Салман Рушди
Сатанински строфи (10)

VIII. РАЗДЕЛЯНЕТО НА АРАБСКО МОРЕ

Шринивас, търговецът на играчки, имаше навика да заплашва от време на време своята жена и деца, че един ден, когато материалният свят изгуби своя вкус, той щял да зареже всичко, включително и името си, и да се превърне в санясин^[1], странствайки от село на село с просешка паница и тояга. Мисис Шринивас се отнасяше с търпимост към тези заплахи, знаейки, че нейният желатинов и добродушен съпруг обича да бъде смятан за набожен човек, но и за малко нещо авантюрист (не беше ли настоявал за този глупав и плашещ полет до Гранд Каньон в Америка преди години?); идеята да стане просещ свят човек задоволяваше и двете нужди. Въпреки това, когато виждаше обилната му задница толкова удобно закътана в креслото под техния преден портик, гледайки на света през здрава телена мрежа — или когато го наблюдаваше да играе с най-малката им дъщеря, петгодишната Мину — или когато виждаше, че апетитът му, вместо да се смалява до размерите на просешка паничка, доволно нарастваше с минаването на годините, — тогава мисис Шринивас свиваше устни, приемаше безгрижния израз на филмова красавица (въпреки че беше толкова закръглена и тресяща се като своя съпруг) и подсвирквайки си, влизаше вътре. Като последица, когато откри креслото му празно и чашата лимонов сок неизпита на една от ръчките, това напълно я изненада.

За да кажем истината, самият Шринивас никога не можа напълно да обясни какво го накара да напусне удобството на утринния си портик и да се разходи да погледа пристигането на селяните от Титлипур. Палавниците, които знаеха всичко един час преди да се случи, крещяха из улиците за една невероятна процесия от хора, спускащи се с торби и багаж надолу по картофения път към голямата магистрала, водени от момиче със сребърна коса, с големи удивителни от пеперуди над главите им и на опашката Мирза Саид Ахтар в маслиненозеленото си комби „Мерцедес Бенц“ с вид все едно че костилка от манго е заседнала в гърлото му.

Въпреки всичките си складове за картофи и известни фабрики за играчки Чатнапатна не беше такова място, че пристигането на сто и петдесет души да мине незабелязано. Точно преди пристигането на процесията Шринивас прие делегация от своите фабрични работници, които молеха за разрешение да прекратят работата за няколко часа, така че да могат да присъстват на голямото събитие. Знаейки, че те така или иначе ще спрат да се трудят, той се съгласи. Но самият остана за известно време упорито посаден на портика си, опитвайки се да се преструва, че пеперудите на вълнението не са започнали да разбъркват обемистия му стомах. По-късно щеше да довери на Мишал Ахтар:

— Това беше предчувствие. Как да го кажа. Знаех, че всички вие не сте там само за нещо освежително. Тя беше дошла за мен.

Титлипур пристигна в Чатнапатна сред ужаса на виещи бебета, крещящи деца, грачещи старци и кисели шеги от Осман с „бум-бум“ вола, от когото Шринивас не се интересуваше и на йота. След това палавниците съобщиха на краля на играчките, че между пътниците са жената и тъщата на заминдара Мирза Саид и те вървят пеша като селяните, носейки прости курта-паджамас и изобщо никакви бижута. Това беше моментът, когато Шринивас тромаво отиде до крайпътната лавка, около която поклонниците от Титлипур се тълпяха, докато се раздаваха картофена бхурта^[2] и паратас^[3]. Той пристигна едновременно с полицейския джип на Чатнапатна. Инспекторът седеше на пътническата седалка, крещейки през мегафон, че има намерение да предприеме решителни мерки срещу този „общностен“ поход, ако веднага не бъде разтурен. Индуистко-мюсюлманска работа, помисли си Шринивас; лошо, лошо.

Полицията се отнасяше към поклонничеството като към някакъв вид сектантска демонстрация, но когато Мирза Саид Ахтар излезе напред и каза истината на инспектора, офицерът се обърка. Шри Шринивас, брахман^[4], очевидно не беше човек, който някога е обмислял да направи поклонничество до Мека, но въпреки това беше впечатлен. Той си запробива път през тълпата, за да чуе какво казва заминдарът:

— И целта на тези добри хора е да идат пеша до Арабско море, вярвайки, че водите ще се разделят за тях.

Гласът на Мирза Саид звучеше слабо и инспекторът началник на участъка в Чатнапатна, не беше убеден.

— Сериозно ли говорите, джи? Мирза Саид каза:

— Не аз. Те, но са дяволски сериозни. Планирам да променя мнението им, преди да се случи нещо шантаво.

Началникът на участъка, целият в ремъци, мустаци и самомнение, поклати глава.

— Но вижте, сър, как мога да позволя на толкова хора да се струпват на улицата? Могат да се възбудят страстите; възможно е произшествие. — Но точно тогава поклонниците се разделиха и Шринивас за пръв път видя фантастичната фигура на момичето, облечено изцяло в пеперуди, със снежна коса, спускаща се надолу до кокалчетата на краката му. — Arre deo — извика той, — Айша, това ти ли си? — И добави глупаво: — Тогава къде са ми куклите за семейно планиране?

Избухването му беше пренебрегнато; всички наблюдаваха Айша, докато се приближаваше към пухтящия началник на участъка. Тя нищо не каза, но се усмихна и кимна и мъжът като че стана двадесет години по-млад, и почти като момче на десет-единадесет години каза:

— Добре, добре, маузи.^[5]. Съжалявам, ма^[6]. Не се обиждайте. Много ви моля за извинение.

Това беше краят на неприятностите с полицията. По-късно през деня, докато траеше следобедната жега, една група градски младежи, известни с това, че имат връзки с РСС^[7] и Вишва Хинду Паришад^[8], започнаха да хвърлят камъни от близки покриви; след което началникът на участъка ги арестува и само за две минути ги напъха в затвора.

— Айша, дъще — каза на глас Шринивас в празния въздух, — какво, по дяволите, е станало с теб?

По време на дневната горещина поклонниците почиваха, сврени под кой каквато сянка намери. Шринивас се разхождаше между тях в особен вид зашеметяване, изпълнен догоре с чувства, осъзнавайки, че голямата повратна точка в живота му необяснимо беше дошла. Очите му продължиха да откриват преобразената фигура на Айша пророчицата, която почиваше в сянката на едно смокиново дърво в компанията на Мишал Ахтар, нейната майка мисис Курейши и болния от любов Осман с неговия вол. Най-накрая ринивас се сблъска със заминдара Мирза Саид, който се беше изтегнал на задната седалка на своя „Мерцедес Бенц“, неспящ, един страдащ човек. Шринивас говори с него с едно смирение, породено от неговото удивление.

— Сетхджи^[9], ти не вярваш ли в момичето?

— Шринивас — Мирза Саид се изправи, за да отговори, — ние сме модерни хора. Ние знаем например, че старите хора умират при дълги пътувания, че Бог не лекува рак и че океаните не се разделят. Ние трябва да спрем тази идиотщина. Ела с мен. Има достатъчно място в колата. Може би ще помогнеш да им го избием от главите; тази Айша ти е благодарна, може би ще те послуша.

— Да дойда с колата? — Шринивас се почувства безпомощен, като че могъщи ръце сграбчиха крайниците му. — Но моят бизнес?

— Това е самоубийствена мисия за много от нашите хора — подтикна го Мирза Саид. — Нуждая се от помощ. Естествено бих могъл да платя.

— Не говорете за пари — отстъпи Шринивас оскърбен. — Моля извинете, сетхджи. Трябва да помисля.

— Не виждаш ли? — извика след него Мирза Саид. — Ти и аз, ние не сме общностни хора. Индуисти-мюсюлмани бхаи-бхаи! Можем да открием светски фронт срещу тази абракадабра.

Шринивас се върна.

— Но аз не съм невярващ — възрази той. — Рисунката на богинята Лакшми е винаги на стената ми…

— Богатството е отлична богиня за един бизнесмен — каза Мирза Саид.

— И в сърцето ми — добави Шринивас. Мирза Саид изгуби търпение.

— Само не и богиня, кълна се. Дори вашите собствени философи признават, че това са само абстрактни концепции. Въплъщения на Шакти^[10], която сама по себе си е абстрактна представа: динамичните сили на божествата.

Търговецът на играчки гледаше надолу към Айша, която спеше под своя юрган от пеперуди.

— Аз не съм философ, сетхджи — каза той. И не каза, че сърцето му се е качило в гърлото, защото осъзна, че спящото момиче и богинята на календара на фабричната му стена имат еднакви, едни и същи лица.

* * *

Когато поклонничеството напусна града, Шринивас го придружаваше, запушвайки ушите си за настойчивите молби на разчорлената си жена, която вдигна Мину и я разтърси пред лицето на съпруга си. Той обясни на Айша, че не желаел да посети Мека, но бил обзет от копнеж да повърви малко с нея, може би чак до морето.

Когато зае мястото си сред селяните от Титлипур и влезе в крачка с мъжа до него, той наблюдаваше със смесица от неразбиране и благоговение безкрайния рояк пеперуди над главите им, подобен на огромен чадър, засенчващ поклонниците от слънцето. Сякаш пеперудите на Титлипур бяха поели функциите на голямото дърво. След това нададе кратък вик на страх, учудване и удоволствие, защото няколко дузини от тези същества с хамелеонски крила се настаниха на раменете му и тутакси приеха точната отсянка на аленото на неговата риза. Сега разпозна мъжа до себе си като сарпанча Мохамед Дин, който беше предпочел да не върви начело. Той и жена му Хатиджа крачеха със задоволство напред въпреки напредналата си възраст и когато видя лепидоптеричната благословия, която се беше спуснала върху търговеца на играчки, Мохамед Дин се протегна и го сграбчи за ръката.

* * *

Започна да става ясно, че дъждовете няма да оправдаят надеждите. Редици кокалест добитък мигрираха из пейзажа, търсейки пийване. „Любовта е вода“, беше написал някой върху варосаната част от тухлената стена на една фабрика за мотопеди. По пътя те срещаха други семейства, вървящи на юг с живота си, свит във вързопи на гърбовете на умиращи магарета, и те също се бяха насочили изпълнени с надежда, към водата.

— Но не проклетата солена вода — извика Мирза Саид на поклонниците от Титлипур. — И не за да видят как само се разделя на две! Те искат да останат живи, но вие, лудите, искате да умрете.

Лешояди се събираха край пътя и зяпаха минаващите поклонници.

Мирза Саид прекара първите седмици на поклонничеството до Арабско море в състояние на постоянна истерична възбуда. По-голямата част от ходенето се осъществяваше през утрините и късните следобеди и по това време Саид често изскачаше от комбито да умолява умиращата си жена.

— Ела на себе си, Мишу. Ти си болна жена. Ела поне да легнеш, позволи ми за малко да разтрия краката ти.

Но тя отказваше и майка й го прогонваше.

— Виж, Саид, ти си в толкова отрицателно настроение, че става потискащо. Върви да пиеш коли-молите си в своята кола с КИ и ни остави нас, ятрите^[11], на мира.

След първата седмица колата с климатична инсталация изгуби водача си. Шофьорът на Мирза Саид напусна и се присъедини към пешите поклонници; заминдарът беше принуден сам да мине зад волана. След това, когато загрижеността го завладяваше, трябваше да спира колата, да паркира и след това да тича лудо напред-назад между поклонниците, заплашвайки, умолявайки, предлагайки подкупи. Най-малко веднъж на ден кълнеше Айша в лицето за разрушаването на живота му, но всъщност не можеше да продължава с обидите, защото всеки път, когато я погледнеше, я пожелаваше толкова силно, че се чувстваше засрамен. Ракът беше започнал да пребоядисва кожата на Миша л в сиво и мисис Курейши също беше започнала да се оръфва по краищата; нейните светски чапали се бяха разпаднали и тя страдаше от ужасни мехури по краката, които приличаха на малки водни балони. Обаче когато Саид й предложи удобството на колата, тя продължаваше решително да отказва. Магията, която Айша беше настанила върху поклонниците, все още се държеше здраво. И в края на тези вилазки в сърцето на поклонничеството Мирза Саид, потящ се и замаян от горещината и нарастващото си отчаяние, осъзнаваше, че маршируващите са оставили колата му на известно разстояние назад и че той ще трябва да се заклати обратно сам, потънал в мрачно настроение. Един ден се върна при комбито, за да открие, че една черупка от кокосов орех, хвърлена от прозореца на минаващ автобус, е счупила слоестото му предно стъкло, което сега приличаше на паешка мрежа, пълна с диамантени мухи. Той трябваше да избие всички парченца и стъклените диаманти сякаш му се подиграваха, докато падаха на пътя и в колата, като че говореха за преходността и безполезността на земните притежания, но един мирски човек живее в света на нещата и Мирза Саид нямаше намерение да бъде толкова лесно сломен, колкото едно предно стъкло. През нощта той ходеше да ляга до жена си на една туристическа постелка под звездите на голямата магистрала. Когато й каза за произшествието, тя му предложи хладна утеха.

— Това е знак — каза тя. — Зарежи комбито и се присъедини най-накрая към нас.

— Да зарежа един „Мерцедес Бенц“? — изскимтя той в истински ужас.

— И какво? — отговори Мишал със своя сив изтощен глас. — Ти продължаваш да говориш за разруха. Какво тогава ще промени един мерцедес?

— Ти не разбираш — плачеше Саид. — Никой не ме разбира.

Джебраил сънуваше суша:

Земята покафеня под бездъждовните небеса. Трупове на автобуси и древни паметници гниеха в полетата до посевите. Мирза Саид видя през строшеното си предно стъкло началото на нещастието: дивите магарета се любеха уморено и след това падаха мъртви, все още съединени, на средата на пътя, дърветата стояха на оголени от ерозията на почвата корени, приличащи на огромни дървени лапи, ровещи в земята за вода, бедстващите фермери бяха задължени да работят за държавата като физически работници, копаейки резервоар край главната магистрала, един празен съд за дъжд, който нямаше да падне. Окаяни крайпътни животи: жена с вързоп вървеше към палатка от пръчки и дрипи, едно момиче бе осъдено всеки ден да лъска това гърне, този тиган в своята кръпка от мръсен прах.

Наистина ли такива животи имат толкова стойност, колкото нашите? — попита се Мирза Саид Ахтар. — Колкото моя? На Мишал? Колко малко са преживели, колко малко имат, с което да хранят душата.

Мъж в дхоти и с хлабав жълт пугри^[12] стоеше като птица на върха на един километричен камък, настанил се там с единия крак върху срещуположното коляно и една ръка под противоположния лакът, пушейки бири^[13]. Когато Мирза Саид Ахтар мина край него, той се изплю, улучвайки заминдара право в лицето.

Поклонничеството напредваше бавно: три часа ходене сутрин и още три след горещината, ходене със стъпката на най-бавния поклонник, предмет на безкрайни забавяния бяха болестите на децата, преследването на властите, колело, откачило се от една от волските коли; изминаваха две мили на ден в най-добрия случай, оставаха им сто и петдесет мили до морето, пътуване от приблизително единадесет седмици. Първата смърт се случи на осемнадесетия ден. Хатиджа, нетактичната стара лейди, която половин век беше доволната и задоволяваща съпруга на сарпанч Мохамед Дин, видя архангел в един сън.

— Джебраил — прошепна тя, — ти ли си?

— Не — отговори призракът, — аз съм Азраил, онзи с противната работа. Извинявай за разочарованието.

На следващата сутрин тя продължи с поклонничеството, без да спомене на съпруга си за видението. След два часа те наближиха руините на една от моголските странноприемници край километричен стълб, които в отдавна минали времена бяха построени на промеждутъци от пет мили покрай главния път. Когато Хатиджа видя руината, тя не знаеше нищо за миналото й, за пътниците, ограбвани в техния сън, и така нататък, но разбра много добре нейното настояще.

— Трябва да вляза там вътре и да легна — каза тя на сарпанча, който възрази:

— А походът!

— Не се грижи за това — каза тя нежно. — Можеш да ги настигнеш по-късно.

Тя легна върху отломките на старата руина с глава на един гладък камък, който сарпанчът беше намерил за нея. Старият мъж заплака, но това изобщо не помогна и тя умря в същата минута. Той изтича обратно до похода и ядно се изправи срещу Айша.

— Изобщо не трябваше да те слушам — каза й той. — Сега ти уби жена ми.

Походът спря. Мирза Саид Ахтар, забелязвайки една възможност, настоя високо Хатиджа да бъде закарана до подходящо мюсюлманско гробище. Но Айша възрази.

— На нас ни е наредено от архангела да вървим направо към морето без връщания и заобикалки.

Мирза Саид се обърна към поклонниците:

— Тя е любимата съпруга на вашия сарпанч — извика той. — Ще я изхвърлите ли в дупка край пътя?

Когато селяните от Титлипур се съгласиха, че Хатиджа трябва веднага да бъде погребана, Саид не можа да повярва на ушите си. Той осъзна, че тяхната решителност е много по-голяма, отколкото беше подозирал: дори безутешният сарпанч се покори. Хатиджа беше погребана на едно безплодно поле, в ъгъла зад разрушената странноприемница от миналото.

На следващия ден обаче Мирза Саид забеляза, че сарпанчът се беше откъснал от поклонничеството и се шляеше печално на известно разстояние от останалите, душейки тропическите храсти. Саид скочи от мерцедеса и се втурна към Айша, за да направи следващата сцена.

— Чудовище! — изкрещя той. — Безсърдечно чудовище! Защо доведе старата жена тук, за да умре? — Тя не му обърна внимание, но когато се връщаше към комбито, сарпанчът се приближи и каза: — Ние бяхме бедни хора. Знаехме, че не можем да се надяваме някога да идем до Мека Шариф, докато тя ни склони. Тя ни склони и виж сега последствието от нейните дела.

Айша кахината поиска да говори със сарпанча, но не му каза нито една утешителна дума.

— Затвърди вярата си — скара му се тя. — Тази, която умира при голямото поклонничество, има осигурен дом в Рая. Жена ти сега седи сред ангелите и цветята; какво има да съжаляваш?

Тази вечер сарпанчът Мохамед Дин се доближи до Мирза Саид, който седеше до малък лагерен огън.

— Извини ме, сетхджи — каза той, — но възможно ли е да пътувам в твоята кола, както някога ми предложи?

Без да желае напълно да зареже замисъла, заради който беше умряла жена му, но и неспособен повече да поддържа съвършената вяра, която начинанието изискваше, Мохамед Дин влезе в комбито на скептицизма.

Моят пръв отцепник от вярата — зарадва се Мирза Саид.

* * *

През четвъртата седмица дезертьорството на сарпанча Мохамед Дин започва да оказва своето въздействие. Той седеше на задната седалка на мерцедеса, като че той беше заминдарът, а Мирза Саид — шофьорът, и малко по малко кожената тапицерия, климатикът, барът с уиски и сода и огледалните стъкла с автоматично задвижване започнаха да го учат на високомерие; носът му се вирна във въздуха и той придоби презрителното изражение на човек, който може да вижда, без да бъде видян. Мирза Саид на шофьорското място чувстваше очите и носа си да се пълнят с прах, който влизаше през отвора, където преди беше предното стъкло, но въпреки подобни неудобства се чувстваше по-добре отпреди. Сега в края на всеки ден един грозд от поклонници се събираше около мерцедеса с бляскавата му звезда и Мирза Саид се опитваше да им втълпи здрав разум, докато те зяпаха сарпанча Мохамед Дин как вдига и спуска задните огледални стъкла, така че те последователно виждаха неговите черти и своите собствени. Присъствието на сарпанча в мерцедеса придаде нов авторитет към думите на Мирза Саид.

Айша не се опитваше да вика селяните обратно и засега нейната увереност беше оправдана; нямаше нови дезертьорства към лагера на безверните. Но Саид я виждаше да хвърля безброй погледи в негова посока и пророчица или не, Мирза Саид би заложил добри пари, че това бяха изразяващите лошо настроение погледи на младо момиче, което не беше вече сигурно, че ще стане неговата.

След това тя изчезна.

Отиде си един следобед по време на siesta и не се появи отново ден и половина, през което време между поклонниците настъпи безредие — тя винаги знаеше как да бичува чувствата на публиката, призна Саид; след това тя се върна обратно до тях напряко през покритата с прах местност и този път сребърната й коса беше нашарена със злато и веждите й също бяха златни. Айша събра селяните при себе си и им каза, че архангелът е недоволен от това, че хората от Титлипур са изпълнени със съмнения само заради възлизането на един мъченик в Рая. Тя предупреди, че сериозно обмислял оттеглянето на своето предложение да раздели водите, „така че всичко, което ще получите при Арабско море, ще бъде баня със солена вода и след това обратно при изоставените ви картофени ниви, върху които никога отново няма да падне дъжд.“ Селяните бяха ужасени.

— Не, това не може да стане — помолиха те. — Бибиджи, прости ни.

Това беше първият път, когато използваха името на отдавна отишлата си светица, за да опишат момичето, което ги водеше с един абсолютизъм, който беше почнал да ги плаши толкова, колкото ги впечатляваше. След нейната реч сарпанчът и Мирза Саид бяха оставени сами в тяхното комби.

Втори рунд за архангела — помисли си Мирза Саид.

* * *

На петата седмица здравето на повечето от възрастните поклонници се беше влошило рязко, запасите от храна бяха намалели, вода се намираше трудно и слъзните канали на децата бяха пресъхнали. Събраните лешояди вече заставаха все по-наблизо.

Когато поклонниците оставиха зад себе си селските райони и наближиха по-гъсто населените зони, нивото на преследване нарасна.

Междуградските автобуси и камиони често отказваха да се отклонят и пешеходците трябваше да отскачат от пътя им, пищейки и падайки един върху друг. Велосипедисти, семейства от шестима върху моторолери „Радждут“, собственици на малки магазини сипеха ругатни. „Луди! Селяндури! Мюсюлмани!“ Често те бяха принудени да вървят цяла нощ, защото властите в този или онзи малък град не искаха подобна сган да спи по техните плочници. Още смърти станаха неизбежни.

Тогава волът на приелия исляма Осман падна на колене сред велосипедите и камилските изпражнения на един безименен малък град.

— Ставай, идиот — викаше му той безсилно. — Какво си мислиш, че правиш, да ми умираш пред зеленчуковите сергии на непознати?

Волът кимна два пъти за „да“ и издъхна.

Пеперуди покриха трупа, приемайки цвета на сивата му кожа, конусовидните му рога и звънци. Безутешният Осман изтича при Айша (която си беше сложила едно мръсно сари, като отстъпка пред прекалената градска скромност, въпреки че облаци пеперуди все още я следваха подобно на сияние).

— Воловете отиват ли на небето? — попита той с жален глас; тя вдигна рамене.

— Воловете нямат души — каза тя хладно, — а ние сме в поход души да спасяваме.

Осман я погледна и осъзна, че повече не я обича.

— Ти си станала демон — каза й той с отвращение.

— Аз съм нищо — каза Айша. — Аз съм един вестител.

— Кажи ми тогава защо твоят Бог толкова иска да унищожи невинните — ядоса се Осман. — От какво се страхува? Толкова ли е несигурен, че се нуждае от смъртта ни, за да докажем нашата любов?

Сякаш в отговор на подобно богохулство Айша наложи още по-строги дисциплинарни мерки, настоявайки всички поклонници да казват всичките пет молитви и постановявайки, че петъците ще бъдат дни на пости. В края на шестата седмица тя беше принудила маршируващите да оставят още четири тела там, където бяха паднали: двама възрастни мъже, една възрастна жена и едно шестгодишно момиче. Поклонниците продължиха похода си, обръщайки гръб на мъртвите; обаче зад тях Мирза Саид Ахтар събра телата и се увери, че ще получат едно достойно погребение. В това беше подпомаган от сарпанча Мохамед Дин и бившия недокосваем Осман. В подобни дни те изоставаха доста зад похода, но на едно комби „Мерцедес Бенц“ не му е нужно дълго време, за да настигне повече от сто и четиридесет мъже, жени и деца, вървящи уморено към морето.

* * *

Мъртвите увеличаваха броя си и групите променливи поклонници около мерцедеса нарастваха вечер след вечер. Мирза Саид започна да им разказва истории. Разказа им за лемингите и как магьосницата Цирцея превръщала мъжете в свине; разказа им също историята на свирача, който подмамил децата на града в една планинска пукнатина. Когато им разказа тази приказка на техния собствен език, той изрецитира стиховете на английски, така че да могат да чуят музиката на поезията, въпреки че не разбираха думите.

— Град Хамелин е в Брауншвайг — започна той. — Близо до прочутия град Хановер. Реката Везер, дълбока и широка, мие стените му от южната страна…

Сега видя с удовлетворение как момичето Айша се приближава с яростен вид, докато пеперудите грееха подобно на лагерния огън зад нея, създавайки илюзията, че пламъци струят от тялото й.

— Тези, които слушат сатанинските строфи, казани на сатанинския език — изкрещя тя, — накрая ще идат при Сатаната.

— Значи това е избор — отговори й Мирза Саид — между дявола и дълбокото синьо море.

* * *

Бяха минали осем седмици и отношенията между Мирза Саид и неговата жена Мишал толкова се бяха влошили, че те вече не си говореха. До това време и въпреки рака, който я беше направил сива като пепел от кремация, Мишал беше станала главният помощник и най-предан ученик на Айша. Съмненията на други маршируващи само бяха усилили собствената й вяра и за тези съмнения тя недвусмислено обвиняваше съпруга си.

— Освен това — смъмри го тя при последния им разговор — у теб вече няма топлина. Страхувам се да те доближавам.

— Няма топлина? — изкрещя той. — Как можа да го кажеш? Няма топлина? Заради кого доприпках на това дяволски тъпо поклонничество? Да се грижа за кого? Защото обичам кого? Защо съм толкова разтревожен, толкова тъжен, толкова изпълнен с мъка и заради кого? Няма топлина? Ти непозната ли си? Как можеш да кажеш подобно нещо?

— Чуй се — каза тя с глас, който беше започнал да избледнява в един вид мрак, една неяснота. — Винаги ярост. Студена ярост, ледена, подобна на укрепление.

— Това не е ярост — изрева той. — Това е загриженост, нещастие, окаяност, нараненост, болка. Къде можеш да чуеш ярост?

— Чувам я — каза тя. — Всеки може да я чуе на мили оттук.

— Ела с мен — помоли я той. — Ще те заведа в най-добрите клиники в Европа, Канада, САЩ. Довери се на западната технология. Могат да правят чудеса. Ти също винаги си харесвала техническите джунджурии.

— Аз отивам на поклонение в Мека — каза тя и се обърна на другата страна.

— Проклета глупава кучко! — изрева той зад гърба й. — Само защото ще умреш, не значи, че трябва да вземеш всичките тези хора с теб!

Но тя си тръгна напряко през крайпътния лагер и повече не се обърна; и сега той беше доказал нейното твърдение, изгубвайки контрол и изричайки неизречимото; Мирза падна на колене и заплака. След тази караница Мишал вече отказваше да спи до него. Тя и майка й развиваха постелките си до забулената в пеперуди пророчица на тяхната меканска експедиция.

През деня Мишал работеше непрестанно сред поклонниците, вдъхвайки им увереност, подкрепяйки тяхната вяра, събирайки ги заедно под крилото на своята благост. Айша беше започнала да се оттегля все по-дълбоко и по-дълбоко в мълчание и Мишал Ахтар всъщност стана водач на поклонниците. Но имаше един поклонник, когото изпусна от своята власт: мисис Курейши, нейната майка, жената на директора на държавната банка.

Пристигането на мистър Курейши, бащата на Мишал, беше цяло събитие. Поклонниците бяха спрели под сянката на една редица платани и бяха заети със събирането на съчки и копаенето на огнища, когато беше забелязана автомобилната колона. Изведнъж мисис Курейши, която беше двадесет и пет паунда по-лека, отколкото в началото на пешеходството, скочи, скърцайки на краката си, и се опита неистово да изчетка мръсотията от дрехите и да оправи косата си. Мишал видя майка си да бърника непохватно в едно разтопено червило и попита:

— Какво те тормози, мамо? Отпусни се, скъпа.

Майка й безсилно посочи приближаващите се коли. Мигове по-късно високата строга фигура на големия банкер стоеше над тях.

— Ако не го бях видял, нямаше да повярвам — каза той. — Казаха ми, но аз казах: глупости. Затова ми отне толкова дълго, за да те открия. Да изчезнеш от Перистан без дума: и сега какво, по дяволите?

Мисис Курейши безпомощно се разтрепери под погледа на съпруга си, започвайки да плаче, чувствайки загрубялата кожа по краката си и умората, която се беше просмукала във всяка пора на нейното тяло.

— О, Боже, не зная, съжалявам — каза тя. — Бог знае какво ни прихвана.

— Не знаеш ли, че заемам деликатен пост? — извика мистър Курейши. — Общественото доверие е съществено. На какво прилича това, жена ми да скитосва с бангис^[14]?

Мишал, прегръщайки майка си, каза на баща си да спре да нагрубява. Мистър Ахтар за пръв път видя, че дъщеря му носи знака на смъртта на челото си и веднага спадна подобно на вътрешна гума. Мишал му каза за рака и обещанието на Айша пророчицата, че чудо щяло да се случи в Мека и тя щяла да бъде напълно излекувана.

— Тогава позволи ми да те заведа в Мека pronto — помоли баща й. — Защо да ходиш, ако можеш: да отидеш: с „Еърбъс“?

Но Мишал беше непреклонна.

— Трябва да си тръгнеш — каза тя на баща си. — Само вярващите могат да постигнат това. Мама ще се грижи за мен.

Мистър Курейши безпомощно се присъедини към Мирза Саид с лимузината си в края на процесията, непрекъснато изпращайки един от двамата слуги, които го бяха придружили на моторолери, да питат Мишал дали би искала храна, лекарства, „Тумс Ъп“, изобщо каквото и да е. Мишал отхвърляше всичките му предложения и след три дни — защото банкерството си е банкерство — мистър Курейши замина за града, оставяйки един от чапрасите с моторолери да служи на жените.

— Той е под ваше командване — каза им той. — Хайде, не бъдете глупави. Направете го колкото може по-лесно.

През деня след заминаването на мистър Курейши чапрасът Гул Мохамед хвърли в канавката моторолера си и се присъедини към пешите поклонници, завързвайки носна кърпа на главата си, за да покаже своята набожност. Айша нищо не каза, но когато видя мотористът да се присъединява към поклонението, се ухили с палава усмивка, която напомни на Мирза Саид, че в края на краищата тя не беше само образ от някой сън, а и младо момиче от плът и кръв.

Мисис Курейши започна да се оплаква. Краткото й съприкосновение с нейния стар живот беше пречупило твърдостта й и сега, когато беше твърде късно, тя започна да мисли само за партита, меки възглавници и чаши, пълни с пресен лимонов сок със сода. Внезапно започна да й изглежда твърде неразумно, че човек с нейното потекло може да бъде накаран да върви бос като обикновен метач. Тя се яви пред Мирза Саид с овче изражение на лицето.

— Саид, сине, напълно ли ме мразиш? — придумваше го тя, закръглените й черти се подреждаха от само себе си в пародия на кокетство.

Саид беше ужасен от гримасата й.

— Разбира се, че не — успя да каже той.

— Но ти ме мразиш, ненавиждаш ме и положението ми е безнадеждно — флиртуваше тя.

— Амаджи — не даваше воля на чувствата си Саид, — какво говориш?

— Защото от време на време ти говорех грубо.

— Моля, забрави го — каза Саид, развеселен от изпълнението й, но тя не искаше.

— Трябва да знаеш, че всичко беше от любов, не е ли тъй? Любовта — каза мисис Курейши — е едно много великолепно нещо.

— Движи света — съгласи се Мирза Саид, опитвайки се да навлезе в тона на разговора.

— Любовта побеждава всичко — потвърди мисис Курейши. — Тя победи моя гняв. Това искам да ти покажа, като дойда да се возя с теб в твоята кола.

Мирза Саид се поклони.

— Твоя е, амаджи.

— Тогава ще помолиш тези двама селски мъже да седнат отпред с теб. Жените трябва да бъдат пазени, нали?

— Да — отговори той.

* * *

Историята за селото, което вървеше към морето, се беше разпространила из страната и през деветата седмица поклонниците бяха обсипвани с въпроси от журналисти, местни политици в търсене на гласове, бизнесмени, които предлагаха да спонсорират похода, ако само ятрис^[15] биха се съгласили да носят сандвичови рекламни табла, рекламиращи различни стоки и услуги, чужди туристи, търсещи тайните на Изтока, носталгични гандийци и онзи вид човешки лешояди, които отиват на автомобилни състезания, за да гледат катастрофите. Когато виждаха множеството хамелеонни пеперуди и начина, по който едновременно обличаха момичето Айша и й осигуряваха единствената твърда храна, тези посетители бяха учудени и се оттегляха с объркани очаквания, а именно с дупка в тяхната картина за света, която не можеха да залепят. Снимки на Айша се появиха във всички вестници и поклонниците дори минаваха край рекламни табла, на които лепидоптерната красавица беше нарисувана три пъти по-голяма от действителността до лозунги, гласящи „Нашите дрехи също са фини като пеперудени крила“ или подобни. Тогава до тях достигнаха по-тревожни новини. Определени религиозни екстремистки фракции били направили изявления, осъждащи „хаджа на Айша“ като опит да се „вземе като заложник“ общественото внимание и да „предизвика общностните чувства“. Бяха раздавани диплянки — Мишал ги вдигна от пътя, — в които се твърдеше, че „Падятра или пешото поклонничество е древна предислямска традиция на националната култура, не вносна собственост на моголските емигранти.“ Също: „Кражбата на тази традиция от така наречената Айша Бибиджи е очебийно и нарочно разпалване на вече неустойчивото положение.“

— Няма да има неприятности — наруши кахината своето мълчание.

* * *

Джебраил сънуваше едно предградие:

Когато хаджът на Айша достигна Саранг, най-отдалеченото предградие на големия главен град на Арабско море, към което момичето пророк ги водеше, журналисти, политици и полицейски офицери удвоиха посещенията си. В началото полицаите заплашваха да разпръснат със сила похода; политиците обаче дадоха съвет, че това много би приличало на сектантско действие и би довело до избухване на междуобщностно насилие от единия до другия край на страната. Най-накрая полицейските началници се съгласиха да разрешат похода, но заплашително мърмореха за това, че са „неспособни да осигурят безопасно преминаване“ на поклонниците.

Мишал Ахтар каза:

— Ние ще продължим.

Предградието на Саранг дължеше своето относително охолство на наличието на значителни въглищни залежи наблизо. Оказа се, че миньорите от Саранг, които прекарваха живота си в пробиването на пътеки в земята — може да се каже, „разделяйки“ я, — не можеха да преглътнат идеята, че едно момиче може да направи същото с морето само с едно махване на ръката. Кадрите на определени общностни фракции бяха работили, подтиквайки миньорите към насилие, и като последица от действията на тези агент-провокатори се трупаше тълпа със знамена, настояващи: НЕ НА ИСЛЯМСКАТА ПАДЯТРА! ПЕПЕРУДЕНА ВЕЩИЦЕ, ВЪРВИ СИ ВКЪЩИ.

В нощта преди да влязат в Саранг, Мирза Саид направи друг напразен опит да се обърне към поклонниците.

— Откажете се — молеше той безплодно. — Утре всички ще бъдем убити.

Айша прошепна в ухото на Мишал и тя заговори:

— По-добре мъченик, отколкото страхливец. Има ли тук страхливци?

Имаше един. Шри Шринивае, изследовател на Големия каньон, собственик на „Той Юнивас“, чието мото беше съзи-дателност и искреност, се присъедини към Мирза Саид. Като набожен последовател на богинята Лакшми, чието лице беше толкова смущаващо подобно на Айшиното, той се чувстваше неспособен да участва в настъпващите военни действия на която и да е от страните.

— Аз съм един слаб човек — призна той на Саид. — Обичах мис Айша, а един мъж би трябвало да се бори за това, което обича, но какво да се прави, аз изисквам неутрален статут. — Шринивас беше петият член на обществото от изменници в „Мерцедес Бенца“ и сега мисис Курейши нямаше друг избор, освен да сподели задната седалка с един обикновен човек. Шринивас печално я поздрави и виждайки я кисело да отскача надалече от него, се опита да я предразположи. — Моля да приемете един знак на моята почит. — И извади от вътрешния си джоб една кукла на семейното планиране.

През нощта дезертьорите останаха в комбито, докато вярващите се молеха на открито. Беше им разрешено да лагеруват в един неупотребяван товарен влак на гара разпределителна, охраняван от военна полиция. Мирза Саид не можа да спи. Той мислеше за нещо, което Шринивас му беше казал, че е гандиец в главата си, „но съм твърде слаб да прилагам подобни идеи в практиката. Извинете ме, но е истина. Не съм създаден за страдание, сетхджи. Трябваше да си остана с жената и дечицата и да изрежа тази приключенска болест, която ме накара да кацна на подобно място.“

В моето семейство също, отговори в безсънието си Мирза Саид на спящия търговец на играчки, ние страдахме от един вид болест: на откъснатост, на неспособност да свържеш себе си с нещата, събитията, чувствата. Повечето хора определят себе си чрез своята работа или с това откъде произхождат или подобни; ние живяхме твърде надълбоко в главите си. Това прави действането дяволски трудно.

Което идваше да каже, че му беше трудно да повярва, че всичко това наистина се случва: но се случваше.

* * *

Когато на следващата сутрин поклонниците на Айша бяха готови да потеглят, огромните облаци от пеперуди, които бяха пътували с тях от Титлипур, внезапно се разкъсаха и изчезнаха от погледа, разкривайки, че небето се покрива с други по-прозаични облаци. Дори създанията, които обличаха Айша — елитният корпус, така да се каже — си вдигнаха чуковете и така тя трябваше да води процесията, облечена в земността на едно старо памучно сари с щамповани с дървена щампа листа по края. Изчезването на чудото, което сякаш утвърждаваше тяхното поклонение, потисна всички маршируващи; така че въпреки всички увещания на Мишал Ахтар те не бяха способни да пеят, когато тръгнаха напред, лишени от благодеянието на пеперудите, за да срещнат съдбата си.

* * *

Уличната сган не-на-ислямската-падятра беше приготвила едно „добре дошли“ за Айша на улица, осеяна от двете страни с работилници за поправка на велосипеди. Те бяха запушили пътищата на поклонниците с мъртви велосипеди и чакаха зад тези барикади от счупени колела, изкривени кормила и заглъхнали звънци, когато хаджът на Айша навлезе в северния край на улицата. Айша вървеше към тълпата сякаш тя не съществуваше и когато стигна последните пресечки, отвъд които тоягите и ножовете на врага я очакваха, се чу гръм като от тромпета на Страшния съд и един океан почна да пада от небето. Сушата беше унищожена твърде късно, за да се спасят насажденията; след това мнозина от поклонниците вярваха, че Бог е спестявал водата само за тази цел, оставяйки я да се трупа в небето, докато не стане безкрайна като морето, жертвайки годишната реколта, за да спаси своята пророчица и нейния народ.

Учудващата сила на пороя обезкуражи както поклонниците, така и нападателите. В объркването от потопа се чу втори тромпет от Страшния съд. Всъщност това беше клаксонът на комбито „Мерцедес Бенц“ на Мирза Саид, което той беше карал с висока скорост през задушаващите се странични отводнителни канали на предградието, събаряйки закачалки за ризи, висящи по огради и колички с тикви, и табли с пластмасови дреболии, докато не стигна улицата на кошничарите, която пресичаше улицата на майсторите на велосипеди точно на северната страна на барикадата. Тук той ускори колкото можеше повече и се понесе срещу кръстовището, разпръсквайки пешеходци и плетени столове на всички страни. Стигна кръстовището веднага след като морето падна от небето и спря рязко. Шри Шринивас и Осман изскочиха, сграбчиха Мишал Ахтар и пророчицата Айша и ги хвърлиха в мерцедеса сред бъркотия от крака, храчки и ругатни. Саид даде газ, за да се отдалечи от мястото, преди някой да беше успял да изкара заслепяващата вода от очите си.

Вътре в колата: тела бяха скупчени в сърдита бъркотия. Мишал Ахтар крещеше обиди на съпруга си от дъното на купчината:

— Саботьор! Предател! Измет отнякъде си! Муле! На което Саид саркастично отговори:

— Мъченичеството е твърде лесно, Мишал. Не искаш ли да видиш океана разтворен като цвете?

И мисис Курейши, промушвайки глава през обърнатите наопаки Османови крака, добави едно червенолико пъшкане:

— Хайде, стига, Мишу, спри. Имахме добри намерения.

* * *

Джебраил сънуваше едно наводнение:

Когато дойде дъждът, миньорите от Саранг чакаха поклонниците с кирки в ръце, но когато барикадата от велосипеди беше отнесена, не можеше да не им хрумне, че Бог е взел страната на Айша. Канализационната система на града се предаде безусловно пред смазващата атака на водата и скоро миньорите стояха в един кален потоп, стигащ високо до хълбоците им. Някои от тях се опитаха да се придвижат към поклонниците, които също продължаваха да полагат усилия да напредват. Но сега проливният дъжд се усили двойно и след това отново се удвои, падайки от небето на едри късове, през които стана трудно да се диша, сякаш: земята беше погълната и небесната твърд се съединяваше със земната.

Джебраил, сънувайки, откри видението си замъглено от вода.

* * *

Дъждът спря и воднисто слънце огря долу една сцена на опустошение с венециански декор. Пътищата към Саранг сега бяха канали, по които пътешестваха всякакви останки. Където доскоро вървяха моторни рикши, камилски талиги и поправени велосипеди, сега плуваха вестници, цветя, гривни, дини, чадъри, чапали, слънчеви очила, кошници, изпражнения, шишенца от лекарства, карти за игра, дупати, палачинки, лампи. Водата имаше странна червеникава окраска, която накара измокрените обитатели да си въобразят, че по улицата тече кръв. Нямаше следа от миньорите побойници или от поклонниците на Айша. Едно куче преплува напряко кръстовището край рухналата велосипедна барикада и навсякъде наоколо върху наводнението лежеше безмълвна тишина, чиито води плискаха изоставени автобуси, докато деца зяпаха от върховете на втечнени канавки, твърде шокирани, за да излязат да играят.

Тогава пеперудите се завърнаха.

Отникъде, сякаш са се крили зад слънцето; и за да отпразнуват края на дъжда те всичките бяха взели цвета на слънчевата светлина. Пристигането на този необхватен килим от светлина в небето дълбоко смути хората от Саранг, които вече бяха замаяни от последиците на бурята; страхувайки се от апокалипсиса, те се скриха вътре и затвориха капаците на прозорците си. Обаче на близък склон Мирза Саид Ахтар и неговата група наблюдаваха завръщането на чудото и всичките, дори заминдарът, бяха изпълнени с един вид страхопочитание.

Мирза Саид беше карал колкото държат ламарините, въпреки че беше полузаслепен от дъжда, който се изливаше през разбитото стъкло по един път, който водеше нагоре и около извивките на един хълм, докато не спря пред портите на въглищни залежи № 1 на Саранг. Кулите на шахтите слабо се виждаха през дъжда.

— Мозък — едва го ругаеше Мишал Ахтар. — Тези нехранимайковци ни чакат долу, а ти ни докарваш тук горе, за да се видим с приятелчетата им. Тип-топ идея, Саид. Страхотно.

Но те нямаха повече неприятности с миньорите. Това беше денят на катастрофата в мините, която остави петнадесет хиляди миньори погребани живи под хълма Саранг. Мишал, сарпанчът, Осман, мисис Курейши, Шринивас и Айша стояха изтощени и мокри до кости край пътя, когато линейки, пожарни, спасителни служби и шефове на мината пристигаха в големи количества и си тръгваха много по-късно, клатейки глави. Сарпанчът хвана мекото на ушите си между палците и показалците.

— Животът е болка — каза той. — Животът е болка и загуба; той е монета без стойност, струваща дори по-малко от куари^[16] или дам^[17].

Осман на мъртвия вол, който подобно на сарпанча беше изгубил един многообичан другар по време на поклонението, също заплака. Мисис Курейши се опита да погледне от веселата страна:

— Главното е, че ние сме добре — но това не получи отговор. Тогава Айша затвори очи и изрецитира с песенния глас на пророчеството:

— Това е присъдата им за лошото, което опитаха да сторят.

Мирза Саид беше ядосан.

— Те не бяха на шибаната барикада! — извика той. — Работили са под проклетата земя!

— Копали са собствените си гробове — отговори Айша.

Тогава видяха завръщащите се пеперуди. Саид гледаше невярващо златния облак, който първо се събра и след това запраща потоци крилата светлина във всички посоки. Айша искаше да се върне при кръстовището. Саид възрази:

— Долу е наводнено. Единственият ни шанс е да се спуснем от другата страна на хълма и да излезем в другия край на града.

Но Айша и Мишал вече бяха тръгнали обратно; пророчицата подкрепяше пепелявата жена, прегръщайки я през кръста.

— Мишал, за Бога — извика след жена си Мирза Саид. — Заради Божията любов. Какво ще правя с колата?

Но тя се спусна надолу по хълма към наводнението, облягайки се силно на Айша пророчицата, без да се оглежда наоколо.

Така на Мирза Саид Ахтар се наложи да изостави обичаното си комби „Мерцедес Бенц“ близо до входа на наводнените мини на Саранг и да се присъедини към пешото поклонение до Арабско море.

Седмината изплескани пътешественици стояха във вода до бедрата си на кръстовището на улицата на майсторите на велосипеди и сокака на кошничарите. Бавно-бавно водата започна да се отдръпва.

— Приемете го — мъчеше се да докаже Мирза Саид. — Поклонението свърши. Селяните са Бог знае къде, може би удавени, вероятно убити, със сигурност изгубени. Няма останали, които да ви последват, само ние сме. — Той забоде лицето си в Айшиното. — Така че забрави го, сестро; потопена си.

— Виж — каза Мишал.

От всички страни, от малките дерета на поправките селяните от Титлипур се връщаха към мястото на тяхното разпръсване. Те всичките бяха покрити от врата до глезените със златни пеперуди и дълги редици от малките същества се движеха пред тях, подобно на въжета, измъкващи ги на сигурно място от някой кладенец. Хората от Саранг гледаха в ужас от своите прозорци и когато водите на възмездието се отдръпнаха, хаджът на Айша се подреди отново в средата на пътя.

— Не го вярвам — каза Мирза Саид.

Но беше истина. Всеки един от поклонниците беше проследен от пеперудите и върнат обратно на главния път. По-късно бяха правени по-странни твърдения: че когато съществата се спускали върху счупен глезен, раната заздравяла, или че отворена рана се била затворила като по магия. Много маршируващи казваха, че са се свестили от безсъзнание, за да открият пеперудите, пърхащи край устните им. Някои дори вярваха, че са били мъртви, удавени и че пеперудите са ги върнали обратно към живота.

— Не бъдете глупави — изкрещя Мирза Саид. — Бурята ви спаси; тя отми вашите врагове, така че не е чудно, че малцина от вас са наранени. Нека се придържаме към науката, моля.

— Използвай очите си, Саид — каза му Мишал, сочейки присъствието на повече от сто човека пред тях, мъже, жени и деца, обгърнати в бляскащи пеперуди. — Какво казва науката ти за това?

* * *

През последните дни на тяхното поклонение градът беше навсякъде около тях. Служители от общината се срещнаха с Мишал и Айша и планираха маршрута през главния град. По този маршрут имаше джамии, в които поклонниците можеха да спят, без да задръстват улиците. Вълнението в града беше силно: всеки ден, когато поклонниците поемаха към следващото си място за почивка, те бяха наблюдавани от огромни тълпи, някои подигравателни и враждебни, но мнозина носещи подаръци, бонбони, лекарства и храна.

Мирза Саид, изтощен и мръсен, беше в състояние на дълбоко разстройство заради неуспеха си да убеди повече от шепа от поклонниците, че е по-добре да се довериш на разума, отколкото на чудесата. За тях чудесата се справят добре, посочиха достатъчно разумно селяните от Титлипур.

— Тези проклети пеперуди — промърмори Саид на сарпанча. — Ако ги нямаше, бихме имали шанс.

— Но те бяха с нас от началото — отговори с вдигане на раменете сарпанчът.

Мишал Ахтар явно беше близо до смъртта; тя беше започнала да мирише на нея и беше придобила един тебеширен бял цвят, който много уплаши Саид. Но Мишал не би му позволила да я доближи. Тя беше остракирала и майка си и когато баща й отдели време от банкерството да я посети през първата нощ на поклонниците в една градска джамия, тя му каза да се разкара.

— Нещата стигнаха до точката — обяви тя, — когато само чистите могат да бъдат с чистите.

Когато Мирза Саид чу речника на Айша пророчицата да се появява в устата на жена му, той изгуби вече и най-малкото зрънце надежда.

Дойде петък и Айша се съгласи, че поклонението може да спре за един ден, за да участва в петъчните молитви. Мирза Саид, който беше забравил почти всички арабски строфи, които някога бяха натъпкани наизуст в него, и едва си спомняше кога да застане с ръце, протегнати пред него, сякаш държи книга, кога да коленичи, кога да притисне челото си към пода, се препъваше из церемонията с нарастващо отвращение от себе си. Накрая на молитвите обаче се случи нещо, което спря хаджа на Айша в пътя му.

Докато поклонниците гледаха как вярващите напускат градината на джамията, отвън пред главната врата започна вълнение. Мирза Саид отиде да провери.

— За какво са тези ох-ах? — попита той, докато с усилие се промъкваше през тълпата на стъпалата към джамията; тогава видя кошницата, стояща на долната част на стълбището. — И чу издигащ се от кошницата бебешки плач.

Подхвърленото дете вероятно беше на две седмици, очевидно незаконно и беше също толкова ясно, че възможностите му в живота са ограничени. Тълпата беше в неопределено объркано настроение. В този миг имамът на джамията се появи в горния край на стъпалата, а до него беше Айша пророчицата, чиято слава се беше разнесла из града.

Тълпата се раздели като морето и Айша и имамът слязоха долу до кошницата. Имамът кратко огледа детето; изправи се и се извърна, за да се обърне към тълпата.

— Това дете е родено в дяволщина — каза той. — То е дете на дявола. — Имамът беше млад мъж.

Настроението на тълпата премина в ярост. Мирза Саид Ахтар изкрещя:

— Е, Айша кахин. Какво ще кажеш?

— Всичко ще бъде поискано от нас — отговори тя. Тълпата не се нуждаеше от по-ясна покана и уби детето с камъни.

* * *

След това Айшините поклонници отказаха да продължат. Смъртта на подхвърленото дете беше създала атмосфера на бунт сред уморените селяни, никой от които не беше вдигнал или хвърлил камък. Мишал, сега снежнобяла, беше твърде отслабнала от болестта си, за да събере участниците в похода; Айша както винаги отказа да спори.

— Ако обърнете гърбовете си на Бог — предупреди тя селяните, — не се изненадвайте, когато той ви стори същото.

Поклонниците бяха наклякали на група в един ъгъл на голямата джамия, която беше боядисана в лимоненозелено отвън и светлосиньо отвътре и осветена, когато е нужно, от многоцветни неонови „тръбни лампи“. След предупреждението на Айша те й обърнаха гръб и се струпаха още по-близо един до друг, въпреки че времето беше достатъчно топло и влажно. Мирза Саид, виждайки възможността си, реши още веднъж да предизвика Айша.

— Кажи ми — попита той сладко, — как точно ти дава ангелът тази информация? Ти никога не ни казваш точни думи, само своите тълкувания на тях. Защо подобни заобикалки? Защо просто не цитираш:?

— Той ми говори — отвърна Айша — в ясни и запомнящи се обрати на речта.

Мирза Саид, изпълнен с горчивата енергия на своята страст към нея и болката от отчуждението от своята умираща жена, и спомена за горестите на похода, подуши в нейната сдържаност слабостта, за която беше сондирал.

— Бъди любезна за повече точност — настоя той. — Или защо някой да ти вярва? Какви са тези обрати на речта?

— Архангелът ми пее — призна тя — по мелодиите на популярни хитове.

Мирза Саид плесна възхитено с ръце и започна да се смее с високия кънтящ смях на отмъщението и Осман воловарчето се присъедини към него, удряйки по своите дхоти, и подскачайки около клечащите селяни, пееше ганаса^[18] от последните филми и кокореше очи като науч гърли^[19].

— Хо джи^[20]! — възпяваше той. — Така декламира Джебраил, хо джи! Хо джи!

И един след друг поклонниците се изправяха и се присъединяваха към танца на кръжащия барабанчик, танцуващи своето разочарование и отвращение в градината на джамията, докато имамът не дойде тичешком да крещи по ненабожността на техните постъпки.

* * *

Спусна се нощ. Селяните от Титлипур се бяха струпали около своя сарпанч Мохамед Дин и в ход вървяха сериозни разговори за връщане в Титлипур. Може би щяха да успеят да спасят малко от реколтата. Мишал Ахтар лежеше умираща с глава в скута на майка си, разпъвана от болката, с една-едничка сълза, появяваща се от лявото й око. А в един далечен ъгъл на градината на зелено-синята джамия с осветителните си тръби в technicolor пророчицата и заминдарът седяха сами и говореха. Луната — нова, рогата, студена — светеше надолу.

— Ти си умен мъж — каза Айша. — Знаеш как да използваш възможностите си.

Това беше мигът, когато Мирза Саид направи предложението си за копромис.

— Жена ми умира — каза той. — И тя много иска да отиде в Мека Шариф. Така че ти и аз имаме обши интереси.

Айша слушаше. Саид продължи да притиска:

— Айша, не съм лош човек. Нека ти кажа, че бях дяволски впечатлен от много неща по време на този поход; дяволски впечатлен. Ти даде на тези хора дълбоко духовно преживяване, няма съмнение. Не си мисли, че на нас, модерните типове, ни липсва духовното измерение.

— Хората ме напуснаха — каза Айша.

— Хората са объркани — отговори Саид. — Въпросът е, че ако наистина ги заведеш при морето и нищо не се случи, Боже мой, те наистина могат да се обърнат срещу теб. Ето я сделката. Дръннах на таткото на Мишал и той се съгласи да поеме половината разходи. Ние предлагаме лично да транспортираме със самолет теб и Мишал и да кажем десет — дванадесет! — от селяните до Мека до двадесет и четири часа. Имаме на разположение резервации. Оставяме на теб теб да избереш най-подходящите за пътуването хора. Тогава наистина ще си сътворила едно чудо за някои, вместо за никого. А по мое мнение самото поклонение беше чудо в някои отношения. Така ще си направила много повече. Той затаи дъх.

— Трябва да помисля — каза Айша.

— Помисли, помисли — щастливо я окуражи Саид. — Попитай архангела си. Ако се съгласи, ще бъде справедливо.

* * *

Мирза Саид Ахтар знаеше, че когато Айша обяви, че архангел Джебраил е приел неговото предложение, силата й ще бъде разрушена завинаги, защото селяните щяха да усетят нейната измама и отчаянието й също. — Но как би могла да го отхвърли? — Какъв избор наистина имаше?

Отмъщението е сладко — каза си той. Щом веднъж жената бъде изложена, той със сигурност ще заведе Мишал в Мека, ако все още такова беше желанието й.

Пеперудите от Титлипур не бяха влезли в джамията. Те покриваха външните й стени и подобната на луковица кула, греещи зеленикаво в тъмнината.

Айша в нощта: крачейки из сенките, лягайки, ставайки отново да броди. У нея имаше несигурност; след това дойде бавнотата и тя сякаш се разтваряше в сенките на джамията. Върна се на зазоряване.

След сутрешната молитва тя попита поклонниците дали може да се обърне към тях; и те колебливо се съгласиха.

— Последната нощ ангелът не пя — каза тя. — Вместо това ми каза за съмнението и как дяволът се възползва от него. Аз казах: но те се съмняват в мен, какво мога да направя? Той отговори: само доказателството може да заглуши съмнението.

Тя имаше пълното им внимание. След това им каза какво предложи Мирза Саид през нощта.

— Той ми каза да отида и питам ангела си, но аз зная по-добре — извика тя. — Как мога да избера помежду ви? Или всички, или никой.

— Защо трябва да те следваме — попита сарпанчът — след всичкото умиране, бебето и всичко останало?

— Защото когато се разделят водите, ще бъдете спасени. Ще влезете в Славата на Най-върховното.

— Какви води? — изкрещя Мирза Саид. — Как ще се разделят?

— Последвайте ме — завърши Айша — и ме съдете по тяхното разделяне.

Неговото предложение съдържаше един стар въпрос: Каква идея си ти? И тя на своя ред му беше дала един стар отговор. Аз бях изкушен, но съм обновен; безкомпромисен; абсолютен; чист.

* * *

Приливът беше настъпил, когато поклонението на Айша се спусна пешком по уличката покрай Холидей Ин, чиито прозорци бяха изпълнени с любовниците на филмови звезди, използващи „Полароид“-ите си — когато поклонниците почувстваха градския асфалт да става грапав и омеква в пясък — и щом усетиха, че вървят през дебел слой гниещи кокосови орехи захвърлени цигарени опаковки лайна от понита неразрушими бутилки обелки от плодове медузи и хартия — към среднокафявия пясък с надвиснали високи наклонени кокосови палми и балконите на луксозни блокчета от апартаменти с морски изглед, — покрай отбори от млади мъже с толкова добре развити мускули, че изглеждаха като деформации, и които правеха едновременно гимнастически изкривявания от всякакъв вид, подобно на смъртоносна армия от балетисти — и между лентяите, членове на клубове и семейства, които бяха дошли да вземат въздух или да осъществят делови контакти, или да извлекат прехраната си от пясъка, — и за пръв път в живота си се втренчиха в Арабско море.

Мирза Саид видя Мишал, която беше подкрепяна от двама мъже от селото, защото вече не беше достатъчно силна да стои сама. Айша беше до нея и на Саид му се стори, че пророчицата някак си е излязла от умиращата жена и че цялата сияйност на Мишал е изскочила от тялото й и е взела тази митологична форма, оставяйки след себе си една обвивка да умре. След това се ядоса на себе си, че позволява свръхестествеността на Айша да зарази и него.

Селяните от Титлипур се съгласиха да последват Айша след дълъг спор, в който я бяха помолили да не участва. Техният здрав разум им казваше, че ще бъде глупаво да се върнат обратно, след като бяха стигнали толкова далече и вече виждаха първата цел; но новите съмнения в техните мозъци подкопаха силата им. Като че излизаха от някакъв направен от Айша Шангри-Ла, защото сега те просто вървяха след нея, вместо да я следват в истинския смисъл на думата, те сякаш остаряваха и се разболяваха с всяка крачка, която правеха. По времето, когато видяха морето, те бяха куца, залитаща, ревматична, трескава група със зачервени очи и Мирза Саид се почуди колко от тях ще успеят да се справят с финалните ярдове до границата на водата.

Пеперудите бяха с тях, високо над главите им.

— Сега какво, Айша? — извика й Саид, изпълнен с ужасяващата представа, че любимата му жена може да умре тук под копитата на понита под наем и пред очите на продавачи на сок от захарна тръстика. — Ти ни докара всички до границата на унищожението, но тук е един неопровержим факт: морето. Къде е сега ангелът ти?.

Тя се изкатери с помощта на селяните върху една неизползвана тхела^[21], стояща до щанда за безалкохолни напитки, и не му отговори, докато не погледна надолу към него от своето новоиздигнато място.

— Джебраил казва, че морето е като наглите души. Когато ги разтворим, можем да минем през тях към мъдростта. Щом можем да разтворим сърцата си, можем да разтворим морето.

— Тук на сушата разтварянето си беше цяло бедствие — присмя й се той. — Доста умряха, може би си спомняш. Мислиш, че във водата ще бъде различно?

— Шшшт — внезапно каза Айша. — Ангелът е почти тук.

Според онова, което човек можеше да предположи, беше изненадващо, че след цялото внимание, което бяха получавали по време на похода, тълпата на плажа не беше нещо повече от умерена; но властите бяха взели множество предпазни мерки, затваряйки пътища, отклонявайки движението; така че имаше може би двеста зяпачи на брега. Те не бяха повод за безпокойство.

Странното беше, че зрителите не виждаха пеперудите или какво направиха сега. Мирза Саид ясно видя големият бляскав облак да отлита навън над морето; да спира; да се рее и да се формира в контурите на едно колосално същество, един лъчист гигант, изграден изцяло от мънички биещи крила, простиращ се от хоризонт до хоризонт.

— Ангелът! — извика Айша на поклонниците. — Сега виждате! Той е бил с нас през целия път. Вярвате ли ми сега?

Мирза Саид видя пълната вяра да се връща в поклонниците.

— Да — плачеха те, молейки я за прошка. — Джебраил!

Джебраил! Я Аллах!

Мирза Саид направи последния си опит.

— Облаците приемат много форми — извика той. — Слонове, филмови звезди, каквото и да е. Погледнете, той се променя дори в момента.

Но никой не му обърна каквото и да е внимание; те гледаха, изпълнени с почуда, как пеперудите се гмурнаха в морето.

Селяните викаха и танцуваха от радост.

— Разделянето! Разделянето! — крещяха те. Стоящите наоколо викнаха на Мирза Саид:

— Хей, мистър, за какво са се разпалили толкова? Не можем нищо да видим.

Айша беше тръгнала към водата, а Мишал беше повлечена от двама помощници. Саид изтича при нея и започна да се бори със селяните.

— Пуснете жена ми. Веднага! Проклети да сте! Аз съм вашият заминдар. Освободете я, махнете мръсните си ръце!

Мишал прошепна:

— Няма да го направят. Върви си, Саид. Ти си затворен. Морето ще се отвори само за онези, които са отворени.

— Мишал! — изплака той, но краката й вече бяха мокри. Щом Айша навлезе във водата, селяните започнаха да тичат. Онези, които не можеха, скачаха на гърбовете на тези, които можеха. Държейки бебетата си, майките на Титлипур се втурнаха в морето; внуци носеха бабите на раменете си и бързаха към вълните. За минути цялото село беше във водата, пляскайки, падайки, ставайки, движейки се отмерено напред към хоризонта, без да поглежда назад към брега. Мирза Саид също беше във водата.

— Върни се — умоляваше той жена си. — Нищо не се случва, върни се.

На границата на водата стояха мисис Курейши, Осман, саранчът, Шри Шринивас. Майката на Мишал ридаеше оперетно:

— О, детето ми, детето ми. Какво ще стане? Осман каза:

— Когато стане ясно, че чудеса не се случват, ще се върнат.

— А пеперудите? — попита го Шринивас недоволно. — Какво бяха те? Произшествие?

Стана им ясно, че селяните не се връщат.

— Трябва почти да са напуснали дълбочината на техния ръст — каза сарпанчът.

— Колцина от тях могат да плуват? — попита циврещата мисис Курейши.

— Да плуват? — извика Шринивас. — Откога селските хора могат да плуват? — Те си викаха един на друг, сякаш са на мили разстояние, скачайки от крак на крак, а телата им настояваха да влязат във водата, да направят нещо. Приличаха на хора, танцуващи върху огън. Отговорникът на полицейското отделение, което беше изпратено с цел да контролира тълпата, се появи, когато Саид изскочи тичешком от водата.

— Какво става? — попита офицерът. — За какво е вълнението?

— Спрете ги — пухтеше Мирза Саид, сочейки в морето.

— Злодеи ли са? — попита полицаят.

— Ще умрат — отговори Саид.

Но беше твърде късно. Селяните, чиито глави можеха да се видят как се люлеят над водата в далечината, бяха достигнали края на подводния шелф. Почти едновременно, без да правят видими опити да се спасят, те потънаха под водната повърхност. За мигове всеки от поклонниците на Айша беше потънал извън полезрението.

Нито един от тях не се появи наново. Нито една зяпаща за въздух глава или бъхтеща ръка.

Саид, Осман, Шринивас, сарпанчът и дори тлъстата мисис Курейши се втурнаха във водата, крещейки:

— Имай милост, Боже; елате всички, помогнете!

* * *

Човешките същества при опасност от удавяне се борят с водата. Против човешката природа е просто да крачат кротко напред, докато морето ги погълне. Но Айша, Мишал Ахтар и селяните от Титлипур потънаха под повърхността на водата и никога повече не бяха видени.

Мисис Курейши беше издърпана на брега от полицаи със синьо лице, пълни с вода дробове и нужда от целувката на живота. Осман, Шринивас и сарпанчът бяха извлечени скоро след това. Само Мирза Саид Ахтар продължаваше да се гмурка, все по-навътре и по-навътре в морето, стоейки под водата все по-дълго и по-дълго, докато и той накрая беше спасен от Арабско море, изразходван, болен и губещ съзнание.

Поклонението завърши.

Мирза Саид се пробуди в болнична стая, за да открие човек от ОКР^[22] до леглото си. Властите обмисляха възможността за обвиняване на оцелелите от експедицията на Айша в опит за нелегална емиграция и детективите бяха инструктирани да запишат разказите им, преди да имат възможност да разговарят помежду си.

Това е показанието на сарпанча на Титлипур, Мохамед Дин:

— Точно когато силите ме напуснаха и си помислих, че сигурно ще умра във водата, ги видях със собствените си очи; видях морето да се разделя, сякаш беше сресано; и всички бяха там, далече, отдалечавайки се от мен. Тя също беше там, жена ми Хатиджа, която обичах.

Това каза Осман, момчето с вола, на детективите, които бяха силно разтърсени от клетвените показания на сарпанча:

— Първо много се страхувах да не се удавя аз самият. Все още търсех, търсех, главно заради нея, Айша, която познавах отпреди промяната й. И съвсем в края го видях да се случва, изумителното нещо. Водата се отвори и ги видях да вървят по океанското дъно сред умиращата риба.

Шри Шринивас също се закле в богинята Лакшми, че е видял разделянето на Арабско море; и по времето, когато детективите стигнаха до мисис Курейши, те бяха напълно обезкуражени, защото знаеха, че е било невъзможно за мъжете заедно да измислят тази история. Майката на Мишал, жената на големия банкер, разказа същата история със собствени думи.

— Вярвате или не вярвате — завърши тя изразително, — но каквото са видели очите ми, това повтаря езикът ми.

Гъшокожи мъже от ОКР опитаха трета степен:

— Слушай, сарпанч, не сери с устата си. Толкова много бяха там, никой не видя тези неща. Удавените тела вече плуват към брега, подути като балони и смърдящи като пъкъла. Ако продължаваш да лъжеш, ще те заведем и пъхнем носа ти в истината.

— Можете да ми покажете каквото искате — каза сарпанчът Мохамед Дин на разпитващите го. — Но все още съм видял каквото съм видял.

— А ти? — събраха се мъжете от ОКР., за да питат Мир-за Саид Ахтар, щом се събуди. — Какво видя на брега?

— Как може да питате? — възмути се той. — Жена ми се удави. Не идвайте да ме бомбардирате с въпроси.

Когато разбра, че е единственият оцелял от хаджа на Айша, невидял разделянето на вълните — Шри Шринивас беше този, който му каза какво са видели другите, добавяйки печално: „Наш е срамът, че не бяхме сметнати за достойни да ги придружим. За нас, сетхджи, водите се затвориха, затръшнаха се в лицата ни подобно на райските порти“, — Мирза Саид рухна и плака една седмица и един ден, сухите ридания продължаваха да разтърсват тялото му дълго след като слъзните му канали бяха свършили солта.

След това си отиде вкъщи.

* * *

Молци бяха изяли пункахите на Перистан и библиотеката беше погълната от милиони гладни червеи. Когато отвори крановете, змии се процедиха вместо вода и пълзящи растения се бяха чифтосали около леглото с четирите резбовани колони, в което някога бяха спали вицекрале. Сякаш времето се беше ускорило в негово отсъствие и някак си векове бяха изминали вместо месеци, така че, когато докосна огромния персийски килим, навит в балната зала, той се натроши под ръката му, и ваните бяха пълни с жаби с алени очи. През нощта чакали виеха с вятъра. Голямото дърво беше мъртво или близо до смъртта и нивите бяха безплодни като пустинята; градините на Перистан, в които преди много време видя едно красиво младо момиче, отдавна бяха пожълтели в грозота. Лешоядите бяха единствените птици в небето.

Той издърпа един люлеещ се стол на верандата, седна и се залюля нежно до заспиване.

Веднъж, само веднъж той посети дървото. Селото се беше раздробило на прах; селяни без земя и плячкаджии се бяха опитали да заграбят изоставената земя, но сушата ги беше прогонила. Тук не беше паднал дъжд. Мирза Саид се върна в Перистан и заключи с катинар ръждясалите порти. Той не беше заинтересуван от съдбата на останалите оцелели; отиде при телефона и го откъсна от стената.

След неброени дни на него му хрумна, че умира от глад, защото можеше да помирише как тялото му смърди на лакочистител, но тъй като не се чувстваше нито гладен, нито жаден, реши, че няма смисъл да си създава грижи с намирането на храна. За какво? Много по-добре е да се люлее в стола си и да не мисли, не мисли, не мисли.

В последната нощ на живота си той чу шум, като че гигант смазва гора под краката си и помириса зловоние като от пръдня на великан и осъзна, че дървото гори. Измъкна се от стола си и се заклатушка замаяно надолу към градината, за да гледа огъня, чиито пламъци поглъщаха истории, спомени, родословия, пречиствайки земята и идвайки към него, за да го освободят; защото ветровете духаха огъня към земята на господарската къща, така че достатъчно скоро, достатъчно скоро щеше да дойде нейният ред. Той видя дървото да избухва в хиляди парчета и стволът да се пръска подобно на сърце; след това се обърна и се запъти към мястото в градината, където Айша за пръв път хвана очите му; и сега почувства да го обзема една бавност, голяма тежест и той легна в светлата прах. Преди очите му да се затворят, той почувства нещо леко да докосва устните му и видя малък грозд пеперуди да се бори да влезе в устата му. След това морето се изля върху му и той беше във водата до Айша, която беше излязла чудотворно от тялото на жена му…

— Отвори! — крещеше тя. — Отвори се широко! — Пипала от светлина излизаха от пъпа й и той ги удряше, удряше, използвайки страничната част на ръката си. — Отвори — пищеше тя. — След като си отишъл толкова далече, сега направи останалото. — Как можеше да чува гласа й? — Те бяха под вода, изгубени в рева на морето, но той можеше да я чува ясно, те всички можеха да я чуват, този глас като камбана. „Отвори“, каза тя. Той затвори.

Той беше крепост със звънтящи порти. — Давеше се. — Тя също се давеше. Той видя водата да изпълва устата й, чу я да започва да клокочи в дробовете й. Тогава нещо в него отказа това, направи различен избор и в мига, когато сърцето му се пръсна, той се отвори.

Тялото му се разцепи от адамовата ябълка до чатала, така че тя можеше да бръкне дълбоко в него и сега тя беше отворена, те всички бяха и в момента на тяхното отваряне водите се разделиха и те закрачиха към Мека напряко по дъното на Арабско море.