Донато Каризи
Шепнещият (7)

6

„Деби. Анеке. Сабин. Мелиса. Каролайн.“

Мила си повтаряше наум имената, докато наблюдаваше иззад едно стъкло близките на петте идентифицирани жертви, събрани в моргата на Института по съдебна медицина. Сграда в готически стил, с големи прозорци, заобиколена от рехав парк.

„Липсват двама. Един баща и една майка, които още не сме открили“ — натрапчиво мислеше Мила.

Трябваше да наименува лявата ръка, означена с номер шест. Момиченцето, настървило най-много Алберт, за да му приложи лекарствения коктейл и да забави по ужасяващ начин смъртта му.

„Искал е да се наслади на зрелището.“

Сети се за последния си разрешен случай с учителя по музика, когато освободи Пабло и Елиза. „Затова пък спаси трима“ — бяха думите на сержант Морексу, позоваващ се на записките, открити в бележника му. Онова име…

Присила.

Морексу имаше право: момиченцето беше с късмет. Имаше някаква ужасяваща връзка между него и шестте жертви.

Присила е била избрана от своя палач. Само по случайност не се е превърнала в негова жертва. Къде ли е сега? Какъв живот живее? И кой знае: дали пък някъде дълбоко в нея една съкровена нейна частица не осъзнава, че е избегнала този ужас?

Още с влизането си в къщата на учителя по музика Мила я беше спасила. И тя никога нямаше да го узнае. Никога нямаше да оцени предоставения й като дар втори живот.

Присила, както Деби, Анеке, Сабин, Мелиса, Каролайн. Избрана, но с различна от тяхната съдба.

Присила, както номер шест. Незнайна жертва. Но тя поне си имаше име.

Чанг твърдеше, че е само въпрос на време, рано или късно ще излезе наяве и самоличността на шестото момиче. Но Мила губеше надежда. Мисълта, че е изчезнала завинаги, й пречеше да разглежда други възможности.

А сега трябваше да бъде с бистра мисъл. „Сега е мой ред“ — каза си, докато гледаше отвъд стъклото, отделящо я от родителите на момичетата, които вече имаха име. Наблюдаваше този човешки аквариум, хореографията на онези притихнали в скръбта си създания. След малко трябваше да отиде отвъд и да говори с бащата и майката на Деби Гордън. И щеше да им предостави и останалата част от тяхното страдание.

Коридорът на моргата беше дълъг и тъмен. Намираше се в сутерена на сградата. Дотам се стигаше по стълбище или с тесен асансьор, обикновено повреден. Под тавана имаше тесни прозорчета, пропускащи оскъдна светлина. Белите емайлирани плочки по стените не успяваха да я отразят, както вероятно би се искало на който ги бе поставил с тази цел. Затова помещенията изглеждаха сумрачни даже денем и неоновите лампи по тавана оставаха винаги светнати, запълваха призрачното безмълвие наоколо с неспирното си бръмчене.

„Колко лошо място, за да посрещнеш известието за загубата на детето си“ — размишляваше Мила, докато продължаваше да наблюдава измъчените родители. За утеха имаха само няколко безлични пластмасови стола и маса с две-три стари лековати списания.

Деби. Анеке. Сабин. Мелиса. Каролайн.

— Погледни там — каза Горан Гавила зад нея. — Какво виждаш?

Преди, в присъствие на другите, я беше унизил. А сега й говореше на „ти“?

Мила не отмести очи още дълго.

— Виждам тяхното страдание.

— Гледай по-добре! Не е само то.

— Виждам мъртвите момичета. Дори и да не са тук. Лицата им са сбор от лицата на родителите. Затова мога да видя жертвите.

— Аз пък виждам пет семейства. Всичките от различен обществен слой. С различни доходи и начин на живот. Виждам съпрузи, които по различни причини са останали с едно дете. Виждам жени, отдавна прехвърлили четиресетте години: заради биологията те не могат да се надяват на друга бременност… Аз виждам това.

Горан се обърна, за да я погледне.

— Те са неговите истински жертви. Проучвал ги е, избрал ги е. Само с едно дете. Искал е да им отнеме всяка надежда да превъзмогнат скръбта, да опитат да забравят загубата. До края на дните си трябва да помнят какво им е причинил. Раздул е тяхната болка, като им е отнел бъдещето. Лишил ги е от възможността да препратят спомена за себе си в идните години, да надживеят смъртта си… И се е подхранвал с тази мисъл. Това е възнаграждението за неговия садизъм, източникът на удоволствието му.

Мила отмести поглед. Криминологът имаше право: съществуваше някаква симетрия в злото, причинено на тези хора.

— Имал е план — потвърди Горан, като коригира мислите й.

Мила отново се върна към момичето под номер шест.

За нея още никой нямаше да плаче. А имаше право на сълзи, като всички останали. Страданието има мисия. То възстановява наново връзките между нещата на живите и онези на мъртвите. Представлява език, който замества думите. И променя същността на проблема. Точно това правеха родителите отвъд стъклото. Със скръбта си възстановяваха старателно късче от изчезналото си съществуване. Преплитаха крехки спомени, свързваха здраво избледнелите нишки на миналото с тези на настоящето — съвсем изтънели.

Мила събра сили и прекрачи прага. Погледите на родителите мигом се насочиха към нея и настъпи тишина.

Полицайката се насочи към майката на Деби Гордън, седнала до мъжа си: едната му ръка беше на нейното рамо. Докато преминаваше край другите, стъпките й отекваха мрачно.

— Семейство Гордън, бих искала да поговоря с вас за момент…

С жест на ръката Мила им посочи пътя. Остави ги да минат пред нея към второто помещение, където имаше кафе машина и автомат за закуски, овехтял диван, опрян в стената, маса със сини пластмасови столове и препълнено с пластмасови чашки кошче за боклук.

Настани господин и госпожа Гордън на дивана и отиде да вземе един от столовете. Седна и сложи крак връз крак, отново усети лека болка в раната на бедрото, но май зарастваше, не беше както преди.

Събра смелост и започна, като се представи. Разказа за разследването, без да прибави повече подробности от известните им вече. Искаше да се отпуснат, преди да им зададе въпросите, които я интересуваха.

Съпрузите Гордън не престанаха да я гледат нито за миг, сякаш тя имаше властта да прекрати този кошмар по някакъв начин. И двамата бяха красиви, изискани. И двамата адвокати. От онези, дето са платени на час. Мила си ги представяше в чудесната им къща, оградени от подбраните си приятелства, с богаташкия им живот. Дотолкова, че можеха да изпратят единственото си дете да учи в престижно частно училище. Тя знаеше: съпрузите сигурно бяха две акули в професията си. Хора, които знаят как да се справят и с най-критичните ситуации в своята област, свикнали да ръфат със зъби противника и никога да не се отчайват заради бедите. Но сега и двамата изглеждаха напълно неподготвени пред лицето на трагедия като тази.

Когато приключи с изложението на случая, премина към същината.

— Госпожо и господин Гордън, случайно да имате представа дали Деби е имала за близка приятелка нейна връстница извън колежа?

Съпрузите се спогледаха така, сякаш, преди да отговорят, търсеха основателна причина за подобен въпрос. Но не я намериха.

— Нищо не знаем — каза бащата на Деби.

Мила обаче не се задоволи с този сух отговор.

— Сигурни ли сте, че Деби никога не ви е споменавала по телефона за някое момиче, което не е нейна съученичка?

Докато госпожа Гордън се стараеше да си спомни, Мила наблюдаваше фигурата й: плоския корем, добре оформените крака. Веднага разбра, че изборът да има само едно дете е бил внимателно обмислен. Такава жена не би искала да затрудни тялото си с второ майчинство. А сега вече беше много късно. На възраст около петдесетте едва ли можеше да има друго дете. Горан имаше право: Алберт не ги беше избирал случайно…

— Не… но напоследък изглеждаше много по-ведра по телефона — каза жената.

— Все си мисля, че е поискала от вас да се върне у дома…

Беше засегнала болезнен въпрос, но трябваше да го направи, за да стигне до истината.

Със смущение в гласа бащата на Деби призна:

— Вярно е, чувстваше се самотна, казваше, че усеща липсата ни и тази на Стинг…

Мила го погледна озадачено и той уточни:

— Нейното куче… Деби искаше да се върне вкъщи, в старото си училище. Е, в действителност никога не го е казвала. Може би се е опасявала да не ни разочарова, но… усещаше се по тона на гласа й.

Тя знаеше какво щеше да се случи: тези родители винаги щяха да се упрекват, че не са се вслушали в сърцето на дъщеря си, когато ги е молила да се върне у дома. Но съпрузите Гордън бяха поставили на преден план своята амбиция, като че ли тя можеше да се предава генетично. Реално погледнато, в поведението им нямаше нищо грешно. Бяха поискали най-доброто за единственото си дете, държали се бяха като родители. И ако нещата се бяха развили по друг начин, вероятно един ден Деби щеше да им е благодарна. Но за тяхно съжаление този ден никога нямаше да настъпи.

— Простете упорството ми, представям си колко мъчително се чувствате, но помислете отново върху телефонните си разговори с Деби: нейните връзки извън колежа биха могли да се окажат изключително важни за разплитането на случая. Моля ви, помислете, и ако си спомните нещо…

Двамата кимнаха едновременно и обещаха да се постараят. В този момент Мила видя един силует да се откроява на стъклото на вратата. Сара Роза се опитваше да привлече вниманието й. Мила се извини на семейство Гордън и излезе. Когато се озоваха лице в лице в коридора, тя беше лаконична.

— Приготви се, трябва да тръгваме. Намерили са трупа на едно момиче.

Специален агент Стърн винаги носеше сако и вратовръзка. Предпочиташе кафяви, бежови или сини костюми и ризи на тънки райета. Мила си помисли, че съпругата му сигурно държи да се показва пред хората с винаги изгладени дрехи. Поддържаше се. Косите зализани назад с мъничко брилянтин. Бръснеше се всяка сутрин и кожата на лицето му изглеждаше не само гладка, но и мекичка, излъчваше свежест. Точен човек, от онези, дето никога не променят навиците си и считат акуратността за нещо много по-важно от това да се носиш по модата.

И несъмнено си тежеше на мястото, когато станеше дума да се събере информация.

Докато пътуваха с колата към мястото, където беше открито тялото, Стърн лапна ментово бонбонче и набързо изложи каквото знаеше.

— Задържаният се казва Александър Берман. На възраст четиресет години, търговски представител на машини за текстилната индустрия, вършел си е работата отлично. Женен, винаги е водил спокоен живот. Известен и уважаван в своя град. Работата му е добре платена: не е богаташ, но си живее добре.

— Значи, с чисто досие. Човек извън всяко подозрение — добави Роза.

Когато стигнаха до сградата на пътната полиция, завариха полицая, открил тялото, да седи на протъркан диван в една от канцелариите, изпаднал в шок.

Местните власти предоставиха случая на Отдела за тежки престъпления. А той се зае за работа с помощта на Горан и в присъствието на Мила. Тя трябваше само да установи дали може да открие нещо, свързано с нейната задача, без да се намесва активно в действията им. Рош остана в службата, остави хората си да разследват случилото се.

Мила забеляза, че Сара Роза я избягва. Това само можеше да й хареса, макар че беше повече от сигурна: онази явно я държеше под око, готова да я хване в грешка.

Младолик лейтенант предложи да ги придружи до мястото. Опитваше се да изглежда хладнокръвен, държеше да изясни, че нищо не е премествано. Но всички от Отдела бяха наясно, че се изправя за пръв път пред подобна картина. В кариерата на провинциалния полицай не се случва често да се сблъска с толкова жестоко престъпление.

По пътя той изложи фактите изключително подробно. Сигурно беше репетирал преди това, за да не се изложи. Говореше, сякаш чете от вече написан протокол.

— Установихме, че вчера сутринта заподозреният е пристигнал в хотела на един доста отдалечен град.

— На шестстотин километра оттук — уточни Стърн.

— Както изглежда, шофирал е цялата нощ. Резервоарът беше почти празен — добави лейтенантът.

— Срещнал ли е някого в хотела? — попита Борис.

— Вечерял е с клиенти. После се е прибрал в стаята си. Потвърдили са го хората, с които е бил. Но още проверяваме техните версии.

Роза отбеляза в бележника си и тази подробност, а отстрани добави: „Да се съберат сведения от гостите на хотела по часове и минути“. Мила видя написаното скришом, през рамото й.

— Предполагам, Берман не е казал още нищо? — намеси се Горан.

— Заподозреният Александър Берман отказва да говори в отсъствието на адвокат.

Стигнаха до паркинга. Горан забеляза, че около колата на Берман е опънато бяло платно, за да прикрие ужасяващата гледка. Но тази предпазна мярка изглеждаше прекалена, лицемерна. Пред лицето на някои жестоки престъпления смущението е само маска. Горан Гавила го беше научил отдавна. Смъртта, по-специално насилствената, очарова по странен начин живите. Всички ставаме любопитни пред някой труп. Смъртта е неустоимо прелъстителна жена.

Преди да огледат местопрестъплението, нахлузиха на обувките калцуни, а на главите шапки за еднократна употреба, за да покрият косите си, както и неизбежните стерилни ръкавици. После си подадоха един на друг малка кутийка камфорова паста. Всички си намазаха мъничко под ноздрите, за да притъпят другите миризми.

Беше отработен ритуал, не разговаряха. Но по този начин също и се съсредоточаваха. Когато получи кутийката от Борис, Мила се почувства част от тази своеобразна общност.

Предложиха на лейтенанта от пътната полиция да върви пред тях, но той внезапно изгуби цялата си сигурност и доста се разколеба. После тръгна напред. Преди да минат границата на този нов свят, Горан погледна Мила, тя му кимна и той се успокои.

Най-трудна винаги беше първата стъпка. Мила нямаше да забрави лесно своята.

Беше като да влезеш в друго измерение. Тези няколко квадратни метра, където даже слънчевата светлина изглеждаше променена заради студеното, изкуствено сияние на халогенните лампи, представляваха друга вселена, с напълно различни физически закони от онези в познатия свят. Към трите измерения дължина, ширина и височина се прибавяше четвърто: празнотата. Всеки криминалист знае, че отговорите се намират точно в „празнините“ на местопрестъплението. Като се запълнят тези пространства с присъствието на жертвата и палача, се възстановява престъпното действие, придава се смисъл на насилието, осветлява се неизвестното. Времето бива разширявано в опит да бъде изтеглено назад, но силата на разпъване винаги действа за кратко и повече не се повтаря. Затова първото впечатление от мястото на престъплението винаги е най-важно.

Това на Мила беше преди всичко обонянието.

Въпреки камфора миризмата проникваше навсякъде. Мирисът на смъртта предизвиква гадене и едновременно с това е сладък. Някаква безсмислица. Първо те удря като с юмрук в стомаха, а после усещаш: някъде дълбоко в него има нещо, което ти се нрави.

Само за миг хората от Отдела се подредиха около колата на Берман. Всеки зае място за наблюдение, очертавайки траектория в различна посока. От очите им сякаш тръгваха координатите на мрежа, покриваща всеки квадратен сантиметър, без да подмине нищо.

Мила последва Горан до задницата на колата. Багажникът стоеше отворен, както го беше оставил полицаят, открил тялото. Горан се наведе отгоре и тя направи същото.

Не видя труп, защото във вътрешността на багажника имаше само голям найлонов чувал, вътре в него се разпознаваха очертанията на тяло.

Тялото на дете?

Чувалът беше прилепнал перфектно към трупа, следваше чертите на лицето, приемайки тяхната форма. Устата зееше в безгласен вик. Въздухът сякаш беше засмукан от тази тъмна бездна.

Като оскърбителен покров.

Анеке, Деби, Сабин, Мелиса, Каролайн… Или пък номер шест?

Различаваха се очните кухини на главата, изпъната назад. Не изглеждаше тялото да е оставено вътре отпуснато: напротив, крайниците изглеждаха вдървени, като че беше поразено от ненадеен удар. В тази статуя от плът очевидно липсваше нещо. Едната ръка. Лявата.

— Добре, да започваме с анализа — подкани ги Горан.

Методът му се състоеше в това да задава въпроси.

Даже най-обикновени и наглед незначителни. Всички заедно трябваше да търсят отговорите. Всяко мнение беше добре прието.

— Преди всичко, да се ориентирате — започна. — Кажете ми, защо сме тук?

— Нека започна аз — предложи Борис, застанал откъм шофьорското място. — Тук сме заради изчезналия талон на колата.

— Какво мислите? Според вас достатъчно ли е като обяснение? — попита Горан, гледайки присъстващите.

— Контролният пункт — каза Сара Роза. — Откакто момичетата изчезнаха, има десетки, пръснати навсякъде. Могло е да се случи и се е случило… Извадили сме късмет.

Горан наведе глава: той не вярваше в съдбата.

— Защо би трябвало да поема такъв риск, като пътува с толкова опасен товар?

— Може би е искал само да се отърве — предположи Стърн.

— Или пък се е опасявал, че сме по следите му, опитвал се е да премести уликите възможно най-далече от себе си.

— Аз също смятам, че това е опит за насочване по фалшива следа — присъедини се Борис. — Но не е успял.

Мила разбра, че те вече са решили: Александър Берман е Алберт. Изглежда, само Горан изпитваше известни съмнения.

— Още не сме разбрали какъв е неговият план. Засега имаме един труп в багажника. Но въпросът беше друг и още нямаме отговор: защо сме тук? Какво ни доведе до тази кола, пред този труп? От самото начало приехме, че нашият човек сигурно е хитър. Може би повече от нас. В края на краищата, вече ни надигра няколко пъти, като успя да отвлече момичетата, нищо че бяхме нащрек… Възможно ли е тогава да е влязъл в капана заради липсата на някакъв си талон?

Всички замълчаха и се замислиха върху последния довод.

Тогава Горан отново се обърна към лейтенанта от пътната полиция. Засега той стоеше настрана, притихнал и блед като ризата под униформата си.

— Преди малко казахте, че Берман е поискал адвокат, нали?

— Точно така.

— Може би ще е достатъчен служебен защитник, защото, след като свършим тук, бихме искали да говорим със заподозрения, за да му дадем възможност да обори резултатите от нашето разследване.

— Желаете ли да предам това веднага?

Човекът се надяваше Гавила да го освободи и той почти щеше да го направи.

— Вероятно Берман вече е подготвил някаква версия по въпроса. По-добре да го изненадаме и да се опитаме да потърсим противоречия в нея, преди да си я повтори и научи наизуст — добави Борис.

— Надявам се, че е имал време също и да се допита до съвестта си, заключен там вътре.

При тези думи на лейтенанта всички зяпнаха невярващо.

— Нима сте го оставили сам? — попита Горан.

Полицаят се почувства неловко.

— Сложихме го в изолатора, според правилата. Защо, какво…

Не можа да завърши изречението. Борис се раздвижи пръв, с един скок излезе от загражденията, следван отблизо от Стърн и Сара Роза, които се отдалечаваха, като трескаво смъкваха калцуните, за да не се подхлъзнат, докато тичат.

Мила, както и младоликият лейтенант от пътната полиция изглежда не разбираха какво става. Горан тръгна след другите, като успя само да каже:

— Субектът е изложен на риск, трябвало е да го следят неотлъчно!

В този момент както Мила, така и лейтенантът не разбраха за какъв риск говори Гавила.

След малко всички се намериха пред вратата на килията, където бяха затворили човека. Надзирателят побърза да отвори шпионката, когато Борис му показа картата си. Но Александър Берман не се виждаше през този тесен отвор.

„Застанал е в ъгъла, където няма видимост“ — каза си Горан.

Докато надзирателят отключваше тежките ключалки, лейтенантът още се опиваше да успокои всички — но най-вече себе си — уверявайки ги, че процедурата е спазена. Бяха му прибрали часовника, колана на панталона, вратовръзката и даже връзките на обувките. Нямаше как да се нарани.

Но полицаят бе опроверган още щом отвориха желязната врата.

Човекът лежеше в един от ъглите на килията. Този без видимост.

Гърбът опрян в стената, ръцете полегнали в скута, краката разкрачени, устата окървавена. Тъмна локва обграждаше тялото.

Възможно най-нетрадиционният начин за самоубийство.

Александър Берман беше изгризал китките си, за да умре от кръвозагубата.