Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (19)

19.

Лежахме голи на пода в спортната отсечка на темпоралната станция, обгърнати от светлина.

— Колко малко е всичко — каза Мелия. — Дори примитивно.

Тя се изправи, стъпвайки безшумно с босите си крака, отиде до пулта за вътрешна връзка и включи колектора.

— Има ли някой?

Само ехото й отговори. На мен не ми беше необходимо да се оглеждам, за да разбера, че няма никой. Чувствах го във въздуха.

Мелия приближи контролния уред и набра кода на аварийния сигнал. Индикаторът мигна и показа, че сигналът е записан и от този момент, през интервал от един час, автоматично ще се транслира през времевия поток милион години. После включи скенера и започна да преглежда последните записи в дневника на станцията. От бледото трепкане на екрана лицето й изглеждаше напрегнато. Докато наблюдавах грациозните й движения и голото й тяло, почувствах възбуда. С усилие се въздържах и отидох при нея.

Бордовият дневник представляваше обикновена страница, на която на ръка бяха отбелязани станционното време — 09.07.66 г., шифъра на „Брега на Динозаврите“ и личния код на Нил Джард в долния край на листа.

— Аз се върнах на десети, а датата на листа е с един ден по-рано. Предполагам, че просто не му е останало време да го запише, а после станцията беше нападната — казах аз.

— Поне е успял да изведе сътрудниците си преди…

Тя не довърши.

— Да, всички, освен себе си — съгласих се с нея.

— Но… Ти не си го намерил… нямало е нищо в станцията… Нали си бил там…

— Имаш предвид труп? Не. Възможно е да се е възползвал от транспортната кабина. Или е скочил…

— Рейвъл!

Мелия ме погледна укорително.

— Добре, добре. Ще отида да облека нещо — тръгнах да излизам. — Но много ми харесва да си играем на Адам и Ева — добавих аз.

В крилото с жилищните помещения имаше най-разнообразно униформено облекло, акуратно подредено в сандъци. С удоволствие докосвах прохладната гладка съвременна тъкан. Колосаните яки и острата, бодяща вълна на костюмите ми от 1936 г. ми създаваха доста неудобства.

Тръснах глава, отпъждайки обзелите ме спомени. Лайза-Мелия стоеше до мен и обличаше прилепнал по тялото й гащеризон. Усетила, че я наблюдавам, тя се поколеба за миг, светкавично се дооправи и се усмихна.

Продължихме огледа на станцията. Виждах пропастта на десет фута от входа и сгъстяващата се мъгла. Бисерносивата суспензия поглъщаше всички звуци. Хвърлих едно камъче. То започна да пада, застина за миг и отплува настрани напук на закона за притеглянето. Внимателно се вгледах, но не можах да различа нищо в гъстата мъгла.

— Няма смисъл — каза Мелия.

— Права си, хайде да се връщаме. Трябва да поспим.

Тя не възрази.

През нощта Мелия спа на рамото ми. Усещах дъха й и мечтаех тази нощ никога да не свършва.