Сара Холанд
Евърлес (29)

29

Когато завивам край ъгъла на коридора, където са покоите на Кралицата, ръцете ми са свободни, готови да спрат времето, за да премина през тримата стражи, които винаги стоят на пост край вратата й, след като се смрачи. Но вместо това се заковавам на място, когато се изправям пред празния коридор.

Може би Кралицата е отишла някъде — мога да почакам тук и да застана очи в очи с нея, когато се върне. Прекосявам коридора до вратата й и за всеки случай понечвам да я отворя. За моя изненада топката се завърта изпод пръстите ми и вратата се отваря. Поколебавам се, тъй като някакъв тих глас вътре в мен шепне, че нещо не е наред.

Всъщност не. Нищо не е наред — сбъркано е от векове. А Ина е в опасност, докато Кралицата е жива.

Стаята на Кралицата е тъмна и същевременно искряща, тапицирана със златни тъкани и осветена от слабата светлина на свещите. Огромният прозорец е покрит с кървавочервени завеси и докато очите ми привикнат, единственото, което смогвам да различа, са шарките от светлината и сенките. Стаята е огромна, поне два пъти по-голяма от тази на Ина, а стените са покрити с редуващи се рафтове за книги и огледала. Очаквала бях да открия Айвън тук или поне повече стражи, но стаята е празна… с изключение на един човек.

Кралицата на Семпера стои пред великолепна тоалетка в единия ъгъл с гръб към мен, а една-единствена свещ върху тоалетката осветява лицето й в огледалото. Носи халат в индигов цвят, а тъмночервената й коса е спусната по раменете и се разстила по гърба й. Тя не реагира на звука от затварянето на вратата.

— Ваше Величество? — извиквам я приглушено аз, повтаряйки в главата си измислената история, с която съм прекрачила прага. Ина е болна и ме е изпратила да помоля Кралицата да дойде в нейната стая. Прилича на изсмукано от пръстите, но нямам нужда да ми вярва за кой знае колко дълго. Ако мога просто да я замразя във времето и да я заключа някъде, ще мога да разкажа истината на Ина и заедно ще решим какво да предприемем.

Кралицата не се обръща, докато се приближавам към нея.

Струва ми се, че минава цяла вечност, докато прекосявам просторната стая. Има нещо зловещо и мистериозно в нея: размерът й и материите, с които щедро е покрита навсякъде, заглушават някои звуци и усилват други, така че наоколо е тихо, с изключение на звука от ударите на сърцето ми, който по някакъв начин, изглежда, изпълва цялата стая.

— Ваше Величество — повтарям, но този път по-силно, когато се оказвам на половината разстояние от нея.

Въпреки това Кралицата не отвръща. Тя стои пред огледалото си в същата изправена поза и вирната брадичка, до която си представям, че прибягва, когато седи на трона си край океана или когато говори пред обожаващата я тълпа. Ала сега тя е напълно неподвижна, като се изключи движението на ръката й, с което прецизно нанася линии с въглен край очите си, а след това — червило върху устните си. От всичко, което съм очаквала, подобно мълчание ме обезкуражава най-много и прояжда решителността ми.

Сега вече мога да зърна лицето си в огледалото зад Кралицата. Лицата и на двете ни плуват в отразеното отсреща: нейното — бледо като сняг и открояващо се в мрака, моето — загоряло, дребно и уплашено зад нея. Притокът на сила и воля, който ме изстреля от полето с Лиъм, се е изпарил изцяло. Не се чувствам като Алхимика. Чувствам се като малко момиче, което умишлено е влязло в устата на звяра.

Кралицата оставя помадите си и се извръща.

Никога не съм била толкова близо до нея преди. Виждам бледността на очите й, фините бръчици, които се разтварят като ветрило в крайчетата им. Какво ли е да крачиш през света в тяло и ум, преживели пет века? Намирам се лице в лице с планина, с богиня. Със стар мой враг, макар да не виждам нищо познато в нея.

— Джулс — казва тя. А след това добавя: — Антония.

Името се въздига в мен с правотата си. Да. Аз съм Антония. Авторката на книгата, заради която баща ми умря в стремежа да си я върне обратно и да съхрани тайната ми непокътната. Внезапно съзнавам всичко това с всяка частица от себе си. Проумявам, че аз съм другото превъплъщение на Алхимика. Може би най-ранното. Ала усещането се изпарява бързо, а познанието не ме поставя в безопасност.

Изпод тежестта на погледа на Кралицата ми се приисква да се отдръпна встрани, да побягна. Той е като физическа сила, като лъч топлина, насочен към очите ми. И се пак си налагам да остана изправена, да държа главата си вдигната.

Кралицата се засмива с нисък, еклив смях — като тътена на далечен гръм.

— Срещаме се отново и отново, и отново.

— Ти искаш мен. Не Ина. Каквото и да планираш, можеш да я пуснеш сега.

И пак същият смях. Боря се да не се разтреперя.

— Не трябва да се страхуваш за Ина — казва Кралицата. — Тя вече не ми е потребна. — Гласът й е необичаен, прекомерно тих. — Беше мило от твоя страна да възложиш на Роан Гърлинг да я пази, след като ти самата го обичаш толкова много.

— Аз… какво? — задушавам се, докато страхът и смущението засядат вкупом в гърлото ми. Откъде би могла да знае какво съм казала на Роан?

Кралицата пристъпва напред и поставя ръка на гърдите ми — точно над лудешки биещото ми сърце. През тънкия плат на роклята ми пръстите й ми се струват ледени. Студът се разпростира в тялото ми с бясна скорост и със силата на сребърна нишка.

— Имаш право. Ина Голд няма сърцето, от което се нуждая. — Ето че гласът на Кралицата се разделя на два гласа, единият е нейният собствен, а другият е по момичешки заговорнически. Този двуглас кара стомаха ми да се преобърне.

Сърцето.

Докато думите й заглъхват, долавям, че се вцепенявам, а когато се опитвам да свия пръстите си в юмрук, те само се сковават в ням бунт. Тогава краката ми се подкосяват и аз се свличам на пода.

Падам на коленете си. Всяка сетна частица от силата ми изчезва от тялото ми, мускулите и костите ми се превръщат във вода. Спомням си думите на Ади за докосването до Кралицата и уплашеното й като на кошута лице: все едно ти източват време.

Едва съумявам да вдигна главата си, ала не и да се защитя. Чувам как някаква врата зад мен се отваря и още някой влиза в стаята.

— Не — повтаря Кралицата и сега гласът й се разнася от всички страни, пред мен и зад мен, излиза от стените и от самата земя. — Ина не е тази, от която имам необходимост. Никога не е била.

Тогава малка, хладна ръка докосва брадичката ми и повдига главата ми. Стискам очите си затворени, защото не искам да видя проблясването на ножа, когато срязва гърлото ми или пробожда сърцето ми. Не искам да знам как съм провалила Ина, как провалих всички… Ако Лиъм е прав и Магьосницата е самото зло, то аз със собствената си глупост току-що й подарих света.

Но…

— Отвори очите си, Джулс — казва някой. Не е Кралицата.

Подчинявам се.

Каро коленичи пред мен и погалва бузата ми, усмихвайки се. Зад нея Кралицата не помръдва, а очите й са вперени някъде наблизо.

— Каро! — въздъхвам аз. — Кралицата, тя е…

— Тя е нищо — прекъсва ме Каро.

За първи път, откакто я познавам, тя не шепне. Гласът й е висок, ясен и ми е познат като ударите на собственото ми сърце. Тя носи черна кадифена рокля вместо униформата на прислужница, а косата й е разпусната.

По никакъв начин не изглежда болна или трескава.

Без да надзърне, Каро се пресяга зад себе си и докосва увисналата ръка на Кралицата. И изведнъж Кралицата напълно рухва. Строполява се така бързо и безшумно, подобно на марионетка, чиито конци са срязани от някого.

Аз инстинктивно изпищявам. Викът ми кънти, но няма никой наоколо, който да дойде, и нищо не може да се направи: Кралицата се просва на една страна — купчина кадифе, коприна и кости. Насилието ме кара да потреперя.

Каро си поема въздух. Сякаш нещо, което й е липсвало, внезапно се е върнало в нея. Дори коленичила пред мен, тя ми се струва по-висока. Величествена. Властна.

Не казвам нищо, но една сълза се търкулва по лицето ми и по пръстите на Каро. Тя ме пуска и избърсва ръка в полата си. Зад нея очите на Кралицата са притворени, а повдигането и спадането на гърдите й са смътно забележими.

— Не трябваше да казвам, че тя е нищо — заявява Каро, цъкайки с език като че на себе си. — Кралицата ми беше приятелка… някога. Младостта ни мина заедно. Още тогава можех да видя потенциала в нея.

Тя се усмихва на някакъв далечен спомен или халюцинация.

— И тогава се случи нашествието. Скоро след това тя предвождаше армията на Семпера към победа. А когато бунтът свърши, тя бе провъзгласена за кралица. Аз бях до нея… в сенките… през цялото време.

Кожата на ръцете ми настръхва от горе до долу. Каро ми разказва урок по история — всяко дете от Семпера знае как Кралицата е дошла на власт.

Ала Каро в своята лудост говори за войната отпреди пет века като за скъп спомен, допълнен от нотка копнеж в гласа й и замечтано изражение в очите й. Трябва да е луда. Не е възможно да не е. Защото, ако не е, то значи съм сгрешила толкова, толкова ужасно.

— Отначало обмислях аз да стана Кралица — изрича вглъбено тя. — Без мен армията никога нямаше да спечели, аз убих враговете, аз разкрих тайните им. Но, Джулс — тя натъртва името ми като проклятие, — няма да повярваш как това да станеш кралица те превръща в мишена. — Тя се взира надолу в мен, като че тази идея е най-голямата несправедливост на света. — В крайна сметка разбрах, че властта няма нищо общо със заемания пост. Особено ако си слаб. — Изсъсква тя, стрелвайки очи към сгърчената фигура на Кралицата. — Това беше по-добрият начин. Една Кралица не би могла да направи нещата, които аз сторих, да отиде на местата, на които съм ходила аз, невидима и незабелязана, както се случва със слугите. И не ми е липсвала власт. Не и когато тя… — Каро махва с ръка назад към изпадналата в несвяст Кралица, — ме пусна да вляза вътре.

Тя замлъква и ме поглежда многозначително, сякаш е мой ред да говоря.

— Какво искаш да кажеш с това „пусна ме да вляза вътре“? — питам сипкаво аз.

— И ти си можела да се научиш да го вършиш, ако си разполагала с повече време. Да шепнеш в ухото на някого и да превърнеш ума му в свой — оглежда ме тя. — Аз имах време, Джулс, което донякъде компенсира силата, която ти открадна от мен.

Някакво страховито проникновение започва да натежава в мен — нещо огромно и тъмно, което не съм смогвала да схвана досега, нещо, което съм пропускала през цялото време. Но тялото ми се бунтува срещу него, борейки се срещу разплитането му докрай. Не мога да го облека в думи.

Каро се изсмива тихо на изражението върху лицето ми.

— Не гледай толкова стъписано, Джулс — смъмря ме тя. — Кралицата щеше отдавна да е мъртва, ако не бях аз, или най-малкото щеше да е торба с кости като онази стара вещица в западната кула. Ние си помогнахме взаимно — аз й дадох живот, а тя ми даде мощ. Но тя никога не беше ти. — Каро поглежда назад към проснатото тяло на Кралицата и въздъхва. — А и се уморявам от сенките. От прислужването. От кръвното желязо. Изпила съм кръвни монети, равняващи се на стотици години, и мразя вкуса им.

— Стотици години — преглъщам аз. — Как може никой да не е забелязал? Как е възможно никой да не види, че ти не остаряваш?

— Никой не забелязва, Джулс. Никой не се интересува от момиче слугиня. Най-вече ти измежду всички хора би трябвало да знаеш това. — Зъбите й проблясват в усмивка. — А ако забележеха, можех лесно да се погрижа за това.

Гаденето се настанява в стомаха ми, докато осъзнавам, че тя е права. Не е трудно да си представя как благородници, от която и да било епоха не забелязват, че конкретно момиче прислужница никога не се сбръчква и винаги е стройно и с искрящи очи.

Гледам я втренчено, ужасена и неподвижна, докато тя се смее някак на себе си. Слънцето отвъд покрития прозорец залязва постепенно, превръщайки стаята в още по-мрачна, отколкото бе на влизане. Чертите на лицето й избледняват до бегли контури — остри скули, бели зъби и невероятно тъмни очи. Съзирала съм това лице и преди — сред огън, мълнии и сенки.

— Как разбра? — питам рязко аз.

— От твоето кръвно желязо, естествено — казва Каро и започва да крачи пред мен като дива котка. — Заподозрях още преди това, когато проумях, че си излъгала за родителите си, както и за онова, което се случи при селската вещица, но го узнах със сигурност, когато видях как времето ти се върна обратно в теб. Виждала съм го и преди, когато ти беше Елиса, и Мей, и Сесили, и… все едно.

— Но Айвън те арестува, той те завлече пред очите на всички, той… — Замлъквам, осъзнавайки истината още преди тя да се усмихне със задоволство. Разбира се, тя е контролирала Айвън през цялото време. Цялата история с трезора е била хитра уловка, за да се хвана в капана. Да ме изпита. — Ти си знаела, че ще източа кръвта си за време, за да се помъча да спася живота ти.

— Явно те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш.

Истинска приятелка.

Немислим враг.

— Ти наистина си Магьосницата — прошепвам, обличайки най-лошите си страхове в думи, като все още се надявам тя да се изсмее в лицето ми, да ми каже, че греша, че съм луда. Ала тя не го прави.

— Знаеш ли, заслужаваш да ти причиня болка — казва тя вместо това. — Заради факта че не ме помниш така добре, както аз помня теб. Макар че ще призная, че ми отне известно време, преди да се почувствам сигурна този път. Винаги си била находчива, Антония. Във всеки един от своите животи. Но по-лошото е, че неизменно си получавала помощ. — Тя злостно изрича последната дума, подобно на клетва.

Едва успявам да си помисля за татко, за Лора и Лиъм, за всички, които са ми помогнали някога, преди тя да се пресегне и да вземе лицето ми в ръцете си. Не престава да се усмихва, а в очите й се чете истинска любов. И глад, жесток, древен глад, неприличащ на нищо, което някога съм зървала.

— Какво искаш? — простенвам аз.

— Искам пак да бъда безсмъртна — казва тя. — Остарявам от векове. Да, по-бавно от повечето хора, но все пак старея. Ще ми се всичко да бъде както някога — без страх от остаряването и смъртта, без да ми се налага да поглъщам селска кръв като някакъв проклет вълк. — Очите й се впиват в моите, все още с онова противно съчетание от любов и стръвност, а в гласа й се появява нещо по-тъмно и по-дълбоко. — Искам онова, което ти открадна от мен толкова, толкова отдавна.

Цялата лековатост е изчезнала от гласа й. Тя ме пуска и изведнъж тялото ми пак се оказва мое. Изправям се с мъка върху омекналите си крака, хващайки единия от стълбовете на леглото за опора. Чувствам гърдите си като смазани отвътре, като с дихание, задържано там прекалено дълго.

Каро отстъпва крачка назад и оглежда разкошното помещение с леко отвращение.

— Нещата ще бъдат такива, каквито бяха, преди да обвържеш времето с кръвното желязо — изсъсква тя. — Ти ми отне безсмъртието. Ти обрече и двете ни. Ще оправя нещата, но не може да живеем и двете. — Тя потупва с пръст по гърдите си. — В продължение на почти петстотин години моята сила е заключена в сърцето ти. Смятах, че мога да я освободя, като те убия. Трябваше да отнема живота ти четири от общо пет пъти, преди да проумея, че това не е достатъчно. Трябваше първо да разбия сърцето ти.

— Тогава нямаш късмет — изсъсквам на свой ред аз. Отмествам се крачка назад и посягам незабелязано зад себе си с надеждата да намеря върху нощното шкафче нещо, което мога да използвам като оръжие, но пръстите ми не откриват нищо. — Баща ми е мъртъв. Майка ми е мъртва. Гледах как приятелите ми гладуват… сърцето ми вече е разбито.

Ала Каро поклаща нетърпеливо глава.

— Не — казва тя. — Ти не знаеш какво е да си съкрушена. Не и докато човекът, когото обичаш най-много на света, не умре в обятията ти. — Усмивката, с която ме удостоява, е разкривена и отблъскваща. — Сега, ако нямаш нищо против малко компания — казва тя, сякаш имам някакъв избор, — тук е един човек, когото мисля, че ще бъдеш щастлива да видиш.

Тя се приближава до вратата със стремителна крачка и я отваря. На прага стои Айвън заедно с Роан Гърлинг, чиито ръце са вързани.