Сара Холанд
Евърлес (1)

1

Повечето хора намират гората за плашеща, вярвайки в старите приказки за феи, които могат да замразят времето в кръвта ти, или вещици, непочтени колкото и самия Алхимик, които могат да уловят като в капан цяла вечност в едно дихание. Но аз не се боя от феи — гората крие истинска опасност. Крадци, които се спотайват в очакване с груби ножове и алхимичен прах на коланите си, за да източат кръв за закупуване на време от всеки, който се осмели да напусне неприкосновеността на селото. Ние ги наричаме кръволоци. Именно заради тях татко не обича да ходя на лов, ала просто не разполагаме с друг избор.

Но през зимата няма разлистени шубраци, които да скрият крадците, няма чуруликащи птици, които да заглушат стъпките им. Освен това аз познавам тези гори по-добре от всеки друг. Винаги съм обичала природата тук, начина, по който преплетените клони отгоре скриват слънцето и спират хапещия зимен вятър. Бих могла да стоя навън цял ден или просто да вървя безспирно през дърветата, блеснали от фини ледени паяжини, да крача през лъчите слънчевата светлина, процеждащи се като остриета. Довиждане…

Фантазии. Никога не бих оставила баща си сам… и най-вече не, ако той е…

„Той не е…“ — казвам си аз.

Лъжата замръзва в зимния въздух и пада на земята като сняг. Аз ритвам към него с върха на ботуша си.

Татко казва, че някои от дърветата в гората са на хиляда години. Били са тук, преди който и да било от сега живите да се роди, дори и преди Кралицата, дори и преди Алхимика и Магьосницата да обвържат времето с кръвта и метала, ако изобщо някога е имало такова време. Тези дървета ще се издигат нависоко дълго след като вече сме си отишли от този свят. И въпреки това те не са хищници като вълците или хората. Корените под краката ми не съществуват в продължение на векове, карайки другите растения да изсъхват и посивяват. И времето им не може да бъде източено от тях.

Ако можеше само да приличаме повече на дърветата…

Безполезен, старият мускет на татко тежи върху гърба ми. Не съм се натъкнала на дивеч в продължение на километри, а след няколко часа ще мръкне и сергиите на пазара ще съберат сенниците си една подир друга. Скоро ще трябва да вляза в града и да се изправя пред търговеца на време. Надявала се бях, че ловът ще успокои нервите ми и ще ме подготви за онова, което се налага да сторя. Но сега се чувствам просто още по-уплашена.

За Крофтън утре е денят за плащане на рентата. Както всеки месец, семейство Гърлинг ще попълни хазната си с нови запаси желязо от нашата кръв, твърдейки, че им го дължим заради тяхната закрила. Тяхната земя. Миналия месец, когато не можахме да платим, бирникът ни остави на мира само с предупреждение — татко изглеждаше толкова болен, а аз толкова млада — но това не беше в знак на доброта. Този месец ще поиска двойно, дори може би повече. Сега, когато вече съм на седемнайсет и законово ми е позволено да продавам годините си чрез своята кръв, съм наясно какво трябва да направя.

Татко ще побеснее, ако е запазил разсъдъка си.

„Само още един опит“ — отбелязвам наум, когато попадам на малка рекичка, минаваща през дърветата. Ромоленето й е замлъкнало, замръзнала е отгоре, но отдолу, под леда, бързо трепка нещо зелено, кафяво и златисто: пъстърва, която шава и се движи по някакво невидимо течение. Жива, под целия този лед.

Мигом коленича и разбивам леда с приклада на пушката. Чакам водата да се утаи, очаквам проблясването на люспите и от отчаяние отправям мълчалива молба към Магьосницата. Кръвната монета, която тази пъстърва би ми донесла, няма да покрие дори съвсем мъничка част от дълга на татко, ала не искам да отида на пазара с празни ръце. Няма да го сторя.

Съсредоточавам се, пожелавайки си препускащото ми сърце да се успокои.

И тогава, както става понякога, светът, изглежда, се забавя. Не, не изглежда. Клоните наистина спират да шепнат сред вятъра. Спира и почти недоловимото хрущене на снега, който се топи по земята, като че светът е притаил дъх.

Поглеждам надолу към бледия отблясък в калната вода — той също е захванат в диханието на времето. Преди мигът да отлети, нападам и пъхвам голата си ръка в потока. Шокът от студа пролазва нагоре по китката ми и притъпява усещането в пръстите ми. Когато се протягам към нея, рибата остава неподвижна — смаяна — сякаш иска да бъде хваната. Когато сключвам ръката си около хлъзгавото й тяло, концентрацията ми се нарушава и времето наново ускорява своя ход. Рибата, само мускули, се гърчи в хватката ми и аз се задъхвам, като едва не я изпускам. Преди да смогне да се изтръгне на свобода, я издърпвам силно от водата и я хвърлям в торбата си с един-единствен отработен жест. В продължение на секунда наблюдавам с леко отвращение как рибата се мята вътре, карайки зеблото да потрепва. После торбата става неподвижна.

Не знам защо понякога времето така забавя своя ход… напълно случайно. Вслушвайки се в думите на татко — нещо, което пазя в тайна — но веднъж той видял как от един мъж източили кръв, равняваща се на двадесет години, заради твърдението му, че можел просто с махване на ръката си да накара един час време да потече назад. Ако татко ме е научил на нещо, то е, че да държа главата си наведена, означава да бъда в безопасност. Съмнителните, долнопробни вещици, като Кала в нашето село, биват толерирани за забавление на суеверните — стига да си плащат рентата. Обичах да се отбивам при Кала и да слушам историите й за това, как времето се лее на вълни, забавя своя ход, понякога дори причинява пукнатини или трусове в земята, докато татко не ми забрани да ходя в нейния дюкян. Все още си спомням миризмата в него — аромат на подправки, примесени с кръвта от древните обреди.

Мнозина твърдят, че не вярват във вещици и митове, точно както отхвърлят разказите за душата на Алхимика, която се крие в гората и злостно лови малки деца, за да пролее кръвта им и да гледа как времето им се просмуква в земята. Ала същите тези хора все още избягват гората.

Пъхвам ръце под мишниците си, за да ги стопля, и пак се навеждам над реката, мъчейки се да се съсредоточа. Повече не се появява никаква риба и слънцето бавно спуска лъчите си ниско през дърветата.

Тревогата стяга стомаха ми на възел.

Не мога да отлагам отиването до пазара повече.

От години знаех, че в крайна сметка ще се стигне до това, но въпреки всичко проклинам под носа си. Обръщайки се обратно към града, надявам през рамо капещата торба. Отдалечила съм се повече от обичайното и сега съжалявам, тъй като снегът се просмуква през износените ми ботуши, а дърветата запречват остатъците от топлината на деня.

Най-накрая дърветата оредяват и отстъпват място на водещия към града черен път, който е разбит и превърнат в замръзнала кал от стотиците колела на каруци. Крача с мъка по него, потискайки чувствата си преди наближаването на пазара. Преследват ме мисли за ножа на търговеца на време, както и за шишенцата, които чакат да бъдат напълнени с кръв. А сетне и за кръвта, която очаква да се превърне в монети, и за вълната от изтощение, която съм чувала, че следва, когато той източва време от вените на човека.

По-лошо от това обаче е мисълта да се вслушам през тънките стени на колибата, докато татко се мята и върти върху сламената си постеля. Магьосницата знае, че той се нуждае от отдих. През последния месец го видях да се топи пред очите ми като зимна луна. Сигурна съм, че очите му посивяват — знак, че времето на човек изтича.

Ако можеше само да няма толкова просто обяснение за тази сутрин, когато той забрави рождения ми ден.

Татко никога не е забравял рождения ми ден преди. Нито веднъж. Ако можеше само да си признае, че продава време, макар да го молех да не го върши, и да ми позволи да му дам няколко години. Ако можеше само Магьосницата и Алхимика да са истински, а аз да ги заключа и да поискам настойчиво да намерят начин да му въздадат дълъг живот.

Ами ако… не мога да се изправя очи в очи с мисълта… ами ако му остава едва месец или ден живот?

В паметта ми изплува споменът за една стара просякиня в Крофтън, която бе продала кръвта от последната си седмица живот за паница супа и която се препъваше от врата на врата, поздравяваше всеки човек в града и се молеше за кръвни монети, стигащи за един или два дни живот, или дори само за къшей хляб. Най-напред тя забрави имената на хората, после напълно забрави облика на селото и се заскита из полетата, разпервайки ръка, за да почука във въздуха.

Двамата с татко я открихме свита на кълбо в пшеницата, а кожата й беше студена като лед. Времето й бе изтекло. Но всичко беше започнало със забравянето.

Мислейки за нея, се затичвам. Кръвта ми ме подканя да побързам, умоляваща да бъде превърната в монета.

 

 

Крофтън напомня за себе си най-напред с няколко вретеновидни стълба дим, а после с мозайка от покриви, които надничат над хълмовете. Тясната пътека, водеща към нашата колиба, свива на изток от главния път доста преди селото. Подминавам я и продължавам да вървя към врявата и пушека на пазара.

Отвътре зад ниската каменна стена, която грубо очертава периферията на селото, редиците къщички се накланят една към друга подобно на скупчена тълпа, сякаш, като са близо, ще съумеят да държат надалече студа или гората, или протяжното изсмукване на време. Хората сноват край мен със скрити под пластове дрехи тела и сгушени в раменете глави, за да се предпазят от вятъра.

Пазарът не е нищо повече от продълговат участък от кални калдъръмени камъни, при които се пресичат три пътя. Претъпкан и шумен е този следобед — рентата се дължи от всички в рамките на утрешния ден, а мястото е препълнено от продаващи хора. Мъже в груби селски дрехи и жени със завързани за гърбовете им бебета се пазарят над топове плат, самуни хляб и кокали от добитък, изобилстващи от костен мозък, без да обръщат внимание на шепата просяци, които се скитат от сергия на сергия, а постоянно повтаряният от тях рефрен — Един час? Един час? — се губи в общото оживление. Въздухът е задимен от пушека на огньовете, върху които се приготвят мазни ястия.

Безкрайна опашка от хора се вие от магазина за търговия с време на Едуин Дуейд; с татко едва ли сме единствените, които всеки месец се борят да свържат двата края. Гледката винаги причинява болка в стомаха ми — десетки хора се нареждат край стените, чакайки от кръвта им да бъде източено време живот, за да бъдат изковани от него кръвножелезни монети. Знам, че трябва да се присъединя към тях, но някак не мога да се заставя да заема място на опашката. Ако татко узнае…

По-добре първо да си намеря нещо за ядене, за да подкрепя силите си, преди да продам своето време. А може да продам и улова си, колкото и да е малък.

Отправям се към сергията на месаря, където приятелката ми Амма стои зад тезгяха и раздава резени сушено месо на група ученички в чисти престилки. Спазъм от смесица между носталгия и завист преминава през мен. Можеше и аз да съм едно от онези деца. Някога бях. След изгонването на татко от Евърлес, имението на семейство Гърлинг, пристъпът на гняв, когато разсъждавам за това, ми е толкова познат, колкото и ударите на собственото ми сърце — той похарчи спестяванията си за книги и хартия за мен, за да мога да ходя на училище. А когато зрението му се влоши, парите за книги и хартия свършиха. Татко ме научи на всичко, което той самият знаеше, но това не е същото.

Отърсвам се от мисълта и махвам с ръка на Амма, когато тя на свой ред ме забелязва. Усмихва ми се, сбръчквайки белега, който прорязва надолу едната й буза — блестяща линия на фона на тъмнокафявата й кожа. Това е следа от нападението на крадци на кръв над родното й село, атака, при която баща й загинал, а майка й останала едва с няколко дни живот в кръвта си. Тя се вкопчила в живота за достатъчно дълго, та да смогне да доведе дъщерите си в Крофтън, преди времето й да изтече напълно, изоставяйки Амма да се грижи сама за малката си сестра Алиа.

На Амма, а вероятно и на много от ученичките, през които с усилие си проправям път, омразата ми към семейство Гърлинг би изглеждала дребнава. Гърлинг пазят градовете си от крадци на кръв и разбойници и контролират търговията. За закрилата, която предлагат, те очакват лоялност и, разбира се, кръвно желязо всеки месец. Безопасността е причината, поради която с татко живеехме на техните земи, дори и след като бяхме прогонени за опожаряването на ковачницата преди всичките тези години. Дори ако това означава, че Лиъм Гърлинг е наблизо. Никой не обича семейство Гърлинг, но всички се страхуват от тях.

Спомням си Евърлес — облицовани с кадифе коридори и блестящи бронзови врати, а обитателите му се носят наоколо в злато, коприна и бижута. Никой Гърлинг не би ви издебнал в гората, за да пререже гърлото ви, но въпреки това те са крадци…

— Чух, че са определили датата за първия пролетен ден — изпада във възторг една от ученичките.

— Не, по-рано е — настоява друга. — Той е толкова влюбен, че не може да чака до пролетта, за да се ожени за нея.

Слушам ги с половин ухо, но знам, че бърборят за онова, което явно е единствената тема в устата на всички тези дни — сватбата на Роан, свързването на двете най-могъщи семейства в Семпера.

„Сватбата на лорд Гърлинг“ — поправям се аз. Той не е палавото момче с редки зъби, което познавах и което често се присъединяваше към децата прислужници за игра на криеница. Щом се ожени за Ина Голд, повереницата на Кралицата, той ще стане толкова знатен, все едно е син на Нейно величество. Кралство Семпера е поделено между пет фамилии, но родът Гърлинг контролира повече от една трета от земята. Сватбата на Роан ще ги превърне в още по-силни. Амма обръща поглед към мен.

— Хайде — подема тя, правейки знак на ученичките да си тръгват. — Стига толкова бърборене!

С пламнали лица, те се втурват като вихрушка от твърде ярки цветове. Амма, която е абсолютна тяхна противоположност, изглежда изтощена с вързаната си плътно назад коса и кръгове под очите. Знам, че сигурно е била на крак още преди изгрев-слънце, за да реже месо. Изваждам мижавата си пъстърва и я слагам върху кантара й.

— Дълъг ден, а? — ръцете й вече сръчно увиват рибата в хартия.

Усмихвам й се, доколкото ми е възможно.

— Ще бъде по-добре през пролетта.

Амма е най-близката ми приятелка на света, но дори и тя не знае колко зле са станали нещата за татко и за мен. Ако знаеше, че се каня да дам кръв, щеше да ме съжали, или още по-лошо — щеше да ми предложи помощ. Не желая това. Има си достатъчно грижи.

Тя ми подава някаква окървавена, едночасова монета за рибата и добавя резен сушено месо като подарък за мен. Когато ги поемам, Амма не отдръпва ръката си от моята.

— Надявах се да наминеш днес — казва ми по-тихо. — Има нещо, което е необходимо да ти кажа.

Пръстите й са ледени, а тонът й е твърде сериозен.

— Какво? — питам аз, стараейки се да запазя гласа си безгрижен. — Да не би Джейкъб най-накрая да те е помолил да избягаш с него?

Джейкъб е местно момче, чието очевидно увлечение по Амма бе тема на нашите шеги от години. Тя поклаща глава и не се засмива.

— Напускам селото — казва тя, все още стискайки здраво ръцете ми. — Ще работя в Евърлес. — И се усмихва несигурно.

Усмивката изчезва от собственото ми лице, а в гърдите ми се разлива студ.

— Евърлес — повтарям вцепенена след нея.

— Джулс, чух, че плащат една година за всеки месец работа — сега очите й светят. — Цяла година! Можеш ли да си представиш?

„Година, която са откраднали от нас“ — мисля си аз.

— Но… — гърлото ми се е стегнало. През повечето време се опитвам да държа спомените за Евърлес и детството си настрана. Но лицето на Амма, изпълнено с надежда, връща всичко това и то ме връхлита като потоп — наподобяващите лабиринт коридори, просторната морава, усмивката на Роан. После споменът за пламъците изгаря всичко друго. Изведнъж долавям горчив вкус в устата си.

— Не си ли чувала слуховете? — питам аз. Усмивката й угасва и аз млъквам, защото не искам да помрача нейното щастие. Ала не мога да взема думите си обратно, така че вместо това продължавам да я обработвам. — Че те наемат само момичета. Хубави жени. По-старият лорд Гърлинг се отнася със слугите като с играчки.

— Явно е риск, който ще се наложи да поема — казва тихо тя. Ръцете й пускат моите. — Талиа също отива, мъжът й пропилява на хазарт времето им — мога да видя гнева в очите й. Талиа й е като майка и Амма побеснява, като я гледа как страда. — Никой няма работа. Евърлес е единственият реален шанс, с който разполагам, Джулс.

Искам да продължа да споря, да я убедя, че съдбата на едно момиче в Евърлес е неблагодарна и унизителна, че всички те се превръщат просто в длъжност без собствено име, ала не мога. Амма има право — тези, които служат на Гърлинг, са добре платени, поне според стандартите на Крофтън, въпреки че монетите кръвно желязо, с които им плащат, са взети — откраднати — от хора като Амма, като мен и татко.

Но аз знам какво е да си гладен, а Амма не споделя омразата ми към семейство Гърлинг, нито пък онова, което знам за тяхната жестокост. Ето защо аз й се усмихвам по най-добрия възможен начин.

— Сигурна съм, че ще бъде чудесно — заявявам, надявайки се, че тя не долавя съмнението в гласа ми.

— Само си помисли, ще видя Кралицата със собствените си очи — изпада във възторг Амма. Татко тайно презира Кралицата, но за повечето семейства тя е едва ли не богиня. Би могла и да бъде — та тя е жива от времето на Магьосницата… Спасила е Семпера от нашественици преди петстотин години, потушила е въстание и оттогава е на власт. — И Ина Голд. Предполага се, че е много красива.

— Е, щом се омъжва за лорд Гърлинг, със сигурност трябва да е — добавям весело аз.

Но стомахът ми се свива при мисълта за лейди Голд. Всички знаят нейната история: сираче като мнозина други, изоставена като бебе на скалистите брегове в близост до двореца край морето на Семпера. Вероятно родителите й са били още по-отчаяни, отколкото са селяните в Крофтън. Тя привлякла вниманието на придворната дама на Кралицата, която я отнесла пред трона, а Кралицата така се разчувствала от съжаление, че осиновила момичето и отгледала Ина Голд като свое дете.

Сега тя е на седемнайсет. На същата възраст като Амма и мен, но ще наследи трона и кралската банка за време и ще живее векове наред. И времето й ще бъде изпълнено с пиршества и балове, с неща, които дори не мога да си представя, и то без да се вълнува особено за мен и всички останали, които изгаряме в своя нищожен живот извън стените на двореца.

Казвам си, че завистта, заседнала в гърлото ми, е заради това, а не защото тя ще стане съпруга на Роан.

— Ти също може да дойдеш, Джулс — изрича тихо Амма. — Няма да е толкова зле, ако сме заедно, за да се грижим една за друга.

За секунда си го представям — тясната столова и всекидневна на прислугата и огромното пространство на моравата, величествените мраморни стълбища. Ала е невъзможно. Татко никога не би го понесъл. Принудени бяхме да избягаме от Евърлес, да избягаме от семейство Гърлинг. Именно заради тях гладуваме днес. Заради Лиъм.

— Не мога да изоставя татко — казвам аз. — Знаеш го.

Амма въздъхва.

— Е, ще се видим, когато се върна. Искам да спестя достатъчно време, за да отида отново в училище.

— Защо пък да спираш дотук? — закачам я аз. — Може някой благородник да се влюби в теб и да те отведе в някой замък.

— А какво ще прави тогава Джейкъб? — отвръща тя и намигва, а аз се засмивам насила. Изведнъж осъзнавам колко самотна ще бъда през дългите месеци, в които Амма няма да я има. Обзета от внезапен страх, че никога повече няма да я зърна, я придръпвам към себе си и я прегръщам. Въпреки дългите часове, които е прекарала в отстраняване на кости и жили, косата й все още мирише на диви цветя. — Довиждане засега, Амма.

— Ще си дойда, преди да усетиш — казва тя. — Пълна с истории.

— Не се и съмнявам — казвам аз. Онова, което не казвам, е, че само се надявам те да имат щастлив край.

 

 

Застоявам се с Амма толкова дълго, колкото мога, но слънцето не спира своя ход надолу. С натежал от ужас стомах се отдалечавам към търговеца на време. Промушвам се между сергиите, за да намеря края на все още твърде голямата опашка, извиваща се към вратата на Дуейд с нейния жълто-кафяв знак на пясъчен часовник. Зад нея ще се натъкна на блясъка на острието, както и на праха, който превръща кръвта и времето в желязо.

Държа очите си сведени към земята в опит да избегна погледите на хората, напускащи магазина — бледи, задъхани и малко по-близо до смъртта. Старая се да си внуша, че някои от тях никога повече няма да посетят търговеца на време, че идната седмица, след като си намерят работа, те ще се приберат вкъщи, ще разтворят кръвното желязо в чая си и ще го изпият. Но това не се случва тук, в Крофтън, поне аз никога не съм го виждала. Ние винаги само даваме своята кръв, винаги само продаваме.

След няколко минути някаква суматоха привлича вниманието ми и аз вдигам очи нагоре. Трима мъже излизат от магазина: двама бирници, мъже от Евърлес, върху чиито гърди блести семейният герб, а на коланите им се полюшват къси мечове, и между тях — Дуейд, търговецът на време, когото те държат здраво в ръцете си.

— Пуснете ме! — вика Дуейд. — Не съм направил нищо лошо.

Тълпата се разжужава и чувствам как паниката обзема всички. Със сигурност в магазина на Дуейд редовно се осъществяват немалко на брой незаконни дела, но полицията на Гърлинг винаги ги бе оставяла да минат с намигване, кимване и едномесечна монета, мушната от ръка в ръка. Търговецът на време може да е мазен и алчен, но ние всички имаме нужда от него в един или друг момент. Аз се нуждая от него днес.

Докато Дуейд се бори безполезно с чиновниците, над площада се разнася тропотът на копита. В миг всички притихват, а Дуейд все още е притиснат между ръцете на бирниците, когато някакъв млад мъж върху бяла кобила изниква иззад ъгъла и пристига насред пазара с надяната заради студа качулка.

Роан. Въпреки волята ми сърцето ми подскача. През изминалите няколко месеца, откакто вече бе станал пълнолетен, Роан Гърлинг беше започнал да посещава селата, които семейството му притежаваше. Първия път, когато се появи, едва го познах — слаб и ослепително красив, но сега винаги, когато ходя на пазар, тайно се надявам да го зърна, макар да знам, че той никога няма да ме забележи. Ще ми се да го мразя заради хубавите му дрехи, заради начина, по който се оглежда наоколо с тази лека, благосклонна усмивка, напомняйки ни, че притежава всяко дърво, колиба и камъче по пътя. Ала независимо от това колко се опитвам, спомените ми за Роан се коренят твърде надълбоко, за да го мразя. Пък и бирниците са по-снизходителни, когато той е наблизо. Каквото и да се случва с Дуейд, Роан ще му сложи край.

Когато обаче отново надзъртам към мястото пред магазина, изражението на Дуейд, притиснат между двамата стражи, не разкрива облекчение. А абсолютен страх.

Объркана, аз се обръщам, докато младежът отмята назад качулката си. Има солидни, широки рамене, златиста кожа и тъмна коса. Но в същото време той е и самата строгост — буйни вежди, грубоват нос, високо, аристократично чело.

Дъхът, изчезва от дробовете ми.

Не е Роан. Лиъм е. Лиъм, по-големият брат на Роан, за когото мислех, че е безопасно далеч и изучава история в някоя обрасла с бръшлян академия край океана. Лиъм, който в продължение на десет години бе бродил в кошмарите ми. Сънувала бях нощта, в която избягахме, толкова често, че не съм в състояние да отделя кошмара от спомена, но татко се постара да запомня едно-единствено нещо: Лиъм Гърлинг не беше наш приятел. Лиъм се опита да убие Роан!

Само няколко години по-късно той ни откри с татко в къщичката ни извън Родшър. Боричкането им ме събуди посред нощ и щом излязох от спалнята си, баща ми ме сграбчи за ръката и избягахме за втори път.

Парализирам се, завладяна от усещането, че най-лошите ми сънища са оживели — след всичките тези години той ме намери, намери баща ми… отново. Знам, че трябва да се обърна, но не мога да откъсна очите си от него, не мога да спра да си представям това лице такова, каквото беше преди десет години, вперено в мен с омраза през стената от дим в деня, в който избягахме от Евърлес завинаги.

Чувам гласа на татко в ушите си: Ако някога видиш Лиъм Гърлинг, бягай!