Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жертвите, които правим (3)

15-ти октомври

Пише за мен по вестниците. В интернет.

Оказа се, че Ребека Алм е умряла. Не знаех.

Знаеш, че не това беше целта.

Полицията моли за помощ. За сигнали. Търси свидетели.

Явно никой не е казал нищо.

Сигурно ги спират вината и срамът.

Затова търсят помощ от обществеността.

Глупаво е да се чувствам в безопасност, да вярвам, че не допуснах грешки.

Дали да засиля темпото, да свърша повече, докато ме заловят, или да се спотайвам известно време — това е въпросът.

Трябва да продължа. Но каже ли някой една дума, твоето име, и те ще ме намерят. Ще ме спрат.

Още не се е приключило.

Знаеш го, Линда.

Нощес пак те сънувах.

Винаги е така, когато наближава рожденият ти ден.

Ти лежеше на задната седалка. Кръв навсякъде.

Не били те виновни, така каза ти.

Но това беше само сън.

Разбира се, че те са виновни.

 

 

Песента, която чу по радиото, докато паркираше, не му излизаше от главата.

Миналото лято тя ехтеше отвсякъде. Испанска песен, в която пееше и Джъстин Бийбър. Той знаеше това, защото Вилма харесваше Джъстин Бийбър. Преди две-три години си беше направо боготворене, но сега най-страшната вманиаченост се беше поуталожила и според Торкел нивото вече беше не по-високо от „харесване“.

Той слезе от асансьора, като си подсвиркваше, отиде при кафемашината, постави една чаша и натисна копчето за кафе с мляко. Снощи беше хубаво. Късна вечеря с Лисе-Лоте, разговор как е минал денят им, докато слушаха с половин ухо новините, и после в леглото.

Жив човек в дома му.

Някой, с когото да разговаря.

Някой, до когото да заспива.

Всичко, което желаеше.

Взе чашата и отиде в кабинета. Ане-Ли вече беше на мястото си зад стъклените стени. Той вдигна ръка за поздрав, отиде при своето бюро и си окачи палтото.

— Вече си тук — отбеляза, когато Ане-Ли излезе и тръгна към него.

Той си мислеше, че ще е първи в службата. Тръгна от вкъщи четиресет и пет минути по-рано от необходимото, в случай че задръстванията на излизане от града се окажеха ужасни, но пристигна безпроблемно.

— Исках да се уверя, че всичко е както трябва с допълнителния персонал и младшите полицаи.

— Много хора ли се обадиха?

— Не бих казала. Няколко, но не много.

Торкел кимна. Изненадан, разочарован. Последния път, когато от „Риксмурд“ свикаха пресконференция и помолиха за помощ, получиха стотици сигнали. Но, разбира се, тогава пресата го раздуха много повече, все пак ставаше дума за убити треторазредни знаменитости.

— Нещо полезно? — попита Торкел, отпи от кафето и си седна на мястото.

— Още не.

Ане-Ли придърпа стола от най-близкото бюро и седна.

— От колко време си в „Риксмурд“?

— Отдавна, над двайсет години.

— Значи ти харесва?

— Да, като цяло.

— На колко си години?

Торкел я изгледа учудено. Не такъв въпрос очакваше.

— На петдесет и осем. Защо?

— Смяташ ли да работиш до шейсет и три?

— Не знам. Може би. Защо?

Ане-Ли замълча. От известно време обмисляше този въпрос. Вчера, когато се прибра вкъщи, я формулира. От близо двайсет години работеше като полицайка. Стана комисар, предложиха й да я назначат за регионален началник, но тя отказа. Твърде много бюрокрация. Беше работила къде ли не из Швеция, постоянно се местеше, защото бързо се отегчаваше. Не от самата работа, а от местата, от хората. Когато потънеше в сивото ежедневие, решаваше да се премести. Но да пътува из цялата страна по нови разследвания, с нови колеги, винаги да работи по случаи с голяма значимост…

Ще й допадне.

Ще го желае.

— Мислех само… Близка приятелка съм с Русмари Фредриксон от НОА, понякога говорим за това. — Сви рамене тя, за да покаже, че не е нещо сериозно.

— Говорите за евентуалното ми пенсиониране? — Торкел остави чашата си и се поприведе към нея.

Русмари Фредриксон не беше случаен човек от Националната оперативна агенция, тя беше прекият началник на Торкел. Той би описал отношенията им като професионално напрегнати.

— Не, не — засмя се Ане-Ли обезоръжаващо. — Това изглежда като страхотна работа.

— Искаш ли я?

Да обяви открито, че иска мястото на Торкел, щеше да е малко прекалено и нямаше да се отрази добре на и така леко обтегнатите им отношения; но тя нямаше да го лъже, нито да се извинява, че е амбициозна.

— Тя е твоя — отговори дипломатично.

— Така е. Тя е моя.

Той я гледаше по начин, който — надяваше се — ясно показваше, че смята да задържи поста си. Ане-Ли му се усмихна и в същия момент Карлос влезе в помещението заедно с Ваня и Урсула.

— Мамка му, ама че студ — изпуфтя Карлос, като търкаше ръцете си в ръкавици, докато вървеше към бюрото си.

Торкел не отговори, на идване на таблото в колата видя, че в Упсала е четири градуса. Студено за сезона може би, но не представляваше някаква сложност да се облечеш достатъчно топло, че да не замръзнеш, пък и не беше причина да се държиш като че ли се завръщаш от полярна експедиция.

— Добро утро — поздрави Ане-Ли всички и стана. — Вземете си кафе и каквото още искате и ще се видим в конферентната зала след десет минути.

— Били и Себастиан дойдоха ли? — попита Ваня.

— Да се надяваме, че ще дойдат до десет минути.

С тези думи тя се прибра в кабинета си. Торкел си взе чашата и отиде при Ваня и Урсула.

— Добро утро, заедно ли дойдохте?

— Ваня мина да ме вземе — усмихна се Урсула на колежката си.

— А какво направи със Себастиан?

— Не знаех, че той е моя отговорност.

— Нали сте в един хотел, мислех, че…

— Не съм го виждала от снощи.

— Аха. Е, да се надяваме, че ще се появи.

— Или не — подметна Ваня.

Минно поле. Каквото и да направеше, щеше да загуби. Ако шеговито се съгласеше с Ваня, щеше да раздразни Урсула; ако непринудено посочеше, че Себастиан е част от екипа, щеше да издразни Ваня. Затова си замълча.

— Кафе? — обърна се Урсула към Ваня.

— Ще дойда с теб.

Излязоха заедно от стаята. Торкел остана с впечатление, че някак е успял да ядоса и двете. Екипът не беше същият. Понякога имаше чувство, че се разкъсва. Може би наистина беше така — през последните години всички преживяха много, но Торкел не можеше да се отърси от усещането, че проблемите започнаха с появата на Себастиан във Вестерос, когато го взе в разследването. Помнеше какво каза на Себастиан тогава, след първата им среща.

Гледай се да не съжаля за решението си.

Не можеше да преброи колко пъти беше съжалил оттогава насам.

И току-що добави още един.

 

 

— Добро утро.

Когато другите влязоха, Себастиан вече седеше в конферентната зала с листове, които подреждаше на купчинки. Поздравът беше за всички, но очите му бяха впити във Ваня, така че нямаше съмнение към кого всъщност е насочен. Тя му хвърли поглед, който показваше, че би предпочела да го игнорира тотално, но доброто възпитание и приличието й го забраняват.

— Добро.

По-кратко от това не можеше да бъде. Тя придърпа първия свободен стол, който й се изпречи, възможно най-далеч от Себастиан.

— Купих кроасани за всички — продължи той, привидно в прекрасно настроение, и кимна към една чиния на масата.

— Какво правиш тук толкова рано? — Торкел погледна материалите пред Себастиан, докато сядаше.

— Реших, че ще е най-добре да прегледам всички сигнали, постъпили от вчера насам.

— Имаме цяла група, която отговаря за това — осведоми го Ане-Ли.

— Знам, само проверявам да не са пропуснали нещо. Нали затова съм тук. Да допринасям със знанията си.

Нямаше намерение да им казва, че се събуди от кошмара си в четири и половина и не можа да заспи повече. Хотелската стая като килия. Терзанието, което го накара да избяга оттам. Истината беше, че нямаше къде другаде да отиде.

— Иначе прекарах вечерта в хотела — продължи той непринудено. — Поседях малко с Урсула в бара, когато тя се прибра от срещата с дъщеря си, после се качих в стаята си и си легнах. Сам. Добро поведение, никакво развяване на оная работа. Както се разбрахме.

— Добре, ще започваме ли? — въздъхна Ане-Ли в момента, в който Били влезе в залата с лаптопа си в едната ръка и чаша кафе в другата.

— Извинявайте, ако съм закъснял — промърмори той, докато се настаняваше и си нареждаше нещата.

Докато си включваше лаптопа и го свързваше с проектора, Себастиан го наблюдаваше. Изглеждаше изтощен. Може би просто беше работил до късно и беше недоспал.

Себастиан се надяваше да е това.

Алтернативата го плашеше.

Били беше съсипан. Беше му се наложило да убие човек. Двама души. По някакъв начин беше свързал тези събития с удоволствието. Власт, страст и наслада. Себастиан знаеше за това, но си беше измислил най-различни причини да не прави нищо по въпроса. Казваше си, че не е необходимо. Внушаваше си, че когато в началото на лятото видя Били да убива котка, е било еднократен случай, че Били съзнава колко е откачено. И както увери Себастиан при последния им разговор, държи поривите си под контрол.

Вчера обаче той показа друга своя страна, така смяташе Себастиан. Не беше задължителна индикация, че положението се е влошило, но беше достатъчно, за да го накара да се запита дали колегата му наистина държи нещата под контрол. С неохота си помисли, че вероятно ще му се наложи да проучи този въпрос.

— Кой ще започне? — прекъсна размислите му Ане-Ли.

— Вчера прегледах записите от охранителните камери около местопрестъпленията — обади се Били и по този начин отговори на въпроса й. — Както аз виждам нещата, те ни дават само една възможна следа.

Той щракна няколко копчета на клавиатурата и на стената се появи размазана снимка от камера за наблюдение.

— Това е черно ауди Q3 от 2015. Минава пред камерата на „Тунбершвеген“ десет минути преди Ида Рийтала да бъде нападната на осемнайсети.

Карлос стана и отиде при картата на стената, взе флумастер и отбеляза мястото с кръстче. Всички видяха колко е близо до кръга с единицата, който Ане-Ли беше написала по-рано. Били отвори още една снимка до първата.

— Това е черно ауди Q3 от същата година на ъгъла на „Согаргатан“ и „Кунгсенгсеспланаден“ само няколко минути след нападението над Клара Валгрен от онзи ден.

Карлос отбеляза мястото на картата. На няколко пресечки от паркинга на „Подкрепа за образованието“.

— Какво им е на регистрационните табели? — проговори Торкел и насочи вниманието на всички към малкия свръхекспониран правоъгълник и на двете снимки, точно където трябваше да се вижда регистрационна табела.

— Обработени са с някакъв отразяващ спрей, за да избегнат камерите.

Почти всички около масата кимнаха. Това подсилваше подозренията.

— И колко такива аудита от две и петнайсета има в близкия район? — попита Торкел и пак се обърна към Били.

— Много, твърде много. Взех списък от Пътната агенция и после се сетих какво каза Себастиан — че първата атака вероятно не е станала твърде далеч от дома на нападателя.

Записите от охранителните камери бяха заменени от паспортна снимка. Мъж на около четиресет години с оплешивяващо чело и старателно поддържана брада на широкото лице се взираше право в обектива.

— Дан Тилман има такъв автомобил и живее на „Венуртсгатан“ 83.

Карлос сложи ново кръстче на картата и показа ясно на всички, че Тилман живее едва на няколко минути от Старото гробище.

— Какво знаем за него?

— Четиресет и две годишен, продуктов мениджър в технологична компания в Стокхолм, разведен, децата го посещават през уикенд, неосъждан, но разследван от полицията няколко пъти.

— За какво?

— Заплахи и преследване на бившата съпруга и приятелки. Не се е стигнало до присъда. Последната жалба е от лятото, когато качил голи снимки на бившата си в група във Фейсбук.

— Симпатяга — подхвърли Ваня.

— Никак даже — поклати глава Били. — Активен е в какви ли не групи, почти всички изявено антифеминистки и/или расистки. Доста често пожелава опонентите му да бъдат изнасилени. Или жените им, ако са мъже. За предпочитане от имигранти.

Той отвори друга страница, на която беше събрал доста коментари на ДанеТилман1. Профилната снимка ясно показваше същия мъж, когото видяха на паспортната преди малко. За няколко секунди прочетоха кратките изказвания, които до едно пожелаваха някой да бъде подложен на сексуално насилие и изразяваха радост, когато това станеше.

— Какво ще кажеш? — Ане-Ли се обърна към Себастиан.

— Този тип мъже рядко минават от приказки към действие. Достатъчно им е да намерят излаз на гнева си и да получат одобрение от други.

Били погледна надписите на стената и изпита едва ли не тъга. Той беше един от най-неуморните защитници на интернет. Обичаше го. В него имаше толкова добри, направо фантастични неща. Напоследък обаче сякаш всичко се въртеше около негативното. Как се съхраняваше и разпространяваше информацията, предполагаемото световно господство на „Гугъл“, всички лъжи, заплахи и омраза. За Били интернет беше като голям град. Имаше всичко. Асортиментът беше огромен. За всекиго по нещо. Но както във всички градове, и там имаше канализация и клоаки, където се събираха гадориите, и ако човек се озовеше в тях, се разсмърдяваше яко.

— Но определено трябва да си поговорим с него — заключи Себастиан.

— Ако живее толкова близо, дали би отишъл с колата? — усъмни се Урсула.

— Определени мъже на определена възраст ходят с колата навсякъде — отговори Себастиан. — Но дори и да оставим това, да — колата му дава възможност бързо да напусне мястото, засилва усещането за безопасност, действа като защитна бариера.

— Окей, добра работа. Ще говорим с него. Ваня, Карлос?

И двамата кимнаха в отговор, и размениха погледи и усмивки, докато Карлос се връщаше на мястото си. Ане-Ли задържа вниманието си върху него:

— От „Онгкварнсгатан“. Нападението над Клара Валгрен. С какво разполагаме?

— Отпечатъкът от обувка е от „Ванс“, модел UA-SK8-Hi MTE, същата като предния път. Спринцовката, която намерихме, няма как да се проследи, може да е купена отвсякъде в интернет.

— Ами Ребека Алм?

— Засега нищо — взе думата Урсула. — Очаквам тази сутрин да получим предварителен доклад.

— Нещо друго? — попита Ане-Ли всички присъстващи.

В отговор получи само поклащане на глави.

— Окей, Ваня и Карлос при Тилман. Били, виж какво още можеш да намериш за него.

— Добре.

— Урсула, кажи ни веднага щом дойде нещо от техническия персонал. И ще следим какви сигнали получаваме през деня — завърши тя и се обърна към Торкел. — Искаш ли да добавиш нещо?

Какво всъщност имаше да добави? Тя вече беше дала заповеди на цялата група, освен на Себастиан, а него и без това човек не можеше да го накара да свърши каквото му се нареди. Сякаш тя не само водеше разследването, ами и му отнемаше работата. Или пък той си го въобразяваше на фона на сутрешния им разговор. Нямаше смисъл да прави голям въпрос. Още не.

— Не, звучи като добър план.

— Добре тогава.

Оперативката приключи. Всички си събраха нещата и напуснаха залата. Ваня отиде до картата на стената и се вгледа в нея, сякаш за да запамети новата информация. Себастиан се надигна и се приближи до нея.

— Чух, че приятелят ти е бил на гости.

— Да, и? — отвърна тя рязко и отбранително, без да се обръща.

Но му отговори. Пак беше нещо.

— Супер. Юнатан, нали?

Повече от един отговор явно нямаше да получи. Въпросът беше посрещнат с мълчание, но все пак след малко тя се обърна:

— Нещо за работата ли искаш да ми кажеш?

— Всъщност да, мислех си, че мога и аз да дойда при Тилман.

— Няма да стане.

Тя го избута, взе си нещата от масата и си отиде. Себастиан въздъхна. Отдавна знаеше, че ще трябва да се бори, но как можеше да покаже промяна, ако тя не му даваше и секунда? Хвърли поглед към Урсула, която се беше забавила. Тя поклати глава, вероятно в смисъл „никога не се отказваш“, почака Ваня да затвори вратата и чак тогава го заговори:

— Слушай, тази работа снощи…

— Да, да, знам, глупаво беше, не получи ли есемеса ми?

— Получих го.

— Добре.

Но нещо в изражението на Урсула му подсказа, че не беше съвсем добре.

— Искаш ли и да го кажа? Съжалявам, снощи стана тъпо.

Човек трябваше доста да се постарае, за да намери дори следа от разкаяние в тона му, и за миг Урсула като че ли се поколеба дали изобщо има смисъл да продължава, но после направи крачка към него.

— Не става дума само за снощи. Гадостите, които си преживял, не ти дават право да се държиш така с хората.

— Разбирам го. И не искам да го правя… Поне не с теб — добави той, усетил, че е попрекалил с изкривяването на истината.

— Контролирай се. Още един път и ще премина в отбор „Ваня“.

— Ясно.

— Не го искаш — добави тя малко по-меко, вероятно за да разбере той, че заплахата всъщност е за негово добро.

Мислеше си, че знае какво иска той.

И в този случай беше съвсем права.

— Не, не го искам — потвърди той искрено.

Тя го гледа в очите няколко секунди, след което отстъпи една-две крачки, наведе се, взе си кроасан и го остави сам в стаята.

Да се контролира.

Да контролира живота си.

Със същия успех можеше да го помоли да изкачи Еверест.

 

 

— Трябва ли ми адвокат?

Дан Тилман беше едър, мускулест и по-висок, отколкото си го представяше Ваня, сигурно над един и деветдесет, иначе изглеждаше като на паспортната снимка. Единствената разлика беше татуировка, която се подаваше изпод пуловера. Сигурно беше нова, предположи Ваня, иначе щяха да я видят.

— Имате ли адвокат? — изненада се Карлос.

Той никога не спираше да се учудва колко са повлияни всички от американските полицейски и адвокатски сериали. Колко повече знаеха за тамошните процедури и съдебна система, отколкото за шведските.

— Би трябвало. От държавата. Длъжни сте да ми осигурите.

Когато паркираха пред триетажната сграда от светли тухли на „Венуртсгатан“, Ваня внезапно почувства, че няма да е лесно. Доста от постовете, които беше видяла в профила във Фейсбук на Тилман, в комбинация с женомразството и расизма, показваха презрение, което често преминаваше в неприкрита ненавист към властите и политиците, особено ако бяха от лявата част на спектъра. Полицията също беше спомената в няколко поста — не в много, но никога в положителен смисъл. Тя почти съжали, че не взе Себастиан — два гадняра един срещу друг.

Докато се качваха по стълбите, тя сподели притесненията си с Карлос, който само я посъветва да не му позволява да я провокира. Не й беше там силата, помисли си тя и натисна звънеца. Представиха се и показаха картите си на Тилман, който незабавно попита дали му трябва адвокат.

— Не сте заподозрян в нищо — обясни Ваня възможно най-учтиво.

— Тогава какво търсите тук?

— Искаме да говорим с вас.

— А ако аз не искам да говоря?

Очевидно не искаше. Ваня усети, че вратата ще се затвори в близките десет секунди, но Карлос пристъпи напред.

— Тогава ще си отидем и ще продължим разследването си, вие ще ни изглеждате малко по-подозрителен, затова ще търсим по-щателно и ако намерим нещо, каквото и да е, ще се върнем, ще ви арестуваме и ще ви разпитаме — в присъствието на адвокат, ако искате — и ще видим какво ще стане след това.

Той направи кратка пауза и после вдигна показалец, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо:

— Или пък сега ще поговорите няколко минути с нас. Ще ни помогнете да изясним някои неща и да се надяваме, че повече няма да се наложи да ви безпокоим.

Настъпи тишина, докато Тилман мислеше. Ваня чуваше от съседния апартамент неутешим детски плач. Беше впечатлена. До този момент Карлос й се струваше доста безличен, но красноречивото описание на това какво щеше да последва, поднесено с изкусно замаскирана заплаха, беше страхотно.

С недоволна физиономия Тилман им направи път и те влязоха в апартамента. Карлос пъхна ръка в джоба си, внимателно извади мобилния си телефон, пусна го да записва и пак го прибра. Инстинктът му подсказваше, че ще е разумно да документират предстоящия разговор.

Последваха Дан през коридор без прозорци и влязоха в кухнята. Светлосин тапет, бели плочки над мивката и плота. Хладилник и отделен фризер в инокс до вградена печка над охладител за вино. Мивката — празна, плотовете — чисти и сухи, подправки в бурканчета до печката. Ред и чистота. Никаква следа, че там всеки втори уикенд — или изобщо — живеят деца. Никакви снимки, никакви рисунки, никакви играчки, никакви програми или бележки с напомняния по хладилника или фризера. На Ваня й се струваше, че долавя слаб мирис на амоняк в апартамента, но не виждаше следи от котка в кухнята.

— Е, какво искате?

Дан не ги покани да седнат. Той самият се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце. Нямаше нужда да си експерт по езика на тялото, за да разбереш какво изразява.

— Носим няколко страници, принтирани от Фейсбук, ваши коментари… — Карлос без покана придърпа един стол, седна и нареди листовете на кухненската маса.

За секунда Дан имаше вид, че ще протестира, но си замълча.

— „Ако лявата курва верно получи някой афганистански чеп в задника, може и да й дойде ума.“ — Карлос спокойно вдигна очи от страницата. — Този е за жена, която преди година-две се грижела за самотни деца бежанци.

— Не съм го писал аз.

— Това не е ли вашият профил? — попита Ваня и показа страницата на Дан. — ДанеТилман1, като една дума, а и профилната снимка много прилича на вас.

Мъжът хвърли един поглед на листа и после на Ваня, усмивчицата силно контрастираше на очите му, които бяха гневни.

— Не съм казвал, че не е мой. Ако слушаш малко повече и ми се дървиш малко по-малко, щеше да чуеш, че не съм го писал.

— „Дървя се“? Дървя ли се? — обърна се тя към Карлос, който беше доволен, че се сети да записва разговора. Доста бързо беше тръгнал в лоша посока.

— Ако не сте били вие, кой го е написал тогава? — попита той спокойно и се опита да вкара нещата в релси.

— Де да знам. Сигурно някой ме е хакнал.

— Значи и това не сте го писали? — Ваня едва сдържаше гнева и презрението в гласа си.

Грабна лист от купчината пред Карлос и прочете:

— „Можем само да се надяваме да си го получи дълго и грубо и да я оставят да й изтече кръвта откачената малка курва“.

Дан все така стоеше облегнат на стената и клатеше глава неразбиращо.

— Това пък е за шестнайсетгодишно момиче, което се борело един от съучениците му да остане в страната.

— Доста често ви хакват профила — подхвърли Карлос и кимна към материалите пред себе си. — Това е само малка част.

— Може, не го проверявам често — отвърна Тилман с тон, който ясно показваше, че знае, че те знаят, че лъже.

— И не ви е проблем, че някой пише такива неща от ваше име? Редовно.

— Не схващам. — Мъжът се отдели от стената и раздразнено разпери ръце. — Затова ли сте дошли? Това са мнения. Не сте ли чували за свобода на словото? Важи за всички, не само за мафията на политическата коректност, колкото и трудно да е да го повярва човек.

— Това ли е мнението ви за изнасилването? Че някои жени го заслужават? — попита Ваня и този път дори не се опита да скрие емоциите си.

— Сериозно? За такава тъпотия ли сте дошли? Да не сте от Гестапо? Затова ли не пратиха истински ченгета?

— „Истински ченгета?“. Какво имате предвид? — попита Ваня с тон, който показваше, че вече знае отговора, но иска да го чуе да го изрича.

— Сигурно и двамата сте вкарани с квоти.

— Защото аз съм жена, а той е…

— Обогатител на културата, да.

— Всъщност сме тук да говорим за автомобила ви — чу се спокоен и делови глас откъм кухненската маса, сякаш Карлос беше пропуснал сцените от последните трийсет секунди.

— Разговорът приключи — заяви Дан. — Можете да си тръгвате.

— Вашето „Ауди Q3“ от 2015-а е видяно в близост до две местопрестъпления през последния месец. — Ваня пристъпи към него и се озова толкова близо, че усети дъха му. — Това звучи ли ви по-истинско?

Останаха така, един срещу друг, и се измерваха с погледи. Ваня не отстъпи. Нито милиметър. Нямаше да му се даде.

— Не е вярно.

— Вижда се на записите от охранителните камери.

— Добър опит, но номерата ми не се виждат на камера — заяви той самоуверено, видимо доволен, че може да ги постави на място.

— Нима?

— Напръскани са с отразяващ спрей. Всеки ден пътувам до Стокхолм и нямам намерение да плащам повече от това, което давам и сега, само за да карам кола. Съвсем законно е, ако се чудите.

— Но лицето ви не е напръскано с отразяващ спрей, нали така? — излъга Ваня, също толкова самоуверена и самодоволна.

За голямо свое удоволствие видя, че за момент Тилман се смути.

— Можете ли да обясните какво сте правили на тези места на тези дати? — Карлос побутна към Дан една страница с датите и часовете на нападенията над Ида и Клара.

Дан отиде до масата, взе листа и прочете написаното.

— Завчера вечерта играх флорбол. В „Буландсюмнасиет“, имаме запазен час там всяка вечер. На 18-и септември…

Той извади телефона си от джоба, отвори календара и плъзна пръст по екрана, за да намери миналия месец.

— Бил съм на вечеря в Стокхолм с колеги.

— Ще ни трябват имената им — каза Карлос.

Дан кимна и Карлос му подаде химикалка.

Възможно алиби и за двата пъти, помисли си Ваня, но изнасилванията не отнемаха много време. Рискът да му налети случаен минувач беше твърде голям. Пет-десет минути максимум. Ако Дан Тилман е закъснял десет минути за мача или си е тръгнал от вечерята четвърт час по-рано, оставаше възможен извършител.

Тя искрено желаеше да е той.

Нищо не искаше повече от повод да го вкара в затвора.

Да го заключи и да изхвърли ключа.

— Ходили ли сте в Йевле напоследък? — попита тя, докато Тилман пишеше имена и телефонни номера на задната страна на един от принтираните листове, които носеха.

— Не.

— Сигурен ли сте?

Дан дори не отговори, само продължи да пише. Ваня усещаше, че не го прави, за да увърта, че не се мъчи да печели време, нито се страхува да не се разкрие. Просто беше приключил с тях и искаше да ги разкара възможно най-бързо. Тя пое един последен риск:

— Искаме да ни дадете проба за ДНК тест.

Този път Дан спря да пише и се обърна към нея. „Кажи не, кажи не, кажи не“ — повтаряше си Ваня с надежда.

— Разбира се.

Тя усети как спада като спукан балон. Мъжът срещу нея в много отношения беше пълен идиот, но не беше глупав.

Вероятно беше събрал две и две.

Колата му близо до местопрестъпления.

Приказките за изнасилвания.

Чел е за нападенията в Упсала.

Затова най-неочаквано започна да съдейства и предостави алиби. Малко беше вероятно да даде доброволно проба, ако знаеше, че е оставил ДНК на няколко местопрестъпления.

Този тип беше свиня.

Тя беше сигурна, че рано или късно ще влезе в затвора за нещо.

Но не днес, не за това.

 

 

Ребека Алм.

Името изскочи в ума на Вебер още от събуждането сутринта.

Вчера в колата на връщане от пресконференцията се мъчеше да си спомни къде го е чувал.

Коя е тя.

В какъв контекст.

Когато се прибра в Стокхолм, мина през редакцията, написа за изнасилванията в Упсала и убийството в Йевле. Статията съдържаше основно информацията от полицията в малко по-разкрасен вид.

Снимка на Ребека Алм.

Архивна снимка от Старото гробище.

Каре с факти за Мъжа от Хага.

Той не разполагаше с имената на други жертви освен Ребека, нямаше как да намери близки, с които да говори, и нямаше намерение да тръгне да ги търси толкова късно вечерта, затова наблегна повече върху фактите, отколкото върху чувствата. Ако историята се раздухаше, ако конкурентите се развихреха или ако новият му шеф по някаква причина поискаше, той щеше да се разрови по-надълбоко. Макар и от опит да знаеше, че в разследванията на Торкел Хьоглунд рядко има изтичане на информация, все щеше да се добере до някое име. Роднина, приятел, колега. Щеше да успее да напише статията от личен ъгъл, емоционално. Да намери малкия детайл в голямата картина. Мъката. Какво е да живееш в град, потънал в страх.

Вебер качи написаното в интернет и се погрижи да стигне и до хартиеното издание. Вероятно щяха да му се карат, че не е записал видео. Все искаха движещи се картинки. Кликове, които да привличат рекламодатели. Понякога повече приличаха на телевизионен канал, отколкото на вестник, мислеше си той. Макар че Соня, новата му шефка, не изглеждаше чак толкова вманиачена по дигиталните технологии като предшественика си Шелман. Дори беше обсъдила с Вебер няколко по-дълги анализи, които да поместят само в печатното издание.

Щяха да видят какво ще излезе.

След като предаде статията, провери телефона и имейла си.

Потърси Ребека Алм.

Не намери нищо.

После се прибра у дома.

След като влезе в двустайния апартамент на „Вегагатан“, престана да мисли по този въпрос. Рано или късно щеше да се сети, сигурен беше. Винаги така ставаше. Ако спреше да се мъчи и насочеше вниманието си към нещо съвсем друго, в един момент отговорът идваше сам.

Застана пред флипера.

„Болис Кис“. От 1979-а. Купен 1998-а.

Най-добре похарчените шест хиляди крони в живота му.

Пълно отпускане и съсредоточаване всеки път.

Съзнаваше, че добре се връзва с ергенската квартира — известна инфантилност, може би нещо леко жалко. „О, флипер!“, възкликваха малкото жени, влизали в апартамента му, с тон, който ясно казваше: „Аха, явно доста отдавна си сам и сега разбирам защо“.

Но не и Деря, припомни си той. Беше дошла у тях след петдесетия рожден ден на брат му в края на миналия месец. Пиха още вино и играха на флипера няколко часа, даже изглеждаше, че на нея й е приятно. Във всеки случай се смееше, докато играеше. Но тя беше изключението. И повече не му се беше обаждала. Може би той трябваше да й се обади. Беше му забавно с нея.

Снощи обаче не се получи.

Само 99 430 точки. В някои вечери наближаваше 300 000. Затова отиде и си легна.

А на сутринта се събуди с онова име в главата.

Ребека Алм.

В момента седеше в службата с третата чаша кафе за деня. Все още нямаше представа къде е чувал името. Явно не се получаваше с метода да не мисли за него, затова трябваше да се понапъне. Взе телефона и позвъни на Торкел. Беше се приготвил да остави съобщение и изобщо не очакваше Торкел да вдигне още след втория сигнал.

— Здравейте, Вебер е.

— Знам, какво искате?

В гласа му не се долавяше директна грубост, но и не подканяше към бъбрене, тъй че Аксел мина направо на въпроса:

— Ребека Алм участвала ли е в някое друго разследване?

— Доколкото знам, не. Защо?

— Знам името, но не мога да си спомня откъде.

— Няма я в никой регистър, но дали е била свидетел или замесена по какъвто и да било начин в някое разследване, това не знам. Във всеки случай не и на „Риксмурд“.

— Добре, ще трябва да помисля още малко.

— Ако се сетите нещо, обадете ни се, нали знаете?

Нямаше съмнение, че намекваше за интервюто му с тъй наречения Риалити убиец.

— Ще видим. А има ли нещо ново?

— Не.

— Окей. Благодаря, сигурно пак ще се чуем.

И затвори. Нямаше смисъл да се опитва да го притиска. Бяха в добри отношения, той харесваше Торкел и смяташе, че ако не друго, Торкел поне не го недолюбва. Макар че нещата доста се прецакаха преди няколко месеца, когато Вебер се свърза с Давид Лагергрен, без да съобщи на „Риксмурд“.

Той се спря. Тук имаше нещо. Риалити убиеца му беше изпратил материали. С послание. Предмети. Защо не се беше сетил досега?

Доста от писмата, които получаваше, все още идваха по нормалната поща. Повечето хора сякаш се страхуваха да не оставят дигитални следи, които да останат за вечни времена.

Поща. Писмо. Плик. Марка.

Той обикновено ги държеше в най-долното чекмедже на бюрото си. По онова време имаше собствен кабинет. След това обаче сменяха сгради, сменяха етажи, минаха от индивидуални кабинети на общ офис, от общ офис на никакъв офис и после обратно на общ. При някое от многото местения беше прибрал писмата в кутия.

И ако помнеше правилно, я занесе вкъщи.

— Връщам се след час-два — провикна се той към Кайса и напусна редакцията.

Върна се на „Вегагатан“ и се спря в коридора. Съсредоточи се. Къде беше оставил кутията? Хвърли поглед в кабинета си, просто за да знае, че е проверил и там, след което грабна ключовете и взе асансьора до тавана.

Горе беше мразовито, спарено и миришеше на влага. Вебер потръпна, докато минаваше покрай помещенията, които зад стените си от телена мрежа даваха възможност на всички в сградата да пазят повече вещи, отколкото всъщност им трябваха. Той видя малко неща, които според сезона щяха да се свалят и използват за празнична украса, но повечето бяха предмети, които никой повече нямаше да пипне. Лампи, лавици, столове, бяла техника, картини, чанти, кашони с дрехи и играчки, с които никой никога нямаше да играе отново. Цял етаж, превърнат в слонско гробище на консуматорското общество.

Отключи катинара, отвори телената врата и влезе. И неговият склад не правеше изключение. Не че имаше чак толкова неща, но бяха все предмети, за които не се беше сещал и не му бяха притрябвали от цяла вечност. Едно бюро, няколко стола, два-три плаката в рамка, доста кашони, в повечето вероятно книги, и една етажерка от „Икеа“ с няколко папки и по-малки кутии. Две кутии от обувки. Той свали едната и я отвори. Само снимки. Вебер бързо ги прегледа, за да се увери, че на дъното няма нещо друго. Приятели и колеги, с които беше загубил връзка, гаджета, които го бяха зарязали, брат му и неговото семейство.

Други времена.

Може би по-щастливи.

Той остави кутията; не беше дошъл, за да се отдава на носталгия.

Другата кутия.

Ето ги.

Голата крушка на коридора му светеше достатъчно, прецени той и седна на студения под да преглежда писмата. Бяха трийсетина. Някои имаха адрес за обратна връзка на задната страна на плика и улесняваха работата му. Но сред тях нямаше следа от Ребека Алм.

Затова се зае да вади останалите писма от пликовете и гледаше само подписа. Третото, което отвори, завършваше със: „С уважение, Ребека Алм“ и телефонен номер. Дали й е позвънил? Дали е говорил с нея?

Започна да чете. Писмото не беше дълго. Като тийзър, като опит да събуди интереса му.

До: Аксел Вебер Несшьо 2006-а

„Експресен“

 

Пиша ви защото не знам какво друго да направя. Вие сте човек на който смея да вярвам. Опитах се да кажа на полицията тук в Несшьо но изглежда някой е замесен защото никой не спира това което става. Общината със сигурност е замесена знам го.

Близо до мястото където живея има едно много голямо стопанство което се казва Юнгбека Горд. Общината е собственик и са замесени много могъщи хора затова е важно да бъда анонимна и защитена. Там ходят деца от чужбина и поне три деца които са ходили там изчезнаха. Знам го. Мисля че са убити. Надявам се че ми вярвате. Можете да ме намерите по телефона но обещайте да пазите името ми в тайна. Обещайте!!!!!

С уважение

Ребека Алм

0707554281

Вебер обърна страницата и видя, че си е отбелязал нещо от другата страна. Описание как е реагирал на сигнала, какво е успял да потвърди и какво не, на кого е звънял и с кого е говорил, преди да реши, че няма материал за история. Между другото, през 2006-а година общината беше преустроила стопанството в транзитно жилище и там бяха настанени доста деца бежанци, пристигнали сами в страната. След това ги разпределиха по други места, някои изчезнаха от радара на властите, но това за жалост не беше необичайно за този тип настаняване и нямаше нищо, което да сочи, че информацията от писмото е вярна.

Той прегледа пликовете, търсеше същия почерк. Намери още две писма. Отвори първото.

До: Аксел Вебер Упсала 2009-а

„Експресен“

 

Пак е Ребека Алм. Трябва ми помощ от някой смел като вас. Още вярвам че нещо е станало в Юнгбека но общината е била прекалено силна и за вас след като така и не бяха разкрити. Преместих се в Упсала и се разболях и лежах в Университетска болница. Понеже ми е трудно да спя много нощи обикалям по коридорите и те правят нещо тайно тук. Оперират нощем. Мамят хората за да им вземат органи и части от тялото и да ги продават. Главният лекар знае че знам и един ден дойде и някакъв политик тъй че явно историята стига много високо. Обадете ми се за да покажа че казвам истината!

Ще ме намерите на номер 0763773921

Ребека

Вебер прочете записките си на задната страна и пъхна писмото обратно в плика. Имаше някакви бледи спомени за него. Как по задължение проведе няколко разговора, макар че от самото начало бе пределно ясно, че обвиненията са несъстоятелни. С лека въздишка той взе последния плик. Отвори го, най-вече за да му е чиста съвестта, че го е направил. Вече знаеше откъде му е познато името и разбираше защо не го е запазил в паметта си.

Конспиративни теории.

Или най-малкото богато въображение.

Може би в съчетание с необходимост да й се обърне внимание.

Не, нямаше големи надежди за третото писмо.

До: Аксел Вебер Йевле 2010-а

„Експресен“

 

Здравейте Аксел.

Явно са успели да ви спрат и втория път или пък не сте ми повярвали но този път трябва. Видях го със собствените си очи. Кръвта беше по ръцете ми. Църквата я уби. Тази която трябва да е най добрата сила от всички. Те искаха да властват над нея и тя умря. Видях го!

Но те познават всички в Упсала. Имат власт и пари. Ще ме преследват и никой повече няма да ми вярва. Никой. Може би дори вие. Моля ви вярвайте ми!

Преместих се в Йевле и си направих таен номер за да не ме намерят. Обадете се обещавам и се кълна че е вярно!!

Кълна се!!!

Ребека

0737432190

Сякаш го четеше за първи път, нямаше никакъв спомен за това писмо. Обърна листа — липсваха записки. Може би просто е разпознал името, спомнил си е предишните й писма и затова само по задължение му е хвърлил едно око и го е забравил.

Дали не е станало като с лъжливото овчарче?

Той препрочете писмото.

Някаква църква в Упсала, неясно коя, искала да властва над някаква жена, която уж била умряла. Коя и кога, не пишеше.

Нямаше кой знае каква основа, върху която да гради, пък и е било преди осем години.

Но Ребека Алм бе мъртва. Изнасилваха жени в Упсала. Все още нямаше реакции по вчерашната статия, затова той имаше време да се поразрови.

Щеше да посвети един ден на тази история.

 

 

Клара бутна вратата.

Решението се беше избистрило сутринта. Тя се събуди рано, навън още беше тъмно и веднага разбра, че няма да може да заспи повече, затова стана, затвори вратата към стаята на Виктор, отиде в хола, сложи постелката и се отдаде на деветдесетминутна йога. В къщата цареше мир и спокойствие, което не се случваше често, и тя се наслаждаваше на тренировката и тишината. След това се изкъпа, облече се, събуди Виктор и Сак с палачинки и сладко за закуска. Когато стана време да заведат Виктор на училище, Сак за пети път я попита дали наистина няма нищо против той да отиде на работа. И петте пъти тя каза „да“.

След като те тръгнаха, разтреби кухнята и усети, че започва да се изнервя от стоенето вкъщи. Колко време щеше да отсъства от работа? Бяха минали само два дни от нападението, но се чувстваше изненадващо добре. Ако е сред колегите, ако има задачи, върху които да се съсредоточи, щеше да се почувства много по-добре, помисли си тя. След като изчисти кухнята и пусна пералнята, седна на дивана с айпада и чаша кафе. Отвори страниците, които четеше редовно. Не мина много време, преди да види първото заглавие.

САДИСТИЧЕН СЕРИЕН ИЗНАСИЛВАЧ

СЕЕ УЖАС В УПСАЛА

Прочете цялата статия. Името й не се споменаваше, тя беше просто „четвъртата жертва“ от завчера. Пишеше доста за Ребека в Йевле, естествено, но ударението все пак падаше върху това, че повечето нападения бяха в Упсала, че мъжът все още обикаляше свободно и бе възможно да има връзка с кръговете на БДСМ. Полицията искаше информация дали някой е видял нещо, беше поместен и списък с места и часове. Клара потръпна леко, когато видя „квартала около «Онгкварнсгатан» на 13-и октомври между 20:30 и 21:00 часа“. За миг почти усети ужаса и паниката, които беше изпитала. Колко уплашена беше, колко малка се чувстваше.

Може би не беше чак толкова добре, колкото си мислеше.

Продължи да чете. Другият вечерен вестник не беше раздухал така историята и заглавието не се набиваше чак толкова на очи:

ИЗНАСИЛВАЧ СВЪРЗАН С УБИЙСТВО

Тя прочете и тази статия внимателно.

Същото съдържание в малко по-различна опаковка.

Но краят й направи впечатление.

„Полицията няма заподозрян и залавянето на извършителя не е предстоящо“.

Клара остави телефона. Не знаеше кой е той, но можеше да им даде насока. Да им посочи пътя. Не го стори вчера, когато онази полицайка, Ваня, пак дойде и разказа какво е сполетяло Ребека и попита дали Клара не я познава. Тогава излъга. Инстинктивно. Почувства, че трябва първо да помисли. Сега обаче решението се избистри. Ако можеше да им помогне да заловят този мъж, преди да е наранил още някого, ако можеше да спести този ужас на други жени, не беше ли длъжна да го стори? Макар и цената да беше висока.

Тя взе решение и излезе от къщи.

След четвърт час бутна вратата на полицейското управление и решително се отправи към регистратурата.

Щеше да им каже, че познава Ребека Алм.

Че и Ида я познаваше.

Че бяха в една група.

Не можеше да е случайност, че и трите бяха пострадали от едно и също. Или почти едно и също, поправи се тя. Ида поне беше оживяла, а тя самата буквално се беше разминала само с уплаха.

Нямаше как да не е свързано с групата.

Със станалото с Линда.

Тя беше така съсредоточена в гишето срещу себе си, че подскочи, когато телефонът й звънна. Извади го и погледна дисплея. Сак. Пое си дълбоко въздух и вдигна.

— Здравей, само исках да проверя как си.

Тя леко наведе глава и обърна гръб на останалите хора, и направи няколко крачки към прозореца, встрани от другите.

— Добре съм, благодаря.

— Какво правиш?

Клара се чудеше дали той чува, че не си е вкъщи. Колебаеше се дали да му каже истината. Не знаеше защо. Така или иначе, той щеше да научи всичко довечера, като се прибереше. Беше длъжна да разкаже.

— Излязох малко в града, ще се видя с една приятелка.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Само проверявам.

След случилото се той често проверяваше. Това я караше да го обича още повече. Беше толкова нежен и грижовен. Тя и Виктор бяха късметлии. Той беше най-добрият съпруг и баща на света.

— Много си мил, но всичко е наред.

— Окей, ако има нещо, веднага звънни.

— Добре. Ако не, ще се видим довечера.

— Да. Целувам те.

— И аз теб.

Тя остана така, с телефона в ръка, загледана в гишето в приемната.

Предишната решителност я бе напуснала.

Ами ако всъщност нямаше нищо общо с групата? В такъв случай тя щеше да привлече вниманието към тях без никаква нужда. Каква беше присъдата за убийство? По-точно непредумишлено убийство, разбира се. Или дори не беше и това? Съществуваше ли нещо, наречено предизвикване на смърт?

Сега тя трябваше да мисли и за Виктор. Не само за себе си.

И Тересе някоя си — Клара никога не я беше виждала, тя не беше член. На Ингрид не й се беше случило нищо. Иначе щеше да пише. Тя беше най-известната от тях.

Значи може би не беше свързано с групата.

Дали нямаше да си създаде излишни проблеми? Дали не вадеше на открито неща, които беше най-добре да си останат скрити и погребани? Кой щеше да спечели, ако разкажеше? Станалото станало, а и като се замислиш, това, което се случваше сега — изнасилванията, чувалите, спринцовките — какво общо имаше то с Линда?

Нищо, заключи тя.

С последен поглед към цивилно облечената жена на регистратурата, с която вече нямаше намерение да говори, тя прибра телефона си в джоба и със същата решителност, с която беше влязла, излезе.

По пътя към улицата се размина с жена на нейната възраст, на която нямаше как да не обърне внимание. Къса черна коса, сенки над и под очите, червени устни, бледа кожа. Разкопчано кожено яке, тесни джинси и ботуши почти до коляното. Токчетата тракаха по пода, докато вървеше към жената на гишето.

— Казвам се Стела Симонсон, искам да говоря с някого за онези изнасилвания.

 

 

— Мамка му!

Урсула изруга пред компютъра. Всички в стаята се обърнаха към нея.

— Какво става? — попита Торкел.

— Елате всички — отвърна тя с въздишка, без да откъсва очи от екрана.

Торкел стана, отиде до кабинета на Ане-Ли и почука на стъклото. Когато тя вдигна поглед, й даде знак да дойде. Другите вече се бяха събрали около бюрото на Урсула, когато тя се присъедини към тях.

— Какво има?

— Получих съвсем предварителен доклад за Ребека Алм — започна Урсула. — Чувалът изглежда от същия материал, същата марка, но трябва да направят по-щателни тестове. Има следи от приспивателно в кръвта и сперма. Приспивателното е рохипнол, но…

Кратка драматична пауза, докато поглеждаше останалите. И на тях нямаше да им хареса, както и на нея.

— ДНК не съответства на другите.

— Какво каза?!

— Казвам, че резултатът от ДНК теста сочи към друг извършител, който е изнасилил и убил Ребека Алм.

Мълчание, докато всички обработваха информацията и се питаха какво можеше да означава тя за работата им, за случая. Повечето хора предпочитаха нещата да са простички. Полицаите не правеха изключение. Мислеха, че гонят един извършител. Тази новина усложняваше работата им, а с това и живота им.

— Докладът е предварителен, казваш… — каза Торкел с надежда.

— Да.

— Възможно ли е чисто и просто да са сбъркали?

— Не и в нещо толкова елементарно като да сравнят ДНК — отсече Урсула.

Себастиан се огледа. Всички около него изглеждаха унили. Но той беше тук само заради Ваня. Чувалът и приспивателното правеха случая донякъде интересен, но истината си оставаше една — преследваха най-обикновен сексуален насилник. Досега…

— Какво значи това?

Ане-Ли отново се обърна към Себастиан. Той не можеше да не се почувства и доволен, и някак горд. Тя ценеше неговото мнение. Другите в „Риксмурд“ никога не го молеха да изкаже възгледите си, обикновено се налагаше кажи-речи да ги наложи на колегите си.

За жалост този път трябваше да я разочарова.

— Не знам. Явно повече от един извършител.

— Подражател?

Себастиан поклати глава:

— Подражателите по някакъв начин взимат идеята да имитират от медиите.

Той се обърна към Ваня, която, вярна на навиците си, демонстрираше дистанцираност, като стоеше възможно най-далеч от него.

— Ти нали си била тук? Когато са убивали Ребека, в медиите не е пишело нищо за нападенията над Ида и Тересе.

Служебен въпрос, съвсем по правилата, които тя беше поставила, за да могат да работят заедно.

— Не, определено не се знаеше нищо нито за чувала, нито за сънотворното — потвърди тя.

— Значи те се познават или поне се вдъхновяват един друг — продължи Себастиан.

— Как така се вдъхновяват?

— Ако „нашият“ човек по някакъв начин е съобщил какво е сторил, може да е подтикнал други да направят същото, без да е задължително да се познават или да са се виждали.

— Това би обяснило смяната на града — кимна Торкел.

— Дан Тилман може да се е изфукал някъде в интернет — обади се Ваня.

— Алибито му изглежда желязно — отбеляза Карлос. — Имам да говоря с още няколко от хората на вечерята, но засега…

— Говорим за малки разлики — възрази Ваня и го изгледа сърдито, въпреки че той само си вършеше работата. — Достатъчно е объркване от десет-петнайсет минути и пак може да е той.

— Не му ли взехме ДНК? — попита Себастиан.

— През деня ще получим резултат — отговори Урсула.

— Няма да съвпада — заяви Себастиан. — Нашият човек никога няма да ни даде проба доброволно. Не е Тилман.

Ваня заскърца със зъби.

Вероятно беше прав.

Тя самата беше стигнала до същия извод още в дома на Тилман, но раздразнението й се дължеше не толкова на казаното от Себастиан, колкото на начина, по който го каза. Винаги когато беше сигурен в нещо, звучеше толкова високомерен, все едно беше велик мислител в стая, пълна с идиоти. Как само мразеше това му държане.

— Разполагаме с колата му до две от местопрестъпленията.

Тя не се предаваше, отчасти защото много й се искаше да затапи Себастиан, но най-вече защото не можеше да превъзмогне антипатията, която се беше зародила в жилището на Тилман.

Презрението, гневът, които граничеха с омраза.

— И да не е той, може някой друг да е извършил самото изнасилване, докато той е гледал. Може дори да е закарал извършителя с колата си, на записите не се вижда колко души има вътре.

Предвид последните случаи, по които работиха заедно, това едва ли беше най-откачената теория, която бяха чували, помисли си Ваня, когато видя скептичните погледи на останалите, но действително беше ненужно сложна. Особено на толкова ранен етап от разследването. Тилман беше първата и дотук единствената следа и в момента всички доказателства сочеха, че не е бил той.

— Само казвам, че още смятам, че той е свързан по някакъв начин — разпери Ваня ръце в опит да разведри ситуацията.

— Не, не го казваш — възрази Себастиан делово. — Прекалено добра полицайка си, за да казваш такова нещо. Иска ти се да е свързан по някакъв начин, но това е друго.

— Не ми казвай какво ми се иска — изсъска Ваня и учуди всички с напрежението и яростта в гласа си. — Дявол да те вземе, нямаш никаква представа какво искам, никога не си имал, а когато ти казах, не ти дремеше.

Настъпи неловко мълчание. Ваня веднага съжали за реакцията си. Емоциите, антипатията, която изпитваше към Тилман, бяха замъглили преценката й, професионалната й обективност и когато й посочиха този факт, тя реагира, като уби вестоносеца.

Себастиан беше прав.

Отново.

— Извинявайте — каза тя тихо на всички.

— Няма да предприемаме нищо с Тилман, докато не получим резултат от ДНК анализа, после ще видим — намеси се Ане-Ли и сложи край на спора.

— Така и така сме се събрали — обади се Торкел и спря Ане-Ли на път към кабинета й. — Трябва да погледнем малко по-внимателно Ребека Алм.

— Защо?

— Аксел Вебер бил чувал името някъде.

Ане-Ли забеляза, че другите от „Риксмурд“ кимнаха, все едно казаното от Торкел беше важно по някакъв начин.

— Кой е Аксел Вебер?

— Криминален репортер от „Експресен“.

— Откъде знаеш, че е чувал името?

— Той ми се обади и ми каза.

Ане-Ли познаваше ползите от пресата и знаеше, че обществото има право да получава информация, но въпреки това беше на мнение, че журналистите са врагът. В полицията имаше много оплаквания от изтичане на информация и истината беше, че ако не можеш да си държиш устата затворена, не бива да ставаш полицай. Но ако липсваше интерес към данните, които трябваше да останат в тайна, дори готовност да се плати за тях, част от проблемите щяха да бъдат решени. Журналистическото ровене за подробности, които да привличат читатели, беше в най-добрия случай безвкусно, винаги затрудняваше работата по разследването, а в най-лошия случай можеше да доведе до измъкване на извършителя. Не й харесваше, че журналист от вечерен вестник редовно говори пряко с Торкел.

За случая.

Нейния случай.

Мислите й за това кога и как ще е най-добре да изложи пред него мнението си по въпроса, бяха прекъснати от позвъняването на телефона й.

Дългото тясно помещение беше предвидено за служебни разговори, малки оперативки или за да звъннеш по телефона на спокойствие. Три модерни, но неудобни стола бяха наредени около малка кръгла масичка върху дебел оранжев килим. Стела Симонсон седеше на стола най-далеч от вратата. Беше го преместила в ъгъла, за да може да облегне глава на стената и пъстрата текстилна картина, която я покриваше. Ваня и Карлос седяха срещу нея. Себастиан също беше там. На Ваня и този път й се искаше да се противопостави на присъствието му, но осъзна, че избликът й по-рано вероятно беше изпълнил антисебастиановата норма за деня.

Когато влязоха в малката стая, той отиде да вземе един стол от трапезарията и се настани зад Ваня и Карлос до стената при вратата. Показа, че е по-скоро зрител, отколкото активен участник, и че тази роля го задоволява. Все е нещо, помисли си Ваня и извади бележник и химикалка. Постави ги на масата, но установи, че тя по някаква причина е на височината на седалките, ако не и по-ниска. Имаше чувство, че губи авторитет, като седи така превита, затова кръстоса крака и облегна бележника на коляното си.

— Стела Симонсон, нали така? — започна тя и хвърли поглед на жената с бухналата черна коса.

— Да.

— Можете ли да потвърдите защо сте дошли?

Стела се понадигна на стола, наведе се напред и облегна лакти на бедрата си, погледна Ваня спокойно в очите.

— Прочетох за изнасилванията. Мисля, че един от клиентите ми има нещо общо — каза тя без ни най-малко колебание.

— С какво се занимавате? — попита Карлос.

— Аз съм сексуална работничка.

Карлос се досещаше какво има предвид, но беше възможно и да играе в еротични филми, да продава сексиграчки или пък да е някакъв вид сексуален консултант и той не искаше да си вади прибързани заключения от предубеждение.

— Продавате секс?

— Да.

— Проститутка сте — изясни Ваня кратко.

— Сексуална работничка съм — натърти Стела и хвърли поглед от гримираните си очи, който не остави съмнение, че трябва да приключват с изясняването на терминологията.

Ваня въздъхна леко; нямаше намерение да спори, но ако взимаш пари в замяна на сексуални услуги, значи си проститутка. Стела беше проститутка. Ваня не разбираше как терминът „сексуална работничка“ променяше този факт, но предпочете да не навлиза в подробности.

— Защо смятате, че може да е някой от вашите клиенти? — попита вместо това.

— Прочетох за оная работа с лежането по корем с покрито лице. Той го прави.

— Кой прави какво?

— Той иска да лежа по корем на леглото, когато влиза в стаята. Облечена. Слага ми калъфка за възглавница на главата, не бива да помръдвам изобщо. После ми смъква панталоните и влиза отзад.

Стела описа действията без притеснение, все едно разказваше за рутинен преглед при зъболекар.

— Но сте го виждали? — попита Ваня и се надяваше, че отговорът ще им даде нещо повече от представа за ужасния, тъжен живот на Стела.

— Да.

— Можете ли да го опишете за фоторобот?

— Мога да пробвам.

— Има ли някакви татуировки, белези, слухов апарат, нещо такова? — попита Карлос с надеждата, че татуисти, болници и центрове за помощни средства биха могли да им дадат нещо още преди фотороботът да е готов.

— Не и по лицето. Той никога не си сваля дрехите. Само си разкопчава ципа.

— Какво става след това? — Себастиан се включи в разговора за първи път; Стела погледна към него над рамото на Ваня, сякаш забравила, че и той присъства. — Казва ли ви нещо?

— Не, нищо.

— Какво прави после, когато приключи?

Това го интересуваше повече от самия акт. Описанието беше доста близко до онова, което очакваше. Но действията му след това можеха да изградят у Себастиан по-ясна представа с кого си имат работа.

Дали молеше за извинение?

Плачеше ли?

Ставаше ли високомерен, сякаш е надвил враг?

— Отива си — сви рамене Стела. — Не бива да помръдвам, нито да свалям калъфката, докато не излезе.

— Колко пъти?

— Един път. Свършва доста бързо, няколко минути макс.

— Не това имах предвид — каза Себастиан и не можа да скрие усмивката си. — Имам предвид колко често е използвал услугите ви?

— А, окей, сори — Стела отговори на усмивката му; яркочервеното червило се беше размазало по зъбите й, забеляза Себастиан. — Различно. Понякога всяка седмица, понякога може да мина седмици, месец.

— Кога е идвал последно?

— В началото на септември.

Себастиан кимна. Това беше най-добрата следа дотук. Известно време техният извършител е намирал излаз на фантазиите си при Стела. Но се е нуждаел от нещо повече, отишъл е по-далеч. На осемнайсети септември е минал в реалния свят.

— Как се свързвате? — попита Ваня.

Тя също се беше понавела напред. Без да знае, мислите й вървяха в същата посока като на Себастиан. В средата на септември е била нападната Ида. Дотук всичко съвпадаше.

— Имаме уебсайт.

— „Имаме“?

— Група сексуални работнички, които действаме заедно.

— Нещо като онлайн бардак?

Стела пак се облегна назад на стола, все още усмихната, сякаш беше решила, че не си заслужава дори да се дразни на Ваня, по-добре да се забавлява с очевидния й морализъм по отношение на секса. Поне като професия.

— Мислете каквото си искате за работата ми. Законно е да продаваш секс, незаконно е да купуваш.

— Знам.

— Но не ви харесва.

— Не става въпрос за харесване или нехаресване, но няма да навлизаме в тази тема.

— Как плаща той? — Карлос върна разговора към същината.

Надяваше се на карта или някаква друга форма на електронно плащане, което да могат да проследят.

Класическото follow the money.

— Кеш.

Разбира се, защо да е толкова лесно.

— Естествено, не знаете как се казва. — По-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Ваня предполагаше, че ако знаеше, Стела вече щеше да им е казала, но това беше последен опит да научат нещо, което биха могли да използват, докато стане фотороботът.

— Не. Нали приеха онзи закон за сексуалните услуги, който криминализира клиента, така че невинаги им се ще да си казват истинските имена.

По тона на Стела личеше, че приема Ваня за страстен защитник на закона за сексуалните услуги.

В интерес на истината тя беше раздвоена. Той си оставаше един от най-важните инструменти срещу трафика на хора, а и тежките престъпления, свързани със сексуални услуги, в Швеция бяха по-редки, отколкото в страни без подобен закон, но тъй като на практика никой заловен нарушител не получаваше присъда, той се оказваше безсмислен. Освен това в основата му стоеше старомодната морална представа, че всеки, който продава секс, е по един или друг начин жертва и има нужда от защита. Изобщо не вземаше предвид хора като Стела, които го правеха напълно доброволно и като източник на доходи. Основният проблем беше, разбира се, че някои смятаха за свое право да купуват чуждото тяло, но ако сам искаш да го продаваш, дали е проблем или само морална главоблъсканица? Имаше и юридически недостатъци. Можеше ли хазяинът да изхвърли наемателя, който продава секс в жилището си, въпреки че не е незаконно? Критиците не бяха по-малобройни от защитниците.

Да, сложно беше.

— Къде се срещате? — попита Ваня и отново предпочете да не започва спорове.

— Имаме си едно място.

— Къде?

— Защо?

— Трябва да знаем, за да можем да проверим дали наблизо има камери за наблюдение.

Ако имаше, нямаха време за губене. Записите се пазеха два месеца, тъй че всичко от средата на август назад вече беше загубено. Стела сякаш обмисляше всички „за“ и „против“ разкриването пред полицията къде работи.

— Не искам отпред да стоят ченгета и да ми арестуват клиентите — каза тя накрая, когато стигна до извода, че доводите против надделяват.

— Не ни интересуват купувачи на сексуални услуги.

— Вас може би не.

Карлос се наведе към нея, погледна я в очите.

— Искрено сме ви благодарни, че дойдохте — каза бавно и с чувство. — И ви обещавам да не използваме информацията, за да преследваме клиентите ви.

— А и честно казано — додаде Ваня, — ако наистина искахме да ви саботираме работата, щяхме да намерим сайта ви, да си уговорим среща с някоя от вас и така или иначе да разберем адреса.

Тя мерна с крайчеца на окото как Карлос се отпусна назад с тъжна въздишка, усети и погледа на Себастиан. Целта й беше да подсили думите на Карлос, че не ги интересуват клиентите на Стела, но сама чу, че прозвуча по-скоро като заплаха.

Стела явно реши, че няма да дава повече възможности на Ваня, и демонстративно се обърна към Карлос:

— „Норфоршгатан“ 36. Към Тюнаберг.

— Ще ни помогнете, ако знаете точно кога е бил при вас. Сещате ли се?

— Не, но го имам в компютъра.

— Ще ни трябва достъп до него — обади се Ваня.

Този път Стела нямаше нужда да се замисля и за секунда.

Погледна Ваня и пусна най-широката усмивка досега.

— Няма да стане.

 

 

— Тук е.

Отвън сградата на „Норфоршгатан“ изглеждаше като обикновено малко предприятие в индустриалния квартал и нищо в помещението, в което пристъпи Били, не разкриваше що за дейност се развива вътре. Два дивана, два фотьойла, ниска масичка с няколко вестника отгоре. Малка кухня с хладилник, микровълнова и кафемашина. Музика от скрити тонколони. „Нежна любов“, кавър версията на Софт Сел. Вероятно от някакъв случаен плейлист, предположи Били, иначе говореше за доста тънко чувство за хумор или пък за истинска способност да се погледнеш обективно. Приличаше на най-обикновена чакалня, но той подозираше, че повечето хора, които се възползваха от услугите, предлагани тук, едва ли имаха желание да чакат заедно с други клиенти, тъй че помещението вероятно беше предназначено най-вече за Стела и колежките й. Една от тях, червенокоса жена на около трийсет, седеше на фотьойла с айпад в ръка. Вдигна очи, когато те влязоха.

— Били е ченге, дойде заради онзи тип, за който ти казах — обясни Стела и посочи Били през рамо.

Жената кимна, вдигна ръка за поздрав и се върна към сърфирането.

Стела зави наляво, мина през сив коридор до затворена врата, която отвори, отстъпи встрани и пусна Били да влезе първи.

Вече не приличаше толкова на обикновено малко предприятие. Били никога не беше виждал нещо подобно. Цялата стая беше боядисана в тъмночервено и беше почти изцяло изпълнена от широко легло с вериги, вързани на таблата при главата и краката. По стените висяха различни играчки, бичове, камшици, белезници и други предмети, целящи да ограничат подвижността. На едната стена имаше голям X, също с вериги отстрани. Отстрани беше поставена покрита с найлон пейка, която имаше вид, че ще е по на място във фитнес салона, но Били предположи, че изпълняваше съвсем друга функция, макар и да не беше сигурен каква.

— Ей там е — каза Стела и отиде при нещо, което изглеждаше като най-обикновено бюро, извади лаптоп, отвори го и го включи.

Докато чакаше да се зареди, се завъртя към Били, който още стоеше на няколко крачки след вратата и разглеждаше стаята. Беше малко като да вкараш анонимен алкохолик във винарска изба или да обявиш безплатен бар. Той усети как желанието бавно се пробужда, как змията в гърдите му тихо се размърдва.

Решиха той да отиде, след като другите в стаята, без Ваня успяха да убедят Стела все пак да им покаже компютъра.

Тя се съгласи. При две условия.

Нямаше да им го дава.

Щеше да присъства и да наблюдава какво правят с него.

Не можеха да й откажат. Точно както с Дан Тилман, нямаха достатъчни основания за обиск, а и държаха да останат в добри отношения със Стела. Ако действително ставаше дума за един от техните извършители, Себастиан смяташе, че е възможно отново да я потърси. Той не беше успял с Клара и знаеше, че са открили Ребека. Не е целял да я убива, тъй че и с нея в известен смисъл беше претърпял провал. Значи сега се чувстваше подгонен, възможно беше и да е започнал да се съмнява в себе си и в способностите си. Да се поддава на подтиците си, започваше да става опасно.

Фантазиите бяха по-безобидни.

Въпросът беше дали ще му бъдат достатъчни, веднъж след като беше минал на следващото ниво.

Съществуваше възможност все пак да опита, така смяташе Себастиан, затова държаха Стела да им се обади, ако мъжът отново се свърже с нея.

Затова трябваше да се задоволят само с надникване в компютъра й.

Затова трябваше да отиде Били.

— Ето какво сме си писали — каза Стела, след като се логна и отвори страницата.

Погледна към Били, който се беше спрял при вратата, и леко се усмихна на неговото, както изглеждаше, запленение от стаята. Когато той дойде при нея, добави:

— Няма да гледате другите ми клиенти.

— Обещавам.

Били се огледа, не видя стол, придърпа пейката с найлона до бюрото и се захвана за работа.

— „Вилман“ — отбеляза той потребителското име, след като прегледа дигиталния им разговор.

— Да, както казах на колегите ви, онзи закон… единственото, до което доведе, е клиентите да не казват кои са, тъй че е невъзможно да ги провериш и може да пострадаш.

— Случвало ли се е?

— Никога не оставаме сами с клиента. Тоест, аз съм тук вътре, но в сградата винаги има още някой. Като Алма, нали я видяхте.

Били се съсредоточи върху задачата, опита се да проследи откъде е писал „Вилман“. Стела стоеше зад него и не сваляше очи от екрана.

— Правя го, защото така искам, да знаете. Печеля добри пари. Знам, че не на всички, които го правят, им харесва, но на мен ми харесва.

— Много хубаво.

— Не ми хареса връзката, която направиха в пресата. БДСМ няма нищо общо с нападения и малтретиране. Става дума за зрели хора, които правят разни неща по взаимно съгласие.

Били беше съсредоточен върху екрана и клавиатурата, въвеждаше команди. Това не беше тема, в която искаше да навлиза.

— Знам — промърмори с надеждата с това да сложи край на разговора.

— Уговаряме се какво ще правим — продължи Стела. — Планираме всичко, за да избегнем риска да се нараним един друг. Така че и на двамата да ни е хубаво.

„Само дето понякога не се получава“ — помисли си той. Когато едната страна е твърде пияна, за да обърне внимание на паролата за безопасност. Когато усещането за власт над живота и смъртта надделее. Когато се нуждаеш от пълното удовлетворение да упражниш тази власт.

— Да, знам.

Стела го остави и седна на леглото. Явно му имаше доверие, защото оттам не виждаше екрана. Били работеше, благодарен за настъпилото мълчание.

— Откъде знаете? — попита Стела внезапно.

— Кое откъде знам? — промърмори той и дори не се опита да скрие, че предпочита да работи, без да води разговори.

— Онова за съгласието, че се разбирате… Просто го казахте, или сте го чели, или сте го пробвали?

Били затвори очи, преглътна и после си пое дълбоко дъх. Това беше затворена страница. Нещо, което се случи, но никога повече нямаше да се повтори. Нещо, срещу което той се съпротивляваше всеки ден.

Беше женен за Мю.

Обичаше Мю.

Щеше да се превърне в мъжа, когото тя заслужаваше. Мъжът, който беше преди. Въпреки че змията в гърдите се беше размърдала. Той можеше да потисне жаждата, желанието. Длъжен беше.

— Май-май сте пробвали — чу се откъм леглото.

Били не отговаряше. Бавно изпусна въздуха от дробовете си, за да се поуспокои. Трябваше да запази самообладание, скоро щеше да си свърши работата и можеше да си тръгне от това място и повече да не се връща.

— Хареса ли ви? — любопитстваше Стела. Очевидно тълкуваше мълчанието му като потвърждение, че е надушила следата. — Така изглеждаше, като влязохте тук.

Тя явно щеше да продължи да дрънка, да разпитва и да гадае, така че по-добре да й отговори.

— Да — промърмори тихо и сдържано.

— Вие ли бяхте доминиращият?

— Да.

— Аз ги менкам. Зависи какво искат от мен. Но най ми харесва да съм подчинената.

Правилно ли чуваше, или четеше в думите й повече, отколкото съдържаха? Просто си приказваше, или го сваляше? Беше сексработничка, така че по-скоро си търсеше нов клиент? Сега нямаше време да мисли за това. Компютърът показа резултата от търсенето му:

— Fuck!

— Какво има?

Стела стана от леглото и отиде при него. Сложи ръка на рамото му, когато се наведе да види екрана. Били усети топлината й през ризата. Змията се размърда.

— Изпращал е всичко от телефон с предплатена карта.

— Не можете ли да го проследите?

— Ако имах номера, можех да получа IME1 номера от оператора и да го проследя, когато е включен, но сега… — Той не довърши изречението, само поклати глава, затвори компютъра и се изправи, всичко с едно движение.

— Обадете ни се, ако се свърже с вас — каза той, извади визитна картичка и я остави върху компютъра.

— Разбира се.

Били бързо се насочи към вратата. Трябваше да излезе оттук, да се махне, да подиша чист въздух. Да си прочисти мислите.

— Знаете как се казва сайтът ми — подвикна Стела след него.

Ако досега имаше някакво съмнение, вече го нямаше. Тя определено искаше да го привлече като клиент. Били не отговори. Излезе в коридора, прекоси помещението, където Алма дори не вдигна очи, когато той профуча покрай нея и изскочи навън.

И на улицата не забави крачка, а продължи все така бързо към колата. Тъкмо се качваше, когато телефонът му звънна. Непознат номер. Вдигна.

— Били Русен.

— Здравейте, Кони е.

Трябваха му няколко секунди да се сети.

Кони. Холмгрен.

Бащата на Йенифер.

Били се проклинаше, задето вдигна, и същевременно се мъчеше да говори възможно най-естествено.

— Здравейте, какво… с какво мога да ви помогна?

— Само исках да питам как върви.

— В момента имаме случай. В Упсала, така че… нямах много време да се занимавам с това.

— Разбирам.

— Да…

— А кога смятате, че ще намерите време да погледнете?

Били стисна основата на носа си с палец и показалец, затвори очи. Само това му липсваше.

Не сега. Не когато и да било.

Но, разбираемо, Кони не можеше да мисли за друго, затова се налагаше той да намери изход.

— Ъъъ, скоро… Сигурно скоро ще приключим тук и тогава ще видя — излъга той, за да си спечели малко време.

— Иначе мога да видя дали някой друг ще иска да ми помогне.

— Не. — Били едва скри паниката в гласа си. — Не, аз ще се погрижа. Искам. Заради Йенифер.

— Нали ще се обадите, когато откриете нещо?

„Когато“, не „ако“. Кони беше напълно сигурен, че е прав. Положението беше отчайващо. Ако Били кажеше, че не смята, че някой е пипал снимките, той щеше да продължи да търси, докато намереше човек, който да потвърди подозренията му.

Ако Били се съгласеше, кажеше, че да, манипулирани са, тогава щеше да започне разследване и съществуваше риск значително по-способен техник от него да се заеме със случая. Все пак ставаше дума за полицайка, изчезнала при загадъчни обстоятелства, може би дори убита.

— Да, разбира се. Ще се обадя веднага щом мога.

Няколко кратки заключителни реплики и приключиха разговора, но той остана на място и няколко секунди диша дълбоко, след което отвори вратата и седна в колата. Не понечи да запали, седеше неподвижно, докато изведнъж не заудря с юмруци волана.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Усети, че се бори да си поеме дъх. Никога не му се беше случвало досега, но предположи, че това е усещането при паническа атака.

Беше си откупил малко време. Няколко дни в най-добрия случай.

Но какво да прави, по дяволите?

Беше длъжен да намери изход.

Всичко щеше да стане както преди. Всичко щеше да се оправи.

Той го повтаряше като мантра, докато си възвръщаше контрола върху дишането.

Когато запали двигателя и напусна „Норфоршгатан“, сам не знаеше колко далеч е готов да стигне, за да го осъществи.

 

 

След като намери писмото на тавана, Аксел Вебер прекара цялата сутрин в заниманието, което харесваше най-много в работата си. Без да знае нищо, или почти нищо, бавно, но сигурно, от различни източници, да събира все повече и повече информация, докато накрая отделните малки парченца изградят цялостна картина.

Този път това го доведе до „Фюгелшюркан“ в енория Нова Упсала. Масивна жълта тухлена сграда, която повече приличаше на училище или спортна зала — с някакъв вид модерна абстрактна украса под формата на метален кръст от едната страна — отколкото на църква. Вебер не беше особено навътре в архитектурата, но смяташе, че е невъзможно сградата да е построена по което и да е друго време освен през седемдесетте години.

След като влезе и се представи, някакъв служител го покани в „Дуле“, една от трите общи стаи в сутерена, която според табелите се намираше между „Уле“ и „Доф“^[1], предложи му кафе, което Вебер отказа, и го увери, че Корнелис сигурно ще дойде всеки момент.

Вебер крачеше из малкото помещение и се оглеждаше. Разпятие на едната стена и календар с библейски цитати бяха единствените признаци, че се намира в църква; иначе можеше да е малка зала за съвещания в която и да е фирма. Той неволно се запита дали Ребека някога е влизала в тази стая. Имаше чувство, че през последните часове кажи-речи я опозна.

Ребека Алм. Родена в Несшьо през 1988-а година. Единствено дете на Моне и Карин Алм, и двамата покойници. Не беше трудно да намери адреса.

Провери го в „Гугъл Мапс“.

Квартал с еднофамилни къщи.

Надяваше се, че Несшьо няма да се различава от повечето подобни места, от които младите бягаха, а старите оставаха. Намери съседа им и му позвъни. О, да, спомнял си семейство Алм. Но всички вече били починали. Момичето, Ребека, било малко особено.

В какъв смисъл била особена Ребека?

Все ходела самичка, даже „добър ден“ не казвала, открито избягвала хората, никога не канела приятели вкъщи. Не че било толкова странно при тези родители. Не бива да се говори лошо за мъртвите, но цялото семейство било странно. Ясно си спомнял, че социалните ги посещавали няколко пъти.

Неин съученик от прогимназията също му осигури няколко елемента от пъзела. Ребека дошла в тяхното училище в осми клас, това било третата или четвъртата прогимназия, която посещавала, той не знаел точно.

Знаел ли защо толкова често сменяла училището?

Никъде не се чувствала добре, всичко приемала като лично посегателство, отправяла какви ли не обвинения, най-често били недоразумения, които раздувала, или пък просто си втълпявала, че са я нарочили. Била странна, самотна, държала хората на разстояние.

Доколкото Вебер разбираше, нищо не се променило и в гимназията.

Месец, след като завършила, родителите й загинали в автомобилна катастрофа. Колата изскочила в насрещното платно и се блъснала в камион с трупи. Носел се слух, че са се самоубили. Близката църква подала ръка на Ребека, тя нямала братя и сестри, самотно деветнайсетгодишно момиче, което навярно се нуждаело от помощ и подкрепа. Разбира се, тя ги отхвърлила.

Казала ли защо?

Вярвала, че й желаят злото, че целят нещо, че ще се възползват от нея, когато е сама. Една от жените от църквата все пак успявала спорадично да поддържа връзка с нея. Знаела, че продала къщата в Несшьо и се преместила в Упсала. Говорела, че ще учи теология, но трябвало първо да си повиши оценките, като ходи на вечерно училище.

След като Вебер събра всички данни, започна да рови в Гугъл.

Трудно се доверявала на хората. Тълкувала преживяванията негативно — като нападения или заплахи. Трудно преглъщала претърпени несправедливости или обиди. Околните я намирали за студена, работели трудно с нея.

Дилетантската му диагноза беше, че Ребека вероятно е страдала от параноидно личностно разстройство. „Само че не е параноя, ако наистина те преследват“ — тази мисъл изведнъж изскочи в главата му. Цитат, може би от филм, но не знаеше от кой точно. Във всеки случай той не разполагаше с нищо повече, а при по-голям късмет можеше да се окаже, че е надушил сериозна следа.

Истинска сензация.

Размислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата. Мъж на около четиресет години влезе в стаята. Голяма брада, халка на едното ухо, дълга коса, вързана на конска опашка. Небрежно облечен с джинси и кецове. Спокойно можеше да работи и в някоя микропивоварна в Сьодермалм, ако не беше бялата свещеническа якичка над виненочервената риза под сакото.

— Здравейте, извинявайте, че се забавих — тръгна той към Вебер с протегната ръка. — Корнелис Хед, викарият.

— Аксел Вебер, „Експресен“.

Корнелис му посочи едно от креслата до прозореца. Седнаха един срещу друг.

— По телефона казахте, че е важно — започна Корнелис и сложи крак върху крак, сключи ръце на коляното си.

— Ребека Алм — изрече само Вебер.

Опитът го беше научил, че е най-добре да казваш възможно най-малко, да оставяш другия да говори, да прави свободни асоциации, да видиш накъде ще тръгне разговорът. Да следваш, вместо да водиш. Учудващо често онези, които имаха най-много за криене, дърдореха най-много. Но не и Корнелис. Той мълчеше и сякаш търсеше името в паметта си, опитваше се да го намери.

— Не съм сигурен, че знам коя е — каза накрая с тревожна бръчка на челото.

Вебер извади нейна снимка, същата, която беше публикувал във вестника вчера, и му я показа. Корнелис се приведе и се вгледа внимателно, като че ли отново претърсваше паметта си, но накрая поклати глава.

— Не, не я познавам. От паството ли е?

— Била е. Мъртва е, преди няколко седмици са я убили.

— Ужасно…

— Да, през последните години е живеела в Йевле…

— А кога е била тук, отдавна ли? Трябва ли да я позная?

— Разбирам, че е била активна в тази църква между 2008-а и 2010-а. По онова време сте били тук — отбеляза Вебер.

— Работех в енорията, но в друга църква. Дойдох във „Фюгелшюркан“ през 2011-а, през пролетта.

Вебер замълча, но наум ругаеше. Само беше проверил годините и кой е шефът, не беше изучил цялата история. Негов пропуск. Според гражданския регистър Ребека напуснала Упсала в края на август 2010-а. Половин година преди да дойде свещеникът хипстър.

— Може ли да попитам защо ме разпитвате за нея?

Можеше да попита.

Но нямаше да получи истинския отговор.

Според източниците на Вебер Ребека продължавала да се изолира, рядко участвала в нещо, учела за повишаването на оценките дистанционно. Излизала от къщи само когато посещавала „Фюгелшюркан“. Онази жена от Несшьо имала чувството, че тя станала важна за нея, затова я насърчавала да ходи.

През 2010-а Ребека беше пратила писмото на Вебер за умрялата жена. През юли, ако се съди по пощенското клеймо на плика. Някъде по това време е напуснала не само църквата в Упсала, ами се е отказала и от ученето и е намерила работа на половин ден в Йевле. Нещо се е случило и тъй като очевидно не е общувала с други хора, най-вероятно се е случило в църквата, точно както пишеше в писмото.

Това беше отговорът.

— Пиша статия за насилието над жени и искам да й направя по-личен портрет — каза Вебер само. — За да не е просто анонимна жертва, цифра от статистиката, а истински човек.

Корнелис кимна, привидно доволен от отговора; като че ли дори го намираше за добра идея.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, но не я познавам.

— Кой е бил отговорникът тук през 2008-а и до вашето идване?

— Предшественичката ми, Ингрид Дрюбер.

— Къде мога да я намеря?

— Вестерос, там е от седем години, в момента е кандидат за епископ.

Нямаше какво повече да си кажат. Вебер благодари, излезе от църквата и тръгна към колата. Ядосваше се на себе си. Можеше да си спести пътуването до Упсала. Погледна часовника. Дали да се обади на Ингрид Дрюбер, да я помоли за среща, може би още тази вечер? Или направо да отиде там, да се появи без предупреждение?

И двете алтернативи си имаха предимства и недостатъци.

Ако не знаеха, че идва, нямаше да имат време да се подготвят и по-лесно щяха да се издадат; иначе пък можеше направо да откажат да разговарят с него, а това винаги беше знак, че той е на прав път и има причина да се разрови по-надълбоко.

От друга страна, ако уредеше среща, щяха да имат определен час и у човека, с когото говореше, щеше да възникне усещане за контрол: но беше възможно и това да го накара да свали гарда.

При положение че изобщо криеше нещо.

Той реши, че е твърде късно за спонтанно посещение. Ако предпочетеше да се обади и да уговори среща, можеше да го направи и от колата на път към Стокхолм. Трябваше и по някакъв начин да продължи линията от вчерашната статия. Соня му беше звъннала, докато пътуваше към Упсала. „Бладет“ имали нещо за чувал на главата на жертвата, в интернет изданието извършителят вече бил получил името „Мъжа с чувала“. Вебер отговори, че е тръгнал по следа, в сравнение с която разкритието на „Бладет“ нямало да струва пукната пара. Но това беше преди безсмислената среща с Корнелис Хед.

В момента разполагаше със същото, с което и вчера.

Тоест с нищо.

Ако не броеше завладяващия портрет на млада жена, страдала от психическо разстройство и умряла сама в апартамент в Йевле.

Но той не искаше само това. Искаше сензационна история.

Надяваше се Ингрид Дрюбер от Вестерос да може да му я даде.

 

 

Беше се обадила, че е болна.

Отложи всички срещи. Без една.

От християнския вестник „Даген“ искаха да й правят портрет. Бяха писали много ласкаво за нея и преди, явно споделяха възгледите й за мястото, което трябва да заема християнството в Швеция, и как трябва да действа Шведската църква, и не пропускаха да ги разпространяват и сред читателите. Колко от четящите „Даген“ имаха право на глас в избора на епископ, тя не знаеше, но предишните текстове бяха пожънали голям успех и бяха предизвикали интерес сред много хора. Тя не провеждаше кампания в пълния смисъл на думата, не беше прието това да се прави между номинирането и самия избор на епископ, но все пак ставаше дума за избори.

Хората щяха да гласуват.

Щеше да има победител.

Затова беше важно да знаят коя е и какво защитава. Служителите на Църквата имаха една-единствена мисия, дадена им от Исус Христос, и тя беше да разпространяват евангелието, добрата вест. Никога нямаше да молят за извинение, задето имат възможност да променят и подобряват не само живота на всеки отделен човек, а и целия свят. Важно беше да имат смелостта да заявят, че Библията е единствената истина.

И нямаше да навреди тя да им го напомни.

Иначе бе посветила деня си на активни опити да забрави.

Вчерашното премеждие, разбира се, но също и онази лятна нощ преди осем години.

След като си изчисти графика, отложи или отмени ангажиментите, излезе на дълга разходка. Тя я успокои. Сред природата беше лесно да се доближиш до Господ и да видиш неговото величие и красотата на сътворението. След като се прибра, хапна лек обяд и посвети останалата част от деня на молитви и размисъл.

След това се изкъпа, сложи малко грим — стори й се, че изглежда стара и уморена, а журналистката, с която щеше да се вижда, щеше да води и фотограф — и отиде с колата до града. Щяха да се срещнат в някакво кафене край Меларен.

Пристигна пет минути преди определения час и една млада жена стана да я посрещне, представи се като Ема, обясни многословно колко е щастлива, че Ингрид се е съгласила да се срещнат, с какво нетърпение я е чакала и попита дали може да я черпи нещо.

Поръчаха по чаша чай и интервюто започна.

Ема задаваше хубави въпроси, правилни въпроси. Ето такива хора диоцезът би трябвало да вземе за събеседванията, помисли си Ингрид. Начетени, будни, заинтересовани. Времето минаваше бързо.

— Мисля, че вече имам всичко, което ми трябваше — завърши Ема и погледна диктофона на масата. 1 час и 36 минути. — Обикновено имаме и половин страница с двайсет блиц въпроса, нали разбирате, за да има и нещо по̀ така, не знам виждали ли сте ги?

Ингрид поклати глава, не ги беше виждала и в момента не беше в настроение за „нещо по̀ така“.

— Какъв тип въпроси?

— Ами, всякакви, примерно любимата ви храна и каква музика слушате, такива неща…

Ингрид не остана очарована, но кимна, нямаше да навреди да покаже своя по-непринудена и достъпна страна.

— Имате ли галено име?

— Не. Като ученичка ми викаха Иде, но вече никой не го използва.

— Кой цвят преобладава в гардероба ви?

Тя трябваше да се замисли за секунда, опита се да си представи гардеробната в спалнята си.

— Като че ли зеленият.

— Кога се събудихте сутринта?

— Будилникът звънна малко след седем, както обикновено.

Полуистина. Будилникът звънна в 7:10, но не я събуди, беше будна от часове.

Сънят беше толкова реалистичен. Нищо смътно, нищо нелогично, нищо прекомерно или изопачено, което да показва, че ставащото е само в подсъзнанието й.

Не толкова сън, колкото повторение на действителността.

Писъците на задната седалка. Гласовете. Високи, пронизителни, паникьосани. Постоянните осведомявания и въпроси.

Тя кърви!

Кога ще стигнем?

Загуби съзнание!

Ще оживее ли?

Мисля, че не диша. Диша ли?!

Тя беше съсредоточена върху шофирането, върху възможно най-бързото минаване през все още по лятно светлата нощна Упсала. Правеше всичко по силите си да отбягва уплашените, умолителни очи в огледалото за обратно виждане. Които осъзнаваха, че става нещо много лошо, и мълчаливо умоляваха Ингрид да я спаси.

Тя потисна мислите, като се съсредоточи върху отговорите какво закусила (нищо, макар че знаела, че трябва), кой филм е гледала последно („Дневникът на Бриджит Джоунс“ по телевизията), кое е любимото й лакомство (черен шоколад).

— Съжалявате ли за нещо?

Като например да изостави кървяща, умираща жена сам-сама пред болницата посред нощ?

Сутринта, или нощес, когато сънят я събуди, тя го осъзна.

Какво всъщност си е въобразявала?

Знаеха, че Линда ще умре. Надяваха се и се молеха да оживее. И какво щеше да стане тогава? Ако се беше получило, както го искаха, както се надяваха, молеха. Ако беше оцеляла. Достатъчно беше, че изобщо се замесиха в ситуацията, в която беше попаднала тя, но това, че я зарязаха, без да са сигурни, че действително ще получи помощ, че просто си тръгнаха… След това не можеха да търсят нито спасение, нито опрощение.

Затова ли умря тя? Защото помощта е дошла твърде късно?

Така че да, имаше нещо, за което съжаляваше. Тя се поколеба за секунда, помисли и после впи очи в Ема:

— Съжалявам, че не открих Исус Христос по-рано, бях на деветнайсет.

Ема кимна съпричастно. Зададе последните въпроси.

Любим предмет в училище.

Какво би взела на пуст остров.

Какво носи в джобовете си в момента.

Глупави банални въпроси с безсмислени отговори. Накрая Ема благодари и приключи интервюто. Било й много приятно да се запознае с нея и искрено се надявала Ингрид да спечели изборите. В тези времена имало нужда от повече хора като нея в Шведската църква. През това време фотографът дойде и тримата излязоха, за да направят няколко снимки на фона на езерото.

После, на път към колата си, Ингрид установи, че предвид обстоятелствата се чувства относително добре.

Беше минало успешно.

Нещата щяха да се оправят.

Всичко щеше да е наред.

Не го знаеше, но докато сядаше в колата, запалваше двигателя и поемаше към вкъщи, Аксел Вебер пишеше името й в търсачката в службата, натискаше ентър и започваше да чете с интерес.

 

 

Феликс Хукстра придърпа каната с мляко и си наля в чашата. Отпи от кафето, започна да се подготвя за интервютата. Имаше твърде много работа за вършене и не знаеше какво да мисли. Да, радваше се, че доброволческата му организация расте, че е нужна, но от причината толкова много хора да му звънят го болеше сърцето.

Мъжа с чувала.

За месец колите им от две бяха станали пет и ако продължаваха така, щеше да се наложи да ги удвоят. Минимум. Страхът сред жените в Упсала нарастваше. Разбира се, беше ужасно, но за „Автомобили за безопасност“ означаваше истински бум. Интервюираха го от два вестника, поканиха го и в местно, и в национално радио, от общината се свързаха с него, за да питат дали по някакъв начин могат да подкрепят дейността му, няколко спонсори също проявиха интерес. Всички работеха на доброволни начала, но имаше разноски и досега приходите не покриваха разходите, затова всяка помощ беше добре дошла. Двете контрастиращи чувства не се погаждаха много у него, но това навярно беше неизбежно. Само по себе си беше тъжно, че инициатива като неговата е необходима.

Идеята му дойде още по времето, когато дъщерите му започнаха да излизат сами. Невинаги искаха той да ги взима, такситата бяха скъпи и макар той да предлагаше да ги плати, те и на това не се съгласяваха всеки път. Част от порастването, предполагаше той. Затова преди пет години поде инициативата, защото искаше да помага на хората, да промени положението. Но най-вече защото имаше нужда да се съсредоточи върху нещо различно от развода си. Голямата му любов го изостави, той изгуби и дъщерите си. Вярно, виждаше ги от време на време, но те живееха край Хеслехолм с новия мъж, кучета и коне. Той чувстваше, че няма какво да им предложи, особено през първите години.

Дойде му като гръм от ясно небе.

Един ден се прибра вкъщи и Лиса обясни, че дъщерите им ще спят при приятелки. През ума му мина, че те никога не спят извън вкъщи в делничен ден, и в следващия миг осъзна, че ще обсъждат нещо важно.

Основно говори Лиса. Той най-вече плака.

Моли я. Без резултат.

Била решила. Сега само го информирала. Казвал се Макс.

Била го срещнала на конференция предишната година и сега го обичала. Все още много държала на Феликс и искрено се надявала да си останат приятели, все пак имали деца. Но след края на учебната година трите щели да се изнесат. При Макс във фермата му в Сконе. Решението не било лесно, но тя трябвало да следва сърцето си. Било за доброто на всички.

И двамата бяха щедри при подялбата на имуществото. Тя не спореше за нищо, искаше да го напусне възможно най-бързо и лесно, така предполагаше той, макар Лиса никога да не го каза.

Отначало момичетата идваха с влака всеки втори уикенд, но пътуването траеше близо пет часа във всяка посока и доста скоро започнаха да отлагат срещите за някой голям празник или за ваканциите. Ужасно беше да вижда как момичетата му се отчуждават от него и да осъзнае, че няма как да спре това.

Там някъде, в гъстия мрак, в който беше потънал, разбра, че трябва да върши нещо, да се съсредоточи върху нещо друго, освен да се чувства изоставен. Посвети време на анализиране на чувствата си и осъзна, че това, което му липсва най-много, е да бъде нужен някому.

Да бъде важен за някого.

Да променя положението.

Това беше, нищо сложно.

Трябваше само да намери нещо, което да удовлетвори тази нужда. Да запълни празнотата. Зароди се идеята за „Автомобили за безопасност“. Упсала беше студентски град. Имаше много млади жени — като дъщерите му — които бяха навън до късно вечер. През цялата година.

Той се свърза с най-големите студентски организации и предложи услугите си в сътрудничество с тях. Те клъвнаха веднага. Доста дълго време бяха прекалено малко хора, за да предлагат услугата в други дни освен през уикендите, но бавно и сигурно се увеличаваха.

До голяма степен това стана благодарение на Реми. Тя се присъедини към тях на втората година и бързо се превърна в най-важния сътрудник и негова дясна ръка. Беше организирана, роден администратор. Помагаше му да преглежда всички заявления, правеше старателна проверка на миналото на кандидатите, грижеше се за всичко — от съставянето на графика до връзката със спонсорите. Освен това беше необвързана от няколко години и през май тази пролет започнаха връзка. Срещаха се редовно, правеха секс и той беше доволен, че тя взе инициативата, сам не би се престрашил. Беше малко по-възрастна от него и притежаваше женственост и страст, които го привличаха силно. Той започна тайно да се надява, че връзката им може да прерасне в нещо по-сериозно, но засега действаше предпазливо. Не би понесъл да го наранят отново. Раната от Лиса не беше заздравяла напълно, колкото и да уверяваше дъщерите си, че е продължил напред. Но се движеше в правилна посока. Колко горди бяха само, като го чуха по радиото.

Той беше полезен.

Както бе желал винаги.

Сега оставаше само да се погрижи организацията да расте без проблеми. Не само получаваха множество обаждания от притеснени жени, които имаха нужда от транспорт, но идваха и доста нови доброволци, готови да помогнат. Затова трябваше да бъдат още по-внимателни. Не биваше да допускат съмнителни типове. Един стигаше, за да хвърли петно върху цялата организация. Затова двамата с Реми увеличиха проверките на миналото, освен извлечения от полицейския регистър искаха и препоръки, и провеждаха по-дълги интервюта.

Първият, който щеше да дойде днес, беше на около трийсет години. Нямаха много сътрудници на тази възраст — младите бяха твърде заети с работа, семейство, тренировки, обществена дейност. С други думи, с нормален живот.

Сакариас Валгрен, така се казваше, дойде навреме, беше добре облечен и изглеждаше сериозен — започваше добре. Феликс го покани да седне. Офисът в действителност не беше нищо повече от голяма стая, обзаведена с три бюра и пет компютъра. Табло за съобщения, няколко постера и карта на Упсала по стените. В единия ъгъл имаше кухня с две микровълнови, фурна, хладилник, фризер, кафемашина и малка маса с четири сгъваеми стола. Освен грамота от Университета на Упсала за заслуги към обществото нищо в стаята не разкриваше с какво се занимават, но за сметка на това създаваше впечатление, че нямат много пари, че работят на доброволни начала.

Феликс предложи на Сакариас кафе и започна със стандартните въпроси:

— Защо искате да работите с нас?

— Наскоро нападнаха съпругата ми и оттогава ми се иска да направя нещо. Прочетох статия за вас и си помислих, че мога да проверя дали имате нещо за мен.

— Как е тя? — попита Феликс съчувствено.

— Добре е, не стана най-лошото.

— Радвам се да го чуя. А вие как сте?

— В какъв смисъл?

— Обикновено цялото внимание е насочено към нея, към жертвата, но това е травма и за близките.

Мъжът срещу него като че ли се замисли над думите му, сякаш това беше новост за него. Феликс се поприведе напред. Нещо у Сакариас инстинктивно спечели симпатиите му.

Добър човек. Претърпял шок.

Знаеше, че още има мъже, които не обичат да говорят за чувствата си. Той самият някога беше като тях, но Сакариас го погледна признателно:

— Благодаря, но съм добре… Тогава бях безсилен, а сега мога единствено да бъда до нея. И до други, да се надяваме.

Поговориха още малко, но ако не изскочеше нещо от полицейския регистър или Реми не намереше нещо съмнително в него, Феликс щеше да се сдобие с нов сътрудник.

 

 

Унилата група се приготвяше да напусне полицейското управление. Въпреки че всички бяха работили усърдно, въпреки че имаха две сериозни следи, които проверяваха цял ден, когато обобщиха положението, нямаше как да не осъзнаят, че не са стигнали доникъде.

ДНК на Дан Тилман не съвпадаше с намереното при никоя от жертвите, което не беше кой знае колко изненадващо. Себастиан изтърси едно антипатично: „А аз какво ви казах?“, когато Урсула съобщи на екипа резултатите от теста, и настроението се развали още повече. Когато говореха за Тилман, Карлос се сети, че никой не е проверил кой номер обувки носи, обади му се и със спокойния си дипломатичен стил го убеди да отговори. 45. Понякога 46. Отпечатъкът от обувката „Ванс“, който бяха открили на местопрестъпленията, беше номер 42,5. Името му все още фигурираше в разследването, но засега го зачеркваха от заподозрените, докато не получеха нови доказателства, които да го върнат там.

Първата следа не ги отведе доникъде.

Били сложи край и на втората.

Клиентът на Стела Симонсон.

Той им разказа накратко за посещението си при нея. Почти нищо за мястото, на което работеха жените, нито дума за стаята, само отчет за чатовете в компютъра. Всички кратки и конкретни.

Той искал, кога можела тя? Определяха час. И толкоз.

Мъжът, който купуваше услугите й, се представяше като „Вилман“. В Упсала имаше петима с подобно име. Плащаше в брой, както вече знаеха, тъй че нямаше преводи, които да могат да проследят, и цялата комуникация се извършваше от телефон с предплатена карта — също невъзможно да се намери в момента. Що се отнася до охранителните камери, и тях беше проверил. Най-близката беше на път 272 от Упсала до Болнес. Доста натоварен трафик през по-голямата част от денонощието и дори да знаеха точно кога е бил при Стела, не беше сигурно, че Вилман е минал пред камерите. Имаше поне два други пътя до въпросния индустриален квартал, никой от тях не беше наблюдаван с камери.

Обобщено: нищо.

Все едно това не стигаше, накрая Ане-Ли приключи срещата, като хвърли вечерните вестници на масата:

— Значи не разполагаме с много, но малкото, което знаем, е изтекло, дявол да го вземе.

Себастиан понечи да попита какво точно е очаквала, но премълча. В момента на Ане-Ли очевидно не й трябваха още причини за раздразнение, а и тя беше от малцината, може би единствената, която все още не беше настроена враждебно към него.

— Наричат го „Мъжа с чувала“ — продължи тя сърдито и се вторачи в Торкел. — Не биваше да става така. Исках да го спра, преди да се превърне в „Мъжа от Упсала“ или някакъв друг шибан „Мъж“. Затова ви повиках.

— Тук сме от два дни — вдигна ръце Били в жест, който показваше, че се чуди какво точно е очаквала. — Ти си работила по случая повече от месец, преди ние да дойдем.

— И ти свика пресконференцията, раздуха нещата, направи голяма история — обади се Урсула. — Те никога не се задоволят само с това, което им дадем.

Торкел видя как Ваня кимна в знак на съгласие и сърцето му се стопли. Може и да се бяха поотчуждили в последно време, но във важните моменти оставаха единни, защитаваха се взаимно, защитаваха него. Всички освен Себастиан, разбира се.

— Не биваше да им казваме, че покрива лицата на жертвите — заяви Ане-Ли, все още без да откъсва очи от Торкел.

Значи е бил прав, помисли си той. Тя го беше оставила да развие идеите за доминиране и контрол, за да има кого да вини след това. Усети, че раздразнението му расте, и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Може би — съгласи се. По-далеч обаче нямаше намерение да стига. И никога нямаше да моли за извинение. — Но сега вече е обществено достояние и не можем да контролираме медиите — сви рамене той и се надяваше с това да сложи край на спора.

— Няма нужда и да си бъдем приятелчета с тях.

Окей, стига толкова. Дойде му до гуша.

Писнало му беше да стои на резервната скамейка.

Писнало му беше да оспорват решенията му, да го сочат за виновник и открито да отправят предизвикателства към поста му. Той бутна стола, изправи се рязко и повиши глас:

— Аксел Вебер работи в „Експресен“. Това е конкуренцията — Торкел посочи вестника на масата и потропа силно с показалец няколко пъти. — Справям се с пресата от двайсет години, знам какво мога да им давам и какво не. Не ми харесват намеците ти.

— Не съм казвала, че си бил ти.

— Затова използвах думата „намеци“.

В кабинета настъпи мълчание. Торкел и Ане-Ли стояха един срещу друг и се измерваха с погледи, все едно първият, който проговореше, губеше. Другите се спогледаха леко смутени и учудени.

— Слушайте, дали да не… — започна Ваня, но Себастиан я прекъсна:

— Шшшт, мама и татко се карат.

Нямаше съмнение, че възникналата ситуация го забавляваше. Малко бяха хората, които успяваха да ядосат Торкел толкова много, че открито да покаже гняв или други емоции. Дори Себастиан не беше успял да го накара да повиши глас кой знае колко пъти.

А той можеше да е невероятно вбесяващ.

— Приключихме за днес — каза Торкел, обърна се към мястото си и с това сложи край на съвещанието.

Себастиан имаше чувство, че оттук нататък нещата ще се попроменят.

Преди да напуснат стаята, той попита дали някой иска да му прави компания на вечеря, но Били и Торкел се прибираха право в Стокхолм, Урсула беше заета, Ваня, разбира се, не отговори, но преди малко той беше подслушал разговора й с Торкел — такъв, какъвто му се искаше и той да може да проведе с нея някой ден — и знаеше, че тази вечер беше последната й с Юнатан. Той щеше да замине на другата сутрин. Карлос отговори, че ще се прибира при семейството си, и Себастиан не го осведоми, че въпросът не е бил насочен към него. Ане-Ли пак се беше скрила в кабинета си. Себастиан се съмняваше тя да е в настроение за вечеря. А и ако трябваше да е честен, той самият никак не държеше на компанията й.

Поне не тази вечер.

И без това не можеше дори да се опита да я съблазни.

За момент се поколеба дали да не се прибере с Били в столицата. Да си поприказват в колата. Да чуе как върви при него. Но сега той, изглежда, се чувстваше много по-добре.

Може би сутринта просто е бил уморен.

Може би наистина държеше нещата под контрол.

Себастиан се надяваше да е така. Не му се занимаваше с тази история. Освен това, ако беше принуден да каже на Торкел, щеше да предизвика досадни въпроси.

Откога е знаел?

Защо досега е мълчал?

Съвсем сигурен ли е?

Тъй че, не, мисълта за четиресет и пет минутно пътуване с Били не го привличаше.

Нито пък с Торкел.

Себастиан беше сигурен, че ще се опита да събуди изпадналото им в дълбок сън приятелство. Че ще се опита да потърси сближаване. С лични въпроси или още по-лошо — с разкази за щастливия нов живот с неговата досадна детска учителка.

А и какво щеше да прави в Стокхолм, дявол да го вземе? Сам. В твърде големия си апартамент. Където — беше съвсем убеден в това — никога повече нямаше да бъде щастлив. Да работи? По книгата? Да подготви интервютата с Ралф Свенсон? Или да отиде да забие някоя жена там, където никой нямаше да го хване? Привлекателна мисъл сама по себе си, но не.

Отиваха си един по един, само Урсула още беше пред компютъра, когато и той понечи да си тръгне.

— Да си правим компания по пътя до хотела? — предложи той, докато си обличаше палтото.

— Не, ти тръгвай, аз имам още работа, а после ще ходя някъде.

— Какво ще правиш? — Себастиан се спря на вратата, изпълнен с любопитство.

— Ако исках да знаеш, щях да ти кажа.

— Защо да не знам?

— Защото ще се държиш цинично и ще ми се подиграваш.

— Няма, обещавам.

Урсула го изгледа; сякаш се бореше със себе си. Обещанията на Себастиан Бергман не струваха пукната пара, това й беше известно. Но сутринта му беше казала какво очаква от него. Че е длъжен да се стегне, да удържа първоначалния си импулс, който винаги беше да се държи противно. Сега беше моментът да го изпита.

— Имам среща.

— Среща ли?

— Да.

— С мъж?

— Да.

— Кой?

— Повече няма да ти кажа.

— Ама под „среща“ чукане ли разбираш?

Урсула имаше сили само да поклати глава. Но предполагаше, че той просто не може другояче, не разбира, че нормалните хора приемат подобни коментари за просташки и невъзпитани, тъй като за него самия единствената причина да се среща с човек от противоположния пол бе именно тази.

— Довиждане, Себастиан — каза тя и се обърна към екрана; даде знак, че разговорът е приключил.

— Пази се, по улиците обикаля поне един ненормалник.

С тези думи той затвори вратата след себе си. Урсула не беше сигурна как точно да разбира последното. Може би беше израз на загриженост от негова страна, но спокойно можеше и да е начин да събуди ненужни подозрения у нея срещу мъжа, с когото щеше да се вижда. Да й втълпи да се държи настрана от него и по този начин да попречи на срещата й. Независимо кое от двете, тя самата си беше помислила същото.

Не за нея и Петрос, тя можеше да се грижи за себе си.

А за Бела и Нико.

Или Николас Линтон, както се казваше той. Беше си направила труда да попита, да покаже интерес, когато тя все пак се обади да благодари за снощното излизане.

Урсула се колебаеше дали да не го провери. Просто за да е сигурна.

За да не излезе втори Тилман.

Имаше доста тилмани наоколо.

За доброто на Бела. Тя никога нямаше да научи. Стига Урсула да не откриеше нещо за него. Какво щеше да прави тогава? Как щеше да й каже, без Бела да разбере какво е направила? Това щеше да е последният пирон в ковчега и на така крехките им отношения. Урсула беше длъжна да покаже, че я е грижа за дъщеря й, но не това беше начинът. Не така се печелеше доверие.

Размислите й бяха прекъснати от изпиукване от компютъра й. Отвори прозорчето в страницата, в която вече се беше логнала.

Обичаш ли тайландска храна?

 

 

Отначало Петрос предложи да се срещнат в нейния хотел. Казвали, че ресторантът е хубав, а той никога не го бил посещавал.

Урсула отказа.

Твърдо.

По две причини.

Първата беше малко глупава, но не желаеше стаята й да е толкова наблизо, искаше да има възможността да каже „благодаря и довиждане“, преди да се качи на таксито; прегръдка, целувка по бузата и чао. Както правеше със Себастиан в Стокхолм, когато той очакваше нещо повече. Може би само защото години наред беше спала с Торкел в различни хотелски стаи из цялата страна, имаше усещането, че у повечето мъже съществува очакване за секс, когато са с жена.

Другата причина — и тя беше напълно основателна — беше, че ако вечерят в хотела, Себастиан можеше да слезе в ресторанта по всяко време и честно казано, тя не можеше да си представи по-ужасен кошмар.

Затова сега седяха в тайландски ресторант с невъобразимо много гласни букви в името, почти всичките „а“. Беше го проверила в Гугъл. Оказа се на не повече от двайсет минути от хотела й. Достатъчно близо и достатъчно далеч, в зависимост от това как завършеше вечерта.

Срещнаха се пред заведението. Тя дойде навреме, но той вече я чакаше с букет цветя. За момент й хрумна неблагодарната мисъл какво пък ще ги прави в хотела, но я пропъди и му благодари, каза, че са хубави. Очевидно беше, че е по-добър от нея в тези неща, помисли си тя, докато той й държеше вратата, за да влезе. Беше се издокарал, беше се постарал.

А тя дойде направо от работа.

Един сервитьор ги заведе до масата, подаде им менютата и попита дали искат нещо за пиене. По пътя към ресторанта Урсула беше споходена от странно чувство, което не й беше познато. Сега, както си седеше с менюто в ръка и обсъждаше предястия и питиета, изведнъж осъзна, че се смущава.

Отдавна не бе изпитвала нужда да събужда интерес у някого; ако изобщо някога го е искала. Не помнеше ясно как беше с Мике. Те сякаш просто се събраха, така го помнеше. Той се интересуваше повече от нея, отколкото тя от него. Това не се промени и по време на брака им.

Събраха се, заживяха заедно, роди им се Бела, беше им добре. Къща в хубав квартал, достатъчно пари, вълнуваща работа.

Хубав живот. Толкова хубав, колкото може да се очаква.

Но тя никога не го беше обичала.

А после Себастиан се появи в живота й.

Ясно показа, че се интересува от нея, че я желае, пое изцяло инициативата. Нямаше нужда тя да прави нещо. Той я връхлетя по начин, по който Мике никога не би могъл и който понякога все още й липсваше.

Себастиан, първият, когото наистина бе обичала.

Тя погледна Петрос. Дали той можеше да я връхлети по същия начин? Да си пробие път през стените около нея, въпреки че тя не позволяваше на никого да я доближи истински; да скъси дистанцията, която тя иначе винаги спазваше? Или да се научи да се примирява с нея. Дори да я цени. Както Себастиан.

Тя осъзна, че фактът, че в момента си мисли за бившия си любовник, вероятно щеше да затрудни връхлитането, затова се застави да престане да гледа на ситуацията отстрани, да анализира всичко, все едно още е на работа и емоционалният й живот е местопрестъпление, което трябва методично да се изследва.

Ако изобщо можеше да се говори за „живот“ в този контекст.

Понякога се съмняваше.

Може би сега щеше да се научи, стига само да престанеше да разваля всичко, като анализира всяко нещо. Затова се отпусна и се остави на преживяването.

Донесоха им храната. Петрос се оказа прав, наистина беше невероятно вкусна. Бялото вино също беше добро. Обмисляше дали да не си поръча още една чаша. Разговорът вървеше. Най-вече защото Петрос беше изключително добър във воденето му с комбинация от непринудено бъбрене и въпроси. Изглеждаше заинтригуван, без обаче да я разпитва или интервюира. Очевидно си беше написал домашното. Всичко, което му беше разказвала — което в интерес на истината не беше много — го бе запомнил.

Тя самата, ако ще животът й да зависеше, не можеше да си спомни дори имената на децата му.

През едно от кратките, но не неловки мълчания Урсула се опита да измисли какво да го попита, да поеме инициативата. Какво знаеше за него?

Име, възраст, семейно положение, професия и че вчера беше зает…

— Къде ходи вчера? — попита тя и усети доволство, че поне за момент е поела отговорността да измисли тема на разговор.

— Вестерос, имаме доста клиенти там.

— Веднъж имахме случай във Вестерос — кимна тя.

— Разрешихте ли го?

— Да.

Той не я разпитва повече за случая. Това й допадна. В малкото светски ситуации, в които беше участвала през последните години, повечето събеседници, щом чуеха какво работи, искаха да научат подробности за разследванията. Да не би да гостува в „Престъпление на седмицата“, да му се не види.

Макар че Вестерос помнеше добре. Донякъде защото случаят беше невероятно трагичен, но най-вече защото за първи път от години видя отново Себастиан.

Прогони тази мисъл. Допи си виното. Определено щеше да поръча още една чаша.

Щеше да се отпусне и нямаше да се разсейва повече.

Нямаше да мисли за Себастиан.

 

 

Този път беше дългата версия, подробната. Започна с мързеливата сутрин в хотелската стая. Лили по спортен екип им махаше за довиждане. Жегата като влажна стена, в която се удариха на излизане. Решението да отидат на плажа, вместо да останат при басейна. Малката длан на Сабине в неговата ръка, палецът му върху евтиното пръстенче с пеперуда, което тя носеше на показалеца си. Думите й, когато видя дете с надуваем делфин. „Татко, и аз искам такова“. Последното й изречение.

Водата, която се отдръпна от брега, когато стигнаха — той погрешно го отдаде на отлива. Страхът й, примесен с радост, когато я спусна по корем във водата, от която тя все още леко се боеше.

Игрите и смехът.

Той и дъщеря му в топлата вода.

Меките й ръце по наболата му брада. Топлото й телце до неговото. Уханието й, детски сапун и слънцезащитен крем. Усещането за безусловна, безгранична любов. Перфектното съществуване.

И после тътенът.

Водната стена.

Безмилостният хаос.

Ръчичката й все още в неговата. Една-единствена мисъл. Никога да не я пуска. Целият живот, побран в дясната му ръка. И после осъзнаването, че я е пуснал. Че я е изгубил. Завинаги.

Когато се прибра в хотела, направи грешката да се отпусне на леглото. Уж само да си почине малко. Сутринта беше станал рано.

Сега седеше разсънен на леглото и чакаше спазъмът в дясната ръка да премине. За свое учудване установи, че бузите му са влажни. Прокара ръка, като почти очакваше да е кръв, някак да си е направил рана насън, но не и да е плакал. Беше свикнал да се събужда с терзания, празнота, отчаяние, но много рядко със сълзи. През последните месеци обаче сънят постепенно увеличаваше силата и въздействието си.

Сега го беше споходил два пъти за по-малко от денонощие.

Неохотно си помисли, че се досеща за причината, че открива тенденция. Дали не сънуваше толкова по-често Сабине, колкото повече се отдалечаваше Ваня от него? Дали загубата на едната дъщеря се проявяваше в кошмари за другата? Като психолог той не би се подписал под тази хипотеза, но не можеше да отрече, че когато всичко беше наред, или поне между тях беше обявено нещо като примирие, той се чувстваше по-нормално.

Сънуваше по-рядко. Не толкова мъчително.

Сега обаче военните действия се възобновиха с пълна сила. Изцяло по негова вина. Ако си беше изиграл картите малко по-умно, тя още щеше да участва в живота му. Като повечето жени, с които той не си правеше труда да е чаровен, за да ги вкара в леглото, при запознанството им тя инстинктивно беше усетила антипатия към него. Но това беше, преди той да узнае коя е. Да знае, че е негова. Колкото повече проблеми имаше тя с майка си и с Валдемар, толкова по-често търсеше него. Определено бяха на прав път, след като на сватбата на Били той й разкри, че е неин баща.

Тя го прие в живота си.

Бавно, бавно приближаваха нещо, което можеше да бъде хубаво. И тогава той го унищожи. Разбира се. Действа зад гърба й. Предаде я. Съюзи се с единствения човек, когото тя наистина мразеше. Пренебрегна едничкото, за което го беше молила — да стои далеч от Ана.

Дявал да те вземе, нямаш никаква представа какво искам, никога не си имал, а когато ти казах, не ти дремеше!

Сега си ги спомни — думите, които му изсъска следобед. Ако той потърсеше отговори в душата си — нещо, което правеше с изключително нежелание — дали тя нямаше да се окаже права?

Беше ли се опитал изобщо? Пукаше ли му достатъчно? Наистина?

Разбира се, че не.

Всичко, което правеше, се въртеше около него. Около неговите желания. Неговото благополучие.

Както когато попречи на заминаването й в САЩ за обучението във ФБР, само за да остане тя близо до него, вместо да живее отвъд Атлантика.

Не че беше изненадващо. Винаги е знаел, че е абсолютен егоист. Според него съобразяването с другите беше надценявано качество, но ако държането му с хората стоеше на пътя на постигането на целите му, значи беше длъжен да го промени.

Но какво всъщност искаше?

Какво можеше да направи, за да му даде тя още един шанс, онзи последен шанс, за който така копнееше. От който се нуждаеше отчаяно.

Не знаеше. И да я питаше, нямаше да му каже.

Но пък знаеше кой знае, или поне би трябвало да знае. Този, който сега й беше най-близък.

За когото дори Себастиан беше чувал само хубави неща.

Когото тя обичаше.

Време беше да си поговори с Юнатан Бек.

 

 

Юнатан готвеше в сравнително малката кухня на „Норбювеген“.

Без да се замисля, можеше да изброи поне двайсет дейности, в които е по-добър. Дори трийсет. Но пък беше доста приятно и отпускащо, стига да не изпадаше в паника, че нещо кипи, изобщо не завира, изгаря или както онзи път, когато установи, че повечето от съставките, които трябваше да са в тенджерата, бяха останали на плота. Тази вечер правеше паста със сметанов сос, сьомга, резене и лимон, гарнирани с кресон, репички и пармезан. Звучеше сложно, но той беше потърсил в интернет рецепти с по-малко от десет съставки и беше попаднал на нея. Май беше от някаква телевизионна готвачка. Нямаше понятие коя е.

Ваня дойде в кухнята; беше с долнище на анцуг, тениска и мокра коса след банята. Точно навреме — той тъкмо сипваше соса в макароните, които, надяваше се, бяха сварени точно колкото трябва.

— Ще сложиш ли масата? — помоли я и тя кимна, взе една репичка от дъската за рязане и я пъхна в устата си, преди да отвори шкафа точно вдясно над главата му, та той трябваше бързо да се наведе.

— Как е възможно даже и сервизът му да е грозен? — изсъска Ваня, когато извади от шкафа две дълбоки чинии.

Юнатан не отговори.

Отчасти защото въпросът не изискваше отговор, отчасти защото това беше от онези вечери, в които каквото и да кажеше щеше да сгреши. Понякога тя изпадаше в такова състояние и обикновено той просто чакаше да излезе от него. Не обичаше да се карат. Познаваше доста двойки, според които кавгата е знак, че връзката им е здрава и страстна, че показва колко ги е грижа един за друг, че е полезна, едва ли не жизненоважна, че пречиства. Може и да беше истина, но на него не му харесваше, затова гледаше да я избягва, доколкото е възможно. Както сега.

Знаеше още, че проблемът не е в жилището. Беше нещо друго, нещо по-сериозно. Откакто се прибра, на практика не говореше за друго освен за нещата, вбесили я през деня.

Най-зле беше с Тилман. Който по различни причини вече не беше заподозрян, но срещу когото Ваня сякаш имаше желание да започне личен кръстоносен поход, само и само да го прати в затвора. Тъй че Юнатан се наслуша на истории за Тилман; но също и на доста за Себастиан, който, верен на навиците си, беше нетърпим във всяко едно отношение и като цяло беше пълен задник; и накрая за Ане-Ли, за която Юнатан досега беше чувал само добри думи, но днес явно беше направила голям скок нагоре в списъка на Ваня, след като открито критикувала и се усъмнила в методите на Торкел и по този начин в целия „Риксмурд“.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Има дете. Има дъщеря — изсъска тя, докато нареждаше приборите и чашите на масата. Юнатан предположи, че пак са се върнали на темата за Тилман. — Само на осем е, но ако порасне и се превърне в една от „лесбовещиците“, за които пише той, или в активна феминистка, дали и на нея ще й пожелава да я изнасилят?

Макар тя да не очакваше отговор и на този въпрос, Юнатан усети, че трябва да каже нещо. Да бъде искрен. Струваше му се, че тя прекалява.

— Едва ли.

Погледът, който му хвърли, му показа, че веднага е изтълкувала отговора му като защита на Тилман; налагаше се да поясни:

— Явно е ужасен човек, но това не значи, че би наранил детето си. Никой родител не го иска.

— Мнозина го правят. Умишлено или не. Светът е пълен със скапани родители.

Юнатан не възрази. Като полицайка Ваня бе виждала какво ли не. Той неведнъж се бе питал как издържа тя, как издържат всички всеки ден да се сблъскват с онези, които показват най-лошите страни на човечеството, и с онези, които страдат заради тях. Освен това той знаеше за сложните взаимоотношения с родителите й. И с тримата. Знаеше, че всички те по различни начини са я наранили и предали. Дали именно това не обясняваше неспособността й вечер да загърбва събитията от деня? Той сложи яденето на масата и двамата седнаха.

— Постоянно срещаш хора, които не харесваш, кое му е специалното на Тилман? Защо просто не го забравиш, както правиш обикновено?

Искаше да й даде възможност да се позамисли. Да види дали сама ще стигне до извода, че може би става дума за нещо друго. Ако не, той трябваше да реши дали да се направи на любител психолог и да повдигне въпроса. Идеята не му допадаше. Макар че със сигурност щеше да е полезно за нея да поговорят за това, той знаеше, че семейството й си остава до голяма степен отворена рана, в която не му се щеше да бърка.

— Не знам — отвърна тя, докато сипваше яденето.

Юнатан беше прав. Голяма част от работата й, съответно и от живота й, минаваше в срещи с хора, които повече или по-малко й бяха неприятни, повече или по-малко я отблъскваха, повече или по-малко предизвикваха презрение. Далеч не беше най-широкоскроената полицайка, която се отнасяше с голямо разбиране, която търсеше скритите мотиви и смекчаващите вината обстоятелства. Бързо съдеше хората, но и не позволяваше това да повлияе на личния й живот.

Нави спагетите около вилицата и я пъхна в уста.

— Вкусно — каза само.

— Не, не особено — поправи я Юнатан.

— Добре де, не е от най-ярките ти постижения в кухнята — усмихна се тя, стана, отвори друг кухненски шкаф и извади кана.

— Може би защото е баща — каза тя с гръб към него, докато наливаше вода от чешмата. — Нали виждам Себастиан всеки ден, а и цялата тази история с Валдемар и майка ми, и всичките тия гадости… Знаеш, с бащите, ужасните проклети бащи.

Тя се върна на масата, седна и наля вода в чашите им.

И той така си мислеше. Юнатан не знаеше подробности за всичко, което се беше случило между тях; сблъсъкът между Ваня и родителите й се водеше в много рундове и през повечето той изобщо не присъстваше в картинката. Но първия път, когато ходеха заедно, той често виждаше Валдемар. Харесваше го, струваше му се, че е взаимно, но преди всичко беше очевидно колко невероятно близък е с Ваня. Беше толкова далеч от „ужасен проклет баща“, колкото изобщо е възможно.

— Мислех, че Валдемар е най-добрият баща, който може да си пожелае човек — подхвърли той.

— Беше, допреди няколко години.

— Ако е бил страхотен в продължение на трийсет години, защо не се свържеш с него? Да изгладите нещата.

— Не е толкова просто.

Когато го изрече, тя почувства, че е истина, и това леко я изненада. Валдемар наистина беше най-добрият баща, който можеш да си пожелаеш. Не беше минала през нито един тежък момент в живота си, без той да й помогне да го превъзмогне. Нямаше нищо, което не би направил за нея. И все още правеше всичко по силите си. Напусна Ана, съдействаше на прокуратурата, беше готов да си понесе наказанието, помоли за прошка, показа искрени угризения. Беше сто процента откровен с нея — нещо, с което не беше свикнала през последните години.

В един момент тя беше готова да прости, да продължи напред, да види дали могат да намерят пътя обратно един към друг. Реши да си създаде нов живот. Известно време вярваше, че в него могат да присъстват и двамата й бащи.

После обаче всичко отново се срути, а единствената промяна, която тя предприе, беше да се премести в Упсала, или да избяга в Упсала, в зависимост как гледаше човек на нещата.

В основата си оставаше чувството, че той я е предал. Винаги е знаел, а така и не й е казал. Може и съображенията му да са били най-благородни, да не е искал да навреди на отношенията им, но все пак… Цял един живот, изграден на лъжи, не може да се загърби просто ей така.

— Напротив, съвсем просто е — възрази Юнатан. — Обади му се, сигурен съм, че страшно ще се зарадва.

— Не съм убедена, че искам да го радвам.

— Той ти липсва — поклати глава Юнатан.

Ваня го погледна в очите и кимна леко:

— Липсва ми онова, което имахме, но не ми се вярва, че можем да си го върнем.

Тя бутна чинията, стана и с това даде да се разбере, че разговорът за Валдемар е приключил, също и вечерята. За момент той изпита разочарование. Не беше вкусно, но ставаше за ядене. А тя почти не хапна.

— Не ти хареса — въздъхна той.

— Сита съм — излъга тя.

— Можем да отидем да купим нещо.

— Или можем да си лягаме.

Ваня отиде при него, видя, че той дръпна стола си назад, за да може тя да седне на коленете му. Хвана лицето му с две ръце и го целуна по устата.

— Обичам те — каза и го погали по косата.

— И аз те обичам.

Погледна го по начин, който показваше, че има да му казва нещо, нещо, което не е сигурна, че ще му хареса.

— Окей, ще ме вземеш за суперстранна…

— Аз вече те имам за суперстранна — пошегува се той и пак я целуна.

— Но като говорим за бащи… — продължи Ваня, все едно не го е чула, — какво ще кажеш и ти да станеш баща?

 

 

Планът беше толкова прост, че даже не можеше да се нарече план.

Той щеше да се прибере вкъщи. Право вкъщи. Щеше да излезе от полицейското управление, да отиде до колата, да завие наляво, после надясно, четиресет и пет минути по E4, докато слуша силно Карди Би в „Спотифай“, и накрая: вкъщи.

При Мю. С Мю. Той и Мю.

В асансьора надолу получи съобщение. От Мю. Отвори го. Линк към агенцията за недвижими имоти, нищо друго. Не го отвори, но преди да си прибере телефона, той пак изпиука.

Кога се прибираш?

Отговори: „след час“, добави две сърчица и ги изпрати.

Тъкмо излизаше на път E4 и тя му позвъни. Понеже така и така идвал от север, можел ли да мине да вземе суши от едно местенце в Окершберя, за което била чувала? Иначе било твърде далеч, за да ходиш специално за някакво си суши, но след като така или иначе минавал оттам… Тя му прати адреса и се обади да поръча, така че за него оставаше само да го вземе.

Той се прибра и тя го посрещна с целувка, каза, че й е липсвал, след което взе хартиената торба с храната и отиде в кухнята. Била гладна като вълк, залък не била слагала в уста от обяд, но го почакала, за да вечерят заедно, затова веднага седнаха на масата. Сушито наистина си струваше отбиването от пътя — и двамата бяха на това мнение. Докато ядяха, тя му разказваше какво ставало в работата, че мислела през януари да пътува извън града за тридневен курс, че започнала да обсъжда договор с Теле2 за нещо като специалист по човешките ресурси, до когото служителите да имат достъп, ако се разберат с шефовете си, че се нуждаят от по-нататъшно развитие, личностно и/или професионално. Ако подпишела договора, това щяло да означава не само признание, но и съвсем различни доходи.

И в тази връзка…

— Видя ли линка, който ти пратих? За Вермдьо. Идеално е.

— Не, тъкмо вървях към колата и не можах да го погледна.

Тя стана и донесе таблета, отвори обявата и двамата я прочетоха заедно. Вила на Вермдьо, Стур-Саксарен. Шейсет квадрата. Къща за гости. Собствен пристан. 3 795 000 крони. Той нямаше някакво конкретно мнение за къщата, но поговориха малко, разгледаха приложените двайсет и пет снимки и Мю каза, че смята да се обади на брокера още утре, за да им я покаже, стига той да е съгласен. Той беше съгласен.

Така трябваше да бъде. Да се прибират вкъщи, да вечерят заедно, да си говорят за работата, за деня си, за какво ли не, да разглеждат летни вили.

Това беше той.

Това беше животът му.

Техният живот.

— Имам да ти показвам още нещо — отвори тя друга страница. — Какво мислиш за това?

Били хвърли едно око. Слънце, вода, планина, шарени къщички, плажове и заглавие, което твърдеше, че Кейптаун предлагал всичко това.

— Една седмица през ноември, така мисля. По Коледа е ужасно скъпо, а и без това ми се струва дори по-хубаво през ноември, когато времето тук и без това е гадно.

— С удоволствие, но не знам как ще съм с отпуските и така нататък.

— Е, поне седмица би трябвало да имаш.

Смутен, той вдигна поглед от таблета.

— Защо?

— Нали те накараха да останеш на работа една седмица след Мидсомар.

Той за малко да се разплаче. Вървеше толкова добре, чувстваше се толкова добре, толкова нормално. Това му даде надежда, че един ден нещата ще се наредят, а изведнъж сякаш го блъсна товарен влак. Каквото и да правеше, колкото и да се мъчеше да забрави, не можеше.

Би трябвало да се оправи. С времето случаите, които му напомняха станалото, щяха да стават все по-редки и по-редки. Накрая щяха да спрат изцяло. Нищо и никой в ежедневието му нямаше да насочва мислите му към Йенифер. Един ден сякаш никога нямаше да се е случвало. Но не днес, не сега.

Седмицата след Мидсомар.

От „Риксмурд“ си мислеха, че той е във ваканция.

Мю си мислеше, че е на работа.

За разлика от историята с Кони, това беше по-малък проблем, с който, надяваше се, бързо щеше да се справи. За официалните отпуски бяха длъжни да подават молба, те се регистрираха и той нямаше повече дни за тази година. Но тъй като по време на течащите разследвания от тях се очакваше да са в службата кажи-речи денонощно, Торкел обикновено не следеше особено строго дали идват на работа, или не, когато приключеха със случая.

Тъй че, ако се справеха с Упсала до ноември, той можеше чисто и просто да помоли Торкел да му даде някой свободен ден. Ако пък разследването продължаваше… е, проблемът се решаваше от само себе си. Били си отдъхна.

— Ще видим дали ще мога да се освободя, не е съвсем сигурно.

— Само че трябва да направим резервациите сега или поне в най-скоро време.

— Няма как. Докато не приключим в Упсала, не мога да отсъствам.

— Не сте ли близо до разкриването?

— За съжаление не — изрече го с разочарование в гласа, което добре скриваше факта, че никога не е бил по-доволен, че са в задънена улица. — Ако приключим дотогава, все ще успеем да резервираме нещо в последния момент — добави окуражително, като видя изражението й.

Тя кимна, разбираше, че е длъжен да поставя работата на първо място, затова смени темата, предложи да гледат някой филм, освен ако той няма друга идея. Той нямаше, филм на дивана до съпругата беше добре. Перфектната вечер.

Мю донесе чаша вино за себе си и бира за него и те седнаха да разгледат какво предлага компанията за стрийминг. Винаги беше известно предизвикателство да намерят нещо, което да допада и на двамата. Имаха много различен вкус за филми и не една вечер се налагаше в крайна сметка да правят нещо друго, защото не успяваха да се разберат. Тази вечер Били я остави да избере. По „Нетфликс“ тя намери „Невероятната съдба на Амели Пулен“. Нададе едно „Ооо!“, все едно е видяла снимка със сладко котенце.

— Много ми хареса, като го гледах първия път. А на теб?

— Не съм го гледал.

— Как може, да не си го гледал?

— Френски е.

Което според него беше достатъчно ясен отговор. Мю явно реши, че това е отлична възможност да развие вкуса му, и след като той я беше оставил тя да решава, избра него. Пусна записа, сгуши се до него и вдигна краката си на дивана. Филмът започна.

Муха кацна на улица, винени чаши на маса във ветровит ден, един мъж изтри името на друг от бележника си, според разказвача всичко това стана точно в мига на зачеването на главната героиня.

Амели.

Пулен.

Още по време на началните надписи Били я намрази. После започнаха кратки сцени от детството и младостта й, които уж трябваше да са прекрасни, остроумни, поетични, но в действителност бяха просто леко откачени. Целият филм целеше да е леко откачен. И да крещи с цяло гърло колко е забавен и приказен.

След десет минути очите на Били още бяха отворени, но не виждаха нищо от ставащото на екрана. Мислите му бяха другаде. В Упсала.

— Не гледаш.

Тя леко го сбута и се усмихна.

— Разбира се, че гледам — отговори той веднага, като се надяваше тя да не го заразпитва за сюжета.

Мю се протегна, взе дистанционното, паузира филма и се обърна към него:

— Добре ли си?

Той я погледна. Жена му, до него на дивана в една обикновена вечер.

— Да, добре съм — отвърна и наистина го мислеше.

— За Йенифер ли мислиш? — попита тя, сякаш този отговор не я задоволяваше, сякаш липсата му на интерес към телевизора не можеше да се дължи на простия факт, че филмът е боклук.

— Не, всъщност не. За Упсала. Извинявай…

— Мога да го гледам някоя вечер, когато не си вкъщи. — Тя отново се наведе към дистанционното и изгаси телевизора. После пак се обърна към него. — Искаш ли да поговорим?

— Не особено. Не е приятна тема за разговор.

Той предполагаше, че го пита за случая. Вярно, в него също нямаше много неща, за които да му се говори, но пък и не за тази част от Упсала мислеше в момента.

Беше се върнал на „Норфоршгатан“.

В червената стая.

Фантазираше за всичко, което би могъл да прави там.

 

 

— Кой беше? — попита Лисе-Лоте, когато Торкел се върна в хола.

Беше го чула как говори по телефона в спалнята и се мъчи да задържи гласа си неутрално учтив.

— Русмари Фредриксон — отговори той и спря звука на телефона си, сякаш за да е сигурен, че ще пропусне следващото й обаждане.

— Какво искаше в този час?

— Какво друго да иска? Искаше да знае как върви. Тревожи се от изтичането на информация и че разследването сякаш не напредва с желаната скорост.

Последната част той изрецитира като цитат с леко писклив глас, който имитираше нейния и ясно показваше какво е мнението му за изказването й.

Никога не я беше харесвал.

От самото начало можеха да се надяват само на взаимна търпимост.

В това влизаше ненамесата й в неговата работа. Стига отделът му да не надвишаваше бюджета, да не си навличаше атаки от страна на пресата, всички бумаги да се предаваха навреме и попълнени правилно, не я беше грижа какво правят. Тя беше бюрократ в пълния смисъл на думата.

Никога не се беше притеснявала от изтичане на информация досега. Нито пък искаше да я държат в течение на разследванията.

Той знаеше откъде дойде този внезапен интерес. Ане-Ли Уландер.

Лисе-Лоте знаеше коя е тя, но нищо повече. Когато се прибереше вкъщи, Торкел имаше навик да споделя накратко как е минал денят му, но изключително рядко изказваше мнение за колегите си. Ако то не беше положително, разбира се. Обичаше да хвали и отличава онези, които се представяха добре.

Едно от многото му качества.

Но след тазвечерния разговор сякаш се срути язовирна среда. Тя научи всичко за Ане-Ли и нищо от чутото не беше ласкаво.

Как отказала да предаде отговорността за случая, което беше обичайната практика.

Как постоянно поставяла под съмнение решенията му.

Как открито показа амбицията си да му отмъкне работата.

— Ако някой ще получи моята работа, трябва да е Ваня — добави той.

Някога беше сигурен, че точно това иска и тя. Сега вече не беше толкова сигурен.

Лисе-Лоте беше чувала много за Ваня. Много. Понякога той говореше за нея с такава топлота, че човек можеше да остане с впечатление, че има три дъщери.

— Приятно ми е, когато говориш за колегите си. Виждала съм само една.

Вярно — когато връзката им с Торкел беше още съвсем нова, първия път, когато тя спа при него, се запозна с Урсула, която дойде по служебен въпрос; но това беше всичко.

— И аз не познавам твоите.

— А искаш ли?

— Не особено…

— Аз искам да се срещна с твоите. Работите заедно от толкова време, имам чувство, че сте по-скоро като роднини.

Вярно, така беше. Даже близки роднини. Като семейство. Виждаше ги по-често, отколкото дъщерите си; напоследък те, общо взето, живееха изцяло при Ивон. Може би затова той се тревожеше толкова за настроението в групата. Себастиан си беше Себастиан и твърде много напрягаше Ваня, но и Били изглеждаше потиснат и затворен, а Урсула му се струваше по… объркана отпреди.

— Разбира се, ще го уредим.

— Защо не ги поканиш на вечеря?

Не това беше очаквал. Когато Лисе-Лоте поиска да се запознае с колегите му, той си представи, че някой път ще се отбие в службата му да го вземе в края на работния ден и тогава щеше да я представи на всички. След десет минути общи приказки щяха да си отидат. Щеше да е видяла всички. Мисията изпълнена.

Но цяла вечеря? Няколко часа?

— Малко ще е странно — каза той поради липса на по-добре обмислен аргумент.

— Защо да е странно? Виждате се всеки ден, и то от толкова години.

— Не общуваме по този начин — сви рамене Торкел.

— Могат да си доведат половинките, ако смяташ, че така ще е по-лесно — предложи Лисе-Лоте. — Само двама души допълнително. Или и Урсула си има някого?

Торкел се поколеба за момент.

Тук ставаше малко сложно. Никога не беше споменавал на Лисе-Лоте за връзката си с Урсула. Не му се беше удавал случай. В началото го обмисляше. Дали би трябвало да й каже? Но времето минаваше и той реши, че само ще се получи неловко.

Между другото, дълги години спях с една от колежките.

Такива работи не се казват, нали така?

Или пък се казват?

Тъй или иначе, премълча го.

И той не знаеше нищо за връзките на Лисе-Лоте след развода й. Но пък и тя едва ли се срещаше с бившите си всеки ден. Иначе би му казала.

— Не, мисля, че не, поне не е споменавала.

— Ами Себастиан? — попита Лисе-Лоте.

С него беше много, много по-просто.

— Не. Ако изобщо ще го правим, него няма да го каним — заяви твърдо Торкел.

— Но нали работи с вас?

— Понякога, но ако искаш приятна вечер, не го пускаш сред нормални хора.

— Мислех, че едно време сте били приятели.

Наистина, той не й беше казвал нищо друго за Себастиан в лично отношение. Само че бяха приятели и че работиха заедно дълги години. Говореше с уважение за професионалните му способности, но беше много пестелив на думи за него като човек.

— Бяхме, но той ясно показа, че това не означава нищо за него, освен ако не иска нещо от мен.

— От всичките ти колеги той ми е най-любопитен.

— Не ти трябва. С него няма да те запознавам.

Тя се вторачи в него. Мълчеше, но той виждаше по изражението й, че няма да остави нещата така.

— В колко ваши разследвания е участвал?

— Откакто „се завърна“? Това е шестото.

— За по-малко от две години.

— Да.

— Значи ще е твърде грубо да не го поканим.

— Той никога не би поканил нас на каквото и да било.

— Значи да паднем до неговото ниво?

Торкел изпусна дълбока въздишка и поклати глава. Предаде се. Как можеше да й откаже? Отговорът беше „никога“.

— Добре, но после ти ще си бъдеш виновна.

Тя се засмя и се наведе да го целуне.

Значи щяха да поканят бившата му любовница и Себастиан Бергман на вечеря.

Определено имаше неща, които би направил с по-голямо желание.

Например да му извадят зъб.