Алберт Лиханов
Последните студове (10)

Спаха непробудно чак до сутринта. На мен мама ми направи легло от столове. Нареди ги един до друг, като сложи всеки стол с облегалката в обратна посока, постла отдолу юрган, а отгоре — одеяло, и така се получи гнезденце за чудо и приказ. Само че моите приятели не можеха да го видят.

И все пак през нощта го бях разбутал. На сутринта — време беше вече за ставане — се изтърсих на пода, отначало се стреснах, но после разбрах какво е станало и прихнах да се смея.

Разбудих всички със смеха си, в края на краищата никак не е зле да започнеш деня с усмивка.

Баба и мама бързо се облякоха, зашетаха в антрето, чу се плисък на вода от кофата, заскърца кранчето на мивката.

Маря седеше смутено на ръба на леглото и прегърнала с ръце раменете си, търсеше с очи рокличката, Вадка отупваше панталоните си, беше спал с тях — мама и баба не посмяха да му ги събуят; пък и правилно бяха постъпили, защо да притесняват човека.

Вадим изглежда се ядосваше на себе си. Не ме поглеждаше, както първия път в стола. Добре поне че мама и баба не бяха в стаята.

— Е, нищо де! — бутнах го по рамото.

Той сякаш само това чакаше — една думичка, усмивка.

— Дявол знае каква е тая работа! — измънка Вадим. — Като че в някаква яма съм пропаднал. Нищо не помня. Седях до масата, а тук се събуждам.

— Вярно, какво ни е станало? — запита Маря.

Баба и мама стояха на вратата и усмихнато ни гледаха, но Вадка беше с гръб към тях, не ги виждаше.

— Ти си мъничка, Маря — каза той и въздъхна, като че беше врял и кипял в живота, — затова не знаеш. Обилното ядене може да те събори както гладът. Ако е наведнъж.

— Все едно че някой те издебва отстрани и те удря, така ли? — попита тя.

— Точно така! — засмя се Вадим. По онова време наистина имахме такова развлечение. Издебнеш някой приятел в гръб и със сключени ръце, за да е ударът по-силен, го фрасваш отстрани по рамото. Може и да го повалиш, ако здравата си го цапардосал.

— Хайде, бойци — подвикна мама, — бързо на мивката.

В ръцете си държеше изгладената рокличка на Маря и момиченцето възкликна:

— Ох! Както при мама!

Мама бързаше за болницата и затова закуската мина доста припряно, надве-натри, но тогава кой мислеше за тези неща, нали всички живеехме със „само и само“.

Само и само да изкараме до новите купони, само и само да хапнем някой залък, само и само да не закъснеем за работа, за училище, само и само да доживеем победата. Войната много се проточи, страдахме от глад и студ, но с тях посвикнахме, единствено с войната никой не искаше да свикне, всички се стараеха да ускорят края й, отлагайки радостта, удоволствията, та дори сякаш и живота за по-добри времена, за мирните дни.

Така че никой не взе мамината припряност за неучтивост: всички разбирахме, че сутрин няма време, трябва да се тръгва за работа.

Мама задаваше на Вадим разни въпроси, той й отговаряше и все току повтаряше, че много я моли нищо да не прави, много я моли.

Попита го къде живеят, къде е работила майка им, жив ли е баща им. Баща им загинал отдавна, през четиридесет и първа година, но тя не бива да ходи в работата на майка им…

Мама бързо стана, като ни заръча довечера и тримата да се приберем.

— Непременно, обезателно, на всяка цена — каза тя, облече се и хукна за болницата.

Вадим беше втора смяна на училище, но ние с Маря трябваше да тръгваме. Той също се облече.

Баба му предложи да остане, но той категорично отказа.

— Трябва да изпратя Маря — обясни той, — после да отида вкъщи да се пооправя, пък и изобщо да видя какво е положението там.

Маря се оказа дисциплинирана ученичка, подтичваше пред нас, тюхкаше се, че закъснява, докато накрая Вадка я пусна.

— Добре — каза той, — тичай.

А на мен обясни:

— Малко остана до училището, минахме вече всички кръстовища.

Кръстовища! Не бях чувал да е имало произшествия по нашите кръстовища. Да те връхлети кон? Ами че те едва-едва се влачат, с мъка газят в размекнатия пролетен сняг. Пък автомобилите са малко и ако кара жена — шофьори на тиловите газгенераторки бяха повечето жени — ще ти продъни ушите да бибибка, когато наближи кръстовището. Предпазливи са си по характер.

Впрочем аз също закъснявах, но Вадим изобщо не се съобразяваше.

— Е, хайде — казах, — довечера елате, а сега трябва да бързам.

И ускорих крачка.

— Ама ти какво — подвикна той след мене, — никога ли не си отсъствал от час?

Спрях като закован. Ето каква магнетична сила притежаваше Вадим.

— Разбира се, че не съм — свих рамене.

Той въздъхна и тихо си промърмори, но така, че да го чуя:

— Ей че чудак! Така нищо няма да разбере от живота.

Повървяхме няколко метра заедно.

— Ами добре — обърна се той вече към мен, — бързай. Пък аз май днес няма да ходя на училище.

Дрезгаво, сякаш отначало неохотно, после все по-решително и високо засвириха заводски сирени от разните краища на града. А на мен ми оставаха още две преки. Край! Закъснях за първия час. По-рано щях да тичам, да препускам с изплезен език и вир-вода от пот да нахълтам в клас, да се извиня на Анна Николаевна — най-добре да си призная, че съм виновен, мотал съм се сутринта или съм се успал, с една дума, да си кажа истината, да бъда извинен и да си седна — но сега вървях и мъчейки се да вляза в крак с Вадим, се успокоявах: нищо, един час може!

— Защо няма да ходиш на училище? — попитах го аз.

— Трябва да направя нещо — проговори той тъжно и дълбокомислено. Бях готов вече да му съчувствам, но в същия миг каза нещо, от което се втрещих: — Най-напред ще ида в стола. — След пауза добави присмехулно: — Да се поразшетам като чакал.

Ами да, разбира се, укорявах се аз. Въобрази си, че Вадим ти е станал пръв приятел, макар че го познаваш съвсем отскоро — няма и едно денонощие. Впрочем какво знаех за него? Пък и отде накъде трябваше да се чувства задължен само защото бе ял у дома и бе преспал от изтощение?

Всъщност той ми беше чужд, съвсем случаен познат, и при положение че пак искаше да краде в стола, след като бе вече сит, значи е лош човек и толкоз. Негодник, който отнема хляба на безпомощните момиченца.

Стана ми противно. Поизбързах напред и го погледнах в лицето. Може би се шегува, будалка ме? По онова време си погаждахме различни номера. Но той гледаше пред краката си замислено, дори тъжно. Сякаш през снежната настилка на пътя или дори през земята виждаше нещо, което бе недостъпно за мен. Също като нашата учителка Анна Николаевна.

Все пак не се стърпях, макар че въпросът ми беше неудобен, дори обиден. Дълго мислих как да го задам, та да изглежда по-деликатен, но когато човек се мъчи да е деликатен, винаги излиза много груб.

— Ама ти не се ли наяде? — попитах аз. И се изчервих.

Вадим ме погледна някак от горе надолу. Без ни най-малка изненада или любопитство и отговори:

— Наядох се. Но довечера трябва с нещо да нахраня Машка. Утре също.

В присъствието на сестра си той я наричаше само Маря, излизаше доста официално, не ще и дума. А сега я нарече съвсем простичко. Човек винаги е по-искрен зад гърба на другия. Мина ми мисълта, че като не нарича сестра си на галено име, Вадим сигурно се мъчи да я възпитава. Но сега друго ме озадачи. Бях поразен от глупостта му. Нали мама съвсем ясно ги покани за довечера у дома. Значи, ще ядем.

— Но мама ви покани! — възкликнах, без да скривам раздразнението си.

Той пак ме погледна от горе надолу.

— Майка ти — каза Вадим също като възрастен — не е длъжна да ни храни. — Още веднъж ме погледна. И попита като учител: — Разбра ли?

След тези думи реших, че днес няма да ходя на училище.

Срамувах се от Вадик. Бях готов да изкупя вината си. Трябваше честно да се разкая, задето бях помислил такива лоши неща за него.

Как можах! Помислих, че е алчен. Негодник.

А той! Той е най-благородният човек!

Често се случва, през всичките времена — както през гладните дни на войната, така и когато няма беди, небето е мирно и ведро, някое малко момче да е готово като верен оръженосец да следва друго момче, по-голямо от него.

Рицарят върви, рицарят говори, рицарят пее, рицарят мълчи и всичко, дори мълчанието на любимия рицар, е нещо значително и важно за оръженосеца.

И двамата са щастливи.

Мислех, че ще се разхождаме, просто ще поскитаме, но Вадим крачеше бързо и аз трябваше да подтичвам, за да не изоставам от него. От време на време той спираше и мълчаливо и кротко ме поглеждаше.

— Какво има? — питах аз.

— Почини си — предлагаше той.

Отначало неопределено изхъмках: отде го измисли, че съм уморен? Но после престанах да хъмкам. Бяхме извървели вече към пет километра може би.

Преди това имахме такъв разговор.

— Ами ти и вчера не си ходил на училище — досетих се аз.

— Не ми остава време — отговори Вадим. — Докато обиколя навсякъде…

— А къде ходиш?

— Да не мислиш, че само с осми стол човек може да се изхрани?

Веднага долових някакво противоречие. И така преди седмица са изгубили купоните, дотук е ясно. Но ако само от една седмица обикаляш като чакал, отде ще знаеш къде се намира всичко? Всички столове?

Вадка сякаш ме чу. Разбра незададения ми въпрос.

— Мама често боледува — каза той. И въздъхна. — Така че се налага. — Неочаквано се оживи и започна да разказва. — Най-хубавото място е гарата — усмихна се Вадим, — а най-добрите хора — войниците. Един път ми дадоха цял хляб — развесели се той. — А друг път — американска консерва с месо. А веднъж — цяло блокче шоколад, представяш ли си? — дори се позасмя. — Най-много дават, когато заминават за фронта! А когато се връщат, само някой сухар ще получиш. То се знае. Искат да си занесат вкъщи. Сега всички са зле.

— Ами да идем на гарата — предложих аз. — Двамата ще измолим повече неща.

— Там гонят — въздъхна Вадка. — На перона пускат с билет и то малко преди идването на влака. Ако успееш да се промъкнеш, те водят в милицията. Или при военния комендант. При него е по-добре.

— Защо? — учудих се аз. Военното комендантство, особено на гарата, търсеше черноборсаджии, знаех това, проверяваше документите не само на войниците, но и на всички мъже — дали няма дезертьори.

— Той винаги ме пуска след това — отговори Вадка. — Пък и все нещичко ще ми даде, хляб например. Там има един добър чичко, без ръце. Но виж мильовците са досадни като мухи: че къде живееш, как се казваш? Имам и предупреждение, два пъти ме хващаха. Повече не бива. Най-вече сега. — Той пак въздъхна като старец. — Какво ще стане с Машка? Не, не бива да рискувам.

И тръгнахме за там, където беше по-лесно. Вървяхме вече някъде в покрайнините на града. Никога не бях идвал насам, макар да ми беше роден град, а Вадка бе само евакуиран тук. Ама че дума!

За днес се простих вече с училището. За първия час закъснях. За втория не сварих. А да ида за третия, беше чиста глупост. Анна Николаевна щеше да ми иска най-подробни обяснения и още по-лошо — бележка от мама. Какво се е случило, коя е причината да отсъствам. Да става каквото ще, махнах с ръка. И ето че вървяхме по непозната улица някъде в покрайнините и аз да си призная, старателно запомнях всички завои: твърде подозрително ни поглеждаха разни непознати момчета.

Едни се биеха със снежни топки — настъпването на пролетта се проточи, ту навсякъде започваше да се топи снегът, ту времето освирепяваше, наваляваше обилен сняг, градът затъваше почти в януарски преспи — други се пързаляха на ски, улицата беше по наклон, на места доста стръмен, и се получаваше хубава пързалка: затова снегът тук бе така утъпкан. Имаше и момчета без работа, с ръце в джобовете; някои пушеха. И всичките момчета — и онези, които се биеха със снежни топки, и другите, които се пързаляха, и безделниците — преставаха да се смеят при нашето появяване и намръщено ни позаглеждаха.

— Не биваше да те взимам със себе си — каза ми тихо Вадим.

— Защо? — позасегнах се аз.

— Ами тук трябва да се бяга бързо.

— От кого? — сега вече се изненадах.

— От тукашните момчета. Като че маслозаводът е тяхна собственост.

Бяхме стигнали до някаква дървена ограда, зад нея стърчеше висок железен комин, който никак не приличаше на заводски. Край затворената порта група момчета ритаха конска фъшкия.

Хубава игра, при липса на по-добра. Най-вече за студено време. Един води. Цели с фъшкията другите играчи, рита я като футболна топка, докато улучи нечия валенка или обувка. След това повежда онзи, който е бил улучен.

Играта се развиваше бързо: за да не те уцелят с фъшкията, не бе достатъчно само да тичаш, пък и не се разрешаваше да напускаш определеното поле за игра, трябваше да подскачаш, като разбира се прецениш момента за скок.

Момчетата подскачаха и се смееха високо, нещо обикновено, и аз нямаше да им обърна внимание, ако не беше Вадка.

— Пази се от тях — предупреди ме той. — Внимавай.

Наоколо апетитно миришеше на слънчоглед, от време на време при портата идваха шейни, натоварени с бидони мляко или с някакви чували. Момчетата не им обръщаха внимание, Вадим също.

Той се оживи чак когато от портата излезе първата шейна.

Момчетата, които играеха с фъшкията, спряха, сториха път, а после хукнаха след шейната и завикаха нещо. Първите две думи чух добре, но третата не можах да разбера.

Излизаше нещо като: „Чичо, дай е-е!“ — или: „Чичо, дай круше!“.

— Какво викат? — запитах Вадка.

— Искат кюспе.

Трябва да си призная без никакво стеснение, че не знаех какво е това. Не знаех и толкоз. След известно колебание попитах Вадим. Нали Анна Николаевна при своите отстъпления често повтаряше една истина, която наричаше най-важна „Не се бойте да питате, ако не знаете. Дори да ви се изсмеят, но само глупавите хора се присмиват“.

Така че попитах Вадим за кюспето и той не ми се присмя. Обясни, че било остатък от преработката на слънчогледа. След като се изстиска маслото от семките, останалото се нарича кюспе.

— Вкусно ли е? — заинтересувах се аз.

— И още питаш! — възкликна той тържествено.

А момчетата, които хукнаха след шейната, изостанаха. Явно каруцарят нямаше кюспе. Или просто не им даде, не зная.

От портата излязоха на интервали още три шейни, но колкото и да тичаха след тях момчетата, нищо не получиха. Започнах да се съмнявам в успеха ни. Дори от някоя шейна да ни хвърлеха кюспе, те щяха да ни изпреварят — бяха цяла тайфа и все тукашни. Изглежда, и Вадка не се чувстваше много уверен.

— Да си тръгваме, а? — предложих аз. — По дяволите и кюспето. А може и да си изпатим.

— Може — съгласи се той и въздъхна. Но помисли малко и каза: — Все пак нека да почакаме, току-виж ни излезе късметът.

На портата се показа куц чичко с полушубка и военна ушанка без звездичка. Момчетата не му обърнаха внимание и чичкото закуцука по пътечката, която минаваше покрай нас. Нагазихме в снега, за да му сторим път.

— Благодаря ви, юнаци — дрезгаво каза той, сякаш му бяхме направили услуга.

— Чичко! — повика го Вадим. — Имаш ли кюспе?

— Кюспе ли? — Куцият се спря. Не можеше да се разбере на каква възраст е: косата на тила му беше бяла като сняг, а очите младежки и засмени. — Няма ли да си строшите зъбите? — усмихна се той.

— Нови ще ни порастат! — отговори Вадка.

Чичкото се засмя.

— Ами добре! — възкликна той. — На вас може и да ви порастат!

Пъхна ръце в джобовете си, едновременно и в двата, и извади по едно жълто блокче, колкото голям шоколад.

— На̀, точете си зъбите — пак се засмя той, — за вас е полезно.

— Да тръгваме! — прошепна ми Вадка.

Пъхнах кюспето в джоба и се огледах. Момчетата идваха към нас. Най-отпред вървеше един риж здравеняк.

— Хей! — подвикна той. — Дай ни едното! Кюспето си е наше!

— Няма! — отговори му Вадка. — Днес ние извадихме късмет!

Момчетата можеха просто да ни нападнат, ако не вървяхме след куция чичко. Излизаше, че отстъпвахме под негово прикритие. Не беше много красиво, но нямахме друг избор.

— Ще видиш ти! — викна рижият и оскърбително повтори: — Ще видиш, използвач такъв! Знам те аз! Ти си чакал от осми стол.

Момчетата се закискаха.

— Обикаля из града — не спираше рижият, — като гладен чакал.

И всички закрещяха с цяло гърло:

— Чакали! Чакали!

Изкачвахме се по нагорнището след куция чичко и целият хълм крещеше с момчешки гласове:

— Чакали! Чакали!

Най-горе добрият чичко зави, а ние продължихме направо. Вървяхме и хапехме олигавеното, хлъзгаво от слюнката блокче кюспе, и аз още не можех да усетя вкуса му. Миришеше чудесно, на слънчоглед, но бе невъзможно да отгриза дори едно парченце, та да го сдъвча и преглътна. Няма що, хубаво ядене, с брадва да го цепиш!

Вадка мълчеше. Навярно мислеше за същото, за което мислех и аз. А аз мислех за момчетата на хълма и при завода. За щедростта и алчността. За добротата и злобата.

На Вадим му беше трудно да намира храна. И най-важното на каква цена я намираше!

Не допусках, че всички на хълма бяха много сити, не, не допусках. Значи, все пак можеха да влязат в положението на едно гладно момче. Но не искаха. Защо? От злоба, от чувството за някакво измислено право на тукашните момчета върху това кюспе, да опустее макар — не знаеш как да си отхапеш от него.

И така, за да си отмъстят, те засвириха, задюдюкаха, заподмятаха обидни думи. Не можаха с властта и правото си насила да постигнат своето, и ето че зашибаха Вадка с думи. По-точно двама ни.

Да, шибаха двама ни, и това ми помогна да разбера Вадим. Неговите чувства. Той вървеше помръкнал, уморен и ако не бях аз, съвсем самотен. Разбирах нямото му отчаяние: заради глада трябваше да се разплаща с най-неразменимото — с доброто си име.

И все пак силен човек беше Вадик. Помълча, усмихна ми се и каза:

— Вкъщи кюспето го пиля с пилата. Получава се нещо като стърготини. Гълташ направо. Страшна вкуснотия!

— Като яйчения прах ли? Никой не се е сетил да пусне прах от кюспе. Това е твое изобретение!

— Ъхъ! — весело се съгласи Вадим. — И с брадва го сека на малки парченца. Става като халва, само че твърда. Ял ли си халва?

Свих рамене. Май че бях ял. Но беше толкова отдавна, още преди войната, и вече бях забравил какво представлява, как изглежда, какъв е вкусът й.

— Не помниш ли? — попита Вадка. И въздъхна. — А аз помня. Просто мира нямам.

— Мира ли? — зачудих се аз.

— Ами да! — възкликна Вадим. — Когато не си ял от дълго време, наместо да забравиш всичко, става обратното, започваш да си спомняш най-различни вкусни неща. Халва, козунак с ром или кървавица, пържоли с лук и така те зачовърка под лъжичката, че си готов дърво да загризеш.

Засмях се.

— Защо се смееш? — попита Вадим сериозно. — Аз и дърво съм ял. Кората. Трепетликовата е горчива, брезовата е без вкус, пък и жилава, не можеш да я сдъвчеш, виж, боровата е крехка. Сдъвчеш я хубавичко и гълташ. Мирише на бор.

— Ами-и? — смаях се аз.

— Ъхъ — кимна той, — само че ти присяда, защото не си свикнал. Трябва да пиеш по малко вода. Пък и после коремът ти се подува.

— Вадка — подхванах аз, събрал най-сетне кураж да го попитам за онова, което ме измъчваше. — Не ти ли беше жал за онова момиченце? Дето му отне хляба?

Той пак ме погледна от горе надолу като възрастен и пак без да се учуди. Извървя няколко крачки мълчаливо. Вече си помислих, че съм го обидил. Но Вадка не беше такъв човек. Просто си мереше думите.

— Разбираш ли — каза той след малко, — аз не мисля за това. Старая се да не мисля. Иначе двамата с Машка ще загинем. Какво ще стане тогава с мама? — И отново млъкна. — Пък и на онова момиченце му остана обядът. Няма да умре от глад. Все едно че съм го помолил да ми даде половината, разбираш ли? Само че против волята му. Насила.

Въздъхнах. Ха сега опитай да се ориентираш в тая работа.

— Изобщо — завърши Вадка, — когато не си ял дори само едно денонощие, всичко друго вече забравяш. Всякакви там норми.

— Ами ако момиченцето — поставих му логическа задача — имаше само това парче хляб? Щеше ли да му го вземеш?

Вадка изхъмка и ме погледна.

— Може и да съм чакал — отговори той, — ама не съм скот.

Продължавахме да вървим, всеки погълнат от мислите си.

— Срещат се и такива — обади се той, — които сядат кротко на масата и тихо ти казват: „Супата е моя!“. Или: „Дай кюфтетата!“, или „Мирувай и си затваряй устата!“. Тогава момчето или момичето ще си даде целия обяд.

Заковах се на място от възмущение.

— В никой случай няма да го дам! — възкликнах решително.

— Ха, няма да го дадеш! — подсмихна се Вадка. — Ами ако ти покажат ножчето от ръкава?

Браво бе! Хубав стол! Не толкова привлекателно, колкото опасно място. Ако разкажа на мама и на баба, ще се побъркат от страх! Сигурно ще ме накарат да се откажа от безплатните купони. Сиреч, току-виж ме заклали заради една нищо и никаква зелева чорба! Заради едно кюфте!

— Добре де, наръгали ли са някого? — попитах Вадка.

Той се усмихна.

— Е, не съм чувал. Само заплашват. Ама отде знаеш какво се е случило зад ъгъла.

— Че възможно ли е заради едно ядене да се убие човек?

Вадка поклати глава.

— Не зная. Но тия дето се навъртат с ножове из стола, не са толкова гладни. Това са просто хулигани.

Хулиганите бяха любима тема за разговор в града. Изглежда, към края на войната се бяха развилнели. Веднъж стигнаха до там, че намушкаха с нож един офицер, който тъкмо бил изписан от болницата и тръгнал за гарата. Той носел в торбата си голяма дажба — консерви и хляб; именно за тях се полакомили. Офицерът започнал да се отбранява, бил се доколкото му стигнали силите, но с голи ръце срещу нож нищо не можеш да сториш и накрая се наложило да го върнат пак в болницата. Едва оживял. Излиза, че хулиганската кама не е по-безопасна от вражеските куршуми.

Целият град кипеше от възмущение кажи-речи цяла седмица. По улиците обикаляха военни патрули, претърсваха подозрителните и ги отвеждаха в градското комендантство.

Обикаляха и смесени патрули — военни и милиционерки; то се знае, че само от милиционерките полза нямаше, с кого можеха да се справят? Освен с някой малолетен побойник.

Но по-късно всичко се позабрави. Милиционерките и военните се разхождаха, хилеха си се един на друг, сигурно флиртуваха. Накрая патрулите изчезнаха. До ново произшествие.

Така че макар и да бях се учудил, че в осми стол съществува подобна опасност, повярвах на Вадка.

Не беше такъв човек, че да лъже.

Защо толкова му вярвах?

Виждах го едва за втори ден, а му вярвах като на Анна Николаевна и мама. Как успя без особени усилия да ме накара да тръгна с него из града и да забравя за училище?

В какво се криеше магнетичната му сила?

Според мен въпросът е в това, че децата са много впечатлителни. Изобщо силните чувства са най-характерното им качество. Силно да обичаш и силно да страдаш са забележителни достойнства, да, да, именно достойнства. Силното чувство ръководи човека. Когато някой им направи силно впечатление, децата се привързват към него.

На мен силно впечатление ми бе направил Вадим. Ами точно така!

Но още по-силно — тежкият му горчив живот.

Не би могло да се каже, че не бях изпитвал лишения. Но баба и мама с всички сили се бореха да ми ги спестят. И аз не знаех какво е глад. Колкото и да хлопаше той на вратата, мама и баба не го пуснаха вкъщи.

А Вадка познаваше глада. Много добре го познаваше, лично.

Условията, в които бяха попаднали Вадим и сестра му, го бяха направили свободен и самостоятелен — няма що, привлекателно предимство. Но привлекателно при други обстоятелства.

А свободата, която си получил, за да се бориш с глада, самостоятелността, която си добил, за да не загинеш, изглеждаха другояче.

Те не можеха да не направят силно впечатление.