Донато Каризи
Шепнещият (23)

22

— Имахме проблем заради претоварване на мрежата — каза началникът на частните охранители в „Капо Алто“, когато Сара Роза поиска от него обяснение за трите часа прекъсване в записите на камерите отпреди седмица. Предполагаха, че тогава Алберт е внесъл тялото на момичето в къщата на Кобаши.

— А този факт не ви ли разтревожи?

— Не, госпожо…

— Разбирам — и не добави нищо друго, но погледна капитанските нашивки, изложени на показ върху униформата му. Фалшив чин, както и неговата длъжност впрочем. Охранителите трябваше да гарантират безопасността на живущите, но в действителност бяха само бодибилдъри в униформа. Единственото им обучение се състоеше в платен тримесечен курс, провеждан от пенсионирани полицаи към седалището на наелата ги фирма. Снаряжението им представляваше свързани към уоки-токи слушалки и лютив спрей. Затова за Алберт не е било трудно да ги изиграе. Освен това в оградата беше открит пробив от метър и половина, останал незабелязан заради живия плет, който покриваше изцяло стената. Този естетически каприз беше направил безполезна единствената истинска охранителна мярка в „Капо Алто“.

Сега трябваше да разберат защо Алберт е избрал точно това място и точно това семейство.

Опасението, че се намира пред един нов Александър Берман, подтикна Рош да разреши всякакви методи на разследване, даже и най-инвазивните, за Кобаши и жена му.

Борис беше натоварен да изцеди зъболекаря.

Човекът вероятно нямаше представа какъв специален подход ще му бъде приложен в следващите часове. Да изтърпиш разпит, воден от професионалист, по нищо не прилича на случващото се ежедневно в полицейските участъци на половината свят, където всичко се основава на пречупването на заподозрения посредством дълги часове психологически натиск и принудително бодърстване, докато отговаря на едни и същи въпроси.

Борис почти никога не залагаше на това разпитваните да изпаднат в противоречие: беше наясно, че стресът често води до негативни последици за свидетелските показания, а те можеха да бъдат атакувани в съда от някой добър адвокат. Не го интересуваха нито половинчатите признания, нито опитите за споразумение от страна на заподозрените, когато се усетеха натясно.

Не. Специалният агент Клаус Борис изискваше единствено пълни признания.

Мила го видя в кухнята на Студиото, докато се приготвяше да излезе на сцената. Защото всъщност точно за това ставаше дума: за представление, в което ролите често се разменят. Борис щеше да си послужи с измама и да пробие защитата на Кобаши.

С навити ръкави на ризата и бутилка вода в ръката крачеше напред-назад, за да си тренира краката: за разлика от Кобаши Борис нямаше да седне и за миг, за да доминира с ръста си през цялото време.

Междувременно Стърн го запознаваше със събраните набързо сведения по адрес на заподозрения.

— Зъболекарят избягва част от данъците. Има офшорна сметка, в която постъпват приходите на черно от амбулаторията и премиите от голф турнирите, в които участва като полупрофесионалист почти всеки уикенд… Госпожа Кобаши пък предпочита друго хоби: всяка сряда следобед се среща с един известен адвокат в хотел в центъра. Излишно е да добавям, че адвокатът играе голф с мъжа й всяка събота и неделя…

Тези сведения щяха да се превърнат в шперца на разпита. Борис щеше да ги използва на малки дози и в необходимия момент, за да накара зъболекаря да рухне.

Стаята за разпити беше оборудвана много преди Студиото, намираше се до спалното помещение. Беше тясна, задушна, без прозорци и с единствена врата, която Борис щеше да заключи веднага след влизането вътре със заподозрения. После щеше да мушне ключа в джоба си, както правеше винаги: един обикновен жест, утвърждаваш господстващата му позиция.

Неоновата лампа светеше мощно и досадно жужеше: този звук участваше в средствата за натиск на Борис. Той си слагаше тапи в ушите и така смекчаваше въздействието.

Фалшиво огледало отделяше стаята от съседното помещение с независим вход — за другите от групата, които биха присъствали на разпита. Беше много важно разпитваният винаги да е обърнат с профил към огледалото и никога срещу него: трябваше да се чувства наблюдаван, без да може да отвърне на този невидим поглед.

Както масата, така и стените бяха боядисани в бяло: монохромността не му позволяваше да намери точка, върху която да концентрира вниманието си и да обмисля отговорите. Единият крак на стола му беше по-къс и щеше да се клати през цялото време, за да го изнервя.

Мила влезе в съседната стая, докато Сара Роза подготвяше апарата за гласов стрес анализ, който щеше да измери стреса по колебанията на гласа. Микротрептения, предизвикани от мускулните контракции, определят честотата за минута в диапазона между десет и дванайсет херца. Когато някой лъже, количеството кръв в гласните струни намалява заради напрежението и в резултат на това трептенето им намалява. Един компютър щеше да анализира неуловимите колебания в думите на Кобаши и да разкрие лъжите.

Но най-важната техника, която специалният агент Клаус Борис щеше да използва — и в която на практика беше майстор, — си оставаше наблюдението на поведението.

Доведоха Кобаши в стаичката за разпити след учтива покана — но без предупреждение, — за да даде пояснения. Агентите, които имаха задача да го вземат от хотела, където беше отседнал с близките си, го сложиха да седне сам на задната седалка на колата и обиколиха доста, докато стигнат Студиото: така той се почувства още по-неуверен и обзет от съмнения.

Тъй като ставаше дума за неформален разговор, Кобаши не пожела да присъства адвокат. Боеше се, че подобно изискване ще предизвика подозрения. Борис разчиташе точно на това.

Вътре в стаичката имаше измъчен вид. Мила го огледа. Носеше жълт летен панталон. Вероятно част от костюмите за голф, с които беше заминал на ваканция в тропиците, а сега единственото му облекло. От цикламения на цвят кашмирен пуловер се подаваше якичката на бяла фланелка поло.

Осведомиха го, че след малко ще дойде следовател, за да му зададе няколко въпроса. Кобаши се съгласи и сложи ръце в скута си — в защитна позиция.

Борис наблюдаваше отвъд огледалото, позволи си дълга пауза, за да го изучи по-добре.

Върху масата Кобаши забеляза папка с името си отгоре, сложена там от Борис. Зъболекарят не си и помисляше да я докосне, нямаше и да погледне по посока на огледалото: беше наясно, че го наблюдават.

А в папката нямаше нищо.

— Изглежда като в чакалнята на някой зъболекар, нали? — иронизира Сара Роза, докато се взираше в клетника през стъклото.

После Борис обяви:

— Добре, започваме!

След малко влезе в стаята за разпити. Поздрави Кобаши, заключи вратата и се извини за закъснението. Изясни още веднъж, че въпросите му са само за доизясняване, после взе папката от масата и я отвори. Престори се, че чете нещо в нея.

— Доктор Кобаши, вие сте на четиресет и три години, нали?

— Точно така.

— Откога упражнявате професията на зъболекар?

— Аз съм хирург ортодонт — държеше да уточни той. — И работя от петнайсет години.

Известно време Борис изучаваше своите невидими писаници.

— Мога ли да попитам колко е бил доходът ви през миналата година?

Човекът леко потрепна. Борис нанесе първия удар: позоваването на дохода означаваше, че намеква за данъците.

Както и предполагаха, зъболекарят безсрамно излъга за финансовото си положение: на Мила не й остана друго, освен да заключи колко наивен е, щом като го прави. Този разговор засягаше само едно убийство и ако изникнеше фискална информация, тя нямаше да има никаква тежест, нито пък можеха да бъдат предоставени на данъчните власти.

Човекът излъга също и за други неща, като си мислеше, че би могъл лесно да насочва отговорите си. За известно време Борис го остави.

Мила познаваше тази игра. Беше виждала да я играят някои от нейните колеги от старата школа, но специалният агент несъмнено я практикуваше на много по-високо ниво.

Когато някой човек лъже, трябва да извършва усилена психическа дейност, за да компенсира напрежението. За да изглеждат отговорите му по-достоверни, е принуден да черпи от вече натрупаната в неговата памет истинна информация и да прибягва към механизмите на логическата обработка, за да я смеси с разказваните лъжи.

Това изисква огромни усилия, както и постоянно използване на въображението.

Всеки път, когато разказваме някоя лъжа, трябва да си спомняме всички факти, с които тя да бъде поддържана. Когато лъжите са много, играта става сложна. Нещо като жонгльора в цирка, който върти чинии на пръчка. Всеки път, когато прибави нова, упражнението става все по-сложно и той е принуден да търчи насам-натам, без да спира.

Точно тогава ставаме по-слаби и изложени на показ.

В случай че Кобаши си послужеше със своето въображение, Борис щеше да го разбере веднага. Нарастването на вълнението предизвиква дребни аномални действия, като свиване на раменете, потриване на ръцете, масажиране на слепоочията или китките. Често пъти те са придружени от физиологични изменения — обилно потене, повишаване тоналността на гласа и неконтролирани движения на очите.

Но един специалист като Борис знаеше, че това също са и признаци за лъжи и трябва да бъдат възприемани като такива. За да получиш доказателство, че субектът лъже, е необходимо да го доведеш дотам, че той да поеме своята отговорност.

Когато Борис сметна, че Кобаши се чувства достатъчно сигурен в себе си, премина към контраатака, като вмъкваше във въпросите факти, свързани с Алберт и с изчезването на шестте момичета.

Два часа по-късно Кобаши беше омаломощен от непрекъснатите атаки с все по-интимни и настоятелни въпроси. Борис беше стегнал обръча около него, ограничавайки възможностите му за защита. Зъболекарят вече не мислеше да извика адвокат, искаше само да излезе възможно най-бързо оттук. Както беше рухнал психически, можеше да каже всяко нещо, само и само да излезе отново навън. Може би даже да признае, че е самият Алберт.

Само че нямаше да е вярно.

Когато Борис си даде сметка за това, излезе от стаята с извинението, че ще му донесе чаша вода. Присъедини се към Горан и останалите в помещението зад огледалото.

— Няма нищо общо и не знае нищо — осведоми ги.

Горан кимна.

Сара Роза се беше върнала преди малко с резултатите от анализа на компютрите и разпечатките на джиесемите, собственост на семейство Кобаши, които не бяха довели до никакъв резултат. Нищо интересно и при техните приятели и посещенията им.

— Тогава в дъното е къщата — заключи криминологът.

Дали жилището на Кобаши не е било сцена — както в случая със сиропиталището — на нещо ужасно, което никога не е излязло наяве?

Само че и тази теория не издържаше.

— Вилата е построена скоро върху единствения парцел в комплекса, останал свободен. Завършена е преди около три месеца и Кобаши са първите и единствени собственици — изясни Стърн.

Горан не се даваше:

— Тази къща крие някаква тайна.

Стърн го разбра мигновено и попита:

— Откъде започваме?

Горан помисли за момент, после разпореди:

— Започвайте да копаете в градината!

Отначало пуснаха обучени кучета, способни да подушват човешки останки на голяма дълбочина. После дойде ред на георадарите, които проучиха още по-надолу, но на зелените екрани не се появи нищо подозрително.

Мила наблюдаваше поредицата от действия на работещите хора. Беше в очакване Чанг да я осведоми за самоличността на намереното в къщата момиче след сравнение с ДНК теста на родителите на жертвите.

Започнаха да копаят около три следобед. Малките багери отстраняваха почвата в двора, като унищожаваха премислената градинска архитектура, вероятно струвала много усилия и пари. Сега изрязваха и натрупваха най-безцеремонно всичко върху камионите.

Шумът от дизеловите мотори нарушаваше спокойствието в „Капо Алто“. Не стига това, ами вибрациите от багерите постоянно активираха алармата на семейното мазерати.

След градината търсенето продължи вътре във вилата. Свързаха се със специализирана фирма, за да махне тежките мраморни плочи в салона. Вътрешните стени бяха прослушани в търсене на кухини, до които после стигнаха с удари на кирка. Мебелите също имаха нещастна съдба: разглобени и разхвърляни парче по парче, вече не ставаха за нищо. Разкопките продължиха в избата и в зоната на основите.

Рош беше разрешил този погром. Отделът не можеше да си позволи още един провал, даже и с цената на дело за милионни щети. Но Кобаши нямаха никакво намерение да се върнат отново у дома. Собствеността им беше непоправимо омърсена от ужаса. Щяха да продадат имота на цена, по-ниска от покупната, тъй като със спомена за случилото се техният лъскав живот вече нямаше да бъде същият.

Около шест следобед нервността на работещите на местопрестъплението беше осезаема.

— Дали някой може да изключи тази проклета аларма? — изкрещя Рош, като сочеше към близкото мазерати.

— Не успяваме да открием дистанционните на колите — отговори Борис.

— Извикайте зъболекаря и нека ви ги даде! Нужно ли е аз да ви казвам всичко?

Въртяха се напразно. Вместо да ги обедини, напрежението ги настройваше един срещу друг. Бяха излъгани в очакванията си заради невъзможността да решат загадката, измислена за тях от Алберт.

— Защо е облякъл момичето като кукла?

Въпросът подлудяваше Горан. Мила не беше го виждала такъв. Имаше нещо лично в приетото предизвикателство. Нещо, за което може би даже и криминологът не си даваше сметка. И което непоправимо минираше способността му да разсъждава трезво.

Стоеше настрана, изнервена от очакването. Какъв ли смисъл имаше поведението на Алберт?

В малкото дни на тесен контакт с групата и методите на доктор Гавила научи много неща. Например че серийният убиец е субект, който нанася ударите си в различни времеви интервали — от няколко часа до месеци и даже години — и е принуден да повтаря поведението си, без да може да спре. Затова в дъното на действията му отсъстват мотиви като гняв или отмъщение. Серийният убиец извършва всичко това заради повторяемостта на една особена мотивация, каквато е нуждата или удоволствието да убива.

Но Алберт опровергаваше напълно тази дефиниция.

Беше отвлякъл момичетата, за да ги убие веднага, с изключение на едно от тях. Защо? Не изпитваше удоволствие от убийството като такова, служеше си с него само за да привлича вниманието. Но не върху себе си, а върху други. Александър Берман, педофил. Роналд Дермис, подобен на него, на когото е предстояло да се захване за работа.

Благодарение на Алберт и двамата бяха спрени. Всъщност беше оказал услуга на обществото. Парадоксално, но можеше да се каже, че върши зло с добри намерения.

Но кой наистина беше Алберт?

Обикновен човек — защото за това ставаше дума, а не за чудовище или привидение, — който в настоящия момент си живееше необезпокоявано. Пазаруваше, скиташе по улиците, срещаше се с хора — продавачки, минувачи, съседи, — а те съвсем не подозираха кой е той в действителност.

Крачеше сред тях и беше невидим.

Отвъд тази фасада се намираше истината. А истината се състоеше от насилие. С него серийните убийци изпитват усещане за власт, което поне временно потиска чувството им за малоценност. Чрез извършеното насилие постигат двоен резултат: изпитват удоволствие и се чувстват могъщи. При това без да има нужда да поддържат отношения с някого. Максимален резултат с минимална доза съпътстващи разочарования.

„Тези индивиди сякаш съществуват единствено посредством смъртта на другите“ — помисли си Мила.

В полунощ алармата от колата на Кобаши още отброяваше изминалото време и напомняше неумолимо на всички, че положените досега усилия са били повече от безполезни.

От недрата на къщата нямаше новини. На практика вилата беше изтърбушена, но стените не разкриха никаква тайна.

Докато Мила седеше на тротоара пред къщата, я приближи Борис с джиесем в ръка.

— Опитвам се да звънна, но няма сигнал…

Мила погледна своя телефон.

— Сигурно затова Чанг още не се обажда, за да ми съобщи резултата от ДНК теста.

Борис посочи около себе си:

— Е, утешително е да узнаем, че и на богатите им липсва нещо, нали?

Засмя се, сложи телефона си в джоба и седна до нея. Мила още не му беше благодарила за парката, затова използва случая да го направи сега.

— За нищо — отговори той.

В този момент забелязаха, че частните охранители на „Капо Алто“ се разполагат около къщата и образуват кордон.

— Какво става?

— Идва пресата — осведоми я той. Рош разреши да снимат вилата: няколко минути за телевизионните новини, за да покаже, че правим всичко възможно.

Тя загледа тези измислени полицаи, докато заемаха местата си: бяха смешни в униформите си в синьо и оранжево, ушити по мярка, за да изпъкват мускулестите тела, със суровото изражение на лицето и слушалките на уоки-токито, които трябваше да им придават изключително професионален вид.

„Идиоти, Алберт ви изигра, като проби дупка в стената и блокира камерите ви с едно обикновено късо съединение!“ — помисли.

— След толкова часове без никакъв отговор Рош сигурно се е разпенил…

— Той винаги намира начин да се измъкне, не се притеснявай.

Борис извади хартийки и пакет тютюн и мълчаливо започна да си свива една цигара. Мила имаше чувството, че иска да я попита нещо, но не директно. И нямаше да му помогне, ако и тя си мълчи.

Реши да опита:

— Как прекара двайсет и четирите часа, които Рош ви отпусна?

Той беше уклончив.

— Спах и разсъждавах по случая. Понякога трябва да проясним мислите си… Разбрах, че вчера вечерта си излизала с Гавила.

„Ето, най-накрая го каза!“ Но Мила грешеше, като смяташе, че тези думи са продиктувани от ревност. Намеренията му бяха други и тя го разбра от следващото изречение.

— Мисля, че той доста изстрада.

Говореше за жената на Горан и го правеше с толкова натъжен тон, че ставаше ясно: каквото и да беше се случило с онази двойка, имаше отражение и върху групата.

— Наистина не знам нищо. Той не ми говори за това. Само спомена в края на вечерята.

— Тогава по-добре да го научиш сега…

Преди да продължи, Борис си запали цигарата, дръпна дълбоко и издиша дима. Търсеше думите.

— Съпругата на доктор Гавила беше великолепна жена, не само красива, но и любезна. Не съм броил колко пъти всички сме оставали в тяхната къща да ядем. Беше една от нас, сякаш и тя имаше някаква роля в групата. Когато се занимавахме с труден случай, тези вечери бяха единственото облекчение след изпълнения с кръв и трупове ден. Един ритуал на помирение с живота, не знам дали съм достатъчно ясен…

— А после какво стана с нея?

— Случи се преди година и половина. Отиде си без предупреждение, без никакъв знак.

— Изоставила го е?

— Не само Гавила, но също и Томи, единствения им син. Едно много мило дете, оттогава живее с баща си.

Мила беше усетила, че върху криминолога тежеше мъката от раздялата, но не си я представяше така. „Как може една майка да изостави детето си“ — се запита.

— Защо си е отишла?

— Никой не разбра. Може би си е имала друг, може би се е уморила от този живот, кой знае… Не му остави дори една бележка. Стегна си куфарите и замина. Точка.

— Аз нямаше да издържа, без да узная причината.

— Странното е, че той никога не поиска да открием къде е.

Тонът на Борис се промени, преди да продължи, се огледа наоколо, за да се увери, че Горан не е наблизо.

— И има нещо, което Гавила не знае и не бива да узнава…

Мила кимна, за да го увери, че може да разчита на нея.

— Няколко месеца по-късно аз и Стърн я открихме. Живееше в едно крайбрежно градче. Не отидохме направо при нея, но се показахме на улицата с надеждата, че ще се приближи да говорим.

— И тя…

— Учуди се, като ни видя, но после ни поздрави с жест, наведе поглед и продължи.

Последва тишина, която Мила не можа да си обясни. Борис хвърли фаса, нехаен за лошия поглед на един от охранителите, който веднага отиде да го вдигне от тревата.

— Защо ми разказа това, Борис?

— Защото доктор Гавила е мой приятел. И ти също, макар и отскоро.

Борис сигурно беше усетил нещо, което нито тя, нито Горан още бяха фокусирали. Нещо, което ги засягаше. И само се опитваше да защити и двамата.

— Когато тя си отиде, Гавила се държа мъжки. Трябваше да го направи най-вече заради детето. Към нас изобщо не се промени. Изглеждаше винаги същият: точен, акуратен, действен. Започна да се занемарява единствено в облеклото. Но това беше нещо дребно, не беше повод да се разтревожим. После дойде случаят „Уилсън Пикет“…

— Като певеца?

— Да, нарекохме го така.

Очевидно беше, че Борис вече съжаляваше, задето е започнал. Затова се ограничи само да добави:

— Нещата се объркаха. Имаше грешки и някой заплаши, че ще разпусне групата и ще уволни доктор Гавила. Рош ни защити и настоя да останем на местата си.

Мила се готвеше да попита какво се е случило, убедена, че накрая Борис ще й разкаже, когато алармата на семейното мазерати отново запищя.

— Мамка му, този звук ти пронизва мозъка!

В този момент Мила случайно погледна към къщата и в един миг регистрира серия от картини, които привлякоха вниманието й: по лицата на частните охранители се беше появило същото изражение на досада и всички посегнаха към слушалките на уоки-токито си, сякаш се беше появила внезапна и непоносима интерференция.

Мила отново насочи поглед към колата. Извади от джоба си телефона: продължаваше да няма обхват. Дойде й една идея.

— Има едно място, където още не сме търсили… — каза на Борис.

— На кое място?

Тя посочи нагоре.

— В ефира.

По-малко от половин час след това в нощния студ експертите от групата по електроника вече бяха започнали да изследват пространството. Всеки от тях имаше слушалки и държеше в ръцете си малка параболична антена, насочена нагоре. Обикаляха наоколо — бавни и безмълвни като призраци — и се опитваха да уловят евентуални радиосигнали или подозрителни честоти, в случай че ефирът криеше някакво съобщение.

Всъщност съобщение имаше.

Беше онова, което интерферираше с алармата в колата на Кобаши и пречеше на обхвата на джиесемите. Освен това се чуваше в уоки-токитата на охранителите под формата на непоносимо пищене.

Когато хората от групата по електроника го откриха, установиха, че по-скоро е слабо.

Малко след това звуците бяха прехвърлени към един приемник.

Събраха се около апарата, за да чуят онова, което мракът имаше да им каже.

Не бяха думи, а звуци.

Потънали в море от шумове, откъдето изплуваха от време на време, за да изчезнат отново. Но имаше някаква хармония в тази последователност от еднакви ноти. Къси и после удължени.

— Три точки, три тирета и отново три точки — преведе Горан в полза на присъстващите. На езика на радиокодовете, прочут в целия свят, тези елементарни звуци имаха само едно значение.

SOS.

— Откъде идва? — попита криминологът.

Техникът погледна за момент спектъра на сигнала, който се разпадаше, за да се появи после върху монитора. После вдигна поглед към улицата и посочи:

— Откъм отсрещната къща.