Бари Хюгарт
Мостът на птиците (17)

17.
Едно вълшебно преображение

В известен смисъл навадихме късмет. Княз Чин бе продължил данъчния си поход е компанията на Ключовия заек, а Лотосовия облак щеше да се присъедини към тях след седмица, В отсъствието на княза провинциалният губернатор ни издаде една много милозлива смъртна присъда. Бе раздразнен от това, че бяхме забавили вмъкването му в леглото на Лотосовия облак. Сами изберете как точно да напуснете този свят! — изкрещя ни той.

След това бяхме отведени в помещението под покрива на най-високата кула и вратата му бе зазидана. Бе ни оставен избора мъчително ла умрем от глад или да скочим през прозореца и да се разбием в паважа на сто стъпки под нас. Приседнах натъжен и прикрих лицето си с длани. Колко време още щяха да оцелеят децата? Два месеца? Три? Бдителните монаси, които абатът щеше да остави на пост на покрива на манастира, напразно щяха да ни търсят с поглед. Господаря Ли и Вол Номер Десет нямаше да се завърнат с остатъка от Великия корен на силата. Плаках, но по едно време дочух някакви звуци. С чувство па възродена надежда видях, че войниците разпечатват вратата.

Надеждата ми веднага угасна след като разбрах, че я бяха отворили единствено, за да вкарат при нас още един осъден на смърт. Господаря Ли видя насреща си две малки свински очички, гол и петнист череп, крив нос, подобен на папагалова човка, провисналите бърни на камила и големи слонски уши, от които стърчаха гъсти кичури груби сиви косми.

— Желаете ли да закупите една коза? — попита Господаря Ли и любезно се поклони.

За наше учудване Скъперника Шен започна да ни прегръща с радостни викове.

— Какво щастие! — извика. — Бях се побоял, че няма да ми се представи възможност да изкажа лично благодарността си на своите благодетели!

— Благодетели ли? — попитах.

— Благодарност ли? — понита Господаря Ли.

— Да, затова, че ми спасихте живота! — извика Скъперника Шен. — Ако не бяхте вие. Ключовия заек нямаше да разбере истинските размери на богатството ми. Ако не бе разбрал истинските размери на богатството ми, нямаше да ме покани на чай. Ако не ме бе поканил на чай, все още щях да бъда най-стиснатият и жалък скъперник в цял Китай. Лотосовия облак направи от мен нов човек — приключи гордо той.

— Я нека видя дали ще успея да отгатна — каза Ли Као. — За една седмица ли те разори?

Скъперника Шен гордо се изпъчи.

— Не, разбира се, велики Буда! Богатството ми бе толкова голямо, че на клетото момиче му бе необходим почти месец, за да ме докара до просяшка тояга. Е, разбира се, и късметът си каза своето. След като Лотосовия облак пропиля безбройните ми сандъци, пълни с жълтици, успях да получа съвсем добра цена за осемте си дюкяна, за шестте си къщи, за каляската си, за носилката си, за коня си, за трите си крави, за десетте си прасета, за двадесетте си кокошки, за осемте си свирепи кучета-пазачи, за седемте си полугладни слуги, за… Мило мое момче, спомняш ли си моята млада и красива наложница?

— Много образно — отговорих.

— Е, извадих късмет с нея, тъй като успях да си купя още три дни от благоволението на Лотосовия облак като продадох Хубавата Пин на един бързо напредващ в кариерата млад съдържател на публичен дом. И Хубавата Пин извади късмет, защото един от клиентите й се влюбил в нея и я взел за своя трета жена. Сега непрестанно я обсипва с подаръци и обич, нещо, което така и не получи от мен. Клетото момиче, отнасях се така ужасно с нея! — въздъхна Скъперника Шен. — Тогава не бях човешко същество, в същинския смисъл на думата, защото все още не бях срещнал Лотосовия облак.

— Всичко това е крайно интересно — каза Господаря Ли. — А какво направи, след като продаде всичко?

— Как така какво? Заех се с разбойничество, разбира се. Особено се гордея с успеха си по време на Фестивала на драконовите лодки. Сетих се, че фестивалът, зародил се в памет на духа на Чу Юан, който се удавил в знак на протест срещу корумпираното управление, не след дълго се изродил в обикновено професионално състезание по гребане, на което се залагаха големи суми. Видях къде е корабът, на който се бяха качили висшите сановници и най-големите комарджии, и се запътих право към него, вървейки по повърхността на водата. Естествено, бях стъпил на кокили, при това облечен в точно копие на древен церемониален костюм от времената на Чу Юан, Бях си залепил дълга черна брада, а в ръката си държах жезъл.

— Нечестиви кучета! — изревах. — Осмелили сте се да превърнете деня на достойната ми смърт в спортно събитие, така ли? Сега ще намерите гибелта си сред огън, тайфуни и земетресения! — Гледката навярно ще да е била много впечатляваща. Аз преди това си бях намазал главата със защитен мехлем, а брадата ми беше просмукана със смола. След като произнесох тези думи, запалих брадата. Тогава пътниците от комарджийския кораб, виждайки как към тях приближава по водата самия Чу Юан с огнено сияние около лицето вкупом наскачаха във водата. Аз пък прерязах въжето на котвата, качих се на палубата и отплавах с всичките пари. Похарчих ги до стотинка за купуването на бисери и нефрит, но стражата ме залови, преди да успея да ги подаря на Лотосовия облак. Затова сега съм и тук, при вас.

Ли Као се обърна и ме погледна.

— Какво излиза? Че този щастлив и жизнен човек, отгоре на всичко и талантлив разбойник, е Скъперника Шен, така ли? Воле, започвам да мисля, че това преображение се дължи на някакво вълшебство.

След това се обърна към Скъперника Шен л любезно се поклони.

— Нека си спестим титлите — каза той. — Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као, Имам лек недостатък на характера. А това е моят уважаван клиент. Вол Номер Десет. Захванали сме се за една важна работа, така че ще трябва да избягаме от тази кула колкото може по-скоро. Ще ни сториш чест, ако имаш любезността да ни придружиш.

Скъперника Шен се просълзи.

— За последен път съм получавал покана да придружа някого преди четиридесет години — изхълца той. — За съжаление, да се избяга от тази кула е невъзможно.

— Все ще възникне някаква възможност за това — отвърна уверено Господаря Ли.

Оказа се прав, макар че когато тази възможност се появи, той бе изненадан не по-малко от мен. Чу се глъчка пред портите на двореца, в двора му нахълта тълпа и поиска да види губернатора. Губернаторът излезе в компанията на любителя на бодливи прасета, след което от тълпата се отделиха един разгневен селянин, една крава м двама господа от ниско потекло. Глъчката достигна до нас, така че успяхме да разберем какво се е случило.

Селянинът чул някакъв шум откъм ливадата и когато отишъл да провери какво става, видял плешив господин, коленичил до една от най-хубавите му крави и обгърнал почтително един от предните и крака. Един дебел господин, носещ малко погребално ковчеже, плачел, та се късал. След това се извърнал към селянина и поплакал малко на рамото му. Сетне се посъвзел и му разказал една удивителна история.

Майката на плешивия господин била починала не много отдавна и синът й изпълнил малко необичайното й предсмъртно желание да кремира тялото й. Една нощ призракът й му се явил на сън и пожелал урната с пепелта да бъде поставена сред лоханите от Лун Мен. По тази причина той и скъпият му приятел се отправили с урната на поклонение в светото място, но междувременно разбрали, че призракът е имал нещо друго предвид. Пътят за Лун Мен минавал покрай ливадата на селянина, където ги чакала кравата. Плешивият господин веднага разпознал топлите кафяви очи на майка си.

— Това е майка ми! — извикал той. — Скъпата ми майка се е преродила в крава!

Срещата била толкова вълнуваща, че и самият селянин се трогнал. Просълзил се от умиление, като видял как очите на кравата се изпълват със сълзи, когато ближела любовно главата на плешивия си син. „Мамо! Колко се радвам да те видя отново!“ плачел от радост синът, прегръщайки косматите крака на кравата.

Какво можел да направи селянинът? Изпълнил се с удовлетворението на човек, сторил добро дело, когато наблюдавал как кравата му се отдалечава в компанията на двамата господа, нежно прегърнали я през шията. Бидейки неук човек, доста се изненадал, когато добри хора после му обяснили, че очите на кравите винаги сълзят, когато ближат сол.

— Включително и солта, посипана върху един плешив череп! — крещеше сега селянинът.

— Как смееш да ни обвиняваш в лъжа? — извика Лихваря Фан.

— Ще те съдим за клевета! — изпищя Мърлявия Ма. Когато селянинът се втурнал да открие мошениците, бил придружен от доста свои съседи, също пострадали от измамите на Ма и Фан. Сега всичките вкупом настояваха пред губернатора да обеси двамата разбойници на най-високото дърво.

— До един сте лъжци! — пищеше Лихваря Фан.

— Ще ви съдим за клевета! — крещеше Мърлявия Ма.

— Воле, ти познаваш тези две създания доста добре — каза Господаря Ли. — Какво ще предприемат сега?

— Ще преминат в контранастъпление — отвърнах уверено. — Не знам как, но винаги излизат сухи от водата.

— Прекрасно. Господа, време е да тръгваме.

На върха на кулата се вееше огромно копринено знаме с тигровата емблема на княза. Войниците на пост на кулата бяха твърде заинтригувани от развитието на спора между Май Фан, и готовата да ги линчува тълпа, така че не забелязаха как откачих и прибрах знамето. От остатъците на един търкалящ се наблизо стар кафез за гълъби стъкмихме здрав кош. С въжето, на което се вееше знамето, прикрепихме коша към него.

— Принципът е същият, както при падащия лист — поясни Господаря Ли. — Той пада плавно, защото въздухът го тика отдолу нагоре почти със същата сила, с която той пада към земята. Това знаме ми се вижда достатъчно голямо, макар че нямаше да е зле кулата да е със сто стъпки по-висока.

Тихо се прокраднахме до другата страна на кулата, за да видим какво става с Ма и Фан. Привлечен от бръмченето на пчели. Мърлявия Ма погледна с удивление струйката мед на кулата. Присегна към меда и се огледа. Любителят на бодливи прасета бе извадил кутия с бонбони и ги пъхаше автоматично в зиналата си уста, докато слушаше разправиите и взаимните обвинения. Мърлявия Ма умело посипа пепелта в погребалната урна с мед и сетне я пъхна под дебелите пръсти на търговеца. Ръката му неуморно продължи да запълва ненаситната уста.

— Чудовище! — изкрещя ужасено Ма. — Фан, погледни какво правят тези изверги! Първо се опитаха да откраднат превъплъщението на милата ти майчица, а сега изяждат останките й!

— Човекоядци! — изкрещя Лихваря Фан. Разтвори челюстите на търговеца и надникна в зиналото му гърло. — Мамо, кажи нещо! — извика той.

Последва суматоха и войниците се втурнаха към крещящата тълпа. Ние преместихме коша и знамето в задната част на покрива. Влязохме в коша и аз се залових за въжетата.

— Реших да помоля Царете на Яма да ми позволят да се преродя като трипръст ленивец, а Вола иска да се прероди като облак. Ти имаш ли някакви предпочитания? — обърна се Ли Као към Скъперника Шен.

— Искам да се преродя в дърво — отвърна бързо Скъперника Шен. — В досегашния си живот се занимавах само с осребряването на полици. Бих искал да осигурявам безплатна сянка на уморените, безплатни места за гнездене на птиците, безплатни плодове за гладните и безплатен дървен материал за дървосекачите, когато стана стар и непотребен. Селяните дават собствени имена на любимите си дървета и заради това най-скъпото въжделение на Скъперника Шен е да бъде кръстен „Старата Щедрост“.

— Ще увисна с опашката си на един от клоните ти — каза Господаря Ли.

— Ще премина над теб и ще напоя корените ти с дъжд — добавих аз.

— Трогнат съм — изхлипа Скъперника Шен.

— Сбогом, дърво.

— Сбогом, облако.

— Сбогом, ленивецо.

Отблъснах се от стената и тримата полетяхме към земята като буболечки, впил се в камък. Помолих Небесата да се смилят над душата ми и знамето внезапно се изду. Спряхме във въздуха така внезапно, че ръцете ми почти се измъкнаха от ставите си.

— Ще трябва наистина да се отбием някъде я да посъберем малко перли за Лотосовия облак — каза Скъперника Шен.

— И нефрит — добавих.

Вятърът пое знамето и ние започнахме бавно да планираме надалеч, над дърветата, към една потънала в зеленина долина, където проблясваше река. Кулата се смали зад гърба ни и след малко съвсем меко се приземихме. Още в първото село закупихме малка лодка и голямо количество вино.

Княз Чин, подобно на предшествениците си, продължи данъчния си набег в посока на ужасната Солена пустиня, докато ние се спуснахме по течението на реката. На шестия ден Ли Као най-сетне откри местността, която търсеше. Ориентира се по малка пътечка, водеща от брега към нисък хълм. Лодката бе лека, така че я взех и я нахлупих на главата си, докато отново достигнахме вода. Този път се оказахме във водите на малък бърз поток. След няколко дни започна да става все по-широк и по-плитък. От горещия въздух се изпотихме. На четвъртия ден ручеят направи завои и внезапно осъзнах, че започва да изчезва, че водите му се губят в пукнатините на спечената глинеста земя. На хоризонта се виждаше ослепителен бял блясък. Лодката застърга дъното на ручея, Излязохме на брега и Ли Као посочи с пръст мястото, откъдето се виждаше блясъкът.

— Това е Солената пустиня — каза. — Селяните се кълнат, че когато по време на походите на княза армията му достигне това място, след това изчезва и се губи цели дни.

Потърси с поглед още нещо и след малко посочи едва видима права линия, която почти не се забелязваше под пласта сол.

— Твърде нрава е, за да е от естествен произход. Вихрушките винаги могат да покрият следите от копита и колела, но платното на пътя ще се запази, ако се ползва всяка година.

— Смяташ ли, че този път води към някаква друга съкровищница? — попитах.

— Това е идея, а дори една лоша идея е за предпочитане и ред никаква — каза Господаря Ли. — До истината се стига чрез грешки, докато чрез празноглавие се стига единствено до ново празноглавие или до успешна политическа кариера. Скъпернико Шен, настъпи мигът, в който благоразумните хора се отказват от начинанието си. Ако продължим да вървим подир княза, можем и да достигнем Лотосовия облак. Знайно е обаче, че Солената пустиня е поглъщала цели кервани и че смъртта в нея не е приятна.

— Какво може да представлява животът без Лотосовия облак? — попита Скъперника Шен, според мен, съвсем уместно. — Освен това, след като живях недостойно, бих могъл да постигна достойнство поне в смъртта си.

Бях наистина изумен от това, че под тази грозна външност се криеше прекрасен човек. В същата вечер научих много нови неща за Скъперника Шен. Изпразнихме стомните си от вино и ги напълнихме с вода. След това, придържайки се към избледнялата следа, се отправихме в пустинята. Бях взел със себе си платното на лодката и непосредствено преди зазоряване направихме от него палатка, в която се скрихме от изгарящите лъчи на слънцето. Скъперника Шен се бе побоял, че някой от нас може да си помисли нещо лошо за Лотосовия облак заради това, че е приела любовта на стар и грозен човек като него, и ни помоли да изслушаме неговия разказ.

— Преди много години бях щастлив човек — започна той свенливо. — Бях селянин, беден наистина, но имах малко стопанство, съпруга, която ме обичаше и най-милата малка дъщеричка, която можете да си представите. Почти винаги имаше какво да ядем и нищо повече не ми трябваше. Веднъж за селото ни настъпиха трудни времена. Или нямаше дъжд, или валежите бяха в такива количества, че разрушаваха дигите ни и отнасяха реколтата. Добитъкът ни се поболя и малко след това последваха и набези на разбойници, които ни отнеха ориза. Тогава научихме, че княз Чин, бащата на днешния княз, бил удвоил данъците. Новите данъци бяха непосилни за нас. Теглихме жребий и на мен се падна злощастната участ да отида при княза и да го моля за милост.

Там се бяха събрали много други селяни, дошли да молят да им намалят данъците, така че ми останаха цели няколко часа да репетирам думите см. Когато дойде моят ред, паднах на колене пред трона и разказах на княза за всичките нещастия, стоварили се на главата на селото ни. Останах с чувството, че съм изложил молбата си убедително. След като приключих, вдигнах очи и видях ужасяващата тигрова маска. Металическият глас на княза ме уплаши, но думите му изпълниха с радост сърцето ми.

— Чен Шун Лин — каза князът. — днес се наслушах на много лъжи от хора, решили да ме измамят. Ти обаче говориш истината. Вярвам, че не сте в състояние да ми платите данъка, и заради това ще сторя на селото ви едно много голямо добро. Прибери се у дома и кажи на своите роднини и приятели, че от селото на Чен Шун Лин никога повече няма да бъде поискано да плаща данъци на князете Чин докато небето е изпълнено със звезди, а морето — с риба.

Целунах земята, поклоних се още веднъж на княза и на краката ми сякаш израснаха криле. Не успях да достигна обаче скоростта на неговите конници, така че когато се озовах на последния хълм преди селото и погледнах надолу, видях само горящи развалини. Князът бе обещал, че никога повече няма да плащаме данъци и бе унищожил селото за назидание на другите. Бяха оцелели единствено хората, оказали се извън селото, сред тях и жена ми, отишла да лови риба на близкото езеро. Прегърнахме се и се разплакахме. Нали си спомняте обаче, че ви бях споменал малката си дъщеричка? Казваше се А Чен и бе най-скъпото ми същество. Тя бе останала в селото и я бяха убили заедно с останалите. Полудях от мъка. Лицето на малката ми дъщеричка бе непрестанно пред очите ми. Нощем ми се струваше, че чувам плача й откъм гората, излизах и я виках. — А Чен, татко ти е тук! — виках с все сила. Казаха ми, че ще се почувствам по-добре, ако й изпратя една молитва. Тъй като не умеех да чета н пиша, отидох при един свещеник. Той написа молитвата и я изгори, като по този начин тя отиде направо в Ада, при моето малко момиченце. Не се почувствах по-добре. Веднъж един странник ми каза, че високо в планината живеел един велик вълшебник. Казвал се Стареца от планината и обитавал една пещера високо в планините Омей, до които се стигало по мечешката пътека. — Той е най-мъдрият човек в света и сигурно му е по силите да съживи твоето момиченце — каза ми странникът, но трябва да му занесеш пари. Трябва да му занесеш много нари, защото Стареца от планината не продава тайните си евтино.

Нямах никакви нари и реших да се сдобия с тях. Както всички хора, заели се с трупането на много пари, лъгах, мамих и ограбих дори и приятелите си. Нищо друго обаче не ме интересуваше освен събирането на пари в количество, достатъчно, за да съживя малката А Чен. — Трябва да забравиш дъщеря ни, любезни съпруже — каза жена ми. — Продължаваш ли с това занимание, ще се побъркаш. Сетне жена ми се разболя, но не ми остана време да се грижа за нея, тъй като бях зает с трупането на нари. Тя умря и аз плаках, но не прекъснах заниманието си. Интересуваха ме само парите и нищо друго. Не харчех и стотинка от тях, защото ми бяха необходими за Стареца от планината. Не се побърках, но с минаването на дните започнах да забравям за какво трупам тези нари. От време на време се сещах, но след това веднага си казвах, че ще трябва да натрупам поне още толкова, за да мога да платя хонорара на най-мъдрия човек на земята и той да съживи дъщеря ми. Започнах да крия златото си в сандъци и да ги заравям в земята и не спирах да трупам пари. Така постепенно се превърнах в Скъперника Шен, най-алчния и най-противен човек на земята. Такъв и щях да си остана, ако Лотосовия облак не ме бе вразумила, като ме разори.

Благородни господа, има жени, конто могат да надникнат право в сърцето на мъжа. Искам да знаете, че Лот осовия облак никога не прие любовта на Скъперника Шен. Прие любовта на един беден селянин, побъркал се от мъка по дъщеричката си.