Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (17)

17.

Дълго време никой не проговори. Лежахме изтощени в полумрака на палатката, вслушвайки се в ритмичния грохот на прибоя и лекия повей на вятъра. Накрая тя отвори очи и ме погледна удивено. След това очите й се затвориха и Мелия заспа. Аз станах тихо, събрах дрехите си и излязох навън в жегата и духащият откъм дюните сух вятър. Долу, на брега, видях двойка малки гущери. Облякох се, спуснах се към водата и закрачих покрай удрящия се в брега прибой, разглеждайки мъничките същества, които с отчаяна настойчивост се блъскаха в локвичките по пясъка. Когато се върнах в палатката, слънцето вече се бе скрило. Мелия приготвяше вечеря от консерви. Бе облякла ризата си и ходеше боса с разпуснати коси. Погледът й беше едновременно недоверчив и предизвикателен. Млада до болка…

— Никога няма да съжалявам, дори ако… — запънах се аз и млъкнах.

Сянка от тревога премина по лицето й.

— Дори, ако… какво?

— Дори ако теорията се окаже погрешна.

Мелия се втренчи в мен и очите й се разшириха.

— Ох, забравих — произнесе тя. — Съвсем забравих, за…

Усмихнах се глупаво.

— Аз също, до този момент.

Тя прикри устата си с ръка и се разсмя. Прегърнах я и целунах. Изведнъж тя се разплака, ръцете й обвиха врата ми и се притисна силно към мен. А аз я галех по косите и мърморех някакви утешителни думи.