Сомая Дауд
Мираж (22)

21

През портите влязоха три тазалжитки — на коне, с дълги тъмносини роби и забулени лица. Две яздеха черни коне, но тази отпред, която слезе първа, водеше снежнобял жребец. Докато вървеше към нас, тя отдръпна булото и си свали тюрбана. Не обели и дума и за разлика от другите две жени, които останаха на конете, не носеше нито меч, нито украшения на кръста си.

С усилие на волята запазих самообладание, когато видях лицето й.

Тази млада жена изглеждаше точно като Масиния.

Трябва да беше съвсем малко по-възрастна от мен, но и значително по-висока. Слънчевите лъчи се отразяваха от тъмната й кожа и блещукаха по сребърните монети, които висяха от ушите й. Ситните къдрици на гъстата й коса бяха сплетени на единствена плитка, която започваше от темето й и се спускаше по гърба като дебело въже. Имаше два черни даана, по един на всяка буза, макар че короната на Дихиа не беше татуирана на челото й. От ъгъла на ухото й започваше белег, който се губеше някъде под челюстта.

Приликата между нея и Масиния беше също толкова безспорна, колкото тази между мен и Марам. Беше по-млада от повечето изображения на Масиния, но острите черти, решително свитите устни, свирепото изражение на лицето — приликата беше поразителна.

Фурат се наведе към ухото ми.

— Няма да те наранят — прошепна, после се отдалечи.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, когато си дадох сметка какво се случва. Слуховете за бунтовниците на Кадиз нахлуха в ума ми на ярки проблясъци: Масиния се е преродила и сега обединява бунтовниците. Не беше възможно, нали? А ето че все пак… Пред мен бе живото доказателство. Ето я самата нея — предводителката на бунтовниците. „Кръвта никога не умира“ — това не беше просто пословица. Такава беше истината.

Едва не се олюлях, когато ме удари новото прозрение. Фурат. Подбудите за решението й да се върне в Зияана изведнъж станаха кристално ясни. „Дълг“ — бе казала тя. Но не такъв, какъвто аз си бях помислила. Беше шпионин. Шпионин на страната на Масиния. Зави ми се свят само при мисълта за това. Но защо ме беше довела тук?

Момичето направи рязък жест с ръка и придружителките й обърнаха конете, включително белия жребец, и се отдалечиха. По лицето й се разля усмивка, сякаш нещо във външния ми вид я развеселяваше.

— Ела с мен — каза ми на кушаилски.

Явно беше, че е свикнала да й се подчиняват.

По-навътре в градината имаше маса, на която бяха оставени метално ковчеже и два малки бокала. Тя седна от едната й страна, като подви крака под себе си, а аз се настаних от другата. В ковчежето имаше настърган лед. Момичето напълни бокалите и ги остави между нас, за да се разтопи ледът, а после опря длани в масата с подчертано движение, сякаш ако направеше друго, щеше да се изложи на опасността да спре да се контролира.

— С това лице ли се роди? — попита ме.

Кушаилският й звучеше различно от моя — по-остро, по-гладко.

— Да — отвърнах аз с глас, натежал от шока.

Също като всичко останало в нея, и погледът, който ми отправи, беше остър и критичен. Може би това беше нейният начин, тазалжитският начин да открива слабостите в хората, с които се сблъскваше. А може би просто й беше трудно да повярва, че човекът срещу нея е двойник.

Тя се изсмя, когато вдигнах брадичка.

— Сигурно се чувстваш като голяма късметлийка, задето си се отървала от немотията.

Не успях да прикрия презрителните нотки в гласа си:

— Само глупак би желал да живее в Зияана. Клетката си е клетка, дори ако е направена от злато. Дори ако прави кожата на ръцете ми по-мека.

Тя се усмихна искрено и лицето й се преобрази — по-младо, по-лъчезарно, а даанът на лявата й буза се сви леко под трапчинката й.

— Никак не си глупава — каза и придърпа единия от бокалите към себе си. — На колко години си?

— Осемнайсет.

— А истинското ти име?

Все още бях настроена по-скоро подозрително към нея.

— Амани.

— Хубаво име — отвърна тя. — Майка ми ме е кръстила Аринаас, но останаха малцина, които ме наричат така. Бях на девет, когато майка ми разбра, че бунтовниците следят лагера ни през равнините. Можеш да се досетиш какво искаха.

— Преродена Масиния.

Тя вдигна бокала, сякаш потвърждаваше думите ми.

— Бяха видели белега на рамото ми и го бяха сметнали за знак, пратен от Дихиа.

Очите ми се разшириха от изненада. Нямаше как да говори за…

— Белега ли?

Тя остави бокала на масата и дръпна яката на робата си, докато не разкри по-голямата част от ключицата и рамото си. Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. Белегът започваше точно под гърлото й — като взрив от бели искри — и се простираше през рамото, където се разделяше на десетина тънки линии. Изглеждаше така, сякаш е избухнал като фойерверк и е обгорил плътта й. Не представляваше по-бледа тъкан или татуирани линии, а злато — лъскаво и блещукащо на фона на кожата й.

— И получиха ли бунтовниците онова, което искаха?

Тя вдигна вежда, а устните й се извиха развеселено.

— Майка ми не беше глупава. Знаеше какво ще стане — щях да оцелея може би година, докато те ме разнасят насам-натам да се хвалят с мен. А после ватийците щяха да ме открият и да ме екзекутират.

— Но сега…

— Казала им, че ако ги види да следят лагера ни отново, ще ги убие. А после отишла в Андала, точно след Чистката, за да види какво е прокудило отчаяните хора да търсят спасител чак на тази луна.

Не ми беше трудно да си представя какво е видяла. Независимо от това, че не си спомнях Чистката, помнех ясно онази година. Имах чувството, че майките в селото ни никога няма да спрат да ридаят. Сякаш стражата никога нямаше да си тръгне. Сякаш никога нямаше достатъчно храна, вода или пари. Последният оцелял брат на майка ми беше изчезнал заедно със семейството си.

— Какво стана, когато се върна?

— Свика останалите кралици на тазалжитите — отговори Аринаас, като срещна погледа ми. — И изготвили план. За остатъка от живота ми, бъдещето на света ни, съдбата на милиарди.

Новопоявилата се нежност на лицето й отново се смени със суровост. Гневът й сигурно я следваше непрекъснато, едва прикрит точно под повърхността, борейки се за въздух срещу целия натиск, който й оказваха като притежателка на това тяло. Знаех — о, Дихиа, колко добре знаех! — какво е да живееш така. Нито една от нас не беше искала да се роди с такова лице, с такъв белег, с такава съдба, но те просто бяха факт.

— Кажи ми — започна тя, — вярваш ли в Дихиа?

— Да — откликнах аз.

— Аз не бях толкова сигурна, че вярвам в него, когато бях на твоята възраст. Не можех да разбера защо съм се родила с лицето и белега на Масиния. Не се будя от сънища, в които виждам предишния си живот. Не притежавам нито търпението, нито далновидността й. „Заветът“ не ми разкрива таен смисъл, непознат на останалите. Имам само лицето й и през повечето време се чувствах така, сякаш ме наказват. Щом мълвата за мен се разпространи, хората започнаха да прииждат в лагера на майка ми в търсене на утеха, вяра или облекчение на страданията си, а аз не можех да им дам нищо от това.

Аринаас се беше втренчила разфокусирано в чашата, сякаш не виждаше нея, а момичето, което е била тогава — млада, озлобена и сама.

— Знаеш ли какво осъзнах тогава?

Поклатих глава.

— Няма значение дали действително съм Масиния — не повече, отколкото има значение дали ти действително си имперската принцеса.

— Не разбирам.

— Принцесите и пророчиците са способни на невероятни неща. Можем да раздадем справедливост на милиони. Можем да правим онова, което обикновените хора не могат.

И какво беше онова, което обикновените хора не можеха да правят? Сърцето ми туптеше лудешки, докато умът ми препускаше в търсене на онова, което тя смяташе, че ние — че аз можех да направя.

— Какво искаш от мен?

— Имаме нужда от шпионин в Зияана.

— Имате Фурат — казах аз с подозрителен глас.

— Фурат е братовчедка без титла, която не се ползва с благоволението на кралското семейство — каза Аринаас. — А ти си двойничка. Имаш достъп до места и информация, до които тя не може да достигне.

Не отговорих нищо. Нямаше нужда да говоря — тя знаеше на какъв риск ме излага с онова, което искаше от мен. Остави малка черна кутийка на масата между нас.

— В нея има комуникатор — неоткриваем за охранителната система на Зияана. Всичко, което искаме засега, е повече информация. Наблюдавай, вслушвай се, докладвай всичко важно.

— Всичко, което искате засега? — повторих, вперила поглед в кутията.

Мисълта за това ме изпълваше, както с въодушевление, така и със страх. Шпионажът не беше игра — знаех какво ще се случи, ако ме разкрият. Не можех да постъпя прибързано или глупаво, като се хвърля в нещо, без да обмисля последиците.

— Може да те призовем и към действия — поясни тя. — Това изисква задачата ни.

— Бунтът — поясних аз.

— Свободата — възрази тя.

Миг по-късно додаде, вгледана в очите ми:

— И така… Ще го направиш ли?

Колкото и детинско да беше, прииска ми се да можех да видя майка си. Исках да се допитам до нея за съвет, но още повече ми се искаше да мога да облегна чело на рамото й. Почти я виждах пред себе си, долавях аромата на розовата вода, с която пръскаше косата си понякога, почти различавах твърдо стиснатите й устни. Исках да усетя ръката й на рамото си така, както я бях усещала безброй пъти преди, исках да усетя лекото стисване, с което ми вдъхваше кураж.

Лицето на Аринаас изглеждаше като изваяно от камък. В нея нямаше място за слабост — не и щом беше оцеляла толкова дълго време. Не и щом беше прекарала живота си в бягство от слуховете и шепота, които водеха ватийците към нея. В нея имаше жар — неугасващ пламък, който щеше да погълне всеки, който дръзнеше да застане на пътя й. Това трябва да беше причината хората да продължават да я търсят и поддържат. Откритието, че не притежава спомените на Масиния, а само външния й вид, трябва да беше вдъхновило съмишлениците й. Това ме беше накарало неволно да се наведа към нея, сякаш бях безпомощна да устоя пред светлия маяк на надеждата, който гореше в цялото й същество.

Каквото и да бяха очаквали хората от нея, Аринаас беше използвала този пламък, за да се превърне в онова, което беше сега — човек, към чиято кауза си заслужава да се присъединиш.

Надежда. Извоювана с мъка, пропита с кръв — надежда, която не само осветяваше пътя й, но и изгаряше. Противоположна на онази, която хранех, докато още бях на Кадиз. Моята беше ярка, лъскава, отразяваше светлината като нощната луна. Безобидна и без собствена топлина. Можех ли да живея с мисълта, че никога не съм пристъпила по-близо към такъв пламък? Можех ли да съществувам в Зияана с мисълта, че съм избрала полуживота в сенките, че съм приела ужасяващата промяна, наложена на душата ми, вместо да се пресегна с две ръце към онова, което можеше да ми даде ново начало? Пламъкът на Аринаас можеше да обгори кожата ми и да счупи костите ми, но накрая щеше да ме възроди за нов живот, по-силна и неуязвима за опитите на останалите да изличат светлината ми.

Бях се молила за знак, за надежда, за някакъв смисъл от заточението си в Зияана. В отговор бях получила нещо, което дори не си бях представяла.

— Ще направя каквото поискате.

— Добре — каза Аринаас, сякаш го беше очаквала.

Протегна ръка, обърната с дланта нагоре, и след кратък миг на объркване осъзнах какво иска. Бях виждала само войници да се поздравяват или разделят с това ръкостискане. Пресегнах се към нея, положих ръка успоредно с нейната и я хванах за лакътя. Тя отвърна със същото.