Робърт Хауърд
Мошеници в дома

Лишен от илюзиите, че е възможно да избегне свръхестествените препятствия при упражняването на неговото занятие във вече твърде горещата под краката му Немедия, Конан се насочва отново към Коринтия, където в един малък град-държава продължава да се занимава с незаконно придобиване на чужда собственост. По това време е на деветнадесет години, закоравял и по-опитен, макар и не по-склонен към предпазливост, отколкото когато се появява за пръв път в южните кралства.

1.

На дворцовия празник Набонидий, Червения жрец, който бе истинският управник на града, докосна изискано ръката на Мурило. Младият аристократ се обърна, за да установи, че жрецът го гледа загадъчно, и се зачуди какво ли означава това. Без да промълви дума, Набонидий се поклони и подаде на Мурило малък съд. Младият благородник, който знаеше, че Набонидий не прави нищо просто така, се извини пред останалите при първата удала му се възможност и бързо се върна в стаята си. Там той отвори съда и намери в него човешко ухо, което позна по особения му белег. Обилна пот изби по тялото му и той вече не се съмняваше в онова, което погледът на Червения жрец искаше да каже.

Но Мурило, независимо от парфюмираните си черни къдрици и натруфените одежди, не бе от онези, които покорно скланят глава под ножа. Той не знаеше дали Набонидий само си играе с него, или му дава шанс доброволно да се оттегли в изгнаничество, но самият факт, че все още е жив и на свобода доказваше, че са му отпуснати поне няколко часа, па макар и само за размисъл. Той обаче не се нуждаеше от размисъл, за да вземе решението, трябваше му средството. И Съдбата му обезпечи това средство, хващайки се на работа в бордеите и свърталищата в бедните предградия, докато младият благородник потръпваше и кроеше планове в онази част на града, където се издигаха палатите, украсени със слонова кост и пурпурни мраморни кули.

Имаше един жрец на Ану, чийто храм, намиращ се на границата с предградията, бе средище на нещо повече от набожност. Свещеникът беше дебел и достолепен и служеше едновременно като пласьор на крадени стоки и информатор на полицията. Той можеше лесно да упражнява двата занаята, защото храмът му граничеше с Лабиринта — плетеница от кални, криволичещи улички и мръсни свърталища, в които се отбиваха най-смелите крадци на кралството. А най-дръзки сред тях бяха един гъндъреец — дезертирал от наемниците, и един варварин кимериец. Благодарение на жреца на Ану гъндъреецът бе заловен и обесен на пазарския площад. Но кимериецът беше успял да избяга и, научил за непочтеността на жреца и неговото предателство, бе влязъл в храма на Ану през нощта и бе отрязал главата на жреца. В града настана смут, но издирването на убиеца щеше да е безплодно, ако една жена не го бе издала на властите и не бе завела капитана на стражата и неговия отряд до стаята, в която варваринът лежеше пиян.

Връщайки се светкавично към обичайния за него начин на живот, Конан изкорми капитана, проби си път през нападателите и щеше да избяга, ако не бе алкохолът, който все още замъгляваше сетивата му. Объркан и полузаслепен, той не улучи отворената врата в опита си за бягство и удари главата си в каменната стена с такава сила, че падна в несвяст. Когато дойде на себе си, вече се намираше в най-строго охранявания затвор на града, прикован за стената с вериги, които дори варварските му мишци не бяха в състояние да разкъсат.

И именно в неговата килия пристигна Мурило, маскиран и загърнат в широка черна пелерина. Кимериецът го изгледа с интерес, вземайки го за палача, дошъл да го изпрати на онзи свят. Мурило поправи недоразумението и на свой ред го огледа с интерес. Примитивната мощ на мъжа бе очевидна даже в полумрака на килията и въпреки окованите му крайници. В могъщото му мускулесто тяло се съчетаваше силата на гризли с бързината на пантера. Изпод разбърканата черна грива на главата му сините очи блестяха с неукротима свирепост.

— Искаш ли да живееш? — попита Мурило. Варваринът изсумтя и в очите му се мярна искрен интерес.

— Ако организирам бягството ти, ще ми направиш ли услуга? — зададе нов въпрос благородникът.

Кимериецът не отговори, но настойчивостта в погледа му каза достатъчно.

— Искам да убиеш един човек.

— Кой?

Гласът на Мурило спадна до шепот:

— Набонидий, жрецът на краля.

Кимериецът не показа нито изненада, нито колебание. Той не изпитваше страх или почтителност пред властта, с която цивилизацията удостоява някои хора. Крал или просяк — за него това беше едно и също. Нито пък се запита защо Мурило е дошъл тук, в затвора, при положение че крайните квартали гъмжаха от убийци.

— Кога ще избягам? — осведоми се той.

— До един час. В този сектор има само един пазач през нощта. Може да бъде подкупен и вече е подкупен. Ето, това са ключовете за веригите ти. Ще те освободя и ще си тръгна. След час пазачът Атикус ще отключи вратата на килията ти. Ще го вържеш с ремъци, които ще направиш, като разкъсаш туниката си, така че щом го намерят по-късно вързан, за да помислят, че си избягал с помощ отвън и той да не бъде заподозрян. Веднага иди в дома на Червения жрец и го убий. След това в „Свърталището на плъха“ един човек ще те очаква, за да ти даде кесия със злато и кон. С тях ще можеш да избягаш от града и да напуснеш страната.

— Махни тези проклети вериги от мен — каза кимериецът. — И нека пазачът ми донесе храна. В името на Кром, цял ден съм на мухлясал хляб и вода и вече умирам от глад.

— Ще бъде направено, но помни: не трябва да бягаш оттук, преди да съм се прибрал у дома.

Освободен от веригите си, варваринът се изправи и протегна тежките си ръце, които изглеждаха огромни в мрака на малката килия. Мурило отново почувства, че ако има човек, който да може да изпълни задачата, то това е този кимериец. След като повтори няколко пъти инструкциите си, той напусна затвора, давайки заповед на Атикус да отнесе пиво и чиния с месо на затворника. Можеше да има доверие на пазача не само заради парите, които му бе дал, но и поради информацията, с която разполагаше за него.

Когато се върна в стаята си, Мурило отново изпадна в плен на страховете си. Набонидий щеше да нанесе удара си чрез краля, в това той бе сигурен. И тъй като кралските гвардейци все още не бяха пред вратата му, жрецът не бе казал нищо на краля… засега. Но утре, без съмнение, той щеше да го стори… ако доживееше до утре.

Мурило вярваше, че кимериецът ще бъде лоялен. Дали той щеше да е в състояние да изпълни задачата, това оставаше да се види. И преди други мъже се бяха опитвали да убият Червения жрец и бяха умирали по отвратителни и тайнствени начини. Но тези хора бяха продукт на града; липсваха им вълчите инстинкти на варварина. В мига, в който Мурило, държейки златния съд с отрязаното ухо в ръцете си, бе научил чрез тайните си канали, че кимериецът е пленен, той бе видял и решението на проблема.

Сам в стаята си, той вдиша чаша за човека, чието име е Конан, и за неговия успех тази нощ. И докато отпиваше, един от доносниците му предаде новината, че Атикус е арестуван и хвърлен в затвора. Кимериецът не бе успял да избяга.

Мурило почувства, че кръвта му се вледенява. В този ход на съдбата той можеше да види само зловещата ръка на Набонидий и едно неясно подозрение започна да го обхваща — че жрецът е нещо повече от човек — някакъв магьосник, който чете мислите на жертвите си и дърпа конците, чрез които те танцуват като кукли. С отчаянието дойде и отчаяната решителност. Пристягайки меч на пояса си, той напусна своя дом през таен проход и тръгна бързо по опустелите улици. Беше полунощ, когато пристигна пред дома на Набонидий, който се издигаше като огромна черна грамада в заградените със стени градини, отделящи го от околните имения.

Стената бе висока, но не и невъзможна за преодоляване. Набонидий не разчиташе на обикновените бариери от камък. Онова, от което Мурило трябваше да се страхува, се намираше зад стените. Какво точно е то, той не знаеше. Беше му известно само, че едно огромно диво куче броди нощем из градината и от време на време разкъсва по някой бродяга така, както ловно куче разкъсва заек. Хората, на които бе разрешавано за кратко да посетят дома по работа, разказваха, че Набонидий живее просто, макар и в богата обстановка, и е обслужван от изненадващо малък брой слуги. Всъщност бяха споменавали, че са виждали само един висок и мълчалив мъж на име Джока. Чували се и стъпките на още някой, вероятно роб, но него никой не беше го срещал. Голямата загадка в тайнствения дом беше обаче самият Набонидий, чиято способност за интриги и влияние върху политиката го беше направила най-могъщия човек в кралството. Хората, канцлерът и кралят се движеха като марионетки на конците, дърпани от него.

Мурило се изкатери по стената и се спусна от другата страна в градините, които заемаха огромни пространства — царство на сенки, на храсти и полюшващи се листа. Младият благородник се прокрадва бързо през храсталака. За момент се ослуша, очаквайки да чуе лаенето на свирепото куче и да види как гигантското му тяло се движи между сенките. Съмняваше се в ефективността на меча си при подобна атака, но не се поколеба. Все едно беше дали ще умре от зъбите на звяра или от секирата на палача.

Спъна се в нещо голямо и податливо. Навеждайки се, за да го разгледа по-добре на светлината на звездите, той видя безжизненото тяло на кучето, което охраняваше градините. Звярът бе мъртъв. Вратът му беше счупен и по него личаха следите на нещо, напомнящо огромни зъби. Мурило осъзна, че това не е направено от човек. Звярът се бе сблъскал с чудовище, по-силно и по-жестоко от него. Мурило погледна тревожно към тайнствените храсталаци, а след това, свивайки рамене, приближи голямата къща.

Първата врата, която опита, се оказа отключена. Той влезе предпазливо с меч в ръка и се озова в дълъг хол, осветяван само от светлината, която проникваше през драпериите в другия му край. Над целия дом се бе спуснала пълна тишина. Мурило тихо премина през хола и поспря, за да надзърне зад драпериите. Пред погледа му се разкри осветена стая, чиито прозорци бяха покрити с кадифени завеси, прилепнали така, че през тях да не прониква нито лъч светлина. Стаята беше празна, ако ставаше дума за живи човешки същества, но все пак в нея се намираше нещо отвратително. В средата на купа от натрошени мебели и разкъсани драперии, които свидетелстваха за страшна борба, лежеше тялото на човек. То бе проснато по корем, а главата извита по такъв начин, че брадичката се беше подпряла чак зад рамото. Лицето, изкривено в страшна гримаса, сякаш се хилеше на ужасения благородник.

За пръв път през тази нощ решителността на Мурило сякаш се поизпари. Той хвърли неуверен поглед назад, към пътя, по който бе дошъл. Но мисълта за дръвника и секирата на палача отново му вдъхна кураж и той прекоси стаята, заобикаляйки хилещия се труп, проснат в центъра й. Макар и никога да не го бе виждал преди, по описанията, които беше чувал, разбра, че това е Джока — мрачният слуга на Набонидий.

Мурило надзърна през завесите, спуснати върху една от вратите, и видя голямо кръгло помещение, разделено на две от някаква арка. Стаята бе обзаведена като кралски покои. В центъра й се намираше махагонова маса, украсена с дърворезби, покрита с храна и съдове с вино. Изведнъж Мурило се вцепени. В разкошен стол, чиято висока облегалка бе обърната към него, седеше човек със странно познати му одежди. Той видя ръка в червен ръкав да лежи на облегалката на стола; главата, върху която бе спусната познатата алена качулка на тогата, бе наведена напред, като че ли в дълбок размисъл. Точно по този начин Мурило бе виждал Набонидий да седи в кралския дворец стотици пъти.

Проклинайки се за оглушителното биене на сърцето си, младият благородник се прокрадва в стаята с изваден меч и застина, готов да нанесе удара. Жертвата не помръдваше, нито пък бе чула тихото му приближаване. Беше ли заспал Червения жрец, или това бе просто труп, отпуснал се в огромния стол? Една-единствена крачка разделяше Мурило от неговия враг, когато изведнъж човекът в стола се изправи и се обърна към него.

Лицето на Мурило пребледня. Мечът се изплъзна от пръстите му и иззвънтя на полирания под. Вик на ужас се откъсна от посинелите му устни, последван от тупването на паднало тяло. И отново тишината се спусна над дома на Червения жрец.

2.

Скоро след като Мурило напусна килията, в която бе затворен Конан, Атикус донесе на затворника поднос с храна, към която между другите неща бе добавил говежди бут и халба с пиво. Кимериецът се нахвърли жадно на храната, а Атикус направи една последна обиколка, за да се убеди, че всичко е в ред и че никой няма да бъде свидетел на „бягството“. И тъкмо докато бе зает с това, въоръжен отряд влезе в затвора и го арестува. Мурило бе сбъркал, приемайки, че този арест означава разкриване на плановете за бягството на Конан. Поводът беше съвсем друг — Атикус бе проявил небрежност при връзките си с подземния свят и трябваше да плаща за минали грехове.

Мястото му веднага бе заето от друг надзирател — флегматично същество, което не би нарушило задълженията си за никакъв подкуп. Той бе дотолкова лишен от въображение, че изглеждаше просто екзалтиран от новия си пост.

След отвеждането на Атикус под стража новият надзирател направи първата си обиколка на килиите. Минавайки покрай тази на Конан, чувството му за ред бе разтърсено от гледката на затворника, който, освободен от веригите си, гризеше последните останки по един огромен кокал. Надзирателят бе толкова объркан, че направи грешката да влезе в килията сам, вместо да повика и пазачите от другите части на затвора. Това бе първата и последната грешка при изпълнение на служебните му задължения. Конан го удари по главата с говеждия кокал и без да бърза, излезе от килията. Както му бе казал Мурило, нощем тук имаше само един пазач на пост. Кимериецът се озова зад стените на затвора, възползвайки се от ключовете, които бе взел, толкова бързо и лесно, колкото би било, ако планът на Мурило бе успял.

Скрит в сянката на стената на затвора, Конан поспря, за да обмисли плана на бъдещите си действия. Той съзнаваше, че след като се бе измъкнал от затвора сам, вече не дължи нищо на Мурило; все пак обаче именно Мурило бе свалил оковите му и бе наредил да му бъде занесена храна, а без тези две неща бягството му щеше да бъде невъзможно. Конан реши, че е в дълг пред Мурило и тъй като бе човек, който държи да плаща дълговете си, реши да изпълни обещанието, дадено на младия аристократ. Но по-напред трябваше да се погрижи за себе си.

Той захвърли изпокъсаната туника и тръгна в нощта гол, ако не се броеше набедрената му препаска. Вървейки, опипа острието на кинжала, който бе задигнал — оръжие, убиващо светкавично, двуостро и дълго около половин метър. Той се запромъква през тесни улички и потънали в тъмнина площади, докато накрая се озова там, закъдето бе тръгнал — в Лабиринта. Можеше да се оправя с лекота в плетеницата му, въпреки че Лабиринта действително представляваше лабиринт от тъмни улици, затворени дворове, тайни проходи, загадъчни звуци и зловонни миризми. Улиците не бяха павирани; кал и мръсотия се смесваха в отвратителна каша. Канализацията беше нещо непознато: боклука струпваха направо покрай стените. Ако не внимаваше, пешеходецът можеше да загуби равновесие и да затъне до кръста в локва, от чиято воня на човек се повдигаше. Не би било нещо необикновено и да се спъне в труп с прерязано гърло или с разбита глава, натикана в калта. Почтените хора заобикаляха Лабиринта; и не без основание.

Конан достигна целта си, без да бъде забелязан, точно в момента, когато онзи, когото той жадуваше да види, си тръгваше. Докато кимериецът дебнеше в сянката на двора, жената, която го бе предала на полицията, се сбогуваше с новия си любовник на прага на стаята си на горния етаж. След като вратата се затвори зад гърба му, младият нехранимайко опипом тръгна надолу по скърцащото стълбище, потънал в собствените си мисли, които, както при повечето жители на Лабиринта, бяха свързани най-вече с търсене на начини за незаконно придобиване на чужда собственост. Насред стълбището той изведнъж спря и косата му настръхна. Смътно различима грамада се бе свила в тъмнината пред него и чифт очи блестяха като очите на преследвано животно. Зверското ръмжене бе последното, което той чу в живота си, когато чудовището се хвърли върху него и нещо остро разпори корема му. Нещастникът издаде слаб вик и се свлече на стълбите.

Варваринът се изправи за момент над него с очи, светещи в тъмнината. Той знаеше, че звукът е чут, но и хората в Лабиринта знаеха, че трябва да се интересуват само от собствените си работи. Смъртен вик откъм тъмно стълбище тук не бе нещо необикновено. Някой можеше да се осмели да любопитства, но само след безопасно дълго време.

Конан изкачи стъпалата и спря пред добре познатата му врата. Тя бе затворена отвътре, но острието мина между нея и рамката и повдигна резето. Той влезе, затвори я зад себе си и се изправи срещу жената, която го бе предала на полицията.

Младата жена седеше, кръстосала крак връз крак, на разхвърляното си легло. Тя пребледня и го изгледа сякаш виждаше призрак. Беше чула задавения вик откъм стълбището, а сега забеляза и кръвта по кинжала в ръката му. Ужасена от онова, което можеше да й се случи, тя реши да не губи никакво време в оплакване на любовника си. Започна горещо да моли за пощада, но думите й излизаха почти неразбираеми. Конан не отговори; той просто стоеше и гневно я гледаше с пламтящия си поглед, опипвайки с палец острието на кинжала.

После прекоси стаята, а тя отстъпваше към стената, трескаво ридаейки за милост. Сграбчил я без особена нежност за русите кичури, той я издърпа от леглото. Мушна кинжала обратно в ножницата, взе извиващата се пленница под мишница и се запъти към прозореца. Както при повечето къщи от този тип и тук имаше перваз, който обикаляше около всеки етаж и представляваше нещо като продължение на перваза на самия прозорец. Конан отвори прозореца с ритник и стъпи на тесния външен издатък. Ако имаше наблизо будни хора, те можеха да видят странна гледка: един внимателно пристъпващ мъж носеше под мишница ритащо полуголо момиче…

Стигнал до мястото, което търсеше, Конан спря, придържайки се за стената със свободната си ръка. Вътре в къщата се появи шум, който показваше, че тялото най-сетне е открито. Пленницата му хленчеше и се извиваше, не преставайки с молбите си. Конан погледна към мръсотията по уличките под него, вслуша се за последен път в молбите на момичето и след това я хвърли с максимална точност в една отходна яма. За един кратък момент той проследи плискането и ритането, което се разнасяше отдолу, и се изсмя с нисък, гърлен смях. После вдигна глава и без да обръща особено внимание на нарастващия шум в къщата, реши, че е време да убие Набонидий.

3.

Внезапно отекнал звън на метал бе причината Мурило да дойде на себе си. Той изпъшка и се надигна замаян. Около него беше тихо и тъмно и за миг той изпита ужас от мисълта, че е ослепял. След това си спомни случилото се преди малко и по кожата му полазиха мравки. Опипвайки около себе си, той установи, че лежи на под от прецизна наредени една до друга каменни плочи. Ръцете му откриха и стена от същия материал. Изглеждаше сигурно, че е в някаква килия, но къде и откога, не можеше дори да предположи. Той се надигна и се подпря на стената в безплоден опит да се ориентира. Смътно си спомни отекналия звън и се зачуди дали е бил предизвикан от затръшването на вратата на килията, или предупреждава за влизането на палача.

При тази мисъл той потръпна и опипом започна да се придвижва покрай стената. Очакваше, че всеки момент ще докосне отсрещната, но след малко стигна до извода, че върви по коридор. Продължаваше да се придържа до твърдата опора, опасявайки се от шахти или други капани, и изведнъж осъзна, че в непрогледната тъмнина около него има някой. Не можеше да види каквото и да е било, но слухът му сякаш долови шум на прокрадващо се тяло или пък някакво подсъзнателно предчувствие го предупреди. Той рязко спря. Помисли, че сърцето му ще престане да бие, когато чу един глас да просъсква с варварски акцент:

— Мурило! Ти ли си това?

— Конан! — внезапно отмалял от превъзбудата, младият благородник протегна ръце в тъмнината и пръстите му опряха в огромни голи рамене.

— Добре, че те познах — изсумтя варваринът. — Щях да те заколя като прасе.

— В името на Митра, къде се намираме?

— В шахтите под дома на Червения жрец, но защо…

— Кое време е сега?

— Малко след полунощ.

Мурило разтърси глава, опитвайки се да проясни размътения си разсъдък.

— Какво правиш тук? — попита кимериецът.

— Дойдох да убия Набонидий. Чух, че били сменили надзирателя в затвора и…

— Така е — изръмжа Конан. — Счупих главата на новия надзирател и си излязох. Можех да бъда тук още преди часове, но имах някои лични работи за уреждане. Е, добре, да тръгваме на лов за Набонидий.

Мурило потръпна.

— Слушай, ние сме в дома на свръхчудовище. Аз дойдох, търсейки враг човек, а вместо това се изправих пред космат дявол от ада!

Конан изсумтя неуверено; безстрашен като ранен тигър, когато ставаше дума за врагове в човешки образ, той изпитваше примитивен страх от свръхестественото.

— Влязох в къщата — прошепна Мурило, сякаш тъмнината бе пълна с подслушващи уши. — В градината отвън намерих кучето на Набонидий, смазано до смърт. Вътре в къщата се натъкнах на Джока, слугата. Вратът му беше счупен. След това видях самия Набонидий седнал на стола си, облечен в обичайните си дрехи. Помислих, че и той е мъртъв. Прокрадвах се, за да се уверя. Той се изправи и се обърна към мен. Боже! — от спомена за изживяния ужас младият благородник остана за момент безмълвен, изживявайки отново своя кошмар.

— Конан! — прошепна той. — Онзи, който се изправи срещу мен, не беше човек! Тялото и позата му бяха като на човек, но изпод алената качулка на жреца ме гледаше ужасно лице, в което имаше някаква лудост! Беше покрито с черни косми, между които в мен се впиваха малки червени очи; носът му бе плосък, с големи и широки ноздри; отпуснатите му устни се дръпнаха назад, оголвайки огромни жълти зъби, като зъбите на куче. Ръцете, които висяха в червените ръкави, бяха безформени и също покрити с черна козина. Всичко това съзрях в един-единствен миг, след което ме обхвана ужас и съм загубил съзнание.

— После? — попита с неспокоен глас кимериецът.

— Съвзех се след известно време; чудовището трябва да ме е захвърлило в тези шахти. Конан, подозирам, че Набонидий не е човек! Той е демон или вампир! През деня се движи сред хората в човешки образ, а нощем се връща към истинския си лик!

— Това е възможно! — отговори Конан. — Всички знаят, че има хора, които могат да се превърнат във вълци по желание. Но защо е убил слугата си?

— Кой може да разбере мислите на дявола? — отвърна Мурило. — Това, което ни засяга в момента, е как да се махнем оттук. Оръжията на хората не могат да навредят на върколака. Ти как влезе?

— През канализацията. Съобразих, че градината се охранява. Канализацията се свързва с тези шахти през един тунел. Мислех, че ще намеря незалостена врата, която да води към къщата.

— Тогава да се махаме по пътя, по който си дошъл! — възкликна Мурило. — По дяволите всичко останало! След като се измъкнем от това змийско леговище, ще гледаме да надхитрим кралската стража и да избягаме от града. Ти водиш!

— Безполезно е! — изръмжа Конан. — Пътят към канализацията е преграден. След като влязох в тунела, една метална решетка падна от тавана. Ако не бях отскочил светкавично, остриетата й щяха да ме приковат за пода като червей. Когато се опитах да я повдигна, тя дори не помръдна. И слон не може да я разклати. Нито пък нещо по-едро от заек да се промуши между пръчките.

Мурило изруга и почувства как някаква ледена ръка го погалва по гръбнака. Трябваше да се досети, че Набонидий няма да остави нито един вход към дома си неохраняван. Ако Конан не притежаваше нечовешки бърз рефлекс, сега щеше да е вече мъртъв. Без съмнение, придвижването му през тунела бе задействало някакъв механизъм, освободил решетката. Сега те бяха хванати живи в капана.

— Остава ни само едно — каза Мурило, потейки се обилно. — Да потърсим някакъв друг изход, който сигурно ще е защитен с друг капан. Но нямаме избор.

Варваринът изръмжа нещо в знак на съгласие и двамата тръгнаха слепешката по коридора. Изведнъж Мурило се сети за нещо.

— Как ме позна в тази тъмница? — попита той.

— Подуших парфюмираната ти коса, когато влезе при мен в килията — отговори Конан. — А преди малко, докато дебнех в мрака и се готвех да те разпоря, долових същата миризма.

Мурило поднесе кичур коса към носа си; но дори толкова отблизо ароматът бе едва доловим за цивилизованото му обоняние и едва сега той започна да осъзнава колко чувствителни са сетивата на варварина.

Докато те се придвижваха по коридора, ръката му инстинктивно се протегна към ножницата и той изруга, установявайки, че е празна. В този момент пред тях се появи едва различимо сияние и след малко те стигнаха до един остър завой, зад който проникваше сива светлина. Двамата едновременно надникнаха зад ръба на каменната стена и Мурило, опрян на спътника си, почувства как огромните му мускули се напрегнаха. Младият благородник също бе видял тялото на някакъв мъж, полуголо, лежащо отпуснато в коридора зад завоя, неясно осветявано от сиянието, което се излъчваше от широк сребърен диск на далечната стена. Имаше нещо странно познато в легналата по лице фигура. Приканвайки с жест Конан да го последва, Мурило предпазливо се придвижи напред и се наведе над тялото. Превъзмогнал отвращението си, той го обърна по гръб. Вик на недоумение се изтръгна от гърдите му, а кимериецът изръмжа гръмогласно.

— Набонидий! Червения жрец! — възкликна Мурило, в чиято глава се гонеха объркани мисли и удивление. — Но тогава кой… какво…?

Жрецът изпъшка и се раздвижи. С котешка бързина Конан се надвеси над него с кинжал, вдигнат над гърдите му. Мурило го хвана за китката.

— Почакай! Не го убивай още…

— Защо не? — изненада се Конан. — Захвърлил е другия си образ и спи. Нима ще го събудиш, за да ни разкъса?

— Не, почакай! — настоя Мурило, опитвайки се да събере мислите си. — Виж! Той не спи… забелязваш ли тази голяма синя подутина на слепоочието му? Бил е ударен. Може би лежи тук от часове.

— Мисля, че ти се закле, че си го видял в животински образ горе в къщата — каза Конан.

— Видях го! Иначе… ето, свестява се! Дръпни кинжала си, Конан, тук има някаква тайна, още по-тъмна, отколкото предполагах. Трябва да поговоря с този жрец, преди да го убием.

Набонидий вдигна немощно ръка към удареното си слепоочие, промърмори нещо и отвори очи. За момент погледът му бе празен и лишен от разум, а след това животът рязко се върна в очите му и той седна, гледайки хората около себе си. Какъвто и да бе страшният удар, временно извадил от строя съобразителния му ум, сега той отново функционираше с обичайната си яснота. Жрецът бързо огледа обстановката и след това спря поглед върху лицето на Мурило.

— Чест е за мен да удостоиш бедния ми дом, млади господине — изсмя се той студено, поглеждайки за миг огромната фигура, която се извисяваше над рамото на благородника. — Довел си със себе си и смелчага, както виждам. Не бе ли достатъчен само твоят меч, за да прекъсне нишката на смирения ми живот?

— Стига толкова — нетърпеливо го прекъсна Мурило. — Откога лежиш тук?

— Странен въпрос към човек, който току-що е дошъл в съзнание — отговори жрецът. — Не знам кое време е сега. Но когато пострадах, до полунощ оставаше около час.

— Тогава кой е онзи, който разиграва маскарад с твоята тога горе в къщата? — запита Мурило с тон, нетърпящ възражение.

— Трябва да е Так — отговори Набонидий, опипвайки слепоочието си. — Да, това е Так. И в моята тога? Куче такова!

Конан, който не разбираше нищо от ставащото, се размърда неспокойно и изръмжа нещо на своя език. Набонидий го изгледа проницателно.

— Ножът на твоя бик копнее за сърцето ми, Мурило — каза той. — Мислех, че ще бъдеш достатъчно разумен и като разбереш предупреждението, ще напуснеш града.

— Откъде да знам, че щяха да ми разрешат? — отвърна Мурило. — Но дори и така да е, интересите ми са тук.

— С този главорез си в добра компания — прошепна Набонидий. — Подозирах те от известно време. Поради тая причина организирах изчезването на онзи дворцов секретар. Преди да умре, той ми разкри много неща, между които и името на младия благородник, подкупил го да му предава държавни тайни. Които пък на свой ред благородникът е предавал на нашите врагове. Не те ли е срам, Мурило, че си такъв изтънчен негодяй?

— Нямам причини да се срамувам от тебе, грабител със сърце на лешояд — отговори Мурило веднага. — Ти експлоатираш цяло кралство, за да задоволиш алчността си и под прикритието на хуманна държавническа дейност мамиш краля, просиш от богатите и принасяш в жертва бъдещето на нацията. Ти не си нищо повече от шопар, заровил зурлата си в коритото. Ти си по-голям негодяй от мен. Този кимериец е най-честният от трима ни, защото той краде и убива открито.

— Е, добре, значи всички сме мошеници — съгласи се Набонидий с лекота. — И какво сега? Животът ми?

— Когато видях ухото на изчезналия секретар, разбрах, че съм обречен — каза Мурило рязко, — и реших, че ще действаш чрез властта на краля. Прав ли съм бил?

— Съвсем вярно — отговори жрецът. — Един придворен секретар не е труден за елиминиране, но ти си твърде забележителен. Възнамерявах да разкажа на краля една шега за тебе тази сутрин.

— Шега, която щеше да ми коства главата — прошепна Мурило. — Значи кралят не знае за чуждестранните ми операции?

— Засега — въздъхна Набонидий. — Но, виждайки ножа в ръцете на спътника ти, се опасявам, че шегата никога няма да бъде разказана.

— Ти би трябвало да знаеш как да се измъкнем от това свърталище на плъхове — каза Мурило. — Да речем, че ти пощадя живота. Ще ни помогнеш ли да избягаме и ще се закълнеш да запазиш завинаги мълчание за моите дела?

— Та кога един жрец е удържал на думата си? — намеси се Конан, разбирайки накъде отива разговорът. — Нека му прережа гърлото; искам да видя цвета на кръвта му. В Лабиринта говорят, че сърцето му е черно, значи и кръвта му също трябва да е черна…

— Мълчи — прошепна Мурило, — защото ако не се измъкнем от тази дупка, може и да изгнием тук. Е, Набонидий, какво ще кажеш?

— Какво може да каже вълкът, чийто крак е в капана? — изсмя се жрецът. — Аз съм в ръцете ви и ако ще бягаме, трябва да си помагаме. Кълна се, че оцелеем ли след това приключение, ще забравя всичко за нечистите ти сделки. Кълна се в душата на Митра!

— Доволен съм — тихо каза Мурило. — Дори Червения жрец не би нарушил такава клетва. А сега да се махаме оттук. Моят приятел е влязъл през тунела, но една решетка паднала зад гърба му и блокирала пътя. Можеш ли да направиш така, че да се вдигне?

— Не — отговори жрецът. — Лостът за управление е в стаята над тунела. От тези шахти има само един изход, който ще ви покажа. Но кажи ми, ти как влезе тук?

Мурило му разказа накратко и Набонидий кимна, надигайки се вдървено. Той закуцука надолу по коридора, който на това място се разширяваше в някакво помещение и приближи до сребърния диск. С приближаването им светлината се усили, макар и да си оставаше все така далечна. В близост до диска те видяха тясна стълба, водеща нагоре.

— Това е другият изход — каза Набонидий. — И аз много се съмнявам, че вратата в отсрещния край е залостена. Но онзи, който иска да мине през нея, е по-добре сам да си пререже гърлото предварително. Погледнете тук.

Онова, което изглеждаше като сребърна плоча, в действителност бе голямо огледало, вградено в стената. Сложна система от медни тръби излизаше от нея и под прав ъгъл се насочваше към огледалото. Поглеждайки в тръбите, Мурило видя множество подредени по особен начин по-малки огледала. Той отново насочи вниманието си към голямото огледало и възкликна. Надзъртайки през рамото му, Конан също изръмжа.

Те като че ли надничаха през широк прозорец в добре осветена стая. По стените й имаше големи огледала с кадифени драперии между тях; имаше дивани с копринени покривки, столове от слонова кост и абанос, врати, скрити със завеси, които водеха извън стаята. А пред една от вратите седеше едро и черно същество, контрастиращо гротескно с богатата подредба на стаята.

Мурило почувства как кръвта му отново се смразява пред вида на ужасното създание, което сякаш надзърташе право в очите му. Той неволно се отдръпна от огледалото, а Конан, напротив, завря главата си още по-напред, ръмжейки някакви заплахи на родния си варварски език, докато лицето му почти докосна повърхността на огледалото.

— В името на Митра, Набонидий — възкликна потресеният Мурило, — какво е това?

— Това е Так — отвърна жрецът, поглаждайки слепоочието си. — Някои биха го нарекли маймуна, но той е толкова различен от истинската маймуна, колкото и от истинския човек. Себеподобните му живеят далеч на изток, в планините, които се простират по границите на Замора. Не са много и ако не бъдат изтребени, мисля, че ще се превърнат в човешки същества след може би сто хиляди години. В момента са на някакъв междинен етап; не са нито маймуни, каквито са били далечните им праотци, нито пък хора, каквито ще бъдат потомците им в бъдеще. Живеят по високите зъбери на почти непристъпните планини, не познават огъня и не могат да използват оръжия. Все пак имат нещо като говор, който се състои главно от изсумтявания и цъкания с език. Взех Так, когато беше малък, и той усвои онова, на което го учех, по-бързо и по-старателно, отколкото което и да е животно би успяло. Беше ми едновременно телохранител и слуга. Но забравих, че след като е отчасти човек, никога не може да бъде превърнат в моя сянка като едно истинско животно. Очевидно в полуразумния му мозък са останали някакви отпечатъци на омраза, негодувание или смътна амбиция. Както и да е, той нанесе удара си, когато най-малко го очаквах. Миналата нощ просто побесня. В действията му имаше животинска лудост, но въпреки това личеше, че всичко това е резултат на дълго и внимателно планиране. Чух шум от борба в градината и реших да видя каква е причината, защото предполагах, че това си ти, влачен от кучето ми, но съзрях Так да излиза от храстите и от него да капе кръв. Преди да схвана намеренията му, той скочи върху ми с ужасен писък и с тежки удари ме изпрати в несвяст. Повече не помня, но мога да предположа, че следвайки някаква приумица на мрачния си мозък, той е свалил тогата ми и ме е захвърлил все още жив в шахтите… защо, само боговете знаят. Трябва да е убил кучето, когато излизаше от храстите, очевидно е убил и Джока, след като сте го видели да лежи мъртъв на пода. Джока би ми се притекъл на помощ, даже и срещу Так, когото той винаги е мразел.

Мурило гледаше съществото, чакащо с чудовищно търпение пред затворената врата. Той потръпна пред гледката на големите черни ръце, плътно покрити с косми. Тялото на Так бе едро, масивно, леко приведено. Неестествено широките рамене бяха разпрали огненочервената мантия и по тях Мурило забеляза същата черна четина. Лицето, надзъртащо изпод алената качулка, бе напълно животинско, но все пак Мурило видя, че Набонидий говореше истината, твърдейки, че Так не е изцяло звяр. Имаше нещо в червените мрачни очи, в неудобната поза на съществото, в целия му външен вид, което го отличаваше от животните. В това чудовищно тяло живееха мозък и душа, опитващи се да разцъфтят в нещо смътно човешко. Мурило стоеше поразен.

— Но той сигурно ни вижда — каза тихо Конан. — Защо тогава не ни атакува? С лекота може да счупи този прозорец.

— Не ни вижда — отговори жрецът. — Ние гледаме в помещението над нас. Вратата, която Так охранява, е в началото на това стълбище. Всичко зависи от подреждането на огледалата. Виждате ли онези по стените? Те прехвърлят отражението от стаята към тръбите, в които има други огледала, а те пък го пренасят така, че да попадне увеличено в голямото огледало.

Мурило осъзна, че жрецът е изпреварил с векове своето време, след като е създал подобно изобретение. За Конан това си бе просто магия и той много бързо престана да си блъска главата над нея.

— Изградих тази система от шахти и като място за усамотяване, и като затвор — продължи жрецът. — Имаше моменти, когато идвах тук и с помощта на огледалата наблюдавах участта на онези, проникнали в дома ми с лоши намерения.

— Но защо Так следи точно тази врата? — заинтересува се Мурило.

— Трябва да е чул падането на решетката в тунела. Свързал е това със звънчетата в стаите горе. Той знае, че има някой в шахтите и чака този някой да се качи по стълбите. О, запомнил е уроците, които съм му предал. Той е виждал онова, което се случва с хората, минаващи през тази врата, когато дръпвах въжето, висящо на стената, и чака сега, за да изиграе моята роля.

— А докато той чака, ние какво ще правим? — запита Мурило.

— Нищо не можем да направим, освен да го наблюдаваме. Докато стои в онази стая, не можем да се изкачим по стълбите. Силата му е като на горила и лесно може да разкъса всички ни на парчета. Но не е необходимо да си напряга мускулите; когато отворим онази врата, всичко, което трябва да направи, е да дръпне онова въже… и да ни прати в небитието.

— Как?

— Условихме се да ви помогна да избягате, а не да ви разкривам тайните си — отвърна жрецът.

Мурило понечи да възрази, но изведнъж застина вцепенен. Някаква прокрадваща се ръка бе разтворила завесите на една от вратите. Зад тях надзърташе тъмно лице, чиито блестящи очи фиксираха заплашително клекналата фигура, наметната в червена тога.

— Петреус! — изсъска Набонидий. — Митра, какво сборище на лешояди ще има тази вечер.

Лицето остана обрамчено между полуразтворените завеси. Над рамото му надзъртаха други лица — тъмни, с тънки черти, одухотворени от някакъв зловещ живот.

— Какво правят тук? — прошепна Мурило, несъзнателно понижавайки гласа си, макар да знаеше, че не могат да го чуят.

— Е, какво би могъл да търси Петреус и неговите страстни последователи в дома на Червения жрец? — изсмя се Набонидий. — Виж как нетърпеливо гледат фигурата, за която си мислят, че е техният най-голям враг. Те правят твоята грешка; ще бъде забавно да видим лицата им, когато се отърсят от заблудата си.

Мурило не отговори. Той чувстваше нещо нереално в заобикалящата го атмосфера — сякаш наблюдаваше играта на кукли. Подобно на безтелесен дух, гледащ безстрастно действията на живите, без собственото му присъствие да бъде забелязано или подозирано.

Той видя как Петреус вдига предупредително пръст до устните си и кимва на съпровождащите го. Младият благородник не можеше да каже дали Так усеща чуждото присъствие. Позата на маймуночовека оставаше непроменена и той продължаваше да стои с гръб към вратата, през която надничаха хората.

— Обзети са от същата идея като тебе — шепнеше Набонидий в ухото му. — Разликата е, че техните подбуди са патриотични, а не егоистични. Лесно е да се влезе в дома ми сега, когато кучето е мъртво. О, какъв шанс да се отърва от всички тях наведнъж и завинаги. Ако седях там, където сега седи Так… скок към стената… едно дръпване на въжето…

Петреус бе пристъпил безшумно прага на стаята, а спътниците му го следваха по петите с кинжали, слабо проблясващи на светлината. Изведнъж Так се изправи и се обърна с лице към тях. Внезапният ужас от външния му вид — те бяха мислели, че ще се изправят пред омразното, но познато лице на Набонидий — ги потресе по същия начин, както Мурило. С писклив вик Петреус отскочи назад, блъскайки се в спътниците си. Те се запрепъваха и започнаха да се тъпчат един друг, докато Так, преодолявайки разстоянието с един неправдоподобно огромен скок, сграбчи и силно дръпна дебелото кадифено въже, което висеше в близост до вратата.

В същия момент завесите се разтвориха, откривайки вратата, и на нейния фон нещо се стрелна надолу с особен сребрист блясък.

— Спомни си! — извика Набонидий. — Този звяр е наполовина човек! Той вече е виждал как се сбъдва предначертаното и си спомни! Гледайте сега! Гледайте! Гледайте!

Мурило видя, че вратата е преградена от стена от тежко стъкло, спуснала се върху прага. През нея той можеше да наблюдава пребледнелите лица на конспираторите. Петреус, вдигнал ръце във въздуха, сякаш да се запази от Так, докосна прозрачната бариера и ако се съдеше по жестовете му, обясняваше нещо на спътниците си. Напълно изгубили самообладание, те изтичаха към вратата, през която очевидно бяха влезли, но спряха внезапно, натъкнали се на някаква невидима стена.

— Дръпването на въжето запечатва помещението — изсмя се Набонидий. — Много просто е: стъклените плочи се спускат в улеи, издълбани в рамката на вратите. С дръпването се освобождава пружината, която ги държи; те падат и влизат в улеите, а единственият начин да се вдигнат пак е отвън. Стъклото е нечупливо, даже мъж с дървен чук не би могъл да го пукне. А!

Затворените мъже бяха изпаднали в истеричен ужас — те тичаха объркано от едната към другата врата, удряйки напразно по кристалните стени и заканвайки се с юмруци на невъзмутимата черна фигура, която клечеше отвъд преградата. След това един от тях вдигна глава, погледна нагоре и започна да крещи, както можеше да се прецени по движещите му се устни, сочейки към тавана.

— С падането се освобождават облаците на възмездието — каза Червения жрец с лудешки смях. — Прахът на сивия лотос, донесен от Блатото на мъртвеца, отвъд земите на Хитай.

В средата на тавана висеше грозд златисти цветове; те се бяха разтворили като цвета на разкошна роза и от тях се сипеше сивкава мъгла, която бързо запълни камерата. Истерията на мъжете моментално се смени с ужас. Заключените започнаха да залитат и да тичат като пияни в кръг. Пяна капеше от устните им, изкривени в гримаса на влудяващ смях. Изпаднали в ярост, те се нахвърлиха един върху друг със зъби и кинжали, замахвайки, разкъсвайки, убивайки се в умопомрачително безпаметство. Мурило се обърна, чувствайки, че му се повдига от сцената пред очите му, и бе доволен, че поне не чуваше писъците, които отекваха в затвореното помещение.

Извън камерата на ужаса Так подскачаше с дивашка радост, размахвайки дългите си космати ръце високо във въздуха. Край рамото на Мурило Набонидий се смееше сатанински.

— А-а, добър удар, Петреус! Едва не го изкорми! А сега един и за теб, скъпи ми приятелю! Ето! Всички са долу; живите разкъсват плътта на мъртвите с олигавените си усти!

Мурило потръпна. Зад него кимериецът тихо изруга на своя чудат език. В сивата мъгла, спуснала се в камерата, можеше да се види само образът на смъртта; разкъсани, разсечени, обезобразени, конспираторите лежаха превърнати в кървава маса, със зейнали усти и червени лица, гледащи с празен поглед нагоре през бавно виещите се кълбета сива мъгла.

Так, приведен като гигантски гном, приближи до стената, на която висеше въжето и го дръпна по особен начин встрани.

— Отваря далечната врата — каза Набонидий. — В името на Митра, той е повече човек, отколкото дори аз можех да предположа! Вижте, мъглата се просмуква от камерата и се разсейва. Той чака, за да бъде в безопасност. Сега вдига другата стена. Предпазлив е — знае мощта на сивия лотос, който носи лудост и смърт. О, Митра!

Мурило се сепна от начина, по който бе изречено възклицанието.

— Единственият ни шанс! — извика Набонидий. — Ако той напусне помещението за няколко минути, ще трябва да рискуваме и да изтичаме нагоре по тези стълби.

Те напрегнато наблюдаваха как чудовището, клатушкайки се, се упътва към вратата и изчезва зад нея. С вдигането на стъклената преграда завесите отново бяха паднали, скривайки камерата на смъртта.

— Трябва да рискуваме! — повтори Набонидий и Мурило видя потта, избила по лицето му. — Може би той ще разчисти телата, както ме е виждал да го правя аз. Бързо! Следвайте ме по стълбите!

Той изтича нагоре с лекота, която удиви Мурило. Младият благородник и варваринът го последваха по петите и чуха въздишката му на облекчение, когато отвори вратата в горния край на стълбището. Те нахлуха в широкото помещение, което бяха наблюдавали в огледалото. Так не се виждаше.

— Той е в стаята с труповете! — възкликна Мурило. — Защо да не го затворим там, както той затвори другите?

— Не, не! — извика Набонидий с някаква неестествена бледност на лицето си. — Не сме сигурни дали е там. А и може да излезе, преди да се доберем до въжето. Последвайте ме; трябва да стигна до моята стая и да взема оръжията, които единствени могат да го унищожат. Само по този коридор не са поставени никакви капани.

Те го последваха бързо през спуснатите завеси на вратата, която се намираше срещу камерата на смъртта, и попаднаха в коридор, от двете страни на който имаше входове към различни помещения. С трескава бързина Набонидий започна да опитва вратите. Те бяха заключени, както бе заключена и тази в другия край на коридора.

— Боже мой! — Червения жрец се облегна на стената с пепелявосиво лице. — Вратите са заключени, а Так е взел ключовете. Попаднахме в капана!

Мурило го гледаше разтревожен от тази проява на нерви, а Набонидий с усилие се оттласна от стената.

— Този звяр ме докарва до паника — каза той. — Да бяхте го виждали как разкъсва хора… Е, добре, Митра да ни е на помощ. Сега трябва да се бием с онова, което са ни дали боговете. Елате!

Той ги отведе обратно до спуснатите завеси и надзърна в стаята точно в момента, когато Так влизаше от другата врата. Очевидно човекът звяр бе заподозрян нещо. Малките му, близко разположени уши потрепваха, той гневно се озърташе и приближил до най-близката врата, разкъса завесите, за да провери зад тях.

Набонидий се отдръпна, тресейки се като лист, и сграбчи Конан за рамото.

— Човече, ще се осмелиш ли да вдигнеш ножа си срещу зъбите му?

В отговор очите на Конан блеснаха.

— Бързо! — прошепна Червения жрец, тикайки го зад завесите. — Тъй като и без това ще ни открие след малко, да се опитаме да го привлечем. И докато минава покрай теб, Конан, забий кинжала си в гърба му, ако успееш. Ти, Мурило, трябва да му се покажеш и тогава да затичаш надолу по коридора. Митра знае, че нямаме шанс в ръкопашна схватка, но и без това сме обречени…

Мурило почувства как кръвта му замръзва във вените, но събра кураж и се показа на прага на вратата. Так, намиращ се в другия край на стаята, моментално се извърна, изгледа го със зъл поглед и се хвърли към него с оглушителен рев. Алената му качулка се бе отметнала назад, разкривайки черната му безформена глава; дългите му ръце и червената мантия бяха изпръскани с нещо яркочервено. Той представляваше същински кошмар в алено и черно, втурнал се с оголени зъби и пружиниращи крака, които изстрелваха огромното му тяло напред с ужасна скорост.

Мурило се обърна и затича обратно по коридора, но макар да беше бърз, косматият ужас го преследваше по петите. Когато чудовището минаваше покрай завесите, зад тях изскочи огромна фигура и се стовари върху раменете на маймуночовека, забивайки в същия миг кинжала си в гърба му. Так изкрещя ужасено, ударът го събори и двамата паднаха заедно на пода. В същия миг избухна вихрушка от преплетените крайници на мятащите се в сатанинска битка тела.

Мурило забеляза, че варваринът бе обхванал с краката си горната част на тялото на маймуночовека и се опитваше да се задържи на гърба му, нанасяйки удари с кинжала си. Так от своя страна се мъчеше да се освободи от вкопчилия се в него враг и да го извърти пред себе си, за да го достигне с грамадните си зъби. Във водовъртежа от удари и развяващи се червени дрипи те се изтърколиха по коридора, премятайки се с такава бързина, че Мурило не смееше да използва стола, който бе вдигнал, за да не удари Конан. Той забеляза, че независимо от предимството, което Конан бе получил от захвата си и от развяващата се мантия, обвила тялото и крайниците на маймуночовека, гигантската сила на Так бързо вземаше връх. Постепенно, но неумолимо той изтегляше кимериеца пред себе си. Чудовището вече бе получило достатъчно удари, за да бъдат убити цяла дузина мъже. Кинжалът на Конан се забиваше отново и отново в гърдите, раменете, дебелия врат; от многобройните рани течеше кръв, но ако острието не засегнеше някакъв жизненоважен център, нечовешката издръжливост на Так щеше да е достатъчна, за да довърши кимериеца, а след него и спътника му.

Самият Конан се бореше като див звяр, мълчаливо, ако се изключи пъшкането от влаганите усилия. Черните закривени нокти се забиваха в тялото му със страхотна сила, а озъбените челюсти се протягаха към гърлото. Тъкмо тогава Мурило видя пролука, скочи и стовари стола с такава ярост, че би пръснал всеки човешки череп. Столът отскочи от ниското чело на Так, но зашеметеното същество за момент отслаби ужасната си прегръдка и Конан, тежко дишайки, се хвърли напред и заби кинжала си до дръжката в сърцето на маймуночовека.

С конвулсивна тръпка чудовището отвори широко очи и се отпусна по гръб на пода. Горящият му поглед помръкна и помътня, дебелите крайници се изпънаха и застинаха.

Залитайки, Конан се изправи на крака, отърсвайки потта и кръвта от очите си. Кръв капеше и от кинжала му и се стичаше на струйки по бедрата, ръцете и гърдите. Мурило го хвана, за да го подкрепи, но варваринът го избута недоволно.

— Когато не мога да се задържа сам на крака, значи е време да се умира — каза той неясно през подутите си от борбата устни. — Но бих искал чаша вино.

Набонидий гледаше проснатата на пода неподвижна фигура, сякаш не можеше да повярва на очите си. Черно, космато, отблъскващо, чудовището лежеше гротескно обвито в червените си одежди — все пак повече човек, отколкото звяр.

Дори кимериецът почувства това, защото задъхано каза:

— Тази нощ убих човек, а не животно. За мен това е един от вождовете, които съм изпратил в мрака, и моите жени ще пеят песни за него.

Набонидий се наведе и вдигна връзката ключове на златна верига, които се бяха откачили от пояса на маймуночовека по време на битката. Приканвайки ги с жест да го последват, той ги отведе до една стая, отключи вратата и влезе вътре. Стаята бе осветена като останалите. Червения жрец взе съд с вино от масата и напълни кристалните чаши. Докато всички отпиваха жадно, той прошепна:

— Каква нощ! Вече почти се зазорява. Какво ще правите, приятели?

— Ще превържа раните на Конан, ако ми донесеш нещо, с което да го направя — каза Мурило и Набонидий кимна и се упъти към вратата, която водеше към коридора. Нещо в държанието му накара Мурило да го наблюдава внимателно. На прага Червения жрец се обърна рязко. Лицето му се бе променило. В очите святкаше старият огън, а устните се смееха беззвучно:

— Всички сме били мошеници! — гласът му звънтеше с характерната си подигравателна нотка. — Но не всички сме глупаци! Ти си глупакът, Мурило!

— Какво искаш да кажеш? — пристъпи напред младият благородник.

— Стой! — гласът на Набонидий го шибна като бич. — Още една крачка и ще те унищожа!

Кръвта на Мурило изстина, когато той забеляза ръката на Червения жрец да хваща някакво дебело кадифено въже, което висеше скрито зад завесите около вратата.

— Това е предателство! — извика Мурило. — Ти се закле…

— Заклех се да не разказвам на краля шегата, която се отнасяше до теб! Но не съм се заклел да не поема нещата в ръцете си, ако мога. Мислиш ли, че ще пропусна подобна възможност? При нормални обстоятелства не бих посмял да те убия сам, без санкция на краля, но сега никой не ще разбере. Ще отидеш във ваната с киселина заедно с Так и останалите глупаци и никой никога нищо не ще научи. Каква нощ бе това! Загубих най-ценните си слуги, но се отървах от опасни врагове. Стой назад! Аз съм от другата страна на прага и не можеш да ме достигнеш, преди да дръпна въжето и да ви пратя в Ада! Без сивия лотос този път, но чрез нещо също толкова ефикасно. Почти всяка стая тук е капан. И така, Мурило, глупак си беше и…

Твърде бързо, за да може да бъде проследен с поглед, Конан сграбчи една табуретка и я хвърли. Набонидий инстинктивно вдигна ръка, но не навреме. Табуретката се заби в главата му, Червения жрец се олюля и падна по лице в бавно разширяваща се локва тъмночервена кръв.

— Значи все пак кръвта му е червена — изсумтя Конан.

Мурило приглади назад мократа си от пот коса с треперещи ръце, подпирайки се на масата в пристъп на внезапна слабост от изпитаното облекчение.

— Съмва се — каза той. — Да се махаме оттук, преди да ни е сполетяла още някоя беда. Ако се изкатерим по външната стена, без да ни забележат, никой няма да ни свърже със случилото се тази нощ. Нека полицията си измисли сама обяснението.

Той погледна тялото на Червения жрец и сви рамене.

— В крайна сметка глупакът се оказа той; ако не се беше забавил, за да ни дразни с приказките си, щяхме да се хванем в капана.

— Е — каза кимериецът примирително, — той измина пътя, който всички мошеници извървяват. Ще ми се да ограбя дома, но май е по-добре да си ходим.

Докато се измъкваха от мрака на градината, Мурило каза:

— Червения се отправи в небитието, така че пътят ми в града е чист и аз нямам от какво да се боя. Но какво ще стане с теб? Проблемът с жреца на Ану не е уреден и…

— Вече се уморих от този град — усмихна се Конан. — Ти спомена за кон, който ще ме чака в „Свърталището на плъха“. Любопитен съм да разбера за колко време той ще ме отнесе в друго кралство. Има още много пътища, които бих искал да извървя, преди да се отправя по този на Набонидий…