Робърт Хауърд
Мошеници в дома (2)

1.

На дворцовия празник Набонидий, Червения жрец, който бе истинският управник на града, докосна изискано ръката на Мурило. Младият аристократ се обърна, за да установи, че жрецът го гледа загадъчно, и се зачуди какво ли означава това. Без да промълви дума, Набонидий се поклони и подаде на Мурило малък съд. Младият благородник, който знаеше, че Набонидий не прави нищо просто така, се извини пред останалите при първата удала му се възможност и бързо се върна в стаята си. Там той отвори съда и намери в него човешко ухо, което позна по особения му белег. Обилна пот изби по тялото му и той вече не се съмняваше в онова, което погледът на Червения жрец искаше да каже.

Но Мурило, независимо от парфюмираните си черни къдрици и натруфените одежди, не бе от онези, които покорно скланят глава под ножа. Той не знаеше дали Набонидий само си играе с него, или му дава шанс доброволно да се оттегли в изгнаничество, но самият факт, че все още е жив и на свобода доказваше, че са му отпуснати поне няколко часа, па макар и само за размисъл. Той обаче не се нуждаеше от размисъл, за да вземе решението, трябваше му средството. И Съдбата му обезпечи това средство, хващайки се на работа в бордеите и свърталищата в бедните предградия, докато младият благородник потръпваше и кроеше планове в онази част на града, където се издигаха палатите, украсени със слонова кост и пурпурни мраморни кули.

Имаше един жрец на Ану, чийто храм, намиращ се на границата с предградията, бе средище на нещо повече от набожност. Свещеникът беше дебел и достолепен и служеше едновременно като пласьор на крадени стоки и информатор на полицията. Той можеше лесно да упражнява двата занаята, защото храмът му граничеше с Лабиринта — плетеница от кални, криволичещи улички и мръсни свърталища, в които се отбиваха най-смелите крадци на кралството. А най-дръзки сред тях бяха един гъндъреец — дезертирал от наемниците, и един варварин кимериец. Благодарение на жреца на Ану гъндъреецът бе заловен и обесен на пазарския площад. Но кимериецът беше успял да избяга и, научил за непочтеността на жреца и неговото предателство, бе влязъл в храма на Ану през нощта и бе отрязал главата на жреца. В града настана смут, но издирването на убиеца щеше да е безплодно, ако една жена не го бе издала на властите и не бе завела капитана на стражата и неговия отряд до стаята, в която варваринът лежеше пиян.

Връщайки се светкавично към обичайния за него начин на живот, Конан изкорми капитана, проби си път през нападателите и щеше да избяга, ако не бе алкохолът, който все още замъгляваше сетивата му. Объркан и полузаслепен, той не улучи отворената врата в опита си за бягство и удари главата си в каменната стена с такава сила, че падна в несвяст. Когато дойде на себе си, вече се намираше в най-строго охранявания затвор на града, прикован за стената с вериги, които дори варварските му мишци не бяха в състояние да разкъсат.

И именно в неговата килия пристигна Мурило, маскиран и загърнат в широка черна пелерина. Кимериецът го изгледа с интерес, вземайки го за палача, дошъл да го изпрати на онзи свят. Мурило поправи недоразумението и на свой ред го огледа с интерес. Примитивната мощ на мъжа бе очевидна даже в полумрака на килията и въпреки окованите му крайници. В могъщото му мускулесто тяло се съчетаваше силата на гризли с бързината на пантера. Изпод разбърканата черна грива на главата му сините очи блестяха с неукротима свирепост.

— Искаш ли да живееш? — попита Мурило. Варваринът изсумтя и в очите му се мярна искрен интерес.

— Ако организирам бягството ти, ще ми направиш ли услуга? — зададе нов въпрос благородникът.

Кимериецът не отговори, но настойчивостта в погледа му каза достатъчно.

— Искам да убиеш един човек.

— Кой?

Гласът на Мурило спадна до шепот:

— Набонидий, жрецът на краля.

Кимериецът не показа нито изненада, нито колебание. Той не изпитваше страх или почтителност пред властта, с която цивилизацията удостоява някои хора. Крал или просяк — за него това беше едно и също. Нито пък се запита защо Мурило е дошъл тук, в затвора, при положение че крайните квартали гъмжаха от убийци.

— Кога ще избягам? — осведоми се той.

— До един час. В този сектор има само един пазач през нощта. Може да бъде подкупен и вече е подкупен. Ето, това са ключовете за веригите ти. Ще те освободя и ще си тръгна. След час пазачът Атикус ще отключи вратата на килията ти. Ще го вържеш с ремъци, които ще направиш, като разкъсаш туниката си, така че щом го намерят по-късно вързан, за да помислят, че си избягал с помощ отвън и той да не бъде заподозрян. Веднага иди в дома на Червения жрец и го убий. След това в „Свърталището на плъха“ един човек ще те очаква, за да ти даде кесия със злато и кон. С тях ще можеш да избягаш от града и да напуснеш страната.

— Махни тези проклети вериги от мен — каза кимериецът. — И нека пазачът ми донесе храна. В името на Кром, цял ден съм на мухлясал хляб и вода и вече умирам от глад.

— Ще бъде направено, но помни: не трябва да бягаш оттук, преди да съм се прибрал у дома.

Освободен от веригите си, варваринът се изправи и протегна тежките си ръце, които изглеждаха огромни в мрака на малката килия. Мурило отново почувства, че ако има човек, който да може да изпълни задачата, то това е този кимериец. След като повтори няколко пъти инструкциите си, той напусна затвора, давайки заповед на Атикус да отнесе пиво и чиния с месо на затворника. Можеше да има доверие на пазача не само заради парите, които му бе дал, но и поради информацията, с която разполагаше за него.

Когато се върна в стаята си, Мурило отново изпадна в плен на страховете си. Набонидий щеше да нанесе удара си чрез краля, в това той бе сигурен. И тъй като кралските гвардейци все още не бяха пред вратата му, жрецът не бе казал нищо на краля… засега. Но утре, без съмнение, той щеше да го стори… ако доживееше до утре.

Мурило вярваше, че кимериецът ще бъде лоялен. Дали той щеше да е в състояние да изпълни задачата, това оставаше да се види. И преди други мъже се бяха опитвали да убият Червения жрец и бяха умирали по отвратителни и тайнствени начини. Но тези хора бяха продукт на града; липсваха им вълчите инстинкти на варварина. В мига, в който Мурило, държейки златния съд с отрязаното ухо в ръцете си, бе научил чрез тайните си канали, че кимериецът е пленен, той бе видял и решението на проблема.

Сам в стаята си, той вдиша чаша за човека, чието име е Конан, и за неговия успех тази нощ. И докато отпиваше, един от доносниците му предаде новината, че Атикус е арестуван и хвърлен в затвора. Кимериецът не бе успял да избяга.

Мурило почувства, че кръвта му се вледенява. В този ход на съдбата той можеше да види само зловещата ръка на Набонидий и едно неясно подозрение започна да го обхваща — че жрецът е нещо повече от човек — някакъв магьосник, който чете мислите на жертвите си и дърпа конците, чрез които те танцуват като кукли. С отчаянието дойде и отчаяната решителност. Пристягайки меч на пояса си, той напусна своя дом през таен проход и тръгна бързо по опустелите улици. Беше полунощ, когато пристигна пред дома на Набонидий, който се издигаше като огромна черна грамада в заградените със стени градини, отделящи го от околните имения.

Стената бе висока, но не и невъзможна за преодоляване. Набонидий не разчиташе на обикновените бариери от камък. Онова, от което Мурило трябваше да се страхува, се намираше зад стените. Какво точно е то, той не знаеше. Беше му известно само, че едно огромно диво куче броди нощем из градината и от време на време разкъсва по някой бродяга така, както ловно куче разкъсва заек. Хората, на които бе разрешавано за кратко да посетят дома по работа, разказваха, че Набонидий живее просто, макар и в богата обстановка, и е обслужван от изненадващо малък брой слуги. Всъщност бяха споменавали, че са виждали само един висок и мълчалив мъж на име Джока. Чували се и стъпките на още някой, вероятно роб, но него никой не беше го срещал. Голямата загадка в тайнствения дом беше обаче самият Набонидий, чиято способност за интриги и влияние върху политиката го беше направила най-могъщия човек в кралството. Хората, канцлерът и кралят се движеха като марионетки на конците, дърпани от него.

Мурило се изкатери по стената и се спусна от другата страна в градините, които заемаха огромни пространства — царство на сенки, на храсти и полюшващи се листа. Младият благородник се прокрадва бързо през храсталака. За момент се ослуша, очаквайки да чуе лаенето на свирепото куче и да види как гигантското му тяло се движи между сенките. Съмняваше се в ефективността на меча си при подобна атака, но не се поколеба. Все едно беше дали ще умре от зъбите на звяра или от секирата на палача.

Спъна се в нещо голямо и податливо. Навеждайки се, за да го разгледа по-добре на светлината на звездите, той видя безжизненото тяло на кучето, което охраняваше градините. Звярът бе мъртъв. Вратът му беше счупен и по него личаха следите на нещо, напомнящо огромни зъби. Мурило осъзна, че това не е направено от човек. Звярът се бе сблъскал с чудовище, по-силно и по-жестоко от него. Мурило погледна тревожно към тайнствените храсталаци, а след това, свивайки рамене, приближи голямата къща.

Първата врата, която опита, се оказа отключена. Той влезе предпазливо с меч в ръка и се озова в дълъг хол, осветяван само от светлината, която проникваше през драпериите в другия му край. Над целия дом се бе спуснала пълна тишина. Мурило тихо премина през хола и поспря, за да надзърне зад драпериите. Пред погледа му се разкри осветена стая, чиито прозорци бяха покрити с кадифени завеси, прилепнали така, че през тях да не прониква нито лъч светлина. Стаята беше празна, ако ставаше дума за живи човешки същества, но все пак в нея се намираше нещо отвратително. В средата на купа от натрошени мебели и разкъсани драперии, които свидетелстваха за страшна борба, лежеше тялото на човек. То бе проснато по корем, а главата извита по такъв начин, че брадичката се беше подпряла чак зад рамото. Лицето, изкривено в страшна гримаса, сякаш се хилеше на ужасения благородник.

За пръв път през тази нощ решителността на Мурило сякаш се поизпари. Той хвърли неуверен поглед назад, към пътя, по който бе дошъл. Но мисълта за дръвника и секирата на палача отново му вдъхна кураж и той прекоси стаята, заобикаляйки хилещия се труп, проснат в центъра й. Макар и никога да не го бе виждал преди, по описанията, които беше чувал, разбра, че това е Джока — мрачният слуга на Набонидий.

Мурило надзърна през завесите, спуснати върху една от вратите, и видя голямо кръгло помещение, разделено на две от някаква арка. Стаята бе обзаведена като кралски покои. В центъра й се намираше махагонова маса, украсена с дърворезби, покрита с храна и съдове с вино. Изведнъж Мурило се вцепени. В разкошен стол, чиято висока облегалка бе обърната към него, седеше човек със странно познати му одежди. Той видя ръка в червен ръкав да лежи на облегалката на стола; главата, върху която бе спусната познатата алена качулка на тогата, бе наведена напред, като че ли в дълбок размисъл. Точно по този начин Мурило бе виждал Набонидий да седи в кралския дворец стотици пъти.

Проклинайки се за оглушителното биене на сърцето си, младият благородник се прокрадва в стаята с изваден меч и застина, готов да нанесе удара. Жертвата не помръдваше, нито пък бе чула тихото му приближаване. Беше ли заспал Червения жрец, или това бе просто труп, отпуснал се в огромния стол? Една-единствена крачка разделяше Мурило от неговия враг, когато изведнъж човекът в стола се изправи и се обърна към него.

Лицето на Мурило пребледня. Мечът се изплъзна от пръстите му и иззвънтя на полирания под. Вик на ужас се откъсна от посинелите му устни, последван от тупването на паднало тяло. И отново тишината се спусна над дома на Червения жрец.