Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жертвите, които правим (5)

27-ми октомври

Сама е вкъщи.

Милан бил приет за допълнителна квалификация.

Тя страшно се фука из Фейсбук.

Не мислех, че ще ми се удаде възможност.

След като онзи журналист дойде.

След като умря.

Не се съмнявах, че след него ще дойде и полицията.

Ингрид, Ина, Тересе и Клара са едно.

Те се опитват да се измъкнат.

Да не си спомнят. Да бъдат нормални. Невинни.

Ида ме изненада.

Но журналистът.

Не можех да го оставя да разкрие какво знае.

Но не мислех да го убивам.

Знаеш го.

Но пак би ме намразила.

Би намразила това, което правя. В което се превърнах.

Това ме разтърси. Журналистът.

Напълно невинен.

Но минаха единайсет дни.

Още съм тук. Никой не идва.

И Тересе е сама вкъщи довечера.

Крайно време е да продължа.

 

 

Приключиха работния ден в Стаята.

Били се извини още преди час-два, че имал някаква работа за вършене, другите също вече щяха да са се прибрали по домовете си, ако Русмари Фредриксон не беше настояла за съвещание. Официално „Риксмурд“ все още участваше в разследването, ежедневно поддържаха връзка с Ане-Ли и Карлос, но с изключение на няколко кратки посещения, не бяха ходили в Упсала от над десет дни. Там нямаха нищо за правене, което да не могат да свършат и в Стокхолм. В интерес на истината, нямаха кой знае какво за вършене. Точка.

Все така на практика чакаха извършителите да ударят отново, за да се сдобият с нови доказателства, нови свидетели, нови възможности. Надяваха се те да направят първата си грешка. След нападението над Клара Валгрен преди четиринайсет дни се спотайваха, нямаше нови сигнали.

Ако се бяха прехвърлили в друг град, щяха да знаят. Подробностите за методите им бяха разпратени на всички полицейски региони и дори Урсула се принуди да се съгласи, че чувалът и спринцовката са достатъчно конкретни и специфични елементи, че дори най-разсеяният провинциален полицай да ги забележи.

Ако по някаква причина извършителите бяха приключили окончателно, съществуваше голям риск никога да не ги заловят. Стига да не ги задържаха за нещо друго, някой друг път, и рутинен ДНК тест да не покажеше съвпадение. Би било чист късмет за полицията.

Никой не искаше това.

Най-малкото Торкел.

„Риксмурд“ поддържаше много висок процент разкрити случаи. Това беше една от причините да го оставят да управлява отдела без твърде много намеси от страна на шефовете. Само на Русмари, жената според която определението за добра полицейска работа бе да се побираш в бюджета, от време на време й хрумваше, че трябва да се информира за дейността им. Винаги за случаи с обществена значимост, които вълнуваха медиите и покрай това — шефа на полицията.

Торкел знаеше, че тя иска данните, за да може да покаже пред когото трябва активност и енергия, а също и за да може, без да се поколебае и за миг, да хвърли вината за евентуален провал върху него и екипа му, ако се наложеше.

Такава беше тя.

Подмазваше се на шефовете, газеше подчинените.

Гледаше си интереса, доколкото можеше. Оставаше му само да се сдържа, да й дава каквото иска, от каквото се нуждае. Торкел умееше да се справя с Русмари. Вярно, можеше да се дразни, че точно тя се докопа до тази работа, и то по такъв начин, но нямаше полза да се ядосват за неща, които не можеш да промениш; а и като цяло Торкел донякъде я съжаляваше. Всичките й деяния се кореняха в ниското самочувствие. Тя не беше добра в работата си и го съзнаваше. Можеше само да е благодарен, че беше твърде некадърна да се включва в политическите игрички, за да се превърне в реална заплаха. Днес обаче не можеше да не се раздразни, когато тя накара Урсула да опише стъпка по стъпка всички технически доказателства.

Преди няколко седмици, преди Упсала, преди Ане-Ли, когато той и Лисе-Лоте си легнаха, той сподели с нея идеята да се оттегли.

Не да се пенсионира, но да отстъпи една-две крачки.

Да се занимава с нещо друго.

Нещо не толкова изискващо, с твърдо работно време и по-малко пътувания.

Да има повече време за нея, за двама им. Той беше убеден, че кариерата му силно бе допринесла за двата му развода. Не искаше да загуби и Лисе-Лоте.

Тя му каза, че е много мило от негова страна, но го помоли да помисли внимателно дали наистина това иска. Бившият й съпруг бил внесъл големи промени в живота си, нагодил се към това, което си мислел, че тя иска, че ще е най-добро за тях. Накрая изгубил себе си, отказал се от твърде много неща и си втълпил, че вината е нейна.

Торкел обаче не можеше да загърби тази мисъл.

Напускането на „Риксмурд“ не беше непременно лоша идея.

Работата все още беше вълнуваща, интересна и си заслужаваше, но вече не беше толкова важна за него, а и той беше прекарал ужасно много години на едно място; ако искаше да намери нещо ново, нещо различно, беше крайно време. Нямаше да го направи заради нея, не само заради нея, а за двама им. Лисе-Лоте беше отворила нова врата пред него, беше му дала шанс за нов живот, на който, в интерес на истината, дори не смееше да се надява. Защо да не промени още нещо, да промени всичко? Наистина да започне отначало в опит да изгради нещо дълготрайно.

Но това беше тогава. Преди Ане-Ли — поне в неговите очи — така открито да отправи предизвикателство към него; и той беше сигурен, че пряката му началничка я подкрепя. Сега, тази вечер в Стаята, идеята да се оттегли, остана далеч назад. Вече нямаше абсолютно никакво намерение да напуска. Не и докато съществуваше възможност Ане-Ли Уландер да заеме поста му в мига, в който му видеха гърба.

Урсула завърши описанието си на техническите доказателства: чувалите, спринцовката, приспивателното, отпечатъците от обувка, ДНК, метода на действие — всичко, с което разполагаха, но нищо ново. Което явно не задоволи Русмари. Тя изгледа всички разочаровано и накрая се обърна към Торкел:

— И какво ще правите сега? Как ще продължите?

Той си прочисти гърлото; надяваше се гласът му да прозвучи професионално обективен, когато отговори. Непрекъснато я държеше в течение. Тя знаеше какво правят. Може би любителят на теории на конспирациите в него се беше пробудил, но имаше чувството, че тя иска да го чуе как го изрича на глас, за да се увери, че не са свършили кой знае какво.

— Призовахме с нас да се свържат всички свидетели, които може да са били около определените места във въпросните часове, проверихме още веднъж всичко, което се получи първия път, ходихме от врата на врата в кварталите. Дотук това не даде резултат.

— Ами онзи Силас?

Отново нещо, което би трябвало да знае. Стига да е прочела докладите, които Торкел й пращаше, което, естествено, не беше сигурно. Или просто отново искаше да го чуе как описва поредния провал.

— Напълно изключен. Неговото ДНК съвпадна със следи от побой отпреди няколко месеца, но нищо повече.

— Затова е задържан за купуване на секс, тежка безотговорност на пътя, дребни нарушения на закона за наркотиците и тежък побой — обади се Ваня и на Торкел му се стори, че го прави от солидарност с него, с екипа, за да покаже напредъка им, макар и да не бяха постигнали основната цел.

— Но не и за изнасилванията и убийството на Ребека Алм — отбеляза Русмари.

— Не, той е задържан за купуване на секс, тежка безотговорност на пътя, дребни нарушения на закона за наркотиците и тежък побой — повтори Ваня и в последвалата тишина човек ясно можеше да си представи продължението: „Нещо май бавно схващаш?“.

— Извини ме, вярно е, че аз не съм истински полицай — намеси се Себастиан с многозначителен поглед към Русмари, — но не мислиш ли, че щяхме да ти кажем, ако го бяхме арестували за изнасилвания и убийство? — Той й отправи усмивка, която успя да е едновременно обезоръжаваща и чаровна и такава, сякаш се обръща към кръгъл идиот. — Ако беше така, случаят щеше да е решен и ти можеше да вършиш онова, в което си най-добра — да се подмазваш на шефа и да се стараеш всички на пресконференцията да те снимат откъм по-хубавия ти профил, а ние в момента можехме да се намираме някъде, където няма бавно, бавно да губим жажда за живот.

Торкел изгледа Себастиан, който седеше на масата до Урсула. Ако не го познаваше добре, би си помислил, че и Себастиан го защитава, но всъщност резултатът беше да настрои Русмари още по-враждебно.

При прибирането си в Стокхолм бяха обсъдили дали Себастиан изобщо да остане част от разследването. Ане-Ли го беше повикала, тя се беше борила да го задържи. Ако трябваше да участва, нека си стои в Упсала, така смяташе Торкел.

Но не се получи.

Когато ставаше дума за Себастиан, сякаш никога не се получаваше каквото той искаше.

Тази вечер например той все пак щеше да дойде на вечерята.

— А ти с какво точно допринасяш? — изсъска Русмари, решена да не показва, че общата съпротива я притеснява. — Не са пристигали нови данни от профила на извършителя от седмица.

— Повече от седмица, струва ми се — съгласи се Себастиан.

— И защо така?

Себастиан много добре знаеше защо, но се престори, че мисли. Беше се постарал да помогне с каквото може, но откакто чисто полицейската работа зацикли и той не разполагаше с нови данни, профилът се превърна в първа чернова, тоест оставаше неточен. Той не беше доволен, но без нова информация нямаше какво повече да направи.

— Как да обясня, че да разбереш… — промърмори, престорено умислен и подсили впечатлението, като разтърка брадичка. — Аха, ето така: нали знаеш, нарича се „профил на извършителя“. Изгражда се въз основа на деянията му, което е по-сложна дума за „постъпки“ или „това, което прави“. Ако не прави нищо, няма нищо за анализиране и по тази причина нищо, което да се включи в профила.

— Ако той няма достатъчно служебни задължения, може би трябва да прекратиш договора му — обърна се Русмари към Торкел, твърдо решена да игнорира Себастиан изцяло.

— Ане-Ли настоя той да участва, не ние — отвърна Торкел направо. — Чисто формално той още е назначен при нея и тя поема разходите, не ние. Ако искаш това да се промени, ще трябва да говориш с нея.

И се надяваше тя да направи точно това. В такъв случай можеше и да излезе нещо добро от начина, по който Себастиан я дразнеше. Тя можеше да отиде при дружката си Ане-Ли и да я помоли по приятелски да се отърве от него и — хоп! — край с проблемите.

— Значи всичко, което сте успели да свършите за две седмици, е шумна гонка в жилищен квартал — обобщи Русмари, явно решена да има последната дума и никой да не напусне Стаята с усещането, че е свършил нещо полезно.

— Причината за това беше, че двама полицаи под командването на Уландер не се подчиниха на пряка заповед — отвърна Торкел и сам усети, че прозвуча повече като прехвърляне на вината, отколкото му се искаше.

Русмари сякаш беше на път да напомни, че отговорността за разследването е негова, но се въздържа, като се сети, че не е така. За първи и вероятно последен път, Торкел беше доволен от този факт.

— Както знаеш, не аз водя това разследване, тъй че ръцете ми са донякъде вързани от решенията, които се взимат на местно ниво — продължи той, в случай че не е разбрал правилно мълчанието й.

Русмари хвърли бърз поглед към книжата, които беше отворила на масата, но явно не видя други точки в списъка си „Дразнещи“ неща, които да обсъдя с „Риксмурд“, затова се изправи благодари троснато за съвещанието, припомни важността на това да я държат постоянно в течение и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори след нея, всички от екипа си въздъхваха. Погледите, които си размениха, говореха достатъчно за мнението им за последните четиресет и пет минути, нямаше нужда да казват нищо. Вместо това Урсула попита в колко часа ще ги чакат Торкел и Лисе-Лоте довечера и останалите запригласяха с какво нетърпение чакат вечерята, след което се разотидоха.

Торкел остана. Наслаждаваше се на самотата и относителната тишина, но не можеше да се отърси от усещането за тревога. От една страна, то се дължеше на разследването — не беше доволен, че наистина не бяха постигнали много. Две седмици, откакто ги повикаха, а днес не бяха и крачка по-близо до арест, отколкото първия ден. Съществуваше реален риск това да се окаже случай, който няма да успеят да разрешат. От друга страна, не можеше да спре да мисли за вечерята. Колкото и да му беше неприятна срещата с Русмари, подозираше, че това няма да е най-ужасното му преживяване днес.

И се оказа прав.

 

 

Били лежеше гол в полудрямка и полусънуваше, ако изобщо съществуваше такова понятие. Мю, Кони, Стела.

Тримата, които занимаваха цялото му съзнание, когато беше буден, се носеха в съня му в смесица от спомени и подсъзнателни видения, а през това време слухът му долавяше душа в съседната стая и баса от скритите тонколони от другата страна на стената.

Прекара уикенда с Мю.

Разглеждаха летни вили.

Беше уговорила да им покажат три вили. Трима напористи брокери ги посрещнаха с добре дошли. Три къщи в различен стил и състояние, от които Били всъщност никак не се интересуваше, но колкото и да е странно, все пак нямаше търпение да купи.

Защото беше нормално.

Лятна вила. Не толкова далеч, че да не могат да ходят в петък след работа, да прекарват уикендите там. С приятели. Да празнуват Мидсомар. Да се разхождат с лодката, която трябваше да си вземат, при положение че и към трите вили имаше собствен пристан. Да правят дребни ремонти през лятото. Да решават дали да сменят настилката на верандата, или ще изкара още една година. Да косят тревата. Да палят камината, когато ходят наесен.

Нормален живот.

Неговият живот. С Мю.

Далеч от другите двама. Кони и Стела.

Беше се обадил на бащата на Йенифер. Защото беше длъжен. Не се ли отзовеше, Кони щеше да потърси друг, а това беше възможно най-лошият вариант. Най-добрият, смяташе Били, беше да признае, че може би е прав. Че снимките изглеждат манипулирани. Но му трябва още малко време, за да е съвсем сигурен и да провери дали няма начин да намери доказателства, които да им помогнат да започнат разследване. Кони едва не заплака от признателност и облекчение. Били обеща скоро да му се обади.

Това беше преди четири дни.

На връщане от Стела.

Червената стая и всичко, което можеше да прави там. Всичко, което тя му позволяваше да прави. Първия път, когато се свърза с нея, се мъчеше сам да се убеди, че ще е само един път. Ще пробва, но независимо от изхода никога няма да повтори. Първият път щеше да бъде и последен.

След това отиде още два пъти.

Беше като наркотик. Той знаеше точно какво прави. Като повечето хора с някаква зависимост си въобразяваше, че може да се откаже, когато пожелае. Ако изобщо трябваше да се отказва. Кое всъщност му беше лошото на това, което правеше? В дните, след като ходеше при Стела, беше по-добър човек, по-добър мъж. Ставаше по-спокоен, мислеше по-трезво, беше по-внимателен, след като намереше излаз за подтиците си. След като змията се заситеше.

Душът спря и от другата страна на стената „Maneater“ на Хол енд Оутс премина в „You Give Love a Bad Name“ на Бон Джоуви. Някой явно си падаше по осемдесетте години и той си помисли, че плейлистата може би е по-старателно подбрана, отколкото му се стори в началото.

След разговора с Кони прегледа всеки един пост, който беше пускал в профилите на Йенифер. Провери ги под лупа. Анализира рисковете.

Имаше голям проблем.

Ако потвърдеше пред Кони, че постовете на Йенифер са фалшифицирани, той можеше незабавно да подаде жалба в полицията — думите на Били и фактът, че Йенифер беше колежка, щяха да натежат достатъчно, за да се погледне сериозно и да се започне разследване. Първото, което един усърден полицай щеше да направи — да му се не види, дори нямаше нужда да е усърден, в днешно време това си беше практика — щеше да проследи телефона на Йенифер и целия трафик от него и от компютъра й. И тогава щеше да открие, че тя е публикувала три снимки от Стокхолм, докато телефонът й, странна работа, е бил в Бухюслен. На места, в които по същото време се е намирал Били. Били, който несъмнено притежаваше достатъчно умения да извърши онова, което щяха да подозират, че някой е извършил.

По дяволите, къде му е бил умът?

Той знаеше точно къде. Налагаше се да отиде на ваканцията, преди Мю да започне да се чуди къде се губи, а се страхуваше, че седмица празнина в профила на Йенифер ще събуди подозрения.

Как може да е бил толкова тъп?

Непредпазлив.

Но в настоящия момент това беше единственият проблем, който Били виждаше при евентуално потвърждаване на подозренията на Кони. Но пък беше много голям проблем, който трябваше да реши, преди да продължи нататък.

Още една причина да се види със Стела. Тя правеше мрачните импулси поносими, дори незначителни, и това му позволяваше да се съсредоточи. Да не мисли за други неща.

— Трябва да тръгваш, след малко ще дойде друг клиент.

Най-много му харесваше онази на езерото Ристен — това беше последната мисъл, която му мина през главата, преди да отвори очи и да види Стела до леглото, изкъпана, увита в бял халат. Когато Мю го помолеше да каже коя харесва най-много, а тя щеше да го направи — време беше да действат: да продължат търсенето, ако не одобрят нито една от трите, или да си запазят час в банката, ако изберат някоя — та тогава, той щеше да посочи като свой избор червената къщичка от шейсет квадрата с моравата до езерото Ристен.

Той седна в леглото и с мъка пропъди сънищата от съзнанието си. После стана и започна да се облича. Погледна към Стела, която седна пред огледалото в единия ъгъл и си сложи дискретен грим. Не виждаше дали има някакви следи по тялото. Беше се получило доста грубо.

— Добре ли си? — попита я, докато си навличаше тениската.

— Не си правил нищо, за което не сме се уговаряли — сви рамене тя и срещна погледа му в огледалото.

Това не беше точно отговор на въпроса и той се замисли как да го зададе по друг начин и дали изобщо да го прави, но в този момент телефонът му звънна. Той го извади от джоба си и погледна дисплея. Мю, естествено. Остави го да звъни и вдигна ръка за кратък поздрав. Стела му махна безмълвно и продължи с гримирането. Той излезе от стаята и се насочи към изхода. Вдигна телефона, когато беше почти на входната врата.

— Здрасти.

— Здравей, къде си? — никаква подозрителност или ревност в гласа. Най-обикновен въпрос какво прави мъжът й.

— В Упсала — каза той истината на път към колата.

— Нали не си забравил за довечера?

— Не, не, сега тръгвам към къщи.

— Трябва да занесем нещо.

— Добре.

— Ако минаваш покрай магазина за алкохол, вземи бутилка вино или шампанско, нещо такова.

— Добре.

— Супер, до скоро.

Той стигна до колата и видя отражението си в страничното стъкло. Чак сега разбра, че се усмихва и че е щастлив. Причината не беше откъде идва, а къде отива. Какво притежава. Живот със съпруга, която му звъни да го помоли да купи бутилка вино, преди да отидат заедно на вечеря.

— Слушай, Мю… — започна той и се спря.

— Да?

— Най-много ми хареса онази на Ристен. Малката с червената боя.

— И на мен.

Той усети, че тя също се усмихва, представи си как вече планира следващата стъпка, почувства колко много я обича и че трябва да й го каже.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Карай внимателно.

После затвори. Остана на място с широка усмивка на лицето и телефона в ръка като герой в романтична комедия, който тъкмо е разбрал, че все пак ще успее да стигне навреме за сватбата въпреки всички пречки и трудности.

Проблемът с Кони оставаше, но той щеше да се справи.

Щеше да се справи с всичко.

 

 

Тя така и не успя да свикне.

Празната очна кухина, тъмната дупка насред лицето.

След като я изплакна, взе чиста кърпа и си избърса бузата и около окото, което в момента беше оставено върху марля на ръба на мивката. Чу Бела да казва нещо от хола, но не и какво, затова открехна вратата на банята:

— Какво казваш?

— Защо на пощенската ти кутия още пише Б и М? Нали вече не живеем тук.

— Не стигнах дотам — отвърна Урсула и започна процеса по поставянето на окото.

Дезинфекцира си ръцете и сложи тънки ръкавици.

— Защо? — чу се от другата стая.

— Просто още не съм я оправила.

Тя се съсредоточи върху нагласяването на навлажнената протеза, като надигна горния клепач и я подпъхна отдолу, издърпа долния и плъзна окото на място. Мигна няколко пъти и се погледна в огледалото. Много по-добре.

— Никой от нас няма да се върне тук, нали си наясно?

Както обикновено, тя не беше съвсем сигурна дали Бела просто поддържа разговора, или цели да я нарани. Точно сега обаче беше в твърде добро настроение, за да се тревожи кое от двете.

— Не ме разбирай погрешно, но не искам никой от вас тук — подметна тя с шеговит тон, за да може, въпреки че не я виждаше, Бела да разбере, че се усмихва.

Излезе от банята. Пооправи тъмнозелената плисирана рокля без ръкави, която Бела й беше помогнала да избере, преди Урсула да усети, че протезата започва да й дращи.

Когато на вратата се позвъни, тя се изненада, напоследък рядко й идваха гости, а още повече се изненада, като видя, че е Бела. Щяла да ходи на купон в Сьодер, искала да остави някои неща, които щели да й трябват за утре, защото смятала да спи при Урсула след купона, стига да е окей.

Разбира се, че беше окей.

Повече от окей.

Бела избра нейния апартамент, не този на Мике и Аманда. По-късно тя направо я попита, докато двете отваряха бутилка вино в кухнята. Бела отговори, че освен че при Урсула имало повече място и старата й стая била тук, на Аманда още й било лошо и Бела не искала сутринта да я слуша как хълца и повръща. Освен това все била в отвратително настроение. Бела не я виняла. Да повръщаш всеки ден в продължение на месеци, сигурно си е чисто мъчение.

— Това дете ще си остане без братче или сестриче… родно братче или сестриче — поправи се тя.

Урсула си позволи да изпита леко злорадство при мисълта, че Аманда не се разхожда боса по лъскавото дюшеме в ефирни бели ленени дрехи и не сияе, докато пие билков чай и глади корема си, и всичко е прекрасно, както си беше представила живота й, когато Бела й каза, че е бременна.

— Нали няма нищо гнусно, сложила си си окото? — Бела скри очите си с една ръка, както когато очакваше да покажат нещо ужасно по телевизията, когато Урсула се показа на вратата на хола.

Тя се усмихна и широко отвори очи, за да покаже, че и двете са си на мястото.

— Съжалявам, ама наистина ме е гнус — извини се Бела.

— И мен — отвърна майка й, отиде в кухнята, взе бутилката вино от хладилника и я донесе в хола, показа я въпросително на Бела, която кимна и побутна чашата си към нея.

Тя наля и на двете, след което се настани на фотьойла срещу дъщеря си. Още не беше дошло време да тръгва.

— Кой още ще идва на вечерята? — попита Бела, отпусна се на дивана и отпи от виното.

— Били и жена му, Ваня и гаджето й, аз и Себастиан.

— При когото те простреляха?

— Да.

— Заради него ли си се преместила в Стокхолм?

Урсула се вцепени. Очакваше следващият въпрос да е как точно са я простреляли. Не бяха говорили много за онзи ден. Но това? От къде на къде? Знаеше точно какво има предвид Бела, но кога е направила връзката? Как? Урсула бързо реши да се престори, че не разбира, и да види накъде ще тръгне разговорът.

— Кога?

— Когато изостави нас с татко, когато бях на седем.

Урсула не долови обвинение в гласа й, само любопитство — пораснала дъщеря, която иска да знае повече за даден период от детството си. Нищо толкова странно. Но Урсула трябваше да реши как да действа.

Да излъже и да бъде жената, която лъже, за да си спаси кожата.

Да отговори честно и да бъде жената, която е изоставила семейството си, за да бъде с чужд мъж.

При всички случаи щеше да се покаже като егоистка. Но по-добре егоистка тогава, отколкото егоистка сега. Нека признае грешката си, вместо да допуска нова. Може би имаше изход, без да се налага да отговаря. Да забави отговора, да види какво знае Бела, да се нагоди към това.

— Откъде ти хрумна?

— Говорих с Барбру.

Това не го очакваше. Изобщо. Беше сигурна, че Мике й е казал. Той вероятно знаеше повече, отколкото показваше. Винаги е било така. Но Барбру… Урсула познаваше само една Барбру, така че едва ли щеше да е някоя друга, но все пак искаше да е сигурна.

— Сестра ми?

— Да.

Не беше помисляла за сестра си от страшно много години, не беше говорила с нея от онзи следобед, когато се изправи срещу нея и унищожи брака й.

— Защо си говорила с нея? — попита с по-хладен и укорителен тон, отколкото възнамеряваше. Ясно показа какво мисли за сестра си, но също и какво мисли за това, че дъщеря й е говорила с нея.

— Обади се, когато те простреляха. Питаше как си, тревожеше се.

Урсула изсумтя, сякаш не вярваше и на дума от това.

— Сигурно е искала да знае дали ще умра.

— Това не знам… Във всеки случай обещах да не ти казвам, че сме говорили.

— Само че ми каза.

— Нали искаше да си споделяме.

Урсула кимна. Вярно. Имаше чувството, че протегнатата й ръка и посещението в пъба в Упсала преди няколко седмици са довели Бела на дивана й тази вечер. Някакво начало, възможност за нов старт. Не биваше в никакъв случай да съсипва всичко, като се държи неблагодарно.

— Е, само аз ли ще споделям, или и ти ще ми кажеш нещичко — попита Бела и отпи още една глътка вино, изгледа я насърчително.

Урсула си пое дълбоко дъх, сякаш смяташе да нагази в дълбокото в буквалния смисъл.

— Себастиан беше една от причините да се преместя. Но исках също нова работа, а в „Риксмурд“ беше много по-весело и готино, отколкото в старата ми работа в криминалната лаборатория — призна Урсула.

— По-весело и готино, отколкото при нас?

Твърде опростено и несправедливо твърдение, помисли си Урсула, но реши да повтори рецептата за успех от онзи ден. Не се конфронтирай, не търси конфликт. Направи всичко по силите си да проведете приятен разговор.

— Обсъждахме дали да не се преместим заедно, цялото семейство. Мике не искаше. Всъщност той предложи известно време да живеем отделно.

— Мен не сте ме питали.

— Беше много малка.

— Ако те бях помолила, щеше ли да останеш?

— Не ме помоли.

— Но ако бях?

Беше чисто хипотетичен въпрос. Ако… Можеше само да гадае. Фактът беше, че Бела не я помоли да остане. Тъгуваше, разбира се, но не криеше, че се премества по-маловажният за нея родител. Още тогава между тях съществуваше емоционална бариера. Дистанция, която сега Урсула получаваше шанс да скъси, поне мъничко.

— Не знам. Вероятно не.

Бела само кимна, изглеждаше доволна от отговора. Не беше изненада, че през детството й Урсула е поставяла собствените си нужди, собствените си желания пред нейните, но поне сега беше честна.

— Какво стана с теб и Барбру? — смени темата дъщерята.

— Тя не ти ли каза?

— Не.

— А какво каза?

Бела пое дълбоко дъх, остави чашата и се понадигна на дивана.

— Обади се, попита какво точно е станало, казах, че са те простреляли в дома на някой си Себастиан, тя попита „онзи Себастиан ли?“ и аз не знаех какво има предвид, затова тя каза „онзи, заради когото се премести в Стокхолм“, а аз казах, че не знам, тя каза „сигурно е той“ и после пак попита как си, и повече не говорихме за това.

Мълчание.

Нов насърчителен поглед от страна на Бела.

Урсула мислеше. Какво имаше да губи, ако й разкажеше? Нищо, така реши. В точно тази част от историята всъщност тя беше жертвата.

— Тя легна с него. Или той легна с нея. Онази есен, когато се върнах в Линшьопинг. Когато татко ти се разболя.

— Тоест когато се пропи.

Урсула беше свикнала да защитава Мике, да обяснява, да го закриля, беше й станало навик. Забравяше, че Бела отдавна знаеше, че през някои периоди от детството й баща й е имал проблем с алкохола. Затова само кимна:

— Не обичах Микаел, вероятно никога не съм го обичала, но обичах Себастиан.

— Нали каза, че не си се преместила заради него.

— Вярно е. Влюбих се в него в Стокхолм. Когато имахме повече време заедно… Но тогава той легна с Барбру.

В стаята пак настъпи мълчание. За първи път разговаряха така; през последните минути Бела научи толкова много за майка си. Почти й идваше в повече. Със сигурност имаше и още неща, за които да говорят. Още много. За детството й, за Мике, за избора, който Урсула беше направила, за връзката й със Себастиан, с когото от няколко години отново работеха в екип. Но щяха да имат време за това.

— А сега ще ходите на вечеря заедно — каза Бела.

— Да, сега ще ходим на вечеря.

Струваше й се подходящо място да приключат този разговор.

Урсула хвърли един поглед към часовника, стана, взе чашата си, отиде в кухнята и я остави в мивката. Бела остана на дивана. Купонът започваше след няколко часа. Урсула поръча такси, облече си връхните дрехи, провери дали е взела всичко необходимо и подвикна едно: „Хайде, чао!“ по посока на хола. Бела излезе в коридора.

— Ще се видим утре — каза и прегърна Урсула.

Доколкото помнеше майката, това никога не беше ставало преди.

Но можеше да свикне, помисли си.

— Здрасти, влизай.

Торкел направи път на Себастиан да влезе в апартамента. Имаше вид, че иска вечерта вече да е свършила, забеляза Себастиан, докато си сваляше връхните дрехи и ги окачваше на закачалката.

— Пръв ли съм?

— Да.

Лисе-Лоте дойде от кухнята, поздрави го и каза колко се радвала, че най-после се запознават. Толкова била слушала за него. Което не вещаеше нищо добро, помисли си той.

— Значи ти си причината Торкел да изглежда толкова щастлив напоследък — подметна той, докато й подаваше цветето, което беше купил по пътя.

— Надявам се.

— Напълно съм сигурен — усмихна се Себастиан.

— Нещо за пиене?

— Каквото и да е, стига да не е алкохол.

— Безалкохолна бира?

— Супер, благодаря.

Торкел стоеше отстрани и го наблюдаваше. Себастиан Бергман. Държеше се като нормален човек. Лесно можеше да забравиш колко манипулативен и чаровен може да бъде, стига да реши. Торкел навярно трябваше да е доволен, че поне полага някакво усилие. Отидоха в дневната. Себастиан спря и се огледа.

— Май не съм идвал преди?

— Знаеш, че не си.

— Хубаво е. Уютно. Откога живееш тук?

— Откакто се разведохме с Ивон.

Себастиан кимна учтиво и продължи да разглежда стаята, направи няколко крачки към най-близката етажерка.

— Това дъщерите ти ли са? — посочи снимка на Вилма и Елин, взе я и я погледна по-отблизо.

Придържаше се към плана.

Непринудено дрънкане на баналности.

Каквото един скучен, лишен от въображение човек като Торкел би харесал. Защото дори Себастиан да успееше да убеди Ваня поне да изтърпи присъствието му, това нямаше да е достатъчно, за да остане в „Риксмурд“. За тази цел се нуждаеше от Торкел.

— Колко са пораснали.

— Какви ги вършиш? — Торкел изтръгна снимката от ръцете му и я върна на лавицата.

— В смисъл?

— Какво искаш? В единствените случаи, когато се опитваш да се държиш като нормален човек, целиш нещо.

Добре, може би се беше поувлякъл, но ако познаваше Торкел, правилният път беше да продължи напред, вместо да отстъпва.

— Искам… искам да си върна част от стария живот. — Той замълча, уж че търсеше точните думи. — Сближих се пак с Урсула, както знаеш, и осъзнах, че… през последните години бях ужасно, ужасно самотен. А едно време все пак бяхме приятели.

Торкел го гледаше мълчаливо, а Себастиан отвърна на погледа му с най-искреното и открито изражение, което можеше да докара на лицето си. Прекали ли? Избърза ли? Най-безопасно щеше да е да почака отговора и да се нагоди спрямо него.

До отговор обаче така и не се стигна, тъй като на вратата се позвъни. Торкел отиде да отвори, а Лисе-Лоте дойде в стаята и му подаде чаша бира. След минута се появи Урсула. Спря се за момент, като видя, че само Себастиан е дошъл. Дали да му каже, че допреди малко беше говорила за него? Беше се отдала на спомени. Каква полза? Той не беше помислял и за миг за станалото, в това беше сигурна. Никога не би я помолил за прошка. Дори не беше убедена, че помни причината тя да го мрази толкова много години.

Лисе-Лоте остави Себастиан и дойде да я посрещне.

— Ама ние сме се виждали! — извика, докато се ръкуваше с Урсула.

— Така е — усмихна се гостенката.

Още онзи път, когато Лисе-Лоте току-що ставаше от сън и не се беше гримирала, на Урсула й направи впечатление колко е хубава. А сега с прическа, лек грим и семпла рокля „Карън Милън“ изглеждаше невероятно.

Урсула попита дали може да й помогне с нещо в кухнята, но почти всичко беше готово. Беше приготвила повечето от предния ден, а останалото довърши, като се прибра следобед. Дали Урсула искаше нещо за пиене? Вино, червено, бяло, бира, газирана вода, кола?

— Чаша бяло вино, ако обичаш — отговори тя.

Гледаше я, докато отиваше към кухнята, и си мислеше: „Естествено, че е и перфектна домакиня, как иначе?“. Отиде при Себастиан, сети се, че вече е пила две чаши вино и трябва да внимава какви ги върши.

— Хубава рокля — направи й комплимент той.

— Благодаря.

— Тиндър гаджето няма ли да идва?

— Не ми е тиндър гадже и не, няма да идва. Виждали сме се само един път.

— Веднъж заведох на парти жена, която бях срещнал в метрото преди пет минути.

— Не ме изненадваш. За съжаление.

Отново се чу звънецът и след малко към тях се присъединиха Ваня и Юнатан. Дойдоха, здрависаха се с всички, получиха по едно питие. Ваня отказа алкохол. Щяла да шофира. Истината беше, че не знаеше дали е бременна. Ако не беше, нямаше да се дължи на липсата на опити. Всъщност точно затова закъсняха малко.

Поздравиха и Себастиан, който се ръкува с Юнатан и се представи и с малкото име, и с фамилията. По нищо не личеше, че се познават. Това беше отличен случай да покаже нова, по-добра своя страна. В такава вечер Ваня не можеше да очаква да говорят само по работа. Особено след като Торкел и Лисе-Лоте изрично ги помолиха да сведат служебните приказки до възможния минимум. Това устройваше Себастиан идеално. Тъй като Торкел и Лисе-Лоте сновяха между гостите и кухнята, оставаха само те четиримата.

Придържаше се към плана.

Старание.

Празно дрънкане на баналности.

Мю и Били пристигнаха последни и цялата сцена се повтори за пореден път. Окачване на дрехите, влизане в хола, ръкостискания, питиета.

— Извинявайте, че закъсняхме, но Били беше в Упсала — каза Мю, след като поздравиха всички.

— Какво си правил там? — попита Себастиан с учтив, непринуден тон.

— Проверявах някои неща.

— Какви неща?

— Стига приказки по работа — прекъсна ги Лисе-Лоте с усмивка. — Хайде, сядайте, готово е.

Всички тръгнаха към кухнята. Себастиан гледаше Били. Той също беше прекарал по-голямата част от деня в Упсала по работа. Не срещна обаче Били в управлението, Ане-Ли и Карлос също не споменаха да са го виждали.

— Всеки да сяда където иска — каза Лисе-Лоте, когато всички дойдоха в кухнята, където беше наредена маса за осем души.

Себастиан погледна Ваня, която очевидно чакаше той да седне пръв, та да може тя да се настани възможно най-далеч от него.

Вечерята започна.

Картофени палачинки с карфиол и пармезан.

Виното се лееше. Разговорът потръгна. Юнатан, Лисе-Лоте и Мю бяха главните обекти на вниманието. Нови хора, нови истории, нови професии, а и тъй като те познаваха трима от екипа като нещо повече от полицаи — нови подходи и открития за дългогодишните колеги.

Осолена треска с топинг от скариди и пресни картофи с копър.

По време на основното ястие Себастиан осъзна, че всъщност прекарва приятно. Темите преливаха естествено. Работа, музика, телевизионни сериали, родни градове, клюки, политика. Сред толкова близки хора сякаш дори Ваня започна да омеква спрямо него.

Утре щеше да е още по-хубаво.

Беше говорил с Валдемар, разбраха се да се видят. Валдемар знаеше кой е Себастиан — колега, който работеше с дъщеря му (още я наричаше така), но през целия разговор не каза и дума за бащинството, затова Себастиан предположи, че той не знае нищо, че Ваня не му е казала.

Себастиан обясни, че иска да говорят за Ваня, че според него нещо й липсва и това нещо е Валдемар. Като чу, че липсва на Ваня, другият мъж сякаш заплака. Не беше необходимо голямо убеждаване, за да го накара да я изненада с посещение. Ако я предупредеше, ако я попиташе, тя щеше да намери причина да откаже.

Винаги беше по-лесно да я поставиш пред свършен факт.

Убеждаването беше трудното.

Убеждаването и помиряването.

Лимонов мус, маракуя и овесени бисквитки.

След вечеря всички благодариха и се надпреварваха да повтарят колко е било вкусно. Урсула настоя да помогне в кухнята. Лисе-Лоте им каза да оставят всичко, двамата с Торкел щели да го оправят. Урсула се наложи. Другите се преместиха в дневната. Себастиан не помнеше кога за последно е бил на подобно събиране, без да се опитва да вкара в леглото някоя от присъстващите. Просто да общува с хората — трябва да е било по времето на Лили. Много отдавна. Той се озърна из стаята.

Юнатан и Били бяха приближили глави и обсъждаха нещо, от което той не възнамеряваше дори да се преструва, че се интересува. Ваня не беше в стаята. Може би беше в кухнята. Дали пък нямаше да му се удаде възможност да си поговори с нея? Беше приятна вечер. Сякаш дори тя го мислеше. Той тръгна към кухнята и се размина с Мю, която тъкмо спираше Торкел:

— Може ли да те питам нещо?

Себастиан забави крачка, за да ги чуе; всичко около Били го интересуваше.

— Разбира се.

— През ноември, ако не стане нещо извънредно — продължи Мю, — дали бихте се справили една седмица без Били?

— Ами, ще видим, трудно е да кажа отсега. Защо?

— Мислехме да попътуваме. Малка ваканция.

— Да, ще видим. Останали ли са му дни от отпуската?

— Да, нали работи една седмица извънредно след Мидсомар.

— Така ли?

— Да, дойде при мен в Бухюслен чак в началото на юли.

— Окей — кимна Торкел. — Ще проверя.

Нищо в разговора не впечатли Себастиан, а и явно бяха приключили. Той продължи към кухнята, където Урсула и Лисе-Лоте бършеха последните чинии. Ваня не беше и тук. Може би беше в тоалетната. Е, нямаше как да я чака пред вратата, за да си поговорят. Лисе-Лоте се обърна към него, когато дойде при тях и придърпа най-близкия стол.

— Искаш ли нещо?

— Благодаря, няма нужда. Всичко беше страшно вкусно и предполагам, че заслугата не е била на Торкел.

— И той помогна.

— Виж ти, виж ти. Е, въпреки това беше вкусно — усмихна се Себастиан топло. — Оказа се много добра идея. Радвам се, че се запознахме.

— Аз също, слушала съм толкова много за всички ви, откакто се срещнахме.

— Надявам се пак да го повторим някой път.

Урсула го гледаше, все едно искаше да се увери, че е чула правилно. Да не би той да флиртуваше с Лисе-Лоте?

Внимателен, любезен, шеговит.

Себастиан никога не се държеше така, освен ако не искаше нещо, а той искаше само едно — да вкара най-близката жена в леглото. Но дори и най-самоунищожителната версия на Себастиан Бергман не би се сваляла на новата любов на Торкел. Или пък това беше някаква психологическа игра, целяща да събуди ревността й? Да я убеди, че той й липсва. Виждаш ли, Урсула, какъв чудесен мъж отхвърляш…

— И вие двете тук, заедно — чу го да казва и изведнъж осъзна, че предстои нещо, което ще превърне евентуалното флиртуване в най-малкия проблем. — Не всеки би го приел.

Усмивката на Лисе-Лоте замръзна на лицето й, не го разбираше.

— В какъв смисъл? Какво има за приемане?

— Себастиан… — подхвърли Урсула с уж небрежен тон в опит да ги отклони от темата.

Получи се противоположният ефект. Лисе-Лоте отмести очи от Себастиан и ги насочи към Урсула, въпросителна бръчка на челото, която се задълбочи, когато пак се обърна към Себастиан, който мълчеше. Изведнъж беше осъзнал, че Торкел не е казвал на Лисе-Лоте за Урсула.

— Защо не бихме приели да бъдем заедно? — Лисе-Лоте повтори въпроса с тон, който показваше, че се досеща за отговора. Но погледът й към Себастиан ясно сочеше, че иска да го чуе.

— Защото… защото… — заекна той и се почувства като ученик, когото са повикали в кабинета на директора.

Този път дори не се опитваше да развали нещо за някого и в никакъв случай за себе си, просто искаше да е любезен. Ако Лисе-Лоте го харесаше, се увеличаваше и шансът Торкел да го върне на работа. Опита се да измисли добър отговор, но главата му се беше изпразнила. Той, който и насън да го бутнеш, успяваше да измисли лъжа. Но все нещо трябваше да каже.

— Окей, наистина не исках да… мислех, че ти е казал…

— Какво да ми е казал?

— Себастиан… — пак се обади Урсула, все едно млъкването щеше да е добър изход от положението.

— Какво да ми е казал? — повтори Лисе-Лоте със спотаен гняв в гласа.

— Торкел и Урсула… си имаха закачка.

— Каква закачка?

— Сещаш се, закачка — сви рамене Себастиан.

Положението беше достатъчно лошо и без да навлиза в подробности.

— Преди колко време?

— Не знам. — Той погледна към Урсула за подкрепа. — Допреди половин година, може би малко повече…

Тоест месец-два преди да срещне Лисе-Лоте. Тя обработваше информацията в мълчание, което бе нарушено от влизането на Торкел в кухнята.

— Уландер се обади, трябва да тръгваме. Ударил е отново.

 

 

Тясната чакалня беше осветена от приглушени малки лампички, а мебелите и пердетата бяха в зелено и златисто. Цветове, които повечето хора асоциираха с нещо успокояващо, отпускащо, топло и приятно. Аквариум до едната стена, големи зелени растения, вестници, разпръснати по масата между жълтия диван и зелените фотьойли. Безлична инструментална музика се чуваше тихо от скрити тонколони. Сякаш някой интериорен архитект си беше написал домашното за влиянието на обстановката и цветовете върху пациентите.

Тересе седеше на дивана, облечена в мек суитшърт и сиво долнище на анцуг. Беше качила крака на седалката и обгръщаше коленете си, все едно искаше да изглежда по-малка, да изчезне. Очите й бяха зачервени от плач, част от тъмната й коса още беше хваната на конска опашка, останалата висеше покрай лицето й.

— Бях излязла с приятели. Тръгнах към къщи в десет и половина — каза тя толкова тихо, че Ане-Ли трябваше да се наведе, за да я чуе. — Обадих се на „Автомобили за безопасност“.

— Какво е това?

— Нещо като такси за сами момичета. Безплатно е. Започнало е като нещо за студентките…

Ане-Ли кимна, спомни си, че беше чела за тях миналата седмица. Как работата им за голямо съжаление се увеличила страхотно в последно време.

— Когато го поръчахте…

— Да?

— Казахте ли, че сте сама вкъщи?

Тъй като извършителят я беше причакал, когато се е прибирала у дома, Ане-Ли се опитваше да научи дали някой е знаел, че жилището е празно. Преди няколко години бяха разбили организирана група за взломове в Гьотеборг, в която бяха замесени доста таксиметрови шофьори. Те предавали информация на тримата, които извършвали самите обири, когато откарвали клиент до летище „Ландветер“, и знаели, че къщата, от която са го взели, остава празна. В някои случаи дори разпитвали клиента, уж че просто поддържат разговора, за да научат колко време ще отсъства. Тук, естествено, времевата рамка беше значително по-малка, но не беше невъзможно.

— Не — поклати глава Тересе.

— Сигурна сте?

— Да.

Ане-Ли все пак си отбеляза в бележника. Нещо като таксиметрова услуга, която кара до вкъщи сами жени посред нощ — струваше си да се провери по-внимателно.

Вратата се отвори и Габриела, малката сестра на Тересе, се върна в чакалнята. Носеше чаша чай, която остави на масата пред Тересе, преди да седне до нея на дивана.

— Свързах се с Милан, идва си, след няколко часа ще е вкъщи.

Тересе само кимна с благодарност; все още седеше така, стиснала колене, не посегна към чашата с топлата напитка. Габриела хвана ръката й и я стисна.

— Милан замина на курс — обясни тя на Ане-Ли.

— Кой още е знаел, че сте сама?

Габриела погледна сестра си, налагаше се да отговори:

— Приятелите ни, всички в работата му, родителите ни…

Погледна сестра си и за да потърси подкрепа, и за да попита дали се сеща за друг. Габриела мълчеше.

— Да сте писали за това в социалните мрежи? — попита Ане-Ли.

Не искаше да дава причини на Тересе да вини себе си, в никакъв случай. Най-важното нещо за сексуалните нападения, което всеки трябваше да разбере, беше, че виновен е единствено нападателят и никой друг. Но тя трябваше да знае дали търсят мъж, който е може би по-близък до жертвата, отколкото си мислеха досега, и дали информацията, необходима му да извърши престъплението, е достъпна само с едно щракване на мишката. Това, че я нападнал на закрито, причакал я е в дома й, сочеше, че е очаквал да се прибере сама.

— Да, писах във Фейсбук — призна Тересе.

— А и Милан качи снимка в Инстаграм снощи — додаде Габриела.

— Говорихме за това — проплака Тересе и за първи път, откакто дойде, погледна Ане-Ли. — Че той заминава толкова скоро след… сещате се. Първия път.

Гласът й потрепери и очите й се напълниха със сълзи. Габриела я прегърна през рамо и я притисна към себе си.

— Казах, че няма страшно. Че станалото не бива да ни влияе толкова. Исках просто да го забравя и да си продължа живота нормално.

Похвално поведение, но Ане-Ли знаеше, че повечето хора, преживели това, трудно си продължават живота и оставят станалото зад гърба си. Нападението им повлияваше, въпреки че реакциите, когато се проявяха, можеха да бъдат изключително различни. Потиснатост, чувство за вина, проблеми със съня, тревожност, самонараняване, дори самоубийствени мисли. Всеки реагираше по свой начин: веднага след станалото или пък нещо можеше да предизвика реакция години след нападението. Малцина успяваха да продължат напред все едно нищо не е било.

— Не разбирам. Защо пак аз? — промълви Тересе, по-скоро на себе си, отколкото към другите.

— Не зная.

Ане-Ли искрено й съчувстваше. Дори да успяваше да потисне донякъде успешно първия случай, сега щеше да е по-трудно, даже невъзможно. Дори когато го арестуваха, Тересе трудно щеше да се изцери.

Ане-Ли мразеше тези мъже.

Трябваше да ги залови.

— Имате ли представа защо някой ще иска да ви причини това? — попита тя тихо.

Все така не искаше да посее семето на съмнението, не искаше Тересе да вини себе си. Но тя само бавно поклати глава.

Телефонът на Ане-Ли завибрира и тя погледна дисплея. „Риксмурд“ бяха пристигнали.

— Ще трябва да поговорим по-подробно с вас, но не сега.

Затвори бележника си и стана. Наведе се и нежно сложи ръка на рамото на Тересе.

— Обещайте ми, че ще се грижите за себе си.

Тересе кимна, докато сълзите й се стичаха. Ане-Ли се обърна към сестра й:

— Пазете я.

Габриела също кимна и притисна сестра си по-силно към себе си.

 

 

Торкел, Ваня и Себастиан чакаха в пуст коридор. Себастиан беше седнал на едно болнично легло и си клатеше краката. Ваня крачеше нервно напред-назад, докато Торкел беше намерил стол и вестник на име „Журнал на рибаря“, който се преструваше, че чете. И тримата мълчаха.

Бяха дошли с две коли. На Торкел и на Били. Ваня и Били караха, тъй като Торкел и Урсула бяха пили. Торкел по-малко от Урсула, но достатъчно, че да не сяда зад волана. Себастиан беше настоял да пътува с Торкел. Беше длъжен да обясни, да се опита да оправи нещата. Торкел се съгласи, най-вече защото така беше по-лесно. Урсула и Били щяха да отидат директно на местопрестъплението, така че беше логично те да вземат едната кола, а той, Ваня и Себастиан, които отиваха в болницата, пътуваха с другата. Още не бяха излезли от Кунгсхолмен, когато Себастиан искрено и чистосърдечно помоли за извинение.

— Наистина мислех, че си й казал — обясняваше от задната седалка. — Нали работите заедно всеки ден.

— Именно — отвърна Торкел кратко.

Ваня беше решила да не се меси в разговора. Тя също си мислеше, че Торкел е казал на Лисе-Лоте за връзката си с Урсула. Тук се налагаше да се съгласи със Себастиан — не можеш да си мълчиш, ако всеки ден работиш с бившата си. Не че смяташе да го изрече на глас. Гледаше си пътя и се мъчеше да не изостава от Били, когато излязоха на Е6 и поеха на север.

— Честна дума, не съм искал да навредя. На драго сърце ще й обясня, ако искаш.

— Не, не искам.

— Питай Урсула — продължи Себастиан.

Важно беше Торкел да му повярва, да не го изкара същия гадняр, какъвто излизаше обикновено. Особено пред Ваня.

— Тя ме чу, знае, че не го направих нарочно, беше грешка.

— Грешка беше да те каня на вечеря — процеди Торкел от предната седалка и повече не проговори през цялото пътуване.

Никой не проговори повече.

Мълчаха, докато паркираха.

Мълчаха, когато влязоха в болницата и им посочиха къде да отидат.

Мълчаха в коридора, докато чакаха Ане-Ли, която сега дойде при тях.

— Само вие тримата ли сте? — попита.

— Урсула и Били отидоха направо в апартамента — отговори Торкел, остави рибарския вестник и стана.

— Карлос вече е там — осведоми ги Ане-Ли.

— Добре, нека той ръководи. Ние бяхме на вечеря и Урсула пийна няколко чаши вино.

— Защо я доведохте тогава? — Ане-Ли изглеждаше смаяна.

Защо? На Торкел и през ум не му беше минавало да не я взима. Не беше пияна, знаеше какво може и какво не може да прави, как да се държи. Но Торкел вече съжаляваше, че го каза. Подозираше, че при следващия си разговор с Русмари ще трябва да слуша за колеги под влиянието на алкохол и какво би трябвало да прави той като техен началник. Реши да не споменава, че той самият пи две бири на вечеря.

— Какво разказа тя? — смени темата.

— Прибрала се вкъщи в единайсет без петнайсет. Някой я причакал в жилището, промъкнал се зад нея и я упоил. Събудила се с чувал на главата. Отново изнасилена. Медицинският преглед потвърди следи от сперма.

— Горката жена. Как се чувства? — попита Ваня.

— Физически — пуснаха й изследвания за болести, предавани по полов път, и й дадоха противозачатъчни. Миналия път са я ваксинирали за хепатит Б. Психически — не е добре и вероятно ще става по-зле.

— Тя живее с мъж — обади се Торкел и върна разговора към полицейското разследване. — Как извършителят е знаел, че ще бъде сама?

— От социалните мрежи. Освен ако не я познава, разбира се.

Себастиан кимна почти отчаяно. Не ставаше за първи път. Не спираше да се изненадва от количеството информация, което хората разкриваха доброволно, информация, която ги правеше по-достъпни и уязвими.

— Прибрала се вкъщи с „Автомобили за безопасност“. Нещо като таксиметрова фирма, която кара сами жени безплатно.

— Какво знаем за тях?

— Че съществуват. Утре ще ги проверим.

— Той отново удря на закрито, в дома им — посочи Себастиан.

Това беше очаквано, от това се страхуваха. Ново нападение. И усложняваше картината още повече.

— И по-важното — пак е избрал Тересе.

— Без съмнение изглежда така, но възможно ли е да е случайност?

Въпросът не беше чак толкова глупав, колкото звучеше. Най-голямата грешка, която можеха да допуснат, бе да си вадят прибързани заключения, да търсят доказателства, които да потвърдят готова теория, вместо да работят непредубедено.

— Тогава трябва да е избрал случаен апартамент, след като е претърсил Фейсбук за самотни жени, попаднал е на Тересе и не я е познал — обобщи Себастиан положението и с един поглед към останалите изрази общото мнение. — Била е избрана. Това е лично.

— В такъв случай може отново да нападне Ида и Клара — каза Ваня.

Спогледаха се. Вярно, разбира се. Беше късно, но се надяваха да не е твърде късно. Себастиан скочи от болничното легло и тръгна след другите.

 

 

Помнеше каква беше Ида миналия път.

Уплашена. Изолирана. Наранена.

Затова Себастиан намери телефонния й номер и й прати есемес от колата, че отиват при нея. Иначе имаше риск да се изплаши до смърт, ако посред нощ я събуди звънене на вратата. Не получи отговор на есемеса, затова прати още един. Когато застанаха пред входа на сградата й, той я набра. Свърза се директно с гласовата поща. Затвори, без да казва нищо. Нямаше смисъл. След по-малко от минута щяха да позвънят на вратата й.

Двамата с Ане-Ли забързаха нагоре по стълбите към апартамента на втория етаж. Позвъниха. Къщата беше достатъчно стара, за да може на вратата все още да има отвор за писма вместо пощенска кутия долу във входа. Себастиан клекна и отвори малкото капаче. В антрето светеше лампа.

— Ида, аз съм Себастиан Бергман от „Риксмурд“ — извика той достатъчно силно, че тя да го чуе от спалнята, но не толкова, че всеки любопитен съсед във входа да дотича.

Не последва отговор.

Ане-Ли натисна звънеца още веднъж. Този път задържа пръста си по-дълго върху копчето. Себастиан надничаше през отвора — зрителното поле беше ограничено, но не виждаше нищо да лежи на пода.

— Ида, чуваш ли ни? Себастиан е, от „Риксмурд“, трябва да говорим с теб.

Все още нито звук откъм апартамента.

Себастиан се изправи и се обърна към Ане-Ли, която извади телефона си.

— Какво ще правим?

— Влизаме — реши тя и набра някакъв номер, докато слизаше по стълбите.

Себастиан остана горе в известно колебание.

Не минаха повече от десет минути, докато пристигне патрул с необходимото оборудване, за да се справят със заключената врата. Макар и да беше почти сигурен, че жилището е празно, Себастиан извика през отвора за писмата какво смятат да правят. Все пак съществуваше възможност тя да спи дълбоко и ако се събудеше от разбиването на вратата, щеше да изпадне в паника.

Ключалката изщрака, униформеният полицай, който я отвори, им направи път. Себастиан влезе в апартамента.

— Ида…

Никакъв отговор. Едно писмо на пода пред вратата. Пълна тишина. Жилището изглеждаше пусто, въздухът беше спарен, имаше нужда от проветряване. Себастиан и Ане-Ли продължиха навътре. Светеха лампи и в кухнята, и в хола. Себастиан отиде в кухнята. Също като предния път там беше спретнато и подредено с изключение на хартиена торба на пода и покупки, оставени на плота. Едно чекмедже стоеше отворено. Себастиан погледна вътре. Кухненски прибори. Ножове, цедка за чай, дървена вилица, шпатула, бъркалка и тем подобни. Плъзна поглед по плота. Няколко консерви, бучка сирене, пакет масло, яйца, замразени кюфтенца, тоалетна хартия. Някои неща определено щяха да се чувстват по-добре в хладилник или фризер. Себастиан надникна в хартиената торба на пода. На дъното беше останала касовата бележка. Той се наведе и я извади. Погледна датата. 21-и октомври. Преди шест дни.

Чу Ане-Ли да ругае и изтича при нея.

— Какво има?

Тя само кимна по посока на спалнята. Себастиан отиде да погледне. Чувал от юга, който той вече познаваше твърде добре, захвърлен на пода до леглото, панталоните и бельото на Ида на купчина до него.

— Мамка му, закъснели сме.

Почти едновременно двамата се завъртяха към затворената врата на банята. Единствената стая, в която не бяха погледнали. Червеният цвят под ключалката показваше, че е заето. Със свито сърце Себастиан пристъпи натам и почука.

— Ида, Себастиан е. От „Риксмурд“.

Никакъв отговор. Иззад затворената врата не се чуваше ни най-малко движение. Погледна Ане-Ли, тя кимна и повика униформения полицай, който чакаше на площадката.

Лесно разбиха вратата на банята. Униформеният отново отстъпи встрани и пусна Себастиан и Ане-Ли да влязат първи. Себастиан си пое дълбоко дъх и бутна вратата. Надяваше се да я завари на пода, парализирана от ужас, неспособна да помръдне.

Първото чувство, което изпита от видяното, беше тъга.

Ида лежеше във ваната.

Водата беше червена.

Нож за плодове на пода.

Дълбоки открити рани по дължина на едната предмишница. Празнота във втренчените очи. Тялото — леко подпухнало след престоя във водата от, както предположи Себастиан, 21-и октомври. Шест дни.

Представи си как Ида се е престрашила да излезе на пазар, сама или заедно с някого. Как се е прибрала вкъщи, започнала е да вади покупките в кухнята; мъжът я е причакал, прокраднал се е зад гърба й, приспал я е, завлякъл я е в спалнята. Как се е събудила с чувала на главата.

Ако второто нападение беше успяло да пречупи Тересе, не можеше да се сравнява с това, което е причинило на Ида. Тя и преди беше съсипана. Седмиците пълна самота също не й се бяха отразили добре, в това Себастиан беше сигурен. Толкова много време да мисли, да се тормози, да се обвинява, да се терзае, да позволява страховете да надделеят, без никой да се грижи за нея или да се опитва да я отвлече от мислите.

Без никой, който да й помогне.

Той отстъпи от отворената врата, измъчван от угризения, че не направи повече, не направи нищо. Вероятно веднага след като се е събудила, е решила, че не може да издържи повече. И така достатъчно съсипана, тогава се е пречупила окончателно, най-мрачните мисли са нахлули безпрепятствено и са отнесли всички останали — онези, които са търсели изход, начин за възстановяване, за продължаване напред въпреки всичко. Приливна вълна от безнадеждност, от която не е имало спасение.

Отишла е в кухнята, взела е ножа за плодове, затворила се е в банята и е напълнила ваната…

Усещането за угризения, което в интерес на истината не беше изпитвал отдавна, дори не беше сигурен, че вече би могъл да изпита, се примеси с гняв. Тези мъже щяха да отговарят за деянията си. Но — той не беше съвсем готов да го признае дори пред себе си — сега вече случаят стана наистина интересен. Група или поне двама души с добре развит контрол над импулсите — само по себе си необичайно за сексуални престъпления — които ни най-малко не разчитаха на късмета или на случайността, извършваха престъпленията си.

Добре подготвени, студени, решителни, целеустремени.

Специално подбрани жертви.

Това обръщаше надолу с главата всичко, което си мислеха, че знаят за извършителите. Първата жертва не е била избрана заради местоположението си. Мотивът вече не беше свързан с власт, контрол, женомразство, секс, нищо от предположенията им. Чувалите и спринцовките все още имаха значение, но не ставаше дума за отнемане на човешкия облик на жертвата, нито за чувство за пълен контрол. Изобщо не беше сигурно, че по-рано са експериментирали с доминация и подчинение.

След нападението над Тересе и смъртта на Ида се налагаше да преосмислят всичко. Да започнат отначало.

Той извади телефона си. Обади се на Торкел. Разказа му накратко какво завариха в дома на Ида. Дали Ваня още беше при Клара?

Трябваше задължително да говорят с нея.

Тя беше тази, която можеше да им даде ключа към загадката, в това бе сигурен.

 

 

— Ида е мъртва?

Клара изглеждаше ужасно объркана. Бяха я довели в управлението, въпреки че минаваше един през нощта. Попита ги защо те не останат при нея в дома й, но Ваня и Торкел казаха само, че ще е по-добре да продължат разговора в полицейското управление; тя не възрази, което създаде у Ваня усещането, че знае за какво искат да говорят с нея.

Че това не я изненадва.

Че го е очаквала рано или късно.

Криела е информация от тях.

Бяха я събудили. Приятелят й беше отворил вратата. Когато казаха, че искат да говорят с Клара, той попита не могат ли да почакат до сутринта, тя спяла. Отвърнаха, че не могат, и няколко минути по-късно и четиримата седяха в кухнята, а Торкел и Ваня с приглушени гласове разказваха какво е сполетяло Тересе. Знаеха, че двете не се познават, но всичко сочеше към извода, че жертвите са специално подбрани и тя може отново да бъде нападната. Дали се сещаше за някаква причина за това?

На Ваня й се стори, че Клара отговаря уклончиво. Повече наблягаше върху факта, че не познава Тересе и че между тях няма нищо общо, отколкото върху важния въпрос — ако е подбрана специално, защо?

Точно тогава се обади Себастиан с новината, че Ида е мъртва, теориите им се потвърдиха и се нуждаеха от отговори. Веднага.

Затова сега седяха в конферентната зала — Клара, Ане-Ли, Торкел, Ваня и Себастиан. Ане-Ли беше изгасила лампите над бялата дъска, за да скрие бележките им за разследването, и всички се бяха разпръснали из стаята в опит да намалят усещането, че са се съюзили срещу нея, четирима срещу един; но същевременно присъствието им подчертаваше сериозността на ситуацията.

— Да, изглежда, е била нападната отново и се е самоубила — отговори Ане-Ли направо.

Разбираше, че Клара е объркана и уплашена. Събудена посред нощ, закарана в полицейско управление, нейна позната намерена мъртва. Най-съчувствено и съпричастно щеше да е отложат разпита за сутринта, но Ане-Ли не можеше да губи повече време. Трябваше да действат професионално и ефикасно, а ако жената срещу тях знаеше нещо, щяха да й измъкнат информацията.

— Мили боже… — Очите на Клара се напълниха със сълзи и тя заклати глава.

— Второ нападение и за нея, и за Тересе.

— Познавали сте Ида — каза Торкел и се изправи.

Клара кимна. Той отиде до шкафа с канцеларски материали. До фруктиерата, която стоеше отгоре, имаше купчина салфетки. Взе две-три и ги подаде на Клара.

— Но не и Тересе?

Клара поклати глава и прие салфетките с благодарност.

— Ами Ребека?

Кратко колебание. После леко кимване. Ваня се приведе напред. Всеки момент, помисли си. Миналия път, когато я попитаха, Клара отрече да познава Ребека Алм. Лъжа, но сега щяха да научат истината. Дори Себастиан, който се беше облегнал на стената до вратата, наостри уши.

— Познавах и нея — отрони Клара, склонила глава към масата. — Бяхме… бяхме в една група, така да се каже, преди девет-десет години.

— Каква група? — попита Ваня.

— Казваше се Ab ovo. Събирахме се в църквата.

— И какво правехте в това Ab ovo?

Клара въздъхна дълбоко, вдигна очи от масата и погледна към Ваня. По изражението й Себастиан разбра, че това са спомени, към които предпочита да не се връща.

— Идеята беше да подкрепя жени, които са забременели, така че да могат да задържат детето, вместо да абортират.

— Антиаборт група?

— Смятахме, че не сме против нищо, а по-скоро за. За живота.

— Тоест антиаборт група — отсече Ваня и начинът, по който произнесе думите, ясно показа, че няма да могат да я привлекат за член.

Себастиан я познаваше достатъчно добре, за да знае какво е мнението й за някого, който иска да се разпорежда с чуждо тяло. Особено пък за книга на две хиляди години, приписваща тези желания на някакъв бог.

— Кой друг беше в групата? — попита Ане-Ли, решена да стигне до дъното на нещата.

— Ингрид Дрюбер я основа. Участвахме ние трите — Ида, Ребека и аз — плюс Улрика.

— Коя Улрика?

— Монсдотер. Тя беше по-голяма, на възрастта на Ингрид.

Ане-Ли погледна към Торкел, който кимна в знак на съгласие и излезе, за да помоли Били и Карлос да проверят Дрюбер Монсдотер.

— Значи вие, Ида и Ребека сте били заедно в тази група. Но не и Тересе — отбеляза Себастиан.

Три от четири беше достатъчно, за да бъдат почти сигурни, че са на прав път. Причината за нападенията над Тересе щяха да установят по-нататък. Имаше връзка, това беше ясно.

— Не.

— Ако е свързано с групата, какво е станало, че да накара някой да ви напада?

Клара отново се поколеба. Този път по-дълго. Още при първия си разговор с полицията, след като я нападнаха при колата й, тази мисъл й хрумна. Когато чу за смъртта на Ребека, вече беше сигурна, но все пак някак успя сама да се убеди, че може да се дължи на нещо друго, на случайност, може да се е объркала.

Искаше да се е объркала.

Ако беше права, цената щеше да е твърде висока.

Тя не присъстваше онази вечер, но знаеше.

Знаеше какво е станало. Знаеше какво са направили.

Знаеше, но мълчеше. Повече обаче не можеше да мълчи.

— Сещам се единствено за Линда. За станалото с Линда.

— Коя Линда и какво е станало с нея? — попита Ваня напрегнато.

Мотив. Клара най-сетне щеше да им даде мотив.

— Линда Форш. Дойде при нас, лекарите я предупредили, че трябва да прекъсне бременността, но тя много искаше да задържи детето. Ние я подкрепихме в това решение.

— Подкрепихте или убедихте?

Клара се завъртя към Ваня, усети обвинението в гласа й, но изглеждаше твърде уморена, за да се обижда, да се защитава.

— Подкрепихме я, тя вече беше решила, но й беше трудно.

— Какво стана?

— Умря. Не бях с тях онази вечер, тъкмо бях родила Виктор, така че си останах вкъщи. Не знам точно какво е станало, но тя умря и повече не се срещнах с тях. Групата се разтури, Ингрид и Ребека се преместиха, а аз напуснах църквата.

— Кога е било това?

— През 2010-а. Виктор е на осем.

— Църквата знаеше ли за това? — попита Себастиан и усети, че няма търпение, ако се окаже така, да го разкрие пред целия свят.

Символично отмъщение, насочено към строго религиозния му баща, когото той мразеше — съзнаваше го, но това не правеше мисълта по-малко удовлетворяваща.

— Не вярвам. Проектът беше на Ингрид и тя държеше да не говорим за него с другите от енорията.

— Ингрид Дрюбер?

— Да.

— Преместила се, казвате. Знаете ли къде?

— Вестерос, мисля.

Родният му град. В който след последното си посещение се беше заклел да не стъпва повече.

 

 

Още седяха в конферентната зала.

Опитваха се да запазят концентрация още малко. Тъмнината навън беше по есенно плътна, яркото осветление никак не помагаше да скрият колко бледи и уморени са лицата им. Кафето вече нямаше ободряващ ефект, само дразнеше стомаха.

Беше наистина дълъг ден.

Изпратиха Клара у дома с униформени полицаи. Взеха мерки да не остава сама, докато не говорят отново с нея и не подготвят план за бъдещи действия.

Били и Карлос се присъединиха към тях и докладваха малкото, което бяха открили. Що се отнася до Ab ovo, то беше от малко по-малко. Направо си беше нищо. Явно Църквата не е заставала официално зад дейността им и единственото място в интернет, където се споменаваха, водеше до 404 error.

За Линда Форш беше по-лесно да намерят информация. Била намерена с тежък кръвоизлив пред Университетската болница в нощта срещу 23 юни 2010-а година. Въпреки всички усилия не успели да спасят нито нея, нито детето. Провело се предварително разследване, но полицията доста бързо скалъпила възможен сценарий, според който липсвали данни за извършено престъпление, и случаят бил затворен.

— Какъв сценарий по-точно? — попита Торкел.

— Че е излязла да се види с приятелки и докато вървяла към къщи, получила контракции и кръвоизлив, опитала се да се добере до болницата, но припаднала, преди да стигне входа.

— Болницата била ли й е на път?

— Не е била много далеч. — Карлос отиде при картата на стената. — Тя е живеела тук — той сложи с маркера зелена точка, — а болницата е тук. — Друга точка на няколко сантиметра от първата. — А приятелките й казали, че са се разделили тук. — Още една точка по права линия с първата, леко вдясно от втората.

— Къде са ходили? — попита Ваня, загледана в точките на картата, все едно те биха могли да й дадат отговори.

— На гости на Улрика. Хапнали, поприказвали си, Линда решила да се прибере пеш, защото времето било хубаво — отвърна Били, след като провери в доклада от предварителното разследване, който беше отворил на масата.

— Кой го казва?

— Разследващият полицай говорил само с една от тях — Ингрид Дрюбер.

— Ами телефонът на Линда? — продължи Ваня, все така впила очи в картата, сякаш не приемаше обяснението, което бяха получили. — Не се ли е обадила в „Бърза помощ“, в болницата, или пък на мъжа си, ако е имала?

— Не, според списъците в онази вечер изобщо не е набирала никого.

— Не е ли странно? — Ваня се обърна към другите въпросително. — Бременна си, вървиш към къщи, заболява те, започваш да кървиш, нима ще решиш да се поразходиш до болницата? Без да се обадиш на никого?

— Може в началото да не е било страшно, а после да се е влошила изведнъж… — предположи Торкел, но сам чу колко неправдоподобно звучи.

— Какво знаем за Дрюбер? — мина нататък Ане-Ли; нямаше смисъл да гадаят, решена беше да приключат срещата възможно най-бързо.

— Родена в Йоншьопинг през 1970-а, магистър по теология от Гьотеборгския университет, приета за дякон във Вестероската епархия, където е ръкоположена през 1998-а, мести се в Упсала през 2003-а и се връща във Вестерос през 2011-а, където в момента е кандидат за епископ. Защитава консервативното християнство, преди е била член на Евангелистка лутеранска мисия — Приятели на Библията. Неомъжена, няма деца, няма досие, не е съобщила за изнасилване — обобщи Карлос. — Има още, но си помислих, че става късно — добави той почти оправдателно, насочил поглед към Ане-Ли, и остави на масата купчина принтирани листове за другите.

— Трябва да говорим с нея. Да я предупредим — каза Ваня, докато се протягаше към едно от копията.

— Ами петата жена, Монсдотер, какво знаем за нея? — попита Урсула.

Едва си държеше очите отворени и съзнаваше, че в последния четвърт час не е допринесла с нищо. Торкел я беше предупредил, че се е изпуснал за вечерята, но Урсула нямаше намерение да дава на Ане-Ли причини да се оплаква.

— Мъртва е — отговори Били. — Починала през април от рак на гърдата.

— Но Дрюбер… ако не е станало, ще стане; ако е станало, ще стане отново. Според Клара тя е била водачката — върна се на въпроса Ваня.

— Освен ако не е замесена по някакъв начин — подметна Себастиан.

— Какъв например?

— Не знам, но както ти каза, тя е била водачката и е единствената от цялата група, която не е била нападната.

— Или просто не е съобщила в полицията — възрази Ваня.

— При всички случаи тази вечер нищо няма да й се случи. — Себастиан вдигна леко рамене, сякаш за да сложи край на дискусията. — Никога не е имало две нападения в една вечер.

— Някой от тях може вече да е във Вестерос. Нали са повече от един.

Ясно беше, че Ваня няма да се предаде, независимо колко късен е часът. Себастиан въздъхна леко и се надигна от мястото си до вратата, отиде при бялата дъска, където бяха отбелязани всички дати и места на нападенията.

— Часът на атаките и редът, по който са извършени — започна той и посочи дъската. — Първо Ида, после Тересе, Ребека, Клара. После пак Ида, пак Тересе, Ребека е мъртва, тъй че е ред на Клара.

— Откъде можеш да знаеш? Не знаем мястото на Ингрид във всичко това. Може да не е съобщила. Колко пъти трябва да го повтарям?

Себастиан не отговори.

Права беше, разбира се.

Не знаеха нищо за Ингрид Дрюбер, тя можеше също да е жертва, можеше дори да е следващата жертва. Това, че можело да е замесена по някакъв начин, не беше нищо повече от предположение от негова страна, за което нямаха абсолютно никакви доказателства.

Той обаче също имаше право.

Тя нямаше да бъде нападната тази вечер, така че си струваше да почакат, за да разполагат с повече информация, когато утре говорят с нея.

Но не за това мислеше той, взирайки се мълчаливо в дъската. Една идея бавно беше започнала да се оформя в главата му, докато изброяваше имена и четеше дати. Обърна се към Карлос и Били, които бяха направили бързата проверка на новите имена, получени от Клара.

— А детето няма ли баща? Линда имала ли е съпруг или приятел?

— Живеела е с приятеля си — отговори Карлос след кратък преглед на записките си. — Хампус Бугрен. Специален педагог, сега живее в Худиксвал. Защо?

— Мисля, че търсим мъж — каза той бавно, сякаш формулираше мислите си на глас в момента, в който се зараждаха в съзнанието му, — или мъже, които са изгубили нещо, изгубили са всичко, когато Линда е умряла.

— Защо?

— Има нещо като схема, повтаряне на еднакъв вид изнасилвания през няколко седмици. — Той все така говореше като че ли се опитва да си подреди мислите, докато ги изрича.

Изведнъж обаче доби доволен вид от заключението си, млъкна, обърна се към уморената група в стаята:

— Целта е да забременеят.

— Какво?

— Лекарите са осведомили Линда за рисковете, ако не прекъсне бременността. — Себастиан кимаше, вече сигурен в теорията си, думите излизаха по-бързо. — Ab ovo са я убедили да задържи детето и тя е умряла. Сега виновниците за смъртта й ще трябва да избират между две алтернативи, които по принцип са немислими за тях. Да родят дете, заченато при изнасилване, или да направят аборт. Като да избираш между чума и холера.

Теорията му беше посрещната с мълчание от другите в стаята. Серийните изнасилвачи бяха ужасно нещо, но такива се появяваха от време на време. Когато обаче извършителят, или в този случай извършителите, нападаха едни и същи жени по няколко пъти, беше още по-лошо, по-извратено и на такъв случай не бяха попадали досега. Но теорията на Себастиан звучеше едва ли не немислимо зловещо и перверзно.

Същевременно никой не можеше да намери пропуски в нея. Всичко звучеше логично. Ако погледнеха обективно хода на събитията, това наистина можеше да се окаже мотивът. Колкото и ужасно да беше.

— Още по-основателна причина да предупредим Ингрид Дрюбер — промълви Ваня тихо.

— Около нея има доста въпросителни — обади се Ане-Ли. — Как се е озовала Линда пред болницата. Тя е била последната, която я е видяла, единствената, която е говорила с полицията.

— Значи нека я изнасилят, това ли искаш да кажеш? — възмути се Ваня.

Във всеки друг случай Себастиан би я подкрепил на всяка цена, но точно сега беше сигурен, че е по-разумно да почакат, да научат повече, преди да говорят с нея.

— Обещавам, нищо няма да й се случи тази нощ — повтори той уверено. — Ще бъде в безопасност до утре, а вероятно и по-дълго.

— Охо, обещаваш, значи въпросът е решен — подхвърли Ваня саркастично и не можа да скрие колко я дразни бездействието им.

Ако другите имаха мнение какво трябва да се направи, явно бяха решили да го запазят за себе си. Наближаваше зазоряване и започването на спор за най-подходящ план за действие не привличаше никого, особено предвид това, че окончателното решение щеше да е на Ане-Ли.

Затова се обърнаха към нея.

— Ще послушаме Себастиан — кимна тя към него.

Ваня незабавно стана и напусна конферентната зала. Себастиан нямаше нужда дори да вижда гневния поглед, който му хвърли на излизане, за да знае какво мисли за него в този момент.

Утре щеше да бъде по-добре, утеши се той.

Валдемар щеше отново да се възкачи на пиедестала.

Той самият щеше да се прояви в положителна светлина.

Оставаха броени часове.

 

 

Наближаваше три и половина, когато Били пъхна ключа в ключалката. След съвещанието обсъдиха набързо дали да останат в Упсала, да отседнат в хотел, но никой не носеше лични вещи, всички бяха доста официално облечени за вечерята при Торкел и Лисе-Лоте, а и намирането на хотел, регистрирането и настаняването щяха да отнемат почти толкова време, колкото да се приберат в Стокхолм, затова решиха да си отидат.

На тръгване от полицейското управление Торкел ясно показа, че единственият, когото иска в колата си, е Ваня, затова Себастиан и Урсула се присъединиха към Били. Пътуваха в мълчание. Нямаше никакво движение и Били можеше да кара по-бързо от обикновено; мина близо осемдесетте километра за малко повече от половин час. Като стигнаха Стокхолм, той настоя да остави първо Себастиан. Така щеше да си спести въпросите, ако останеха насаме в колата.

Как се чувства напоследък.

Как вървят нещата с Мю.

Дали пак се е поддал на демоните си.

Мислеше се за такъв умник. Само защото беше видял Били да прави онази глупост, си въобразяваше, че го познава. Че знае кой е.

Не го познаваше.

Никой не го познаваше.

Като се прибра, Били смъкна якето и събу обувките, пусна ключовете в една купа на малкото шкафче в антрето и отиде в кухнята. Трябваше да хапне нещо, не беше слагал залък в уста от вечерята при Торкел и макар тя да беше питателна, оттогава бяха минали близо девет часа. Той извади масло, сирене и тубичка рибна паста от хладилника, взе две филии хляб от пакета на плота и си направи сандвичи. Прибра нещата в хладилника и извади кутия сок. Разклати го, не беше останало много, нямаше смисъл да цапа чаша. Остави го на кухненската маса, прегладнял, отхапа голям залък от единия сандвич и пи направо от кутията. На масата беше оставен нов брой на „В сърцето на Стокхолм“ и Били го вдигна, докато с няколко бързи отхапвания довърши първия сандвич.

Под вестника намери бял плик със собственото си име и адрес, написани на ръка с печатни букви. Били го взе, обърна го — нямаше подател. Отвори го, леко сбърчил чело. Помъчи се да си спомни кога за последно е получавал писано на ръка писмо, но не можа. Кой нормален човек пише нещо на ръка, слага го в плик и плаща на някого да го достави три дни по-късно?

Нещо, което приличаше на принтирана снимка, падна на масата, когато Били извади от плика сгънат лист А4 и го отвори.

Същите печатни букви на ръка.

Кратко и ясно.

5000 КРОНИ ИНАЧЕ ЖЕНА ТИ ЩЕ НАУЧИ

Отдолу имаше адрес на уебсайт, написан с много по-малки букви. Май беше на някакъв геймърски форум. Били вдигна снимката, която беше изпаднала; вече имаше представа какво ще представлява и като я обърна, подозренията му се потвърдиха.

Той излизаше от „Норфоршгатан“.

От червената стая.

От Стела.

Дълго се взира в снимката, неспособен да определи какво точно изпитва. Най-естествено би било да се уплаши или да се вбеси, или смесица от двете. Стомахът му да се свие от тревога и притеснение, гняв към анонимния човек, който объркваше още повече и така достатъчно прецакания му живот. Но като че ли тези емоции отдавна вече бяха стигнали върха си. Вместо това той разглеждаше снимката внимателно. Тя не показваше нищо пряко компрометиращо. Вярно, ясно беше какво има на този адрес, но, от друга страна, той беше ходил там по служба няколко пъти, нищо не показваше, че тази снимка не е правена тогава.

Можеше да даде правдоподобно обяснение.

Ако решеше да не предприема нищо.

Но това щеше да предизвика ненужни въпроси. Особено сега. Той размишляваше как подателят е открил адреса му — вероятно защото беше ходил там с личния си автомобил. Онзи е потърсил регистрационния номер, намерил го е, научил е, че е женен, написал е писмото. Но може би не знаеше, че той е полицай. Дали можеше да се възползва от това по някакъв начин?

Точно сега не можеше да се разправя и с тази история. На връщане от Упсала по-рано вечерта, след като си тръгна от стаята на Стела, телефонът му звънна. Пак Кони — питаше дали Били вече е събрал достатъчно доказателства, за да бъде сигурен. Провери дали още му вярва, че снимките са манипулирани. Били го успокои — да, бил съвсем сигурен, но разследването в Упсала пак набрало скорост и му трябвало още малко време да подреди доказателствата. Колко време? Още ден, може би два, максимум три. Кони приключи разговора с молба скоро пак да се чуят, за да може да подаде жалба в полицията преди почивните дни.

Тъй че в понеделник полицията щеше да разполага с данни за извършено престъпление във връзка с изчезването на Йенифер, щеше да проведе щателно разследване и той щеше да е човекът, предоставил доказателствата за отваряне на случая. Но нямаше какво друго да направи. Оттук нататък трябваше да свири по слух. Единственото, което го застрашаваше, бяха снимките, публикувани от Бухюслен, а далеч не беше сигурно, че някой би ги свързал с него.

Тихи стъпки от боси крака приближаваха към кухнята и го изтръгнаха от размислите; той грабна писмото, плика и снимката, скри ги между страниците на вестника, сгъна го и го бутна настрана. В следващата секунда Мю влезе в кухнята. Още връзваше колана на тънкия си халат, очите й — сънливо притворени, косата — разрошена. Изглеждаше фантастично, помисли си Били. Ето защо беше длъжен да реши проблемите си, напомни си той.

За да се прибира вкъщи, при нея.

Всяка вечер до края на живота си.

— Прибра ли се, горкичкият ми?

— Да.

— Как беше в Упсала?

— Още две изнасилвания и самоубийство.

Тя дойде при него и го прегърна. Той зарови лице в корема й. Усети топлината на загрятото от леглото тяло през тънкия плат. Тя бавно галеше косата му.

— Получи се писмо за теб.

— Да, видях го.

— Какво беше?

— Нищо, предлагаха ми да взема заем с някаква смешна лихва.

Тя седна на коленете му, пак го прегърна, облегна глава на рамото му. Спокойният й дъх върху гърлото му. Той затвори очи. Позволи си да се наслади на близостта, на нежността. На любовта. За миг си помисли, че е заспала.

— Ваня се опитва да забременее — проговори тя и прозвуча още по-сънлива.

Той беше сигурен, че очите й са се затворили.

— Аха.

— Каза го на вечеря. Че двамата с Юнатан опитват.

Странно, помисли си той. Ваня нямаше навика да споделя лични неща, но, разбира се, Мю страхотно умееше да предразполага хората да се разкриват пред нея. Също така умееше да планира бъдещето. Например да заживеят заедно, да се оженят, да си купят лятна вила…

— Аз не искам деца. — Той искаше да затвори тази врата бързо; определено не желаеше да води този разговор.

Не сега. Не тази вечер.

— Никога?

Той усети как тялото й се напрегна и все още без да вижда лицето й, знаеше, че е отворила очи.

— Не знам, може би. Но не сега.

В никакъв случай сега, помисли си.

— Добре…

Настъпи мълчание, но той усещаше, че очите й са отворени, долавяше учудването и разочарованието й. Трябваше да й обясни, доколкото можеше.

— Търсим си вила, оженихме се преди по-малко от половин година. Няма и две години, откакто се запознахме. Не може ли просто да си поживеем двамата, трябва ли непрекъснато да обсъждаме следващия животопроменящ проект, да му се не види?

Мю се надигна, сложи длани на раменете му и се взря сериозно в очите му:

— Съжаляваш ли за нещо?

Били си пое дълбоко дъх, поклати глава и се опита да докара убедителна успокоителна усмивка:

— Знаеш, че не е така, но се движим твърде бързо.

— Твърде бързо?

— Понякога. Ще ми се просто да оставяш нещата да стават от само себе си. Да живеем тук и сега и това да ни е достатъчно. Не деветдесет процента от всичко, което правим и за което говорим, да се отнася за бъдещето и какво ще правим после.

Макар че той самият в момента беше напълно завладян от мисълта за „после“.

После, когато всичко, в което се беше замесил, отминеше.

— Не знаех, че се чувстваш така.

— Сега знаеш.

— Ще ми се да беше казал нещо по-рано, за такива неща трябва да си говорим. Важно е.

— Ще стана по-добър…

— Вече си най-добрият — премести тя длани на бузите му и се наведе към него.

— Ти също — промълви той, преди тя да го целуне.

Едновременно му се правеше секс и се надяваше да не правят. Чувстваше, че близостта и интимността ще бъдат полезни за него, нуждаеше се от това, но също така знаеше, че ще е толкова невинен и скучен, че след това ще се чувства по-скоро незадоволен.

— Отивам да си лягам, трябва да ставам след три часа — реши въпроса тя. Целуна го още веднъж по устата. — Утре ще говорим пак.

Стана и се прибра в спалнята.

Били почака, за да се увери, че няма да се върне, след което пак посегна към вестника и извади писмото и снимката.

Взе мобилния си телефон, отвори браузъра и въведе адреса от писмото. Наистина се оказа геймърски форум.

Озова се директно в тема, отворена от потребителя WoLf232. „Ще плати ли Били?“ гласеше заглавието. Под въпроса имаше няколко коментара от други потребители на форума, най-вече WTF и въпросителни знаци. Един се мъчеше да е услужлив и питаше за коя игра говори WoLf232. Били разбра, че от него се очаква да напише отговора си в темата, че така ще комуникират занапред. Но не сега. Той затвори прозореца и изтри историята и кеша. Писмото не би могъл да проследи, но WoLf232… може би.

Но не сега. Не тази нощ.

Беше смазан от умора, а точно в такива моменти хората допускат грешки.

Не можеше да си позволи никаква грешка.

Бъдещето му беше заложено на карта.

 

 

Торкел въздъхна от облекчение, че най-сетне си е у дома. Окачи връхните си дрехи и отиде право в банята, изми си лицето, погледна отражението си в огледалото.

Уморен.

Уморен човек.

Може би все пак трябваше да се оттегли. Не беше млад. В дни като този го усещаше особено ясно. Пропъди тези мисли — подобни решения не се взимат в четири часа сутринта, след като си работил над двайсет часа. Изми си зъбите с минута и двайсет и две секунди по-бързо от обичайните две минути, с които беше свикнал от дете, изми си ръцете и тихо влезе в спалнята.

Пъхна се в своята половина от леглото, нагласи алармата на телефона си и въздъхна, като видя, че ще звънне след четири часа и единайсет минути.

— Будна съм — чу от страната на Лисе-Лоте и се завъртя към нея. Тя лежеше на една страна и го гледаше. — Не знаех дали смяташ да останеш в Упсала, или не.

Може би той само си въобразяваше, че гласът й звучи леко обвинително.

— Извинявай, че не се обадих, но беше страшно. Оказа се, че имаме още две изнасилвания и едно самоубийство.

Тя не отговори. Само надигна завивката и се премести в неговата половина от леглото. Отпусна ръка на гърдите му и облегна чело на бузата му. Той пъхна ръка под нея, за да може тя да се настани по-удобно.

— За Урсула… — започна Торкел.

— Няма нужда да го обсъждаме сега.

— Не знам защо не ти казах — продължи той, сякаш не чул думите й. — Сигурно съм си мислел, че ако кажа нещо, може би няма да искаш да я виждам всеки ден…

— На ревнивка ли ти приличам?

— Тогава не знаех, в началото, а после, като те опознах… Като че ли никога не идваше подходящ момент, а и не смятах, че има значение.

— Наистина няма.

Той завъртя глава, доколкото можеше, за да я погледне. Наистина ли щеше да мине толкова безболезнено?

— Няма никакво значение, че сте били заедно, нито че работите заедно. Просто исках да го чуя от теб.

Тя наистина беше по-добра, отколкото заслужаваше той.

— Но сега разбирам отношението ти към Себастиан — добави тя и той усети, че се усмихва.

— А ако искаш да знаеш, този път действително се стараеше да се държи прилично.

— Заспивай — погали го тя по бузата.

— Обичам те.

Той искаше да го казва често. Всеки ден. Не просто да го казва, а и да го показва. С всяко свое действие. За да не се съмнява тя никога.

— Знам, и с право — пошегува се Лисе-Лоте, протегна се и го целуна по брадясалата буза. — И аз те обичам.

Но Торкел вече беше заспал.