Иван Вазов
Възпоминания от Батак (разказ от едно дете)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 17 гласа)

Информация

Набиране
Диа Ангелова, Мартин Митов, Живко Иванов, студенти от Пловдивския университет
Източник
Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите… много е далече,

нямам татко, майка: ази съм сирак,

и треперя малко, зима дойде вече.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

 

Като ги изклаха, чичо, аз видях…

С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;

а пък ази плачех, па ме беше страх.

Само бачо Пеню с голям глас извика…

И издъхна бачо… А един хайдук

баба ми закла я под вехтата стряха

и кръвта потече из наший капчук…

А ази бях малък и мен не заклаха.

 

Татко ми излезе из къщи тогаз

с брадвата в ръцете и нещо продума…

Но те бяха много: пушнаха завчас

и той падна възнак, уби го куршума.

А мама изскочи, откъде; не знам,

и над татка фана да вика, да плаче…

Но нея скълцаха с един нож голям,

затова съм, чичо, аз сега сираче.

 

А бе много страшно там да бъдеш ти.

Не знам що не щяха и мен да заколат:

но плевнята пламна и взе да пращи,

и страшно мучеха кравата и волът.

Тогава побягнах плачешком навън.

Но после, когато страшното замина —

казаха, че в оня големи огън

изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

 

И черквата наша, чичо, изгоря,

и школото пламна, и девойки двесте

станаха на въглен — някой ги запря…

Та и много още дяца и невести

А кака и леля, и други жени

мъчиха ги два дни, та па ги затриха.

Още слушам, чичо, как пискат они!

и детенца много на маждрак набиха.

 

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?

Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.

Той пари с котела сбираше за тях;

но поп Трендафила с гвоздеи коваха!

И уж беше страшно, пък не бе ме страх,

аз треперех само, но не плачех веки.

Мен и други дяца отведоха с тях

и гъжви съдрани увиха на всеки.

 

Във помашко село, не знам кое бе,

мене ме запряха нейде под земята.

Аз из дупка гледах синьото небе

и всеки ден плачех за мама, за тата.

По-добре умирвах, но не ставах турка!

Като ни пуснаха, пак в Батак живях…

Подир две години посрещнахме Гурка!

 

Тогаз лошо време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха;

но нашето село, чичо, запустя,

и татко, и мама веки не станаха.

Ти, чичо, не си чул заради Батак?

А аз съм оттамо… много е далече…

Два дни тук гладувам, щото съм сирак,

и треперя малко: зима дойде вече.

 

Пловдив, 1881

Край
Читателите на „Възпоминания от Батак“ са прочели и: