Салман Рушди
Харун и морето от приказки (3)

3.
СКУЧНОТО ЕЗЕРО

Харун вече бе усетил в нощния въздух полъха на несгодата, но тази внезапна мъгла направо вонеше на тъга и покруса. „По-добре да си бяхме останали у дома — рече си той. — И там не ни липсваха мрачните физиономии.“

— Фу! — чу гласа на Рашид през зеленикаво-жълтата пелена. — Кой се разсмърдя така? Я си признайте!

— Това е от мъглата — поясни Харун. — Мъглата на Покрусата.

Ала гласът на Надутия Обачеи незабавно прогърмя:

— Благонравни господин Рашид, момчето изглежда се опитва със свободни съчинения да прикрие смрадливостта си. Опасявам се, че в много отношения прилича на обитателите на тази отвратителна долина — много си падат по измишльотините. Ако знаете само на какво съм се наслушал! Враговете ми наемат долнопробни лъжци да тъпчат хорските уши с врели-некипели по мой адрес и невежите хорица попиват като сюнгери небивалиците им. Това е причината, сладкодумни ми господин Рашид, поради която потърсих вашата помощ. Вие ще разказвате весели истории и хвалебствени приказки, а народът ще ви вярва, ще бъде доволен и ще гласува за мен.

Тъкмо господин Обачеи изрече тези слова и над езерото задуха режещо горещ вятър. Повеят му разпръсна мъглата, но пърлеше лицата им, а водите на езерото се развълнуваха, подивяха.

— Никак дори не е скучно това езеро — възкликна Харун. — Аз го намирам твърде темпераментно. Това трябва да е Променливата страна!

Приказката за Променливата страна бе една от любимите на Рашид Халиф?. В нея се разказваше за приказна земя, която постоянно се мени според настроенията на нейните жители. В Променливата страна слънцето грее цяла нощ, стига хората да са благоразположени, и продължава да грее, докато не започне да им действува на нервите. Тогава над страната се спуска раздразнителна нощ, изпълнена с недоволно мърморене и кавги, от които въздухът се сгъстява и става негоден за дишане. А щом недоволството нарасне, земята под краката на хората започва да се тресе. Ако жителите са смутени или несигурни, то и Променливата страна се обърква — очертанията на сградите и колите се размазват като на картина, чиито бои са потекли, и в такива времена човек не може да различи кое къде свършва и къде започва…

— Прав ли съм? — обърна се Харун към баща си. — За това място ли се разказва в твоята приказка?

Защото всичко съвпадаше: Рашид бе тъжен и яхтата-лебед незабавно се забули от Мъглата на Покрусата, а Надутия Обачеи беше такъв горещ въздух под налягане, че нищо чудно да е предизвикал жежкия вятър.

— Променливата страна е само приказка, Харун — отвърна Рашид. — А тук сме в истинския свят.

Когато Харун чу думите „само приказка“, той разбра, че Шах Дрън-Дрън е наистина безнадеждно потиснат, защото само дълбокото отчаяние би го накарало да произнесе такива кощунствени слова.

Междувременно Рашид бе влязъл в спор с Надутия Обачеи.

— Не мога да повярвам, че очаквате от мен медени сладкодумия. Най-добрите приказки не винаги са ведри. Хората с удоволствие слушат тъжовни разкази, стига да са хубави.

Надутия Обачеи побесня от яд и взе да врещи:

— Глупости! Условията в договора са кристално ясни! Само притчи за повдигане на духа! Да не съм чул тъжнокисели глупости! Ако искаш ти пари, весел винаги бъди!

Още не изрекъл тези думи и горещият вятър задуха с удвоена сила, а докато Рашид затъваше в покрусено мълчание, зеленикавожълтата мъгла с клозетна миризма се юрна към тях през езерото, водите се разбуниха както никога досега, зашибаха яхтата и я заклатиха обезпокоително като че в отговор на яростта на Обачеи (а също така, ако питате мен, в отговор на нарастващия гняв на Харун, предизвикан от държането на Обачеи).

Мъглата забули повторно яхтата-лебед и Харун вече нищо не виждаше, само дочуваше панически звуци. Нещастните гребци се развикаха:

— Олеле! Потъваме!

Вбесеният Обачеи врещеше възмутено, защото приемаше влошените метеорологични условия като лична обида. Но колкото повече писъци и крясъци се чуваха, толкова повече се разваляше времето и по-нажежен ставаше засилващият се вятър. Затрещяха зловещи гръмотевици и ослепителни мълнии прорязаха мъглата като неземни неонови ефекти.

Харун реши, че няма друг изход освен да приложи на практика своята теория за Променливата страна.

— Внимание! — провикна се той в мъглата. — Всички да ме слушат! Имам да направя важно съобщение! Спрете да говорите! Нито дума! Запушалки на устите! Пълното мълчание е от голямо значение. Всички да млъкнат! Едно, две, ТРИ!

В гласа му се бе промъкнала нечувана дотогава властна нотка, която го изненада не по-малко от останалите, но гребците и дори Обачеи му се подчиниха безпрекословно. И незабавно парещият вятър се укроти, а гръмотевиците и мълниите утихнаха. Сетне с усилие на волята Харун овладя раздразнението, което будеше в душата му Надутия Обачеи, и вълните се успокоиха в мига, в който той спря да се ядосва. Зловонната мъгла обаче не се разсея.

— Направи ми една услуга — обърна се Харун към баща си. — Една-единствена. Започни да мислиш за най-щастливите мигове в живота си. Спомни си гледката, която представляваше долината К, когато излязохме от тунела Е. Мисли за сватбения си ден. Моля те!

И след минутка само вонящата мъгла се разкъса като стара прогнила риза и хладният вечерен полъх я отнесе надалече. Луната огря отново водите на езерото.

— Видя ли — обърна се Харун към баща си. — Оказва се, че не е само приказка.

Рашид чак се засмя на глас.

— Хубаво е човек да те има под ръка, когато изпадне в затруднение, Харун Халиф? — кимна той. — Свалям ти шапка.

— Лековерни ми господин Рашид — възкликна Надутия Обачеи. — Надявам се, че не сте повярвали на хлапашките фокуси. Времето е несигурна работа — ту се разваля, ту се оправя. Точка по въпроса.

Харун не издаде с нищо мнението си за господин Обачеи. Той със сигурност се бе убедил в едно: че светът, в който живеем, е изпълнен с чудеса, затова вълшебните думички като нищо могат да се окажат правдиви.

* * *

Яхтата се наричаше „Хиляда и две нощи“ защото (както се изфука господин Обачеи) във всичките приказни хиляда и една нощ нямало нощ като тази. Прозорците на яхтата до един бяха изрязани във формата на вълшебна птица, риба или звяр: птицата Рух от приказката за Синдбад мореплавателя, Кита, който поглъщал хора, Огнедишащата ламя и така нататък. От прозорците струеше светлина и фантастичните чудовища се виждаха отдалеч, светещи в мрака.

Харун тръгна подир Рашид и господин Обачеи нагоре по дървената стълба към верандата от изящно резбовано дърво, а оттам влязоха в салон с кристални полилеи, троноподобни кресла с възглавнички от тежък копринен брокат и орехови масички, издялани във формата на дървета с плоски върхове, по които се виждаха миниатюрни птички и нещо като крилати дечица, които бяха всъщност, то се знае, феи. Стените бяха целите покрити с лавици, изпълнени с книги в кожени подвързии, ала повечето се оказаха фалшиви, защото зад тях се криеха барове с напитки и килери за метли. Книгите на единия рафт обаче се оказаха истински и бяха написани на език, който Харун не успя да разчете, а илюстрациите представляваха най-странните рисунки, които някога бе виждал.

— Ерудирани господин Рашид — заговори Обачеи. — Като имам предвид професията ви, сигурно ще проявите интерес към тези книги. Тук за свое възвишено удоволствие и просвещение ще намерите пълно издание на приказките, известни като „Океан на приказните потоци“. Ако случайно изчерпите въображението си, ще можете успешно да го попълните.

— Да го изчерпя? Какви ги приказвате? — разсърди се Рашид, стреснат да не би Обачеи да е знаел през цялото време за страшните събития, разиграли се в град Г. Ала Обачеи го потупа по рамото.

— Докачливи ми господин Рашид! Аз само се пошегувах като мимолетна мълния, като облаче, довеяно от свежия полъх. То се знае, че очакваме представлението ви с пълно доверие във вашите възможности.

Ала Рашид отново изпадна в мрачно настроение. Време беше да си ляга.

Униформен моряк отведе Рашид и Харун в стаите им, които се оказаха по-разкошни дори от салона за гости. В центъра на рашидовата спалня имаше огромен разноцветен дървен паун. С ловки движения морякът свали гърба на пауна и разкри под него просторно и удобно легло. За Харун бе отредена съседната стая, в която той откри също тъй грамадна костенурка, която по подобен начин се превърна в легло, щом морякът смъкна черупката й. Харун се чувстваше малко неловко, задето щеше да спи в костенурка със свлечена черупка, но като си припомни, че е възпитано момче, побърза да каже:

— Благодаря ви. Много е приятно.

— Приятно ли каза? — изсмя се от прага на стаята Надутия Обачеи. — Неуместни млади момко, ти се намираш на борда на „Хиляда и две нощи“! „Много приятно“ нищо не значи! Признай си поне, че е свръхвеликолепно, невероятно и направо фантастично!

Рашид погледна Харун и в погледа му се четеше съжаление, че не са изхвърлили този хвалипръцко в езерото, когато са можели да го сторят, след което прекъсна пискливите излияния на Обачеи.

— Както каза Харун, много е приятно. А сега ще спим. Лека нощ.

Обачеи намусено се изнесе от покоите им.

— За който няма вкус, за жалост и най-доброто е нахалост — чуха те последните му думи. — Утре, неценящи господин Рашид, е ваш ред. Ще видим колко „приятен“ ще ви намери вашата публика.

* * *

Тази нощ Харун просто не можеше да заспи. Лежеше върху гърма на костенурката, облечен в любимата си дълга нощница (яркочервена на морави шарки), въртеше се и се мяташе и тъкмо най-сетне да задреме, когато някакъв шум от съседната стая, където спеше Рашид, го разсъни — дочу скърцане, куркане, стенания и мърморене, последвани от приглушен вик.

— Излишно е… няма да мога… с мен е свършено… завинаги!

Харун се приближи на пръсти до вратата между двете стаи, предпазливо я открехна, надзърна и видя Шах Дрън-Дрън по синя нощница без морави шарки, обикалящ край леглото-паун и мърморещ на себе си, докато дъските на пода скърцаха и стенеха.

— Само хвалебствени приказки — как не! Аз съм Океан от Приумици, а не някакъв си разсилен, с когото могат да се разпореждат както им скимне!… Ама не — какво говоря! Ще се изкача на сцената и от устата ми ще излязат само някакви ъканици и туй то!… И тогава ще ме накълцат на кайма и край на моя милост — финито, хатам-шуд! Я да не се самозаблуждавам повече и да зарежа всичко, да изляза в пенсия, да анулирам абонамента си… Защото откакто тя си отиде, магията вече я няма.

В този миг се обърна към вратата между двете стаи и извика:

— Кой е там?

Нямаше как, Харун се обади:

— Аз съм. Не можах да заспя. Май заради костенурката. Прекалено е зловеща.

Рашид кимна тъжно.

— Странно, но и аз имам затруднения с моя паун. На мен лично костенурката повече ми допада. Какво ще кажеш за птицата?

— Предпочитам я — призна си Харун. — Птица ми звучи по-добре.

И така Харун и Рашид си размениха спалните. Това е причината, поради която Водният Джин, който навести „Хиляда и две нощи“ същата вечер и се промъкна в стаята с пауна, се озова лице в лице с будно, ококорено момче, на ръст колкото него.

* * *

Ако трябва да бъдем точни, Харун тъкмо се бе унесъл най-сетне в сън, когато го разбудиха скърцане, къркорене, стенания и ломотене. Първата му мисъл бе, че костенурката не се е оказала за баща му по-удобно ложе от пауна. Но веднага си даде сметка, че шумът не идва от бившата му спалня, а от неговата си баня. Вратата й бе отворена, вътре светеше и момчето изведнъж съзря някаква фигура тъй изумителна, че не се поддаваше на описание.

За глава му служеше голяма луковица, за крака—два патладжана, а в ръце държеше куфарче с инструменти и гаечен ключ. Крадец!

Харун се приближи на пръсти към банята. Създанието не спираше да говори, по-скоро да мърмори свадливо:

— Всеки те прави на маймуна… иди ми, дойди ми… включи, изключи… Домъква се чак тук, кара ме и аз да се влача на края на света да му го инсталирам, спешно било, пък аз зает ли съм, не съм ли — кой те пита?! … И изведнъж фрас! прас! анулира абонамента си и кой трябва пак да се мъкне тук да разглобява цялата инсталация и то на пожар, че пак било много спешно?… Къде сложих тая проклетия?… Някой пак е бърникал… Никому не можеш да имаш доверие в наши дни… Спокойно, спокойно, дай сега методично… Горещия кран, студения кран… пъхам се помежду им, вдигам се па петнайсет сантиметра във въздуха и там трябва да е Кранчето с приказките… Къде се е запиляло? Кой го е задигнал?… Опа! Това пък какво е?… Охо, аха, тук ли си се заврял? Криеш се, значи, ама на мен не ми минават тези… Добре. Сега ще те откача.

Докато слушаше този забележителен монолог, Харун Халиф? много бавно приближи глава до процепа на вратата и надникна с половин око в банята. Там съзря едно ситно древно старче, на ръст не по-голямо от самия Харун, нахлузило на главата огромна виолетова чалма (голямата глава лук) и обуто в копринени шалвари (патладжаните). Лицето на дребосъка бе украсено от внушителна брада с крайно необичаен цвят — най-нежното небесносиньо.

Харун за пръв път виждаше синя коса и, умиращ от любопитство, се наведе още малко напред, при което, за негов ужас, дъската, на която бе стъпил, изскърца гръмко и безспорно. Синебрадият се извърна рязко, завъртя се три пъти около себе си и изчезна. В бързината си, обаче изтърва гаечния ключ. Харун се втурна в банята, сграбчи го и го стисна здраво в ръка.

Бавно и явно неохотно (макар че на Харун му бе трудно да твърди това с увереност, тъй като за пръв път ставаше свидетел на нечие материализиране) ситната Синя брада се появи отново в банята.

— Стига шегички, каквото-било — било, край на празненството, което ся е право — право си е — сепна се той. — Върни ми го!

— Няма! — Отвърна Харун.

— Разединителя — посочи за повече яснота събеседникът му. — Връчи ми го, върни го на подателя, реституирай го на правоимащия притежател, възстанови, дай обратно!

Чак сега Харун забеляза, че инструментът, който държеше, е също толкова гаечен ключ, колкото главата на Синята брада — луковица. С други думи, притежаваше общите очертания на гаечен ключ, но се оказа воднист, а не твърд, и се състоеше от хиляди венички, по които циркулираха разноцветни течности и всички те се крепяха заедно от някаква невероятна невидима сила. Красота невиждана!

— Няма да си го получиш — твърдо заяви Харун — докато не ми кажеш какво става тук. Ти крадец ли си? Да викам ли полицията?

— Мисията ми не подлежи на разкриване — намуси се дребосъкът. — Строго секретно, поверителна информация, само за посветени и със сигурност не може да се споделя със сополиви многознайковци по червени нощници на морави шарки, дето задигат чужди вещи, а сетне обвиняват хората, че били крадци.

— Дадено! В такъв случай събуждам баща си.

— Недей! — рязко се възпротиви синебрадият. — Никакви възрастни! Правилникът не позволява, строго забранено, по-важно от самата ми работа. Ох, знаех си аз, че денят ще е ужасен!

— Аз чакам — сурово му напомни Харун.

Ситното човече се изпъна в цял ръст.

— Аз съм Водния Джин и името ми е Ако — троснато отвърна то. — От Океана на Приказните Потоци.

Сърцето на Харун заби лудешки.

— Нима се опитваш да твърдиш, че си един от джиновете, за които ми разказваше татко?

— Доставчик на Разказвателна Вода от Великото Море от Приказки — поклони се в отговор синебрадият. — Именно, точно така, несъмнено, същият, никой друг, моя милост. Обаче, както съм принуден да съобщя с огорчение, господинът повече не се нуждае от услугата, прекратил е разказвателната си дейност, събрал си е крушите, стегнал си е куфарите. Анулира абонамента си. На това именно се дължи моето присъствие тук, както и целта на Откачването. Поради което ще ви помоля да ми възвърнете Инструмента.

— По-спокойно — каза Харун, като усещаше силен световъртеж не само поради откритието, че Водните Джинове наистина съществуват и Великото Море от Приказки се оказа не просто приказка, а и защото получи доказателства, че Рашид се е предал, отказал, запечатал устата си. — Не ти вярвам — обърна се накрая към Джина Ако. — По какъв начин ти съобщи за намерението си? Та аз не съм се отделял от него през цялото време!

— Изпрати съобщението по обичайния канал — сви рамене Ако. — По П2С3О.

— Това пък какво е?

— Какво може да бъде? От само себе си се разбира — лукаво се усмихна Водният Джин. — Процес Прекалено Сложен За Обяснение. — Но като видя как се ядоса Харун, добави: — В конкретния случай става дума за Мисловни Вълни. Ние се настройваме на тяхната честота и подслушваме мислите му. Много напредничава технология.

— Напредничава или назадничава, този път сбърка, не улучи, криво си разбрал, ще останеш на сухо. — Харун имаше чувството, че започва да звучи като Водния Джин и тръсна глава, за да се отърве от натрапчивите фрази. — Баща ми категорично не се е отказал. Не можеш просто така да му прекъсваш източника на приказките.

— Заповед — лаконично отвърна Ако. — Всички оплаквания и запитвания да се отнесат до Великия Контрольор.

— Тоз пък какво толкова велико контролира?

— Как какво? Процеса Прекалено Сложен За Обяснение. Обитава Дом П2С3О в град Гъп на Кахани. Всички писма да се адресират до Моржа.

— Какъв Морж?

— Ама ти защо не внимаваш, като ти се говори! — възмути се Ако. — В Дом П2С3О в град Гъп се трудят множество бляскави личности, но Великият Контрольор е само един. Те са Яйцеглавите. Той е Моржа. Разбра ли сега? Ясно ли ти стана? Проумя ли?

Харун попи всички тези сведения.

— А писмото по какъв начин ще стигне дотам? Водният Джин се изкикоти доволно.

— Няма начин — отвърна. — Разбра ли сега цялата красота на замисъла?

— Ни най-малко — тросна се Харун. — Пък и дори да отвъртиш кранчето на Приказната Вода, баща ми пак ще може да разказва.

— Всеки може да разправя небивалици — отговори Ако. — Например лъжците, измамниците и мошениците. Но за приказки с Извънредна Съставка… за тях дори най-добрите разказвачи не могат да минат без Приказни Води. Разказвачеството се подклажда с гориво също като колите и ако не разполагаш с Вода, просто си оставаш без Пара.

— Защо смяташ, че трябва да ти вярвам — възпротиви се Харун, — когато не виждам нищо в тази баня освен най-обикновена вана, тоалетна, умивалник и не по-малко обикновени кранове за вода, на които пише Топло и Студено?

— Я виж тук — посочи Водният Джин празното пространство двайсетина сантиметра над умивалника — Вземи в ръка Разединителния Инструмент и почукай с него по това място, където според теб няма нищо.

Недоверчивият Харун, който се опасяваше от клопка, накара Водния Джин да се отмести по-надалеч и чак тогава последва указанията му. Дзън! Прокънтя Разединителният Инструмент, като се удари в нещо извънредно твърдо и не по-малко невидимо.

— Ето на! — възкликна Джинът и се ухили от ухо до ухо. — Това беше Разказваческото Кранче.

— Пак нищо не разбирам — намръщи се Харун. — Къде все пак се намира този твой Океан? И как стига Приказната Вода до това невидимо Кранче? Как действа водопроводната мрежа? — Но като зърна лукавото пламъче в очите на Ако, въздъхна и си отговори: — Не ми казвай, аз сам ще се сетя. Посредством П2С3О.

— Улучи право в целта. Уцели окото. Десет от десет възможни.

И в този миг Харун Халиф? взе едно решение, което щеше да се окаже най-важното в живота му.

— Господин Ако — заяви той учтиво, но твърдо. — Налага се да ме вземете със себе си в град Гъп, за да се срещна с Моржа и да оправя това глупаво недоразумение с Водоснабдяването на баща ми преди да е станало късно.

Ако поклати глава и разпери широко ръце.

— Изключено. Отговорът е не, сваля се от дневния ред, и дума не може да става. Достъпът до град Гъп в Кахани край бреговете на Океана на Приказните Потоци е забранен за външни лица, строго регламентиран, стопроцентово немислим. Аз мога да отида там. Но ти? И дума да не става, хич не се надявай, няма начин, забрави.

— В такъв случай — мило му се усмихна Харун, — ще трябва да се прибереш там без това. — И размаха под носа на Джина Разединителния Инструмент. — И ще те питам какви обяснения ще даваш на началството си.

Последва продължително мълчание.

— Добре — съгласи се синебрадият. — Завря ме в миша дупка, притисна ме до стената, набута ме в задънена улица, няма накъде да мърдам. Да хващаме пътя, да потегляме, да отпрашваме, дим да ни няма. Мисълта ми е — ако ще ходим, да ходим.

Сърцето на Харун примря и се спусна някъде в петите му.

— Да не искаш да кажеш — запелтечи той — сега, веднага?

— Позна.

Харун си пое дълбоко въздух.

— Добре тогава. Така да бъде!