Лариса Йон
Неудържимо желание (2)

Глава 1

Пътешествайки по Долината на сенките, помни: сенките се отблъскват със светлина.

Остин О’Мейли

Повече от 20 години Шейд не се беше събуждал на пода с диво главоболие, без да има представа къде се намира. Усети тежестта от оковите си и се усмихна, когато чу звънтенето на веригите. Беше изминало прекалено много време, откакто се беше озовал за последен път в подобна ситуация. При това окован.

Страхотно!

Разбира се, повече му харесваше, когато оковите бяха на жените, а не върху него, но… Определено щеше да го преживее.

— Шейд…

Женският глас му беше познат, но грохотът в ушите му пречеше да си спомни името. А нямаше сили да отвори очи.

— Шейд, събуди се! — разтърси го за рамото нечия ръка. Но не с нежност, каквато се очакваше от жената, с която беше прекарал нощта. Проклятие, тя трябваше да го събуди, като го поеме в уста и… — Шейд, дяволите да те вземат, събуди се!

Стенейки, той се извъртя по гръб и трепни от острата болка, която го прониза в тила.

— Буден съм, сладка. Буден съм. Качвай се върху мен. Сега ще продължим.

— Благодаря ти, но съм пас. И ако ме наречеш още веднъж сладка, ще ти изтръгна езика.

Шейд едва успя да повдигне клепачи. Той примигна и се опита да види лицето на жената, надвесена над него, но всичко пред очите му се завъртя. Насили се и примигна още веднъж.

— Руна?

— О, нима помниш името ми? Чакай малко! Ей сега ще припадна от изненада.

Нямаше нужда да иронизира. Да, той помнеше името й. Тя се оказа най-горещата от всички смъртни жени, преминали през леглото му. Дългите кичури с цвят на разтопен карамел на допир бяха гладки като коприна. Беше толкова приятно да ги усеща с кожата на гърдите, корема и бедрата си, когато жената прокарваше пътечки от целувки по цялото му тяло. Устните й бяха меки и чувствени, такива, които лесно се извиваха в порочна усмивка, точно отражение на неговите диви желания. Светлокафявите очи бяха подчертани от нежна и златиста кожа, която се разтапяше върху езика му като захарен памук.

Шейд не я беше виждал почти от година. От онази нощ. Когато тя избяга и сякаш изчезна от лицето на Земята.

— Защо си тук? Защо аз съм тук? — и той огледа помещението, тънещо в мрак. — И къде е това тук?

Първата му мисъл беше, че са го заловили убийците от Егида, но мястото беше прекалено зловещо дори за онези копелета.

— Можеш ли да седнеш? — Руна му помогна да се изправи, но в старанието си го дръпна прекалено рязко и главата му отново се завъртя. Жената успя да го облегне на стената с неподозирана сила; с много по-голяма сила, отколкото можеше да се очаква от нея. Шейд не оказа съпротива и с благодарност се облегна на прохладните и влажни камъни. Това накара гаденето му малко да поотмине.

— Казвай! — настоя той. Започваше да подозира, че главата не го боли от прекалено много секс — нямаше начин да е окован, а да се чувства толкова зле. И при това до жената, която с голяма вероятност мечтаеше да му забие нож в гърба.

Руна изсумтя.

— Ти си все същото самовлюбено копеле.

— Учудващо, нали?

— Не бих казала — и тя положи длан върху челото му, но той отблъсна ръката й. Като смъртна Руна нямаше как да знае, че нормалната му температура е по-висока от тази на смъртните. Освен това, от докосванията й го побиваха тръпки, което изобщо не беше добре.

— Е? Къде сме? — мястото приличаше повече на затвор в някакво голямо подземие или тъмница. От тавана постоянно капеше, на пода беше постлана слама, а в железните свещници по каменните стени мъждукаха пламъчетата на запалени свещи.

Ад и Преизподня! Сякаш беше попаднал в някакъв нискобюджетен филм на ужасите.

— Не зная къде сме. Но ми се струва, че похитителите ни са четирима… Или поне четирима различни демони идваха тук, долу, за да ни хранят. Самите те се наричат стражи.

Да, страхотна ситуация!

— Говориш в множествено число?

— Аз съм тук вече седмица. В килиите има и други. Стражите или отвеждат някого, или водят други…

Той успя да огледа тялото си. Лявата китка и левият му глезен бяха оковани с дебела верига. Руна беше прикована към противоположната стена, но нейните окови бяха на десния глезен. Тя беше облечена с джинси и прилепнала тениска без ръкави. Шейд би могъл да се порадва на вида й, ако не осъзнаваше факта, че се е превърнал в нечий пленник. Руна изглеждаше по-различно, отколкото си я спомняше. Когато се срещнаха — ако с тази дума можеше да се нарече чукането им като обезумели — тя беше кротка, неуверена и лесно управляема, което идеално задоволяваше необходимостта му от доминиране. Макар в крайна сметка да му стана скучно.

Тялото под консервативните рокли и панталони беше толкова нежно, гладко и меко, докато сега… Сега Руна беше станала дяволски сексуална. Тя беше оформила мускулите си и Шейд беше готов да се закълне, че дори се беше променила и на височина. Износените дънки я обвиваха като втора кожа, а черната тениска обрисуваше гърди, които бяха станали по-големи. И сега идеално подхождаха на дланите му. И на устните.

Мислите му в тази посока доведоха единствено към напълно неподходящата му възбуда.

Но в действителност като семинус Шейд винаги беше в това състояние.

— Кога ме доведоха тук?

— Миналата нощ.

Той тръсна глава в опит да прогони мъглата, която скриваше спомените му. Миналата нощ… Миналата нощ… Какво прави той миналата нощ? Я чакай малко… Шейд беше с облеклото на лекар от Бърза помощ. Той помнеше как отиде на работа, как надникна при Ейдолон и се сдърпа с Рейт. Новият доктор — смъртен на име Кайнан — ги разтърва, като изсипа и върху двама им натриев хлорид.

Все същата рутина в единствената болница за демони.

Шейд и Скалк излязоха след повикване, за да окажат първа помощ на ранен вампир при месопреработвателния завод в Ню Йорк. Те бяха влезли в зданието и… от тук нататък спомените на Шейд се губеха.

— Доведоха ли някого другиго с мен? Жена?

— Амбър-демона ли?

Сърцето на Шейд заблъска в гърдите му като парен чук.

— Амбър е била с мен? — Руна кимна и той дори не се запита откъде знае тя за съществуването им. — Къде е тя?

— С нея ли спиш? — проряза тъмнината недоволният й глас.

— Тя ми е сестра. Нямам време за твоята ревност.

— Защо имам впечатление, че времето ти е предостатъчно — каза Руна малко по-меко. — Съжалявам, но не зная какво са направили със сестра ти. Отведоха я съвсем скоро — и тя се отдръпна. Шейд се досети, че Руна толкова се беше отдалечила от стената, колкото позволяваше веригата й. — Не приличаш на нея.

Той не се впусна в обяснения, защо се беше случило така, че двамата със сестра му принадлежаха към различни видове демони. Но и Руна не настоя. Вместо това тя не сваляше очи от него, докато той напрегнато изучаваше решетката на вратата в опит да оцени надеждността й. Но дори тя да беше от картон, той нямаше да може да направи нищо, освен ако не разкъсаше веригата, с която беше закрепен към стената.

— Ще успеем да избягаме само ако стражите се приближат до нас — каза Руна.

— Нали каза, че носят храна.

— Да, но те само открехват вратата и бутат чинията с пръчка. Не се приближават.

— Кои са тези „те“?

— Мисля… мисля, че са тези, които вие — демоните — наричате упири.

Кръвното налягане на Шейд рязко спадна.

— Какво? Защо смяташ така?

— Защото така ги нарече някой от съседната килия. Упири. Но не тези митологическите, хранещи се с плът същества, от които толкова се страхуваха смъртните. Не, упирите бяха кошмар и за демоните… вторите по смъртоносност след Егида. Така наричаха всеки — демон или човек — който похищаваше вампири, шифтъри, демони и който вземаше някои от вътрешните им органи, с цел да ги продаде на черния пазар на Преизподнята. Упирите винаги са били жестоки, но през последните няколко години бяха станали още по-безжалостни. Сега те не само вземаха органите, но ги вадеха, докато нещастната им жертва беше все още жива.

Миналата година Шейд, заедно с братята си, се намеси в бизнеса на тези копелета. Жената на Ейдолон — Тейла — им помогна да се доберат до смъртните, които тайно се бяха договорили с демоните и бяха станали активни участници в операциите по изваждането на органи.

Обикновените демони вече можеха спокойно да си поемат дъх, но… за кратко. Изведнъж, преди няколко месеца, изчезванията и убийствата започнаха отново. И бяха още по-кървави от преди.

В далечния край на коридора се отвори врата и в подземието се разнесе ехото на стъпки. Шейд се приготви за нападение, но неизвестният спря, преди да стигне до килията, където се бяха притаили двамата с Руна, застинали в очакване.

И едва когато се разнесоха викове, Шейд напълно осъзна неприятностите, в които се беше озовал.

Седнала върху малка купчина слама, Руна Вагнер се вслушваше във виковете на някаква жена, която стражите влачеха — видимо към среща с ужасна смърт.

Шейд потръпна. Мъжествените черти на лицето му не издаваха емоциите, които го разтърсваха по повод на случващото се около тях. Руна също се опитваше да вземе своите под контрол. Макар че нямаше как да повтори изражението на Шейд: безчувствени, студени очи и зъби, проскърцващи с такава сила, сякаш се опитваше да ги заточи о камък.

От него се излъчваше толкова осезаема заплаха, която сякаш можеше да се пипне. Той дръпна веригата и разбра — също както и Руна преди него — че оковите щяха да издържат много повече от яростта на един демон.

Шейд насочи вниманието си към нея. И макар в настойчивия му поглед, с който я огледа от главата до петите, да нямаше нищо сексуално, Руна усети как желанието й запулсира там, където тя го смяташе за мъртво от много време. Мъртво заради него.

— Теб биха ли те?

— Нито веднъж, откакто съм тук — но се усмихна, щом си спомни за насиненото си око. Но освен него и няколкото драскотини, тя беше добре.

— Сигурна ли си? — Шейд се изправи на колене и я хвана със свободната си ръка за прасеца.

Руна се опита да се отдръпне, но той с лекота я задържа на място.

— Не ме докосвай.

— Леко, мила. Просто те проверявам. — Гласът му беше дрезгав и звучен, естествен в своята чувственост. — По-рано докосванията ми ти харесваха.

— Да, но това беше до момента, в който те заварих с двете вампирки в леглото. Ах, да — и преди да узная, че си демон.

— Само едната от тях беше вампир.

Дори дишането на Руна спря от гняв.

— И това е всичко, което можеш да кажеш в свое оправдание?

— Не съм от разговорливите.

— Невероятно — измърмори тя. — Ти ме излъга, изневери ми и дори не ти достига смелост за едно просто „извинявай“?

Шейд отмести ръката си и седна, свил единия крак под тялото си, а другия — прегънал в коляното. После се втренчи в стената, а дългата черна до раменете коса, скри изражението на лицето му.

— Много жалко, че си ме възприемала като човек. Никога не съм го твърдял.

— Ти, разбира се, можеш да ме сметнеш за луда, но нима трябваше първо да те попитам дали си човек? — гневно подхвърли тя. — Макар че — да, явно е трябвало. Тогава за мен нямаше да е такъв шок да видя истински вампир и… която и да беше другата в постелята с теб.

— Не мислех, че ще дойдеш. Каза, че ще си заета.

— Исках да те изненадам.

Да, беше се получило страхотно! Руна беше отишла при него с торби, напълнени с продукти за романтична вечеря.

Щом влезе в апартамента му, веднага чу звуците, които се носеха от спалнята. Усети как коремът я присвива от лошо предчувствие и тихо прекоси по коридора. А после отвори вратата.

Шейд лежеше по гръб по диагонал на леглото, докато краката му опираха в пода. Върху тялото му бавно се движеше гола жена, заровила лице в извивката на врата му. Сигурно Руна беше издала някакъв звук, защото Шейд обърна глава към нея и я погледна с горящите си със златист пламък очи. Беше чисто безумие, но първото нещо, за което си помисли Руна, беше, че никога не е виждала очите му, докато правеха любов. Той винаги ги затваряше или криеше лице в косата й, или я любеше в поза, в която беше зад нея.

— Ще се присъединиш ли? — попита Шейд и тя едва тогава забеляза стоящата на колене жена, приведена над слабините му.

Тази, която го беше яхнала, повдигна глава. От брадичката й капеше кръв, но щом се усмихна, в устата й проблеснаха зъби. Върху шията й имаше кожен нашийник с шипове, чиято верига Шейд стискаше в юмрук.

Руна застина, безсилна да се справи с шока и ужаса, а вампирката се наведе към гърдите му, близна зърното му и отново започна да се движи. Шейд простена, впи пръсти в бедрата й и се изви срещу нея.

Тя не издържа и просто изхвърча навън. Руна бягаше и хлипаше, и… и от единия кошмар скочи право в другия.

— Ти каза, че ще си заета — повтори Шейд, като я прикова на място с пронизителния си поглед. — Не те очаквах.

— И ти смяташ, че онова, което направи, е нормално? Да ми изневеряваш наляво и надясно?

Той опря лакът на коляното си. Изглеждаше толкова спокоен, сякаш да бъде залавян от упири дори му харесва.

— Не задавай въпроси, на които не искаш да получиш отговор.

— О! Направо умирам от желание да разбера!

— Не мисля.

— Колко си жалък!

— Кажи ми нещо, което не зная.

— Обичах те. — Тишината се стовари върху им подобно на секирата на палач. О, боже! Нима тя наистина го беше казала? И то на глас? Но ако съдеше как кръвта се отдръпва от лицето му, явно го беше сторила; беше открила душата си и се беше превърнала в посмешище. — Не се безпокой — веднага се опита да заглади ситуацията тя. — Всичко това е в миналото. Ти си в миналото.

Шейд се наведе напред.

— Това е добре. Ти знаеш ли кой съм аз всъщност?

— Ти си Семинус. — Руна кимна към плетеницата от черни символи, които се извиваха по дясната му ръка от пръстите до гърлото и които по онова време тя смяташе просто за татуировка. Но откакто разбра, че Шейд се беше родил с тези знаци, разбра и каква информация носеха те за предните му няколко поколения назад. Най-горният символ — невиждащо око — беше неговият личен знак, появил се след първия стадии на съзряването му, когато Шейд бе навършил двадесет години.

— И?

Тя напрегнато се усмихна.

— След онази нощ няколко месеца изучавах документи за твоя вид. — Макар че те всъщност не бяха много. Не, за инкубите бяха написани цели томове, но Семинусите се оказаха толкова редки, че Руна успя да събере за тях само повърхностна информация.

— Тогава знаеш, че това е заложено в природата ми…

— В твоята природа? — Тя беше обхваната от гняв. Гняв, който смяташе за погребан дълбоко. — Аз мога да разбера, че преминаваш в перманентно възбудено състояние. И мога да разбера, че жаждата ти за секс не се поддава на контрол. Но знаеш ли какво? Не ми пука. Ти ме накара с измама да ти се отдам. Като използва феромоните си и пусна в ход някакви ваши специфични трикове. Ти ме лъжеше, като ми позволяваше да вярвам, че си човек. — Тя би могла да продължи и по-нататък в този дух и да разкаже колко измамена се беше почувствала онази нощ, когато разбра истината. Но сега от значение беше само фактът какво се беше случило, след като избяга от квартирата му. — Ти разби живота ми — изрече бързо тя.

Всъщност самата тя си го беше разбила още преди появата на Шейд в онова кафене. Той просто беше задълбочил ситуацията.

— По дяволите! — изръмжа той. — Сега наясно ли си защо се придържам към правилото никога да не се чукам със смъртни повече от един път. Толкова сте досадни.

Руна се втренчи в него и изсумтя.

— Ти какво, подиграваш ли ми се? Смяташ, че животът ми е отишъл на кино само защото си ме съблазнил? И си разбил сърцето ми?

— Ами… да — отговори Шейд и присви рамене.

Ама! Че! Негодник!

Тя изръмжа и застана в нападателната поза на хищник толкова бързо, че Шейд рязко се отдръпна назад. Веригата, която я удържаше, започна да звънти — толкова силно трепереше тя от гняв. Кожата й се напрегна, челюстите я заболяха… Беше прекалено близо да пусне на свобода вътрешния си звяр.

— Ти, самовлюбен кучи син такъв! — стовари тя юмрука си в гърдите на Шейд и веднага почувства удовлетворение, щом чу стона, който се изтръгна от гърлото му. — Да, бях разстроена онази нощ, но с времето щях да го преживея. Само че не успях да го направя. Защото, след като си тръгнах от теб, ме нападнаха. Раниха ме и ме оставиха да умирам. И ти щеше да го знаеш, ако онази вампирка не стенеше в ухото ти точно в този момент. Ти щеше да чуеш виковете ми.

Погледът на Шейд се изостри, а очите му се превърнаха в черни кристали.

— Някой ти е причинил болка?

— Нима трябва да повярвам, че не ти е все едно?

Той взе ръцете й в своите.

— Ако искаш вярвай, ако искаш — недей, но аз не съм чудовище.

Руна се разсмя. Горчиво и измъчено.

— Ти не си, но затова пък аз съм чудовище. — Тя се приближи повече. — И това е по твоя вина, Шейд. Сега аз съм шибан шифтър.