Сомая Дауд
Мираж (20)

19

Обикалях нервно пред входа на крилото на двореца, където живееше вдовицата. Покоите й се намираха в противоположния край на Уздад, а стената на каньона им служеше за задни стени. За да влезеш, трябваше да минеш през огромна двойна врата, която отделяше цялото крило от останалата част от палата. Както повечето други неща в него, и тя беше много красива, но се открояваше заради рисунките, които я обрамчваха. Изобразяваха чифт теслити на пост, всеки протегнал едното си крило в знак на защита. Перата им блещукаха като скъпоценности в различни нюанси — зелено, червено, синьо, лилаво — а главите им бяха увенчани с бели пера.

Идрис се появи зад мен, тих като сянка, и ме улови за китката. Бях увила верижката на колието си около пръстите, без да се усетя, но дори това не беше в състояние да отвлече вниманието ми. Двамата продължихме да стоим мълчаливо, докато той разплиташе накита от пръстите ми. После каза тихо:

— Благодаря ти, че ще го направиш. Знам, че рискуваш много. Но нямаше да те моля за това, ако не беше важно.

Кимнах, без да вдигам глава.

— Зная. Но това не го прави по-малко… Все пак се тревожа.

Вдовицата не се изправи от стола си, когато влязохме, но Фурат го направи. Отпуснах се на една от възглавниците на пода и двамата с Идрис миг по-късно направиха същото. Вдовицата не отклони поглед от отворения прозорец, нито пък поздрави някого от двама ни.

Приликата на Иту бинт Зияд с внучката й, с мен самата, ме порази толкова, че не можех да проговоря. Ъгловатата й брадичка, широките устни, очите, обрамчени от бръчки. Приличахме си до такава степен, че можеше да бъде собствената ми баба.

Продължавах да се взирам в нея, когато тя вдигна очи и улови погледа ми. Трудно ми беше да не трепна, когато видях изражението й — възрастта и скръбта явно бяха оставили дълбокия си отпечатък върху нея и не можех да позная дали винаги изглежда по този начин, или само в присъствието на Марам. Не можех да си представя какво им е — нито на вдовицата, нито на принцесата. Едната беше принудена да се изправи очи в очи с доказателството, че не е успяла да защити народа си, а другата — с факта колко ясно вижда в нея баба й именно този провал.

— Я’бнати — поздрави ме тя на кушаилски. „Дете.“

Не бях сигурна какво ме подтикна да кажа думите на кушаилски, но направих именно това.

— Ваша Светлост Султана! Аз не съм Марам.

Фурат отскочи назад сякаш я бяха зашлевили. Сигурна бях, че никога не е чувала Марам да говори на кушаилски. Вдовицата само се облегна назад, а лицето й придоби спокойно, сериозно изражение. От мъката и умората нямаше и следа. Предполагах, че след войната не са останали много неща, които да са в състояние да я изненадат или да я накарат да покаже изненадата си.

— Коя си тогава? — попита ме на кушаилски.

— Двойничка, използвана за неин заместник.

Очите на вдовицата останаха втренчени в лицето ми. Гледаше ме замислено, сякаш преценяваше всяка моя черта една по една.

— Име?

— Амани, саидати.

— Кадизия? — попита най-накрая тя. „Кадизийка ли си?“

Кимнах колебливо. Устните на Султана трепнаха в усмивка.

— Брат ми отрасна на Кадиз — каза все още на кушаилски. — Местното наречие на кушаилския често изпуска съгласни, отне му години да се отърве от този навик. Аджи.

— „Ела“

Тя ми махна с ръка да се приближа и след като хвърлих поглед на Идрис, който ми се усмихна окуражително, се изправих и отидох да седна до нея. Усетих кожата на дланите й върху лицето си суха, а пръстените й — хладни.

— Колко необичайно! — каза, когато ме пусна. — Как стана така, че зае мястото на внучката ми?

Фурат ни следеше любопитно с поглед. Дадох си сметка, че не може да разбере какво си говорим, и минах на ватийски.

— Имперските дроиди нахлуха по време на навечерието на пълнолетието ми. — Усещах как намирам думите по-лесно, след като вече го бях разказвала веднъж. — Сканираха лицето ми, отвлякоха ме и ме затвориха в Зияана. Бях… бях обучена за двойничка на Марам, за да мога да заемам мястото й.

Вдовицата вдигна вежди.

— Мястото й ли?

Сведох поглед. Не исках да обиждам вдовицата, но тя вероятно знаеше каква ненавист буди у обикновените хора Марам.

— За нея не е безопасно да излиза навън — казах накрая.

— Народът я мрази — уморено се съгласи вдовицата. — Тъй като не си е дала труда да заслужи любовта им.

— Да, саидати.

— Ватийците не вдъхновяват особена обич — продължи тя. — Нито умеят да я получават, предполагам.

— Саидати?

— Заобикалките не са ни в кръвта — каза тя и долових частица от тона на Марам в резкия й глас. — С внучката ми сме отчуждени една от друга. Предполагам, че именно затова те е изпратила да дойдеш вместо нея, защото и за двете ни е трудно да се срещаме. И заради бунтовниците.

— Саидати?

— Бунтовниците, които според баща й имат нещо общо с мен.

Умората отново се беше прокраднала в гласа й. Чух онова, което остана неизречено: „Бунтовниците, с които не общувам“ Беше воювала срещу собствения си брат в гражданската война, но когато я погледнех сега, ми беше трудно да повярвам, че би избила малкото останали членове на семейството си.

Склоних глава. Какво можех да кажа? Нямаше как да я утеша. Марам неколкократно беше доказвала пред мен всички твърдения на вдовицата.

— Е — каза тя. — Разкажи ми за теб. Семейството ти?

— Още са на Кадиз — обясних. Тя наклони глава и зачака да продължа, затова допълних: — Майка ми и баща ми имат ферма там, обработват я заедно с братята ми.

— Повече от един?

Леката ми усмивка трепна.

— Двама — казах, вече с по-мрачен тон.

Липсваха ми във всеки миг от всеки ден — как иначе? За хиляден път отправих молитва Хуснаин да не е пострадал тежко през онази вечер в касбата. Всички да са добре.

— Аз съм най-малката — довърших.

— А, най-скъпото съкровище на баща ти, значи?

За пръв път от дълго време усетих на лицето ми да разцъфва широка усмивка.

— Може би — отговорих. — Аз съм му любимка. Много неща ни свързват.

— О?

— Преди окупацията беше ботаник. Учеше ме, преди… Е, преди.

Идрис стисна леко дланта ми под масата и се улових, че пак се усмихвам.

— Обичаше поезия също толкова, колкото и аз, и ме научи и на това, когато майка ми не гледаше.

Фурат издаде тихо възклицание под нос, но поклати глава, когато се обърнах към нея.

— С мен беше същото — каза вдовицата. — Брат ми приличаше на майка ми, а аз — на баща ми. Често ходехме на лов заедно.

Бузите започваха да ме болят, така широко се усмихвах.

— На Кадиз нямаме такъв обичай. Поне не и сега.

— Да, предполагам, че е така. Преди можехме да ловуваме тук, но сега свободата ми е ограничена… Ватийците отказват да ме допуснат до старите ни имоти на юг — каза тя и затвори очи за миг. — Имаше времена, в които не бих приела ничии забрани. Когато можех да отида където си пожелаех.

— Съжалявам, саидати.

Тя се усмихна.

— Спести си съжалението за младите и мъртвите, момиче. На мен няма да ми помогне.

Минутите се точеха, докато продължавахме да разговаряме. Мислех, че съм споделила всичко, което имах за разказване, с Идрис, но колкото повече въпроси ми задаваше вдовицата за семейството и приятелите ми, толкова повече неща имах да кажа. На свой ред я слушах, докато ми разказваше за детството и младостта си. Ясно беше, че я боли да говори за живота преди нашествието на ватийците, че радостта от спомените за добрите времена се вгорчава от мисълта, че никога повече нямаше да се върнат.

Беше… Няма думи, с които да опиша какво беше усещането да седя до нея и да разговаряме на кушаилски. Като че ли пак можех да вляза в собствената си кожа. Познавах това момиче, момичето, което се усмихваше и говореше за семейството си без мъка в гласа. Което се вслуша в мелодията на двора и позна песента. Което се смееше, когато някое момче се пошегуваше, за да я разведри.

Идрис изглеждаше по-спокоен, отколкото го бях виждала досега. Раменете му бяха отпуснати, непрекъснато се усмихваше на вдовицата и й сипваше още чай, без да го моли. Дали можеше да го прави, когато беше тук с Марам?

— Не съм те виждала да се усмихваш така от много време насам, братовчеде — отбеляза Фурат.

Той изхъмка нехайно.

— Не говори небивалици — отвърна. — Непрекъснато се усмихвам.

— Има усмивки — каза вдовицата, като вдигна чашата си с чай, — а има и усмивки.

Той вдигна рамене, но наведе глава.

— Каза, че името ти е Амани, нали така? — попита ме Фурат, а аз кимнах. — Теб ли видях на Заключителния бал, или братовчедка ми?

— Мен.

Тя се отдръпна назад, а очите й се разшириха леко.

— Можеш да ме смяташ за дълбоко впечатлена — засмя се тя. — Приличаше на Нейно кралско височество до мозъка на костите.

Ухилих се широко.

— Твоят братовчед не е съгласен.

Тя махна с ръка.

— Не всички се взираме за капани във всеки валс.

— Не всички имаме нужда да го правим — намеси се Идрис. — Но ти беше много добра, Амани. Почти не го вярвах, докато не подложи разказваческите ми умения на острата си критика.

— Не бъди толкова нетърпимо скучен тогава — отвърнах, като се опитах да потисна смеха си.

„Ако Хуснаин беше с мен, щеше да си изкара прекрасно“ — помислих си. Той обожаваше да се смее, и още повече когато го правеше на чаша чай и хубави ястия. А с Идрис биха се спогодили чудесно. Или поне на брат ми щеше да му е забавно да го взима на подбив за нескопосаните преводи и разкази.

Вдовицата ни наблюдаваше, най-после отпусната, а на лицето й беше изписана мека усмивка.

— Старият ти живот сигурно ти липсва много — деликатно каза Фурат. — Старото ти… аз.

— Трудно е. По-трудно от всичко, което предполагах, че ще ми се наложи да преживея — отговорих честно. Осъзнах, че не съм се чувствала така спокойна от навечерието на пълнолетието си. — В Уздад можах да си отдъхна.

— Заслужено — отбеляза Фурат. — Радваме се, че си тук с нас.

Вдовицата се изправи на крака, а старите й кости изпукаха тихо.

Идрис скочи и се пресегна за бастуна й, но тя махна с ръка да го спре.

— Не. Момичето. Амани. Отдавна не съм се разхождала в градината.

Принцът протегна бастуна към мен с усмивка. Усетих как ъгълчетата на устните ми неволно се повдигат в отговор. Когато станах и взех бастуна, той ме стисна за ръката.

— Благодаря ти — прошепна.

— Няма нужда от благодарности за онова, което е дадено доброволно.

— Доброволно, но не и лесно. Наясно съм с това.

За миг се втренчихме един в друг и пак ме обля топлина, нова и силна.

— Върви — каза той най-после. — Вдовицата те чака.