Антон Страшимиров
Хоро (4)

4.

Заходи мъртвец из слепите улички, изреди вратите и влезе в дворищата. Тъмните сенки на махленските хлапета изчезнаха от клоните на черниците, спря глъчката по стоборите, затаи дъх животът.

Снажната Капанка разля дрезгав глас още от пруста:

— Наказа ги господ! Карабелица издъхнала насред сватбата!

Старият Капанов се прозя Виж ти, наказал ги бил господ.

— Той е с тях ма, какво ти разбираш с женския си ум.

Събчо се изсмя и скочи:

— Я ставай, тате, все ще намерим кръчма, да пийнем за лека пръст на чорбаджийката.

Ще намерят те, тъй било лесно сега: току се стреля из улиците сянка се мярнала някъде или е хукнал някой да бяга…

Снажната Капанка се мръщеше.

Я си налягайте парцалите!

Току какво разбира тя, старата!

— Кой е луд ма да ходи по това време из улиците?

Обущарите — баща и син — прекосиха своя дълбок двор, изгубиха се в обора и се явиха в сенника горе. Отдясно е овощакът на Карабельови, а назад — Сакъзлийчината бахча, която извежда в ракъджийския сайвант на Дрангазовата хумба. Знаеха си пътищата обущарите.

Събчо затърси подвижната стълба, за да слязат в Сакъзлийчина двор И му се стори, че нещо изшумоля в сеното. Но какво можеше да бъде! Стълбата обаче липсваше. Младият обущар се удиви. Затърси пак. И зина: стълбата беше спусната към Сакъзлийчината бахча!

— Тук е тършувал някой! Да не ни изнесат сеното, та те?

Старият се прозя пак.

— Не ставай диване, Събчо, кому е сега до сено.

И се спусна по стълбата. Събчо изпсува. И също се спусна. Изкла се светът, а той се загрижил за сеното си. Нека го огън гори!

Посребрените в бялата нощ преходи из дворищата се оживиха: издадоха се, като лалугери, женски глави. Събчо схвана нещо. Но старият Капанов вървеше обущарски приведен.

— Тате, тук става нещо!

— А?

— Я там, жени се крият!

— Жени ли? Да се крият. Нам що.

— Бе то… току виж, пак се е стоварило върху нашите глави…

Старият дигна чело. Но те вече извиваха към Дрангазовата хумба, та лалугерите по дворните преходи се бяха изпокрили.

— Какво още би се стоварило върху главите ни, Събчо? Не ще е по-страшно от умирачка. А беки с нас светът ще се свърши. Пък и да се свърши! Дано се свършеше — ваджишкият!

 

Марга, слугинята, разстрои сватбеното тържество. Глупачка. И избяга по задния вход: приклекна до стъпалата — пред овощака.

„Йоох, Сашо-о, Сашко Карабельов, де да си, че да оплачеш старата си ба-ба!“

Тя редеше глухо в бялата затаена нощ. А сенките на овощака се бяха прегърнали и висяха като надгробни ангели.

— Марга! — Ст!

— Я-я! Майчице, кой си ти?!

— С-ст! Много здраве от Сашко.

— Леле!!

— С-с-т! Иди веднага да пришепнеш на Мичето: чакам я?

— Бах! Тука ли?

— С-с-т, тука. Ще й пришепнеш само на ухото. Никой да не види и да не чуе! Хайде…

Но Марга не можеше да прекрачи. И човекът — дългокос и тъмен като високата и тъмна сега Карабельова стряха — я пригали. Слугинята притисна глава о широките му гърди.

— Йоох, де ми го господарчето — Сашко, — кам го-о?

Непознатият й позатисна устата, после и погали увехналите бузи, изтри й сълзите и допря устни до набръчканото й чело.

— Върви, Марга. Помогни да спасим поне Мичето. И бъди юначка: в теб ни е надеждата сега.

…Кметшата беше отвела Мичето в мутвака, да си поплакне очите, а сама се повърна, да проследи кривоокия. Той ще опипа украшенията на старата тютюнджийка, то се знае!

Сотир, заключен в мъртвешката стая, пухтеше. Кадифената чантичка със седефената дръжка беше пуста. Една златна карфица само, с коралова топка, убоде дланта му и той я изтегли. Забила се в дъното на чантичката и затова е изостанала, разбира се.

— Да оберат околийския началник! — Лицето на кривоокия пребеляваше и позеленяваше. Отмести той отново трупа (главата висна от одъра) и затършува наново — треперещ, жаден. Но нямаше нито един-едничък златен пендар.

Трупът можеше съвсем да се хвърли на земята, разбира се. Как? И ще я тачи още! — Сотир посегна. Но се досети, че украшенията можеше да са пришити в самите дрехи на Карабелица. Умиращите винаги се мъчат да отнесат всичко със себе си.

И запипа пак треперещ, жаден. Разкъса старешката антерия, намери вързоп книжа, заразлиства ги. Тапии… крепостни актове…

Кметшата се задъхваше вън, пияна от любопитство.

Марга я съзря и се мушна в мутвака. Тя трепереше:

Сашко е вън, чака, господи? Как да обади това на Мичето?

А Мичето — закрила лице о стената — хлипаше, сама в нощта, в живота, в света.

Марга се опули пред нея. И се прекръсти: очевидно, божият пръст й помагаше сега. И натисна устни с показалец:

— Ш-ш-ш-ст!

Момичето не можеше да разбере. Марга ще да се е по-бъркала. Впрочем все едно.

Слугинята обаче се притисна о нея — любеща, вярна:

— Сссш, скорро! Сашко е! Чакат те! Сссш, вън те чакат!

Това можеше да възкреси и мъртвата Карабелица, разбира се. Мичето тръгна унесена. Сашко жив! И се досети: угаси лампата.

Но вън тя настръхна: видя кметшата пред мъртвешката стая. И покойната й стара майка, и кривоокият, и сватбата горе — всичко се преплете наново в съзнанието й. Но обхвана я Марга (даже и затисна майчински устата) и я повлече под стълбите в черния вход.

Блесна бялата нощ. И пак се замрачи пред двете жени изпъкна голобрадият исполин.

Не всекиму и не винаги се случват такива срещи! Да. Мичето протегна пълни с любов ръце, а главата си метна назад ужасена.

Без страх, Карабельова.

Непознатият я гледаше със светли очи. И не беше страшен.

— В овощака ви чака Иско.

— Иско?

— И други още. Бихте ли тръгнали с нас?

Светлите очи на исполина се нещо вглъбнаха. Той се съмнява може би дали Мичето ще тръгне с тях. Тя се вторачи в него — и не писна. Впи само мъничките си пръсти в коравата му ръка и простена:

— Водете ме! Ох, водете!

Марга, слугинята, трябваше да изостане, разбира се.

 

...........................................................................

В предния двор музикантите бяха онемели.

Миндиля, висок и смешно тънък, се беше повъртял пред тях и после кривна по тясната уличка край дома, където беше курникът. Ръцете му не трепереха. Само се беше малко повдетинил човекът. Че кога е пипал той — и кога е чувствувал свои — такива брилянти обици, златен емайлиран часовник с троен ланец, пръстени (три — единият цяло змийче с диамантни очи) и още накит пендари, цял накит!

Попревит сега, висок, той изкриви фуражка:

„Ще ме видят те мене вече на проклетата им служба! Не съм си намерил децата на пътя!?“

И се заогледва. Знаеше човекът кое как става! Трябва сега да укрие скъпоценностите.

Уличката между дома и високата дворна стена беше циментирана. И нито покъщния зид, нито по стената личаха цепнатини. Само тръбата за дъждовната вода от покрива зееше широко, но — ще завали дъжд… или деца ще бръкнат…

Да, приставът се беше малко вдетинил. Закърка обаче от курника петелът и Миндиля се опомни: огледа всичко, спокойно решен, и се изгуби в овощака зад дома.

Ще изкопае дупка и ще зарови нещата.

Ще ги завие предварително в кърпа, разбира се.

И ще затисне мястото с плоча или с по-големичък камък.

Миндиля знаеше кое как трябва!

Вишните бяха още кичести и тъмнееше под тях. Миндиля излезе на светло — търсеше камък. И се озова пред темелния зид на Капановия сенник.

В зида зееше голям пробив и от него се подаваше нещо, което се скри светкавично като глава на гигантска костенурка. Котка трябва да беше, какво ще е друго. Миндиля се удиви повече на пробива в стената: кой ли е събарял тука? Но това ли беше важно сега! И забърза: избра подходящ камък и се изгуби пак в овощака.

Из пробива се подаде главата на гигантската костенурка и заследи пристава. Какво търсеше сега това куче тук?

Миндиля спря до кривата крушка. Огря го голям сноп лунна светлина. Изтегли от кръста си нож и се наведе.

Иско почна да се вълнува. Какво ровеше наистина това куче сега там, тоя пристав? Младият евреин се наведе, окършавен от болки по снагата си. И се изправи пак: следеше пристава. Хм, да не е в синини тялото на Иска! Приставът беше само на десетина стъпки от него. Ще го издебне изотзад и…

Иско не беше човек убивал. Нито му е минавало някога това през ума. Но сега той можеше.

Да, сега можеше!

И се развълнува.

А нямаше време, всеки миг би се задала откъм дома Мичето — и всичко в света.

Хм… А ето — размахал се беше сега — в овощака там — клатушкаше се като махало — тоя пристав! Не, наистина какво вършеше това куче тъкмо сега тук?

Иско се задъхваше. И запълзя. Трябваше да действува.

А Миндиля — тънък, висок и превит надве — въртеше с една ръка ножа — дълбаеше земята, а с другата се държеше о кривия дънер на крушата. Той беше унесен в работата си. Иско трябваше само да пропълзи хладнокръвно изотзад и да му пришепне „горе ръцете“. — Да, защо непременно да го убие? Ще го плени! Нима това ще е по-мъчно, отколкото самото убийство…

Откъм дома обаче се чуха стъпки. И Иско разкри обятия, готов да прегърне целия свят. Очите му виждаха из овощака очертания на силуети, каквито там още нямаше. И узрялата в младия евреин тъмна воля да убие се стопи.

Това не беше странно, разбира се. Инак Иско трябваше сега — тъкмо сега! — да се обземе от свирепост. Да. Не бяха ли тези кучета — тоя пристав там и ония кръволоци горе, — които избиха света, измъчиха до смърт самия Иско и поругаха Мичето… сред бял ден я поругаха… пред очите на целия град…

Разкривеният от болки по тялото къдрокос момък затаи дъх: допитваше може би сърцето и душата си. Но това не излезе нищо. Той просто забрави пристава, който все още дълбаеше земята на няколко стъпки от него. Забрави Иско къде е и какво му предстои. И се изправи.

Странен човек! Не, хората си са различни. Впрочем, те все пак си приличат — поне в някои случаи. Светулки са, когато се влюбят. Губят се в нощта на живота като блуждаещи огньове. И са мили, трогателно мили. Особено сметливите евреи. Те, бедните, когато се влюбят, се вдетиняват дотам, че трябва просто да ги вземете на ръце, като пеленачета.

Из овощака се замярка наистина дългокосият: водеше Мичето. Иско ги отличи съвсем ясно. И съзна, че трябва да се опомни: приставът можеше да се обърне всеки миг.

Но не дотрябва — за щастие, — нищо не дотрябва. Дългокосият в овощака се отдели от Мичето. И запъпла като дебнещ звяр. А Иско се вцепени съвсем.

Миндиля, приведен до дънера на кривата круша, късно счу стъпките, които го наближаваха. Той не свари да се изправи: обърна се само. И зина ужасен. А после инстинктивно се блъсна с рамо о дънера. Бедният, даже не гъкна: вцепени се само опулен. Впрочем, с кого ли не би било същото: страшна беше цевта на пистолета в ръката на дългокосия и още по-страшни бяха вторачените му сини очи.

— Горе ръцете.

Миндиля изтърва ножа и дигна ръце като на гимнастика. И зачака — покорен на съдбата. Той е и сам хора убивал, та знае: ако викне, лошо; ако не викне, пак лошо. Прочее, трябваше да се печели време. Миндиля знаеше кое как трябва!

Обаче изведнъж положението се влоши. Мичето, което беше спряло в гъстия овощак, не издържа: полюля се и се повали като труп.

Миндиля чу, плещите му потрепераха, но не посмя и да се обърне: остана с дигнати нагоре ръце. Нападателят му обаче схвана с ъглеца на очите си станалото и прехвърли пистолета от дясната си ръка в лявата. После се наведе до ухото на Миндиля.

— Снеми ръцете!

Миндиля се подчини като автомат. А едновременно съзна, че положението му е безнадеждно: челюстите му изтракаха. Но след това той вече надали запомни нещо: върху сляпото му око отдясно се стовари тъмна вечност.

Ударът беше тежък. Миндиля — тънък, висок — се повали като покосен.

И сенките на дръвчетата се сгъстиха. Помръкна бялата нощ. Над овощака се простря зловещо гигантско крило.