Христо Смирненски
Зима

В полунощ по стъклата девица незрима

е докоснала с шепот уста —

по стъклата дъхът на безцветната зима

помразен е в сребристи цветя.

 

А след пир, а след звън пак самотен и бледен

приюти ме безмълвна тъма

и под черно крило угнетен и приведен,

препрочитам далечни писма.

 

И възкръсват пак празнични приказки чудни,

незабравена химна звучи

и преплитат над мене лъчи изумрудни

опечалени морни очи.

 

Но в света любовта е усмивката сетна

на поронена златна звезда

и проблеснала, гасне над нас мимолетна

с огнелика предсмъртна следа…

 

И напразно редят се миражите тленни,

призовали назад пролетта —

в полунощ по стъклата блестят помразени

сребросини бездушни цветя.