се и прошепна нещо на ухото на сър Питър. Шерифът погледна към пазачите и Льокроа.

— Свободни сте.

Войниците бързо излязоха от залата, но прислужникът се бавеше. Подръпвайки мустаците си, той се затътри до вратата, но там рязко се обърна.

— Господарят ми беше спретнат човек — заяви той, сякаш очакваше потвърждение от Ранулф и Бренууд.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.

— Нищо — отвърна Льокроа. — Много държеше на вещите си. — И той излезе от залата.

Корбет изчака вратата да се затвори, после се обърна към Ротбьоф.

— Ти си писарят на замъка и си бил секретар на шерифа?

Младежът кимна жизнерадостно.

— Той каза ли ти нещо? Каквото и да било?

— Не. Сър Юстас не споделяше нищо, само гледаше всички мрачно и заплашително.

— Опитах се да поговоря с него — намеси се отец Томас, — но той ми каза да си гледам работата, а той щял да се оправи със своята.

— Ами ти, сър Питър, защо Робин Худ би искал да те убие? — Корбет долови проблясък на омраза в очите на мъжа. — Сър Питър?

Мъжът разтвори пръсти и внимателно започна да ги изучава.

— Преди осем години пътувах на север през гората Барнслидейл. Надявах се и все още се надявам да се оженя за лейди Маргарет Пърси. Бях и купил копринен плат, който струваше много скъпо. Робин Худ и разбойниците му ме спряха, взеха ми подаръците, съблякоха ме гол, вързаха ме за коня и ме направиха за посмешище на всички.

Ти умееш да мразиш, помисли си Корбет, забелязвайки как един мускул трепка високо на скулата на Бренууд. Помощник-шерифът с мъка преглътна.

— Когато сър Юстас издаде прокламацията си, аз открито предизвиках Робин Худ, наричайки го страхливец, предател и мерзавец, незаконен син на йомен. Предизвиках го на дуел a outrance^[1] на Хай Пейвмънт^[2]. — Той направи гримаса. — Знаеш какъв беше отговорът му.

— Сигурен ли си — попита Корбет, сменяйки рязко темата, — че разбойникът не идва никога лично в Нотингам?

— Защо питаш?

— Защото мисля, че по-лесно можем да го заловим с хитрост, отколкото със сила. Негово величество кралят настоява да го хванем. Щом тази заплаха бъде премахната, Едуард ще влезе в сражение с шотландския бунтовник Уилям Уолъс. — Корбет погледна към Ранулф и си спомни странното съдържание на съобщението, което беше получил от Париж. Затвори очи. — Да, както казах, кралят има нужда пътищата на север да бъдат безопасни за преминаването на войската му и обоза, затова Робин Худ трябва да бъде убит.

— И как ще стане това? — подигравателно се усмихна Бренууд. — Ти и твоите двама прислужници ли ще го направите?

— Не — отвърна Корбет засегнат. — Чувал ли си за сър Гай от Гизбърн?

— Да, той притежава земите до Стифорд на границата с Ланкашър. Беше шериф тук по време на предишните грабежи на Робин Худ.

— Гай предложи услугите си на краля и той ги прие. Никой не познава гората по-добре от Гизбърн. В момента той е в Саутуел с дузина опитни лесничеи и шестдесет стрелци. — Корбет с удоволствие видя как надменното изражение на Бренууд се стопи. — Кажи ми — продължи той бързо, — какво знаеш за разбойника?

Бренууд изглеждаше смутен от споменаването на Гизбърн и Корбет мислено се наруга за глупостта. Сега излизаше, че кралят няма доверие на шерифа, а и присъствието на Гизбърн трябваше да се пази в тайна.

— Робин от Локсли — бавно започна Бренууд, събирайки мислите си — е по произход йомен. Наследи малкото имение Локсли заедно с полята край него и правото да ползва пасбищата. Като младеж се бил в кралската войска в Уелс, където се научил отлично да си служи с лъка.

Корбет кимна. Познаваше мощта на това оръжие, което английските стрелци използваха все повече вместо арбалетите. Дълъг колкото човешки бой, изработен от полиран тис, с него се изстрелваха стрели, дълги близо метър, които можеха да пронижат ризница.

— Робин от Локсли е роден за воин — обясни Бренууд. — След като участвал във войните при царуването на стария крал, се върнал в Локсли, където влязъл в бой с местните лесничеи. Говори се, че те били убили баща му. Робин убил трима от тях и потърсил убежище в Шъруудската гора.

Корбет слушаше внимателно — онова, което Бренууд разказваше, съвпадаше с наученото от него в Уестминстър.

— Робин бил опитен стрелец — продължи Бренууд, — добър войник, който познавал горските пътеки като петте си пръста. В гората към него се присъединили лейди Мериън от Лидсфорд и францисканец по прякор отец Тък Корбет погледна към отец Томас, който му се усмихна в отговор.

— Не всички монаси са Божии хора — остроумно отбеляза той. — Отец Тък беше разбойник, който излежаваше присъдата си в Копмънхърст близо до Фаунтиндейл. Когато кралят помилва Робин Худ, Тък беше изпратен на хляб и вода в един от нашите манастири в Корнуол, където по-късно умря.

— Нещо друго? — попита Корбет.

— И други се присъединили към Робин — обади се Ротбьоф. — Един гигант, по-едър и от Нейлър, с прякор Малкия Джон, и бившият войник и първи помощник на Робин, Уил Скатлок или както му казват, Аления.

— Имай предвид — прекъсна го Бренууд, — че Робин от Локсли не е обикновен разбойник. Той налага на хората си определени порядки и не закача селяните или онези които могат да го предадат. Ограбва духовници или лордове, а онези, които не може да сплаши да мълчат, подкупва — Бренууд сви рамене. — Останалото знаеш. Преди шест години негово величество кралят дойде на север. Помилва Робин и хората му, дори — добави той горчиво взе разбойника на служба при себе си. Заедно с хората а Робин участва в похода срещу Шотландия.

Корбет вдигна ръка.

— Виждал съм го — промърмори той. — Висок мъж с мургаво лице и гарвановочерна коса. Под наметалото с кралските цветове винаги се обличаше в зелено. Беше командир на отряд кралски стрелци. Имаше жестоко лице — замислено каза Корбет. — Напомняше ми на ловец-сокол. Но стига за това — заключи той. — Какво предлагаш да направим сега, сър Питър?

— Утре сутринта — отвърна помощник-шерифът — възнамерявам да отида с отряд войници в Шъруудската гора. Предлагам ти да дойдеш с нас, сър Хю.

— Безопасно ли е това? — попита Корбет.

— Не, мастър писарю, не е. Но какво мога да направя? Да се крия в замъка като вдовица в траур? Аз съм кралският наместник в тази област. Не мога да позволя на Робии Худ да петни авторитета на краля.

— Не е ли по-добре да изчакаме Гизбърн?

— Гизбърн да прави, каквото иска! — отсече Бренууд. — Искаш ли сега да видиш стаята на Веки?

Корбет кимна и Бренууд освободи останалите, с изключение на Нейлър, и ги поведе по спираловидно каменно стълбище към втория етаж. Стаята на убития шериф още беше запечатана и заключена. Бренууд махна восъчния печат, отключи вратата и покани Корбет да влезе.

Спалнята беше запусната като останалата част от замъка. Голямо очукано легло с дебели вълнени завеси заемаше по-голямата част от пространството. В долната му част се намираше дълъг, обкован с желязо сандък. Имаше маса, няколко стола и два други сандъка, а в единия ъгъл се издигаше дървен умивалник, върху който стоеше голяма калаена купа с вода. От другата страна на стаята се виждаше сламеник, поставен върху две дървени магарета и покрит с няколко вълнени одеяла.

— Там ли е спал Льокроа? — попита Корбет. Бренууд кимна. Корбет разрита мръсните рогозки и застана в центъра на стаята. Тя беше почти гола, напомняше на монашеска килия. Стените бяха варосани, а единствените прозорци бяха три тесни прореза за стрелба на отсрещната стена. Бренууд запали евтина маслена лампа и я подаде на Корбет, който отиде до леглото и дръпна завесите. Възглавниците, постелите и одеялата бяха избелели и мръсни. Бренууд беше прав. Явно сър Юстас Веки се беше занемарил през последните си дни. Корбет огледа постелите, възглавниците и одеялата, но не усети нищо, освен мирис на застояла пот. После се зае с бокала, в който още имаше малко вино, но то изглеждаше безвредно, както и няколкото сладкиша върху калаената чиния в средата на масата. Над тях бръмчеше рояк мухи. Корбет събра смелост, затвори очи, лапна един и го задъвка внимателно, докато не му се повдигна от сладост. Отиде до един от тесните прозорци и го изплю, а после избърса устни с опакото на ръката си.

— Ранулф! Малтоут! — нареди той. — Огледайте рогозките.

Докато те се занимаваха с това, Корбет опита водата, вече преседяла и покрита с мръсотия.

— Господарю — обади се Ранулф, — нищо не открихме. Корбет погледна студено към Бренууд.

— Прав си, сър Питър. Тук няма нищо. Как тогава е бил отровен Веки?

— Не съм лекар. Маре каза, че отровата трябва да е била силна. Бучиниш, арсеник или напръстник.

Корбет взе кърпата от умивалника. По нея имаше следи от пръсти и той долови мириса на сладкишите. Спомни си раните около устата на Веки.

— Ранулф, какво ще стане, ако имаш струпеи и си избършеш устата с кърпа?

— Тя често ги разчопля и започват отново да кървят.

— Значи Веки определено е използвал тази кърпа. По нея има следи от кръв. — Корбет махна с ръце ядосано. — Тук няма нищо — промърмори той. — Бог знае как е бил убит Веки.

— Ела — повика го сър Питър почти радостно. — Сър Хю, сигурно си уморен. Нека те разведа из замъка, а после ще си починеш.

Корбет се канеше да откаже, но осъзна, че огледът на замъка ще му бъде от полза и всички последваха Бренууд три етажа нагоре, за да излязат на укрепленията. Сър Питър застана до назъбената стена и Корбет заслуша с половин ухо описанието на останалата част от замъка. Наслаждаваше се на хладния вятър и красотата на залеза. Изведнъж нещо в думите на сър Питър привлече вниманието му. Той проследи накъде сочи ръката му и се загледа на север, отвъд отрупаните къщи и улици на Нотингам, към необятното море от горска зеленина, което се простираше, докъдето стигаше погледът.

— Разбираш ли проблема, сър Хю? Как можеш да заловиш някого в такова огромно пространство? Конниците не вършат работа, а пешаците се боят. Там може да се скрие цяла войска и лесно можеш да попаднеш в засада.

— Разбойникът използва ли коне? Сър Питър се усмихна злорадо.

— Там е неговата слабост. Тъй като не може да язди добре, предпочита да ходи пеш. Разбира се, между дърветата конниците са безполезни.

После сър Питър поведе Корбет и другарите му надолу по стълбите. Минаха по прашни коридори, под арки, украсени със зигзаговидни орнаменти и излязоха на двора. Във вътрешния двор миеха импровизирания ешафод. Зад него прибираха обезглавените трупове на престъпниците в сандъци за спрели и заковаваха капаците, преди да ги погребат в градските гробища. Сивокоса жена оплакваше мъртвеца в един от тях, докато привикналите войници събираха отрязаните глави като тикви и ги прикрепяха на колове, които щяха да побият край крепостните стени.

Полуголи деца играеха в прахта, без да обръщат внимание на ужасиите край тях. Ковачите работеха здраво, огньовете в ковачниците горяха буйно, а шумът от ударите на чукове по наковални беше оглушителен. Пилета ровеха за някое зрънце в надпревара с мършави мръсни прасета. Жени перяха дрехи в бъчви с мръсна вода, а малко момиченце, въоръжено с пръчка, се опитваше да събере гъските, уплашени от лая на едно куче. Във външния двор няколко войници се упражняваха лениво, докато не се появи Нейлър. Тогава се спуснаха енергично срещу стълбовете с въртящите се мишени и натъпканите със слама дрехи, привързани към колове. Замъкът беше военно укрепление, обкръжено от стени. Крепостта беше в средата му, а войниците от гарнизона със семействата си спяха в стаи и външни постройки, издигнати до стените. Тук имаше всичко — Корбет видя постройки за домашни птици, малък зайчарник, от който зайчарят осигуряваше прясно месо и голям гълъбарник, разположен в началото на малка овощна градина. Макар че всички изглеждаха заети с обичайните си задачи, Корбет имаше чувството, че крепостта е под обсада, сякаш гарнизонът не смееше да излезе извън портите.

— Колко войници имаш тук?

Бренууд спря и погледна към червенозлатистото небе.

— Пълен гарнизон. Един рицар, петима сержанти, ръководени от Нейлър, двадесет конни алебардисти, трийсети пешаци и още толкова стрелци.

Корбет погледна към крепостната стена отгоре, където знамето на сър Питър — три златни замъка върху черен копринен фон — се вееше дръзко на вечерния вятър.

— Мислиш ли, че е разумно да влезем утре в гората?

— Както казах — отсече Бренууд, — нямам друг избор. Трябва да покажа, че не ме е страх от този разбойник. Но ела да видиш избите.

Той ги въведе обратно в крепостта през обкована с желязо врата до тъмните, мрачни подземия, доста по-високи от човешки ръст, които се простираха под крепостта. В тях имаше малки ниши. Две мършави котки ловуваха в мрака, докато сър Питър ги превеждаше покрай бъчви с вино, бурета с ейл, пристегнати с железни обръчи, чували със зърно и други провизии.

— Ти каза, че имало тайни входове — напомни му Корбет.

Сър Питър, който беше взел факла от скобите на стената, ги подкани към една ниша, отмести чувал със зърно и им показа един капак на пода.

— Както обясних, замъкът е построен върху скала, прорязана от тунели и проходи. Това е един от входовете.

— Това не прави ли замъка уязвим?

— Не. Ако започне обсада, тези входове ще бъдат запечатани.

Той ги поведе обратно нагоре по стълбите и нареди на Нейлър да им покаже стаята, казвайки, че има други задължения.

Корбет не обърна внимание на това незачитане. Нейлър ги заведе до стаята им на втория етаж на крепостта, в същия коридор, където се намираше спалнята на сър Юстас. Помещението беше дълго, ниско и с почернели греди на тавана, но сравнително чисто. Каменният под беше преметен и покрит с прясна тръстика, още зелена и гъвкава. Постелите и одеялата на леглата също бяха чисти. Имаше сандъци и ковчежета, някои заключени, маса, плетен стол, пейка и няколко столчета. Стените бяха наскоро варосани, макар и доста набързо — работниците бяха замазали умрелите по тях мухи и едва бяха покрили неумелото изображение на лъв, рисувано от някой отдавна споминал се художник. Имаше куки, където да окачат дрехите си и голямо черно разпятие, на което беше увиснала разкривената, измъчена фигура на Христос.

Щом Нейлър излезе, един прислужник донесе дървен поднос с кана студен ейл и чаши. И тримата пиха жадно, после започнаха да вадят багажа от дисагите си. Корбет видя, че Малтоут взима бойния му колан, за да го остави на леглото.

— Недей — нареди му той.

Младежът го изпусна, сякаш пареше, а Ранулф се усмихна.

— Казвал съм ти и преди — прошепна му той, — че старият господар „Кисела физиономия“ мрази да пипаш оръжие.

— Чух те, Ранулф — извика Корбет през рамо. — Малтоут, ти си най-добрият ездач, когото познавам, но знаеш заповедите ми. Никога в мое присъствие не докосвай меч или кама. Ти си по-опасен от някой пиян войник, който размахва оръжието си из препълнена кръчма. — Корбет го погледна подозрително. — Нали не носиш кама?

Кръглоликият коняр го погледна с широко разтворени детски очи, изпълнени със страх.

— Добре — промърмори Корбет. — Тогава довърши разопаковането на багажа си. После слез в килера. Поискай или си вземи нещо за ядене и пиене и иди с коня си до Саутуел. Показах ти пътя, когато влизахме в Нотингам. Когато стигнеш до кръстопътя, тръгни на юг към Нюарк. Ще намериш сър Гай от Гизбърн в странноприемницата „Змията“. Кажи му, че сме пристигнали в Нотингам и утре ще влезем в гората. Но той не бива да мърда оттам, докато не е говорил с мен. Доведи го тук, но не в замъка, а го помоли да отседне в хана в подножието на скалата. Как се казваше?

— „Пътят към Йерусалим“ — обади се Ранулф.

Той забелязваше всяка кръчма, край която минеха, защото там можеше да утоли жаждата си, да подмами наивниците в игра на зарове или да продава „чудотворните“ си лекарства на онези, които бяха достатъчно глупави, за да ги купят.

— Заведи го там — нареди Корбет. Малтоут кимна, изми лицето и ръцете си и излезе навън.

— Прекалено си строг с него, господарю — усмихна се Ранулф. — Той има голямо желание да се научи да се бие с меч.

— Не и докато съм жив — промърмори Корбет. — Ранулф, той е опасен за околните. Видя ли го на вечерята на лейди Мейв преди да тръгнем от Бред Стрийт? Режеше парче месо и едва не си отряза пръстите. — Корбет отново се зае с багажа си. — И кой е този господар „Кисела физиономия“?

— Никой — отвърна гузно Ранулф. — Един наш общ познат.

Корбет се усмихна вътрешно, подреди последните си дрехи в един от сандъците и окачи двете си роби на окачалка. Опитваше се да не мисли за жена си Мейв, която така спретнато беше сгънала всичко, бъбрейки непрестанно, за да прикрие безпокойството си от заминаването на съпруга си. Той си я представи — бялата като слонова кост кожа, тъмносините очи и красивото лице обкръжено от дълги златисти коси.

— Би трябвало да съм при нея — промърмори той — отидем с малката Елинор и чичо Морган в имението ни в Лейтън.

Корбет отвори дисагите си и извади малкия поднос с принадлежностите за писане, от който взе парче пергамент, мастилница, нож и перо. Вдигна поглед. Ранулф мрачно гледаше през един от тесните прозорци.

— Хайде! — подкани го Корбет, настанявайки се на стола. — Да разкрием тази мистерия.

Ранулф не помръдна, затова господарят му сви рамене, взе перото и го натопи в синьозеленото мастило.

— Първо — обяви той, — кралските дела в Лондон.

Разви мръсното парче пергамент, което прислужникът му беше донесъл от Париж и го приглади внимателно. Бардолф беше заплатил за него с живота си и писарят гузно си спомни посещението си при съпругата му на Гръбъл Стрийт, близо до Крипългейт. Кралят й беше обещал пенсия, но жената само крещя и руга, докато Корбет не напусна дома й.

— За какво умря Бардолф? — каза той на глас. — Какво означава това закодирано писмо? „Les trois rois vont au tour des deux fous avec deux chevaliers.“ Тримата крале — преведе той — отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници.

Корбет притвори очи и се опита да си представи картата на северна Франция, която писарите му бяха начертали в Уестминстър. В момента Филип беше струпал армиите си там — десетки хиляди пехотинци, ескадрони тежковъоръжени рицари, каруци с провизии. Щом започнеше жътвата, войската му щеше да навлезе във Фландрия. Но къде? Дали в шифрованото съобщение се съдържаше това сведение?

— Къде ще нанесе удара? — промърмори той тихичко. — Дали френската войска ще връхлети като вълна или ще се подреди като острие и ще влезе по един път в определен град?

Фламандските съюзници на Едуард настойчиво молеха за тези сведения. Ако знаеха откъде ще мине Филип и какъв е планът му за нападение, можеха да му се противопоставят, но войската им беше малка и прекалено разпръсната, за да реагира на всички възможности.

Корбет си спомни побелялото от гняв лице на краля в Уестминстър.

— Приличаме на котка, която дебне хиляда миши дупки. Къде във Фландрия ще насочи удара си този негодник?

В отговор Корбет беше притиснал множеството си шпиони в Париж да разкрият тайната. Сега те разполагаха със сведенията, но не можеха да ги разберат.

— Какво означава това? — беше изкрещял кралят. — За Бога, какво значи това?

Корбет беше обяснил спокойно, че шифърът е нов, създаден от един от главните писари на Филип. Навярно беше известен само на краля, близките му съветници и военачалниците по френската граница.

— Защо не можеш да го разгадаеш, Корбет? — умолително беше попитал кралят.

— Защото не прилича на нито един от онези, които сме виждали досега.

Кралят беше започнал да повтаря яростно думите му.

— Твое величество — тихо беше настоял Корбет, — ако трябва да цитирам един известен принцип на логиката, „всяка задача трябва да съдържа своето решение“.

— Господи, благодаря ти! — беше изръмжал Едуард и го беше изгледал с яростните си, кръвясали очи. — И какво ще стане, ако разгадаеш шифрованото писмо, писарю? Сега Филип знае, че то е у нас. Може да промени решението си.

Корбет възрази:

— Знаеш, че няма да го направи. Подготовката е завършена — всяка промяна в плановете ще предизвика ужасен хаос. Има достатъчно време и може да нападне когато и да е през юли.

— В такъв случай — изръмжа кралят — имаш на разположение само няколко дни.

Корбет затвори очи. Точно преди да напусне Уестминстър, предположението му за Филип се беше оказало правилно — французинът беше предприел нови предпазни мерки по отношение на шифъра, довели до смъртна опасност за писаря. Той въздъхна, отвори очи и отново погледна пергамента. Колкото по-кратък беше текстът, толкова по-трудно беше разшифроването му.

— „Тримата крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници“. Какво означава това, Ранулф?

Прислужникът му продължаваше да гледа мрачно през прозореца.

— Липсва ли ти Лондон? — попита Корбет. — Или може би още страдаш по лейди Мериън Невил?

Ранулф чу господаря си, но продължи да гледа навъсено към слънцето, опитвайки да овладее гнева, който бушуваше в душата му. Беше обичал лейди Мериън Невил с цялото си същество — черната й лъскава коса, устните, които се бяха притискали към неговите, когато го покани в леглото си и уви хладното си бяло тяло около неговото. После го беше зарязала, както би направила с досадно ръкоделие. Пърхайки с мигли, беше казала, че трябва да се върне на север заедно с Ралф Дейкър, когото представи за далечен роднина. Ранулф знаеше, че го лъже: Дейкър беше придворно конте с къдрава, фризирана коса, тесни панталони, обувки в катарами и син подплатен елек, който свършваше точно над внушителната издутина между краката му. И така лейди Мериън беше излязла от живота на Ранулф, оставяйки го да кипи от недоволство. Той погледна през рамо към Корбет. Сърдечните му неволи си бяха негова работа.

— Не става дума само за лейди Мериън! — отсече той.

— За длъжността на писар ли говориш?

— Да, мастър. Благодарение на теб аз владея добре френски, испански и познавам протокола, но кралят все още отказва да ми даде това място.

— Играе си с теб — отвърна Корбет. — Иска да те изпита.

Ранулф се изсмя подигравателно.

— Благодаря, господарю, но подозирам, че и мястото на писар ще ми избяга, както лейди Мериън Невил.

Корбет отиде при него, хвана го за раменете и го разтърси.

— Това ли е прочутият Ранулф-ат-Нюгейт, любимецът на жените, безстрашният боец? Имам нужда от теб, Ранулф, а ти си се облегнал на стената като някоя нещастно влюбена слугиня.

Зелените котешки очи на Ранулф светнаха от гняв.

— Вярно е! — изръмжа Корбет. Отиде до разпятието и сложи ръка върху него, а другата вдигна за клетва. — Аз, сър Хю Корбет, пазител на кралския печат, тържествено се заклевам, че ако ми помогнеш в задачата, ако разгадаеш това проклето писмо, ти, Ранулф-ат-Нюгейт, ще присъстваш на службата в параклиса „Свети Стефан“в Уестминстър, където ще бъдеш приет за писар и ще получиш своята плата и роба.

Ранулф умееше да съзира възможностите и веднага се усмихна.

— Защо си губиш времето, господарю? Нямаше нужда да се кълнеш.

— Напротив! — отвърна Корбет и седна отново на масата. — Но да оставим засега писмото и да се съсредоточим върху предстоящите дела. — Той взе чисто парче пергамент и започна да пише.

— Първо, Робин от Локсли, Робин от Зелената гора, Робин Худ е бил и е престъпник. Той е опитен стрелец, добър командир, бил е помилван веднъж, но се е върнал в гората, за да продължи да плячкосва. Според Уилоуби, в бандата му има една жена и огромен мъж. Значи лейди Мериън от Лидсфорд и някогашният му другар Малкия Джон трябва отново да са се присъединили към него.

Ранулф седна срещу него.

— Този Робин — обади се той — се е върнал, за да си отмъсти. Не само граби, но убива и осакатява хората. Нападението върху бирниците е било особено кърваво. Той има пръст в убийството на Юстас Веки и се е опитал да убие Бренууд.

— Но защо? — размишляваше Корбет. — Защо са тези убийства? За какво е това лично отмъщение?

— Може би Робин е очаквал нещо повече, след като са го помилвали.

— Второ, хората от замъка — продължи да пише Корбет. — Какво мислиш за тях, Ранулф?

— Бренууд мрази Робин. Нейлър е грубиян и негодник. Отец Томас… — Ранулф сви рамене. — Знаеш какви са свещениците. Както и да е, Ротбьоф е онзи, който ме озадачава. Забеляза ли, господарю, че двата пръста на дясната му ръка са силно загрубели и носи кожена лента на лявата?

— С други думи, той е професионален стрелец. Ами Льокроа? — попита Корбет.

— Слабоумен, който е бил силно привързан към господаря си.

— А смъртта на Веки?

— Бог знае как е бил отровен, господарю. Но съм съгласен, че в замъка има предател. Бренууд може би знае кой е — Нейлър, отец Томас или дори нашият приятел Ротбьоф.

Корбет взе друго перо и в този миг чу викове от укрепленията. В същото време нещо изсвистя във въздуха и стрела с железен връх се заби в отсрещната стена. Той замръзна на мястото си, когато виковете отвън се засилиха и други стрели влетяха в стаята. Ранулф хвана господаря си и го събори на пода. После погледна към прозореца. Чу как нещо тупна глухо в стената отвън и видя струи кръв върху перваза на прозореца. Чу се шум от тичане по коридорите и Нейлър извика пред вратата:

— Сър Хю, нападнаха замъка!