Донато Каризи
Шепнещият (34)

33

Апартаментът, наречен Студиото,

сега преименуван на „петата локация“.

22 февруари

Вече нищо нямаше да е както преди.

Затвориха се в спалното помещение с витаещата над тях сянка и изчакваха групите на Чанг и Креп да свършат с огледа на мястото. Своевременно информираният Рош разговаряше с Горан повече от час.

Стърн се беше изтегнал на леглото с една ръка зад тила и поглед в тавана. Приличаше на каубой. Стресът от последните часове не даваше отражение върху перфектните ръбове на костюма му и той дори не изпитваше желание да разхлаби възела на вратовръзката си. Борис лежеше на хълбок, но очевидно не спеше. Левият му крак продължаваше да потупва нервно по завивката. Роза се опитваше да се свърже с някого по телефона, но сигналът беше слаб.

От време на време Мила поглеждаше замлъкналите си колеги, а после се връщаше към монитора на лаптопа върху коленете си. Разглеждаше файла с аматьорските снимки, направени в лунапарка по време на отвличането на Сабин. Вече бяха проверени без резултат, но тя искаше да ги огледа в светлината на теорията, изложена пред Горан: извършителят можеше да е жена.

— Аз бих искал да науча как, по дяволите, е успял да вкара вътре трупа на Каролайн — подхвана Стърн, огласявайки въпроса, измъчващ всички.

— Да, и аз бих искала да узная… — присъедини се Роза.

Офис сградата, в която се разполагаше Студиото, вече не се охраняваше както някога, когато тук водеха защитени свидетели. На практика тя беше празна, а системите за сигурност деактивирани, но на единствения вход на апартамента имаше блиндирана врата.

— Влязъл е през входната врата — отбеляза лаконично Борис, като излезе от престорената си летаргия.

Имаше нещо, което повече от всичко останало ги изнервяше: какво беше посланието на Алберт този път? Защо е решил да дискредитира по този начин своите преследвачи?

— Според мен само се опитва да ни забави — предположи Роза. — Доближихме се доста до него и затова иска да ни обърка.

— Не, Алберт не действа наслуки — намеси се Мила. — Показал ни е, че всеки негов ход е замислен грижливо.

Сара Роза я прикова с поглед:

— Е, й? Какво искаш да кажеш? Да не би случайно, че между нас има някое шибано чудовище?

— Нямаше предвид това — намеси се Стърн. Казва само, че трябва да има мотив, свързан с плановете на Алберт: това е част от играта, започната с нас от самото начало… Причината може да има нещо общо с това място, с предназначението му в миналото.

— Да, с някой стар случай — добави Мила, усещайки че хипотезата увисна във въздуха.

Преди още да възобновят разговора, Горан влезе в стаята и притвори вратата с гръб.

— Имам нужда от вашето внимание!

Тонът му беше припрян. Мила остави лаптопа. Всички очакваха думите му.

— Още водим разследването, но нещата се усложняват.

— Ще рече? — изръмжа Борис.

— Ще разберете сами след момент, но отсега ви призовавам да запазите спокойствие. Ще ви обясня след…

— След какво?

Горан понечи да отговори, вратата се отвори и главният инспектор Рош прекрачи прага. С него и едър човек на около петдесет години с омачкано сако, прекалено тънка за бичия му врат вратовръзка и изгаснала пура между стиснатите зъби.

— Свободно, свободно… — каза Рош, въпреки че никой от присъстващите не го поздрави. Главният инспектор имаше пресилена усмивка, тя би трябвало да внася спокойствие, но пораждаше тревога.

— Господа, ситуацията е неясна, но ние ще се справим: няма да оставя някакъв психопат да сее съмнения в действията на моите хора!

Както винаги, изрече последните думи много разпалено.

— Затова взех някои предпазни мерки изключително във ваш интерес и включвам в разследването още някого.

Обяви го, без да представи стоящия до него човек.

— Вие ще ме разберете, от съображения за целесъобразност се налага да облекча мисията ви. Смущаващо е: ние не успяваме да издирим този Алберт, а той идва да намери нас! Ето защо със съгласието на доктор Гавила възложих на тук присъстващия капитан Моска задачата да ви помага до приключването на случая.

Никой не продума, нищо, че веднага разбраха в какво се състоеше „помощта“, от която щяха да се възползват. Моска щеше да поеме контрола и да им остави само един избор: да са на негова страна и да се опитат да си спечелят отново малко доверие или да бъдат изключени.

Терънс Моска беше доста известен в полицейските среди. Дължеше славата си на една операция по внедряване в наркотрафикантска организация, продължила над шест години. Имаше зад себе си стотици арести и много други операции под прикритие. Затова пък никога не беше се занимавал със серийни убийци или патологични престъпления.

Рош го извика само по една причина: преди години Моска се състезаваше с него за стола на главния инспектор. Когато видя накъде отиват нещата, му се стори уместно да въвлече своя най-голям съперник и да му прехвърли част от тежестта на провала, считан от него за все по-възможен. Рискован ход, показващ колко е притиснат до стената: ако Терънс Моска разрешеше случая „Алберт“, Рош би трябвало да отстъпи мястото в йерархията на командването.

Преди да заговори, капитанът излезе крачка пред Рош, за да подчертае своята независимост.

— Досега патологът и експертът от научно-техническата лаборатория не откриха нищо показателно. Знаем само, че за да влезе в апартамента, субектът е повредил блиндираната врата.

Когато отвори при тяхното пристигане, Борис не беше забелязал следи от взлом.

— Внимавал е много да не остави следи: за да не ви развали изненадата.

Моска продължаваше да дъвче пурата и да оглежда всички с ръце в джобовете. Нямаше вид на човек, който иска да дразни, но успяваше.

— Натоварих няколко агенти да обиколят наоколо с надеждата да открият евентуален свидетел. Или поне номера на кола… Колкото до мотивите, подтикнали извършителя да остави трупа точно тук, принудени сме да импровизираме. Ако ви дойде нещо наум, не се колебайте да го споделите. Засега това е всичко.

Терънс Моска им обърна гръб и без да даде възможност за реплики или някой да добави нещо, се върна на местопрестъплението.

Затова пък Рош остана:

— Не ви остава много време. Нуждаем се от някаква идея, необходимо е тя да ви дойде по-скоро.

После и той напусна стаята. Горан затвори вратата и останалите веднага се скупчиха около него.

— Какво означава тази новост? — попита ядосано Борис.

— Защо ни е сега куче пазач? — присъедини се Роза.

— Спокойно, не сте разбрали — каза Горан. — В момента капитан Моска е най-подходящият човек. Аз поисках неговата намеса.

Останаха като гръмнати.

— Знам какво си мислите, но така предложих изход на Рош и спасих нашата роля в разследването.

— Официално все още сме в играта, но всички знаят, че Терънс Моска харесва да е отвързано куче — отбеляза Стърн.

— Точно затова посочих него: доколкото го познавам, няма да иска да му се мотаем в краката, затова едва ли ще се интересува от действията ни. Ще трябва само да го осведомяваме за плановете си и толкова.

Изглеждаше като най-доброто решение, но не премахваше бремето на подозрението, тежащо върху всеки от тях.

— Няма да ни изпускат от очи — раздразнено поклати глава Стърн.

— А пък ние ще оставим Моска и занапред да се занимава с Алберт, и ще се посветим на шестото момиче…

Стратегията изглеждаше добра: ако я откриеха все още жива, щяха да премахнат атмосферата на подозрения, създала се около тях.

— Мисля, че Алберт е оставил тук тялото на Каролайн, за да ни изиграе. Дори да не излезе нищо по наш адрес, съмнението винаги ще остане.

Макар да опитваше на всяка цена да запази спокойствие, Горан беше наясно, че неговите уверения не са достатъчни да разведрят обстановката. Защото с намирането на петия труп всеки започна да гледа на другите по различен начин. Познаваха се отдавна, но не изключваха, че някой от тях би могъл да пази своя тайна. Това беше истинската цел на Алберт: да ги разедини. Криминологът се питаше колко време ще е нужно, преди семето на недоверието да покълне между тях.

— На последното момиче не му остава много време — каза убедено. — Алберт почти е изпълнил намеренията си. Сега се подготвя за финала, но е искал да разчисти терена и затова ни е изключил от състезанието. Ето защо ни остава само една възможност да я намерим, и тя е свързана с единствената от нас извън всяко подозрение, тъй като се присъедини към групата, когато Алберт вече е бил планирал всичко.

Погледите им се фиксираха изведнъж в нея и Мила се почувства неловко.

— Ти можеш да действаш много по-свободно от нас — окуражи я Стърн. — Ако трябваше да решаваш на своя глава, какво би направила?

В действителност Мила имаше една идея. До този момент я пазеше за себе си.

— Аз знам защо е избрал само момичета.

Бяха си задавали този въпрос в Мислилището, когато случаят още беше в началото си. Защо Алберт не е отвлякъл и момчета? В действията му липсваше сексуален подтекст, тъй като не докосваше момичетата.

„Не, той само ги убива.“

Мила мислеше, че е стигнала до някакво обяснение.

— Трябвало е всичките да са от женски пол заради номер шест. Почти съм убедена, че я е избрал като първа, а не като последна, както иска да вярваме. Останалите са били момичета само за да прикрият тази особеност, но тя е била първият обект на неговата фантазия. Не знаем причината. Може би има специални качества, които я отличават от другите. Ето защо трябва да пази докрай в тайна нейната самоличност. Не му е било достатъчно да ни покаже, че едно от отвлечените момичета е още живо. Не, искал е по никакъв начин да не узнаем кое е то.

— Защото това би могло да ни насочи към него — заключи Горан.

И все пак ставаше дума за примамливи предположения, а те не им бяха от помощ.

— Освен ако… — каза Мила, долавяйки мисълта на другите, и повтори: — Освен ако между нас и Алберт винаги е имало някаква връзка.

Вече нямаше какво толкова да губят и Мила не се поколеба да извади пред всички историята със следенето.

— Случи се на два пъти, нищо, че съм напълно сигурна само за втория. На площадчето пред мотела беше по-скоро усещане…

— И какво от това? — попита любопитно Стърн. — Какво общо има?

— Някой ме следеше. Може да се е случило и друг път, не мога да се закълна, не съм усетила… Но защо? За да ме контролира? За кой дявол? Никога не съм притежавала информация от жизнено значение и сред вас винаги съм била деветата дупка на кавала.

— Вероятно за да те насочи по фалшива следа — предположи Борис.

— И това не: никога не е имало „вярна следа“, освен ако аз наистина съм се доближила прекалено до нещо и така съм станала важна, без да го зная.

— Но когато се е случило в мотела, беше пристигнала току-що. А това опровергава хипотезата за насочване по фалшива следа — уточни Горан.

— Тогава остава само едно обяснение… Който и да ме е следил, е искал да ме сплаши.

— И поради каква причина? — попита Сара Роза.

Мила не й обърна внимание.

— И в двата случая моят преследвач не разкриваше присъствието си неволно. Даже мисля, че го правеше съзнателно.

— Добре, разбрахме. Но защо е трябвало да го прави? — настоя Роза. — Извинявай, но това е безсмислено!

Мила се завъртя рязко към нея, така че да проличи разликата във височината.

— Защото още отначало бях единствената между вас в състояние да открия шестото момиче.

Обърна се към всички:

— Не го приемайте зле, но постигнатите досега резултати го доказват. Вие сте умели в издирването на серийни убийци. Аз откривам изчезнали хора: винаги съм го правила, това умея.

Никой не й възрази. Гледана в такава светлина, Мила представляваше най-осезаемата опасност за Алберт, защото единствено тя можеше да провали неговите планове.

— Да обобщим: той е отвлякъл най-напред шестото момиче. Ако аз бях разкрила веднага неговата самоличност, планът му е щял да се провали.

— Но ти не я разкри — каза Роза. — Може би не си толкова добра.

Мила не прие предизвикателството.

— Като се е доближил толкова много до мен на площадчето пред мотела, Алберт може би е направил грешка. Трябва да се върнем на този момент!

— И как? Не ми казвай, че имаш също и машина на времето!

Мила се усмихна: без да знае, Роза беше стигнала много близо до истината. Защото имаше начин да се върнат назад. Пренебрегна за пореден път никотиновия му дъх и се обърна към Борис:

— Как се справяш с разпитите под хипноза?

 

 

— Сега се отпусни…

Гласът на Борис беше само шепот. Затворила очи, Мила лежеше на походното легло с ръце до тялото.

— Започни да броиш до сто…

Стърн беше покрил лампата с една кърпа, потапяйки стаята в приятен полумрак. Роза се уедини на своето легло. Горан седеше в един ъгъл и наблюдаваше с интерес случващото се.

Мила отброяваше бавно числата. Дишането й започна да придобива равномерен ритъм. Когато свърши с броенето, се отпусна напълно.

— Сега искам да виждаш нещата в съзнанието си. Готова ли си?

Тя кимна.

— Намираш се на голяма ливада. Сутрин е и грее чудесно слънце. Лъчите му стоплят кожата на лицето ти, носи се мирис на трева и цветя. Крачиш по нея без обувки и усещаш свежестта на земята под краката си. Примамващо ромоли ручей. Приближаваш и се навеждаш на брега. Потапяш ръце във водата и после ги поднасяш към устата, за да отпиеш. Вкусна е.

Изборът на тези образи не беше случаен: Борис извикваше тези представи, за да поеме контрола върху всичките пет сетива на Мила. Така после щеше да бъде по-лесно да върне паметта й в същия момент, когато се е намирала на площадчето пред мотела.

— Сега, като утоли жаждата си, бих искал да направиш нещо за мен. Върни се преди няколко вечери…

— Добре — съгласи се тя.

— Нощ е и една кола току-що те е откарала до мотела…

— Студено е — каза веднага Мила.

Горан сякаш видя тръпката, преминала по нея.

— А после, какво друго?

— Един агент ме придружи дотам и сега ми кимва с глава, после завива обратно. Оставам сама на площадчето.

— Как изглежда? Опиши ми го.

— Няма много светлина. Само онази от неоновата табела, тя поскърцва, разклащана от вятъра. Пред мен има няколко бунгала, но прозорците са тъмни. Тази нощ съм единствената клиентка. Зад бунгалата виждам пояс от много високи дървета, те се поклащат. По земята има чакъл.

— Тръгвай…

— Чувам само моите стъпки.

Изглеждаше сякаш чува шума на камъчетата.

— Къде си сега?

— Насочвам се към моята стая и минавам покрай стаичката на пазача. Няма никого, но телевизорът работи. Нося хартиена торбичка с два сандвича с кашкавал — вечерята ми. От устата ми излиза пара заради студения въздух, затова бързам. Моето бунгало е последното в редицата.

— Вървиш нататък…

— Не остава много и съм се вглъбила в мислите си. Има малка дупка на земята, не я забелязвам, спъвам се… И го чувам.

Горан не си даде сметка, но инстинктивно се наведе по посока леглото на Мила, сякаш искаше да я настигне на онова площадче, да я предпази от опасността, надвиснала над нея.

— Какво чу?

— Стъпка върху чакъла, зад мен. Някой копира вървежа ми. Иска да се приближи без да го усетя, но изгуби ритъма на моите стъпки.

— А ти какво правиш сега?

— Опитвам се да остана спокойна, но се страхувам. Продължавам със същата скорост към бунгалото, въпреки че ми се иска да хукна. И мисля.

— Какво мислиш?

— Че е безполезно да извадя пистолета, защото, ако той е въоръжен, разполага с време да стреля пръв. Мисля също за работещия телевизор в стаичката на пазача и си казвам, че вече го е елиминирал. А сега е мой ред… Паниката нараства.

— Да, но ти успяваш да запазиш самообладание.

— Ровя из джоба си за ключа, защото единствената ми възможност е да вляза в стаята си… Разбира се, ако ми позволи.

— Съсредоточила си се във вратата: остават няколко метра, нали?

— Да. В полезрението ми е само тя, всичко останало около мен е изчезнало.

— Но сега ще трябва да го върнеш…

— Ще опитам…

— Кръвта във вените ти пулсира забързано, адреналинът се покачва, сетивата ти са изострени. Искам да ми опишеш вкуса…

— Устата ми е пресъхнала, но усещам киселия вкус на слюнката.

— Осезанието…

— Студенината на ключа от стаята в изпотената ми ръка.

— Обонянието…

— Вятърът донася странен мирис на разложен боклук. От дясната ми страна са контейнерите за боклук. Също и на борови иглички, на смола.

— Зрението…

— Виждам сянката ми да се удължава по площадчето.

— А после?

— Виждам вратата на бунгалото, жълта и олющена. Виждам трите стъпала, водещи към портика.

Борис умишлено остави за накрая най-важното сетиво, защото единственото възприятие на Мила от преследвача е било слухово.

— Слухът…

— Не чувам нищо, освен моите стъпки.

— Чуй по-добре.

Горан забеляза, че по лицето на Мила се зараждаше бръчка, точно между очите, заради усилието да си спомни.

— Чувам ги! Сега различавам и неговите стъпки!

— Чудесно, но искам да се съсредоточиш още повече…

Мила се подчини. После каза:

— Какво беше това?

— Не знам. Ти си сама там, аз не чух нищо — отговори Борис.

— И все пак имаше нещо!

— Какво?

— Онзи звук…

— Какъв звук?

— Нещо… метално. Да! Нещо метално, което пада! Пада на земята, върху чакъла!

— Опитай се да бъдеш по-точна.

— Не знам…

— Давай, давай…

— Това е… една монета.

— Монета, сигурна ли си?

— Да! Дребна монета! Падна от него и той не забеляза!

Неочаквано се появи следа. Трябваше да открият монетата на площадчето. Да я намерят и да снемат отпечатъци. Така можеха да стигнат до преследвача. И дано да е бил Алберт.

Мила продължаваше да държи очите си затворени, но не преставаше да повтаря:

— Една монета! Една монета!

Борис отново взе нещата в свои ръце.

— Добре, Мила. Сега ще те събудя. Ще броя до пет, после ще плесна с ръце и ти ще отвориш очи.

Започна да произнася отчетливо:

— Едно, две, три, четири… и пет!

Мила отвори очи. Изглеждаше объркана, дезориентирана. Опита да се изправи, но Борис я натисна надолу, като сложи внимателно ръка върху рамото й.

— Още не, може да ти се замае главата.

— Проработи ли? — попита тя, вперила очи в него.

Борис се засмя:

— Както изглежда, имаме улика.

 

 

„Трябва да я намеря на всяка цена — каза си, докато ровеше с ръка из чакъла на площадчето. — Поставен е на карта моят престиж… Животът ми.“

Затова беше толкова внимателна. И трябваше да действа бързо. Нямаше много време.

Всъщност оставаха малко метри за преравяне. Точно тези, които я отделяха от бунгалото, както онази вечер. Пълзеше, нехайна за изцапаните джинси. Ровеше с ръце из белите камъчета, по кокалчетата вече имаше кървящи следи от малките ранички, изпъкващи изпод покриващата ги пепел. Но болката не я дразнеше, даже й помагаше да се съсредоточи.

„Монетата — продължаваше да си повтаря. — Как така не съм се усетила?“

Нищо по-лесно от това някой да я е намерил. Клиент, или пък пазачът.

Дойде в мотела преди другите, защото вече не се доверяваше на никого. Имаше чувството, че и нейните колеги вече не й се доверяват.

„Трябва да побързам!“

Преместваше камъчетата, хвърляше ги зад гърба си и междувременно хапеше устните си. Нервираше се. Сърдеше се на себе си и на целия свят. Вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да свали напрежението.

Кой знае защо, си спомни за една случка от времето, когато беше току-що завършила академията новачка. Още тогава си личаха затвореният й характер и затрудненото общуване с другите. Сложиха я в патрул с по-възрастен колега и той не я понасяше. Преследваха заподозрян по уличките на китайския квартал. Бягаше много бързо и не успяха да го хванат, но на нейния колега му се стори, че минавайки от задната страна на един ресторант, е хвърлил нещо във вана със стриди. Затова я накара да се потопи до колене в застоялата вода и да опипва между онези вмирисани мекотели. Естествено, не откри нищо. И вероятно само я обучаваше, като новобранка. Оттогава не ядеше стриди, но научи един важен урок.

Също и грапавите камъчета, премествани толкова трескаво от нея, бяха един тест.

За да покаже на самата себе си, че още е в състояние да извлича най-доброто от нещата. Отдавна имаше този талант. И точно докато се възхищаваше на уменията си, една мисъл прониза съзнанието й. Както в случая с възрастния колега, така и сега някой я беше взел на подбив.

Всъщност нямаше никаква монета. Изиграха я.

В момента, когато Сара Роза стигна до това заключение, повдигна глава и видя приближаващата се Мила. Разкрита и безсилна, при вида на по-младата й колежка гневът й се изпари, а очите се напълниха със сълзи.

— Държи дъщеря ти, нали? Тя е номер шест.