Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (24)

Глава XXII
Осмият ден преди Календите на декември

На разсъмване Аврелий стоеше неподвижен пред камъка в празния храм, питайки се какво го е подтикнало да влезе. Тези насилнически култове винаги го бяха отегчавали, тъй като презираше лудите свещеници, готови да се кастрират по време на някакъв чудовищен ритуал, и вярващата тълпа, която ги почиташе заради тяхното осакатяване…

Въпреки това там се беше родила фикс идеята му по онази жена, способна да го раздразни до такава степен, че да забрави задължението си да е безразличен към страстите. Камила се появяваше и хоп, всички негови мъдри епикурейски размишления се изпаряваха на мига! Аврелий си казваше, че може би небесните божества, обидени от неговия философски скептицизъм, са решили да го унижат, но не с трагично и назидателно наказание, а чрез едно глупаво вманиачаване, от което не успяваше да се освободи… След малко щеше отново да се срещне с нея и този път нямаше да е замесена някаква долнопробна страст, а серия от жестоки убийства, и ако не успееше да остане безразличен пред нея, поне трябваше да е способен да се престори на такъв.

Приближи се към черния камък, без да знае как да го почете, но докато докосваше повърхността на скалата, излъскана от многото боготворящи го ръце, изведнъж спря и се запита дали не започва да се побърква, защото боговете изобщо не съществуваха, а това е един нормален и най-обикновен камък! Тогава обърна гръб на олтара и решително излезе навън. Най-накрая беше дошъл моментът да си разчисти сметките с Камила!

 

 

Нубийците препускаха в тръст в посока Целий. В domus на Корвин му бяха казали, че ще открие господарката в бащината й къща, където беше отишла, за да си вземе някои лични вещи, преди старото й жилище да бъде дадено под наем. Октавий, който беше останал сам в него, вече се беше преместил в една по-малка и не толкова ангажираща квартира.

През целия път Аврелий си повтаря наум онова, което трябваше да попита загадъчната близначка. Не беше убеден в много факти от нейната история, като се започнеше със самата нея, толкова променлива и вероломна. Когато Аврелий влезе дръзко в перистила на Ариановците, беше вече придобил сигурното изражение на магистрат от висок ранг, който се е отправил да разпита някаква свидетелка. Въпреки че когато тя изведнъж се изпречи пред очите му сама сред колоните, както първия път, и я видя да пристъпва към него в алената си туника, която грациозно се поклащаше, сенаторът за миг забрави цялата хубава реч, която си беше приготвил.

— Правила си любов с Николао, онази безмозъчна грамада от мускули — каза й разярено. — Отдала си се на един роб!

— И какво от това! — отговори му Камила, усмихвайки се коварно. — Открай време dominus може на воля да се наслаждава на своите роби независимо дали са мъже, или жени. Кой знае ти колко пъти, знатни сенаторе, си заповядвал на някоя робиня да те придружи в леглото, защо тогава си учуден за мен?

— Но ти… — тръгна да й възразява патрицият.

— Аз какво? Мисля, че знам какво си тръгнал да ми казваш, благородни Аврелий, че аз съм само една жена! — прекъсна го Камила.

Жегнатият Аврелий не й отвърна.

— Сенаторе, в този град от мъжкари на всяка цена, където това, което наричат достойнство, не е нищо друго, освен задължителна потентност, базираща се на деспотизъм и насилие, една жена може добре да оцелее само ако заприлича на вас. Тази вашата школа е много добра и аз се изучих както трябва в нея.

— Николао… — измърмори Аврелий, опитвайки се да изгони от мисълта си представата за Камила в ръцете на роба.

Момичето пак се усмихна и усмивката му беше злобна:

— Използвах го за собствено удоволствие. Както използвах и теб, сенаторе.

Патрицият усети как кръвта му се качи в главата, и яростно стисна юмруци.

— Ах, благородни Стаций, прекрасен си, когато се ядосаш! — подигра му се тя, а очите й весело проблясваха. — Публий Аврелий, епикуреецът, невъзмутимият философ, който знае да обуздава страстите си… Сега е мой ред да те имитирам: какво смяташ да правиш? Посред бял ден си в моята къща…

Позеленял от яд, Аврелий се приближи заплашително, въпреки че нещо му подсказваше, че от своя страна Камила има право, но въпреки това не му идваше отвътре да я толерира. Направи крачка напред и вдигна ръка, за да я удари. Тя не избяга, не се измъкна, не опита дори да се защити.

— Хайде, сенаторе. Ти си велик, силен, могъщ… няма да ти е трудно да набиеш една жена — иронизира го, като го насърчаваше с презрителна гримаса, докато безсрамно подлагаше красивото си лице под вдигнатата му ръка.

Аврелий затвори очи, за да овладее гнева си, вбесен повече на самия себе си, отколкото на Камила. Как така тази пепелянка винаги успяваше да го накара да загуби контрол? Наведе ръката си с изкуствена мудност.

— Тогава vale, сенаторе Стаций! — каза му тя нежно, сбогувайки се с него, като му кимна.

Той я наблюдаваше как взема бялата си мантия и я намята върху яркочервената туника. Качулката покри водопада й от черни коси и тя, обърната с гръб към него, не беше друго, освен една издължена снежнобяла статуя, изцяло неподвижна, с изключение на диплите на плата, които едва-едва се помръдваха.

За миг Аврелий отново си помисли за местопрестъплението на първото убийство, виждайки банята и вратичката, която се отваряше пред слугинята, готова със сухия чаршаф. Тогава Камила също е носела червена туника, а върху нея бяла връхна дреха. Следователно…

Робинята е останала само за миг в calidarium и е видяла точно това, което е очаквала да види: Луцила, изправена с гръб към нея до мраморната вана, обвита с белия пешкир, току-що излязла от банята. Само че момичето е било добре подсушено, а чаршафът е прикривал алената й дреха сред снежната белота на своите гънки! Аврелий си каза, че в този момент другата вече трябва да е била мъртва, а тялото й добре скрито в стаичката с лечебната кал.

Малко след това лукавата близначка умело е описала същата сцена, в която е била главното действащо лице, точно така, все едно я е видяла и тя през пролуката на вратата, като дори е добавила, че е чула и разпознала гласа на сестра си!

— Не вярвам, че ще си тръгнеш, Луцила, не и преди да си чула това, което имам да ти казвам — заяви й студено той.

— Пак ли тази история? — присмя му се момичето, като се приближи до него. — Възможно ли е все още да не съм те убедила, сенаторе? Или може би се надяваш да се добереш до още някое доказателство?

— Ти си убила сестра си и си я покрила с тиня, за да не може Нанион да разпознае раната върху ханша й — потвърди невъзмутимо патрицият.

— Аврелий, аз съм тази, която има белег, не си ли спомняш? Въпреки че добре го видя…

— Да, идентичен с този, който си направила на близначката си, когато сте били деца.

— Ах, значи сама съм си направила раната, която лично божествената Хигия, покровителката на здравето, веднага е излекувала, както и е побързала да изличи бенката от ухото ми!

— Сестра ти никога не е имала тази бенка, рисувала си я е всеки ден с черен грим за очи. Ти обаче си си я махнала и си се ранила нарочно в хълбока, но не в онази сутрин, а преди пет години, преди да се омъжиш за Корвин. Тогава е станала и размяната между вас — обясни смразяващо Аврелий.

Сериозна, тя за миг се вторачи в него, и само лекото потрепване на устните й я издаде, че е развълнувана. Веднага след като възвърна самообладанието си, повдигна безразлично рамене:

— Преди пет години? Луцила обаче умря миналия месец!

— Съгласували сте се тогава да си размените ролите, защото истинската Камила винаги е обичала Октавий и се е ужасявала от идеята да се омъжи за някакъв старец. Не и ти обаче. Ти си искала пари, власт и угодливи роби да ти сервират на масата и в леглото. Боговете с коварната си шега са били отредили участта на едната да е такава, каквато би искала да има другата, но въпреки това е могло тя да се поправи, и вие сте го направили!

Жената се взря в очите му с презрително изражение:

— Смятах, че ще измислиш нещо по-добро, сенаторе.

— Майка ви е била мъртва и само прислужничките ви са могли да ви различават, а пък и кой по-добре от камериерката познава своята господарка? — продължи невъзмутимо патрицият. — Онази вятърничавата Нанион не е представлявала никаква реална опасност. Било е достатъчно само истинската Камила никога да не се показва пред нея в банята. На Лорид обаче, която е била много по-прозорлива, си предпочела да й подариш свободата, преструвайки се, че си отстъпила пред настоятелните молби на сестра си.

Според уговорката ви тя е трябвало да напусне Рим, но не е отишла надалече, и един ден си я срещнала на мястото, където оставят каруците. Тя те е познала, разбира се, но ти упорито си се правила, че все още си Луцила. На следващата седмица обаче, когато другата близначка е зърнала отдалече Лорид, се е изплашила да я доближи заради опасенията си тя да не забележи нещо различно и е наредила на Нанион да се направи, че не я познава. Но играта вече е започнала да загрубява, защото сестра ти, след като истината за връзката, която е съществувала между Октавий и вашия баща, е излязла наяве, не е искала повече да се омъжи за него и разбира се, е настоявала за мястото, което й се е полагало по право, тоест да бъде до богатия Корвин…

Сега лицето на момичето беше станало смъртно бледо:

— Искаш да ми отмъстиш, нали? Измислил си тази приказка само за да ме съсипеш — каза, взирайки се в него с омраза.

— След като си я убила, си я покрила с кал. После добре си се почистила, като веднага си се отървала и от мръсния чаршаф… но гребенът ти е изпаднал от туниката и като си го вдигнала, не си забелязала, че по погрешка си взела другия на сестра ти, който е почти еднакъв с твоя. Точно в този момент си чула, че прислужницата отваря вратата, и си побързала да се увиеш в платното, за да покриеш червената си туника.

— Луцила обаче беше заключена вътре, когато я намерихме. Не си ли спомняш, че беше и ти? — измърмори момичето на пресекулки.

— Така е. След като робинята е излязла, ти си я последвала, затваряйки банята отвън със стария ключ, онзи, който никой друг не е знаел къде се намира. Трябвало ти е време, за да вземеш листа, който свидетелства за вашата истинска самоличност. Подписан от вас двете преди пет години още преди да си размените ролите. Още тогава сте си имали малко доверие една на друга… Това е прословутото морално завещание, за което ми загатна Помпония. Намерила си го в стаята на сестра си и си го присвоила, после бързешком си тръгнала обратно към банята. След като унищожиш папируса, си имала намерение да отвориш отново вратата на calidarium и да направиш така, че Нанион да открие трупа. Попречил ти е Кастор, който е стоял точно в коридора заедно със слугинята ти, затова си била принудена да оставиш вратата заключена. Тогава си влязла в таблинума, разчитайки на това, че Нанион ще се подчини на заповедта ти, но тя, залисана от моя освободен роб, се е забавила твърде много и затова си била принудена да се намесиш лично. Аз само те последвах…

— Да, спомням си добре твоя тромав опит да привлечеш вниманието ми — присмя му се тя.

— В този момент изглеждаше напрегната, нервна, много различна от приветливата жена, с която се бях запознал преди няколко часа. Появих се обаче в подходящия момент, за да усъвършенствам плановете ти, като например един свидетел в повече, който да се закълне, че вратата е била заключена и че Луцила трябва да е умряла след прилошаване. И този свидетел не е някой роб, а висш магистрат, чиято дума никога не би била поставена под съмнение. След като веднъж тялото на сестра ти е погребано, тайната на старата рана завинаги остава на сигурно място. Ти си знаела, че никога, ама никога страхливата Нанион не е щяла да поеме ангажимента да измие трупа, а пък и от друга страна, е всеобща практика да се викат оплаквачки за тези работи.

— Каква прекрасна фантастична история, Аврелий! Кой мислиш, че може да повярва в нея?

— Всички, когато заведа Филомена да даде показания — рискува сенаторът, знаейки добре, че оплаквачката не си спомняше нищо за белега. А ако не е достатъчно, ще наредя да се ексхумира трупът на сестра ти. Преди да умре, баща ти ми даде разрешение за това и имам намерение да го използвам — излъга отново Аврелий, решен да играе ва банк.

— Не го прави — простена момичето.

— Ще го направя обаче, и то с голямо удоволствие, защото ти си убила Камила, а също и баща си! — връхлетя отгоре й възмутеният патриций.

— Не съм убила никого — отрече жената, като стисна устни.

— Мислиш ли, че ти вярвам след толкова много лъжи? Ти си познавала почерка на Елий и си учила математика и философия достатъчно, за да разбереш парадокса на Зенон, за който твоята сестра не е знаела нищо, и предпочитала да се отдаде на стиховете на Сулпиция. Именно разказът на Панеций ме накара да предугадя как са се развили събитията, защото жената, с която той е разговарял, не е разбрала намека за Ахил и костенурката, а също така е казала, че не е наясно за истинските отношения между Октавий и нейния баща. Ти обаче, макар и да си била в течение на връзката им, си била много внимателна да не я информираш за нея от страх, че тя ще откаже да се омъжи за човек, който не е достоен за нея. Какво ти каза, когато е разбрала всичко? Заплаши те със скандал или те помоли да се върнеш отново към истинската си идентичност, завършвайки живота си като съпруга на един скромен граматик вместо на могъщ банкер?

— Ама Луцила обичаше Октавий! — запротестира момичето.

— Камила, не Луцила! — отвърна й Аврелий. — Но не и след подобно разочарование. Всъщност в онази сутрин за пръв път сестра ти има разногласие с годеника си, може би все още го е обичала, но със сигурност не е имала повече никакво намерение да се омъжи за него. Дори не е било нужно да се вдига много шум, достатъчно е било само да се анулира размяната между вас. Трябвало е само ти да се нагърбиш с amasio на вашия баща на мястото на богатия Корвин, както вече е било отредено преди много години. Но ти, опитала вече от лукса и богатството, повече не си била склонна да се откажеш от тях.

— Не съм я убила аз — настоя младата жена със съсипан от вълнението глас. Мога да ти се закълна във всичко, което пожелаеш!

— Може би в паметта на твоята обична близначка? Или в достойнството ти на целомъдрена матрона? — осмя я саркастично патрицият.

Разгневена, жената престана да се защитава и наведе глава.

— Ти искаш аз на всяка цена да съм виновна — установи тя паднала духом. — Нищо от това, което мога да ти кажа, не е в състояние някога да те убеди в обратното. Ти ми имаш зъб за начина, по който се отнесох с теб, и като ме считаш за способна на жестоко престъпление, това ти служи да излекуваш наранената си мастодонтска гордост. Имаш нужда да се заблуждаваш, че само една твърде коварна жена би могла толкова добре да те води за носа.

— Винаги си била веща да разбиваш сърцата на онези, които са се оставяли да бъдат очаровани от теб: Юния и Панеций все още си ближат раните. Това е достатъчно, за да те разпозная като Луцила!

— Добре де, Луцила съм, не го отричам. Всичко е вярно, всичко освен престъплението — призна си жената, крещейки. — Не съм говорила с нея в онази сутрин, защото, когато влязох в банята, тя вече беше мъртва. Лежеше на дъното на голямата вана, обвита само в чаршафа. Това беше най-ужасният момент в моя живот. Взирах се в неподвижния труп, който имаше моето лице, и се питах дали не присъствам на собствения си край!

— Представям си колко си била потресена, след като си имала сили да я завлечеш в стаята с лечебната кал, да я покриеш с катрана и да се затичаш да търсиш онзи документ — иронизира я сенаторът.

— Аврелий, опитай се поне веднъж да ме изслушаш! Камила беше мъртва, мъртва, вдървена, разбираш ли ме, и вече нищо не можеше да се направи за нея, докато за мен това щеше да се превърне в позор! — изкрещя тя, сграбчвайки със сила ръцете на патриция.

— Махни си ръцете от мен — заповяда й студено сенаторът, като междувременно в едно закътано ъгълче на паметта му съмнението започваше да си пробива път между яда и възмущението му, защото според Филомена девойката е умряла на разсъмване, а не няколко часа след това, когато сестра й я е валяла в калта… В такъв случай коя беше жената, която го умоляваше — престъпница, вещица, специалистка по тесалийски магии или само една малка похотлива змия, решена да пороби останалите със силата на своята безскрупулна воля?

Той си помисли за двете еднакви на външен вид близначки, но невероятно различни като характер: едната благочестива, честна, искрено влюбена, а другата цинична, безочлива и лакома да се наслаждава на живота. Как така той беше толкова привлечен от втората, докато първата го беше оставила безразличен? Може би беше магьосница, способна да го държи покорен, противно на всякаква логика, чрез тъмните си чародейства? Добрата близначка и тази лошата бяха всичкото бяло от едната страна и всичкото черно от другата. Патрицият не искаше да си го признае, защото знаеше, че границата между преследвача и неговата жертва понякога се оказва неустойчива и преследвачите от днес често са не друго, ами жертвите от вчера… Внезапно в мисълта му изплува пронизаната кукла, която беше творение на подъл ум, способен упорито да желае злото. За да подготви както трябва този фетиш с истински коси и листа от лавър и копър, е било нужно много време. Какъв мотив би могла да има фалшивата Камила, за да покуши живота на сестра си много преди тя да е заплашила бъдещето й? Ама тогава…

Аврелий си припомни аромата на лавър в празния калъф и строго я попита:

— Давала ли ти е сестрата ти някога кичур от своите коси?

— Не, аз съм тази, която й дадох един малко преди да се омъжа. Спомням си, че го постави в средата на един свитък от нейната любима поетеса — призна си момичето със симпатична гримаса, която патрицият се направи, че не забелязва.

Аврелий си представи отново симулакрума от восък със забитата в сърцето игла и името на жертвата, за която е била магията: Луцила. В действителност обаче това име принадлежеше на жената, която стоеше пред него в този момент. Ако тя е викала духовете, дали е щяла да рискува да постави върху куклата истинското си име, с риск да обърне против себе си направата? Спиритичният ритуал не може да не е бил извършен от една от сестрите, а калъфът на мъртвата ухаеше на лавър… Патрицият си спомни онова, което Лорид беше казала относно характера на нейната отдавнашна господарка Камила: Завистта беше нейният най-лош недостатък…

Завистта да, но и страхът. Една млада жена, срамежлива, скромна, въздържана, отчаяно обича някакъв мъж и разбира, че той е привлечен от друга, същата като нея във всяко едно отношение, но неудържима и цинична. Как да й попречи, за да не й го отмъкне, дори само за да удовлетвори временния си каприз? И тогава скромната, свенлива девойка ушива поличката от лавър и написва върху восъка името, това истинското, на възможната си съперница, забива със сила дългия пирон в сърцето на куклата и измолва помощта на тъмните божества от Ереб. Но боговете, безразлични към историите на смъртните, имат къса памет, защото, забравяйки за размяната, случила се между двете момичета, вместо да побутнат към мрака на Ада истинската Луцила, там захвърлят онази фалшивата, същата онази вещица, която непредпазливо ги беше повикала…

Аврелий си помисли за жената, която стоеше до него в очакване на някакъв отговор, осъзнаваща, че само една негова дума за нея би означавала спасение или гибел. Лъжкиня, интригантка, ментърджийка, разбира се, но не достатъчно коварна да се обрече на призраците от пъкъла. Тогава може би нейните ръце, толкова умели да милват, не бяха способни да убият…

Патрицият избегна да я погледне. Не можеше да си позволи пак да сгреши, беше го правил вече много пъти!

— И така, вярваш ли ми? — попита го отново с покорен глас тя.

— Не съм казал това — отвърна й твърдо той.

— В онази сутрин не я видях жива, кълна ти се!

Ако беше вярно, убийството трябва да е извършено между разсъмването, когато горкото момиче е говорило с Панеций, предизвиквайки възраженията на годеника си, и нахлуването на учениците, защото от този момент нататък всъщност никой от заподозрените повече не е оставал сам. Както Октавий, така и ефесецът са имали възможност да отидат при нея в банята, преди тя да се заключи вътре, както обикновено, и да я удушат набързо с възглавницата, а после да се върнат при студентите. Но кой от двамата е бил? Панеций, отхвърлен за пореден път от онази, която е вярвал, че е неговата Луцила, или Октавий, боящ се от скандала?

Аврелий затвори очи и се помъчи да си припомни сцената: веселите деца, висящият от бюста на Омир лентяй, Манлий, който излиза от коридора с бисквити в устата. Разсъди, че баните бяха точно до кухнята, и ако детето беше видяло някой крадешком да излиза от тях, със сигурност щеше да се скрие, за да не го спипат, че е откраднало сладкишите. Може би точно тогава е видяло убиеца… Трябваше да го намери веднага, нямаше нито миг за губене!

Скочи към вратата. Без да удостои жената дори с поглед, се втурна навън.

— Почакай! — затича подир него тя и като го настигна, обви ръцете си около раменете му.

— Какво още искаш?

— Ако откриеш, че не съм я убила аз, пак ли ще поискаш ексхумация на тялото? Ох, не го прави, моля те, ще трябва да се разведа с Корвин!

— Този маймун много ли ти харесва?

— Той е добър съпруг, не ми отказва нищо и ми вярва…

— Горкичкият! — съжали го сенаторът, като поклати иронично глава.

— Не ме предавай, Аврелий, ще направя за теб всичко, което пожелаеш! — извика след него тя и като го видя, че се отдалечава, без да каже нито дума, избухна в нервно ридание повече от яд, отколкото от мъка.

Тогава патрицият, вече на прага, се обърна изведнъж и с подигравателна усмивка я апострофира:

— Внимавай с прибързаните обещания, скъпа моя, бих могъл да поискам да ги изпълниш!

 

 

Уроците бяха свършили и учениците, най-накрая свободни след часовете принудителен покой, се разотиваха през портиците: кой в търсене на своя роб придружител, кой към къщи. Някои от по-състоятелните от тях направо се качваха в частния си портшез, наблюдавайки внимателно с надменност и зле прикрита завист съучениците си как се гонеха, докато се прибираха пеша.

Аврелий, спрял под колоните на храма на Аполон Лечителя, наблюдаваше, изострил взор, големите сводове на Театъра на Марцел, към които прииждаше, вдигайки шум, веселата детска компания. Колкото и да се взираше, не можеше да види Манлий. Май вече си беше тръгнал или може би му се беше изплъзнал сред безредието на тълпата. Трябваше да попита някой там, в училището, за него. Със сигурност не можеше да отиде да го потърси в Субура заради риска да не срещне разярения Торкват! Затова слезе бързешком по огромните стъпала на храма и попита някакъв учител, който минаваше оттам:

— Аз откъде да знам? Освен това съм невежа, който не е чел дори „Енеида“! — избухна старецът и Аврелий смутено разпозна в него граматика, когото беше уличил в лъжа в деня на своето посещение…

Оставяйки зад гърба си театъра, патрицият стигна до Портика на Октавия и се озова точно пред дюкяните, пригодени за класни стаи. Тази, в която учеше Манлий, беше първата вдясно. Входът изглеждаше тесен, а дървената стълба — отрупана с боклуци, които един роб се опитваше да събере надве-натри. Сенаторът си спомни, че и Октавий беше започнал по този начин, метейки сметта…

От горния етаж се чуваха странни повтарящи се шумове, съскащи и плющящи, като че ли нещо прорязваше въздуха на равни интервали. Аврелий надникна от парапета и видя учителя Тертул, който беше дал воля на зверския си инстинкт, упражнявайки се в използването на ferula върху една навита на руло мантия, за да може след това с по-добра резултатност да си послужи с нея върху гърба на първото твърде непредпазливо да не му се подчини момче.

— Кой е отново? Вече е затворено! — избоботи строго учителят, но един бърз поглед върху сенатор Стаций с безупречната му пурпурна лента и сенаторските ботуши му беше достатъчен, за да промени тона си. — С какво мога да ти бъда полезен, магистрате? — каза с ласкателен глас, скривайки камшика зад твърде еластичния си гръб, превит вече в дълбок поклон.

— Търсех моя племенник Манлий — поизхвърли се ей така Аврелий, спомняйки си за ударите, които налитащият на бой преподавател обикновено нанасяше на детето. Занапред Тертул първо щеше два пъти да помисли, преди да нашиба отново неговия любимец…

— Ах, онзи скъп юноша! Изключително момче, сенаторе, наистина с добри перспективи… Разбира се, понякога е малко недисциплиниран, но знаем, че жизнеността указва голям интелект — заяви с лицемерно подмазване раболепният ласкател. — Защо не си ми казал, че е твой роднина? Щях да му обърна по-особено внимание!

— Къде е? — отряза го патрицият.

— Не знам, благородни сенаторе. Говореше с Панеций преди малко — отговори му Тертул.

Аврелий подскочи. Панеций, когото за последно беше видяла и фалшивата Луцила. Панеций, който беше учител на Елий и разпознаваше почерка му… Ако ефесецът е разбрал, че в онази сутрин е бил видян, с Манлий е свършено!

Патрицият не загуби нито миг, втурвайки се към стълбите с такава разпаленост, че щеше да се сблъска челно с Октавий, който в този момент се качваше.

— Какво правиш тук, сенаторе? — поздрави го приветливо младежът.

— Бързо, помогни ми, Панеций е хванал Манлий! Със сигурност детето го е разпознало, докато е излизал от банята веднага след като е убил Луцила. Трябва да го спрем, преди да го убие!

— Безсмъртни богове, ще му попречим!

— Отивай незабавно към Капитолия, а аз ще се отправя към Тибър. Не може да са стигнали далече, при положение че Манлий куца!

Аврелий веднага се озова на улицата, но като стигна до големите арки на Театъра на Марцел, пълни с народ, се наложи мимо волята си да забави тичането си. Най-накрая, като си пробиваше път с лакти, успя да стигне до Викус Югариус и тръгна по него с широки стъпки в посока на капитолийската крепост, оглеждайки добре всяка двойка, която го задминаваше. За кратко време се озова под Тарпейската скала, в основата на стълбите Centum Gradus, и започна да се изкачва по тях на големи разкрачи с надеждата да зърне от високото двамата, които се отдалечаваха.

По уличката, която се виеше отдолу, няколко закъснели ученици бързаха към дома си, към топлата баня, вкусната супа и удобната стая. Никой от тях обаче не можеше да е малкият Манлий, чиято накуцваща походка лесно се разпознаваше дори отдалече. Патрицият се покачи още по-нагоре, потискайки тревогата си. Вече почти беше стигнал до върха на стръмната урва до Капитолийския храм, свещеното сърце на Вечния град, чиито позлатени керемиди проблясваха сред дърветата.

С един последен отскок, запъхтян, стигна до върха на хълма, там, където стълбите се съединяваха с Виа Сакра, предназначена за триумфалното шествие на генералите победители. За миг поспря, като не успя да удържи разочарованото си възклицание, защото от тази точка нямаше вече видимост към намиращия се в ниското, скрит от гъстата растителност, път. Тогава обърна гръб на храма и се затича чак до самия край на хълма, към скалата, от която хвърляха предателите на отечеството, откакто алчната Терпея се беше опитала да продаде града на неприятеля. Под него се стелеха бодливи храсти и малки дървета, за които никой не се грижеше да ги полива, след това гора от покриви и сред тях биеше на очи онзи, добре излъсканият, върху параклиса на Аполон, а по-надолу, огромният полукръг на амфитеатъра. В далечината — Тибър.

С развълнувано сърце Аврелий се подпря на каменната стена, която го отделяше от пропастта, и наведе глава, смазан от безполезността на търсенето си. Очите му, привикнали непрекъснато да четат, се спряха върху скалите и машинално попаднаха на издрасканите върху ронещата се мазилка надписи с любовни послания, политическа пропаганда, цинични фигури.

Умът на патриция, съсредоточен в мисълта за Манлий, регистрира с неволна и абсурдна точност тарифите на проститутките и молитвите към боговете, дори един коментар за собственика на близката таверна: Sabinus vendit aquam sed bibet merum, „Сабин продава вода, но пие чисто вино“. Но някаква ръка, може би тази на самия кръчмар или на някой удовлетворен клиент, беше изчегъртала с изострен камък наполовина думите в средата и сега изречението имаше обратно значение: Sabinus vendit merum, „Сабин продава чисто вино“.

Аврелий усети как една тръпка пролази по дължината на гърба му и вдигна поглед, за да погледне Тибър. След това, потискайки вика си, се втурна като луд надолу по стълбите в посока към реката.

 

 

Слезе презглава по Гемониевите стълби и запъхтян се добра до сводовете на Театъра на Марцел, където тълпата вече се разотиваше.

— Сенаторе Стаций! — чу, че някой го викаше със заплашителен тон. Без да му обръща внимание, продължи задъхано в посока Бичия форум и храма на Херкулес. Като стигна до Крайречната врата, почти се сблъска с група женици, дошли да измолят опрощение в параклиса на Веста. Безразличен към протестите на матроните, сенаторът ги отмести с рязко движение и се отправи към реката, освобождавайки се в движение от наметалото си, за да може да тича по-бързо. Вече почти се беше отчаял, че няма да намери Манлий, но преди да се откаже от търсенето му, беше решил да обърне с главата надолу Вечния град, тъй като животът на момчето беше в опасност, най-вече благодарение на неговата баламщина!

На кръстопътя със Счупения мост почти нямаше движение. Всички вече се намираха в обществените терми за следобедната си баня. Само две каруци, пълни с дърва, и една претенциозна декорирана носилка все още напредваха сред малкото закъснели пешеходци. Изтощеният Аврелий се подпря на парапета на моста. Каза си, че вината е изцяло заради неговата невероятна самонадеяност. Проклета да е манията му да си пъха носа в делата на другите и глупавата му сигурност, че винаги ще успее да се справи. Сега заради грешките му щеше да плати едно невинно момченце, което той самият беше изпратил на погибел.

В този момент ги видя, възрастния и детето, на моста Фабриций, стояха пред очите му на няма и половин миля разстояние.

Мъничето изглеждаше ведро, подкрепяно от ръце, на които имаше сляпо доверие, а мъжът ръкомахаше, посочвайки в ниското тинестите води на Тибър. За миг миниатюрната фигура се надвеси над парапета, но изгуби равновесие. В този момент само хватката на мъжа можеше да го спаси от бездната. Инстинктивно патрицият протегна ръцете си напред, за да се опита да предотврати инцидента, но между него и убиеца течеше реката…

— Не! — изкрещя Аврелий с пълни гърди, когато видя как в един безкраен миг детето се олюляваше и веднага след това телцето му полетя към Тибър, докато мъжът бягаше към остров Тибър, без дори да се обърне.

Аврелий изобщо не мисли, защото ако беше разсъждавал само миг, щеше да заключи, че нито един плувец, дори опитен като него, не можеше да се справи. Преди още да е взел решение обаче, скочи на парапета на Счупения мост с внимание, концентрирано само в една определена точка: черното петно от косите на Манлий, което течението влачеше към него.

— Този луд ще се хвърли! — извика някаква жена от улицата, но Аврелий вече се беше гмурнал. Докосна водата недалече от вече немощното мизерно вързопче, което пълноводната есенна река завихряше в своите водовъртежи като полудяла въртележка, и се отправи към него с няколко силни загребвания. Два пъти успя да го сграбчи и двата пъти яростното течение му го изтръгваше. Вече убеден, че не е в състояние да го задържи, отчаяно извика за помощ:

— Велика майко на боговете! — и точно тогава, невярващ, проумя, че успя да хване с едната си ръка Манлий през врата. След неимоверни усилия достигна до брега със своя скъпоценен товар и сломено си пое въздух, защото белите му дробове вече се пръскаха. Отвори очи, а на моста Фабриций двама вкопчени един в друг мъже ожесточено се боричкаха, но той дори не ги видя, защото се наведе над безжизненото дете, за да потърси поне малък признак на живот в него. Всичко беше напразно. Манлий вече не дишаше.

Неспособен да се предаде, Аврелий го обърна по корем и започна да го влачи по пясъка, като държеше краката му повдигнати. Когато видя, че момчето повърна и водата започна да се стича по посинелите му устни, започна да го разклаща с още повече сила, тупаше го по гърба, тръскаше го енергично, опита се дори уста в уста да му вкара въздух в гръдния кош. Внезапно се чу жаловито покашляне, след това още едно, слаб хрип и струйка мръсна вода…

— Кураж, Манлий, кураж! — насърчи го, крещейки, патрицият, докато детето с мъка се опитваше да си поеме въздух. Лека-полека дишането му стана по-регулярно и накрая детенцето, изнурено от усилията, пак се строполи, припаднало, но живо. Тогава Аврелий започна да се смее с лудешки, истеричен и просташки смях, побъркан от радост. Едва в този момент си спомни за убиеца.

В ръце с изпадналото в безсъзнание дете потегли нагоре по насипа с премрежен поглед, с туника, която беше вир-вода, търсейки с очи двамата мъже, които все още яростно се биеха на моста. Единият беше тромав и дебел, а другият гъвкав и пъргав. Нямаше никакво съмнение кой от двамата щеше да е победителят в схватката, но способностите и тренировките не са достатъчни, и в борбата, както и в живота, прекалената самоувереност понякога може да те предаде: в един миг противникът, който имаше преимущество, се хвърли с голям тласък върху съперника си, за да го довърши, но онзи внезапно се отдръпна встрани. Изненадан, нападателят не успя да овладее напора, с който се беше хвърлил напред, и тогава, докато неговата мишена се търкаляше на земята, той тупна като стрела върху парапета на моста, отскочи и най-накрая падна в бездната.

Аврелий го видя с премрежен под наквасените си коси поглед как се сгромолясва и чу сподавения му, но по-скоро от удивление, отколкото от ужас, вик. Миг по-късно тялото му изчезна сред вълните на Тибър.

Патрицият се забърза към Фабрициевия мост, едва удържайки своето загубило съзнание вързопче. Вече почти беше стигнал дотам, когато битият и окървавен мъж му се изпречи с опулени очи, в които се четеше ням и тягостен въпрос.

— Синът ти е жив, Торкват — каза Аврелий, предавайки го в ръцете му. След това се обърна, за да погледне долу в реката точката, в която Октавий беше изчезнал.