Алберт Лиханов
Последните студове (24)

Видях се с Вадим още един път.

Мама ми каза в кое сиропиталище да го намеря. Вече знаех защо бе плакала в деня преди Победата.

Отидох.

Но не можахме да си поговорим, нищо не излезе от нашата среща.

Съзрях Вадим в двора на сиропиталището — носеше наръч дърва: краят на лятото се случи студен и сигурно вече палеха печки. Когато ме видя, кимна мълчаливо, без да се усмихне, и изчезна в зейналата паст на голямата врата, след малко дойде при мен. Исках да го попитам как е, но това беше глупав въпрос, и без него беше ясно. Тогава Вадим ме попита:

— Как си?

Ето на̀. Един и същи въпрос можеше да изглежда и глупав и съвсем уместен, ако го зададат различни хора. По-точно хора в различно положение.

— Ами горе-долу — отговорих. Не се обърна езикът ми да кажа „добре“.

— Скоро ще заминем на запад — проговори Вадим. — Цялото сиропиталище.

— Радваш ли се? — попитах и сведох очи. Какъвто и въпрос да зададях, излизаше неудобен. Затова го прекъснах с друг: — Как е Маря?

— Ами добре е — отговори той.

Да, разговорът не вървеше.

Вадим стоеше пред мен възмъжал и сериозен, като че ли му бях далечен познат.

Беше в сиви панталони и сива риза, които не бях виждал, сигурно бяха от сиропиталището. Странно, те сякаш още повече го отчуждаваха от мен.

И освен това ми се стори, че изпитва някакво стеснение. Сякаш се чувства виновен за нещо. Но за какво? Глупости!

Просто аз живеех в един свят, а той в съвсем друг.

— Аз да си тръгвам, а? — попита ме той.

Странно. Нима се пита за това?

— Разбира се — казах аз. И му стиснах ръка.

— Бъди здрав! — каза Вадим, проследи ме за миг с очи, после решително се обърна и вече не погледна назад.

Оттогава не го видях.

В сградата на сиропиталището се настани кооперация за копчета. Нали през войната нямаше и копчета. Сега тя свърши и незабавно потрябваха копчета, за да се пришиват на новите палта, костюми и рокли.