Пол Дохърти
Убиецът в зелената гора (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Потънал в мислите си, Корбет остави коня си да пристъпва спокойно по обратния път към Нотингам. Беше уморен; не беше свикнал да преследва злото, което се крие в горския мрак. Разсейваха го и мислите за неотложната му работа в Лондон, където недоволният крал очакваше разчитането на шифъра.

Той стискаше юздите на коня с полузатворени очи, заслушан в бръмченето на пчелите из тревата от двете страни на пътя, тревожното бърборене на птичките, подплашени от минаването му и горчиво-сладката песен на дрозда. „Трябва да се съсредоточа“, мислеше си той. „Смъртта на сър Юстас Веки е ключът към всичко“. Спомни си думите на лекаря Маре за използваните смъртоносни отрови.

— Възможно ли е! — възкликна той на глас, отвори очи и се загледа в белите пеперуди, които се носеха на утринния вятър като миниатюрни ангели, а крилете им отразяваха светлината.

После, съсредоточен върху заключението, до което току-що беше стигнал, смушка коня си в галоп и влезе в Нотингам.

Когато се върна в двора на замъка, телата на убитите войници бяха положени на дървени маси, за да ги измият преди погребението. До тях коленичили жени оплакваха мъртвите си. Нейлър, подпомаган от ругаещи и потни войници, изнесе два ковчега от чамово дърво, в които се намираха останките на сър Юстас и прислужника му Льокроа.

Корбет се огледа. Бренууд не се виждаше никъде и той се зачуди къде ли е Ранулф. Видя Маре да седи на една пейка до крепостта, обърнал дългото си лице към утринното слънце. В ръката му имаше чаша вино, а в скута му — чиния с попара от хляб и мляко.

— Изглеждаш ми малко угрижен — забеляза Корбет, когато отиде при него.

Маре отвори очи и погледна към мястото, където миеха телата и ги слагаха в ковчези.

— Смъртта ни настига в разцвета на живота ни, сър Хю. Какво би могъл да направи за мъртъвците един лекар? Ще бъдеш ли на укрепленията довечера? — попита той.

— Защо? — попита Корбет и седна до него.

— Днес е тринадесети. През последните няколко месеца на тази дата в полунощ, часа на вещиците, три огнени стрели прелитат над замъка.

— Какво? — възкликна Корбет.

— Мислех, че Бренууд ти е казал. На тринадесетия ден от всеки месец в полунощ три огнени стрели озаряват небето — Маре сви рамене. — Никой не знае кой или защо ги изстрелва.

— Откога става това?

— Поне от шест месеца насам — очите на Маре станаха сурови. Той погледна мургавото, непроницаемо лице на писаря и забеляза струйките пот, които се стичаха по челото му. — Какво искаш всъщност, Корбет? Ти си затворен човек и все пак дойде при мен.

Корбет се усмихна. „Трябва да внимавам“, помисли си той. Отначало Маре му беше заприличал на типичен лекар, погълнат от работата си и прекалено Самонадеян, но мъжът притежаваше бърз и проницателен ум. „Възможно ли е той да е убиецът?“, помисли си писарят.

— Преди да започнеш да си правиш изводи, сър Хю — промърмори Маре, — трябва да ти кажа, че нямам нищо общо с тази работа. Аз съм вдовец, лекувам хората в замъка и града. В неделя ходя на църква и всеки месец купувам по три фунта восък за енорийската църква, така че когато умра, някой свещеник ще отслужи десет хиляди литургии за душата ми. Знам свойствата на лекарствата, но не притежавам отрови. Ако искаш, може да претърсиш дома ми.

— Сър — отвърна Корбет, — благодаря ти за откровеността и ще ти отвърна със същото. Ако аз бях убиец, откъде бих могъл да си купя отрова в Нотингам?

Първоначално Маре изглеждаше изненадан, но после присви очи.

— Ти си умен мъж, Корбет, Прекалено умен, което е само в твой ущърб. Не бях помислил за това. Разбира се — лекарят се приведе напред и изсипа остатъците от попарата на кучетата. — Отговорът е прост. Ако аз искам да си купя отровна отвара или някое младо момиче реши да се отърве от бебето, което носи в утробата си, ще отидем при старата Хеката. Тя държи магазинче в една триетажна постройка на улица „Мандрик“ зад църквата „Сейнт Питър“и близо до портата „Брайдсмит“. Лесно ще го намериш — добави той. — Намира се срещу кръчмата „Славното прасе“, където ако имаш достатъчно сребро, можеш да купиш каквото си пожелаеш.

Корбет се изправи.

— Още сега ли ще отидеш?

— Разбира се. Ако видиш прислужника ми Ранулф…

— Съмнявам се. Излезе от замъка поне преди час с накъдрена коса, обръснат и елегантен като жабока-принц, който се кани да заквака пред своята избраница.

Корбет се усмихна. Щеше да си поговори с Ранулф, но това можеше да почака. Нареди на един намръщен коняр да оседлае отново коня му, гребна вода с черпака от едно от буретата пред кухнята и пое към града. На пазара плати на едно хлапе с мръсно лице и рошава коса да го заведе до „Славното прасе“. Малкият нехранимайко се усмихна до ушите и показа развалените си зъби. Корбет, който му беше дал една монета, за да му покаже пътя до кръчмата, трябваше да добави още една, за да му попречи да разправя на всеки срещнат, че писарят с мрачното лице отива в „Славното прасе“, за да „му надуят свирката“. Макар да не схвана напълно значението на фразата, Корбет реши да не иска разяснения.

Кварталът зад „Сейнт Питър“ беше мрачен и шумен като плетеницата от улички в Съдърк. Големи дървени къщи, видели и по-добри дни, бяха скупчени от двете страни на улицата, скривайки светлината по малките, отрупани с боклуци улички, които приличаха на тунели в заешка дупка и бяха пълни с всички видове измамници под слънцето. Неколцина от тях го огледаха внимателно, но видът на меча и камата му, както и младият му водач, който се оказа и негов защитник, ги задържаха на разстояние. Тръгнаха по улица „Мандрик“. Над тях по-високите етажи на къщите почти се допираха. Калайджии предлагаха услугите си, пътуващи търговци продаваха вехтории, гълъбово месо или заешки кожи на очукани сергии. „Славното прасе“ се намираше в средата на улицата; безвкусна табела в синьо и златно висеше от широката греда, стърчаща от стряхата му. На вратата се бяха струпали пътуващи търговци. Няколко проститутки в избелели рокли и ярки перуки седяха и се кикотеха с двама войници от гарнизона на замъка.

Корбет плати на момчето, обеща му още пари, ако пази коня му и почука на вратата на вещицата. Погледна нагоре — прозорците на горните етажи бяха със затворени капаци, а малкото прозорче над вратата беше покрито с мръсотия и петна от мухи. Той почука отново на вратата, ругаейки тихо, защото беше започнал да привлича вниманието на посетителите в „Славното прасе“.

— Хеката ли търсиш? — изписка беззъба жена, която държеше в една ръка перуката си, а с другата се чешеше по плешивото теме.

Корбет се обърна и отметна наметката си, за да се видят меча и камата.

— Да.

Подхвърли й монета и тя ловко я улови с мръсната си ръка.

Някои от посетителите я сръчкаха.

— Няма да я намериш там! — чу се друг глас. Корбет се облегна на вратата, когато тълпата започна да се приближава към него. Дори момчето, което държеше коня му, изглеждаше уплашено. Корбет бързо извади меча си и си пожела Ранулф да беше с него.

— Аз съм сър Хю Корбет — извика той, — кралски пратеник! — Видя как войниците се спотайват зад останалите. — Ей, вие, от крепостния гарнизон, елате насам!

Тълпата се отдръпна. Двамата войници покорно си пробиха път и загледаха тъпо писаря.

— Познавате ли ме? Войниците кимнаха.

— В такъв случай ще изпълнявате заповедите ми. Вземете една пейка от кръчмата и разбийте вратата. Хайде, да не сте глухи!

Корбет пристъпи напред. Двамата войници изтичаха обратно вътре и се върнаха със здрава пейка. Кръчмар с мазна коса се появи на прага и започна да протестира, Корбет му нареди да млъкне и разпръсна останалата част от тълпата, хвърляйки шепа монети на улицата.

Неприязънта се стопи като мъгла под слънцето. Войниците заблъскаха с пейката по вратата, докато тя със скърцане увисна на кожените си панти.

— Стойте тук! — нареди им той.

Тръгна по влажен, слабо осветен коридор. Първата врата отдясно водеше към магазина и Корбет запуши нос и изруга от вида и миризмата му. Помещението беше подредено — имаше рафтове със съдове с различна големина, малки кесийки и дървени сандъчета, затворени и заключени. Но освен това Хеката явно се занимаваше и с препариране — изваждаше вътрешностите на животни и ги пълнеше с билки, превръщайки ги в нещо като мумии. Червена лисица с изцъклени очи го гледаше от пода. Заек с прибрани назад уши беше замръзнал сякаш от страх. Но ужасната миризма идваше от трупа на катеричка, който лежеше на масата с висящи от разпрания корем вътрешности. Над тях бръмчеше орляк тлъсти черни мухи.

Корбет излезе от магазина и продължи по коридора. Отвори една врата и замря при вида на разкошната обстановка вътре. Приличаше на стая в дома на някой благородник. Стените бяха белосани и покрити с плътни вълнени тъкани в различни цветове, а пред малкото огнище стоеше полирана решетка Подът бе застлан с вълнени килими, върху масата от тъмно дърво бяха подредени сребърни свещници, а в притворения шкаф се виждаха скъпи чаши и чинии. Прозорците бяха от оцветено стъкло и стаята ухаеше приятно като ливада в летен ден. Две винени чаши с високи столчета стояха на масата. Корбет се огледа и влезе в малкия килер до кухнята, която се намираше в задната част на къщата. Тук миризмата на разложено беше по-силна Той стисна ноздрите си. Дори жена му Мейв не поддържаше толкова чисти кухнята и килера, и все пак миризмата беше непоносима.

— Какво е това, за Бога! — прошепна той.

Отвори малък шкаф и изруга, когато трупът на сивокоса жена изпадна от него с протегнати ръце, сякаш дори в смъртта си искаше да го нападне. Корбет отстъпи и се взря в тялото, което лежеше на пода. Не виждаше следи от кръв или насилие. Приклекна, обърна тялото и покри уста с наметката си, защото лицето на жената, което приживе се бе отличавало с остри черти, сега бе подпухнало и сиво, с изскочили очи и увиснал език. Тя се бе борила за последния си дъх с тетивата от лък, впита в гърлото й. Корбет се изправи и излезе на улицата, вдъхвайки с наслада въздуха, който сега му се струваше свеж в сравнение с онзи, който бе дишал допреди малко.

— Станало ли е нещо? — промърмори един от войниците, забелязвайки пребледнялото му лице.

— Да — тихо каза той. — Хеката е мъртва. Войникът кимна към кръчмата, където съдейки по шумното веселие, посетителите се черпеха с парите на Корбет.

— Казаха, че била заминала. Имала малка къщичка близо до Саутуел.

— Наистина е заминала — рязко каза Корбет, — само че там, откъдето няма връщане. Пази къщата. — Той кимна на другия войник. — А ти иди в замъка и кажи на сър Питър Бренууд: Хеката явно е била вещица и сега е мъртва, така че имуществото й принадлежи на краля.

Писарят изчака войника да тръгне, плати на момчето, взе коня си и тръгна обратно по улицата, разпитвайки как да стигне до „Петела и обръча“.

Откри Ранулф в малка градина, седнал в покрита с цветове беседка да ухажва красивата млада жена, която беше забелязал на пазара. Прислужникът му стана и смутено ги запозна. Корбет целуна хладните пръсти на жената и внимателно я огледа.

Хубава е, помисли си той. Един поглед към Ранулф му показа, че младежът е хлътнал до ушите. Стоеше и гледаше момичето захласнато. Корбет не знаеше да се смее ли или да плаче. Ако печелех по една златна монета всеки път, когато се влюбиш, Ранулф, помисли си той, щях да бъда най-богатият човек в кралството.

— Сър Хю?

Корбет се усмихна на жената.

— Мистрес Алиша, извини ме, бях се отнесъл. Боя се, че с мастър Ранулф имаме неотложна работа.

— Разбирам — отвърна тя. — Съдебните писари са винаги заети.

Ранулф му хвърли предупредителен поглед.

— Разбира се — отвърна той с кадифен глас. — Мастър Ранулф е един от най-доверените писари на краля. Ако продължава да работи все така усърдно, несъмнено ще получи повишение.

Ранулф се усмихна.

— В такъв случай, господарю — прошепна той, — ще си допия виното.

— Стига да го направиш наведнъж — каза Корбет с ъгълчето на устата си, — нямам нищо против. — Къде е брат ти, мистрес Алиша?

— Разказва историите си на пазара, сър Хю. Той е много умел — заяви тя гордо. — Мастър Ранулф обеща, че благодарение на добрата си служба, ще има възможност да препоръча да поканят брат ми в кралския двор на Коледа.

Корбет прикри усмивката си.

— Мистрес, точно тази служба е причина аз и Ранулф да трябва да се разделим с теб.

После се поклони на младата жена, сграбчи прислужника си за ръкава и го изведе на улицата.

— Това не беше нужно, господарю!

— Напротив — отвърна Корбет. — Ранулф, имам нужда от теб.

Ранулф се канеше да изкрещи, че не си губи времето с Рахиър и Алиша, но един поглед към мрачното лице на господаря му подсказа, че в случая благоразумието ще спечели повече от смелостта. Корбет му разказа за труповете на войниците, за разговора си с брат Томас, огнените стрели и трупа на Хеката. Ранулф подсвирна през зъби.

— Значи добрият отец работи и за двете страни, но се колебае, а смъртта на Хеката доказва, че убиецът на Веки е купил отровата от нея. Какво друго, господарю?

— Не знам — въздъхна Корбет. — Онова, което ме смущава, е промяната в поведението на Робин Худ. В момента той е убиец, разбойник, който не е особено загрижен за обикновените хора. А и тази история с трите огнени стрели, които се изстрелват на тринадесетия ден от всеки месец…

— И къде отиваме сега? — попита Ранулф.

— Преди да дойда при теб, попитах кръчмаря коя е най-посещаваната кръчма по пътищата край Нотингам. Той спомена „Синият глиган“ на пътя за Нюарк. Минахме покрай нея, докато пътувахме на север.

— Какво общо има това с Робин Худ?

— Познаваш ли Илайъс Лампри?

— Онзи сополив писар от архивите?

— Той едва ли би се съгласил с описанието ти, Ранулф. Както и да е, редът и законът, работата на кралските пратеници, мировите съдии и проблемът с разбойниците са любимото занимание на скъпия Илайъс. — Корбет се усмихна. — Често съм задрямвал из кръчмите в Чийпсайд, слушайки някоя от неговите истории. Но онова, в което Илайъс безрезервно вярва е, че между разбойници и кръчми съществува неразделна връзка, защото последните са не само гнездо на клюки, но и място, където се пилеят нечестно спечелени пари.

Те спряха на ъгъла на улицата, за да изчакат градските колачи, подгонили един шопар, който се скиташе напосоки, докато му прережат гърлото. Конете им зацвилиха, подплашени от мириса на кръв. Ранулф извика на мъжете да се махнат, но колачите му отвърнаха с неприлични жестове и завлачиха трупа на животното към очакващата ги каруца. Той плю и погледна към Корбет.

— Та какво казваше, господарю?

— Две неща ме насочват към „Синият глиган“. Първо, това е мястото, където Уилоуби е спрял, веднага щом излязъл от Нотингам. Второ, „Синият глиган“ изглежда преуспява в тези тежки времена. Мисля, че си струва да го посетим.

Те излязоха от града и тръгнаха покрай градските стени, докато откриха пътя, който водеше на юг към Нюарк. Ранулф се успокои, когато видя колко оживен е пътят. Фермери караха каруци; двама бедни странстващи монаси бутаха ръчна количка, в която бяха струпани всичките им земни блага; група поклонници пътуваше към Кентърбъри, а няколко семейства от околните села се скитаха, търсейки работа. След около четвърт час Корбет и Ранулф влязоха в оградения двор на „Синият глиган“. Вътре гъмжеше от хора — имаше не само пътници, но и работници от околните ниви, които утоляваха жаждата си с много ейл. Те седяха в големия калдъръмен двор, облегнати на стената и се приличаха на слънце, докато босоногите им деца, облечени в дрипи си играеха край огромна купчина тор. Близо до вратата на хана селянки в сукнени рокли с вдигнати високо коси, скрити под мръсни бели кърпи, бяха наобиколили един продавач на реликви, дребен набит мъж с лице на булдог и глас, който кънтеше като черковна камбана. Той бе нанизал реликвите си на връв около врата и гордо показваше изсъхнали пръсти от ръце и крака, парчета кост, късове от дрехи на светци, за които Корбет никога не беше чувал.

В просторния хан седяха посетителите от по-висша класа — странстващи студенти, поклонници и търговци похапваха малки бели хлебчета, натопени в рибен сос и надигаха калаени чаши, пълни с ейл. Ханджията — висок, едър и плешив, хвърли един поглед на Корбет и веднага се спусна към него. На устните му играеше подигравателна усмивка, а в очите му се четеше смесица от арогантност и лукавство. От онези хора, помисли си Ранулф, които отдалеч надушват печалбата. Докато Корбет поръчваше храната, прислужникът му внимателно оглеждаше голямото помещение: забеляза прясната тръстика на пода, дебело варосаните стени, големите бъчви с ейл и малвазия в единия ъгъл и полираните лавици с чаши от висококачествен калай.

— Добре се грижиш за хана си, мастър…?

— Робърт Флечър, твоя чест — ханджията се поклони на Ранулф, сякаш той беше кралска особа, — но тук не е за хора като ваши светлости.

Той ги поведе през залата, по малък коридор, откъдето влязоха в малка, добре обзаведена стая с маси и столове. Имаше и легло с чисти ленени постели и възглавница.

— Винаги каня тук специалните си гости — обясни ханджията.

Да, помисли си Ранулф, забелязвайки леглото. Всички млади благородници и любовниците им.

— Какво ще обичате?

— Две чаши вино, примесено с вода — отвърна Корбет. — И малко хляб и сирене.

— Желанието ви е закон за мен. Собствената ми дъщеря ще ви ги поднесе.

Кръчмарят се поклони раболепно и излезе. Корбет и Ранулф седнаха и си размениха усмивки. След няколко минути слабичко русокосо момиче с лице и очи на покварен ангел донесе виното и хляба. Ранулф бързо му се притече на помощ, засипвайки го с тихи комплименти. Сините очи на момичето се разшириха с престорена невинност, опровергана от похотливата му усмивка и кокетното му държание.

— Чухме за вас — каза то, като отстъпи и изтри ръцете си в добре издутия корсаж. — Брат Томас казва, че задавате много въпроси.

— Много си дръзка.

Възрастен мъж влезе с накуцване в стаята. Изпитото му лице сякаш се бе сбръчкало около големия нос; очите му бяха малки и сълзливи, окървавена превръзка покриваше мястото, където трябваше да се намира дясното му ухо. Той закачливо потупа момичето по задника.

— Хайде, Изолда. — Мъжът кимна към гостите. — Не се дръж с тези господа, като че ли са дошли от гората.

— Млъкни, дядо! — Момичето горчиво присви устни. — Засрами се. Не ми позволяват да отида сама дори в Нотингам, да не говорим за гората.

Тя хвърли бърз поглед към Корбет и писарят се престори, че се интересува само от виното си. Но старецът беше направил грешка — първата, която Корбет беше доловил от идването си в Нотингам. Мъжът излезе също тъй бързо, както беше влязъл, а момичето се върна в хана.

— Това беше грешка — задъхано каза Ранулф. — Може би трябва да я арестуваме, господарю.

Корбет поклати глава.

— Подозирам, че повечето от жителите и кръчмарите около Шърууд знаят по нещо за разбойника, Ранулф. Както казва Илайъс, нито един уважаващ себе си разбойник не може да се премести или да пътува, без съучастничеството на кръчмарите, а в този случай и на дъщерите им. Но когато ходим за риба, ние искаме да хванем щуката, а не дребната риба.

Ранулф се канеше да възрази, когато от двора внезапно долетяха викове и шум от борба. Корбет чу как в хана настъпи кратка тишина, последвана от възбудено бърборене. Двамата с Ранулф изскочиха навън и си пробиха път през тълпата. Отвън стоеше група войници в сребристосини ливреи — цветовете на шерифа. Денят беше горещ, затова бяха свалили тежките си шлемове. Корбет разпозна Нейлър, който си поръчваше чаша вода и чаша ейл, за да отмие прахта от гърлото си. Но вниманието на зяпачите беше привлечено най-вече от двама мъже с окъсани и кални дрехи, чиито лица и коси бяха покрити с дебел слой прах. Те бяха коленичили задъхано на земята и молеха да разхлабят въжетата, които жестоко се впиваха в китките им. Другият им край бе завързан здраво за роговете на войнишките седла. Корбет пристъпи напред.

— Мастър Нейлър, какво става?

Лицето на Нейлър се разтвори в усмивка, когато разпозна Корбет.

— Двама разбойници! — триумфално обяви той. — Залових ги с лъкове и колчани стрели в началото на гората.

— Изненадващ улов, мастър Нейлър — подразни го Ранулф. — И те се предадоха просто така?

Войникът го изгледа мрачно.

— Не — дрезгаво каза той. — Попаднаха в капан. — Нейлър посочи с палец през рамо. — Един от моите хора се престори на пътник. Тези двамата го спряха на кралския път с извадени лъкове. Останалото беше просто. Бяха толкова съсредоточени върху плячката, че ги хванахме, преди да се опомнят — той се обърна, плю към пленниците и каза подигравателно: — Хората на Робин Худ! — каза подигравателно.

Един от мъжете поклати глава, затова Нейлър рязко дръпна въжето и човекът падна по лице върху острите камъни.

Изолда притича с две чаши пенлив ейл. Нейлър изпи и двете на шумни глътки, без да се притеснява, че ейлът се стича по брадата и кожения му елек. Нови чаши бяха донесени за спътниците му, както и вода за конете. По заповед на Корбет Ранулф занесе ейл и на пленниците, които го погълнаха жадно като задъхани кучета. Нейлър ги наблюдаваше мрачно, после сложи шлема си, щракна с пръсти и кавалкадата напусна хана. Двамата пленници се препъваха и ругаеха най-отзад.

— Най-добре да ги последваме — прошепна Корбет. — Искам да присъствам, когато Бренууд разпитва заловените.

Те взеха конете си и последваха Нейлър в Нотингам. Сержантът не направи опит да скрие тържествуването си, докато минаваха по улиците, през оживения пазарен площад и изкачваха стръмната скалиста пътека към вратите на замъка. От време на време Нейлър спираше и обявяваше на висок глас, че е заловил двама разбойници, които ще увиснат на бесилото още преди свечеряване.

Гарнизонът на замъка ги очакваше. Лицето на сър Питър Бренууд сияеше в усмивка. Ротбьоф и Маре стояха до него, напрягайки се да зърнат двамата разбойници, окървавени и покрити с прах от градските улици.

— Бог да те благослови, мастър Нейлър! — Бренууд плесна с ръце и помогна на сержанта да слезе от коня, нареждайки да донесат вино. — И теб, сър Хю. Можеш да кажеш на негово величество краля, че и ние имаме успехи в борбата срещу разбойниците. Както и с отровителите — продължи той, снишавайки глас. — Повярвай ми, сър, градът се радва, че се е отървал от Хеката.

— Жалко — отвърна Корбет, хвърли юздите на един коняр и свали кожените си ръкавици.

— Защо, сър?

— Вярвам, че отровителят я е убил, за да не го издаде.

— Кой го е грижа? — рязко отвърна Бренууд. — Смъртта на сър Юстас е дело на разбойниците. Старата вещица е мъртва и аз ще мога да изпратя парите й в кралската хазна в Уестминстър.

Той грабна чашата вино, донесена от един прислужник, отпи и я подаде на ухиления Нейлър.

После Бренууд отиде при двамата пленници, които приличаха на вързопи дрипи, захвърлени сред мръсотията на крепостния двор. Той грубо ги дръпна за косите и се изплю в лицата им. После стана и мрачно огледа прислужниците от замъка, които се бяха струпали наоколо.

— Днес — извика той — заловихме двама от разбойниците! — Бренууд се усмихна на Корбет. — Според закона те ще бъдат съдени справедливо. А после… — Той разпери ръце и прислужниците се разсмяха, доловили за какво намеква.

Бренууд се завъртя рязко и изкачи стълбите към крепостта. Изправиха на крака двамата заловени, прерязаха въжетата им и ги заблъскаха грубо по стълбите. Когато Корбет и Ранулф влязоха в замъка, съдът беше готов да започне работа. Ротбьоф се беше свил на един стол, сложил подноса с писмените принадлежности в скута си. Сър Питър седеше на стол с висока облегалка в края на подиума, с блеснали очи. Нейлър и лекарят Маре стояха зад него. Двамата заловени трепереха като бити кучета. Корбет остана в сянката, неволен свидетел на бързата и жестока пародия на съдебен процес.

Нейлър повтори обстоятелствата около залавянето на двамата мъже, изброявайки всеки жест и движение. Корбет го слушаше с половин ухо и внимателно оглеждаше пленниците. И преди да ги заловят дрехите им навярно са били опърпани и протрити. Когато Нейлър отвори една кожена торба и изсипа оръжията им на пода, те също се оказаха жалки. Лъковете бяха стари и напукани, мечовете и камите — евтини и със затъпени остриета. Въпреки че кожата им беше загоряла от слънцето и вятъра, мъжете бяха измършавели и не приличаха на разбойници, които пируват с тлъстите елени на краля.

— Знаете ли нещо за разбойника, познат като Робин Худ? — изкрещя им Бренууд.

Двамата мъже поклатиха отрицателно глави.

— Ние сме хора без земя — обади се единият. После облиза напуканите си устни. — Затова дойдохме на юг и живеем в Шъруудската гора. Не знаем нищо за разбойника.

Нейлър въздъхна. Потривайки бузата си, той слезе от подиума и тръгна към двамата пленници, които се свиха от страх при приближаването му. Сержантът застана разкрачен пред тях.

— Милорд шерифът — каза той с равен глас — ви зададе въпрос. Кажете му истината, не лъжете.

— Не лъжем — отвърна единият от затворниците, поглеждайки го с полузатворените си, подути очи. — Казваме истината.

Думите му секнаха, когато Нейлър го удари през устата и отново се обърна към подиума.

— Милорд шериф — каза той, — може би престоят в тъмницата ще им развърже езиците.

Бренууд кимна.

— Отведете ги.

Двамата мъже бяха изблъскали навън, следвани от Нейлър. Бренууд се изправи и отиде при Корбет.

— Добра работа, сър Хю.

Писарят погледна слабото му смутно лице и забеляза жестокостта и омразата, които блестяха в очите му. Ти си направо обсебен от ненавистта си към Робин Худ, помисли си той.

— Измъчването на затворници, милорд шериф, не е позволено.

— Но това са разбойници, хванати на местопрестъплението! Те се смятат за хора извън закона.

— Съгласен съм, че са разбойници — отвърна Корбет, — но нямат нищо общо с Робин Худ.

Корбет забеляза как гневът бързо измести тържествуването в очите на сър Питър.

— Какво искаш да кажеш? — запелтечи той. — Какви доказателства имаш?

— Всъщност, нямам сигурни доказателства — отвърна бавно Корбет, наблюдавайки как една от котките скочи на голямата маса и навря нос в чашата на Бренууд, — но го усещам. — Той сви рамене. — Тези мъже са глупци, които действат самостоятелно. За Нейлър не е било трудно да ги залови.

— Те са хора на Робин Худ — усмихна се Бренууд. — Ще получиш доказателство.

И той гневно напусна стаята.

Корбет направи гримаса и дръпна Ранулф за ръкава.

— Хайде да погледаме за малко.