Антон Страшимиров
Хоро (3)

3.

Дядо Рад пипаше врата си в тъмния коридор долу: потриваше бръчките си, пламнали от затилъците на Миндиля.

Той си е сам крив, разбира се: трябваше да си свива езика. Виното го забърка, виното. Инак защо е панагюрец, ако не ще има и толкова хитрина. Време ли е да плещи човек сега, когато брат брата коли.

Старецът шареше по пода на колене: търсеше очилата си. Цафна тя — ако са се строшили… Тю, за срамотата… Не, той дядо Рад капка вино в уста не ще тури. И ще си свие езика, съвсем ще го свие, просто ще си го глътне.

Ръцете му напипаха някаква врата, тя се открехна и Карабелица изпружи шия:

— Кой е-е? Кой дойде-е-? Сашка ми доведете, моя писан левент, учен, та умен, най-учен и най-умен!

Дядо Рад попълзя на четири.

— Нали то-това му и-изяде гла-а-вата. Кара-рабе-ли-це! Що му е тря-трябвало учение? И що му е тря-рябало у-у-ум.

Старата сграбчи сахана до възглавието си и заблъска пода:

— Внука си искам да видя! Дайте ми го-о! И няма да умра, докато не го ви-идя!

Ще умреш, ехе, и още как! Дядо Рад гледаше връстницата си, жълта като смин. А каква хубава беше тя някога ху-бава, е-ех!

И панагюрецът се заогледва плахо, че току се припя пак.

— Заклан е, Карабелице! Заклан е ма! С други триста него, с други три хиляди като него — все млади и зелени. Господи! Заклали го — ху-ху-ху! Драли ги като ярета… че зимали страна на сиромашкия народ — ху-ху-ху! На сиромашкия народ ма, Карабелице — ху-ху-ху! А грях е това, господи — грях ли е, ху-ху-ху! Грях ли е хо-о, звярове побеснели — ху-ху-ху! Ху-ху-ху!

Старата чорбаджийка избели помътнели очи. И ръцете й се отпуснаха по двете страни на одъра — тежки като велиденски свещи.

Плачът на панагюреца изби в кашлица.

Отърча изплашена слугинята Марга, погледа й плесна ръце. Тя разбра, то беше ясно. И хукна — блъсна се о стълбите в коридора.

Божа проклетия — йоох, сватба и опело в един ден! Чорбажийката ми душа бере, йоох!

Наскачаха жените от сватбената трапеза при кухнята. Но Миндиля — приставът — ги скова. И се яви сам в покоите на умиращата. Дядо Рад още кашляше. Миндиля огледа старата и възправи стареца.

Дигай се, старо куфало, какво си се скашкал. Върви да намериш оцет да опомним жената.

И го изтласка навън.

Миндиля знаеше кое как трябва. Той прошари с две ръце под възглавието на умиращата, напипа кадифена чантичка със седефена дръжка и се задъха, докато прибере съдържанието й в задните джобове на куртката си. После вмъкна чантичката пак на мястото й — под тежката глава на чорбаджийката.

Оцетът, който донесе дядо Рад, не дотрябва: умиращата запъпра клепача. Можеше, разбира се, да й се втикне малко оцет под носа. Но каква полза. И защо. Много е дотрябвало на света да живее още Карабелица. Дядо Рад беше пристъпил опулен, но Миндиля му отблъсна ръката.

— Остави! Не трябва! Не видиш ли, душа бере. И по-добре!

Миндиля не се вълнуваше.

А слугинята Марга беше вече пропълзяла по стълбите в горния етаж. И бледа, чорлава, втурна се в салона. Не можеше нищо да й се разбере, то се знае. Но Мичето пребеля и писна: „Стара майко!“

Глупачка слугиня! Диване такова — просто да я пребие човек! Умряла Карабелица — чудо станало! И утре е ден ще я погребат: не можеше ли да се премълчи? Каква брачна нощ ще е то, след всичко това… Впрочем…

Сватбарите обориха чела.

Но Мичето се опомни и блъсна околийския, да я оставят на скръбта й, да я оставят!

Обхвана я обаче и кметшата. Запрегръща я и зацелува. Да дойде на себе си Мичето, миличката! Умрялата — умряла! Ще я измият утре, ще я облекат и ще я погребат.

— Миче, гълъбче, не си разтуряй сватбата, тъкмо се поотпуснахме!

Мичето заискри очи. Досети се може би какво трябва сега. И залута поглед по гостите — тъмна в лице, устните й треперят. Ще им кресне навярно да се махат. А-а, да се махат!

Полковникът, извил ръка на хълбок, гледаше младоженеца. И по устните му играете виното, което беше пил.

„Фит с фит!“

— Какво се пинкавиш, хей! На тебе казвам, кумец, върви да приклопиш очите на баба си. И потършувай под възглавието й, да те не преварят.

Кривоокият се сепна. И повлече жените. А по стълбите ги изостави.

Приставът Миндилев вече излизаше от стаята на старицата. И прибра нозе.

— Не е още умряла, г-н началник: душа бере.

…Умиращата посрещна зетя си с блуждаещи очи. Но тя спря поглед на дядо Рад.

„Този пък — лукова глава тук, хе!“

Трябваше да се бърза, разбира се. И затършува зетят под възглавието на старицата. Напипа кадифената чантичка, сви я в шепата си и метна ръка зад гръб.

Умиращата усети може би: запъпра пръстите на мъртвите си ръце.

А Мичето вече пищеше из коридора:

— Кому ме остави, стара майчице!

Зетят кипна:

— Що не викнеш повече! Викни, да те чуе целият град! Миче, на теб казвам, престани! Престани де! Е-е?

Кривото му око я гледаше разширено. Но Мичето го не виждаше сега: отблъсна ръката му и се повали над умиращата.

— Не мога вече, бабинко! А-а, не се живее вече! Земи ме със себе си! С тебе искам да умра, стара майко — с тебе!

Сотир я обхвана. Дойде му може би и да я целуне. Той я обичаше, когато тя ревеше от мъка, когато пищеше отчаяно. Но се съвладя: отстрани я само от възглавието.

И застиска окочанелите ръце на старицата. Даже й се усмихна.

— Дай си, майко, сърце. Ще повикаме утре поп да те причасти. Нали и то трябва. Дай си сърце. Не се то умира тъй лесно, гледай си работата.

Карабелица избистри едното си око. Но гледаше вече от оня свят. Замърдаха обаче и устните й: казваше нещо. Наведоха се всички. Зетят разпери ръце.

— Какво, а, бабо? Кажи! Имаш ли — вложени — някъде в пари? А? Пари, казвам, да си скрила някъде, а? Парии!

Старицата зафъфла. Околийският се обърна към дядо Рад:

— Свате, слушай добре!

— Аз слу-слушам.

Кметшата се проточи цяла над одъра.

— Кажи, Карабелице, ей, всички сме тука!

Старицата изви гаснещо око към всички, спря го на внучката си и раззина уста:

— Се-ме-то ви да-да изс-с-с-съхне.

Кметшата отскочи. Околийският стоеше втрещен.

— Ка-какво каза?

Мичето натика в устата си цялата мокра от сълзи кърпичка, която стискаше.

А на старицата олекна: заклопи тя очи и отпусна лице като причастена. След малко долната й челюст изтрака…

Смъртта се възцари. Но околийският не й повярва: наведе огледалце до устните на умрялата. Стъклото остана чисто. Да, спряло беше онова, което замъглява огледалото и слава богу.

— Хайде сега горе! Сватбата продължава!

Околийският държеше зад гръб ръката си, която стискаше празната кадифена чантичка. Дали не я е претършувал дядо Рад? Или приставът Миндилев може би?

Кметшата обгърна Мичето. — Нямаше какво, разбира се не можеше да се разтури цяла сватба за умрялата! Но Мичето писна. Кривоокият кипна пак. И завика слугинята — все с ръката зад гърба:

— Марга! Марга ма!

Иване! Кой знае къде се е свряла и реве. — Марга-а!