Сара Холанд
Евърлес (27)

27

Пътуваме, както ми се струва, от часове, докато неистово препускащото ми съзнание бавно се вцепенява от страх. Когато напуснах Брайърсмор, бях толкова близо до истината, че можех да я почувствам как жужи в костите ми. Сега ми изглежда, че никога няма да я узная, че ще свърша като татко — с източено време и умираща сама в студа.

В даден момент забелязвам, че непоклатимото дрънчене на колата по пътя е отстъпило място на по-равномерно подрусване, като че се движим по трева. И тогава тя се разтриса и спира. Внезапно вратите се отварят, а вътре нахлува светлина и ме заслепява. Свивам се седнала, притулвайки очите си, докато фигурата в рамката на вратата постепенно се превръща в Лиъм, стъпил с единия си крак върху ръба на колата. Гледката зад него прилича на открито поле, без да се мержелее какъвто и да било път.

Обзема ме отровна омраза дори когато ужасът ми се завръща гръмовито. Замъкнал ме е насред нищото, за да ме убие ли?

Лиъм ме гледа изпитателно, без да продума. Ненавистта ми към него пулсира, блъскайки отвътре по кожата ми. Представям си как тя се откъсва от мен като аморфна маса от черен дим и се обвива около гърлото на Лиъм. Ала знам, че ако се опитам да разиграя тази сцена, мечът, висящ свободно на хълбока му, ще намери сърцето ми за секунди.

— Погледни насам — казва той. Отстъпва встрани, за да мога да виждам през задната част на колата, и посочва към нещо. Първоначално допускам, че ми показва тримата стражи, стоящи на разстояние един от друг малко по-встрани от нас — извън обхвата на слуха, но достатъчно близо, за да стрелят, ако дръзна да бягам.

Сетне погледът ми стига по-далеч. В посоката, в която сочи пръстът на Лиъм, се откроява широко сиво петно на хоризонта — редица малки тъмнеещи очертания, някои от които изпускат струйки дим в небето. Град, и то доста по-голям от Крофтън или Лаиста. Изравнявам поглед с този на Лиъм.

— Това е Амбъргрис — казва той. — Пристанищен град на залива Хънт. Била ли си там преди?

„Не говори!“ — напомням си аз и скръствам ръце на гърдите си.

— Ще приема това за „не“ — отвръща Лиъм след миг. — Както и да е, там живеят над сто хиляди души. Ще можеш да изчезнеш… — В гласа му няма злоба; той е нисък, ясен, прям, сякаш се опитва да ме убеди в нещо. — Създай си ново име, нов живот.

Той се навежда, за да вземе нещо, намиращо се до краката му. Изправя се, пуска някакъв вързоп на пода на колата между нас и за своя изненада съзирам, че това е мъничка, но тежка кесия с кръвни монети.

— Не можеш да останеш в Евърлес — казва той.

— Знам — изричам ядосано аз. Наченките на гневни, объркани сълзи закипяват в гърлото ми. — Но я ми кажи. Ако сега имаш доказателства, че съм проникнала в трезора, защо просто не ми източиш кръв? Ако ме мразиш толкова много, защо се отърваваш от мен по подобен начин?

Лиъм като че ли се сепва от думите ми, макар и за секунда. Той примигва и вдига едната си ръка, за да си поиграе нервно със закопчалката на наметалото си.

— Не те мразя, Джулс — казва с неравен глас. — Само че не разбираш ли? Ти си в опасност.

— Заради теб! — почти изкрещявам аз. — Ти излъга. Не се преструвай, че не схващаш за какво говоря. Ако беше разкрил истината, че блъсна Роан в огъня, нямаше да ни се налага да бягаме. Ти обвини баща ми и ни измъчваше, въпреки че той бе дал здравето си, за да служи на твоето семейство. Там беше нашият дом, а ти ни прогони. — Гласът ми придобива сила, докато все повече и повече думи се изливат навън. — Ти си виновен, че животът ни докара до това положение. Ти си виновен, че той е мъртъв.

Лиъм изглежда така, сякаш е бил шамаросан, но после нещо се променя в изражението му.

— Джулс — подема той едва доловимо и с усилие. И тогава си спомням за бележника му и за моите детски истории, записани от него.

— Ти знаеш нещо за мен, нали? — изстрелвам, преди той да смогне да проговори. Дори когато му се нахвърлям с обвиненията си, в сърцето ми, протяжно и болезнено, се прокрадва проумяването на ситуацията.

Инцидентът.

— Ти ме наричаше вещица — прошепвам аз наполовина на себе си.

Пламъците бяха изскочили от отворената пещ към Роан. Това щеше да го убие.

Може би бях пожелала огънят да спре — точно както бях сторила с въздуха в градината, когато Роан ме целуна. Бях спряла времето.

— Видял си ме да спирам времето — прошепвам аз и изпитвам потребност да изрека мисълта си на глас, за да й придам смисъл.

Отнема му доста време да заговори. Когато го прави, гласът му е тих.

— Не. Видях да го връщаш назад. Пламъкът обхвана Роан и разтопеният метал от кофата се изля върху кожата му, а ти го сграбчи и го дръпна назад. И плътта му се оказа незасегната. Ти го спаси. — Той свежда очи към земята, сякаш е смутен. — Ако не бе заминала, ако някой беше узнал какво можеш да направиш…

Паниката ми постепенно изчезва, оставяйки единствено горчивината в устата ми. Налага се да укротя гнева в сърцето си и да се съсредоточа върху тайнствената смърт на татко, върху онова, което казва Лиъм… олюлявам се под тежестта му.

Омразата на татко към Евърлес и семейство Гърлинг се простираше по-надълбоко от разума. Освен ако той не бе преувеличавал, мъчейки се да изгради стена от мълчание между мен и застрашителната истина. Лиъм секва мислите ми.

— Баща ти ми нямаше доверие. Знаеше, че не си в безопасност в Евърлес. — Той се усмихва горчиво. — Мога да си представя какво ти е казал за мен, за да те държи на разстояние. Прочетох го по лицето ти, когато те срещнах извън трезора. Не го обвинявам. Тогава бях отвратителен. Но онази нощ ме промени. Ти ме промени. — Той поглежда надолу. — Съжалявам, Джулс. За всяко страдание, което съм ти причинил. Просто се стараех да те защитя.

Да ме защити. Възможно ли е? Сред целия хаос от нова информация не съм в състояние да кажа по един или друг начин дали думите му са поредната лъжа, или най-чистата форма на истината, която някога съм познавала. Има нещо в ръката му, което той предпазливо поставя на земята между нас. Поколебавам се за момент, но когато съзнавам, че онова, което изпълва листа, е неравният почерк на татко, го грабвам. Светът около мен като че забавя ход, когато разбирам, че това е писмо до Лиъм.

— Вярно е, че дойдох да ви търся… — той спира, щом го удостоявам със заплашителен поглед, — … но само за да помогна. После Пер ми каза, че си умряла. — Гласът му е толкова приглушен, сякаш говори отчасти на себе си. Лиъм се взира в лицето ми и устните му се раздвижват. — След като си тръгна, аз ти писах, за да се уверя, че си в безопасност, изпращайки куриер до всяко село наоколо, но подозирам, че изобщо не си получила писмата ми. И накрая, след катастрофалното ми посещение, той ми каза, че си мъртва. — Усмивката и гласът му са някак немощни, уморени. — Предполагам, че е искал да спра да те търся. Смятах, че най-добрият начин да останеш в безопасност би бил да те принудя да напуснеш имението, да напуснеш Евърлес завинаги… като те накарам да се чувстваш нещастна там. — Гласът му поукрепва. — Аз не съм твой враг, Джулс. — Изрича бавно той, като внимателно подбира думите си. — Но ти действително имаш врагове. И то много.

Отчаяно ми се приисква да притисна ръце към ушите си и да възпра онова, което Лиъм казва, ала не мога. Изпитвам желание да го ударя, но не го правя. Нещо дълбоко в мен знае, че в този момент той не лъже. Може би е заради лицето му, върху което липсва обичайното му подигравателно изражение, или е заради ръцете му, отпуснати отстрани до хълбоците му, превръщащи позата му в открита и уязвима.

— Роан не си спомняше какво стана в ковачницата на Пер. Заради теб дори не му се случи нещо, което да помни — казва той. — Но онова, което ти стори днес, бе различно. Брат ми е неразумен, но не е глупав. Това значи, че ще има още един човек, който ще знае.

— Роан никога не би… — замълчавам, мислейки за страха в гласа му, за неискреността в думите му. Чудя се какви ли тайни пази той.

— Винаги си била такава, толкова доверчива — казва Лиъм. Той сяда на ръба на колата и се обляга на стената, люлеейки краката си, така че препречва вратата. Някаква част от мен отбелязва, че е преградил изхода, но желанието ми да избягам се е изпарило. Усещам се вкоренена на това място, жадна да науча истината.

Преглъщам. Той ме е държал далече нарочно. Той знае коя съм аз. Какво съм аз.

Сънищата за статуята.

— Аз съм… — в това няма никакъв смисъл. Не може да има. И все пак не разполагам с друг вариант, за да го разбера. — Мислиш ли, че някак съм свързана с Магьосницата? — питам го аз.

Лиъм не реагира за минута. А после за моя изненада той се засмива — широка и искрена усмивка озарява лицето му като слънце през буреносни облаци. Това продължава едва миг, но когато се усмихва, ми напомня на Роан. Не, изглежда като напълно самостоятелна и отделна личност.

Сетне поклаща глава.

— Не точно — казва той. — Но може би.

В мен се борят смущение и чувство на неудовлетвореност.

— Не проумявам. Ти каза…

— Когато заминах да уча — прекъсва ме той, — не можех да престана да разсъждавам върху твоите истории за Змията и Лисицата, както и върху онова, което бях видял в ковачницата. За момента, в който ти… — Върна времето назад. Той не го изрича. Вместо това само се покашля. — Тези неща ме провокираха да се обсебя от историята за кръвното време. Прекарах няколко години в изучаването на старите митове. — Додава той. — Но не само в академията, пътувах из цяла Семпера, намерих всяка книга и учен, и древна история, ала в крайна сметка трябваше да се откажа. Учителите ми смятаха, че преследвам измислени приказки, че пропилявам таланта си.

Независимо че истината, която споделя с мен, ме смайва, липсата на скромност у него все още ме подтиква да врътна очи нагоре… Потискам желанието.

— Дори когато се фокусирах върху другите си науки — допълва той, — не спирах да мисля за Магьосницата и Алхимика, както и за историите, които хората разказват за тях. Имаше смесени описания — впечатления от самата Магьосница, противоречащи на онова, в което бях възпитан да вярвам още от рождението си. Предполагам, че знаеш традиционната версия.

Тършувам дълбоко в съзнанието си за приказките, четени на децата прислужници през онези ранни утрини в библиотеката на Евърлес преди много години.

— Разправят, че Алхимика заграбил безсмъртието на Магьосницата, обвързвайки го с метал, за да могат да се освободят от злия господар. По-късно той твърдял, че знае как да го върне обратно, но това било единствено хитър ход, с който да открадне сърцето на Магьосницата.

— А дванайсетте камъка… — подмята Лиъм.

— Той казал на Магьосницата, че просто трябва да погълне дванайсет камъка. Ала тя не му повярвала. Магьосницата го убила, като го накарала той самият да погълне дванайсетте камъка, след което Алхимика се удавил. — Почти се чувствам глупаво да разказвам историята, но по лицето на Лиъм се чете ужасна настойчивост, която разсейва всякакво усещане, че това е игра.

— Да. Но онова, в което описанията се различават — казва той, — е, че повечето от тях представят Алхимика като крадец, измамник, лъжец, който се отнасял с презрение към Магьосницата и умрял с нейното сърце. Ала други описания посочват, че Магьосницата и Алхимика все още са наоколо и тя го преследва, за да вземе сърцето си. Питах се, ако Алхимика е оцелял, как е станало това?

Взирам се в него безпомощно объркана.

— С магия?

— Дванайсетте камъка. Съществува една теория за камъните, която просто не можах да пренебрегна. Теорията, че всеки камък представлява…

— Един живот — казвам аз, докато някакъв неясен спомен кръжи в мен.

— Именно. Дванайсет. — Лиъм се навежда малко по-напред. — Ами ако Алхимика не е излъгал за твърдението си? Ако е открил начин да върне на Магьосницата безсмъртието й, само че по различен начин? Да се роди, да живее нормален живот, да умре… Но след това да се роди отново — същата душа в ново тяло… с цялата мъдрост на предишните си животи.

Ужасяващо познание си проправя път в мен, придобивайки форма.

— Смяна на животи отново и отново като…

— Като змия — казвам, завършвайки изречението.

— Да, но ако това е вярно, ако Алхимика притежава дванайсет живота, защо сме чували толкова малко за него оттогава? — Лиъм говори все по-припряно, а лицето му е поруменяло от студ и вълнение.

— Какво искаш да кажеш? Че целият мит е една лъжа? — спомените за Брайърсмор пак ме връхлитат. Езра Море, рожденият ми баща, който говорел с гняв за Магьосницата, който, изглежда, бил обсебен от времето.

— По-скоро, че е непълен — отвръща Лиъм. — Ами ако Алхимика наистина не е желаел да бъде намерен? Ами ако е знаел, че Магьосницата ще го убие, в случай че го открие?

Кимвам бавно, мислейки за Кралицата — леденостудена, безсърдечна и по-възрастна от всички в Семпера.

Той прочиства гърлото си.

— Виж. Знам какво е да вършиш неща, които другите хора осъждат остро. — При тези думи очите му заблестяват и аз съзнавам, че се опитва да каже нещо голямо, нещо важно, но не знам дали съм готова да го чуя. Той прокарва ръка през косата си. — Ами ако Алхимика просто е бил разбран погрешно, ако е искал да остане скрит? Това може да обясни защо не сме чували за него от векове. Но пък все още не обяснява едно нещо.

— Което е? — слънцето започва да залязва и в костите ми се просмуква студ. Потрепервам.

— Ти, Джулс. Това не обяснява теб — той поставя ръцете си на раменете ми и аз инстинктивно се напрягам, но после се изненадвам от топлината на докосването му.

Въпреки всичко той някак грее.

— Историите, които разказваше… Записах ги възможно най-добре, когато си дадох сметка какво означават — Лиъм ме поглежда многозначително. — Години наред не можех да сглобя частите заедно и се бях отказал. Докато един ден в часа по математика и философия професорът изнасяше лекция за находчивостта и простотата на законите на математиката и логиката. Той каза, че „най-краткото разстояние между два обекта винаги е права линия“.

Между нас се разстила нескончаема тишина.

— Бях прекарал толкова много време, мъчейки се да разгадая връзката между теб и Алхимика. Не виждаш ли колко находчиво прост е истинският отговор?

— Аз…

— Ти си Алхимика, Джулс — казва той.

С отворената си от изумление уста сигурно приличам на риба, която току-що е уловена. В това, което той изрича, няма никакъв смисъл. И в същото време думите му ме пронизват с прецизността на истината, на спомените, на историята. Костите ми запяват в отговор на собственото ми име.

— Но… Алхимика е мъж — казвам аз, борейки се със собствените си думи.

— Може би това е, в което хората искат да вярват. Или… ами с всичко около теб, което се променя от един живот в друг, защо да не е възможна и тази промяна? — Той пак се усмихва и аз се чувствам така, сякаш се рея извън тялото си и наблюдавам този разговор отгоре.

— Но… — успявам да произнеса, а сетне се запъвам. Има хиляди причини това да е невъзможно и аз се хващам за първата, за която се сещам. — Не си спомням нищо за… минали животи.

Очите на Лиъм търсят моите, като че се озърта за нещо, което вече е вътре в мен. Докато се взирам в тъмните му очи, си мисля за сънищата. За историите. За книгата.

— Змията и Лисицата — казвам бавно на глас. Умът ми е изпълнен с някаква мъгла, която скрива от мен неимоверните мащаби и значимостта на онова, което ми казва Лиъм. Знам обаче, че ако тя се избистри, ще ме обземе ужас, така че сега съм благодарна за спокойствието. — Аз съм Змията. — Подемам аз. — А Лисицата…

Очите на Лиъм се стрелват встрани, сякаш някой може да ни чуе.

— Кой краде времето в Семпера?

— Твоето семейство — отвръщам, без да се замисля или поколебая.

Очите му се превръщат в стомана, преди да омекнат отново.

— Да, но ние не сме единствените.

— Кралицата — думите ми са приглушени от почуда или страх, не съм способна да преценя. Това е същата идея, която ми хрумна, след като напуснах Брайърсмор. Кралицата е Магьосницата.

Лиъм кимва.

— Тя краде времето на всички в Семпера от векове.

— И Магьосницата иска мен. — Не Ина, а мен. Търсеше ме. В Брайърсмор. Но… — Защо?

— В теб е сърцето й, Джулс, ако те залови, ще те убие. А ако те убие, ще си възвърне силата и всичко ще свърши. — Алхимика е откраднал сърцето на Магьосницата. — Ти държиш нейната мощ. Може би баща ти не е разбирал колко много означава тази мощ, след като кръвта ти се е смесвала с нейната през всичките тези животи… — След кратка пауза той продължава: — Може би никой не знае колко сила има в сърцето ти, Джулс. Дори и Кралицата.

Дъхът изчезва от дробовете ми. Огромното ми, мрачно подозрение не се оказва погрешно. Ето защо татко не желаеше Кралицата да се доближава до мен.

Лиъм отмества поглед. В спускащия се здрач той изведнъж изглежда много уморен, а мъничките бръчици в крайчеца на очите му стават по-дълбоки.

— Затова върви — прошепва той. — И не се връщай в Евърлес. Никога.

И тогава, преди да съумея напълно да разбера всичко, което се е случило, той се обръща и се отдалечава с широки крачки през полето.