Бари Хюгарт
Мостът на птиците (2)

2.
Морът

Повествованието ми започва със случилото се по време на копринената реколта през 3337-мата година на Тигъра (639-та преди Христа). Никога дотогава не се беше очертавала толкова добра реколта.

Бубеното семе, раздадено от Мърлявия Ма, беше прекрасно, с лъщящ черен цвят н излъчваше жизненост. Листата на черничевите дървета бяха толкова плътни, че насажденията наподобяваха килими, изтъкани от тъмнозелено кадифе. Децата се веселяха, играеха си и пееха „Лъскав лист, детска радост“. Цялото село бе обхванато от възбуда. Момичетата носеха сламени кошници в манастира, а там монасите ги украсяваха с късове жълта хартия, върху конто бяха изобразили рисунки на Госпожата с конската глава, а сетне абатът ги благославяше и кадеше тамян на покровителя на бубарството. Бамбуковите скари и съдове бяха изнесени до реката и най-старателно измити. Хората набраха диви цветя н ги стриха. Фитилите на лампите бяха нарязани на дребни парченца. Старейшените на всички семейства направиха лехи от влажна пръст до стените на жилищата си и засадиха в тях чесън. Никой не можа да си спомни някога чесънът да беше расъл така добре. Жените спяха, като притискаха яйцата на бубите върху голата си плът, за да могат с топлината на тялото си да ускорят процеса на излюпването. Старите жени хвърляха шепи ориз във врящи гърнета, поставени над огньове от дървени въглища. Когато парата започваше да се издига право нагоре, подаваха сигнал. — Сега!

Тогава жените изчеткваха с гъше перо яйцата в кошниците, поръсваха ги със стритите диви цветя и късчетата фитил н сетне поставяха кошниците върху бамбуковите скари. Гъшите пера внимателно се прикрепваха към кошниците, а под скарите се запалваха дървени въглища. Значението на дивите цветя, късчетата фитил и гъшите пера бе отдавна забравено, но никому нямаше да дойде дори и на ум да се отклони от обичая. След това семействата коленичеха и се молеха на Госпожата с конската глава и в крайна сметка във всеки дом яйцата се излюпиха навреме.

Черните госпожи се гърчеха лениво, радвайки се на топлината на огньовете, но леността им не продължаваше дълго. Ако човек не е видял това със собствените си очи, просто не може да си представи колко много може и трябва да яде една копринена буба. При това единствената й храна са черничевите листа. Няма да е много пресилено да се каже, че звукът, предизвикан от храненето на гладните копринени буби, е в състояние да прекъсне дори зимния сън на мечка. За сън обаче през това време и дума не може да става. До момента, когато бубите започват да образуват пашкула, минават около тридесет дни И през това време има само три кратки периода, през които те не се хранят: Късият сън. Вторият сън и Големият сън. След Големия сън бубите умират, ако човек пропусне да ги нахрани даже и час. Затова и в това време ние работим денонощно, организирани в бригади берем черничевите листа и ги разнасяме из къщите в кошници. На децата, разбира се, се осигурява време за отдих. Останалите обаче се радваме, ако през тези тридесет дни ни се съберат поне шестдесет часа сън.

В тези дни възрастните хора отговарят за поддържането на огньовете, защото бубите се нуждаят от постоянна топлина. Децата, които са твърде малки, за да бъдат включени в бригадите, се оставят на собствените им грижи. Останалите обирахме черничевите листа докато дърветата оставаха голи, а ние едва не падахме от изтощение. Обирането на черниците, принадлежащи на Лихваря Фан, ни излизаше скъпо. Задлъжнявахме с повече разписки към него, но пък те бяха най-хубавите дървета в селото. Бубите постепенно започваха да изменят цвета сн. Първо от черни ставаха зелени. Сетне побеляваха. Накрая започваха да прозират и тогава най-възрастните членове на семействата поставяха бамбукови екрани пред скарите, защото бубите са много свенливи, когато започнат да предат пашкула, и трябва да бъдат оставени на спокойствие.

Оглушителният дотогава шум започваше лека-полека да стихва. Първо, преминаваше в обикновен рев, сетне — в шумолене, и накрая — в шепот. Тишината, която после се възцаряваше в селото, изглеждаше неземна и свръхестествена. Вече нямаше какво друго да се прави, освен да се поддържа огънят. Ако щастието се окажеше благосклонно към нас, след три дена щяхме да махнем екраните и пред взора ни щеше да се появи едно море от снежнобели пашкули, наречени копринени цветя. Натрупани върху скарите, те щяха да изчакат от тях да се извлекат нишки, по-дълги от хиляда стъпки.

Някои от нас смогвахме да стигнем до леглата си. Други заспиваха на място.

Събудих се на осемнадесетия ден от осмата луна, който се оказа и мой деветнадесети рожден ден, под звуците на тихо ръмене. Облаците бяха започнали да се разсейват. Коси слънчеви лъчи преминаваха през сребристите дъждовни капки, а мараня, подобна на дим, се бе издигнала над полята. В далечината се виждаха контурите на Възглавницата на Дракона, а непосредствено до брега на реката няколко момчета дразнеха Сърничката на Фан, която бе възседнала бивол. Реших, че момчетата я закачат, защото от дъжда ризката и бе прилепнала към малки стегнати гърди, каквито хубавото малко момиче преди месец не притежаваше. Сърничката очевидно много се радваше на проявяваното към нея внимание. Откъм манастира на хълма се чуваше камбанен звън.

Изтегнах се лениво в леглото, долавяйки уханието на чай и супа, идващо от кухнята на леля Хуа, и след това рязко станах. Момчетата до реката гледаха с широко разтворени очи Сърничката на Фан, която бе пребледняла като смъртница. Тя се улови за гърлото, издаде болезнен вик и падна от гърба на бивола върху тревата.

Само миг след това вече бях извън дома. Очите на Сърнпчката бяха широко разтворени и втренчени в нещо, но тя не ме виждаше, докато напипвах пулса и — беше слаб и неравномерен. На челото и имаше капчици пот. Казах на момчетата да извикат баща и, взех я на ръце и бързо се отправих към манастира на хълма.

Абатът бе и наш лекар, получил професионална подготовка в академията в Хан Лин. И той бе озадачен от състоянието на Сърничката. Подаваше толкова слаби признаци на живот, че му се наложи да постави огледалце пред устата й, за да разбере дали диша. Сетне взе карфица и я бодна в няколко болезнени точки, но реакция не последва. Очите и все още бяха празни и не виждаха нищо.

Внезапно хубавото малко момиче приседна и изкрещя. Викът й прозвуча пронизително в тишината на манастира. Ръцете й се опитаха да уловят въздуха, да се захванат за нещо, а тялото й започна да се гърчи. Сетне се вцепени и отново престана да дава признаци на живот.

— Демони! — прошепнах аз.

— Искрено се надявам да е така — рече мрачно абатът.

По-късно разбрах, че е заподозрял бяс и че е предпочел вместо с него да се сблъска с най-ужасните демони от най-отвратителните кътчета на ада.

Отдолу, откъм селото, започна да се долавя шум. Странна глъчка, в която след малко започнаха да се различават мъжки ругатни и женски вайкания. Абатът ме погледна и присви едната си вежда. Като мълния се затичах надолу по хълма. Нещата, които последваха, бяха толкова объркани, че и сега ми е трудно да ги подредя в мислите си.

Всичко започнало от дома на леля Хуа. Поддържала тя огъня под скарата в къщата си, когато доловила подозрителен мирис. След като надникнала предпазливо през един процеп в паравана, видяла не очакваната снежнобяла купчина, а черна гниеща маса. Нейният плач привлякъл съседите, които веднага дотърчали. Сетне се отправили бързо към собствените си домове и не след дълго вайкания се разнесли от всички къщи. За пръв път, откакто се помнело, копринената реколта се оказала пълен провал. А това било само началото.

Големия Хон, ковачът, изскочил от къщата си с уплашен поглед и с малкия си син на ръце. Очите на Малкия Хон били широко разтворени и невиждащи. Детето пищяло и махало с ръчички във въздуха. Ковачът бил последван от продавача на вино Вая, чиято малка дъщеричка също пищяла и махала с ръчички.

Други родители също излезли на улицата с децата си в ръце. Една ужасена тълпа побягнала нагоре но хълма, към манастира.

Не беше бяс. Беше мор.

Погледнах с недоумение двете малки момиченца, застанали пред една колиба и смучещи пръстите си. Двете праправнучки на баба Хо. Доскоро бяха толкова болни, че абатът се бе трудил денонощно, чада ги спаси, а сега морът въобще не ги беше засегнал. Влязох в колибата. Баба Хо беше на деветдесет и две години и бързо гаснеше. Със страх се доближих до леглото й и отметнах завивката. Получих силен удар по носа.

— Как си позволяваш такова нещо? Да не би да си Императорската пишка? — изкрещя старата дама.

Имаше предвид император Ву Ти. След смъртта му неговият сладострастен призрак продължил да навестява леглата на наложниците си. В отчаянието си те събрали още жени от пялата страна, и едва след като общият им брои достигнал 503 изтощеният призрак най-сетне мирясал и се прибрал в гроба си.

След като излязох на улицата, навестих и други колиби. Навсякъде ме срещаха малки дечица, които ме гледаха, плачеха или се смееха. Възрастните хора, ако изключим плача им пред скарите с гниещи буби, изглеждаха здрави като коне. Бързо се върнах в манастира и казах на абата какво съм видял. Сетне, когато поразсъдихме за това заедно с него, истината се оказа безспорна, по невероятна.

Не бе пострадало нито едно дете, по-малко от осем години, или който и да е на повече от тринадесет. Всички обаче без изключение деца от осем до тринадесетгодишна възраст бяха станали жертва на мора. Бяха пищяли и махали с ръце, а сега лежаха, неподвижни като мъртъвци, в столовата на монасите, която абатът бе превърнал в болница. Плачещите родители отправяха към абата обнадеждени погледи. Той обаче отчаяно махаше с ръце.

— Кажете ми преди всичко как може една болест да се научи да брои?

В нашето семейство решителният човек беше леля Хуа. Отведе ме встрани и ме заговори.

— Воле, абатът е прав — рече с дрезгав глас. — Необходим ни е преди всичко мъдрец, който да ни обясни как една болест може да се научи да брои. Чувала съм, че такива мъдреци има в Пекин, на Улицата на очите. Чувала съм също така, че взимат много пари за своите услуги.

— Лельо, за да се измъкнат някакви пари от Лихваря Фан ще е необходима поне една седмица. Независимо от това, че и неговата Сърничка пострада.

Тя кимна с разбиране, след това бръкна под робата си и извади оттам стара кожена кесия. Когато изсипа съдържанието й в ръцете ми, в тях се оказаха повече пари, отколкото бях виждал през целия си живот. Стотици медни монети, нанизани на зелен конец.

— Това са пет хиляди медни монети. За това нещо никога няма да споменаваш на чичо си. Никога! — повтори заканително старата жена. — А сега бягай в Пекин. Иди на Улицата на очите и докарай някой мъдрец в селото.

Бях чувал, че леля Хуа на младини била много буйна и много красива. За миг се замислих дали имаше някакви основания да прави дарения на Пан Чин Лнен, покровителя на падналите жени. Нямах обаче време за разсъждения. Понесох се към Пекин с бързината на вятъра.

Роден съм в един и същи ден с луната и затова Пекин наподобяваше лудница, когато пристигнах. Да се опиташ да си пробиеш път през тълпата по времето, когато е излязла на улиците, за да отбелязва лунните тържества, бе равносилно на кошмарите, в които потъваш в тресавище. Глъчката бе неописуема и аз се движех с налудничавия поглед и кънтящите уши на човек, оказал се на празненството на ковачи. Когато най-сетне стигнах до улицата, която търсех, бях напълно ужасен. Бе елегантен булевард, от чиито две страни бяха наредени много скъпи къщи. Над всяка една от тях имаше табела с голямо немигащо око.

Разкриваме истината, казваха ми тези очи. Всичко виждаме.

Почувствах първите тръпки на надежда и почуках на най-близката врата. Отвори я надменен евнух в одеяния, които тогава все още приемах за царствени. Огледа ме от глава до пети, от бамбуковата ми шапка до окъсаните ми сандали, притисна напарфюмирана носна кърпа до носа си и ми заповяда да му кажа за какво съм дошъл. Дори и не мигна, когато му рекох, че искам господарят му да ми обясни как един мор може да се научи да брои. Когато обаче му казах, че съм готов да платя не повече от пет хиляди медни монети, побледня, облегна се на стената и започна да се бърка за благоуханни соли.

— Пет хиляди медни монети? Даваш ли си сметка какво говориш, клетнико? Та господарят ми само за издирването на едно изгубено куче взима петдесет сребърника!

Вратата се захлопна пред носа ми. От следващия дом излязох летейки, изхвърлен от шест яки слуги, докато един обсипан със скъпоценности лакей ми размахваше сърдито юмрука си и крещеше.

— Осмеляваш се да предложиш пет хиляди медни монети на бившия главен следовател на самия Син на Небесата? Прибирай се по-скоро в кирпичената си колиба, нагъл селяко!

И в останалите къщи резултатът бе същият, ако изключим това, че оттам излязох все пак по един по-достоен начин. Бях стиснал юмруци и в очите ми се бе появил блясък. А и не съм дребосък, както вече казах. Вече бях решил, че в крайна сметка може и да ми се наложи да замая някой мъдрец с юмрук по главата, да го напъхам в чувал и да го отведа в Ку Фу, ако ще и пряко волята му. Тъкмо тогава получих знак от Небесата. Бях стигнал до единия край на булеварда и щях да го прекося и да проверя къщите от другата му страна, когато внезапно слънчев лъч проби облаците и освети една прилежаща тясна и крива уличка. Попадна върху табелка, на която бе изобразено око. Това око обаче не бе широко отворено. Бе полузатворено.

„Разкривам част от истината, сякаш ми казваше окото. Едни неща виждам, но други — не.“

Ако бях разтълкувал вярно познанието, това бе първото смислено нещо, което ми се случваше в Пекин. Извърнах се и тръгнах по уличката.