Антон Страшимиров
Хоро (2)

2.

Белите нощи по Дунава и в Загорието, по Странджа и над Лома, край Марица и по Огоста… белите септемврийски нощи!

Легнала е сребърна светлина в дълбокия двор на обущарите Капанови, прелива полусрутените дворни огради и открива далеч натурени камъни за преходи от двор в двор! Ех, предателски нощи, съвсем предателски! Мяркат се като самодиви женски фигури по стоборите. Учителките ще да са, разбира се. Няма да патаксат. Толкова човешки жертви, толкова кръв и пак. Млади, та щури. Луди глави, луди, това си е.

— Защо бе, дядо Предо?

— Не е редно жените да гинат.

— Нека гинат. Да гинат, ти казвам. Такъва време дошло. Редно ли е пък да скръстим ръце, когато ни зверовете разкъсват. На какво би замязал животът.

— Е, и аз не думам нещо.

— Ха тъй. Виж, повиках те, че ще трябва да укрием за повечко време човек един, та у тебе ще е, къде другаде?

— И-их, пак ли бела бре, момче.

— Е, бела. Ха побързай, разчисти скривалището.

— Сега.

Старецът се издаде из мрака на Капановия сенник и заслиза по спуснатата към Сакъзлийчина двор стълбичка. Скоро прегърбената му фигура се замярка по полусрутените преходи на дворищата. Поникваха изневидяло дългокоси глави, упътваха стареца и втъваха пак в сенките.

 

...........................................................................

— Иско, харен е дядо Предо: злато човек! Не ни вярва и пак — слуша и върви.

— Стар е, бай Василе.

— Та що?

— Не вярват старите. Никога и в нищо не вярват те, но изпълняват. Научени са да бъдат впрягани: шия са хватили душите им.

— Не е така, Иско. Старите вярват. Хем здраво. В смъртта вярват те. Затова са изпълнителни. Ти завари ли Шимето — дядова Петров син?

— Не.

— Пееше хубаво. Като теб. Загниха му гърдите! Е, кучешки живот. Водихме го из планините, да го спасим. Нищо не помогна! А имаше човекът око, Иско: с револвер прострелваше врана, както лети. Хм, нищо не помогна. Дядо Предо плачеше по него като жена. Забравя се и днес, щом срещне някого от нас. Затова е той изпълнителен. Затова.

 

...........................................................................

Пошумоляваше сеното в тъмния сенник на Капанови. Щракаха револвери — проверявани. Но сватбената музика в предния двор на Карабельови заглушаваше всичко.

Белите, белите септемврийски нощи! Глъхнеше сребърна светлина, щом спреше сватбената музика. А забухаше ли пак, две космати ръце се издаваха дълбоко от темелния зид на Капановия сенник. Лъчите на месечината проникваха през овощака в задния двор на Карабельови и лепяха сребърни петна о зида на сенника. Това помагаше двете космати ръце сновяха като лапи на вампир и растеше пробив в стената. Имаше още да се работи, разбира се. Тъй ли ще е лесно да се провре Мичето със своите дебелини тук.

„Впрочем, тя трябва да е поизтъняла, откакто е тръгнала на молитва в околийското управление.“

Косматите ръце се дръпнаха в мрака на обора — музиката в предния двор на Карабельови престана да буха.

Глъхне тревожно бялата нощ — и тъжна, и страшна. Хрупка само сеното си мулето на Капанови: то не чувствува проклятието, което е легнало върху хората.

Младият гигант се изпружи до нозете му и сложи рошавата си глава до пробива в стената.

„Добиче, в твоето състояние някога хората ще са били по-щастливи!“

Лунните лъчи озаряваха младежката глава. Сключените вежди осеняваха горящи очи. Но сияние играеше по кораво обтегнатите бузи и откриваше горчиви бразди по ъглите на устата. Шията бе широко разкрита — дълга и женствено бяла. Под нея бяха сключени жилавите ръце и по тях се сипеха в меки кичури косите — дълги като на калугер.

Младият човек замижа. Мислеше. Навярно за Мичето. И слушаше тишината.

„Сама им отишла — да търси милост от хиени…“ — „Е, това са те, богатските глезльовци: бъзне ги от охолност да поиграят на идеи…“ — „А сега навярно се е сплула като мокра кокошка. Може даже да й се е харесал насилникът — пфу!“

„Мда, кой знае дали ще тръгне Мичето сега със своя Иско!“ — „Впрочем, то е тяхна работа.“

Сватбената музика забуха в предния двор пак и косматите ръце засноваха. Глухо се къртеше темелният зид на обора у Капанови.

А шумолеше сеното горе, в сенника. И лъщяха, и се губеха в него големите котешки очи.

Предателска нощ, съвсем предателска!

Скритият в сеното не личеше: очертаваше се само главата му — в къдрава, като калпак, коса. Очите му се губеха в големи синини: бузите бяха разранени и висяха по тях кичури от оскубана брада.

Но носът му лъщеше — голям и гърбат.

Прошумоляваше сеното. И тогава можеше да се познае: човекът беше в сива куртка. Тя му стоеше хлабаво — не ще е негова. Но му помагаше да лежи на корем, облакътен в сеното и вторачен в сватбения салон на Карабельови, който светеше зад овощака. Къдрокосата глава на евреина се въртеше, за да наблюдава. И стъклата на бинокъла му блясваха и гаснеха в сеното като котешки очи. Той се уморяваше и захлупваше лице о шепи. Но не плачеше: тялото му беше в синини. Само — привиждаше му се може би образ. И плещите му потръпваха.

Да, на Иско се привиждаше навярно Мичето. Но отдавнашното, много отдавнашното: гимназистката — неоформена още, едвам наляла рамене. Тя навярно му се привиждаше. Защото душата бяга от погазения, от изнасиления, от омърсения образ. Класическата чистота и девственост не са измислени, види се. Нищо не е измислено в света!

…Впрочем, всичко това са глупости. Нека само се реши Мичето сега. И стига да се успее…

…През прозорците на сватбения салон се виждаха стражари: сноват с дълбоки кани — мъкнат вино от Карабельовите изби.

Иско поскръцваше зъби — в сеното. Там, у Карабельови, се радват на живота, блаженствуват… Опиват се още и още пияните от кръв и вино, от победи и страх…

 

...........................................................................

Да, там се веселяха: навремени избухваше смях. Кумът все по извиваше зелени очи. Постисва лакътя на кметшата отдясно и засуква мустаче наляво — към невестата. Но погледът му мери младоженеца. Той вече брои каните вино които сноват стражарите. Пази, боже, сляпо да прогледа.

— Какво се мръщиш, кумец. Карабельовата изба не се пресушава.

Мичето запъпра черни ресни. Полковникът постисна и нейния лакът.

— Я му дръпни пеша, булке: твое вино се точи, не негово.

Кривоокият се изчерви — ръката на кума не се махаше от лакътя на Мичето.

— Псе — кривоокият! Бива си го, не току-тъй е ходили в Македония. Впрочем, това може и да не е вярно. Кумът стискаше лакътя на Мичето.

— Кое и какво му хареса толкова, кумичке: очите ли?

Мичето се засмя. Но й бликнаха сълзи. И младоженецът засука мустак.

— Куме, много ме ядеш тази вечер — насред сватбата ми. Да не съм те нещо докундисал?

Кум и кумец си посрещнаха погледите току над високите гърди на Мичето. И полковникът дигна ръка върху масата. Очите му съвсем позеленяха.

— Не ръмжи. Пред кум се вода не гази. Земай чашата. Хей, чашите! За негово величество, ура!

…То ще се оправи, хе-хе. Всичко ще се оправи. Де можеше да върви тъй: да нямало и слугини! Че какво биха правили тогава господарките?

Кметшата — отляво на кума — разля сребърен глас:

— Не знам за господарките, но какво биха правили господарите без слугинчета.

В тъмния край на трапезата еснафите спускаха ръце под масата, която се люлееше от смях.

Охолно е на някои. Нищо. Но то ще се оправи, всичко ще се оправи. Че да можеше така: пипнат някого в лихварство и хоп — тояги по голо, плакарда на гърдите и хайде на показ из града…

Тц, тц, развратиха народа и това си е.

Пък всеки да притежавал само толкова земя, колкото ще можел да обработва с челядта си… А кой би коренил тогава драките и балканите?

…Смехът спря. Музиката бухаше навън. Адютантът на полковника стоеше чинно. Но очите му се открадваха, загледваше и той Мичето. Какви вечери се прекарваха тук, в тоя салон, само допреди седмица! То и тогава не беше удобно да се идва у Сашка Карабельов, но…

Мичето посрещаше погледите на адютанта и почваше да се отпуща. Тя даже пиеше. Малките й въглени очи присвито лъщяха.

Кметшата — от дясната страна на кума — съвсем беше свила тънките си устни. За харем е Мичето! За под ключ е проклетницата! За нея в Азия бегове биха се разорявали и шейхове биха воювали помежду си. Тц, наляла ония гърди, рамене, шия… зове мъжете, лови ги просто!

Кметът отсреща — бай Нако — четеше мислите на жена си и правеше очички на Мичето.

— Наздраве, Миче.

— Пий, бай Нако.

— Да си ни жива. За булката, господа! Тю-ю, налях се вече, невидяло се. А пък лепи ми се — да опустееше, — лепи се, каквото поема. Като че ли нищо не изхвърлям…

Кметшата се отпусна съвсем върху полковника: седи срещу мъжа си и тресе гърди.

Усмивка цъфна по устните даже на Мичето. Но бай Нако и засука подстригано мустаче. И тя залута поглед.

Не, какво става с Мичето, къде се тя намира и какво търси сред тези хора тук!

Тя си беше, разбира се, у тях си, в нейния си салон — с уголемените фотографии на покойните и родители, с виенското консолно огледало, с полилея за предстоящето в града електрическо осветление, с концертния роял и…

Устните на Мичето потрепераха, погледът й спря на братовата й фотография върху рояла.

„Заклан! Господи, няма да повярвам никога, никога!“

…Масата се люлееше от смях. Полковникът викаше:

— Май с бай Нако, тю-ю! Хем, че нищо не изхвърля.

Кметшата пак се повали на рамото му. Кметът зафюфюка. Къс, шишкав, без шия, с лице овално и на петна, с мазни кълба около очите, той гледаше накриво.

Забърка се светът, това е…

— Забъркахме се-е. Забърка се целият свят, казвам ви аз. А щом е така, както е, еж и пий. Еж и пий — и не знам какво още. И едно и половина отгоре — пфу.

Кметът поизбели очи към дясната ръка на полковника, която се криеше под масата. И той я дигна. Кметшата загриза с поглед мъжа си. Смехът заглъхна. Но Ячо, прокурорът, се закикоти. Мълчеше досега, а изведнъж пипна очилата си и прихна. Висок, дългообраз, жълт-зелен, с големи уста и с големи уши, той заподскача на стола си.

— Пр-ки-ки-ки! Бързай, бай Нако, тичай край Марица, девета разкладка е тамока — пр-ки-ки-ки! Еж и пий и не знам какво още, пр-ки-ки-ки!

Масата онемя. Полковникът засука мустак.

— Намери го… Де у бай Нако сърце, да слезе сега край Марица, макар мястото му да е там…

Прокурорът заподскача още по-весело.

— Пр-ки-ки-ки! Свои ти бяха, управител им беше, тичай сега, пр-ки-ки-ки! Тичай, помана е тамока — и няма кой да ми списва вестник, — пр-ки-ки-ки!

Полковникът позеленя и стана. Очите му стреляха бай Нака.

„Вестник им списваше — мях с мях!“

Изправи се до прозореца. Стегнатите му в парадния мундир плещи потръпваха. Мазник — бай Нако! Управител им беше. Партизанин. Това са те — всички. Исти, исти, глисти! Шарлатани, балагани, шарлагани — всички! Плюли са си в устата — хиляда души, не повече в цялата страна — въобщем не повече и няма кой да им се съпостави. Но ще видят те впоследствие…

Трапезата немееше. Г-н Ешуа вече не галеше Мичето с очи над очилата си. Хе, карат се — полковникът и кметът! Нищо. „Жена на кмет бърка. А хубав жена — пц! Хубав-ав.“

Г-н Ешуа загледа с ъглеца на очите си кметшата. Облегнала се е тя на масата и примижала. Презира и обича. Всички презира и всички обича. „Хе-хе, хубав жена, пц…“

„Карат се — кмет и г-н полковник: е, що-о? Преди, кога кмет бил управител… и Ньой изпъдил г-н полковник… и кмет назначил г-н полковник на жилищна комис… хи-хи, г-н полковник — хоп с два нога на капан: рушвет, пъц! Е, що-о? Полковник целунал ръка накмет и — фертик!“

Г-н Ешуа разбираше това: цял живот ще се карат — полковникът и кметът — и пак ще са заедно: — жената ги държи. „А хубав жена — пц!“

„Сега — добро. И гешефт, и всичко добро.“

Нека само Ехова даде и плодородие…

Но г-н Ешуа трепна. Изправеният до прозореца полковник се разтревожи и повика с пръст младоженеца. Те се вторачиха навън, в нощта. Полковникът натърти:

— На, там, кумец, в оня сенник, зад овощака. Не блещи ли? Какво, а? Котешки очи ли са или бинокъл?

Бинокъл? Жените около трапезата се протегнаха към прозореца. Но началникът, вторачен в нощта, поклати отрицателно глава.

— Няма куме такова нещо.

— Ти ще видиш! Не друг, а ти. Остави. Чий е тоя сенник, а?

— На Капанови — обущари едни.

— Да се срине.

— Скривалища са те — всички сенници, обори, сайванти и так далше. Да се сринат!

— Добре де. Но как ще се препитават хората, куме?

— Да пукат — хората.

— Ха-ха. А данъци кой ще плаща.

Данъци! Той ще мисли за това — кривоокият!

— До утре — тоя сенник — да се събори! Преследвай противника до окончателното му изтребление!