Робърт Хауърд
Мошеници в дома (3)

2.

Скоро след като Мурило напусна килията, в която бе затворен Конан, Атикус донесе на затворника поднос с храна, към която между другите неща бе добавил говежди бут и халба с пиво. Кимериецът се нахвърли жадно на храната, а Атикус направи една последна обиколка, за да се убеди, че всичко е в ред и че никой няма да бъде свидетел на „бягството“. И тъкмо докато бе зает с това, въоръжен отряд влезе в затвора и го арестува. Мурило бе сбъркал, приемайки, че този арест означава разкриване на плановете за бягството на Конан. Поводът беше съвсем друг — Атикус бе проявил небрежност при връзките си с подземния свят и трябваше да плаща за минали грехове.

Мястото му веднага бе заето от друг надзирател — флегматично същество, което не би нарушило задълженията си за никакъв подкуп. Той бе дотолкова лишен от въображение, че изглеждаше просто екзалтиран от новия си пост.

След отвеждането на Атикус под стража новият надзирател направи първата си обиколка на килиите. Минавайки покрай тази на Конан, чувството му за ред бе разтърсено от гледката на затворника, който, освободен от веригите си, гризеше последните останки по един огромен кокал. Надзирателят бе толкова объркан, че направи грешката да влезе в килията сам, вместо да повика и пазачите от другите части на затвора. Това бе първата и последната грешка при изпълнение на служебните му задължения. Конан го удари по главата с говеждия кокал и без да бърза, излезе от килията. Както му бе казал Мурило, нощем тук имаше само един пазач на пост. Кимериецът се озова зад стените на затвора, възползвайки се от ключовете, които бе взел, толкова бързо и лесно, колкото би било, ако планът на Мурило бе успял.

Скрит в сянката на стената на затвора, Конан поспря, за да обмисли плана на бъдещите си действия. Той съзнаваше, че след като се бе измъкнал от затвора сам, вече не дължи нищо на Мурило; все пак обаче именно Мурило бе свалил оковите му и бе наредил да му бъде занесена храна, а без тези две неща бягството му щеше да бъде невъзможно. Конан реши, че е в дълг пред Мурило и тъй като бе човек, който държи да плаща дълговете си, реши да изпълни обещанието, дадено на младия аристократ. Но по-напред трябваше да се погрижи за себе си.

Той захвърли изпокъсаната туника и тръгна в нощта гол, ако не се броеше набедрената му препаска. Вървейки, опипа острието на кинжала, който бе задигнал — оръжие, убиващо светкавично, двуостро и дълго около половин метър. Той се запромъква през тесни улички и потънали в тъмнина площади, докато накрая се озова там, закъдето бе тръгнал — в Лабиринта. Можеше да се оправя с лекота в плетеницата му, въпреки че Лабиринта действително представляваше лабиринт от тъмни улици, затворени дворове, тайни проходи, загадъчни звуци и зловонни миризми. Улиците не бяха павирани; кал и мръсотия се смесваха в отвратителна каша. Канализацията беше нещо непознато: боклука струпваха направо покрай стените. Ако не внимаваше, пешеходецът можеше да загуби равновесие и да затъне до кръста в локва, от чиято воня на човек се повдигаше. Не би било нещо необикновено и да се спъне в труп с прерязано гърло или с разбита глава, натикана в калта. Почтените хора заобикаляха Лабиринта; и не без основание.

Конан достигна целта си, без да бъде забелязан, точно в момента, когато онзи, когото той жадуваше да види, си тръгваше. Докато кимериецът дебнеше в сянката на двора, жената, която го бе предала на полицията, се сбогуваше с новия си любовник на прага на стаята си на горния етаж. След като вратата се затвори зад гърба му, младият нехранимайко опипом тръгна надолу по скърцащото стълбище, потънал в собствените си мисли, които, както при повечето жители на Лабиринта, бяха свързани най-вече с търсене на начини за незаконно придобиване на чужда собственост. Насред стълбището той изведнъж спря и косата му настръхна. Смътно различима грамада се бе свила в тъмнината пред него и чифт очи блестяха като очите на преследвано животно. Зверското ръмжене бе последното, което той чу в живота си, когато чудовището се хвърли върху него и нещо остро разпори корема му. Нещастникът издаде слаб вик и се свлече на стълбите.

Варваринът се изправи за момент над него с очи, светещи в тъмнината. Той знаеше, че звукът е чут, но и хората в Лабиринта знаеха, че трябва да се интересуват само от собствените си работи. Смъртен вик откъм тъмно стълбище тук не бе нещо необикновено. Някой можеше да се осмели да любопитства, но само след безопасно дълго време.

Конан изкачи стъпалата и спря пред добре познатата му врата. Тя бе затворена отвътре, но острието мина между нея и рамката и повдигна резето. Той влезе, затвори я зад себе си и се изправи срещу жената, която го бе предала на полицията.

Младата жена седеше, кръстосала крак връз крак, на разхвърляното си легло. Тя пребледня и го изгледа сякаш виждаше призрак. Беше чула задавения вик откъм стълбището, а сега забеляза и кръвта по кинжала в ръката му. Ужасена от онова, което можеше да й се случи, тя реши да не губи никакво време в оплакване на любовника си. Започна горещо да моли за пощада, но думите й излизаха почти неразбираеми. Конан не отговори; той просто стоеше и гневно я гледаше с пламтящия си поглед, опипвайки с палец острието на кинжала.

После прекоси стаята, а тя отстъпваше към стената, трескаво ридаейки за милост. Сграбчил я без особена нежност за русите кичури, той я издърпа от леглото. Мушна кинжала обратно в ножницата, взе извиващата се пленница под мишница и се запъти към прозореца. Както при повечето къщи от този тип и тук имаше перваз, който обикаляше около всеки етаж и представляваше нещо като продължение на перваза на самия прозорец. Конан отвори прозореца с ритник и стъпи на тесния външен издатък. Ако имаше наблизо будни хора, те можеха да видят странна гледка: един внимателно пристъпващ мъж носеше под мишница ритащо полуголо момиче…

Стигнал до мястото, което търсеше, Конан спря, придържайки се за стената със свободната си ръка. Вътре в къщата се появи шум, който показваше, че тялото най-сетне е открито. Пленницата му хленчеше и се извиваше, не преставайки с молбите си. Конан погледна към мръсотията по уличките под него, вслуша се за последен път в молбите на момичето и след това я хвърли с максимална точност в една отходна яма. За един кратък момент той проследи плискането и ритането, което се разнасяше отдолу, и се изсмя с нисък, гърлен смях. После вдигна глава и без да обръща особено внимание на нарастващия шум в къщата, реши, че е време да убие Набонидий.