Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (7)

Глава V
Календите през ноември

На следващата сутрин имаше заседание на Сената и четири дълги часа, обвит във вълнената тога с пурпурна лента, Аврелий седя неспокоен на сенаторското си място, преструвайки се, че слуша нескончаемия дебат.

Със сигурност в други времена мъж като него щеше да се хвърли със страст в политическите борби, но сега тези инертни дискусии го дразнеха, защото знаеше, че ядрото на властта е там горе, на Палатин, а не в Сената, чиято роля беше формална. Дори често се питаше защо ли римските сенатори се инатяха да работят така усилено, когато всяко тяхно решение вече се предаваше на императора и на обкръжението му от властимащи освободени роби… Но обзети от носталгия по славното минало, което ги беше видяло господари на света, те, членовете на авторитетната асамблея, продължаваха да се събират от немай-къде, за да хитруват изкусно около въпроси без никаква важност.

Аврелий, потънал в неудобното кресло, се съгласяваше наслуки по време на твърде досадните встъпителни речи. Принудителната неподвижност и незначителността на аргументите подтикваха мисълта му да се рее към други брегове и въпреки че си беше обещал да сложи пепел на това и да продължи напред, смъртта на Луцила си оставаше плажът, на който мислите му продължаваха непоправимо да акостират. За съжаление експедицията на Кастор беше завършила без никакъв резултат, защото, когато освободеният роб пристигнал в Ариановата къща, тялото на момичето вече било преведено в семейния мавзолей и дори в него да се е криела някаква тайна, то вече завинаги лежеше в гроба.

Бурните ръкопляскания го изтръгнаха от размислите му, защото декретът, предложен от императора, беше на път да се одобри, както винаги, с единодушие.

— Ти няма ли да гласуваш, Стаций? — попита го недоволно колегата му и Аврелий мудно започна да ръкопляска, питайки се какво ли приема.

Навън беше студено и римските сенатори побързаха да загърнат около себе си тежките вълнени тоги, покривайки по-добре голите си рамене. В това време Аврелий се измъкваше от блъсканицата, прекосявайки напряко Форума на Цезар, зад който беше оставил портшеза и носачите си.

В дъното на площада, близо до храма на Венера Прародителката, патрицият съзря тезгясите на обменителите, които подрънкваха с монетите в разгара на работата си. Аврелий забави крачка. Това беше територията на Елий Корвин, онзи…

— Стаций! — усети, че някой го дърпа за пешовете на наметалото и обръщайки се, се озова очи в очи с банкера, върху чието набръчкано лице се мъдреше любезната гримаса на изгладняла акула в търсене на плячка.

— Как така по тия места, благородни ми Стаций? Ах, вие сенаторите, винаги заети с вашите възвишени задължения! Можеш ли обаче да ми отделиш един миг… Виж, струва ми се безсмислено да продължаваме да водим тази глупава война. В края на краищата имаме една и съща полза от това и като почтени мъже можем да се разберем.

— Да, ако и двамата приемем едни и същи правила.

— Правила, норми, предписания, ама това твоето е направо мания! Слушай, защо не се договорим за таксите? Бих могъл да падна на двайсет и шест, двайсет и пет на сто.

Ако ти повдигнеш своите, всички малки обменители ще се приведат в съответствие с тях.

— Никой не може да плаща подобни лихви, без да се провали. Законът…

— Закон или не, който има нужда от пари назаем, ще трябва да се прави на доволен, въпреки че е огорчен, а аз бих могъл да кажа някоя добра дума за теб в Иберия или направо ти ми кажи какво искаш в замяна…

— Нищо от това, което имаш, не ме интересува, Корвин.

По банкерското лице, върху което все още беше изписана любезната гримаса, не помръдна нито един мускул, но в малките му хлътнали очички се появи лукав и зъл блясък.

— Сигурен ли си в това? — попита го, като сграбчи с маймунската си ръка пешовете на Аврелиевата тога, после го погледна с предизвикателен поглед и си тръгна, без да го поздрави.

Сенаторът направи знак на нубийците, които се разбързаха, защото той очакваше посещение вкъщи, а вече закъсняваше за срещата.

Малко след това патрицият седеше с госта си в таблинума на domus.

— Октавий пристигнал много млад в Рим с цел да се запише в quadrivium, но бил без никакви пари и се налагало да работи, за да се издържа. Родителите му имали ниви в Брутиум, които почти нищо не раждали, и затова те му дали малкото, което могли, като му пожелали добър късмет и му рекли, че ако наистина иска да учи, трябва да се оправя сам — осведомяваше го Манлий, фъфлейки с пълната си със сладкиши уста. — Тогава той започнал да се върти около учителите, предлагайки им услугите си за дребни работи, и накрая успял да получи назначение като мияч. Чистел клозетите, наглеждал учениците в междучасията, като междувременно се възползвал, слушайки уроците скришом. Един ден Ариан, докато бил на посещение и препитвал учениците, го открил скрит на стълбите, погълнат да им подсказва отговорите. Вместо да му се ядоса, той му станал симпатичен и станали приятели.

Манлий говореше бързо, без да спира да поглъща питките, пълнени със стафиди, които старателният Хортензий му беше сложил в чинията.

— Браво — каза му патрицият. — Ето ти двата аса, които ти бях обещал, и няколко други полезни нещица.

— За мен ли са? — остана със зяпнала уста Манлий пред чисто новата capsa и снопчето подострени калеми.

— Да, за теб са — потвърди Аврелий. — Убеден съм, че добрата екипировка ще ти възвърне волята за учене. Има и мастила, черна хина за текста и червен миниум за заглавията.

— За Бакхус! — възкликна изуменият малчуган. — Червен миниум няма дори онзи зубрач Афро! Кой знае как ще е утре, коментари… трябва обаче да ми сложиш посвещение върху капака на capsa, за да знаят всички, че ти си ми я подарил! Ето, напиши: Aurelius Manlio, Аврелий на Манлий!

Сенаторът потопи перодръжката в мастилницата и започна да пише името си: Aureli… Като стигна до окончанието, внезапно се спря.

— За всички божества на Олимп! — възкликна той. — Aurelius Manlio, ама разбира се! Името на получателя се скланя в дателен падеж, докато това на онзи, който прави подаръка, остава в именителен! — Следователно, ако онова име — Луцила, — гравирано на дръжката на гребена от костенурка, е част от някакво посвещение, то може да принадлежи на дарителя на предмета вместо на собственика!

Патрицият скочи на крака. Трябваше на всяка цена да намери гребена, и то колкото е възможно по-скоро.