Алберт Лиханов
Последните студове (22)

А после настъпи утрешният ден! Първият ден без война.

Аз естествено не знаех как свършват войните, а след година и един месец трябваше да получа свидетелство за начално образование! Просто нямах представа какво се прави. Всъщност мисля, че и баба не можеше да си представи, и мама, и много, много възрастни, които не са били на фронта, пък и онези, които са били, не можеха да си представят как е завършила тази проклета война там, в Берлин.

Навярно са престанали да стрелят? И е настъпила тишина? Ами после какво? Нали не може само да спрат стрелбата и всичко да свърши! Сигурно нашите са викали. Крещели са „ура“ с всичка сила. Разплакани са се прегръщали и са танцували, пускали са разноцветни ракети?

Не, каквото и да измислиш, каквото и да си спомниш, всичко ще бъде недостатъчно, за да се опише това необикновено щастие.

Този ден дори си казах: може би трябва да заплачем? Всички, ама всички да заплачем — и момчета, и момичета, и жени, и разбира се, военните, бойци и генерали, дори Върховният главнокомандващ там, в Кремъл. Всички да се изправим на крака и да заплачем, като от нищичко не се срамуваме, да заплачем от голямата, необятна като небето и земята, честита радост.

Разбира се! Сълзите винаги са горчиви на вкус, дори когато човек плаче от радост. Но има ли мъка, горчилката в тях е огромна, остра, непоносима… И така този ден мама направо ме окъпа със сълзи. Още спях, когато ме прегърна и нещо зашепна, за да не се стресна, а по лицето ми капеха горещи сълзи: кап-кап, кап-кап.

— Какво се е случило?

Скочих уплашен и рошав като врабец. Първото, което си помислих беше: прав излязох. Татко. Ами че човек не може да плаче без сериозни причини цяла вечер, та чак и на сутринта!

Но мама ми пошепна:

— Край! Край! Свърши войната!

Но защо шепне, мина ми през ум. За това трябва да се вика. И закрещях колкото ми глас държи:

— Ура-а-а!

Баба и мама заподскачаха до леглото ми като момиченца, смееха се, пляскаха с ръце и също крещяха сякаш в надпревара:

— Ура! Ура! Ура!

— А кога? — попитах, изправен на леглото по гащета и потник. Я виж ти! Оттук, отгоре, стаята ни изглеждала огромна, цял един свят, пък аз, глупчото, да не знам това.

— Какво — кога? — засмя се мама.

— Кога е свършила войната?

— Съобщиха рано тази сутрин. Ти още спеше!

— И да не ме събудите! — ядосах се аз.

— Жал ни беше! — каза мама.

— Какво говориш! — викнах пак. — Как така ви беше жал? Когато такава, такава… — Не знаех каква дума да употребя. Как да нарека тази радост. Така и не измислих. — А как, как?

Мама се смееше. Днес ме разбираше, чудесно разбираше несвързаните ми въпроси.

— Ами ние с баба ти изскочихме на улицата. Едва се зазоряваше, а беше пълно с народ. И ти ставай! Сам ще видиш!

Никога през живота си, нито преди, нито по-късно, не съм имал толкова силно желание да изляза навън. Трескаво се обличах, обувах, миех, ядях. Излетях на улицата с разкопчано палто.

Времето беше мрачно и унило, както се казва, кишаво, но дори буря да вилнееше и гръмотевици да трещяха, този ден щеше да ми се стори светъл и слънчев.

Хората вървяха направо по платното на улицата, очистена от снега. По тротоарите нямаше нито един човек. И знаете ли каква мисъл ми хрумна веднага? Нали тротоарите са от двете страни. В делнични дни хората вървят в едната и в другата посока, всеки по своята пътечка. А сега тези пътечки изглеждаха смешни! Отвратително глупави! Хората вървяха на тълпа, точно по средата на улицата. Че как може да вървиш на разстояние от другите? Трябва всички да са заедно, за да виждат своите усмивки, да си казват топли думи, да си стискат ръцете!

Каква радост беше!

Сякаш всички бяха познати или дори роднини.

Първо ме настигна група момчета. Те крещяха „ура“ и всяко от тях ме удари — кой по хълбока, кой по рамото, но не да ме заболи, а приятелски, и аз също завиках:

— Ура-а-а!

После срещнах нисък и набит старец с широка гъста брада. Видя ми се, че лицето му е мокро и си помислих, че той също плаче.

Но старецът ми викна с бодър глас:

— Честита ти Победа, момчето ми! — И се разсмя.

На пътя стоеше млада жена, почти момиче, с карирана забрадка. В ръцете си държеше пеленаче и високо говореше:

— Гледай! Запомни! — после щастливо се смееше и пак повтаряше: — Гледай! Запомни!

Сякаш мъничкото бебе можеше да запомни нещо! Изглежда, това дебеланче хич не се интересуваше от празника, защото взе да се дере от рев в пелените си. А майката пак се засмя и каза:

— Ха така, миличкото ми: Ура! Ура! — и се обърна към мен: — Чуваш ли? Как крещи „ура“!

— Браво! — усмихнах се аз, а жената викна:

— Честито!

На ъгъла стоеше инвалидът, на когото в делнични дни почти всяка жена, която минаваше покрай него, даваше милостиня. Той нямаше дясна ръка и ляв крак. На тяхно място висяха подгънатият ръкав на гимнастьорката и подвит крачол на брича.

Обикновено инвалидът седеше на едно дървено трупче, сложил пред себе си ушанка със звездичка, където му хвърляха монетите, и винаги беше пийнал, впрочем и мълчалив, никога не говореше, не псуваше, само гледаше минувачите и скърцаше със зъби. Отляво на гърдите му слабо проблясваше медал „За храброст“, а отдясно беше зашит като пагон цял низ от жълти и червени лентички — за раняване.

Днес инвалидът пак беше пийнал, и то доста, но не седеше, а стоеше прав, подпрян на патерицата с оная страна, където трябваше да бъде дясната му ръка. Лявата държеше опряна до слепоочието, отдавайки чест — днес нямаше къде да слага подаянията.

Дори сигурно не би взел. Стоеше на ъгъла като жив паметник и към него от четирите страни прииждаха хора. По-смелите жени се приближаваха, целуваха го разплакани и пак тръгваха по пътя си. А той козируваше на всяка една. Все така мълчалив, като ням. Само скърцаше със зъби.

Продължих нататък. Но изведнъж краката ми се подкосиха от уплаха — такъв трясък се чу. Съвсем близо до мене стоеше мъж с майорски пагони и стреляше с пистолет. Дум, дум, дум! Изстреля цял пълнител и се засмя. Беше много хубав майор! Младолик, с мустаци на хусар, а на гърдите с цели два ордена. Пагоните му грееха като злато, ордените подрънкваха и блестяха, а майорът се смееше и крещеше:

— Да живеят нашите славни жени! Да живее нашият героичен тил!

Около него веднага се насъбра тълпа. Жените се смееха, хвърляха се на врата му и по едно време се увесиха толкова много наведнъж, че той не издържа и се строполи заедно с тях. А те весело запискаха и закрещяха. След миг всички се изправиха, като вдигнаха майора високо над главите си, подържаха го така, после го пуснаха да падне, но не на земята, а в ръцете им, извикаха задружно „хо-оп“ и го подхвърлиха нагоре. Сега блестяха не само ордените и пагоните му, но и лъскавите му ботуши. Едва придума жените да го пуснат на земята, едва се измъкна. Но за да сторят това, те го накараха да целуне всяка поотделно.

— По руски обичай! — извика енергична, макар и вече на възраст, лелка. — По три пъти!

А в училище ставаше нещо невъобразимо. Всички тичаха по стълбището, крещяха, бутаха се весело. Никога не бяхме допускали разни глупави нежности помежду си, смятахме ги за неприлични, но в щастливия ден на победата аз се прегърнах с Вовка Крошкин, и с Витка, дори с Мешето, макар че беше голям овен!

На този ден всичко се прощаваше! Всички бяха равни — и отличници, и двойкаджии! Нашите учители обичаха всички ни еднакво — и буйните, и кротките, и будните, и заспалите. Сякаш всички стари сметки бяха приключени и всеки казваше: сега животът ще се промени, ти също трябва да се промениш.

Накрая учителите, мъчейки се да надвикат крясъка и олелията, ни накараха да се строим. По класове, на долната площадка, където правехме общите си сборове. Но не можахме да се строим по класове. Всички се бутаха, обикаляха, притичваха от едно място до друго, от приятел към познат от съседен клас и обратно. През това време директорката Фаина Василиевна с всички сили биеше прословутия училищен звънец, който приличаше по-скоро на малко бакърче. Звънът му беше ужасен, обикновено си запушвахме ушите, но днес и той не помогна. Фаина Василиевна звъня близо десет минути, не по-малко, докато училището притихна.

— Скъпи деца! — започна тя и чак тогава се умълчахме напълно. — Запомнете днешния ден. Той ще влезе в историята. Честита ни Победа!

Това беше най-краткият митинг през живота ми. Започнахме да крещим, да ръкопляскаме, да викаме „ура“, да подскачаме високо, и никой вече не можеше да ни обуздае. Фаина Василиевна стоеше на най-долното стъпало на стълбището. Отначало изненадана ни гледаше как лудуваме и беснеем, после добродушно се засмя и махна с ръка.

Вратата се отвори и пие на потопи се вляхме в класовете си. Но никой не седна. Всичко в нас вреше и кипеше. Накрая Анна Николаевна ни поукроти. Всъщност ние се укротихме по необичаен начин. Едни останаха прави, други насядаха върху чиновете, а трети — направо на пода до печката.

— И тъй — тихо започна Анна Николаевна, сякаш повтаряше някакъв въпрос. Обичаше да ги задава по два пъти. Първия път — високо, втория — по-тихо. — И тъй — каза тя още веднъж, — войната свърши. Вие я преживяхте като деца. И макар че не изпитахте целия й ужас, все пак станахте нейни свидетели.

Анна Николаевна вдигна глава и отново погледът й се зарея някъде над нас, сякаш отвъд училищната стена, а и по-далеч, отвъд плътната стена на времето, виждаше нашия по-нататъшен живот, нашето бъдеще.

— Вие знаете — проговори тя и позамълча, сякаш се готвеше да ни каже нещо много важно и сериозно като на възрастни. — Ще мине време, много, много време, и вие ще станете големи. Ще имате не само деца, но и деца на вашите деца, внуци. Ще мине време и всички, които през войната са били големи, ще умрат. Ще останете само вие, сегашните деца. Децата от миналата война. — Тя замълча. — Естествено, нито вашите дъщери и синове, нито внуците ви няма да познават тази война. На цялата земя ще останете само вие, които я помните. И може тъй да се случи, че новите малчугани да забравят нашата мъка, нашата радост, нашите сълзи! Та вижте какво! Не им позволявайте да забравят! Разбирате ли? Вие няма да забравите, но и на другите не позволявайте да забравят!

Сега вече се умълчахме съвсем.

В класа настъпи пълна тишина. Само от коридора и от улицата се чуваха възбудени гласове.