Ерин Уот
Пясъчен замък

Глава 1
Рийд

— Къде беше между осем и единайсет тази вечер?

— От колко време спиш с приятелката на баща си?

— Защо я уби, Рийд? Ядоса ли те? Заплаши, че ще разкаже на баща ти за връзката ви ли?

Гледал съм достатъчно полицейски сериали, та да знам, че когато си в стая за разпит, държиш устата си затворена. Или това, или изричаш трите вълшебни думи:

— Искам адвоката си.

Именно това повтарям през последния половин час.

Ако бях непълнолетен, тези нещастници не биха си и мечтали да ми задават въпроси без присъствието на родител или адвокат. Но аз съм на осемнайсет и явно си мислят, че могат да ме подлагат на кръстосан разпит. Или пък че съм достатъчно глупав да отговоря на подвеждащите им въпроси в отсъствието на адвоката ми.

Изглежда, полицай Казънс и полицай Шмит не се интересуват от фамилното ми име. Незнайно защо намирам това за ободряващо. Цял живот минавам между капките, защото съм Роял. Ако направя беля в училище, баща ми надписва един чек и греховете ми са опростени. Откакто се помня, момичетата, желаещи да скочат в леглото ми, се редят на опашка, и то само за да се похвалят на всичките си приятели, че са били с Роял.

Не че искам момичетата да се редят за мен. Тези дни има само едно момиче, за което ме е грижа — Ела Харпър. И фактът, че видя как ме извличат от къщата с белезници, направо ме убива.

Брук Дейвидсън е мъртва.

Все още не мога да го повярвам. Платиненорусата златотърсачка на баща ми си беше съвсем жива по-рано днес, когато напуснах пентхауса. Но няма да разкривам това пред полицаите. Не съм идиот. Ще извъртят всяка моя дума.

Изнервен от мълчанието ми, Казънс стоварва двете си длани върху металната маса помежду ни.

— Отговаряй, дрисльо!

Под масата пръстите ми се свиват в юмрук. Налагам си да се успокоя. Това е най-неподходящото място да си изпусна нервите.

Партньорката му, тиха жена на име Тереза Шмит, го стрелва с предупредителен поглед.

— Рийд, не можем да ти помогнем, ако не ни сътрудничиш. А ние искаме да ти помогнем — казва тя с мек глас.

Повдигам вежда. Сериозно? Доброто и лошото ченге? Май и те са гледали същите сериали.

— Приятели, започвам да се чудя дали имате проблем със слуха или нещо подобно — отвръщам нехайно. — Вече поисках адвокат, това означава, че трябва да изчакате той да се появи, преди да зададете въпросите си.

— Имаме право да питаме, а ти да ни отговориш. Няма закон срещу това — пояснява Шмит. — Освен това можеш и доброволно да ни предоставиш информация. Ще задвижим процеса по-бързо, ако ни обясниш някои неща, например защо има кръв по тениската ти?

Боря се с желанието да притисна раната с ръка.

— Ще почакам, докато Халстън Гриър пристигне, но благодаря за уведомлението.

Тишина изпълва малката стая.

Казънс звучно стърже кътници. Шмит само въздъхва. След това и двамата полицаи избутват назад столовете си и напускат стаята, без да продумат.

Роял — 1.

Полиция — 0.

Макар и видимо да са се отказали от мен, пак им отнема доволно дълго време да изпълнят искането ми. През следващия един час седя сам в стаята и се питам как стигнах дотук. Не съм светец и никога не съм претендирал, че съм. Участвал съм в безброй сбивания. Безмилостен съм, щом се налага.

Но… не съм оня тип. Типът, когото извличат с белезници от собствения му дом. Типът, който трябва да гледа как страх изпълва очите на приятелката му, защото го натикват на задната седалка на полицейска патрулка.

До момента, в който вратата се отваря, вече ме е налегнала клаустрофобия и ме кара да бъда по-груб, отколкото е нужно.

— Доста време ти отне — казвам на адвоката на баща ми.

Петдесет и няколкогодишният мъж с посивяла коса е с костюм въпреки късния час. Усмихва се унило.

— Е, май някой е в добро настроение.

— Къде е баща ми? — настоявам и надзъртам зад рамото на Гриър.

— В чакалнята. Не може да влезе тук.

— Защо не?

Гриър затваря вратата и отива до масата. Оставя куфарчето си на нея и отваря златните закопчалки.

— Защото не е забранено родителите да свидетелстват срещу децата си. Привилегиите за неявяване като свидетел се отнасят само за съпрузи.

За първи път, откакто ме арестуваха, започва да ми се гади. Свидетелстване? Това няма да стигне до съда, нали? Тия ченгета докъде мислят да стигнат с тази глупост?

— Рийд, поеми дъх.

Стомахът ми се свива. Мамка му. Мразя да показвам дори и следа от безпомощност пред този човек. Аз не показвам слабост. Никога. Единственият човек, пред когото някога съм свалял гарда, е Ела. Това момиче има силата да разруши всичките ми бариери и наистина да ме види. Истинският аз, а не студеният, коравосърдечен задник, когото останалата част от света вижда.

Гриър изважда жълт бележник и златна писалка и се настанява на стола срещу мен.

— Ще се погрижа за всичко — обещава. — Но първо трябва да знам с какво си имам работа. От това, което успях да изкопча от главните разследващи полицаи по случая, разбрах, че имат запис от охранителна камера — как влизаш в апартамента на О’Халоран в осем и четиридесет и пет тази вечер. Същият запис показва и как излизаш двайсет минути по-късно.

Стрелкам поглед из стаята, търсейки камери или записващи устройства. Няма огледало, та едва ли ни наблюдават от някоя тъмна стаичка. Или поне се надявам да е така.

— Всичко, което обсъждаме тук, си остава между нас — уверява ме Гриър, забелязал бдителността ми. — Нямат право да ни записват. Поверителност между адвокат и клиент и тем подобни.

Бавно издишам.

— Да, по-рано бях в апартамента. Но не съм я убил.

Гриър кимва.

— Добре. — Нахвърля нещо в бележника си. — Да се върнем още по-назад. Искам да започнеш от началото. Разкажи ми за теб и Брук Дейвидсън. Нито една подробност не е несъществена. Трябва да знам всичко.

Преглъщам въздишка. Чудесно. Това ще е забавно.

Глава 2
Ела

Стаите на момчетата Роял са в южното крило, а апартаментът на баща им е от другата страна на имението, затова взимам остър десен завой след стълбите нагоре и профучавам през лъскавия дървен под към стаята на Истън. Не отговаря на лекото ми почукване. Кълна се, това момче може да проспи и ураган. Чукам по-силно. Отново не чувам нищо, отварям вратата и заварвам Истън проснат по лице на леглото.

Марширувам до него и го побутвам по рамото. Мънка нещо.

Разтърсвам го, паника се надига в гърлото ми. Как може все така дълбоко да спи? Как е проспал цялата врява, която току-що се разрази долу?

— Истън! — изкрещявам. — Събуди се!

— Какво има? — измърморва дрезгаво. — Мамка му, време за тренировки ли е?

Обръща се по гръб, издърпвайки завивката заедно със себе си и излагайки на показ много повече плът, отколкото ми се иска да видя. На земята е захвърлен анцуг, взимам го и му го мятам на леглото. Пада върху главата му.

— Стани — моля го.

— Защо?

— Защото небето се разпада!

— А? — премигва сънено.

— Нещата са много зле! — крясвам и се опитвам да си поема дъх, за да се успокоя. Не върши работа. — Просто ме изчакай в стаята на Рийд, ясно? — сумтя.

Сигурно долавя уплаха в гласа ми, защото, без да се бави и минута, се вдига от леглото. Виждам още един проблясък от гола кожа, преди да се втурна през вратата.

Вместо да отида в стаята на Рийд, спринтирам през широкия коридор към моята стая. Тази къща е невероятно голяма, невероятно красива, но всички в нея са ужасно объркани. Включително и аз.

Май наистина съм Роял.

Но не, не съм. Мъжът долу е живо доказателство. Стив о’Халоран. Моят, не особено мъртъв, баща.

Вълна от емоции ме залива и едва не парализира краката ми; на път съм да изпадна в истерия. Чувствам се ужасно, че го оставих долу. Дори не се представих, преди да се завъртя на пети и да хукна нагоре. Особено след като Калъм Роял стори същото. Беше така притеснен за Рийд, че само извика: „Не мога сега да се занимавам с това Стив, чакай ме тук“. Въпреки чувството за вина, избутвам Стив в малка кутийка в мислите си и я затварям със стоманен капак. Не мога в момента да се тревожа за него. Трябва да се съсредоточа върху Рийд.

В стаята си не губя време и тутакси изваждам раницата изпод леглото. Винаги я държа на леснодостъпно място. Разкопчавам я, виждам коженото портмоне с месечната сума, която получавам от Калъм, и въздъхвам от облекчение.

Отначало, когато се преместих тук, Калъм обеща да ми плаща по десет хиляди на месец, ако не се опитвам да избягам. Колкото и да мразех имението на Роял, скоро след това го обикнах. Напоследък не мога да си представя да живея другаде, бих останала тук дори и без да ми дава пари. Но тъй като години наред живеех без пари и по принцип съм доста недоверчива, така и не казах на Калъм да спре да ми плаща.

Сега съм признателна за това поощрение. В чантата има достатъчно в брой да се издържам с месеци, а може би и повече.

Нарамвам раницата и крача към стаята на Рийд; в това време Истън се появява в коридора. Тъмната му коса стърчи на всички посоки, но поне сега е с панталони.

— Какво, по дяволите, става? — настоява да узнае, докато влиза след мен в стаята на по-големия си брат.

Отварям вратите на стаята гардероб на Рийд, погледът ми хаотично се стрелка из широкото пространство. Откривам това, което търся, на нисък рафт в дъното на гардероба.

— Ела? — подканва ме Истън.

Не му отговарям. Намръщва се, като вижда как влача морскосин куфар по кремавия килим.

— Ела! Мамка му, ще ми кажеш ли нещо?

Мръщенето се превръща в ококорване, когато започвам да хвърлям дрехи в куфара. Тениски, любимия зелен суитчър на Рийд, джинси, няколко бели потника. Какво друго би му потрябвало… А, боксерки, чорапи, колан…

— Защо стягаш багажа на Рийд? — Истън почти крещи, острият му тон ме изважда от паниката.

Износената сива тениска в ръцете ми пада на килима. Сърцето ми изскача, критичността на ситуацията ме връхлита отново.

— Арестуваха Рийд за убийството на Брук — продумвам. — Баща ти е в полицейското управление с него.

Истън зяпва.

— Какво, по дяволите? — изругава. — Ченгетата са идвали, докато сме били на вечеря?

— Не, след като се върнахме от Вашингтон.

Всички, без Рийд, отидохме до Вашингтон за вечеря. Така правят Роял. Фрашкани са с пари и Калъм има няколко лични самолета на разположение. Вероятно и фактът, че притежава компания за проектиране на самолети, също помага, но все пак е твърде сюрреалистично. Летяхме от Северна Каролина до Вашингтон за вечеря — истинска лудост, присъща на богаташите. Рийд остана, защото го болеше раната от нападението.

Предната вечер го наръгаха на пристана и заяви, че е доста замаян от болкоуспокояващите, за да дойде с нас.

Но не е бил толкова замаян, та да иде да види Брук…

Боже. Какво е правил тази вечер?

— Стана преди десетина минути — добавям едва. — Не чу ли баща ти как крещеше на полицаите?

— Нищо не съм чул. Аз… уф… — срам се прокрадва в сините му очи. — Може и да съм изгълтал бутилка водка в Уейд. Прибрах се вкъщи и се проснах на леглото.

Нямам сили да му чета конско за пиенето. Проблемите на Истън с алкохола са сериозни, но в момента проблемът на Рийд с убийството е направо неотложен.

Свивам длан в юмрук. Ако Рийд сега бе тук, щях да го ударя, задето ме излъга и задето полицията го изведе.

Истън най-сетне нарушава оглушителната тишина.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Не. — Но колкото и уверено да го казах, вътрешно съм разбита.

Когато се върнахме от вечеря, видях, че шевовете на Рийд са се отворили и има кръв по корема. Но за всеки случай спестявам тези уличаващи подробности на Истън. Имам му доверие, обаче той рядко е трезвен. Най-важното е да предпазя Рийд, а кой знае какво би могло да излезе от устата на Истън, когато е пиян или напушен.

Преглъщам с мъка и отново се съсредоточавам върху задачата — да предпазя Рийд. Мятам още малко дрехи в куфара и го затварям.

— Не ми обясни защо стягаш багаж — казва Истън раздразнено.

— Ако ни се наложи да избягаме.

— Ние?

— Аз и Рийд. — Скачам на крака и изтичвам до шкафа за чорапите на Рийд. — Искам да съм подготвена, за всеки случай, ясно?

Единственото нещо, в което съм ненадмината — да съм подготвена за бягство. Не знам дали ще се стигне дотам. Може би Рийд и Калъм ще влязат и ще обявят: „Всичко е уредено! Свалиха обвиненията!“. Въпреки че може да не пуснат Рийд под гаранция или залог, или както там се нарича, и да не се върне изобщо вкъщи.

Ала в случай че нито едно от тези неща не се случи, искам да мога да напусна града на секундата. Раницата ми винаги е готова с всичко, от което имам нужда. Рийд обаче никога не прави планове за бъдещето като мен. Той е импулсивен. Невинаги мисли, преди да действа.

„Преди да убие?“

Оставям ужасната мисъл настрана. Не. Рийд не може да е сторил това, в което го обвиняват.

— Защо крещите? — сънен глас идва откъм вратата. — Чуваме ви чак от дъното на коридора.

Шестнайсетгодишните близнаци Роял влизат в стаята. Всеки е със завивка около кръста. Никой ли в това семейство не носи пижама?

— Рийд е убил Брук — обяснява Истън на братята си.

— Истън! — избухвам.

— Какво? Не ми ли е позволено да уведомя братята ми, че другият ни брат е бил арестуван за убийство?

Сойер и Себастиан пуфтят.

— Сериозно ли? — пита Сойер.

— Ченгетата го отведоха преди малко — прошепвам.

Истън изглежда малко нервен.

— Само казвам, че не биха го направили, ако нямаха доказателства срещу него. Може това да е заради… — очертава кръг около стомаха си.

Близнаците премигват недоумяващо.

— Какво? Заради бебето? — обажда се Себ. — Какво му пука на Рийд за демонското изчадие на Брук?

Мамка му. Забравих, че близнаците не са просветени. Знаят, че Брук беше бременна, всички присъствахме на ужасното оповестяване, но нищо не подозират за другото й изявление.

— Брук заплаши, че ще разпространи, че Рийд е бащата на детето — признавам.

Два чифта еднакви сини очи се опулват.

— Не е той — отсичам твърдо. — Спал е с нея само няколко пъти, и то преди повече от шест месеца. Бременността й не беше напреднала.

— Както и да е — Себ свива рамене. — Значи казваш, че Рийд е надул корема на невръстното гадже на татко и се е отървал от нея, защото не иска един малък Рийд да тича наоколо?

— Не е негово! — крясвам.

— Значи наистина е на татко? — пита Сойер.

— Мисля, че не — колебая се.

— Защо не?

— Защото…

Ох. Тайните в това семейство биха изпълнили половината океан. Но на мен вече ми писна да ги пазя. Досега това никому не е помогнало.

— Направил си е вазектомия.

— Татко е споделил това с теб? — Себ присвива очи.

Кимвам.

— Спомена, че го е направил, след като вие момчета сте се родили, защото майка ви е искала още деца, но не е трябвало да има повече по някаква медицинска причина.

Близнаците се споглеждат, общувайки безмълвно.

Истън потърква брадичка.

— Мама винаги е искала момиче. Често говореше за това; смяташе, че едно момиче би ни придало повече мекота. Но според мен момичетата не ме правят по-мек — извива устни той.

Гняв се надига в гърлото ми. Естествено, че Истън ще направи сексуален намек. Винаги го прави.

Сойер прикрива смеха си зад дланта си, а Себ се ухилва широко.

— Да предположим, че и Рийд, и татко казват истината — кой е бащата на детето тогава?

— Може пък да няма? — предполага Истън.

— Трябва да има — настоявам. Нито Рийд, нито Калъм се усъмниха в твърдението на Брук, че е бременна, следователно трябва да е истина.

— Не е задължително — възразява Истън. — Може да е лъгала. Вероятно е намислила да направи фалшив спонтанен аборт, след като се омъжи за баща ни.

— Извратено, но възможно — кима Себ, очевидно съгласен с предположението.

— Защо смяташ, че Рийд не я е убил? — пита ме Истън, любопитство присветва в сините му очи.

— А ти защо мислиш, че е способен на това? — контрирам го аз.

Той свива рамене и извръща очи към близнаците, вместо към мен.

— Ако е заплашила семейството, има вероятност. Може да са се скарали и да е станал инцидент. Има много обяснения.

Гаденето в стомаха ми е на път да изригне. Картината, която Истън така нехайно описва, е… възможна. Шевовете на Рийд бяха се отворили. Имаше кръв по себе си. Ами ако…

— Не — отказвам сподавено. — Не го е направил. И не искам повече да го обсъждаме. Невинен е. Точка по въпроса.

— Тогава защо се стягаш да напуснеш града?

Тихият въпрос на Истън увисва в стаята. Преглъщам болезнен стон и разтърквам очи с двете си ръце. Прав е. Част от мен вече е решила, че Рийд може и да е виновен. Нали затова съм приготвила куфара му и раницата си?

Тишината се проточва, докато чуваме шум от стъпки някъде под нас. Тъй като Роял нямат прислуга, която да живее с тях, момчетата мигом застават нащрек, долавяйки признаците на живот долу.

— Това входната врата ли беше? — пита Себ.

— Върнаха ли се? — чуди се Сойер.

Прехапвам устна.

— Не, това не беше вратата. Беше…

Гърлото ми се стяга. Боже. Стив. Как можах да го забравя?

— Това беше? — подканва Истън.

— Стив — довършвам.

Всички се кокорят към мен.

— Стив е долу. Появи се на вратата точно когато отвеждаха Рийд.

— Стив — повтаря Истън, леко смаян. — Чичо Стив?

— Мъртвият чичо Стив? — Себастиан издава грачещ звук.

Стисвам зъби.

— Не е мъртъв. Но прилича на Том Ханкс в „Корабокрушенецът“. Без волейболната топка.

— За бога. — Истън тръгва към вратата, но аз го хващам за китката и се опитвам да го издърпам. Нямам физическата сила да го направя, но допирът го спира.

Обръща глава към мен, за да види изражението ми.

— Не искаш ли да слезеш да поговориш с него? Това е баща ти, Ела.

Паниката ми се завръща с цялата си тежест.

— Не. Той е просто някакъв тип, който е надул корема на майка ми. Не мога сега да се занимавам с него. Аз… — преглъщам отново. — Май не осъзнава, че съм му дъщеря.

— Не си му казала? — възкликва Сойер.

Бавно поклащам глава.

— Може ли един от двама ви да иде долу и… Не знам… да го заведе в някоя гостна или нещо от сорта?

— Аз ще ида — приема Себ.

— Идвам с теб. Трябва да видя това — приглася брат му.

Близнаците се надбягват до вратата и аз подвиквам след тях:

— Момчета, не издавайте нищо за мен. Сериозно, не съм готова за това. Да изчакаме да се върне Калъм.

Близнаците отново разменят един от онези погледи, в които се води разговор за секунда.

— Разбира се — уверява ме Себ, а после изчезват, галопирайки по стълбите да поздравят неумрелия си чичо.

Истън се приближава до мен. Погледът му попада на куфара до гардероба. Тутакси хваща ръката ми и вплита пръсти в моите.

— Няма да бягаш, сестричке. Би трябвало да знаеш, че това е глупаво.

Гледам преплетените ни пръсти.

— Аз съм беглец, Ийст.

— Не. Ти си борец.

— Мога да се боря за другите. За майка ми, за Рийд, за теб, но… Когато проблемът чука на моята врата, не мога да се справя. — Хапя още по-силно долната си устна. — Защо Стив е тук? Трябваше да е мъртъв. И как можаха да арестуват Рийд? Ами ако наистина влезе в затвора? — гласът ми трепери неудържимо.

— Няма. — Ръката му се затяга около моята. — Рийд ще се върне, Ела. Татко ще се погрижи за всичко.

— Ако не може?

— Ще се справи.

Ами ако не може?

Глава 3
Ела

След безсънна нощ се озовавам в стаята за почивка с изглед към предния двор. Дълга тапицирана табуретка е сгушена под огромното, запълнено от прозорци пространство, заемащо лицевата страна на къщата. Мятам се на нея и се взирам в кръговидната алея за коли. Телефонът е в скута ми, но и звук не е издал — нито през нощта, нито тази сутрин. Няма обаждане или съобщение. Нищо.

Въображението ми се развихря, съчинява какви ли не сценарии. Той в килия. Той в стая за разпит. Китките и глезените му са вързани. Ченге го пребива, защото не отговаря на въпросите. Трябва ли да седи в затвора, докато дойде време за делото? Нямам представа как работи всичко това с арестуването, повдигането на обвинения и процеса.

Знам само, че колкото по-дълго Рийд и Калъм ги няма, толкова повече се обезсърчавам.

— Добро утро.

Едва не падам от табуретката, чувайки непознатия мъжки глас. За момент решавам, че някой е нахлул с взлом в къщата или че полицаите са се върнали, за да направят обиск. Извръщам се към вратата и виждам Стив О’Халоран.

Обръснал е брадата си, носи панталон и пуловерче с поло яка. Така не прилича толкова на бездомник, а повече на бащите на учениците в „Астор Парк“, частното училище, в което братята Роял и аз ходим.

— Ела, нали? — На лицето му е изписана колеблива усмивка.

Кимвам рязко, обръщам телефона с екрана надолу и отново отправям взор към прозореца. Не знам как да се държа с него.

Снощи се скрих в стаята си, докато Истън и близнаците се погрижиха за Стив. Представа нямам какво са му разказали за мен, но явно не знае коя съм и не помни писмото от мама, преди да замине на пътешествието с делтапланера, на което се предполагаше, че е загинал.

Истън се отби в стаята ми да ми каже, че са настанили Стив в зелената гостна стая. Дори не знаех, че има зелена гостна, нито къде се намира.

От надигащото се у мен безпокойство ми се ще да избягам и да се скрия. Аз и сега се крия. Но той все пак ме откри, а да се срещна с баща си, ми се вижда по-страшно от борба със сто зли момичета в училище.

— Е, Ела. Малко съм объркан.

Стряскам се близостта на гласа му. Хвърлям поглед през рамо и виждам, че вече е на около метър от мен.

Забивам пети в табуретката и се опитвам да не мърдам. Той е просто човек. Две ръце, два крака. Човек, получил писмо от умираща жена за отдавна изгубената му дъщеря, и вместо да издири жената и детето, отива на приключение. Такъв човек.

— Чу ли ме? — Изглежда още по-озадачен, сякаш се чуди дали го пренебрегвам, или имам проблеми със слуха.

Хвърлям отчаян поглед към вратата. Къде е Истън? И защо Рийд още не се е прибрал? Ами ако никога не се върне?

Едва не се задавям от паниката, надигаща се в гърлото ми.

— Чух те — най-сетне продумвам.

Стив се приближава още. Подушвам сапуна или шампоана, който е използвал сутринта.

— Не знам какво очаквах снощи, като слязох от таксито, но… Със сигурност не беше това — казва иронично. — Доколкото разбрах от Ийст, Рийд е арестуван.

Кимвам рязко отново. Не знам защо, но това, че нарича Истън „Ийст“ ме дразни. Според мен не е редно непознат да го нарича с галеното му име.

„Той не е непознат. Познава ги, откакто са се родили!“

Преглъщам. Да, май е така. Ако някой тук е непознат за Роял, то това съм аз, а не Стив о’Халоран. Май веднъж Калъм сподели с мен, че Стив е кръстник на всичките му момчета.

— Но никой не сметна за нужно да ми обясни ти коя си. Знам, че доста време ме нямаше, но открай време домът на Роял е ергенско обиталище.

Тръпки ме побиват. Не. Боже, не. Не мога да водя този разговор точно сега. Ала светлосините очи на Стив изучават лицето ми. Чака отговор и знам, трябва да му дам нещо.

— Калъм е мой попечител.

— Калъм, попечител… — повтаря недоумяващ.

— Да.

— Кои са родителите ти? Приятели на Калъм? Познавам ли ги? — подпитва той донякъде себе си.

Облива ме притеснение, но, за щастие, не се налага да отговоря, защото внезапно виждам черен линкълн да паркира на алеята.

Върнаха се!

Скачам от табуретката и стигам до салона за гости точно за две секунди. Изтощеният Калъм и също толкова съсипаният Рийд влизат, но и двамата спират, когато ме виждат.

Рийд се обръща. Ясните му сини очи бавно намират моите и не помръдват от тях.

Сърцето ми затихва, а после започва да прескача. Безмълвно се спускам към него.

Улавя ме, заравя едната си ръка в косата ми, а с другата обгръща кръста ми. Притискам се в него, сливам гърди с неговите и бедра с бедрата му, сякаш мога да го опазя само с прегръдка.

— Добре ли си? — прошепвам, склонила глава на лявата му гръд.

— Добре съм — гласът му е нисък и пресипнал.

— Уплаших се. — Сълзи парят очите ми.

— Знам. — Дъхът му ме облъхва. — Всичко ще е наред. Обещавам. Да се качим горе и ще ти обясня какво става.

— Не — отсича бързо Калъм, чувайки думите на Рийд. — Нищо няма да обясняваш, освен ако искаш да направиш Ела свидетел.

Свидетел? О, Боже. Полицията разпитва свидетели, а Рийд ме залъгва, че всичко е наред?

Още нечий стъпки ехтят зад нас. Рийд ме пуска и се опулва при вида на високия рус мъж, който влиза в салона.

— Чичо Стив? — изтърсва.

— Рийд — Стив кимва.

Калъм се завърта към баща ми.

— Стив, Боже, забравих, че се появи. Мислех, че съм сънувал. — Извръща поглед към мен. — Запознахте ли се?

Кимам енергично и отварям широко очи, опитвайки да му подскажа, че не искам цялата работа „баща-дъщеря“ да излезе наяве. Калъм свъсва вежди, но Стив отвлича вниманието му.

— Тъкмо се опознавахме, преди да пристигнете — казва той. — И не, не си сънувал. Оцелях.

Двамата мъже се споглеждат. После пристъпват напред и си разменят мъжка прегръдка с няколко приятелски потупвания по гърба.

— Ех, приятно е да си у дома — признава Стив на стария си приятел.

— Как така си тук? — отвръща Калъм, втрещен. — Къде, по дяволите, беше последните девет месеца? Похарчих пет милиона за издирване и спасителна мисия — добавя той, малко ядосан, но и развълнуван.

— Дълга история — отвръща Стив. — Защо не идем да седнем някъде и ще те осветля?

Тропот по стълбите го прекъсва. Тримата най-млади братя Роял се появяват на площадката на втория етаж, сините им погледи тутакси застиват върху Рийд.

— Казах ти, че ще се върне! — грачи Истън, взимайки по две стъпала. Косата му е рошава и е само по боксерки, но това не го спира бързо да прегърне Рийд. — Как си, братле?

— Добре — изръмжава Рийд.

Сойер и Себастиан заобикалят групичката и се втренчват в баща си.

— Какво стана в управлението? — пита Сойер.

— Какво ще стане сега? — приглася Себ.

Калъм въздиша.

— Вдигнах един приятел, съдия, от леглото; дойде сутринта да определи гаранция за Рийд. Утре трябва да занеса паспорта на Рийд на съдебния деловодител. А дотогава — чакаме. Може да ти се наложи да поостанеш тук, Стив — казва на баща ми. — В дома ти в момента се води разследване, там е местопрестъплението.

— Защо? Да не би някой най-сетне да е видял сметката на любимата ми съпруга? — пита Стив сухо.

Извръщам се, стъписана. Съпругата на Стив, Дейна, е наистина ужасна, отровна жена, но не мога да повярвам, че се шегува по този начин.

Калъм също е слисан, защото му отвръща остро.

— Това не е за шеги, Стив. Но не, Брук е мъртва. А Рийд е несправедливо обвинен, че е замесен в убийството й.

Пръстите на Рийд се стягат около моите.

— Брук? — веждите на Стив се вдигат до косата му. — Как се е случило?

— Травма на главата — отговаря Рийд хладно. — И не съм го направил.

Калъм поглежда гневно сина си.

— Какво? — ръмжи Рийд. — Това са фактите и не се притеснявам от тях. Снощи се появих там, след като Брук ми звънна. Всички бяхте заминали, пък и се чувствах добре, затова отидох. Скарахме се. Тръгнах си. Беше нещастна, но жива. Това е историята.

„Ами шевовете ти? — искам да изкрещя. — Ами кръвта, която видях по корема ти, когато се прибрах?“

Думите засядат в гърлото ми и се закашлям. Всички се вторачват в мен, а после Истън се обажда:

— Добре, ако това е историята, аз ще се придържам към нея.

— Не е история, а истината — погледът на Рийд потъмнява.

Истън кимва.

— Както споменах, ще се придържам към нея, братле. — Поглежда новодошлия между нас. — И бездруго предпочитам по-скоро да чуя за приключението на чичо Стив. Да се върнеш от мъртвите? Жестоко е.

— Да, не пожела да ни разкаже снощи — негодува Себастиан и извръща очи към баща си. — Искаше да те изчакаме.

Калъм отново въздиша.

— Защо не идем в кухнята? Имам нужда от чаша кафе.

Всички тръгваме след главата на семейство Роял към огромната, модерна кухня, в която се влюбих още щом се нанесох. Докато Калъм се отправя към кафемашината, ние се събираме около масата. Наместваме се, сякаш е обичайна неделя, а не неделята след ареста на Рийд за убийство и след като мъртвец се вдигна от морето и почука на вратата.

Не е за вярване. Нищо не разбирам. Нищичко.

Рийд седи до мен; сложил е ръка на бедрото ми, макар да не съм сигурна мен ли успокоява, или себе си. А може би помага и на двама ни.

Истън се настанява на мястото си и незабавно се залавя за работа.

— Та, ще ни кажеш ли най-сетне как така не си умрял? — пита той баща ми.

Стив се усмихва безизразно.

— Така и не разбрах дали това ви радва, или не.

„Нито едното, нито другото“, едва не се изпускам. Но успявам да се сдържа и не правя коментар. Ала истината е, че появата на Стив е най-вече объркваща. И може би и малко страшничка.

— Радваме се — отвръщат близнаците в един глас.

— Естествено — съгласява се Истън.

— Как така си жив? — този път е Рийд. Гласът му е остър, движи ръка утешително на бедрото ми, сякаш знае, че съм пред нервна криза.

— Не знам какво и дали изобщо Дейна ви е разказвала нещо за малката ни екскурзийка — Стив се обляга на стола.

— Летели сте с делтапланер и сбруите са отказали — пояснява Калъм. Слага пред Стив чаша кафе, после сяда и отпива от своята. — Дейна е успяла да отвори аварийния си парашут. Ти си паднал в океана. Четири седмици търсиха тялото ти.

Крива усмивка се изписва на лицето на Стив.

— И само пет милиона казваш, а? Да не ти се досвидя, старче?

Калъм не намира това за забавно. Лицето му става по-каменно и от скала.

— Защо не се прибра направо вкъщи, след като са те спасили? Изминаха девет месеца, за бога.

— Защото ме спасиха едва преди няколко дни — Стив прекарва трепереща ръка по челюстта си.

— Какво? — Калъм е слисан. — Тогава къде, по дяволите, беше всички тези месеци?

— Не знам дали е от болестта, или от недохранването, но някои моменти ми се губят. Бях изхвърлен на брега на Тави — миниатюрен остров на около триста и двайсет километра източно от Тонга. Бях обезводнен и седмици наред губех съзнание и се съвземах. Местните се погрижиха за мен и щях да се върна по-рано, но се оказа, че единственият начин да се махнеш от оня остров е с рибарска лодка, която идва два пъти годишно, за да търгува с островитяните.

„Баща ти говори“, подсказва ми мозъкът ми. Оглеждам лицето му, за да открия наши общи черти, но не откривам нищо, освен цвета на очите ни. Наследила съм чертите на мама, нейната фигура и коса. Аз съм по-младата синеока версия на Маги Харпър, но тя вероятно не е направила впечатление на Стив, защото той май не си я спомня.

— Островитяните събират яйцата на вид чайка, които се предлагат като деликатес в Азия. Рибарската лодка ме закара до Тонга, където с много молби си проправих път към Сидни. — Отпива глътка кафе, а после прави изказването на века. — Цяло чудо е, че съм жив.

— Кога стигна до Сидни? — пита Себастиан.

Татко свива устни, замислен.

— Не помня. Може би преди около три дни?

— И не ти хрумна да ни се обадиш и да ни кажеш, че си жив? — сопва се Калъм.

— Трябваше да се погрижа за някои неща — отвръща Стив лаконично. — Знаех, че ако ти звънна, ще пристигнеш с първия полет, а не исках да се отклонявам от търсенето на отговори.

— Отговори? — повтаря Рийд, тонът му е по-остър отпреди.

— Исках да намеря водача на експедицията с делтапланера, както и вещите си. Бях оставил паспорт, портмоне и дрехи.

— Откри ли го? — Истън също е погълнат от историята. Като всички нас.

— Не. Водачът е изчезнал преди месеци. Стигнал до задънена улица, се отправих към Американското посолство. Те ме докараха дотук. Идвам направо от летището.

— Добре че не си отишъл в дома си — отбелязва мрачно Калъм. — Можеше и теб да арестуват.

— Къде е жена ми? — подпитва Стив мнително. — Тя и Брук са като сиамски близнаци.

— Дейна е още в Париж.

— Какво са правили там?

— С Брук бяха на пазар — Калъм прави пауза. — За сватбата.

— Кой глупак е попаднал в капана й? — пръхти Стив.

— Този тук — Калъм сочи към себе си.

— Шегуваш се.

— Беше бременна. Мислех, че детето е мое.

— Но ти нали си направи ваз… — Стив спира и оглежда всички ни, за да провери дали някой е доловил гафа.

— Вазектомия? — довършва Истън.

Калъм впива очи в мен, а после поглежда сина си.

— Знаеш за това?

— Казах им — вирвам брадичка. — Има много тъпи тайни в тази къща.

— Съгласен съм — обявява Стив и заковава сините си очи в мен. — Калъм — казва, без да отмества поглед, — отговорих на всичките ти въпроси, та може би ще благоволиш да отговориш и на един мой. Коя е тази прекрасна млада дама?

Рийд стисва бедрото ми. Усещам топката в стомаха си като циментена тухла, но рано или късно истината ще излезе наяве. По-добре да е сега.

— Не ме ли позна? — питам с лека усмивка. — Аз съм твоята дъщеря.

Глава 4
Ела

Стив о’Халоран едва ли е от хората, които можеш да свариш неподготвени. Истински ужас е сковал тялото му и е погълнал изражението му.

— Моята… — думите му заглъхват и се обръща към Калъм за… помощ? Подкрепа? Не съм сигурна.

За човек, който с лека ръка изразява съмнение, че някой може да е „видял сметката“ на жена му, май не в състояние да се справи с по-малко драматичното откровение, че седи на една маса с детето си.

— Дъщеря — довършва внимателно Калъм.

Стив примигва няколко пъти.

— Помниш ли писмото, което получи, преди да заминете на пътешествието с Дейна? — подсеща го Калъм.

Стив бавно поклаща глава.

— Писмо… От кого?

— От майката на Ела.

— Маги — пояснявам с пресипнал глас. Винаги, когато се сещам за майка си, ме боли сърцето. — Запознали сте се с нея преди осемнайсет години, когато си излязъл на суша с „морските тюлени“. Двамата сте… ами…

— Са се забили. Търкаляли са се в сламата. Танцували са мамбо в хоризонтално положение — допуска Истън.

— Майката на Ела е забременяла — поема Калъм, преди синът му да е изрекъл хилядите неуместни думи, дето са на върха на езика му. — Опитала се е да те открие, докато е била бременна, но безуспешно. Когато й открили рак, изпратила писмо до някогашната ти военна база с надеждата, че ще намерят начин да се свържат с теб. И са те намерили. Получи писмото преди девет месеца, точно преди да заминеш.

Стив отново примигва. След секунди очите му отново фокусират и той се взира съсредоточено в мен. Любопитен. Доволен.

Свивам се на стола ми, а Рийд гали утешително крака ми. Знае, че мразя да съм в центъра на вниманието, а точно в този момент всички ме зяпат.

— Ти си дъщеря на Маги — повтаря с удивление, но и с интерес. — Тя е починала?

Кимам, защото буцата в гърлото ми е твърде голяма, та да говоря.

— Ти си… моя дъщеря — изнизва бавно думите, сякаш да усети вкуса им.

— Да — успявам да изрека.

— Леле. Ами. Добре. — Прекарва ръка през дългата си коса. — Аз… Май имаме много за какво да си говорим, а? — тънка усмивка извива устните му.

Искра на тягост пламва в стомаха ми. Не съм готова за това. Не знам какво да кажа на този мъж, нито как да се държа с него. Семейство Роял познава Стив от години, но за мен е непознат.

— Май да — измънквам, свела поглед към ръцете си.

— Но това може да почака. Когато се настаниш — смилява се Калъм над мен.

Стив поглежда стария си приятел.

— Предполагам, че няма да имаш нищо против да остана тук, докато оправят апартамента ми?

— Разбира се, че не.

Безпокойството ми ескалира. Не може ли да иде на хотел или някъде другаде? Да, имението на Роял е огромно, но мисълта да живея с доскоро смятания за мъртъв баща ме напряга.

Но защо? Защо не прегръщам този мъж и не благодаря на Бога, че е жив? Защо не съм развълнувана от възможността да го опозная?

„Защото е непознат.“

Това е единственият логичен отговор в момента. Не познавам Стив о’Халоран, а не ме бива да допускам нови хора до себе си. Прекарах цялото си детство, местейки се от едно място на друго, стараех се да не се сближавам с никого, защото знаех, че мама отново ще стегне багажа ни и ще трябва да се сбогувам.

Когато пристигнах в Бейвю, нямах намерение да завързвам каквито и да е връзки. Ненадейно обаче се озовах с най-добра приятелка, гадже, доведени братя, които обожавам, и мъж — Калъм, който въпреки недостатъците си се превърна в нещо като баща за мен.

Не знам къде се вписва Стив. И не съм готова да го измисля.

— Така ще се опознаем с Ела на нейна територия — съгласява се Стив и си давам сметка, че ми се усмихва.

И аз издокарвам усмивка.

— Готино.

„Готино ли?“

Рийд ощипва бедрото ми закачливо, поглеждам го и виждам как едва сдържа смеха си. Да. Май Стив не е единственият стъписан в момента.

За щастие, разговорът скоро преминава към „Атлантик Авиейшън“, бизнеса на Калъм и Стив. Забелязвам, че Стив не се интересува от подробностите — някакъв проект, който и двамата бегло споменават. Веднъж Калъм ми разказа, че често работят за правителството. И така, двамата мъже се оттеглят в офиса на Калъм да обсъдят финансовия отчет на компанията от последните четири месеца.

Оставаме сами с момчетата. Оглеждам лицата им, за да разбера дали и те са толкова стъписани, колкото и аз.

— Това е странно, нали? — ломотя, след като никой не продумва. — Та той току-що се върна от мъртвите.

— Казах ти, че чичо Стив е играч — свива рамене Истън.

Сойер се киска.

Поглеждам разтревожено Рийд.

— Ще трябва ли да се преместя при него и Дейна?

Това отрезвява кухнята.

— Няма начин — отсича тутакси Рийд. Ниско и категорично. — Баща ми е твоят настойник.

— Но Стив ми е баща. Ако той иска да живея с него, ще се наложи да го сторя.

— Няма. Начин.

— Няма да стане — съгласява се Истън. Дори и близнаците кимат в знак на съгласие.

Топлина се разлива в гърдите ми. Понякога все още ми е трудно да повярвам, че в началото, когато се нанесох, се мразехме. Рийд бе решен да ме унищожи. Братята му все ми се подиграваха или ме пренебрегваха. Всеки ден си мечтаех да избягам.

А сега не мога да си представя семейство Роял да не е част от живота ми.

Нова вълна на безпокойство свива стомаха ми, когато се сещам къде е прекарал нощта Рийд. Има вероятност той да престане да бъде част от живота ми, ако полицията наистина смята, че той е убил Брук.

— Да се качим горе — изричам с треперещ глас. — Искам да ми разкажеш всичко, което се случи в участъка.

Рийд кимва и се изправя безмълвно. Истън също се надига, но Рийд вдига ръка.

— Ще ти разкажа по-късно. Нека първо поговоря с Ела.

Истън сигурно съзира паниката, изписана на лицето ми, защото за първи път в живота си прави това, което му е казано.

Преплитам пръсти с тези на Рийд и се качваме по задните стълби към втория етаж. Щом пристигаме в стаята ми, веднага заключва, а после ме притегля в обятията си.

Преди да мигна, устните му са върху моите. Целувката е възбуждаща, отчаяна, с много език. Мислех, че съм твърде изморена да усетя друго, освен… ами… умора, но цялото ми тяло се стяга и пулсира, докато опитните устни на Рийд ме подтикват към блаженството.

Ръмжа в знак на протест, когато прекъсва, и той се хили.

— Мислех, че ще говорим — припомня ми.

— Ти си този, който ме целуна — мърморя. — Как да се съсредоточа върху разговор, когато езикът ти е в устата ми?

Притегля ме на леглото. Миг по-късно сме сгушени, всеки легнал настрани с лице към другия; краката ни са преплетени.

— Беше ли те страх? — шепна.

— Не особено — чертите на красивото му лице се смекчават.

— Арестуваха те за убийство — отбелязвам изтерзано. — Мен би ме било страх.

— Никого не съм убил, Ела. — Пресяга се и погалва с пръсти бузата ми. — Кълна ти се, Брук беше жива, когато си тръгнах от пентхауса.

— Вярвам ти.

И наистина е така. Рийд не е убиец. Има си кусури, и то много, но никога не би посегнал на нечий живот.

— Защо не ми каза, че си ходил там? — питам с глас, изпит от болка. — Какво ти каза Брук? И кръвта по теб…

— Отвориха се шевовете ми. Не излъгах за това. Сигурно е станало, докато съм карал към къщи, понеже докато бях там, не кървях. И не ти казах, защото, когато се прибра, бях надрусан с болкоуспокояващи, а после започнахме да се закачаме… — въздиша. — Разсеях се. Пък и, честно казано, цялата случка не ми се струваше важна тогава. Щях да я спомена на сутринта. На лицето му е изписана искреност, в гласа му — също.

Полагам глава на дланта му, която още е върху бузата ми.

— Пари ли искаше от теб?

— Ами да — потвърждава. — Откачаше заради теста за бащинство, който баща ми бе насрочил. Искаше да сключим сделка — да й прехвърля доверителния си фонд, тя да го изтегли и да си го разделим. Повече никога нямало да я видим.

— И ти й отказа?

— И още как. Нямаше да дам на тази жена и стотинка. ДНК тестът щеше да покаже, че бебето й не е мое, нито на баща ми. Реших, че е по-добре да изчакаме още няколко дни. — Сините му очи потъмняха. — Не допусках, че може да я убият.

— Според теб инцидент ли е било? — Хващам се за сламка, но всъщност не проумявам как се случи всичко това. Брук е, беше, ужасна, но никой от нас не желаеше смъртта й. Да изчезне, може би. Но не и да умре.

Или поне аз не исках.

— Нямам представа. Не бих се изненадал, ако Брук е имала врагове, за които не знаем. Може да е ядосала някого достатъчно жесток, та да разбие главата й — отвръща Рийд.

Свивам се.

— Извинявай — смотолевя набързо.

Сядам в леглото и разтърквам изморените си очи.

— Какви доказателства имат ченгетата?

— Видеозапис как влизам и излизам от сградата — признава. — И още нещо.

— Какво?

— Не знам. Така и не ни казват. Според адвоката на татко това е стандартна процедура, още събират доказателства в случая срещу мен.

Пак ми призлява.

— Не може вече да имат случай. Не може — дробовете ми се свиват и ми е трудно да дишам. — Не може да отидеш в затвора, Рийд.

— Няма.

— Не знаеш със сигурност! — скачам от леглото. — Нека просто да тръгнем. Веднага. Аз и ти. Вече стегнах багажа ти.

Рийд се изправя стреснат.

— Ела…

— Сериозна съм — прекъсвам го. — Имам фалшива лична карта и десет хиляди в брой. Ти също имаш фалшива лична карта, нали?

— Ела…

— Ще си създадем нов живот някъде. Аз ще си намеря работа като сервитьорка, ти ще работиш в строителството — умолявам го отчаяно.

— А после какво? — гласът му е нежен, допирът му — също, става и ме притегля към себе си. — Ще се крием до края на живота си? Непрекъснато ще се оглеждаме да не ни хванат ченгетата и да не ме тикнат в затвора?

Прехапвам устна. Силно.

— Аз съм Роял, скъпа. Аз не бягам, аз се боря — погледът му става стоманен. — Не съм убил никого и няма да вляза в затвора за нещо, което не съм извършил. Обещавам ти.

Защо всички имат нуждата все да дават обещания? Не знаят ли, че обещанията се нарушават?

Рийд стисва рамото ми.

— Тези скалъпени обвинения ще изчезнат. Адвокатите на баща ми няма да оставят…

Силен писък го прекъсва.

И двамата се обръщаме към вратата, но писъкът не дойде от втория етаж, а от по-долу.

С Рийд излитаме от стаята и стигаме до стълбищната площадка на втория етаж едновременно с Истън.

— Какво, по дяволите, беше това? — пита Истън.

Дейна о’Халоран — осъзнавам, подавайки се от парапета на нашия етаж. Жената на Стив седи насред салона под нас, лицето й е по-бяло от призрак, вдигнала е ръка и се взира в немъртвия си съпруг.

— Какво става? — крещи ужасена тя. — Как така си тук?

— Здравей и на теб, Дейна. Хубаво е да те видим отново — мекият глас на баща ми се носи по стълбите.

— Ти си… Ти си… — заеква. — Ти си мъртъв! Ти умря!

— Съжалявам, че те разочаровам, но не. Съвсем жив съм.

Отекват стъпки, а после баща ми се появява до Стив.

— Дейна, щях да ти се обадя — обяснява кратко.

— Тогава защо не го направи? — ръмжи тя, олюлявайки се на дванайсетсантиметровите си токчета. — Не ти ли хрумна да ми звъннеш и да ми кажеш, че съпругът ми е жив?

Колкото и да не харесвам Дейна, й съчувствам. Явно е ужасена и не я обвинявам. Току-що влезе и видя призрак.

— Какво правиш тук? — Стив пита жена си, но безразличието в тона му не ми се струва редно.

Разбирам, че Дейна е кучка, но не може ли поне да я прегърне или нещо подобно? Тя му е съпруга.

— Дойдох да видя Калъм. — Не спира да мига, сякаш се чуди дали Стив наистина е там, или халюцинира. — Полицията… оставили са ми съобщение на телефона. Уведомиха ме, че апартаментът ми… — бързо се поправя. — Нашият апартамент… казаха, че е местопрестъпление.

Ще ми се да видя лицето на Стив, но той е с гръб към стълбището. Мога да съдя за изражението му само по лицето на Дейна — явно това, което вижда, я прави страшно неспокойна.

— Казаха, че Брук е мъртва.

— Изглежда е така — потвърждава Калъм.

— Как? — изстенва с треперещ глас Дейна. — Какво й се е случило?

— Още не знаем…

— Пълни глупости! Инспекторът ми обясни, че вече има задържан заподозрян за разпит.

С Рийд бавно се отдръпваме от парапета, но е късно. Дейна ни е видяла. Остър зелен поглед се забива в нас и тя изкрещява гневно.

— Той е бил, нали?! Рийд й го е причинил!

Калъм пристъпва напред и застава пред полезрението ми. Раменете му са като бетонни плочи, твърди и непробиваеми.

— Рийд няма нищо общо с това.

— Тя носеше неговото бебе! Има много общо с това!

Дръпвам се като опарена.

— Хайде — продумва Рийд и се пресяга за ръката ми. — Няма нужда да слушаме повече.

Но има. Само това ще слушаме, щом новината за смъртта на Брук се разчуе. Скоро всички ще знаят за връзката на Рийд с Брук. Всички ще знаят, че е била бременна, че е ходил до пентхауса онази нощ, че е бил разпитван и обвинен в убийството й.

И лешоядите тутакси ще започнат да кръжат. Ще ни погнат с вили, а Дейна о’Халоран ще води хайката.

Поемам си въздух с надеждата да се успокоя, но нищо не става. Ръцете ми треперят. Сърцето ми бие прекалено бързо, всеки удар е изпълнен със страх, просмукващ се до мозъка на костите ми.

— Не мога да те загубя — шептя.

— Няма.

Отвежда ме от площадката и ме прегръща. Истън изчезва в стаята си, докато притискам лице в мускулестата гръд на Рийд.

— Всичко ще е наред — успокоява ме с дрезгавия си глас и прекарва пръсти през косата ми.

Усещам пулса му под бузата си — много по-равномерен от моя. Силен и стабилен. Не е уплашен.

Ако Рийд, момчето, което току-що бе арестувано, не го е страх, значи трябва да последвам примера му. Трябва да черпя от неговата сила и твърдост и да се оставя да повярвам, че може би за първи път в прецакания ми живот наистина всичко ще бъде наред.

Глава 5
Рийд

— Май вече се е разчуло, братле — мърмори Истън под нос.

Преди да огледам стаята си, набутвам нещата в шкафчето. Обикновено по време на ранните ни сутрешни тренировки в съблекалнята се носи глъч и размяна на шеги, но днес всички мълчат. Няколко погледа се завъртат встрани, нежелаещи да срещнат моя. Пред очите ми попада Уейд, който ми намигва и вдига палци. Не съм сигурен какво означава това, но оценявам подкрепата. Отвръщам на жеста с леко кимване.

До него левият ни нападател Лиъм Хънтър се взира в мен. Кимвам и на него само за да го подразня. Може пък да ми се нахвърли и да избием малко агресия на плочките.

Вдигам ръце, за да му покажа да дойде, но предупрежденията на адвоката кънтят в ушите ми.

— Без бой. Без наказания. Без лошо поведение. — Татко стоеше до Гриър пред управлението и гледаше кръвнишки, докато адвокатът даваше нареждания. — Една погрешна стъпка и прокурорът ще е по петите ти. Още тегне обвинението ти в нападение от миналата година, когато ступа едно хлапе в училище.

Едва не пробих езика си от стискане на зъби, за да не почна да се защитавам. Гриър знае защо избих зъбите на оня тип, но никога не бих наранил жена.

Въпреки че, ако има жена, която заслужава да бъде наранена, то това е Брук Дейвидсън. Не съм я убил, но със сигурност не съжалявам, че е мъртва.

— Не трябва да си тук — нисък, гневен глас се носи иззад мен.

Изваждам бинта от сака си и се обръщам към Роналд Ричмънд.

— Така ли? — откликвам небрежно и сядам пред шкафчето си на тапицираната метална пейка.

— Треньорът изрита Брайън Маус, защото удари гаджето си, без да иска.

Завъртам очи.

— Колко случайно е, че лицето й попадна под юмрука му, а после три седмици ходи насинена и снимките й от бала трябваше да бъдат обработени на фотошоп? Това ли наричаш „без да иска“?

До мен Истън изпръхтява. Довършвам бинтоването на ръцете си и мятам бинта към Ийст.

— Точно толкова случайно, колкото и това, че си убил евтиното гадже на баща ти — мръщи се Рони.

— Е, тогава може би ще искаш да запазиш случката с Браян Насилника за себе си, защото никого не съм убил — казвам и го дарявам с най-дружелюбната си усмивка.

— Делакорт друго разправя — Рони вирва малката си брадичка.

— Даниел го няма и гък не може да каже. — Баща ми изпрати изнасилващия му задник във военен затвор за юноши.

— Не говоря за Даниел — злорадства съотборникът ми. — Съдия Делакорт вчера беше на чашка с баща ми. Спомена, че твоят случай е отворен и затворен. Има видео, на което се вижда как влизаш в апартамента. И видео как го напускаш. Дано да ти харесва да го поемаш отзад, Роял.

Истън понечва да стане, но го хващам здраво за китката и го издърпвам надолу. Съотборниците ми наоколо явно са недоволни и си шептят нещо.

— Съдия Делакорт е подлец — отвръщам хладно. — Опита да подкупи баща ми, та да отърве Даниел от наказание. Така и не успя, а сега е погнал мен, за да си го върне на баща ми.

— Може би мястото ти не е тук — тихият глас на Лиъм Хънтър отеква в помещението.

Всички се извръщаме към него, изненадани. Хънтър не е по приказките, предпочита действията на игрището. Не се движи с нашата тълпа, въпреки множеството покани, които знам, че получава. Затворен е. Единственият човек, с когото съм го виждал да се мотае, е Уейд, но пък всички се разбират с Уейд.

Вирвам вежда към приятеля си, който леко свива рамене. И той като мен недоумява какво се върти в главата на Хънтър.

— Някакъв проблем ли имаш с мен, Хънтър? Сподели мъките си.

Истън става, но този път не го спирам. Аз обаче си седя. Колкото и да ми се ще да реша проблемите си с юмруци, предупрежденията на адвоката тегнат на раменете ми.

— Искаме да спечелим шампионата — изтъква Хънтър. — Което означава да няма разсейване. Ти отвличаш вниманието ни от победата. Независимо дали си го направил, или не, около теб ще се вдигне голяма врява, и то по лош начин.

Дори и да не съм го направил? Едно е да смачкам фасона някому, защото се е опитал да очерни майка ми, и наистина да убия, но явно никой в съблекалнята не прави разлика.

— Благодаря за подкрепата — саркастично подхвърля Истън.

— Рийд пали бързо — решава да се намеси Уейд. — Не се обиждай, брат…

— Не се обиждам. — Няма смисъл да се правя, че не ми харесва малко физическо насилие. Ала фактът, че обичам да фрасна някой и друг тип в лицето, не ме прави убиец. — И понеже не съм го направил, всичко ще отмине.

— А през това време тук ще бъде като същински цирк — Рони неразумно решава да поддържа потока от мисли на Хънтър. — Непрекъснато ще ни разпитват, а ние трябва да се съсредоточим върху футбола. За половината постоянни играчи това е последна година. Така ли да завършим?

Не малко от съотборниците ми поклащат глава в знак на съгласие. За мнозина от хлапетата успехът е всичко — спечелят ли шампионата, ще има да се перчат.

Никога обаче не съм си представял, че биха ме окачили за орехчетата ми само за да спечелят шибания мач.

Бавно отпускам пръстите си. „Без насилие, напомням си. Никакво!“

Усещайки, че въздържанието ми е към края си, Уейд се надига.

— Рони, има поне дузина репортери, които отразяват играта ни и повечето от тях така ни лижат задниците, че след последното изсвирване няма да имам нужда от секс. Пък и Рийд е един от най-добрите ни играчи в защита. Без него ще ми се налага да отбелязвам по пет, може би и шест тъчдауна, а не ми се работи чак толкова. — Обръща се към Хънтър. — Разбирам какво имаш предвид, но Рийд няма да ни разсейва, нали, приятел?

Поклащам леко глава.

— Не, тук съм, за да играя футбол, нищо друго.

— Дано — отвръща едрото момче.

И изведнъж осъзнавам какво всъщност тревожи Хънтър. Той е със стипендия в „Астор“ и му трябва безплатен билет към колежа. Бои се, че моята драма ще подплаши колежите, набиращи нови кадри.

— Хората, дето търсят нови обещаващи спортисти, пак ще дойдат на мача да те видят, Хънтър — казвам.

Изглежда, се двоуми, но Уейд също приглася:

— Без съмнение. Всички точат лиги по теб. А и колкото повече победи, толкова по-добре за теб, нали?

Това явно задоволява Хънтър, защото повече не възразява.

— Виждаш ли? — заключава Уейд жизнерадостно. — Всичко е точно. Така че, хайде да си изпотим задниците от тренировки, а после да видим кой кого ще заведе на зимните танци следващия месец.

Един от уайд рисийвърите ни се киска.

— Сериозно ли Карлайл? Да не сме ти група момиченца?

С това настроението в съблекалнята се разведрява.

— Това са пълни глупости — изръмжава Рони. — Той не трябва да е тук.

Потискам въздишка.

Ийст отвръща на навъсеното лице на Рони, удряйки се в гърдите.

— Хайде, Ричмънд, да направим няколко оклахомски сблъсъка. Пък ако успееш да ме проснеш по задник поне веднъж, няма да се тревожиш чак толкова за пресата.

Рони се изчервява. Оклахомските сблъсъци означават схватка между двама играчи, като останалите им съотборници се струпват в кръг около тях. Ийст почти никога не губи, особено от Рони.

— Майната ти, Истън. Това ви е проблемът на вас, Роял. Мислите, че насилието решава всичко.

Брат ми прави крачка напред.

— Това е американски футбол. Подразбира се, че се изисква насилие.

— Ясно. Значи убийството на жена, която не харесвате, е нещо съвсем нормално за вас, така ли? — противна усмивка изкривява лицето му. — Сигурно затова майка ви се е самоубила. Омръзнало й е да се занимава с откачалки.

Тънката преграда на самоконтрол поддава и пред очите ми пада перде. Този жалък боклук може да казва каквото си ще за мен, само да не намесва майка ми.

Никакъв. Шибан. Начин.

За секунди съм връз него, забивам юмрук в челюстта му и двамата се стоварваме на пода. Навсякъде около нас се носят крясъци. Ръце се протягат и ме хващат за яката и за ризата отзад, но никой не е в състояние да ме вдигне от него.

Чувам отвратително хрущене. Първобитно задоволство ме облива, когато кръв започва да шурти от ноздрите на Рони. Счупих носа му и хич не ми пука. Фрасвам още едно кроше в брадичката му, а после някой внезапно ме издърпа.

— Роял! Къде, за бога, е главата ти!

Гневът ми се изпарява, изместен от топка нерви. Треньорът ме е вдигнал на крака, а сега седи пред мен; лицето му е алено, а очите му светят от ярост.

— Ела с мен — изджавква и вкопчва ръка в тениската ми.

Съблекалнята е по-тиха и от гробница. Рони се олюлява на краката си и бърше кръвта от носа си. Останалите играчи ме гледат съпричастно. Преди треньорът да ме извлече от помещението, виждам за момент притеснението на Ийст, раздразнението на Уейд, пораженството на Хънтър.

Срам кипи в мен. Мамка му. Седя тук и се опитвам да докажа на момчетата, че Роял не отвръщат с юмрук на всяка дребна глупост, а какво правя? Вадя юмруци.

Мамка му.

Глава 6
Ела

Новините за ареста на Рийд се разпространяват като горски пожар. По време на работа в пекарната, докато съм на касата, чувам приглушено шушукане и усещам тежестта на хвърлените крадешком погледи към мен. Името Роял често се споменава. Една наконтена възрастна дама, която идва всеки понеделник за английска кифличка с боровинки и чаша чай „Ърл Грей“, направо ме пита:

— Ти ли си онази под опеката на Роял?

— Да. — Плъзвам тежката й платинена карта в апарата и й я връщам.

— Тази среда не ми се струва подходяща за една млада дама — казва тя и стисва начервените си в розово устни.

— Това е най-хубавият дом, който съм имала. — Бузите ми горят от срам, но и от възмущение.

Независимо от всичките им недостатъци, а Роял имат много, твърдението ми си остава вярно. Никога не съм била на по-добро място. През първите седемнайсет години живеех с вятърничавата си майка, която с един крак бе затънала в блатото, а с една ръка се опитваше да стигне небесата. Във всеки момент имаше опасност да нямаме достатъчно храна през деня или пък покрив през нощта.

— Виждаш ми се мило момиче — добавя дамата, намусена, изражението й подсказва, че се въздържа от коментар.

Знам какво си мисли — може и да съм добро момиче, но живея с ония зли Роял, един от които е на първа страница на „Новини от Бейвю“, защото е потенциален заподозрян за убийството на Брук Дейвидсън. Мнозина не знаят коя е Брук, освен че известно време е била с Калъм Роял. Всички обаче знаят кои са Роял. Те са едни от най-големите работодатели в Бейвю, ако не и в щата.

— Благодаря. Ще ви донеса нещата, когато са готови — приключвам разговора с учтива усмивка и се обръщам към следващия клиент — млада бизнес дама, която явно се двоуми между желанието да чуе клюката и необходимостта да пристигне навреме за ранната среща, за която се е издокарала.

След като й махвам да даде картата си, бързо взима решение, че не бива да закъснява. Правилен избор, госпожице.

Опашката се движи, както и коментарите от нея, някои по-приглушени, други нарочно се разнасят из пекарната. Не им обръщам внимание. Нито пък шефката ми Луси, но всъщност, защото е заета, а не че не я интересува.

— Тази сутрин е малко странна, нали? — подпитва Луси, докато окачвам престилката си на закачалката отзад. Ръцете й са в брашно до лактите.

— Защо? — правя се, че не разбирам.

Взимам за Рийд допълнително кексче и поничка от рафтовете с опечени сладкиши. Лично аз и хапка не бих могла да изям, но това момче сигурно има железен стомах. Явно обвинението в убийство хич не го тормози.

— Нещо не е както трябва. Всички са тихи днес — Луси свива рамене.

— Понеделник е — отвръщам и този отговор явно й стига.

След като всичките сладкиши са прибрани, нарамвам раницата и поемам по краткия път до „Астор Парк“. Времето лети бързо, когато се бориш с насилници и се влюбваш.

Само Истън ме чака на стълбите, когато пристигам. Намръщвам се, обикновено Рийд е с него, но момчето ми никакво го няма. От километричното празно пространство около Истън ми става ясно, че учениците от „Астор Парк“ са запознати с последните новини. Всеки друг ден това красиво момче би било заобиколено от момичета.

— Какво ми донесе, сестричке? — Истън притичва и грабва от ръцете ми бялата кутия от пекарната.

— Понички, кексчета. — Отново се оглеждам. — Къде е Рийд?

Истън не вдига поглед от кутията с лакомствата и не мога да видя изражението му. Но забелязвам, че раменете му се напрягат.

— Говори с треньора — е единственият коментар.

— А. Добре. Нещо като среща, или?

— Или.

— Какво не ми казваш? — присвивам очи.

Преди да отговори, Вал се присъединява към нас.

— Здрасти, маце! — казва и ме прегръща през раменете. Или още не е чела вестниците, или просто не й пука. Надявам се да е второто.

— Здравей, Вал — поздравявам я, но зървам облекчението, изписано на лицето на Истън. Определено крие нещо от мен.

Вал вижда бялата кутия в ръцете на Истън.

— Нали има нещо и за мен — примолва се тя.

— Кексче с шоколадови парченца — усмихвам се едва, докато тя отхапва голяма хапка. — Кофти сутрин?

— Нямаш представа. Алармата на Джордан звъня в пет сутринта и тя проспа всичките пет повторения на „Райе“ на Кейти Пери. Официално мразя Кейти Пери и Джордан.

— Затова ли я мразиш? — Джордан би могла да бъде на почит сред хилядите гадни момичета. Има толкова неща, за които да я мрази човек, като изключим вкуса й за музика.

Вал се засмива.

— И по други причини. Между другото, ти си богиня. Както и кавалерист, защото твоята сутрин трябва да е милион пъти по-лоша от моята.

— Какво имаш предвид? — намръщвам се.

Вал вирва вежди, което придава още по-елфски вид на лицето й, което и бездруго е като на фея.

— Говоря за Рийд, който помете Ронълд Ричмънд по време на тренировка. Всички го обсъждат, а се случи едва преди час.

Ченето ми увисва. Завъртам се и забивам поглед в Истън.

— Рийд е пребил някого? Защо не ми каза?

Той се усмихва, но устата му е пълна със сладкиш, та се налага да изчакам отговора.

— Защото не е кой знае какво, ясно? Ричмънд си чешеше езика и Рийд го спря. Нито го наказаха, нито нищо. Треньорът само го предупреди…

Крача бързо към входната врата. Не мога да повярвам, че Рийд се е сбил, а Истън си премълча!

— Почакай — подвиква Вал.

Спирам, за да ме настигне, и отново тръгвам с бързо темпо. Може би ще успея да засека Рийд, преди да е влязъл в първия час. Знам, че може да се грижи за себе си по време на бой, но искам да го видя с двете си очи и сама да се уверя, че е добре.

— Видях вестника тази сутрин — прошепва Вал, опитвайки да следва скорострелните ми крачки. — Леля ми и чичо ми го коментираха. Нещата не са на добре в двореца на Роял, а?

— По-зле.

Насред крилото на завършващите сме, когато бие първият звънец. Мамка му. Спирам рязко, двоумя се дали да избързам напред, за да открия Рийд, или да вляза навреме в час. Вал решава дилемата, като докосва ръката ми.

— Ако вече е в стаята, учителят няма да те пусне да влезеш и да говориш с него — обяснява тя.

Права е. Раменете ми се отпускат и поемам в обратната посока. Вал отново се опитва да поддържа темпото ми.

— Ела.

Продължавам да вървя.

— Ела. Хайде де. Чакай малко. — Хваща ме за ръка, лицето й е пропито от тревога. Оглежда ме. — Никого не е убил.

Не мога да опиша облекчението си. Съмненията ми за невинността на Рийд ме разяждат отвътре, откакто го арестуваха. Мразя се, задето дори ми минава през ум, но всеки път, когато затворя очи, си спомням отворените шевове. Кръвта. Това, че отиде до пентхауса, без да ми каже.

— Разбира се, че не е — едва отвръщам.

— Тогава защо си толкова разтревожена? — стрелва ме тя сочи.

— Не съм — казвам, надявайки се твърдият ми тон да е убедителен. Май е, защото лицето й се отпуска. — Просто… всичко е такава каша в момента, Вал. Арестът на Рийд, появата на Стив…

— Какво? — възкликва тя.

За секунда се усещам, че още не съм й споменала за баща си. Не исках да й разказвам в съобщения, а вчера, покрай целия хаос в къщата, нямах време да й звънна.

— Да. Стив се върна. Изненада — все пак не е бил мъртъв.

Вал изглежда леко зашеметена.

— Шегуваш ли се?

— Не. — Преди да й обясня, бие вторият звънец. Онзи, който ни предупреждава, че имаме една минута да стигнем до стаята си, иначе ще има последствия. — Ще ти кажа подробности на обяд, става ли?

Тя бавно кимва, все така втрещена. На следващия коридор пътищата ни се разделят и аз се запътвам към първия час.

След първите три секунди от началото на урока, ми става ясно, че не само Вал е видяла сутрешния вестник. Когато за момент учителката се обръща с гръб към класа, един гадняр се навежда през два чина и подмята шепнешком:

— Може да дойдеш при мен да живееш, Ела, ако те е страх, че може да те убият, докато спиш.

Не му обръщам внимание.

— Или вероятно такива като теб това ги възбужда.

В началото, когато се преместих в „Астор Парк“, бързо научих, че повечето хлапета тук не си заслужават времето и усилията. Училището е толкова красиво с тучните си зелени градини и високите тухлени сгради. Сякаш е извадено от картина, но е пълно с най-тъжните и несигурни тийнейджъри, които имах нещастието да срещна.

Извъртам се на стола, навеждам се през чина на Битси Хамилтън и забивам поглед в мътните зелени очи на задника.

— Как се казваш?

— Какво? — примигва той.

— Името ти — повтарям нетърпеливо. — Какво е?

Битси вдига ръка, за да скрие самодоволната си усмивка.

Лицето на нещастника се изкривява в недоволна, но подигравателна усмивка.

— Аспен — отвръща все пак.

— Аспен? Сериозно ли? — Какво шантаво име.

Битси едва сдържа смеха си.

— Наистина е Аспен — киска се тя.

— Исусе, добре. Ето какво, Аспен. В краткия си живот съм минала през много повече, отколкото ти изобщо ще преживееш, така че всички тъпи обиди, дето съчиняваш, само те правят по-жалък. Не давам пет пари за това какво мислиш за мен. Всъщност стой далеч от мен и хубаво си помисли дали въобще да ме поглеждаш, иначе ще те побъркам до края на срока. Ще натъпча шкафчето ти с вкисната морска храна. Ще унищожавам домашните ти. Ще уведомя всяко момиче тук, че имаш гонорея. Ще разлепя из училище плакати с изфабрикувана твоя снимка по долни дамски гащи — изричам и му се усмихвам студено. — Искаш ли това да се случи?

Лицето на Аспен става по-бяло и от снежния град, на когото е бил кръстен.

— Само се шегувах — мънка.

— Шегите ти пет пари не струват. Дано да имаш осигурена работа при баща ти, защото, като гледам, колеж няма да завършиш — добавям и се обръщам напред.

 

 

На обяд се усамотяваме на нашата маса. Разказвам на Вал подробностите около ненадейната поява на Стив, но не успяваме да обсъдим колко покрусена съм от това, защото Рийд, Истън и Уейд сядат при нас вместо на масата на футболистите.

Това е първият знак, че нещо не е наред. Тоест, Рийд е обвинен в убийство, така че животът изобщо не е наред. Ала фактът, че не седи със съотборниците си, ми подсказва, че нещата са още по-зле, отколкото си представях.

— Наистина ли ти се е разминало, задето си се сбил в училище? — тихо го питам, след като се настанява на мястото до мен.

Поклаща глава.

— Получих предупреждение — отвръща. Изглежда измъчен. — Но това ще стигне до баща ми и адвоката ми. Хич няма да им хареса.

И на мен не ми харесва, но надявам окуражителна усмивка, защото знам, че и бездруго е под голямо напрежение. Само че…

Обичам Рийд, наистина, но нравът му е най-големият му враг. Ако не може да се контролира, положението ще стане милион пъти по-зле.

На отсрещната страна Вал побутва къдравото зеле в чинията си. Погледът й се стрелка към Уейд и отново към чинията. Уейд прави същото — хвърля й бързи погледи, а после се вторачва в хамбургера си.

Вероятно полагат доста усилия да не се поглеждат и това някак ме развеселява. Приятно е да разбереш, че не си единственият, който истински страда.

Тутакси ме облива чувство за вина — щом Вал така усърдно избягва Уейд, а той толкова се срамува да я погледне в очите, значи нещо лошо се е случило. Решавам да разпитам Вал, когато сме насаме.

— И така. Кой се вълнува за зимния бал? — обажда се Уейд, когато тишината става непоносимо дълга.

Никой не отговаря.

— Сериозно? Никой? Ами ти Карингтън? Имаш ли си кавалер? — пита той и плъзва очи към Вал.

— Няма да ходя — отвръща тя, дарявайки го с леден поглед.

Масата отново потъва в тишина. Вал продължава да побутва салатата си със същата изтерзана жизненост, с която аз бода пилето.

— Не си ли гладна? — пита дрезгаво Рийд.

— Нямам апетит — признавам.

— Притеснена ли си? — пита той нежно.

— Малко. — По-скоро много, но спестявам истината и вадя още една усмивка.

Мисля, че Рийд прозира лъжата, защото се навежда към мен и ме целува. Оставям го да ме разсее с устните си, понеже ми е приятно, но дълбоко в себе си знам, че целувките са само временно решение.

Отдръпвам се и споделям именно това.

— Не можеш с целувки да излекуваш притесненията ми.

Той плъзва ръка по ребрата ми и спира точно под гърдата ми. Палецът му гали долната й извивка и изпраща ток по мен. Взирам се в сините му очи, пълни с възбуждащи обещания, и решавам, че, да, вероятно може да ме излекува с целувки.

Отмествам няколко копринени кичура от лицето му, мечтаейки си да сме само двамата, за да превърне неизречените обещания в реалност. Той ме притегля напред и отново ме целува. Този път разтварям устни и оставям езика му да се плъзне вътре.

— Не докато ям — негодува Истън. — Разваляте апетита ми.

— Това едва ли е възможно — обажда се Вал.

Усмихвам се върху устните на Рийд и се връщам на мястото си.

— Е, аз пък се възбуждам. Някой да иска пътешествие до тоалетната с мен? — пита весело Уейд.

Устата на Вал остава здраво затворена.

— Всичко ще е наред — успокоява ме Рийд. — Освен стомаха на Истън, може би. Сигурно ще му трябва медицинска помощ след всичките въглехидрати, дето погълна — той сочи планината от спагети в чинията на Истън.

— Ям, когато ми е нервно — обяснява брат му.

Опитвам се да последвам примера на Рийд и да разведря обстановката.

— Какво бе извинението ти миналата седмица, когато изяде купища бисквити?

— Просто бях гладен. Пък и това са бисквити. На кого му е нужно извинение, за да яде бисквити?

— Имам чувството, че това е сексуален въпрос — приглася Уейд. — И правилният отговор е: никому не е нужно извинение, за да си хапне бисквити.

— Но все пак ти трябва разрешение — коментира Вал и за първи път, откакто са дошли, се вглежда в Уейд. — И ако устните ти са върху чуждите бисквитки, останалите пекари изобщо няма да ти предлагат своите.

После става от масата и тръгва с тежка стъпка.

— Хей! — извиква Уейд след нея. — Само веднъж си взех от онези бисквитки, и то само защото пекарят, от когото исках да си купя, беше затворил!

Изстрелва се от мястото си и хуква подир Вал, а ние с Истън и Рийд се пулим след тях.

— Имам чувството, че не говореха за бисквити — отбелязва Истън.

Не думай. Колкото и да мразя да виждам Вал разстроена, пак й завиждам на проблемите.

Защото проблемите в една връзка са много по-лесни за решаване, при положение че гаджето ти няма да отиде в затвора.

Глава 7
Рийд

Мига, в който минавам през входната врата, баща ми подава глава в салона и насочва пръст към мен.

— Налага се да дойдеш в кабинета ми. Веднага.

С Ела разменяме погледи, притеснени. Не е нужно да си ракетен инженер, та да се сетиш, че мълвата за сбиването ми с Ричмънд е стигнала до баща ми. По дяволите. Надявах се сам да му кажа.

— Да дойда ли с теб? — пита Ела и прави гримаса.

След секунда поклащам глава.

— Не. Качи се горе и пиши домашното си или нещо от сорта. Това тук няма да е забавно. — Тъй като тя се колебае, леко я побутвам. — Отивай. След малко ще дойда.

Изчаквам в салона, докато тя изчезне на горния етаж, после изпускам тягостната въздишка, заклещена в гърдите ми цял ден. Днес бе кошмар в училище, и то не само защото счупих носа на съотборник. Шушукането и погледите влязоха под кожата ми. Обикновено не давам и грош за това какво мислят съучениците ми за мен, но днес напрежението във въздуха бе направо задушаващо.

Всички се чудят дали аз съм убил Брук. Повечето вярват, че е така. Дори някои от съотборниците ми. Мамка му, понякога мисля, че може и Ела да мисли същото. Не го е казвала, но на обяд я хванах да се взира в мен, докато си мислеше, че не я гледам. Имаше онова особено изражение. Дори не мога да го опиша. Не точно съмнение, но опасение, може би. И искрица тъга.

Повтарях си, че просто е уплашена от всичко, което се случва, но част от мен се чуди дали тя се чуди. Може би ме гледа така, защото се опитва да разбере дали ходи с убиец.

— Рийд.

Острият тон на баща ми ме кара да се размърдам. Крача по коридора към кабинета му, а когато забелязвам Гриър зад командното бюро, гемиите ми потъват още повече. Баща ми седи на креслото до него.

— Какво не е наред? — питам на мига.

— И питаш? — Изражението на баща ми е мрачно и заплашително. — По-рано днес ми се обади директорът. Разказа ми всичко за детинското ти избухване в съблекалнята.

Наежвам се.

— Не е детинско избухване. Ричмънд говореше глупости за мама.

За първи път след споменаването на мама баща ми не омеква.

— Не ме интересува, ако ще да е обидил и самия Христос, не може да се биеш в училище, Рийд! Вече не, особено когато си на прага да те обвинят в убийство втора степен!

Срам и гняв ми натежават отвътре. Лицето на баща ми е зачервено, юмруците му са здраво стиснати отстрани, но през мъглата от ярост в очите му улавям нещо още по-лошо — разочарование.

Не си спомням кога за последен път ми е пукало дали баща ми е разочарован от мен, или не. Но… сега някак ми пука.

— Седни, Рийд — моли ме Гриър, чиято вярна златна писалка лежи на бележника му. — Трябва да обсъдим някои неща.

Колебливо отивам до едно от креслата и сядам.

— След малко ще говорим за сбиването. Първо трябва да ми обясниш защо твоето ДНК е открито под ноктите на Брук.

Залива ме ужас.

— Какво?

— Днес говорих с държавния обвинител и полицаите, които водят следствието. Изчаквали са да мине ДНК тестът, преди да ни съобщят подробности. Но сега резултатите са налице и, повярвай ми, нямаха търпение да ги споделят. Кожни клетки са открити в материала, събран изпод ноктите на Брук. ДНК-то съвпада с твоето. — Лицето на Гриър се вкаменява.

— Откъде са взели моя ДНК проба? — питам. — Не съм им давал.

— Имат я от предишния ти арест.

Свивам се. „Предишен арест“. Хич не звучи добре.

— Могат ли да направят това?

— Щом веднъж си в системата, там си завинаги. — Гриър рови из листовете, а баща ми все така да гледа мрачно. — Ще прегледаме отново онази нощ стъпка по стъпка, секунда по секунда. Не пропускай нищо. Ако си минал покрай бензиностанция, искам да знам. Какво прави, след като отиде да видиш Брук?

— Прибрах се вкъщи.

— Веднага?

— Да.

— Сигурен ли си? — Чертите на Гриър се изострят.

— Аз… мисля, че да — отвръщам и свъсвам вежди.

— Грешен отговор. Охранителната камера показва, че си пристигнал час след това.

— Пристигнал къде?

— Тук — сумти Гриър, изглежда изнервен. — Домът ти има камери, Рийд, или си забравил?

Поглеждам баща си, който кимва строго.

— Проверихме записите, докато беше на училище — пояснява той. — Камерите показват, че си се прибрал в десет вечерта.

— Цял час, след като си напуснал апартамента на О’Халоран — натъртва Гриър.

Сканирам мозъка си отново, опитвайки да си спомня онази нощ.

— Карах малко из града — изричам. — Още бях бесен заради разговора с Брук. Исках малко да се успокоя, преди да…

— Не — прекъсва ме татко.

— Какво не? — Ужасно съм объркан.

— Няма да казваш подобни неща, чуваш ли ме? Не може да споменаваш, дори пред нас, че онази нощ си бил в състояние, което е изисквало „успокоение“. Скарал си се с Брук, но не е било кой знае какво — отсича татко. — Бил си спокоен, когато си отишъл, и спокоен, когато си си тръгнал.

Гняв се надига у мен.

— Какво значение има дали съм карал из града час, три или десет? — бълвам. — Техните записи показват, че съм си тръгнал двайсет минути, след като съм пристигнал в апартамента. И какво, ако съм се прибрал вкъщи чак след час?

— Ще конфискуват охранителните записи. — Гриър предупреждава баща ми, сякаш нищо не съм казал. — Въпрос на време е.

— Пак питам, какво значение има? — настоявам аз.

Гриър сочи с писалката си към мен.

— Има значение, защото си излъгал. Ако излъжеш дори веднъж от свидетелското място, ще те разпънат на кръст.

— Свидетелско място? Ще трябва да свидетелствам? — Вихър от чувства ме връхлита и стомахът ми става на топка. Все си повтарях, че по време на разследването полицията ще открие истинския убиец, но, изглежда, смятат, че аз съм истинският убиец.

— Полицаите са забелязвали, че по време на разпита си опипвал кръста си и по тениската ти е имало кръв.

— Мамка му — измърморвам. Сякаш току-що някой уви въже около врата ми.

— Как се е случило това? — притиска ме Гриър.

— Не знам. Вероятно, докато съм карал? Или пък съм се пресегнал за нещо?

— И как точно се сдоби с тази рана?

Не е нужно да съм адвокат, та да знам, че следващото ми признание ще прозвучи зле.

— Наръгаха ме на доковете.

— И си бил там, заради…?

— Сбиване — мънкам под нос.

— Я пак?

— Бих се.

— Бил си се — повтаря той.

— Няма закон срещу сбиване. — Един от типовете на доковете е син на прокурор. Твърди, че ако всички участваме доброволно, не правим нищо нередно. Да искаш някой да те удари, не е престъпление.

Но, предполагам, е доказателство, че някой е склонен към насилие и вероятно към убийство.

— И не е било за пари? Има един Франклин Дойтмайър, познат като Дебелия Дюс, който твърди, че с Истън Роял залагат на футболни мачове. Искаш да ми кажеш, че никога не залага на твоите сбивания? — Гриър не изчаква лъжата ми. — Разпитахме Джъстин Марковиц и той сподели, че се разиграват много пари.

Струва ми се, че не се нуждае от отговор, и съм прав, понеже Гриър пердаши напред, сякаш е готов да даде последния аргумент, с който ще ме прати в затвора.

— Биеш се за пари. Защото така се чувстваш добре. Пратил си дете в болницата без основателна причина…

— Обиди майка ми. — Този път го прекъсвам.

— Като Ричмънд, чийто нос счупи днес? И той ли обиди майка ти?

— Да — отвръщам кратко.

— Ами Брук? И тя ли обиди майка ти?

— Какво говориш? — изръмжава баща ми.

— Доказвам, че синът ти има буен нрав — сопва се Гриър. — Дори само да въздъхнеш над гроба на майка му…

Баща ми потръпва.

— И той вече губи самообладание. — Гриър мята писалката си на бюрото и ме гледа свирепо. — На областния прокурор наистина му се нрави този случай. Не знам защо. Заринати са до уши с нерешени престъпления от търговията с наркотици, букмейкъри като Дебелия Дюс, които обикалят наоколо и взимат парите на децата, но този случай им допада, харесва им ти да си извършителят. Нашите детективи се поразровиха и попаднаха на слухове, че Дейна о’Халоран може да е имала връзка с областния прокурор Пат Меролт.

— По дяволите — ругае баща ми този път.

Въжето се затяга.

— Ще разпитват всеки от съучениците ти. Ако имаш разправии с някои от тях, по-добре веднага ми кажи.

— Трябваше да си един от най-добрите адвокати в щата — отсича баща ми сухо.

— Искаш от мен да сътворя чудо — озъбва се Гриър.

— Не — намесвам се. — Искаме да разкриеш истината. Макар и да не ми пука дали ще отнеса някоя и друга незаслужена плесница, определено ме вълнува дали ще вляза в затвора за нещо, което не съм извършил. Задник съм, спор няма. Но не удрям жени и със сигурност никога не бих убил жена.

Татко идва до мен и слага ръка на рамото ми.

— Ще спечелиш този случай, Гриър. Не ме интересува какво друго те чака на бюрото ти. Нищо друго не е от значение, докато Рийд се освободи от това.

„Или не знам какво те очаква“, подразбира се от тона му.

Гриър стисва устни, но не възразява. Просто става, прибира записките си и казва:

— Захващам се за работа.

— Какво да правим, докато тече разследването? — пита баща ми, когато изпраща Гриър до вратата.

Прикован съм в креслото, чудейки се как, по дяволите, животът ми се обърна така. Поглеждам ръцете си. Убил ли съм я? Сънувал ли съм, че съм си тръгнал от пентхауса? Да не би да имам някаква странна загуба на памет?

— Усмихвай се, дръж се естествено, сякаш не си виновен.

— Аз не съм виновен — повишавам тон.

Гриър спира насред коридора.

— Областният прокурор се нуждае от начин, мотиви и възможност, за да докаже престъплението. Брук е ударила главата си в камината доста силно, та да се прекъсне връзката между мозъка и гръбначния й стълб. Ти си едър и силен и обичаш да удряш хора. Имат те на запис в златния час. И вече имат мотив. О, ами Ела?

— Какво за нея? — питам и се сковавам.

— Стой далеч от нея — заповядва Гриър. — Тя е най-голямата ти слабост.

Глава 8
Ела

Когато пристигам в училище, Рийд ме чака на стълбите пред входа. Този път Истън го няма, но някак се радвам да остана насаме с Рийд, особено след снощи. След срещата му с Калъм и Гриър бе унил и неразговорлив, а и за първи път от много време не спа при мен. Не го молих да остане, но го пришпорих да говори.

От малкото, което ми разказа, подразбрах, че адвокатът се притеснява от сбиванията му и от факта, че няма алиби за часа между напускането на апартамента и прибирането в имението Роял.

Тази част никак не я схващам. И какво, ако не се е прибрал веднага вкъщи? Това не означава, че е правел нещо подозрително, а и ченгетата знаят, че е напуснал пентхауса двайсет минути след като е пристигнал.

И все пак, щом Гриър и Калъм толкова се притесняват, сигурно е нещо важно. Това е първият въпрос, който задавам след целувката за здравей.

— Все още не схващам защо е от значение този час, в който си карал из града.

Очите му потъмняват — в съчетание с незагащената му риза и разкопчаното сако това му придава вид на лошо момче. Преди да срещна Рийд, никога не са ме привличали лошите момчета, ала що се отнася до него, е направо неустоимо.

— Не е от значение — смотолевя той.

— Тогава защо адвокатът толкова се притеснява?

Рийд свива рамене.

— Не знам. Но не искам ти да се тревожиш, ясно?

— Не мога да не се тревожа. — Двоумя се, не искам да споменавам отново предложението си, защото знам, че ще се ядоса, но не се сдържам. — Все още имаме време да избягаме — умолявам го, а после се оглеждам да се уверя, че никой не ни подслушва. — Не искам просто да си седя и да чакам да те затворят — снижавам гласа си до шепот.

Суровият блясък в очите му се смекчава.

— Скъпа. Няма да ме затворят.

— Откъде знаеш? Вече загубих единствения човек, който значеше нещо за мен. Не искам да загубя и теб. — Обзема ме безпомощност.

Рийд въздъхва, взима ме в обятията си и ме целува по челото.

— Няма да ме загубиш.

Устните му пробягват надолу и срещат моите, плъзва език между тях и ми отнема дъха, а коленете ми омекват. Хващам се за бицепса му, за да не падна.

— Ти си най-силният човек, когото познавам — прошепва върху устните ми. — Така че бъди силна и за мен, става ли? Няма да бягаме. Ще останем и ще се борим.

Преди да отговоря, шум от кола привлича вниманието ми. Обръщам се точно навреме, за да видя как полицейска патрулка приближава към огромната главна сграда.

Двамата с Рийд се сковаваме.

— За теб ли са тук? — питам неспокойно.

Мрачното му изражение се завръща, сини очи, втренчени в патрулката.

— Не знам. — Лицето му става все по-отнесено, когато набит плешив мъж слиза от шофьорското място. — Мамка му.

— Познаваш ли го? — изсъсквам.

Рийд кимва.

— Полицай Казънс. Той е едно от ченгетата, които водеха разпита.

О, Боже. Това не е на добре.

Естествено, Казънс тръгва с наперена крачка към нас в мига, в който ни забелязва на стъпалата.

— Господин Роял — казва студено.

— Господин полицай — отвръща Рийд със същия смразяващ тон.

След момент напрежение разследващият извръща строгия си поглед към мен.

— Ела о’Халоран, предполагам?

— Харпър — изджавквам.

Той завърта очи, което намирам за изключително грубо.

— Е, госпожице Харпър. Вие всъщност сте първа в списъка ми за тази сутрин.

— Списък за какво? — питам и се намръщвам.

— Свидетели. — Казънс изглежда някак самодоволен, когато ми се усмихва. — Директорът ми позволи да проведа разпитите в кабинета му. Така че, бихте ли ме последвали…

Не помръдвам. Калъм вече ме предупреди, че нещо такова може да се случи, затова съм подготвена.

— Съжалявам, но това няма да стане. Попечителят ми трябва да присъства на всеки разпит — усмихвам му се също толкова самодоволно. — Както и адвокатът ми.

Полицаят присвива очи.

— Разбирам. Значи така ще играем — кимва леко. — Тогава, предполагам, ще държа връзка с попечителя ти.

После минава покрай нас и изчезва през входната врата.

Маската ми на увереност пада и тутакси се обръщам към Рийд.

— Ще разпитва хора днес? Кого?

— Не знам — отвръща той неохотно.

— О, Боже, Рийд, това е лошо. Много лошо.

— Всичко ще е наред — казва, но в тона му липсва обичайната самоувереност. — Хайде. Трябва да влизаме в час. Пиши ми, ако имаш проблеми.

— Че защо да имам проблеми? — питам, озадачена.

— Местните са неспокойни — отвръща Рийд кодирано.

Целият разговор, както и появата от нищото на разследващия Казънс, въобще не ме успокоиха и смятам, че Рийд го знае, но въпреки това си надява усмивка и ме изпраща до стаята, сякаш всичко е тип-топ. След кратка целувка поема в обратната посока. Не мога да се отърся от притеснението.

Тежи ми като юрган включително до мига, в който влизам в часа по химия и заемам мястото си до Истън; всяка пора на тялото ми е пропита с отчаяние.

— Какво не е наред? — пита той на мига.

Навеждам се и прошепвам:

— Ченгетата са тук да разпитват за Рийд.

Истън е несломим.

— Никой тук дори не подозира за Рийд и Брук — прошепва той. — Разпитите нищо няма да разкрият.

Озъртам се, за да се уверя, че никой не слуша.

— Но всички в училище знаят за сбиванията му. — Още нещо ми хрумва. — И Савана знае за онова с Дейна.

Истън бърчи вежди.

— Това няма нищо общо с Брук.

— Не, но могат да го изопачат. — Започвам да чупя пръсти, тъй като безпокойството ми се завръща с още по-голяма сила. — Ако открият, че Дейна е изнудвала брата на Рийд, може да измислят някоя странна теория — Рийд е отишъл в пентхауса да търси Дейна, но е убил Брук.

Налудничава мисъл, но звучи доста правдоподобно.

— Мамка му — ругае Истън.

— Ако говорят със Савана, дали ще им каже?

— Не… май не. — Той поклаща глава.

Това не ми стига. Никак даже.

— Следващия час имама английски заедно. Ще поговоря с нея.

— И какво? Ще я заплашиш, че ще й строшиш краката, ако пропее? — Усмивката му е пресилена.

— Не, но ще се постарая да разбере колко е важно да не споменава за случая с Гидиън и Дейна.

— Сав мрази всички Роял — напомня ми Истън, уморено. — Не съм сигурен, че каквото и да й обясниш, ще я убеди да държи устата си затворена.

— Може би няма, но все пак ще опитам.

 

 

След часа по химия хуквам до втория етаж да пресрещна Савана Монтгомъри, преди да е влязла в стаята по английски.

Бившата на Гидиън е най-противоречивият човек, когото познавам. Тя ме разведе из „Астор Парк Преп“, когато се преместих тук, и макар да се държа като кучка, ми даде съвети как да оцелея в това училище. Странеше от мен и не си говорехме много в часовете, но все пак отдели време да ме предупреди за Даниел Делакорт, а после помогна на мен и Вал да си отмъстим на перверзника.

Така че, предполагам, е съюзник.

Честно казано, не знам. В добър ден е трудно да я разбереш, а във всички останали е направо невъзможно.

Днес е неразбираема. Намръщва се, като ме вижда да се шляя пред вратата, но ми казва „Здрасти“ и гласът й не издава враждебност.

— Може ли да поговорим за секунда? — питам тихо.

— Защо? — В очите й проблясва съмнение.

— Налага се — отвръщам, опитвайки да проявя търпение.

— Часът започва.

— Госпожа Уинстън закъснява с десет минути, знаеш това. Имаме време. — Примолвам й се с очи.

След секунда кимва.

— Добре. Но давай по-бързо.

Вървим безмълвно по коридора към шкафчета, набутани в отделно коридорче. Щом оставаме сами не губя време и започвам.

— Полицията е тук да разпита някои от приятелите и съучениците на Рийд.

Изобщо не е изненадана.

— Да, знам. Вече получих повиквателна за офиса на Берингър. Ще говоря с тях на обяд — завърта очи тя. — Искаха да ме извадят от час, пък аз си викам — да бе, майната му. Няма да изоставам само защото някакъв си Роял е убил гаджето на татенцето си.

Отдръпвам се, сякаш ме е зашлевила.

— Рийд не е убил никого — процеждам през зъби.

— Не ми пука и да е. Никога не съм харесвала Брук — Савана свива рамене.

Вирвам вежда. Савана познава ли изобщо Брук? За секунда съм объркана, но осъзнавам, че Сав наистина я познава. Използва думата „допълнение“, за да опише Брук, когато направихме обиколката в „Астор Парк“, а и е била гадже с Гидиън около година, така че сигурно неведнъж е засичала Брук в къщата.

— Тази жена беше боклук — добавя тя. — Златотърсачка с главно „3“.

— Както и да е, Рийд не я е убил.

Тя извива идеално оформената си вежда.

— Това ли искаш да кажа на ченгетата?

Преглъщам раздразнението си.

— Може да им разкажеш каквото искаш, защото не го е направил. Исках да поговоря с теб за друго.

— Кое друго?

Надниквам към главния коридор. Празен е.

— Онова за Гидиън и Дейна.

Според Рийд Дейна е разбила паролата на телефона на Гид и е откраднала голи снимки, които той и Савана си разменили. С тези патрони го държи на мушка, заплашва го, че ще го обвини в изнасилване, защото Савана е била само на петнайсет тогава, а Гидиън — на осемнайсет.

Като чува за Гидиън, мнителността на Савана се превръща в чиста злоба.

— Имаш предвид, че гаджето ми изчука оная опърпана, преследваща млади мъже жена ли? — озъбва се тя.

— Да, и че опърпаната, преследваща млади мъже жена го изнудва заради снимки, които ти си му изпратила — сопвам се аз.

Тя се отдръпва на свой ред.

— Да не намекваш, че е моя вината, задето Гид е в това положение? Защото не е! Той е този, който ми изневери. Той е този, който се е натискал с онази ужасна жена и е негова вината, че тя е започнала да се вманиачава по него и е откраднала телефона му. Аз просто изпратих снимки на гаджето си, Ела!

Забелязвам, че започвам да губя контрол над разговора, затова бързо сменям тона с по-спокоен и незаплашителен.

— Въобще не те виня — уверявам я. — Казвам само, че си замесена в това независимо дали искаш, или не. Гидиън може да си навлече доста неприятности, ако ченгетата разберат за Дейна и снимките.

Савана не отговаря.

— Знам, че го мразиш, но знам и че не искаш да го видиш зад решетките. А ако разкажеш на полицията, те само ще се опитат да използват тази информация срещу Рийд. — Взирам се право в нея. — А Рийд е невинен. — Или поне така си мисля.

Савана мълчи още дълго. Толкова дълго, че започвам да се съмнявам дали съм я убедила. Но после изпуска тежка въздишка и кимва.

— Хубаво. Ще държа устата си затворена.

Успокоение се разлива в мен, но Савана не ми оставя дори възможност да й благодаря. Просто си тръгва, без да продума.

Глава 9
Ела

До края на деня повече не видях Савана. По принцип това не би ми направило впечатление, тъй като следобед нямаме часове заедно, но параноята ме е погнала. Би трябвало да е говорила с полицията по обяд. Надявах се след това да ме потърси и да ми разкаже за разпита, но не го направи, на всичкото отгоре следобед дори не я мяркам по коридорите.

На обяд обаче Вал ми казва, че от полицията са оставили съобщение на родителите й с искане за разрешение да я разпитат. Сигурно леля й и чичо й са като Калъм, защото и те са настояли да присъстват на разпитите на Вал и Джордан.

Джордан. Явно и тя е в списъка на Казънс. Което е много, много притеснително, защото знам, че тя ще надрънка само ужасни неща за Рийд.

Не съм сигурна с кого точно са говорили днес ченгетата освен със Савана. Опасявам се за собствения си разпит, но дано Калъм успее да го отложи възможно най-много. Поне докато тъпите полицаи свършат работата си и открият истинския убиец.

„Ако има истински убиец…“

Безмълвен писък се надига в гърлото ми и ме пришпорва да спра насред паркинга. Ненавиждам тези мисли, които изскачат в ума ми. Ненавиждам това, че все още тая съмнения за Рийд. Той твърди, че не е убил Брук. Кълне се, че не е.

Тогава защо не мога да му се доверя напълно?

— Паркингът е за коли, сестричке, не за хора.

Завъртам се и откривам Истън, който ми се хили. Леко ме побутва напред и добавя:

— Горката Лорън, опитва се да излезе от това място вече от, ъ, две минути.

Поглеждам червеното беемве с включен двигател. И наистина, Лорън Донован ми маха, с леко извинителен поглед, сякаш тя пречи на мен, а не обратното.

Махвам и аз в знак на извинение към гаджето на близнаците и бързо се отмествам от пътя.

— Отнесох се — обяснявам на Истън.

— Още ли се притесняваш за разпитите?

— Да. Но говорих със Савана и тя обеща да не споменава за онези неща с Гидиън.

— Това поне е добре — кимва Истън.

— Да.

— Ела — гласът на Рийд се носи зад нас. — Искаш ли да те закарам до нас?

Обръщам се и го виждам да прекосява паркинга заедно със Себастиан. И параноята ме застига.

— Какво е станало? Нямаш ли тренировка?

Поклаща глава.

— Ийст има, но аз съм извинен. Татко току-що ми писа и ми нареди да се прибера право вкъщи.

От страх гръбнакът ми изтръпва.

— Защо? Какво става?

— Не знам — Рийд изглежда раздразнен. — Каза само, че е важно. И че вече се е разбрал с треньора.

Изражението му е сурово, което означава, че е притеснен. Разбрах, че Рийд се озлобява, щом се почувства притиснат в ъгъла, а този ъгъл, пълен с полицаи, следователи и затвор, сигурно се усеща като най-малкия и самотен на света.

— Иска ли и аз да съм там? — питам колебливо.

— Не. Но аз искам. — Рийд поглежда по-малкия си брат. — Себ, става ли да докараш колата на Ела?

— Няма проблеми — кимва Себастиан.

Подхвърлям му ключовете, а после гледам как се запътва към кабриолета ми, а Истън спринтира за тренировка. С Рийд се качваме в рейндж роувъра му, но не съм наясно защо ме попита дали искам да ме откара до къщи, понеже и дума не обелва през първите пет минути от пътуването.

Взирам се през прозореца и гриза палец. Трудно ми е да се справя с мълчаливия Рийд. Твърде много ми напомня за началото, когато се нанесох при семейство Роял. Получавах само злобни погледи и остри забележки от Рийд, много различно от онова, с което бях свикнала. Майка ми бе малко, добре де, доста безотговорна, но беше винаги весела и не сдържаше чувствата си. Аз го правех.

— Изплюй камъчето — изрича внезапно Рийд.

— Кое камъче? — стряскам се аз.

— Онова, дето те гложди. Направо те чувам как мислиш и ако захапеш по-силно пръста си, ще го откъснеш.

Засрамено поглеждам следите от зъби на палеца си.

— Нямах представа, че си забелязал — оправдавам се, докато разтривам зачервеното място.

— Забелязвам всичко около теб, скъпа — отвръща ми с нисък, пресипнал глас.

— Тревожа се. Все ми повтаряш да не го правя, но става по-лошо — признавам. — В училище е лесно да определиш кой е врагът. Определяш хора като полезни или неполезни, за теб или срещу теб. Това обаче изглежда твърде голямо.

И така страшно, но го запазвам за себе си. Няма нужда Рийд да слуша за страховете ми. Ще ги поеме на плещите си и ще се опита да ги носи редом с останалия товар, дето го тегли надолу.

— Всичко ще се оправи — уверява ме той, докато ловко маневрира по павираната алея към къщата на Роял. — Защото не съм го направил.

— Тогава кой?

— Може би бащата на детето? Брук сигурно се е опитала да изкопчи пари отколкото може повече места онази вечер. Не съм единственият идиот, който… — Млъква рязко.

И се радвам, че го прави, защото не ми е приятно да си мисля за Рийд как прави секс с някоя друга, независимо дали е било преди да се познаваме. Боже, щеше да е много хубаво, ако беше девствен.

— Трябваше да си останеш девствен — казвам.

Сварен неподготвен, той прихва.

— Това ли те притеснява?

— Не, но си помисли колко проблеми биха се решили. Нямаше да я има случката с Брук. Момичетата в училище нямаше да точат лиги по теб.

— Ако бях девствен, момичетата щяха да опитат да се напъхат в гащите ми, та после да се хвалят, че първи са покорили връх Рийд — ухилва се той и спира отстрани на къщата.

Роял разполагат с паркинг в двора със специален паваж от спираловидно наредени тухли, водещи към гараж, в който са всичките им превозни средства. Само дето никой не обича да използва гаража. Обикновено дворът е пълен с черни роувъри и черешовочервения пикап на Истън.

— Момичетата не са такива — възразявам, докато слизам от джипа и се пресягам за раницата си. — Не биха се състезавали за това кой ще откъсне цветето ти.

Рийд пръв грабва раницата и се усмихва самодоволно.

— Момичетата са точно такива. Защо мислиш, че Джордан е все по петите ти? Ти си конкуренция, бейби. Без значение какво имаш долу, повечето хора обичат да се състезават. Колкото до децата в „Астор“, те са още по-зле. Ако бях девствен, това щеше да е поредното състезание, което да бъде спечелено.

— Щом казваш.

Минава пред капака на роувъра и идва при мен; прегръща ме през раменете. Навежда се ниско и докосва с устни ухото ми.

— Може да се престорим, че аз съм девственият, а ти си опитната по-голяма ученичка, след като откъсна цветето ти — казва.

Прасвам го, понеже си го заслужи, но това само го разсмива още повече. И макар че се смее на мой гръб, се радвам, защото предпочитам щастливия Рийд пред мълчаливия, гневен Рийд.

Доброто му настроение не продължава дълго. Калъм ни поздравява на вратата със строг поглед.

— Радвам се да видя, че си прекарваш добре — отбелязва сухо, когато влизаме в кухнята.

Когато зървам Стив на плота, подскачам. Знам, че е шантаво, но непрекъснато го забравям. Сякаш мозъкът ми не може да се справи с повече от една криза, а вероятността Рийд да влезе в затвора е единственото, върху което съм в състояние да се съсредоточа. Всеки път, когато засека Стив, новината, че е жив, ме връхлита отново и отново.

Забелязвам как присвива сините си очи, щом види Рийд да ме прегръща. Изражението му смътно ми напомня на родителско неодобрение, нещо, което не съм изпитвала преди. Майка ми беше толкова безгрижна, колкото ти душа иска.

Измъквам се изпод ръката на Рийд под претекст, че отивам до хладилника.

— Искаш ли нещо? — питам.

— Разбира се, какво предлагаш? — Рийд ме дарява с лукава усмивка.

Гадняр. Много добре знае защо го оставих до вратата на кухнята и сега ми се подиграва. Борейки се с желанието да му покажа среден пръст, грабвам кофичка с кисело мляко.

Калъм плясва с ръце, за да привлече вниманието ни.

— Вземи си лъжица и ме чакайте в кабинета.

— Нас — поправя го Стив.

— Престани с намеците — изсъсквам на Рийд и грабвам лъжица от чекмеджето.

— Защо? Татко знае за нас.

— Но Стив не знае — отбелязвам. — Странно е, ясно? Нека просто се престорим на…

Рийд вирва вежда.

— Приятели — довършвам, понеже всички други варианти са твърде шантави.

— Да се престорим? Мислех, че сме приятели. Наранен съм. — Той пресилено се удря по гърдите.

— Още не си, но може и да станеш — размахвам лъжицата заплашително към него. — Не ме е страх да вляза в схватка с теб, приятел.

— Нямам търпение. — Плъзва ръка до ханша ми и ме издърпва по-близо. — Защо не влезеш в схватка с мен още сега?

Облизвам устните си, от които Рийд не откъсва поглед.

— Рийд! Ела! — крясва Калъм. — В кабинета. Веднага!

— Да вървим — дръпвам се бързо от него.

Мога да се закълна, че го чувам да смотолевя под нос: „Уби ми кефа“.

В кабинета на Калъм заварваме Стив, който се е подпрял на бюрото, а Калъм крачи нервно напред-назад. Всички следи от смях се изпаряват, когато забелязваме, че Халстън Гриър седи в едно от кожените кресла пред бюрото.

— Господин Гриър — поздравява го Рийд сковано.

Гриър става на крака.

— Рийд. Как я караш, синко?

Рийд се пресяга през мен, за да се здрависа с адвоката.

— Да изляза ли? — питам неловко.

— Не, това засяга и теб, Ела — отговаря Калъм.

Рийд моментално застава до мен и слага закрилнически ръка на гърба ми. За първи път забелязвам, че вратовръзката на Калъм е накриво, а косата му стърчи, сякаш стотина пъти е пъхал пръсти през нея. Поглеждам Стив, носи джинси и широка бяла блуза. Не изглежда притеснен.

Не знам към чии емоционални излияния да се насоча. Очите ми се стрелкат от изтормозения Калъм към спокойния Стив. Дали това има общо с мен, а не с убийството?

— По-добре седни — казва Гриър.

— Не. Предпочитам да остана права — поклащам глава. Да седиш, ми се струва опасно. Ако се наложи да побегнеш, отнема повече време; друго е да си на двата си крака.

— Татко? — подканва го Рийд.

Калъм въздиша, търка бузата си с длан.

— Съдия Делакорт дойде при мен с интересно предложение. — Прави пауза. — Отнася се за ДНК-то, което откриха под ноктите на Брук.

— Какво за него? — Рийд се намръщва.

— Делакорт е склонен да загуби това доказателство.

Челюстта ми увисва до пода. Бащата на Даниел е съдия. И е склонен да „загуби“ доказателството? Нечувана корупция!

— Каква е цената? — питам.

Калъм се извръща към мен.

— Да позволят на Даниел да се върне в „Астор Парк“. Да оттеглиш обвиненията си и да кажеш, че доброволно си взела веществата. — Поглежда сина си. — Когато ти и братята ти сте пристигнали, тя си е съчинила историята, за да не я намразите още повече. Това е цената.

Всяка молекула в мен роптае срещу сценария, който Калъм описа.

— Този шибан нещастник! Дума да не става! — Рийд изригва като вулкан.

— Ако го направя… — поемам си дъх. — Ще паднат ли обвиненията срещу Рийд? Ще приключат ли случая? — питам адвоката.

— Няма да го направиш — настоява Рийд, вкопчил пръсти в ръката ми.

Издърпвам ръката си и отивам до адвоката.

— Ако сторя това, Рийд ще се спаси ли? — процеждам през зъби.

Зад мен Рийд крещи на баща си, задето е предложил такъв вариант. Калъм се опитва да го успокои, като му обяснява, че не би искал да поема по този път.

Ала явно иска, иначе не би го споменал. Боли, малко, но го разбирам. Калъм се опитва да отърве сина си от затвора.

През това време Стив и дума не обелва. Просто попива всичко. Но никой друг мъж тук освен адвоката не ме интересува. Той държи отговора, който ми трябва.

Гриър свива пръсти с идеално оформени нокти в скута си; погледът му е бистър и май бъркотията в кабинета не му е попречила. Не знам какво вижда в мен, като ме гледа. Слабо момиче? Глупаво? Наивно? Какво би казал за момиче, което толкова обича гаджето си, та е готово и мечове да гълта за него?

Това… не е нищо. Няколко месеца с Даниел Делакорт в живота ми, още няколко ужасни деца в „Астор Парк“, които ще си шепнат зад гърба ми. Ще ме смятат за наркоман? Всичко това в замяна на свободата на Рийд?

Струва си.

— Може да опитаме — изрича най-сетне Гриър.

На Рийд отново му пада пердето.

Глава 10
Рийд

— Дума да не става! — след казаното от адвоката оставям баща си и се изстрелвам до Ела, заставам между нея и змията, преди да е нанесъл още щети. — Това няма как да се случи. Никога.

Ела се отмества от мен.

— Ами видеодоказателството?

— Всичко може да изчезне — отвръща Гриър. — Оказва се, че отърваването от доказателства е нещо, с което Делакорт има опит.

— Не мога да повярвам, че смятате това за добър вариант. Даниел трябва да седи поне на сто километра от Ела — паля се аз. — Толкова е шибано.

— Внимавай с приказките — скастря ме баща ми, сякаш преди му е пукало, когато съм пускал „Ш“-бомбите.

— Така ли? — противоречи Ела. — А да отидеш в затвор двайсет и пет години? Ако преглътна гордостта си и ти ще си свободен, никак не е шибано.

Никой не порицава Ела за нейните думи, което ме вбесява още повече.

Обръщам се към баща си, защото тъкмо той се нуждае от убеждаване. Ела не може да се справи сама със сделката. Могат само баща ми и този мизерен адвокат.

— Това е долна постъпка. Онзи задник е психопат, а вие ще го върнете в училище? Още по-лошо, ще осъдите Ела на доживотен тормоз.

— Опитвам се да те опазя от затвора — светкавици проблясват в очите на баща ми. — Предложението не е идеално, но си заслужава поне да го чуете. Искате да се отнасям с двама ви като с възрастни? Тогава вземете зряло решение — отсича той грубо.

— Аз ще го взема. Даниел остава където е, а ние печелим случая както му е редът, защото — Не. Съм. Я. Убил. — Произнасям отчетливо всяка дума, за да няма объркване.

— Рийд, моля те — Ела ме хваща за китката.

— Какво моля? Имаш ли представа какво ще е в училище, ако кажеш, че си излъгала за Даниел? Няма да можеш и по коридорите да ходиш сама. Някой от нас ще трябва постоянно да е с теб. Джордан ще те унищожи.

— Мислиш ли, че ми пука? Ще трае само още няколко месеца.

— Ами следващата година? Няма да съм тук, за да те пазя — припомням й.

Виждам как до бюрото Стив присвива очи.

— Оценявам загрижеността ти, Рийд, но Ела не се нуждае от закрилата ти. Тя си има баща, който да я пази — стисва устни той. — Всъщност мисля, че е време да отведа дъщеря си у дома.

Кръвта ми замръзва.

Ела стисва китката ми още по-здраво.

Стив се надига.

— Калъм, оценявам грижите, които си положил за нея, докато ме нямаше, но аз съм бащата на Ела. Достатъчно си зает с твоите деца, тъй че няма нужда с Ела да сме тук.

Тая няма да я бъде. Няма да си тръгне нито от мен, нито от къщата.

— Татко — изричам предупредително.

— Стив, още не са освободили жилището ти — напомня той на мъжа. — И май няма да са готови скоро. — Поглежда адвоката за потвърждение.

Гриър кимва.

— От кабинета на шерифа уведомиха, че ще събират доказателства още поне две седмици.

— Няма проблем. С Дейна запазихме апартамента в „Холоу Оукс“. — Стив бърка в джоба си и изважда пластмасов карта ключ. — Добавих и твоето име към резервацията, Ела. Това е ключът ти.

Тя не помръдва.

— Няма да спя в един дом с Дейна. Не се засягай — добавя набързо.

— Ела е Роял — вметвам хладно.

Стив поглежда кокалчетата на Ела, които са побелели от стискане.

— Дано не… — изрича с мек ироничен глас.

— Бъди разумен, Стив — обажда се баща ми. — Първо се настани. Имаме много правни дела за оправяне. Това е новост за всички ни.

— Ела е на седемнайсет, което означава, че още е под родителски контрол, нали, Халстън?

Адвокатът килва глава.

— Точно така. — Става и изтупва панталоните си. — Май всички имате лични дела за решаване. Засега се оттеглям. — Спира насред пътя до вратата и ми се мръщи. — Предполагам, не се налага да те предупреждавам да не ходиш на погребението в събота.

— Какво погребение? — свъсвам вежди и аз.

— На Брук — отвръща баща ми кратко и хвърля злобен поглед на Гриър. — И не, Рийд, няма да присъства.

— Хубаво.

— Какво стана с речта ти „да сме единни като семейство“? — не се сдържам да направя саркастична забележка.

Отговорът на Гриър е също толкова хаплив.

— Може да сте единни навсякъде другаде, но не и на погребението. И, за бога, Рийд, стой далеч от неприятности. Без боеве в училище, без глупости, нали? — Извръща поглед към Ела с неизречено предупреждение.

Най-голямата ми слабост? Да бе. Ела е стоманата в гръбнака ми, но Гриър я вижда само като доказателство за мотива ми. Приближавам се до нея.

Поклаща глава и се обръща към баща ми.

— Обади ми се, ако трябва да уговоря нова среща с Делакорт.

— Никаква среща — роптая аз.

— Ще ти звънна — казва баща ми и го потупва по гърба.

Гняв се надига в гърлото ми. Сякаш не съм там. Е, щом никой не ме слуша, няма смисъл да съм тук.

— Да тръгваме — обръщам се към Ела.

Издърпвам я от кабинета, без да дочакам съгласието й или на когото и да било другиго.

Минута по-късно вече сме горе, отварям широко вратата на стаята й и я тласкам вътре.

— Това е тъпо! — негодува тя. — Няма да отида на хотел със Стив и онази ужасна жена!

— Няма — съгласявам се и гледам как се качва на леглото. Полата на униформата й се вдига и открива чудна гледка към задника й; после сяда и вдига колене под брадичката си.

— И ти се държиш глупаво! — мърмори тя. — Според мен трябва да приемем предложението на Делакорт.

— Няма — отвръщам.

— Рийд.

— Ела.

— Така ще избегнеш затвора!

— Не, така ще съм длъжник на оня негодник до живот. Няма да стане, скъпа. Така че, избий тази мисъл от главата си.

— Хубаво, да кажем, че не приемеш сделката…

— Няма.

— И какво ще правим сега?

Събличам бялата си риза и изритвам обувките. Оставам по панталони и бял потник, настанявам се до Ела на леглото и я издърпвам в обятията си. Тя се сгушва в мен, но за кратко. После отново сяда и ме гледа навъсено.

— Зададох ти въпрос — изрича.

Въздъхвам с раздразнение.

— Няма какво да направим ние, Ела. Работа на Гриър е да се справи с всичко.

— Е, не се справя много добре с тази работа, щом ти предлага да сключваш сделки с подозрителни съдии! — Бузите й пламват от гняв. — Да направим списък.

— Списък с какво? — питам с недоумение.

— С всички онези, дето може да са убили Брук. — Ела скача от леглото, отива до бюрото си и взима лаптопа. — Беше ли близка с някого другиго освен с Дейна?

— С никого, доколкото знам — признавам.

Ела сяда на ръба на леглото и отваря лаптопа.

— Неприемлив отговор.

Гняв се просмуква в мен.

— Това е единственият отговор, който имам. Брук нямаше приятели.

— Но е имала врагове, нали? — Отваря търсачка и въвежда името на Брук. Около милион резултати изскачат за около милион различни жени Брук Дейвидсън. — Значи просто трябва да открием кои са враговете.

Подпирам се на лакти.

— Ти какво, да не си Луис Лейн? Ще решиш случая сама?

— Имаш ли по-добро предложение? — контрира ме тя.

Въздишам.

— Татко познава следователи. Те те намериха, помниш ли?

Ръката на Ела спира върху мишката, но колебанието й трае около секунда; кликва върху фейсбук страницата на Брук. Докато се зарежда, тя ме поглежда заговорнически.

— Погребението — обявява.

— Какво за него? — питам мнително. Не ми харесва накъде бие.

— Мисля, че трябва да ида.

Тутакси изопвам гръб.

— Няма как. Гриър ни предупреди да не ходим.

— Не, каза ти да не ходиш. — Извръща очи към екрана. — Хей, знаеше ли, че Брук е бакалавър в Северна Каролина?

Не обръщам внимание на тази дреболия.

— Няма да ходиш на погребението, Ела — ръмжа.

— Защо не? Това е най-добрият начин да разбера кой е бил близък с Брук. Ще видя кой ще дойде… — и… ахва. — Ами ако се появи убиецът?

Затварям очи и се опитвам да намеря нужното търпение.

— Скъпа — отварям очи. — Наистина ли мислиш, че убиецът на Брук ще влезе с валсова стъпка и ще заяви: „Здравейте, приятели! Аз съм убиецът!“.

Възмущение проблясва в сините й очи.

— Разбира се, че не. Но не си ли гледал документалните криминални филми по телевизията? Онези от ФБР винаги коментират как убиецът се връща на местопрестъплението или отива на погребението на жертвата, за да заблуди полицията.

Взирам се в нея невярващо, но тя отново се взира в лаптопа.

— Не искам да ходиш там — изричам през зъби.

— Ами много жалко — Ела дори не ме поглежда, като го казва.

Глава 11
Ела

— Коя монахиня си убила за този тоалет? — пита Истън, след като сядам в пикапа му в събота сутрин.

— Мълчи и карай — удрям по таблото.

Послушно включва двигателя и подкарва по алеята към огромните стоманени порти, които отделят имението от главния път.

— Защо? Кой ни следи? Стив ли?

Макар Стив да живее с Дейна в апартамент от хотелски стаи в „Холоу Оукс“, все се навърта около имението. Вдига настроението на Калъм, но с него ми е неловко и се старая да не съм наоколо. Май това никому не е убягнало.

— Рийд — отвръщам. — Не искаше да отида на погребението.

— Да, не беше въодушевен, че и аз ще ходя.

Надзъртам през задния прозорец, за да се уверя, че Рийд не тича след камиона. Не беше доволен, когато тръгнах, но както му обясних и онази вечер — много жалко. Възнамерявам да огледам всеки, който дойде днес на литургията за Брук.

Пък и някой трябва да бъде с Калъм, докато заравят годеницата му. Не мога да го зарежа да преживее това сам. Рийд изобщо не е подходящ в случая, а близнаците отказаха, тъй че оставаме само аз и Истън. Калъм тръгна преди нас с шофьора си Дюранд, понеже има работа след службата.

— И какво направи? Чука го, докато се предаде? Да не е припаднал от оргазмено блаженство?

— Млък. — Откривам в телефона микса, възпяващ женската сила, и го пускам.

Но това не пречи на Истън. Напротив, започва да крещи с музиката.

— Още ли не му пускаш? Горките топки на момчето, сигурно са посинели.

— Няма да обсъждам сексуалния си живот с теб — казвам и усилвам още музиката.

Следващите пет минути Истън се залива от смях.

Тъжната истина е, че Рийд измъчва и двама ни. Последните три нощи отново спа в леглото ми и доста се позабавлявахме. Няма нищо против да го пипам където и да било. Обича, когато съм на колене, и откликва също толкова великодушно. Дявол да го вземе, би прекарал часове с глава между краката ми, ако го оставя. Но последната крачка? И дума не може да става, докато „нещото с Брук“, както го нарича, спре да тегне над нас.

Намирам се в някакво странно състояние на удовлетворение и очакване. Рийд ми дава почти всичко, но не е достатъчно. И все пак, знам, че ако разменим позите, той ще се съобрази с желанията ми. Затова и аз трябва да уважа неговите. Което е гадно.

Когато пристигаме на мястото на погребалната церемония, Калъм ни чака на входа. Облечен е с черен костюм, който вероятно струва повече от колата ми, а косата му е зализана назад и изглежда по-млад.

— Не биваше да ни чакаш — казвам, когато стигаме до него.

Той поклаща глава.

— Чу Халстън — трябва да покажем семейно единство. Така че, щом идваме тук заедно, всички ще си тръгнат с мисълта, че сме една щастливо, невинно цяло.

Не го изричам на глас, но съм убедена, че никому не би допаднала проявата на силата на Роял, имайки предвид и факта, че всички сме част от семейството на предполагаемия убиец.

Тримата влизаме в мрачната сграда и Калъм ни повежда към една арка вляво. Вътре се намира малка църква с лъскави дървени пейки, подиум и…

Ковчег.

Пулсът ми се ускорява от гледката. О, Боже. Не мога да повярвам, че Брук наистина е в него.

Мрачна мисъл ми хрумва, надигам се на пръсти и прошепвам на Калъм:

— Правили ли са й аутопсия?

Той кимва сковано.

— Още няма резултати. — Спира. — Допускам, че ще направят ДНК тест и на, ъ, зародиша.

От мисълта ми се повдига, защото за първи път, откакто започна всичко, внезапно ме осенява, че в онзи апартамент са умрели двама души. Брук… и едно невинно бебе.

Преглъщам прилива на жлъч и се накарвам да извърна поглед от гладкия черен сандък. Взирам се в огромната снимка, поставена на триножник до него.

Брук бе ужасен човек, но дори и аз не мога да отрека, че беше хубава. На снимката тя е с лятна рокля на красиви шарки и се усмихва. Русата й коса е пусната, сините й очи блестят и направо сияе към фотоапарата. Изглежда страхотно.

— Мамка му. Това е депресиращо — мънка Истън.

И то много.

Докато растях, бях толкова бедна, че не можех да си позволя подобна церемония за майка си. Литургията струваше два пъти повече от кремацията, така че реших да няма служба. И бездруго никой нямаше да дойде. На мама обаче би й харесало.

— Идваш ли? — подканва ме Истън и посочва с глава напред.

Проследявам погледа му до ковчега. Отворен е, отказвам да ида до него. Така че, поклащам глава и си намирам място по средата. Истън бавно крачи по пътеката с ръце в джобовете. Сакото му се изпъва на широките му рамене, когато се навежда напред. Чудя се какво ли вижда.

Оглеждам се. Малко съм изненадана от посетителите. Наброяват едва десетина. Явно Брук наистина не е имала приятели.

— Вън!

Подскачам от пискливия вопъл на Дейна. Е, Брук все пак имаше една приятелка.

След секунда си давам сметка, че тя говори на нас. Гледа кръвнишки мен и Истън, който тъкмо се връща от ковчега.

— Срамота! — крещи Дейна. Никога не съм я виждала толкова разстроена. Лицето й представлява червено петно, зелените й очи са изпълнени с ненавист. — Вие, Роял, нямате място тук! А ти…

Говори на мен.

— Ти дори не си от семейството! Вън! Всички!

Не знам как изглежда невинността, но слагам Дейна начело на списъка ми със заподозрени. Жена, изнудвала беззащитно момче да спи с нея, би извършила и други ужасни неща.

Калъм крачи бързо към нас със суров поглед. Стив, който е с подобен черен костюм, го следва. Стив примигва, като вижда черния чувал, с който съм облечена, но това бе единствената рокля, дето намерих сред намалените стоки в мола. С два номера е по-голяма, но черната рокля, която имам, прилепва по тялото и беше на майка ми. Би било болезнено, а и доста секси да я облека на погребение.

— Никъде няма да ходим — възразява Калъм. — Всъщност имаме повече право да бъдем тук от теб, Дейна. Бях сгоден за нея, щяхме да се женим, за бога.

— Ти дори не я обичаше — ръмжи Дейна. Толкова силно се тресе, че цялото й тяло се олюлява. — За теб бе само секс-играчка!

Оглеждам се да видя дали някой е чул.

Всички, включително свещеникът, са чули и са вперили взор в разправията. Отецът ни се мръщи от подиума и не само аз го забелязвам.

— Дейна — гласът на Стив е нисък и по-внушителен от всякога. Обикновено говори безгрижно, но не и сега. — Не прави сцени.

— Не ми пука! — изревава тя. — Мястото им не е тук! Тя беше моя приятелка! Беше ми като сестра!

— Беше годеница на Калъм — скастря я той. — Независимо дали е изпитвал чувства към нея, или не, знаехме какви бяха нейните чувства. Тя обичаше Калъм. Би искала той да присъства.

Това затваря устата на Дейна. Около половин секунда. После тя извръща гневен поглед към мен.

— Е, тогава тя няма място тук!

Стив присвива очи застрашително.

— Как ли пък не. Ела е моя дъщеря.

— Дъщеря ти е от пет минути! За бога, аз съм ти съпруга!

Свещеникът се покашля. Звучно. Май не е много доволен от факта, че тя напразно споменава името Господне насред църквата.

— Държиш се като дете — отсича грубо Стив. — И се излагаш. Така че, предлагам да седнеш, преди да са те изгонили.

Това напълно затваря устата й. Тя ни стрелва с поглед и тръгва, сърдита, напред. После тръсва тежко дупе на пейката.

— Съжалявам — извинява се Стив, но гледа само мен. — Малко е… чувствителна.

Истън пръхти леко, все едно казва: „Малко ли?“.

Калъм кимва бързо.

— Нека просто да седнем. Службата ще започне.

Въздъхвам с облекчение, когато Стив си тръгва, за да се настани до ужасната си съпруга. Радвам се, че няма да е при нас. Всеки път, когато някой ми напомни, че съм му дъщеря, смущението ми ескалира до небето.

За наша изненада, Калъм също ни изоставя и сяда на първата пейка на редицата срещу тази на О’Халоран.

— Ще изнася реч — обяснява ми Истън.

— Сериозно? — Извивам вежди.

— Беше й годеник — свива рамене той.

Точно така. Не бе всеизвестно, че Калъм мразеше Брук към края на съсипващата им връзка.

— Ще изглежда подозрително, ако той… о, мамка му… — Истън замлъква внезапно и стрелва поглед вдясно.

Напрежение се натрупва във врата ми, когато виждам какво го е накарало да изругае. Полицаят, който бе посетил през седмицата „Астор Парк“ (Казънс?), е в църквата. До него стои ниска тъмнокоса жена. И двамата имат блестящи златни значки на коланите си.

Колкото и да съм неспокойна от присъствието им, няма как да не почувствам и прилив на победа. Иска ми се Рийд да беше тук, за да му кажа: „Виждаш ли! Ченгетата са тук, защото и те мислят, че убиецът може да се появи!“.

— Дано не се опитат да ни разпитват — подшушвам на Истън, докато оглеждам гостите.

Някой от тях може да е убиецът. Вглеждам се в тила на Калъм. Той има мотив, но не би допуснал сина му да поеме вината за престъпление, което не е извършил. Пък и той беше с нас във Вашингтон.

Отправям поглед към Стив. Но какъв мотив би имал той? Ако в ковчега бе Дейна, той щеше да е главният ми заподозрян. Но го нямаше девет месеца, което означава, че е невъзможно да е бил бащата на бебето на Брук. Отхвърлям го като възможност.

Останалите шепа хора не познавам. Трябва да е бил някой от тях. Но кой?

— Адвокатите на татко още отлагат — мънка Истън. — Може да е следващата седмица. Вече обаче говориха с Уейд.

— Така ли? — Поемам си въздух. Чудя се защо Вал не е споменала нищо, но кога ли пък е имала възможност?

Откакто най-добрата ми приятелка се забърка в тая каша, почти не съм била с нея. Знам, че й липсвам, и тя ми липсва, но не мога да се размотавам, да клюкаря и да си прекарвам добре, когато животът ми е толкова объркан.

— Питали са го подробно за сбиванията на Рийд — докладва Истън. — И за всички мацки, с които е бил.

— Какво, по дяволите? Защо да има значение? — По някаква странна причина това много ме възмущава. Хич не ми харесва, че ченгета подлагат на анализ предишните връзки на Рийд. Или пък сегашната му с мен.

— Не знам. Само споделям какво разказа Уейд. Общо взето, е само това. Не са говорили с него за Брук или за… — Спира. — Това пък какво е? Много странно.

Обръщам се отново и съзирам Гидиън, който върви към нас.

— Защо е тук? — шепне с половин уста. — Кой кара три часа, за да посети погребение на кучка, която дори не понасяше?

— Аз го помолих да дойде — признавам.

— Защо? — кокори ми се той.

— Защото трябва да говоря с него. — Не давам повече обяснения, а той няма време да ме разпитва, защото Гидиън е вече при нас.

— Здравейте — поздравява ни тихо най-големият от братята Роял. Но очите му не са върху нас. Взира се в ковчега на Брук.

Дали си представя Дейна в него? Не бих се изненадала, ако е така. Жената на Стив изнудва Гидиън от шест месеца, може би и повече.

Премествам се навътре, за да му направя място, и той сяда до Истън. Гидиън е аномалия в семейството. По-слаб е от по-малките си братя и косата му не е толкова тъмна. Но е със същите сини, сини очи.

— Как вървят лекциите? — питам неловко.

— Добре.

Не съм била много време до Гидиън, тъй като учи в колеж на няколко часа път оттук. Знам съвсем малко за него. Плувец е. Ходил е със Савана Монтгомъри. Спи или поне е спал с Дейна. Изпраща мръснишки снимки на гаджето си.

Ако Гидиън би убил някого, то това е Дейна.

Но… Дейна и Брук си приличат. И двете са с руси коси и прически като от корица на списание. И двете са кльощави, с огромни задници. В гръб лесно ще ги сметнеш за сестри.

— Благодаря, че дойде — любезнича. Скришом изучавам лицето му, което е сурово и напрегнато. Така ли изглежда вината?

— Все още не знам защо ме повика — отвръща той.

Двоумя се.

— Можеш ли да останеш след службата? Неудобно ми е да обсъждаме тези работи, докато… — кимвам към снимката на Брук.

— Да. Може да поговорим след това — съгласява се Гид.

— Мразя погребенията — въздиша Истън, също взирайки се в снимката.

— Досега не съм била на погребение — признавам.

— Ами на майка ти? — пита, навъсен, той.

— Нямах пари за служба. Можех да си позволя само кремация, а разпръснах праха й в океана.

Гидиън се обръща ококорен в мига, в който Истън изрича:

— Не може да бъде.

— Да, може — отвръщам и недоумявам защо и двамата ме гледат така.

— Разпръснахме праха на майка ни над Атлантическия океан — разяснява тихо Гидиън.

— Татко щеше да я зарови, но близнаците направо откачиха при мисълта, че ще я гризат червеи. Бяха гледали някакво предаване по „Дискавъри Чанъл“. Така че той се съгласи на кремация. — Искрена, нежна усмивка се разлива по лицето на Истън; от ухилената му физиономия няма и следа. — Взехме урната и изчакахме изгрева, защото тя обичаше утрините. Отначало нямаше вятър и водата бе като стъкло.

Гидиън продължава историята.

— Но мигът, в който прахът й докосна водата, силен порив дойде от нищото и водата толкова се отдръпна, та можех да се закълна, че на километър навътре щеше да стига едва до глезените ми.

Истън кима.

— Сякаш океанът я искаше.

Седим, смълчани, потънали в размисъл за собствените ни загуби. Скръбта от смъртта на мама не е чак толкова голяма днес, не и докато съм приклещена между широките плещи на двама от братята Роял.

— Красив спомен — прошепвам. Съмненията ми, че Гидиън може да е убиецът, се изпаряват. Толкова е обичал майка си. Как би могъл да убие жена?

— Харесва ми, че майките ни ни гледат от единия и от другия бряг — казва Истън и се ухилва дяволито.

— И на мен. — Не мога да не му се усмихна и аз.

Зарейвам поглед към пейките отпред, където седят Стив и Дейна. Усмивката ми изчезва, когато забелязвам, че Стив е сложил ръка върху облегалката зад Дейна. Тя се е привела и раменете й леко се поклащат. Нейната печал ми напомня за причината да сме тук. Това не е сбирка в църквата за сближаване.

Това е погребение на жена, която бе едва десет години по-голяма от мен. Брук бе млада и независимо от недостатъците й не заслужаваше да умре, особено по такъв начин.

Може би Дейна изобщо не е убиецът. Единствено тя показва истинска скръб.

Свещеникът се качва на подиума и ни приканва да станем.

— Приятели и близки, събрали сме се тук да почетем паметта на Брук Ана Дейвидсън. Нека заедно се изправим, да се хванем за ръце и да се помолим — произнася напевно посивелият мъж.

Ставаме и започва музика. Момчетата плъзват длани по вратовръзките си. Аз изтупвам роклята си и ги хващам за ръце, мечтаейки Рийд да бе тук. След момент мълчание свещеникът започва с нисък глас да чете писание за това как има време и място за всяко нещо. Явно Брук е трябвало да умре сега, на двайсет и седем години. Не споменава нероденото й дете и се замислям дали полицията нарочно не съобщава подробности на обществеността.

След края на молитвата свещеникът ни моли да седнем, а после Калъм се отправя към подиума.

— Неловко — мърмори Истън под нос.

Ако Калъм наистина се чувстваше така, то въобще не личеше. Спокойно заговори за благотворителната дейност на Брук, отдадеността й към приятелите й и любовта й към океана; накрая заяви, че ще ни липсва. Кратка, но изненадващо прочувствена реч. След като приключва, кимва учтиво към Дейна и отново заема мястото си. Дейна спазва благоприличие и също му кимва.

Свещеникът е отново на подиума и пита дали някой би искал да сподели спомен. Всички гледат към Дейна, чийто единствен отговор е ридание.

Свещеникът завършва с още една молитва, а после ни призовава да останем за почерпката в съседното помещение. Службата трае по-малко от десет минути; начинът, темпото, с което протича, и липсата на повече хора тук да почетат Брук, ме задушава.

— Плачеш ли? — пита Истън малко притеснен.

— Просто ужасно.

— Кое? Церемонията или речта на татко?

— Церемонията. Почти няма хора.

Той оглежда църквата.

— Май не е била особено добър човек.

Брук имала ли е роднини? Мъча се да се сетя дали ми е споменавала. Май никога не съм я питала. Майка й е починала, когато е била малка, само това знам.

— Може би, но на моето няма да има повече. Почти нямам познати — казвам.

— Хм, всеки гъзолизец в щата ще е тук да окаже съболезнования на Калъм. Ще е голямо. Не колкото моето, но достатъчно голямо.

— Никога нищо не е голямо, колкото твоето, а, Ийст? — подмята сухо Гид.

Ококорвам се от изненада. Не съм го виждала да се шегува.

— Знаеш, братле — киска се Истън.

Смехът му е малко по-силен, отколкото би се харесало на Калъм, който се обръща да ни изгледа строго. Истън млъква на мига и е малко засрамен. Гидиън също извръща към него злобен взор. Скръства ръце на гърдите си, сякаш да накара баща си да дойде и да ни се скара. Калъм се обръща към Стив с безсилна въздишка.

— Готова ли си да говорим? — пита Гидиън.

Кимвам и тръгвам след момчетата по пътеката. Излизаме в коридора. Всички останали се преместват в съседното помещение, за да се почерпят.

— С Рийд си говорихме миналата вечер — започвам, макар че аз говорех, а Рийд ми повтаряше, че не съм в ред. — Смятаме, че трябва да се разровим в миналото на Брук, да проверим дали има друг, който да желае — снишавам глас — смъртта й. Надявах се да ни помогнеш.

Гид изглежда стреснат.

— Как точно аз да помогна? Почти не познавах Брук.

Истън обаче бързо схваща защо отправям молба към Гидиън.

— Да, но чукаш Дейна, а тя познаваше Брук по-добре от всеки друг.

Гидиън стисва челюст.

— Вие сериозно ли говорите? Да не предлагате да скоча отново в леглото с тази… тази… кучка само за да се опитам да изтръгна информация?

Бузите му почервеняват от яд и съм принудена да отстъпя назад. За първи път виждам Гидиън да губи самообладание. Винаги е бил най-уравновесеният Роял.

— Не те моля да спиш с нея — възразявам. — Само да я повъртиш на шиш за малко подробности.

— Наистина ли си толкова наивна, Ела? — пита недоверчиво той. — Мислиш, че мога да прекарам и секунда с тази жена, без да ми се натиска?

Свивам се от срам.

— Така че, забрави — продължава той хапливо. — Откакто Брук почина, Дейна е толкова разстроена, че не може да вдигне телефона и да ми звънне. Докато не се сеща, че съществувам, мога да си живея живота, без да се занимавам с нея. Да се надяваме, че след като Стив се върна, съвсем ще ме забрави.

— Съжалявам — прошепвам. — Беше глупаво.

До мен Истън поклаща глава неодобрително.

— Леле, Гид. Това беше грубо. Не искаш ли да помогнеш на Рийд?

Брат му зяпва.

— Не мога да повярвам, че току-що ми каза това. Разбира се, че искам да му помогна.

— Така ли? Е, и двамата знаем, че той би изчукал всяка преследваща млади мъже жена в града, ако бе заложена твоята глава. Рийд би направил всичко, за да те спаси.

Не мога да отрека. Лоялен е до мозъка на костите. Би умрял за семейството си.

Какво пък, може би дори би убил заради тях.

„Престани!“

Пропъждам гадната мисъл и се взирам в Гидиън.

— Виж, не е нужно да го правиш, щом не искаш. Искам само ако по някаква причина си край Дейна, да я питаш дали има друг, който да мрази Брук. Вероятно някой от тези хора вътре?

За момент остава смълчан.

— Хубаво. Ще видя какво мога да направя.

— Благодар…

— Но само ако и ти направиш нещо за мен — прекъсва ме той.

— Какво? — бърча чело.

— Кога ще се нанесеш при Стив?

— Какво? — Направо съм смаяна.

— Кога ще се нанесеш при Стив? — повтаря.

— Защо да се мести при Стив? — пита Истън.

— Защото й е баща — отвръща нетърпеливо Гидиън и после отново се обръща към мен. — Дейна сигурно държи всичките простотии, с които ме изнудва, в апартамента си. Искам да ги намериш и да ми ги дадеш.

Намръщвам се.

— Дори и да се преместя при Стив, което не искам, нямам никаква представа къде да ги търся.

— Сигурно има сейф или нещо подобно — настоява той.

— Добре, като открия този митичен сейф, ще го отворя със силата на мисълта или какво?

Гидиън свива рамене.

— Нямам нищо против да го разбием с боен чук. Ще обясним на Стив, че с Рийд сте се скарали.

Пуля се срещу него.

— Много лошо, няма да го направя.

Гидиън ме хваща за ръката.

— Не само мен ще спасиш — гласът му е нисък, смъртоносен. — Савана е затънала до шия. Дейна има познат областен прокурор. Дойде в колежа и ми показа два съдебни иска, един за Сав и един за мен. Обвиняват ни в неща, които дори не подозирах, че са незаконни.

Съчувствие ме обзема, докато гледам пребледнялото му лице. Пот се стича по челото му.

— Не знам — мънкам аз.

— Поне си помисли — примолва ми се той. Стиска отчаяно ръката ми.

— Ще направя каквото мога — съгласявам се накрая. Може и да не съм близка с Гидиън или Савана, но това, което Дейна им причинява, не е редно.

— Благодаря ти.

— Но само ако върнеш услугата — контрирам го и вирвам вежда.

— Ще направя каквото мога — имитира ме той.

— Значи Савана наистина може да загази заради голите снимки, които ти е пратила? — пита брат си Истън, докато вървим към изхода.

— Така твърдят Дейна и онзи прокурор, но не знам — признава Гидиън. — Не исках да поемам риск, затова скъсах с нея. Надявах се това да я извади от уравнението, но… — изругава тихо. — Дейна не ме оставя да забравя, че Сав е замесена. Винаги използва тази заплаха, когато не й съдействам.

Леле. Всеки път, щом реша, че Дейна о’Халоран няма как да стане по-гадна, тази жена ми доказва, че греша.

С ръце в джобовете, Гидиън тромаво минава покрай нас и се отправя към паркинга. Слага ръка на вратата на колата и спира.

— Искате ли да знаете кой е тук? — подвиква през рамо и посочва с глава към входа. — Проверете в книгата с гостите.

С Истън се ококорваме, питайки се „защо не се сетих по-рано“.

— Както и да е, трябва да тръгвам — измънква Гидиън. — Пътят към училище е дълъг.

— До скоро, братле — провиква се Истън.

Гидиън ни махва и набързо отпрашва.

— Толкова ми е гадно за него — споделям на Истън.

— Да. И на мен. — В сините му очи се чете болка.

— Да идем да погледнем книгата с гости.

Завъртам се, за да се върна там, ала попадам на Калъм.

— Прибирате ли се, деца? — пита той. Стив е точно зад него. Дейна сигурно още е вътре, където е книгата.

Истън размахва ключове.

— След секунда, само трябва да мина през стаята на момченцата.

Баща му кимва.

— Добре. И бих предпочел тази нощ да си останете вкъщи. Без луди партита и боеве на доковете — поглежда предупредително Истън. — Сериозен съм.

— Ще си поръчаме храна за къщи и ще повисим при басейна — обещава Истън, изненадващо покорен. Килва телефона си към мен, подсказвайки ми, че ще снима списъка с гостите, докато аз занимавам бащите. — Веднага се връщам.

Мигът, в който Истън се отдалечава толкова, та да не ние чуе, Стив казва:

— Всъщност искам Ела да се прибере с мен.

Стрелвам очи към Калъм. Вероятно вижда паниката в погледа ми, защото на мига отрязва Стив.

— Не бива. Смятам, че Ела не трябва да е край Дейна тази вечер.

Безмълвно благодаря на Калъм, но явно това никак не радва Стив.

— С цялото ми уважение, Калъм, но Ела е моя дъщеря, а не твоя. Бях повече от щедър, като я оставих да остане при теб временно. Но, честно казано, не съм спокоен, като знам, че тя живее в дома ти.

— И защо? — мръщи се Калъм.

— Колко пъти ще си го повтаряме? — Стив е нетърпелив. — Не е идеалната среда за нея, не и докато на Рийд му предстои доживотна присъда. Не и докато ченгетата душат наоколо и разпитват всички в училището й. Не и докато…

Калъм гневно го прекъсва.

— Жена ти атакува словесно Ела преди службата. Наистина ли вярваш, че твоят дом — домът на Дейна е по-добра среда за Ела в момента? Защото, ако мислиш така, значи си откачил.

Очите на Стив потъмняват до металносиньо.

— Дейна може да е лабилна, но не е обвинена в убийство, нали, Калъм? И Ела е моя дъщеря…

— Не става дума за теб, Стив — ръмжи Калъм. — Противно на очакванията ти, светът не се върти около теб. Попечител съм на Ела от месеци. Облякох я и я нахраних и се погрижих за всичките й нужди. В момента аз съм най-близко до онова, от което се нуждае това момиче. Баща.

Прав е. По някаква причина пламенната реч на Калъм засяда в гърлото ми. Освен майка ми, никой друг не се е борил така за мен. Никой не се е интересувал дали „всичките ми нужди“ са удовлетворени.

— Искам да се прибера с Истън — успявам да преглътна и да изрека със слаб глас.

Стив присвива очи. В тях проблясва предателство, но не се чувствам гузна от това.

— Моля — добавям и отвръщам на погледа на Стив. — Ти сам отбеляза, че Дейна сега е много чувствителна. И за двете ни ще е по-добре, ако не се навъртам край нея, поне за известно време. Пък и къщата на Роял е близо до пекарната.

— Пекарната? — повтаря той с недоумение.

— Работата й — обяснява Калъм грубо.

— Сутрин работя в пекарната точно до училище — добавям. — Ако остана при теб в града, пътят ми ще се увеличи с още трийсет минути, а и трябва да ставам призори. Така че, ъ, да. Струва ми се по-логично.

Затаявам дъх, докато чакам отговора му.

След дълга пауза, Стив кимва одобрително.

— Хубаво. Може да се върнеш у Калъм. Но не завинаги, Ела. — Предупредителна нотка звънти в гласа му. — Искам да го запомниш.

Глава 12
Ела

— Искаш ли нещо по-специално от пекарната днес? — питам Рийд, докато спира на паркинга пред „Френска плитка“.

Обръща се и ме гледа сърдито.

— Опитваш се да ме подкупиш с храна ли?

— Не, просто се опитвам да съм добра приятелка — отвръщам… — Ще спреш ли да се мусиш? Погребението беше преди два дни. Не може още да ми се сърдиш.

— Не съм ти сърдит. Разочарован съм — заявява важно.

— О, Боже мой! — Ченето ми увисва. — Да не си посмял да ми пробутваш тия глупости — „не съм сърдит, разочарован съм“. Разбрах, не искаше да ходя. Но го направих, свърши се, преживей го. Пък и се добрахме до онзи списък.

Въпреки че книгата с гостите се оказа безполезна, защото Калъм ни каза, че детективите му вече са проверили шестимата, които не познавах, на погребението. Всичките имат алиби за вечерта, в която Брук е била убита.

Като разбрахме това, на двамата с Истън ни беше, меко казано, кофти.

— И това се оказа задънена улица — Рийд прекарва ръка през тъмната си коса. — Не ми харесва, че полицията се е появила — мърмори. — Това означава, че следят всички ни.

От изтерзаното му изражение сърцето ме боли.

— Знаехме, че ще наблюдават — припомням му и се приближавам, за да сложа брадичка на рамото му. — Адвокатът ти ни предупреди.

— Знам. Но това не значи, че трябва да ми харесва — гласът му е нисък и измъчен. — Честно? Става…

— Става какво? — подканвам го, когато спира.

Страданието на Рийд се превръща в терзание.

— Става ми все по-трудно да се убеждавам, че цялата тази бъркотия ще изчезне. Първо се появи доказателството с ДНК, а после съмнителната оферта на съдия Делакорт; полицията разпитва всички, дето познавам. Започва да става твърде истинско.

Прехапвам долната си устна.

— Истинско е. Това се опитвам да ти обясня.

— Знам, но се надявах…

Този път няма нужда да довършва, защото знам точно на какво се е надявал. Обвиненията магически да отпаднат. Човекът, който я е убил, да отиде в полицията и да признае. Но нищо такова не се случва и вероятно е време Рийд да разбере в каква беля всъщност се е забъркал.

Може да отиде в затвора.

Въпреки това, не мога просто така да стоваря още една доза реалност върху него, затова просто хващам брадичката му и извъртам главата му към моята. Устните ни се срещат в нежна, бавна целувка, а после се отдръпваме и подпираме чела.

Този път не се мъчи да се усмихва и да ми обещава, че всичко ще е наред. Правя го аз.

— Ще се справим — заявявам с убеденост, която не усещам.

Само кимва и сочи витрината на пекарната.

— Трябва да вървиш. Ще закъснееш за работа.

— Не се претоварвай с тежестите днес, става ли? — Докторът на Рийд му позволи да ходи на тренировка тази седмица, но с известни ограничения. Въпреки че прободната му рана заздравява добре, лекарят препоръча да не се претоварва.

— Няма — обещава.

Целувам го още веднъж набързо, скачам от колата и изтичвам до „Френска плитка“.

Когато влизам в кухнята, шефката ми меси тесто. Сивият цвят на стоманения плот почти не се вижда изпод поръсеното брашно. Зад нея една върху друга са наредени купи, които чакат да бъдат измити.

Закачвам сакото си и запретвам ръкави; май чак сега ме забелязва.

— Ела, ти си тук. — Издухва кичур коса от челото си. Игривата къдрица мигом пада отново и шефката ме гледа през къдрицата.

— Тук съм — отвръщам жизнерадостно, макар по тона й да ми става ясно, че „ти си тук“ не е поздрав, а по-скоро предупреждение. — Ще започна с чиниите, а после ще ми кажеш с какво да се заема.

Отивам бързо до мивката; това, че ръцете ми са мокри, едва ли ще й попречи да ми стовари лошите новини.

Надига се и изтрива ръцете в престилката си.

— Май е по-добре да поговорим.

Раменете ми се вкаменяват.

— Заради Рийд ли? — паника се прокрадва в гласа ми. — Не го е направил, Лус. Заклевам се.

Луси въздъхва и потърква брадичка с опакото на ръката си. Масата къдрици около лицето й й придават вид на разтревожен ангел.

— Не е заради Рийд, миличка, макар че и това не ми се понрави. Защо не си вземеш чаша кафе със сладкиш и да седнем?

— Не, добре съм си. — Защо да отлагаме неизбежното? Кофеинът няма да направи разговора по-малко неприятен.

Стисва устни малко недоволна, но нямам намерение да я улеснявам. Да, наистина я изоставих в критичен момент, когато преди няколко седмици изчезнах, но се върнах и не съм отсъствала и ден оттогава. Никога не съм закъснявала, въпреки че, за да съм тук в пет, означава, че трябва да стана преди първи петли.

Скръствам ръце на гърдите си, подпирам дупето си на мивката и чакам.

Луси отива до кафемашината и мънка на себе си как й трябват поне три чаши кафе, за да се свести. После се връща при мен.

— Не знаех, че са открили баща ти жив. Сигурно е било ужасно.

— Почакай, свързано е със Стив? — питам с изненада.

Тя кимва и отпива още глътка кураж.

— Снощи, преди да затворя, дойде да поговори с мен.

— Така ли? — Притеснение пърха в стомаха ми. За какво, по дяволите, му е на Стив да идва до пекарната?

— Сподели, че не иска да работиш — продължава Луси. — Според него, като идваш толкова рано сутрин, се отказваш от някои дейности и социализиране.

„Какво?“

— Не може да ти забрани да ме държиш на работа — възразявам.

Това е повече от нелепо. Какво му пука на Стив дали работя? Върнал се е преди по-малко от седмица и си мисли, че може да направлява живота ми? Пълни. Глупости.

Луси цъка с език.

— Не знам дали има право, но не мога да се противя. Адвокатите са скъпи… — Гласът й заглъхва, но очите й молят за разбиране.

— Заплашил е да те съди? — Ужасена съм.

— Не точно с тези думи — признава тя.

— Какво точно ти каза? — притискам я, защото не мога просто да оставя нещата така. Наистина не разбирам защо Стив би имал против да работя. Когато му го споменах след погребението на Брук, и дума не обели, че не е съгласен.

— Заяви само, че не бива да работиш толкова часове и да отнемаш работата от някого, който наистина има нужда от пари. Иска да се съсредоточиш върху ученето. Беше много учтив. — Луси изпива кафето си и оставя чашата. — Иска ми се да можех да ти помогна, Ела, но не мога.

— Ама аз не отнемам ничия работа! Самата ти каза, че няма кой да поеме сутрешната смяна.

— Съжалявам, миличка — в тона й има нотка окончателност.

Независимо колко ще споря, Луси вече е взела решение. И то още преди да дойда.

Разшетва се из кухнята и грабва бяла кутия.

— Защо не избереш няколко неща за съучениците си? Твоите, ъ, заварени братя харесват еклерите, нали?

За малко да й откажа, защото съм бясна, но решавам да приема всичко, което ми предложи, така и така ми взима работата.

Натъпквам около дузина сладкиша в кутията и грабвам сакото си.

— Ти си читав работник, Ела — окуражава ме Луси точно когато стигам до вратата. — Ако нещата се променят, ме уведоми.

Кимвам намръщено, твърде гневна да продумам нещо повече от „благодаря“ и „довиждане“. Пътят до училище не отнема много време. Пристигам, но по-голямата част от „Астор Парк“ е празна, за сметка на това, паркингът е учудващо пълен.

Твърде рано е повечето ученици да са тук. Единствените, които идват рано, са футболистите. Естествено, когато стигам до входа на главната сграда, чувам крещене и слаби подсвирквания от терена за тренировки. Мога да отида и да гледам как Рийд и Истън тренират, но ми се струва толкова забавно, колкото да гледам как съхне боя.

Вмъквам се в училище, набутвам сладкишите в шкафчето и пиша на Калъм.

Защо Стив определя къде да работя?

Не получавам отговор веднага. Сещам се, че и Калъм не искаше особено да работя в пекарната. Рийд също се ядоса, като научи; каза, че работата ми показва на всички, че семейство Роял не се отнася както трябва с повереницата си. Обясних и на двамата, че съм се хванала на работа, защото съм свикнала да се трудя и искам да имам собствени пари. Не знам дали са го разбрали, но в крайна сметка приеха.

Може би и Стив ще размисли. Но не съм особено обнадеждена.

Тъй като няма какво да правя, се разхождам из коридорите, за да открия притежателите на всички онези коли отвън. В компютърната зала тайфа ученици са се струпали около един монитор. Към края на коридора чувам как метал се удря в метал. Хвърлям поглед през прозореца — двама ученици размахват рапири, настъпват, оттеглят се, ръгат се един друг. Наблюдавам няколко минути играта и продължавам нататък. Отсреща други ученици са вглъбени в друга битка — с шахматни дъски и фигури. Почти навсякъде има огромни плакати за зимните танци, както и декларации за записване в — струва ми се — милионите клубове и организации.

Давам си сметка, че не знам много за „Астор Парк“. Допусках, че е като всяко друго училище — футбол през есента, бейзбол през пролетта, по-заможни деца. Не обърнах внимание на извънкласните дейности и групи, тъй като нямах време.

Сега май имам само това.

Сигнал за съобщение. Отговорът на Калъм свети на екрана.

Той ти е баща. Съжалявам, Ела.

Сериозно ли? Преди два дни Калъм изнесе грандиозна реч как той се чувства като мой баща. А сега се оттегля? Какво се промени междувременно?

И какво дава право на Стив да постъпва така? Родителите наистина ли могат да забранят на децата си да работят? Мама не я вълнуваше какво правя, стига да я уверя, че съм в безопасност.

Бясна, му пращам още едно съобщение:

Няма право!

Калъм отговаря:

Води наистина важните битки.

Добър съвет, предполагам, но изпитвам болка в гърдите. Ако мама бе жива, нямаше да се налага сама да се справям със Стив. Но… щях ли да познавам Рийд? Истън? Близнаците?

Най-вероятно, не. Животът понякога е толкова несправедлив.

Спирам пред главния физкултурен салон. Двойните врати са открехнати, хип-хоп музика кънти. Откривам Джордан, която е по къси гащи и спортен сутиен. С гръб към мен е, едната й ръка елегантно се извива над главата й, после тя се завърта на един крак, а с другия се изтласква, за да направи пирует.

Отърквам единия си крак в другия. Преди с мама танцувахме из къщата. Бе споделила с мен, че си е мечтаела да стане професионална танцьорка. И по някакъв начин беше. Като танцьорките — движеше тялото си и й плащаха. С тази разлика, че никой от публиката не искаше да гледа пируети, нито би оценил грациозно извиване на ръка или крак.

А пък и трябваше да сваля всичките си дрехи.

Нямам истинско класическо обучение, не и такова, каквото, предполагам, е имала Джордан. Няколкото урока, които мама успя да си позволи, бяха по-скоро нещо между степ и джаз. Балетът бе твърде скъп, защото трябваше да се купят специални обувки и трико. Като видях унилото лице на мама, когато провери цената на приспособленията, я уверих, че намирам балета за глупав, макар че много ми се искаше да опитам.

Останалите уроци по танци изискваха просто да се появя по чорапи или боса и това ме радваше. Но… понякога седях пред вратата на салона по балет и гледах как момичетата танцуват с пастелните си трика и палци.

Не спирам да сравнявам онези сцени със ставащото пред очите ми, докато Джордан спира да се върти и бълва огнени погледи към мен. Жалко, че не мога да припиша убийството на нея.

— Какво, по дяволите, искаш? — сопва се тя.

Стои с ръце на хълбоците, сякаш готова да дойде и да ме срита по задника. За щастие, вече знам, че мога да се справя с нея. Сбихме се няколко седмици, след като се преместих тук.

— Само се чудя кого ли си изяла на закуска — отвръщам мило.

— Осмокласници, естествено — хили се тя. — Не знаеш ли? Обичам ги млади, крехки и слаби.

— Ама, разбира се. Някой по-силен би ти изкарал акъла. — Ето защо Джордан не ме харесва.

— Знаеш ли кое би ми изкарало акъла? Да легна в леглото на убиец. — Отмята тъмната си коса назад, отива до сака си и изважда шише вода. — Или така си се преситила от мъжете, с които си спала, та вече нормалните не те възбуждат?

— И ти го искаше преди — напомням й.

— Той е богат и секси и се предполага, че има хубав член. Защо да не го искам? — Джордан свива рамене. — Но за разлика от теб, аз имам стандарти. И за разлика от Роял, моето семейство е уважавано по тия места. Баща ми е печелил награди за благотворителност. Майка ми оглавява половин дузина комитети по благотворителност.

Завъртам очи.

— Какво общо има с това дали искаш Рийд?

Тя свъсва вежди.

— Вече ти казах, не го искам. Няма да е добре за имиджа ми.

Хиля се.

— Приказваш си, сякаш е възможно да забиеш Рийд, а не е. Той не се интересува от теб, Джордан. Изобщо. Съжалявам, че трябваше да спукам балона ти от заблуждения.

Страните й пламват.

— Ти си тази, която е заблудена. Чукаш се с убиец, сладурче. Може би трябва да си нащрек. Ако го ядосаш, може ти да си следващата в ковчега.

— Проблем ли има?

Господин Берингър, директорът на „Астор Парк“, се появява изневиделица. Макар да е въздух под налягане (виждала съм Калъм да го подкупва неведнъж), не искам да мътя водата.

— Никакъв. — Лъжа. — Джордан е в страхотна форма. Просто й се възхищавах.

Той ме поглежда подозрително. Последния път, когато ни видя заедно, бях залепила тиксо на устата на Джордан и я влачех пред цялото училище с окървавен нос.

— Е, ще трябва да го отложите за друг път — отсича строго. — Баща ти е тук. Свободна си за днес.

— Какво? Но аз имам часове — бръщолевя.

— Баща ти? — повтаря Джордан невярващо. — Не трябваше ли да е мъртъв?

Мамка му. Забравих, че е тук.

— Не е твоя работа.

Джордан се взира в Берингър, а после и в мен. Накрая се свлича на пода и така силно се смее, та се налага да притисне с ръце стомаха си.

— О, Боже! Това е невероятно! — Тя си поема въздух между кискането. — С нетърпение очаквам следващия епизод, в който ти си бременна, но не се знае дали детето е на Рийд, или на Истън.

— Щом си помисля, че си човешко същество, ти отваряш уста и разваляш всичко — мръщя се аз.

Директорът ми хвърля злобен поглед заради забележката.

— Госпожице Карингтън, подобно поведение е излишно.

Джордан се залива от смях.

Стиснал зъби, директорът ме хваща за лакътя и ме повежда далеч от вратата.

— Елате с мен, госпожице Роял.

Не го поправям за фамилното име, но измъквам ръката си от хватката му.

— Напълно сериозна съм. Имам часове.

Той ме удостоява с мазна усмивка, каквато сигурно пробутва на възрастните дами, подканвайки ги да направят дарение за фондацията на „Астор Парк“. Намеква, че ми прави услуга.

— За всичко сме се погрижили. Съобщих на учителите ти, че ще отсъстваш. Даже няма да се наложи да наваксваш с уроците.

Определено смята, че ми прави услуга.

— Какво е това загубено училище, дето ръководите? Освобождавате от часове ученик в последна година, а и не трябва да наваксва?

— Госпожице Роял — казва той и свива устни неодобрително, — само защото баща ви се е завърнал от мъртвите, не означава, че можете да ми държите такъв тон.

— Ами накажете ме тогава — подигравам се аз. Или може би се моля. — Ще си го понеса.

— Няма да го направя. Все едно вече си наказана — той се усмихва самодоволно.

Мразя всички в това училище. Отвратителни хора. Чудя се какво ли би ми сторил Берингър, ако откажа да изляза през входната врата. Дали ще извика полиция, та да ме изведат насила?

Директорът спира пред кабинета си и кимва към фоайето.

— Баща ти те чака. — Леко поклаща глава. — Не разбирам защо не ти е приятно да бъдеш с него. Странно момиче си ти, Роял.

После изчезва в кабинета си, сякаш не иска да остане и минута повече със странното дете, което не иска да види баща си.

Подпирам глава на едно шкафче, опитвайки се да приема истината, която отбягвам, откакто Стив се появи.

Не искам да съм край него, защото ме е страх.

Ами ако не ме хареса? Все пак е зарязал майка ми. Каквито и качества да е имала тя, явно не са били достатъчни, за да го задържи. А Маги Харпър бе ангел — красива, сладка и мила.

Ето ме мен… Досадна, трудно се сближавам, лош език, правя каквото си искам, и то на прекрасните седемнайсет години. Задължително ще изтърся нещо, дето ще го обиди, а после ще ме е срам.

Колкото и да ми се иска да се скрия в пропитите с отрова коридори, Стив ме чака. Имам два варианта — да остана и да го опозная или да избягам и да загубя Рийд.

И щом това са единствените възможности, няма какво толкова да му мисля.

Поемам към фоайето.

Глава 13
Ела

Когато се появявам, Стив чете таблото с обявите, пъхнал ръце в джобовете.

— Тук не се е променило особено — казва, когато стигам до него.

— Учил си тук? — озадачавам се аз.

— Не знаеше ли?

— Не. Не предполагах, че „Астор Парк“ е толкова старо училище.

— Стар ли ме наричаш? — Колеблива усмивка извива устата му.

Бузите ми поруменяват.

— Не. Просто имах предвид…

— Шегувам се. Ако не се лъжа, първият клас е завършил през трийсетте. Така че, да, училището е старо. — Изважда ръцете от джобовете и се извръща към мен. — Готова ли си да тръгваме?

— Защо? — Гърбът ми се вдървява.

— Защо какво? — Стив е объркан.

— Защо ме взимаш от часовете?

— Не може да се криеш зад Берингър, както правиш с Калъм и момчетата.

Направо съм смаяна. А Стив е достатъчно прозорлив, та да забележи.

— Мислиш, че не съм усетил, че ме отбягваш? — усмихва се той.

— Не те познавам. — И ме е страх. Много неща са извън контрола ми. Свикнала съм аз да командвам. Откакто се помня, майка ми разчиташе на мен да плащам сметките, да пазарувам, да се оправям в училище.

— Затова те взимам днес. Да тръгваме — този път усмивката му е обкована с желязо.

„Това съм аз“, осъзнавам потресена. Майка ми бе мекушава. Баща ми? Май не чак толкова.

Тръгвам след него навън, защото усещам, че няма да има измъкване. До тротоара седи спортна кола с ниско окачване и много извивки. Никога не съм виждала подобно нещо. Освен цвета. Същият като на моята кола — патентованото кралско, или както казва Калъм — роялскосиньо.

Удивлението трябва да е изписано на лицето ми, защото Стив пояснява:

— „Бугати Широн“.

— Нямам представа какво каза току-що — признавам. — Марка спагети?

Той се хили и ми отваря вратата.

— Немска кола. — Плъзва длан по покрива. — Най-добрата в света.

Може и да си измисля, но няма как да разбера. Не си падам по колите. Харесва ми независимостта, която предлагат возилата, но дори и аз виждам, че колата е специална. Кожата е по-мека от бебешко дупе, а циферблатът е от лъскав хром.

— Това летящ кораб ли е, или кола? — подмятам, след като Стив сяда пред волана.

— Може би и двете. Ускорява от нула до шейсет за две секунди и половина и развива скорост до четиристотин и двайсет километра в час. — Момчешката му усмивка блясва към мен. — Да не си от ония жени, дето си падат по коли?

— Полът ми ме обижда. Бас държа, че много жени харесват колите. — Закопчавам колана и му мятам колеблива усмивка. — Но аз не съм от тях.

— Жалко. Щях да ти дам да я покараш.

— Не, благодаря. Всъщност не обичам и да карам.

— Сигурна ли си, че си ми дъщеря? — Стив ме поглежда с насмешка.

„Не съвсем.“

— ДНК-то го показва — изричам.

— Така е — смотолевя той.

Неловко мълчание увисва помежду ни. Не понасям това. Искам просто да се върна в часовете и да се натискам с Рийд в междучасието за обяд. Уф, ще ми се по-скоро да си хвърляме обиди с Джордан, отколкото да съм тук със Стив.

Баща ми.

— Какво ще правим? — продумва най-сетне.

— Не си ли измислил нещо? — Играя си с лентата на колана. „Тогава защо ме взе от училище“, ще ми се да изкрещя.

— Реших да го оставя на теб. Дамите избират.

„Тази дама избира да се върне в час.“

Налага се обаче да си напомня, че ако продължавам да избягвам Стив, неловкото положение няма да изчезне. Предпочитам да се изправя лице в лице с него.

— Какво ще кажеш за пристана? — предлагам първото, което ми хрумва. Ноември е и ще ни е студено да седим отвън, но може да си направим кратка разходка или нещо такова. Май си купих някакви ръкавици.

— Ами чудесно. — Той включва двигателя, толкова мощен, та цялата кола се тресе.

Стив подкарва през огромните врати на училището, погледът ми се плъзва надясно към „Френска плитка“. И изведнъж се напрягам, защото споменът за това, което бе сторил, се връща с бясна сила.

— Защо ми забрани да работя? — изтърсвам.

— Разстроена ли си? — Хвърля ми учуден поглед.

— Да. Точно така — отвръщам и скръствам ръце. — Обичах работата си.

Стив примигва няколко пъти, сякаш недоумява какво му говоря. Чудя се дали да му го кажа на друг език, но той се събужда от унеса си.

— Мм… Реших, че Калъм те е принудил да работиш. — Стив поклаща глава, слисан. — Понякога прави странни неща, за да научи децата си на отговорност.

— Няма такова нещо — отвръщам, усещайки, че трябва да защитя Калъм.

— О, преди все заплашваше момчетата, че ще ги прати във военно училище.

— Работата в пекарната няма нищо общо с военно училище — контрирам аз и направо се вбесявам.

— Смяната ти започва в пет сутринта, Ела. А ти си на колко? Шестнайсет? Със сигурност би предпочела да се наспиваш.

— На седемнайсет съм и съм свикнала на труд — отвръщам язвително, а после смекчавам тона. Мама все ми повтаряше, че с мед се хващат повече пчели, отколкото с оцет. — Но няма как да знаеш това. Сега обаче знаеш, че обичам работата си и можеш да кажеш на Луси, че няма проблем да работя там. — Гласът ми става още по-ласкав.

— Не — отсича той с ръка. — Дъщеря ми няма нужда да работи. Аз ще се грижа за теб.

Натиска газта и колата отпрашва напред. Едва се сдържам да не забия нокти в таблото; страхът за живота ми надделява над раздразнението от коментара му.

— Сега, разкажи ми малко за себе си — подканва ме той и продължава да кара като луд.

Прехапвам устни недоволно. Не ми харесва начинът, по който прекрати разговора за пекарната. „Няма да работиш. Край.“ Трябва да поработи над родителските си умения. Дори Калъм, който по никакъв начин не би спечелил награда за баща на годината, поне бе склонен да обсъждаме работата ми.

— Това е предпоследната година в училище, нали? Какво си правила, преди да дойдеш тук?

Стив е в пълно неведение за моите нещастия. Сините му очи са втренчени в предното стъкло, ръцете му ловко сменят скоростите, докато се промушва между колите.

Усещам се някак дребнава, затова му казвам със захаросан глас:

— Калъм не ти ли каза? Бях стриптийзьорка.

Едва не излезе от пътя.

Мамка му. Може би трябваше да държа устата си затворена. Държа се здраво, докато той прави маневра, за да влезе отново в лентата.

— Не. Явно е забравил — ломоти Стив.

— Е, такава бях. — Взирам се в него предизвикателно, очаквайки да ми изнесе лекция.

Не го прави.

— Не съм във възторг от чутото, но понякога се налага да направиш едно или друго, за да оцелееш. — Прави пауза. — Била си сама, преди Калъм да те намери?

Кимам.

— А сега живееш в храма на Мария. Изненадан съм, че Брук не е наредила да свалят онзи портрет.

Има огромна картина на Мария, окачена над камината, и когато Калъм и Брук обявиха годежа си, Брук седеше под нея с доволна усмивка. Момчетата бяха бесни — заради годежа, начина, по който го обявиха, дори заради пръстена на Брук — копие на онзи, с когото Мария бе на портрета. Всичко това приличаше на огромен среден пръст.

— Не й стигна времето — мънкам под нос.

— Явно не. Първото, което би направила, е да обзаведе отново къщата. Всяка вещ там носи следите на Мария. — Той поклаща глава — Момчетата я боготворяха Калъм — също; но в края на краищата никой не е светец. — Плъзва поглед към мен. — Не е хубаво да издигаш жена на пиедестал. Не се обиждай, скъпа.

Това да не би да е… ненавист? Не съм сигурна.

— Не се обиждам — отвръщам.

Ако Стив е възнамерявал да направи разговора ни още по-тегав, значи е избрал подходящата тема.

— Колата наистина е бърза — отбелязвам, стараейки се да го откъсна от разговора за Мария.

Лека усмивка извива устата му.

— Схванах. Без повече въпроси за Мария. Ами майка ти? Тя каква беше?

— Мила, любеща. — „Ти какво помниш за нея?“, ми се ще да попитам, но преди да успея, той продължава.

— Харесва ли ти училището? Как са оценките?

Този мъж е тежък случай на СДВХ (Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност). Не може да се спре на една тема повече от две секунди.

— Училището е наред, предполагам. Оценките — също.

— Добре. Радвам се да го чуя. Излизаш с Рийд? — хвърля ми още една бомба.

Зяпвам от изненада.

— Аз… ами… да — признавам най-сетне.

— Добре ли се държи с теб?

— Да.

— Обичаш ли морска храна?

Боря се с желанието да разтъркам смутените си очи. Не разбирам този човек. Знам само, че кара твърде бързо и води светкавични разговори, от които свят ми се вие.

Напълно неразбираем.

 

 

— Това. Беше. Отвратително.

Часове по-късно връхлитам в стаята на Рийд и се мятам на леглото.

Той се надига и се подпира на таблата.

— Е, хайде де. Не може да е било чак толкова зле.

— Не ме ли чу? — роптая. — Беше отвратително.

— Кое е било отвратително? — Истън пита от прага, а после влиза.

— Пич, трябва да се научиш да чукаш — скастря го гневно Рийд. — Ами ако бяхме голи?

— Ако сте голи, значи, че правите секс. А всички знаем, че изобщо не правите секс.

Потискам въздишка. Трябва да съм свикнала с прямотата, с която Истън обсъжда сексуалния ни живот с Рийд, но не съм.

— Нямаше те по химия — казва ми той, сякаш не знам. — Да не сте се чупили с Вал?

— Не — стисвам зъби. — Стив ме освободи от училище, за да се сближим.

— А. Ясно. — Истън се пльосва на леглото до мен. — Не мина добре, а?

— Не — отвръщам, начумерена. — Не го разбирам.

— Какво има да му разбираш? — Истън свива рамене.

— Него — прекарвам гневно ръка през косата си. — Той е хем мъж, хем дете. Закусвахме на пристана, после ходихме до брега и ядохме в ресторант на върха на скала. Кълна се, че през цялото време говореше за коли и колко обича да кара самолети. Разказа ми за случаите, когато е бил на косъм от смъртта в лудешките си приключения и че още му се иска да е тюлен, защото му харесва да взривява.

Рийд и Истън се хилят. Бързо ще секне смехът им, само да чуят какви ги говореше Стив за Мария, но не искам да накърнявам реномето му, та им разказвам за другите странни неща. А имаше доста странности.

— Толкова бързо сменя темите, че не мога да ги следя — оплаквам се безпомощно. — Изобщо не разбирам какво си мисли — захапвам буза и се обръщам към Рийд. — Знае, че сме заедно.

— Да, предположих — кимва той. — Не сме се старали да крием.

— Знам, но… — преглъщам. — Имам усещането, че това не му харесва. И това не е най-лошото от всичко.

— Само на мен ли се струва, че денят е бил суперяк? — чурулика Истън. — И аз искам да ям на скала.

— Иска да се преместя при него и Дейна.

Истън млъква. И двамата с Рийд се сковават.

— Няма да стане — отсича Истън.

— Според Стив ще стане — изстенвам жалко и се настанявам в скута на Рийд. Силната му ръка се плъзва на кръста ми и ме закотвя. — Не настоява да отида при тях, но спомена, че в мига, в който полицията напусне пентхауса, очаква да се нанеса. Пита ме дали имам идеи за вътрешния дизайн. Ще наеме някого да обзаведе стаята ми!

Рийд прибира кичур коса зад ухото ми.

— Татко няма да позволи това да се случи, скъпа.

— Баща ти няма думата. — Гърлото ми така се стяга, че чак ме боли. — Стив решава, а той иска да живея с него.

— Няма значение какво иска — Истън издава гърлен звук. — Мястото ти е при нас.

Прав е. Принадлежа на този дом. За жалост, Стив не е съгласен. На обяд дори предложи да сменя фамилията си от Харпър на О’Халоран. Ако ще я сменям, ще е с Роял, но не му го казах. Само кимнах, усмихнах се и го оставих да плямпа. Май обича да слуша собствения си глас.

— Не се притеснявай — съветва ме Рийд и ме гали по гърба.

— Не мога. Не искам да живея с него и оная кучка.

— Няма да се стигне до там — обещава той. — Работата е там, че Стив само говори, а не действа.

Истън кима пламенно.

— Истина е. Много точно го описа, като каза, че хем е мъж, хем е дете. Чичо Стив е голямо дете.

— Истън е прав. Винаги е осенен от велики идеи, но не довършва нито една — вметва Рийд. — Разсейва се.

— Да, освен с оная си работа — подмята Истън и ме хваща срам. — Може да е насред среща на борда, но ако се появи някоя яка мацка, дим да го няма.

Да. Баща ми изглежда готин тип. Ама друг път.

— Моля ви не говорете за пениса на баща ми пред мен. Гадно е.

— Сега е обсебен от идеята „аз съм баща“ — продължава Истън и свива рамене. — Щом му мине, тутакси ще забрави, че те има.

Знам, че се опитва да ме убеди, но ми става още по-гадно. Науча ли нещо ново за Стив, стомахът се превръща в кълбо от нерви.

И сега пак ме е страх, но не защото Стив може да не ме хареса.

Страх ме е, че може аз да не го харесам.

Глава 14
Ела

Тъй като Вал няма кола, а аз вече не работя, нищо не ми пречи да я закарам до къщи в петък след училище. Надявах се да си наваксаме, докато пътуваме, но тя е необичайно тиха, затова на следващия червен светофар я поглеждам и казвам направо:

— Сърдита си ми, нали?

— Какво? — Тя ми мята поглед. — Не! Разбира се, че не.

— Сигурна ли си? — питам колебливо. — Защото бях ужасна приятелка тази седмица. Знам.

— Не, беше заета приятелка — усмихва се тъжно. — Напълно те разбирам, Ела. И аз нямаше да съм на себе си, ако гаджето ми бе обвинено в убийство.

— Наистина съжалявам, че не бях до теб. Животът… е гаден.

— На мен ли го казваш.

Разменяме си мрачни усмивки.

— Какво става между теб и Уейд? — подпитвам, докато минавам през кръстовището.

— Нищо. — Тонът й е двусмислен.

— Нищо? Наистина ли? — И двамата бяха в лошо настроение през седмицата, едва се поглеждаха на обяд. Това не е „нищо“.

Завивам по улицата на Вал и намалявам пред имението на Карингтън. Преди да избяга, заключвам вратите, за да не може да отвори.

Вал се подхилва.

— Даваш ли си сметка, че това е кабриолет? Мога просто да прескоча.

— Е, няма да го направиш. — Гледам я строго. — Не и докато не ми разкажеш какво става.

— Нищо не става. — Раздразнена е. — Уейд си е… Уейд. Не сме заедно.

— Но искаш ли да бъдете заедно? — притискам я аз.

— Не, не искам — отвръща тя и въздъхва пресилено.

— Сигурна ли си? — присвивам очи.

— Да… Не… Може би. Не знам, ясно?

Въздишам и аз.

— Ядосана си му, защото се е натискал с друга ли?

— Да! — изригва тя. — Което е толкова тъпо. Всъщност не ходим. Няколко пъти се позабавлявахме в тоалетната. Но… пак ми беше забавно, разбираш ли? Вече не мислех за Там.

Съчувствам й. Понесе раздялата с Там много тежко. Толкова се радвах, че най-накрая го е преживява.

— Един уикенд Уейд ми предложи да излезем, но бях много заета и той каза, че ще го отложим за друг път — продължава Вал. — Пристигам в понеделник на училище и научавам, че в неделя се е натискал със Саманта Кент в голф клуба! Никак не е яко — лицето й потъмнява. — Спомних си какви ги вършеше Там зад гърба ми и… — Гласът й заглъхва.

— Схванах — пресягам се и леко стисвам ръката й. — Опарила си се и не искаш пак да го правиш. Беше твърде добра за Там. Твърде си добра и за Уейд. — Замислям се. — Но забелязвам, че Уейд наистина се чувства зле от случилото се.

— Не ми пука. Обясних му още преди да се натискаме, че искам да съм единствена. Ако ще е с мен, дори да е само за забавление, ще е само с мен — тя вирва инатливо брадичка. — Той наруши правилата.

— Значи, няма да дойдеш на мача довечера?

— Ами не. Ще си остана вкъщи и ще си правя кола маска на краката.

Прихвам.

— Искаш ли да дойдеш? — предлага ми. — Може да си направим спа вечер.

— Не мога — отказвам унило. — За разлика от теб нямам избор дали да ида, или не. Калъм обяви снощи, че цялото семейство ще ходи, без изключение. Ще е проява на сила.

— Не знаех, че сме във война. — Вал извива устни.

— Може и да сме. — Прибирам кичур коса от очите си. — Чула си какво се шушука в училище. Говорят най-противни неща за Рийд и се оказа, че членове на борда на „Атлантик Авиейшън“ създават проблеми на Калъм по същата причина.

— Има ли репортери пред имението?

— Невероятно, но не. Калъм сигурно е използвал влиянието си или нещо от сорта, защото всеки подобен случай би предизвикал фурор сред медиите. — Отпускам се на седалката. — Адвокатът на Рийд иска да се държим така, сякаш нищо нередно не е станало. Като сплотено семейство и тем подобни. — Само дето аз не бива да се навъртам наблизо. Рийд не ми го спомена, но Калъм ме дръпна настрана онзи ден и предложи да караме по-кротко с публичните прояви на чувства.

— И ходенето на мач ще убеди хората, че Рийд е невинен? — Тя завърта очи.

— Кой знае — свивам рамене. — Пък и според Калъм моментът ще е подходящ Стив „да се появи“ пред другите семейства. Надява се да разбуни тълпата, та Рийд да не привлича внимание.

— Между другото, как вървят нещата? — Тъмните очи на Вал ме изучават. — С теб и Стив?

— Не добре — изстенвам. — Все се опитва да бъде с мен.

— Как смее! — възкликва тя.

Не мога да се сдържа и се кикотя.

— Добре, знам, че е нелепо. Странно ми е, разбра ли? Той ми е напълно непознат.

— Да, и ще си остане такъв, ако продължаваш да го избягваш — тя бърчи нос. — Не искаш ли да го опознаеш? Все пак ти е баща.

— Знам. — Прехапвам устна. — Постарах се да бъда безпристрастна в понеделник, когато дойде в училище и настоя да прекараме деня заедно, но непрекъснато говореше само за себе си. С часове. Сякаш дори не забелязваше, че съм там.

— Вероятно е бил нервен — предполага Вал. — Убедена съм, че и на него му е трудно. Завръща се от мъртвите и открива, че има дете. На всеки би му било трудно.

— Сигурно. — Отключвам вратите. — Както и да е, вече може да си тръгваш, мадам. Трябва да се прибера и да се приготвя за мача — обяснявам уморено.

— Внимавай в картинката — хили се Вал. — Въодушевлението ти е толкова заразително, че току-виж съм почнала да се премятам презглава до входа. — Дръпва дръжката на вратата и изскача от колата, после почуква по рамката и се ухилва.

— Късмет довечера.

— Благодаря — отвръщам.

Имам предчувствието, че ще ми трябва.

 

 

Около нас има океан от празни места.

Океан.

Цяла седмица слушам как в училище си шушукат за Рийд, но не вярвах, че коментарите ще стигнат до Калъм. Винаги ми се е струвал недосегаем — уверен, с контрол над нещата, истински голям индустриалец, комуто всички се подмазват. Последния път, като дойде на мач, непрекъснато му се мазнеха. Всяка секунда до него спираше родител да си побъбрят.

Сега Калъм е удостоен с мълчание. Както и всички ние — аз, Стив и близнаците. Седим на пейките точно над местата на отбора домакин и всички ни гледат крадешком. Усещам как винящите им очи пробиват дупка в тила ми.

Колкото и да ми е неловко, за Рийд е сто пъти по-лошо. Не може да играе тази вечер, защото още не са махнали шевовете от раната, която Даниел Делакорт му осигури. Ще чака на пейката поне още седмица.

Ще ми се да седне с нас в публиката. Ужасно е да гледам колко е самотен. И как хората шепнат и го сочат с пръст.

— Това е онзи Роял — сумти една жена силно, та всички да я чуем. — Не мога да повярвам, че са го допуснали тук.

— Срамота — съгласява се друг родител. — Не искам да се навърта около Брадли!

— Някой трябва да поговори с Берингър за това — се присъединява мъжки глас заплашително.

Свивам се. Както и Калъм. До мен Стив хич не изглежда притеснен от цялата работа. Както обикновено, не спира да ми дудне на ухото, този път за някакво пътешествие в Европа, което е замислил за нас. Не знам дали „нас“ означава аз и той, или включва и Дейна. И в двата случая не съм очарована да ходя на почивка с него, нищо, че ми е баща. Все още много ме напряга.

Колкото и да е смешно, разбирам защо мама е хлътнала по него. Откакто се върна, взе да наедрява. Лицето му вече не е изпито и стройното му, мускулесто тяло почти изпълва дрехите му. Стив о’Халоран изглежда добре за баща и в сините му очи непрестанно проблясва момчешка искра. Мама си падаше по игривите, а Стив определено се вписва.

Но като негова дъщеря намирам момчешкото поведение за досадно. Той е зрял мъж. Защо не се държи подобаващо?

— Цупиш се — продумва Сойер до ухото ми.

Отърсвам се от мислите си и се обръщам към младия Роял.

— Не, не се цупя — лъжа и надзъртам над рамото му. — Къде е Лорън? — Всъщност Лорън е гадже на Сойер, така че обикновено го придружава на такива събития.

— Наказана е — отвръща с въздишка.

— О. Защо?

— Хванали са я да се промъква, за да се види с мен и… — Спира, когато забелязва, че Стив ни слуша. — С мен — довършва. — Само с мен.

Едва не прихвам. Изобщо не разбирам Лорън Донован, но смятам, че е храбро да се среща така явно с две момчета. Аз трудно се справям и с едно.

Като говорим за Рийд, изглежда направо окаян встрани до игрището. Вторачил се е в зоната за тъчдаун. Или в ендзоната? Не си спомням как се нарича. Колкото и пъти Рийд и Истън да ми обясняват този спорт, не го харесвам и хич не се интересувам от футбол.

Разбирам, че Рийд е разстроен, задето не е със съотборниците си. Защитата е на полето — знам го само защото на една от синьо-златните тениски долу пише РОЯЛ. Истън е застанал срещу противник. Виждам как устните му се движат зад шлема, което ми подсказва, че прави остроумен коментар.

Когато играта започва, противникът така се втурва срещу Истън, сякаш иска да го убие. Но Ийст е опасен — плъзва се покрай него и той пада на колене; други двама играчи от „Астор Парк“ повалят куотърбека на гимназия „Марин Хай“ преди да успее да хвърли топката.

— Това се нарича сак — казва ми поучително Себастиан, навеждайки се през брат си, за да ми обясни играта.

— Не ме вълнува — отвръщам.

— Да разбирам ли, че не си фен на американския футбол? — кикоти се Стив от другата ми страна.

— Не.

— Работим върху нея — обажда се Калъм от края на редицата. — Но засега без успех.

— Няма нищо, Ела — успокоява ме Стив. — И бездруго О’Халоран са привърженици на баскетбола.

И просто ей така, пак се вдървявам. Защо непрекъснато пуска такива намеци? Аз не съм О’Халоран! И мразя баскетбола повече от футбола.

— Харпър недолюбват спортовете — успявам да скалъпя усмивка. — Всички спортове.

— Ами не знам… — Устните на Стив се изкривяват в лукава усмивка. — Доколкото помня, майка ти беше доста… ъ… спортен тип.

Стисвам устни. Това не беше ли гнусен намек? Не съм убедена, но никак не ми харесва. Не може да говори за майка ми по този начин. Дори не я познаваше. Поне извън библейския смисъл.

На игрището нападателите на „Астор Парк“ се нареждат. Уейд е нашият куотърбек и крещи нещо на съотборниците си. Май по едно време го чух да вика ЖРЕБЕЦ! И сръгвам Сойер в ребрата.

— Ама той „жребец“ ли извика?

— Да — хили се Сойер. — Пейтън Менинг ползва „омаха“, Уейд си има „жребец“.

Може и просто да бръщолеви. Не знам какво е Пейтън Менинг и не си правя труда да попитам. Вместо това гледам как Уейд подава топката с идеална спирала още в първата игра; тя попада в ловките ръце на хлапе от „Астор Парк“, което хуква по игрището.

Телефонът вибрира в чантата ми. Изваждам го и виждам съобщение от Вал.

Уф! Не може да играе толкова добре!

Тутакси вдигам глава, за да огледам тълпата, но никъде не виждам приятелката си.

Къде си?

Будките. Нямаше нищо за ядене вкъщи, карах дотук за хотдог.

Пръхтя звучно. Близнаците се обръщат към мен, но им махам и отпращам любопитните им погледи. Пиша на Вал:

Пипнах те. Дошла си да видиш Уейд!

НЕ. Бях гладна.

За Уейд.

Мразя те.

Просто признай, че го харесваш.

Никога.

Хубаво. Поне ела и седни с нас. Липсва ми лицето ти.

Гръмко крещене раздрусва пейките. Поглеждам надолу точно навреме за края на играта — още едно съвършено подаване от Уейд. Не се чудя, че Вал веднага ми пише.

Не. Прибирам се. Беше тъпо да дойда тук тази вечер.

Съчувствие нахлува в кръвта ми. Горката Вал. Знам, че историята с Уейд в началото бе за нея като възстановителен процес или начин да убива време, докато стане отново готова за сериозна връзка. Но съм сигурна, че изпитва истински чувства към това момче. И мисля, че и Уейд я харесва. Просто са големи инати, за да го признаят.

„Като теб и Рийд ли?“ — подиграва ми се вътрешният ми глас.

Добре, хубаво. С Рийд бяхме същите в началото. Той се държеше като гадняр с мен, а аз седмици наред се борех с чувствата си към него. Но сега сме заедно и е прекрасно. Ще ми се Вал да преживее същото.

— С кого си пишеш?

Инстинктивно захлупвам екрана с длан, щом разбирам, че Стив наднича в телефона ми. Защо, по дяволите, се опитва да чете съобщенията ми?

— Приятелка — отвръщам кратко.

Свива очи и се вторачва в местата на играчите, сякаш очаква, че Рийд пише на телефона си. Но ръцете му са върху коленето, наблюдава напрегнато мача.

Не ми харесва подозрението в очите му. Вече знае, че съм с Рийд. Дори и да не му харесва, няма право на глас с кого ще се срещам.

— Е, защо не прибереш телефона? — предлага, но тонът му е хаплив. — Излязла си със семейството си. С когото и да говориш, може да почака.

Набутвам телефона в чантата си. Не защото той ми нарежда, а защото може да го запратя в лицето му. На Калъм никога не му е пречело да си пиша с приятели по време на мачовете. По-скоро беше щастлив, че имам приятели.

До мен Стив кима одобрително и отново се съсредоточава в играта.

Опитвам се да сторя същото, но пак съм бясна. Искам да засека погледа на Рийд и да му опиша с устни колко не харесвам Стив, но знам, че ще ми каже да не му обръщам внимание, че рано или късно Стив ще се отегчи от историята с бащинството.

Само че, започвам да си мисля, това няма да се случи.

Глава 15
Рийд

След мача татко и Стив настояват да ни изведат на късна вечеря във френски ресторант в града. Не ми се ходи, но не ми дават избор. Татко иска да ни видят сред хората. Според него не може да се крием, трябва да се държим така, сякаш всичко е наред.

Но нищо не е наред. Всички тези погледи на мача… Дявол да го вземе, гърбът и ушите ми още горят от осъдителните очи и презрителния шепот.

На вечеря седя в гробна тишина и си мечтая да съм у дома, да целувам Ела и да галя тялото й.

До мен Истън се тъпче, сякаш от седмици не е ял, но може пък да си е заслужил това право. И така, „Астор Парк“ срита задниците на „Марин Хай“. Завършихме четвъртото полувреме с четири тъчдауна преднина и всички много се вълнуваха.

Е, освен мен. И може би Уейд, който за първи път, откакто го познавам, не обяви, че ще отпразнува това със свирка и много, много секс. Беше в кофти настроение, когато сваляше екипировката, и излетя намусен от съблекалнята, а това никак не е типично за него.

От другата ми страна Ела също е с каменно изражение. Мисля, че Стив й е подметнал нещо по време на играта, което я е подразнило, но няма да я разпитвам, преди да се приберем. Откакто се завърна от мъртвите, Стив се опитва да наложи мнението си. Все говори, че сега има дъщеря и трябва да даде добър пример. Татко, разбира се, кима всеки път, когато Стив изръси някоя подобна глупост. В очите на Калъм Роял Стив о’Халоран никога не греши. Така е, откакто се помня.

След като се връщаме от вечерята, татко и Стив бързо отиват в кабинета, където вероятно ще обръщат чаши със скоч и ще плямпат за дните им като тюлени. Ийст и близнаците изчезват в стаята за игри; оставаме аз и Ела.

Най-сетне.

— Горе? — изръмжавам и знам, че не й убягва хищническото настървение в очите ми.

Да вися на пейката тази вечер, бе отвратително. Да не говорим как публиката ме обсъждаше и един нещастник ме нарече „убиец“, минавайки покрай мен. Да не играя, беше сто пъти по-гадно. Чувствах се като ненужен чувал с картофи и доста завиждах, като гледах как приятелите ми помитат другия отбор.

Гневът, който така и не изкарах вечерта, се натрупва. За щастие, но на Ела това май не й пречи. Дарява ме с красивата си усмивка и ме дръпва към стълбите.

Хукваме към стаята й. Заключвам вратата, вдигам я на ръце и крача към леглото. Мятам я на леглото и тя пищи от удоволствие.

— Дрехите — нареждам и облизвам устни.

— Какво за тях? — пита и невинно си играе с копчето на широкия си зелен пуловер.

— Сваляй ги — ръмжа.

Усмихва се отново и мога да се закълна, че сърцето ми хвръква в небесата. Нямаше да преживея седмицата, ако Ела не беше до мен. Шушукането в училище, обаждането от адвоката ми, разследването на полицията, което тече с пълна сила. Колкото и да мразех Брук, не подскачам от радост, че е мъртва. Няма да ми липсва, това е сигурно, но никой не заслужава да умре по такъв начин.

— Рийд? — Ела бързо става сериозна, когато вижда лицето ми. — Какво не е наред?

— Нищо — преглъщам. — Просто размишлявах над разни неща, а не бива.

— Например?

— Нищо — повтарям; опитвам да отвлека вниманието й, като издърпвам тениската през главата си.

Върши работа. Щом съзира голите ми гърди, Ела издава онзи слаб задъхан звук, който отеква право в члена ми. Допада ми, че харесва тялото ми. Не ми пука дали това ме прави надут, повърхностен задник. Очите й потъмняват от удоволствие, подава език да оближе долната си устна и няма нещо по-добро, което да вдигне настроението ти.

— Шевовете — отбелязва тя, както прави цяла седмица, когато сме се забавлявали.

— Заздравяват добре — отвръщам. — А сега свали дрехите си, преди аз да го сторя.

Изглежда заинтригувана, може би се чуди дали да се прави на трудно достъпна, та да види ще изпълня ли заканата си, но предполагам, и тя е възбудена като мен, понеже в следващия момент дрехите й започват да падат.

Устата ми пресъхва, когато виждам розовия й сутиен и бикините в същия цвят. Ела няма представа колко е красива. Всяко момиче в „Астор Парк“ би убило за такива извивки, за златистата коса и безупречните черти. Тя е истинска и съвършена. И е моя.

Оставам по панталони, качвам се на леглото и се притискам до нея, намирам устните й. Целуваме се безкрайно, сграбчваме се и се търкаляме на леглото, но вече не издържам. Бельото й се свлича. Панталоните ми са разкопчани. Ръката й е върху мен, а моята — между краката й и е толкова приятно, че не мога да мисля.

— Легни назад — изрича.

Ох, над мен е и прави с уста неща, които ме побъркват.

Косата й се спуска над бедрата ми. Вплитам пръсти в меките кичури и я напътствам.

— По-бързо — прошепвам.

— Така ли?

— Да. Точно така.

Устните и езикът й ме избутват към предела; може да е клише, но след като тялото ми се успокоява, я притеглям й казвам, че я обичам.

— Колко? — усмихва ми тя се закачливо.

— Толкова много — отвръщам дрезгаво. — Ужасно много.

— Добре — целува ме по устните. — И аз те обичам ужасно много.

Ляга до мен, гали плочките ми, а ханшът й леко се поклаща върху бедрото ми. Проклет да съм, но искам втори рунд. Аз може и да съм свършил, но тя не е. Харесва ми, задето аз я довеждам до това състояние. Издава най-възбуждащите звуци, когато изпадне в блаженство.

— Мой ред е — заявявам пресипнало и се плъзвам надолу по тялото й.

Толкова ме желае, че даже не е смешно. Отново се надървям, защото само мисълта да съм първият, който ще проникне в приветстващото й тяло, е достатъчна да разтопи цяла Антарктида. Но не мога. Не и тази вечер. Не и докато не знам със сигурност, че няма да ме затворят за престъпление, което не съм извършил.

Мога обаче да я измъчвам с устни и пръсти, да я карам да стене и да се моли.

— Ела. Отвори — изкомандва остър глас зад вратата.

Тя избутва главата ми и изхвърча от леглото, сякаш гори.

— О, Боже, това е Стив — сумти.

Сядам, отправям притеснен поглед към затворената врата. Заключих я, нали? Моля те, дано да съм я заключил.

Бравата се разтриса, но вратата не поддава. Въздъхвам от облекчение.

— Ела — вика Стив. — Отвори вратата. Веднага.

— Секунда — казва тя нервно, с очи, подивели от паника.

Набързо си навличаме дрехите, но май не се справяме с привеждането в приличен вид, защото след като Ела пуска Стив, погледът му става буреносен.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Вирвам вежда, като долавям гнева в гласа му и зървам червените му бузи. Разбирам, че е баща на Ела, но двамата не сме снимали порно или нещо от сорта. Просто се забавлявахме.

— Ние… гледахме телевизия — смотолевя Ела.

Двамата със Стив се обръщаме към черния екран в другия край на стаята. Стив свива юмруци и отново се обръща към Ела.

— Вратата беше заключена — изревава.

— На седемнайсет съм — отвръща тя сковано. — Нямам ли право на уединение?

— Не чак толкова! — Стив поклаща глава. — Калъм да не е полудял?

— Защо не ме попиташ? — чува се сухият глас на баща ми.

Стив се завърта към прага — татко стои там със скръстени ръце.

— Какво става тук? — пита баща ми.

— Ръцете на сина ти шаваха по дъщеря ми! — сопва се Стив.

„Устата ми всъщност.“ Но си мълча. Вената на челото на Стив и бездруго изглежда сякаш ще се пръсне. Няма смисъл да ускорявам процеса.

— За мен е неприемливо — продължава той с леден тон. — Не ме вълнува каква родителска роля си решил да поемеш. Момчетата ти могат да се чукат на воля колкото си щат, но дъщеря ми не е една от секс играчките на Рийд.

Раменете ми се изопват. Кой е той, та да си позволява това?

— Ела ми е гадже — отвръщам хладно. — Не е секс играчка.

— Значи няма проблем да се възползваш от нея така? — посочва с пръст намачканите чаршафи. — А ти! — извръща леден поглед към баща ми. — Що за родител дава толкова свобода на двама тийнейджъри? Още малко и ще ми сервираш, че спят в една стая!

Гузното изражение на Ела не остава незабелязано. Лицето на Стив пламва още повече. Поема си дълбоко въздух и бавно отпуска пръсти.

— Събирай багажа си, Ела.

След секунда мълчание следват възклицания от ужас.

— Какво? — Ела.

— Няма начин — аз.

— Стив, това не е нужно — татко.

— Всъщност мисля, че е доста нужно — Стив отвръща само на последната забележка. — Ела ми е дъщеря. Не искам да живее в такава среда.

— Значи според теб домът ми не е подходящ за дете? — Гласът на баща ми се изостря. — Отгледал съм петима синове тук и всички те се справят добре.

— Справят се добре? — Гърлен смях кънти от Стив. — Едно от момчетата ти е обвинено в убийство, Калъм! Съжалявам, че аз съм този, който трябва да ти го каже, но Рийд не е добро дете.

— Как ли пък не! — Гняв бушува в мен.

— Той оказва лошо влияние — продължава Стив, сякаш и дума не съм обелил. — Всичките. — Поглежда Ела. — Стягай багажа си. Говоря сериозно.

— Няма — вирва брадичка тя.

— Тъкмо се установи тук. — Баща ми отново се опитва да успокои Стив. — Не я отделяй от мястото, което смята за свой дом.

— Нейният дом е при мен — сопва се Стив язвително. — Не ти си й баща, а аз. И не искам дъщеря ми да се търкаля със сина ти. Въобще не ми пука дали това ме прави старомоден, или неразумен, или както искаш го наречи. Тя тръгва с мен. Искаш да се караме за това? Хубаво. Ще се видим в съда за семейни дела. Но сега няма да ме спреш да я изведа оттук.

Ела стрелва уплашен поглед към баща ми, но в очите му се чете едно — поражение.

— Искам да остана тук — казва тя и гледа умолително Стив.

— Съжалявам, но това не е вариант — равнодушно отвръща той на молбата й. — Така че, повтарям. Стягай. Багажа. Си. — Но Ела не помръдва от мястото си до мен и той плясва ръце, сякаш тя е обучен тюлен. — Веднага.

Ела свива ръце в юмруци, очаквайки баща ми да се намеси. Той обаче остава безмълвен и тя излиза от стаята гневно.

Тръгвам след нея, но Стив ме спира.

— Рийд, може ли минута — пита пресипнало.

Не е въпрос. А заповед.

Двамата мъже разменят погледи. Лицето на баща ми се стяга и той излиза от стаята, оставяйки ни със Стив насаме.

— Какво? Пак ли ще ми обясняваш колко лошо влияние оказвам? — питам горчиво.

Отива до леглото и отново поглежда разхвърляните завивки. После извръща очи към мен. Боря се с желанието да мръдна. Нищо нередно не правехме тук с Ела.

— И аз съм бил на твоите години.

— Аха. — Мамка му. Май знам накъде бие.

— Знам как се държах с момичетата и като се замисля, малко съжалявам. — Стив плъзва пръсти по рамката на леглото. — Ела е права, не участвах в част от живота й. Но сега съм тук. Имала е тежко детство, а такива момичета обикновено търсят близост на неправилните места.

— И аз съм едно от тези места? — Пъхвам ръце в джобовете и се подпирам на гардероба. Някак иронично е, че едно от най-примерните момичета, дето познавам, е израснала по отвратителен начин, а баща й, който не е бил до нея, ме поучава как да се държа с дъщеря му. През деветте месеца, докато излизах с Аби, разговорите с баща й бяха само за футболния отбор на „Астор Парк“.

— Рийд — Стив смекчава тона си. — Обичам те като собствен син, но трябва да признаеш, че си в опасно положение. Явно Ела е много привързана към това семейство, но се надявам да не се възползваш от самотата й.

— Не се възползвам от Ела по никакъв начин, господине.

— Но ти спиш с нея — обвинява ме Стив.

Ако е очаквал да се смутя или да се засрамя, значи не ме е преценил добре. Да обикна Ела, е едно от най-хубавите неща, които съм правил през живота си досега.

— Правя я щастлива — отвръщам искрено. Нямам никакво намерение да обсъждам сексуалния ни живот. Ела би умряла от срам.

Стив свива устни. Не е доволен от отговора ми.

— Ти си падаш по физическите неща, Рийд. Обичаш да се биеш, защото ти харесва юмрукът ти да влиза в контакт с нечия плът. Допада ти сблъсъкът на сила със сила. Така че, сигурно не можеш да издържиш и без да правиш секс с някого. Не те съдя, за бога, та аз съм същият. Не съм голям привърженик на верността. Ако някое момиче е свободно, кой съм аз, та да й отказвам, прав ли съм? — той се ухилва, сякаш ме подканва да стана част от долнопробния му начин на живот.

— Отказвал съм много пъти.

— Добре, да предположим, че е така — пръхти той. — Но щом се отнася до Ела, ако наистина я обичаш, няма да се опитваш всеки момент да свалиш дрехите й. Виждал съм как я гледаш, хлапе, с поглед, изпълнен с похот, и нищо повече. — Застава пред мен и слага тежката си ръка на рамото ми. — Не е лошо. Не очаквам да се промениш. Само пояснявам, че Ела не е момиче, с което можеш само да се забавляваш. Дръж се с нея, както би искал да се държат със собствената ти сестра.

— Тя не ми е сестра — изджавквам. — И се държа с нея почтително.

— Над главата ти виси обвинение в убийство. Може да отидеш в затвора за дълго време. Какво ще прави Ела, докато си там? Да не очакваш да седи и да те чака?

— Не съм го направил — процеждам през зъби.

Стив не отговаря.

Да не би този човек, който е бил част от живота ми, откакто се помня, наистина да смята, че съм способен да убия някого?

— Наистина ли мислиш, че съм го направил? — питам, огорчен.

След секунда стисва рамото ми, силно.

— Не, разбира се, че не. Но се тревожа за Ела. Опитвам да поставя нея на първо място. — Тези сини очи, същите като на Ела, се взират в мен предизвикателно. — Можеш ли честно да кажеш, че и ти правиш същото?

Глава 16
Ела

— Знаеш ли, причината да няма тринайсети етаж е, че много от редовните посетители са суеверни. Говори се, че „Холоу Оукс“ е построен върху старо гробище на Конфедеративните американски щати. Може да има духове тук.

„Като духа от мъртвото ти тяло“, помислям си, намусена.

Стив размахва картата пред някакъв сензор и натиска буквата „П“. Целият сияе, сякаш не ме извлече от дома ми току-що, за да ме замъкне в тоя тъп хотел.

— Значи няма да ми говориш? — пита Стив.

Гледам напред. Няма да си бъбря с този тип. Мисли си, че след седемнайсет години може да влезе с валсова стъпка в живота ми и да ме командва? Добре дошъл в родителския занаят, Стив. Впускам се в голямо приключение.

— Ела, не може да смяташ, че ще ти позволя да живееш със семейство Роял, когато гаджето ти е в края на коридора.

Може и детинско да е, но продължавам да наказвам Стив с мълчание. Пък и ако отворя уста, нещо лошо ще излезе оттам. Нещо като: „Къде беше, по дяволите, когато майка ми умираше от рак? А, да, летя с делтапланер със злата си съпруга“.

Въздиша и докато асансьорът стигне до пентхауса, мълчим. Вратите се отварят към широк коридор. Стив ме повежда по него, теглейки куфара ми на колелца. Слага картата на вратата в дъното на коридора.

Вътре се простира огромен хол, трапезария и стълбище. Била съм известно време в гадни, нискобюджетни хотелски стаи, но стълбите никога не са били в стаята. Старая се да не се пуля, но едва успявам.

Стив взима кожен бележник от масата.

— Преди да ти покажа стаята, защо не хвърлиш едно око наоколо? Ще поръчаме румсървис, докато се настаняваш.

— Ядохме преди час — припомням му, недоумяваща.

— Пак съм гладен — свива рамене той. — Да поръчам ли салата за теб, Дейна? — провиква се.

— Да. — Тя се появява от горния край на стълбите.

— Защо не се обадиш, докато развеждам Ела? — пита Стив и размахва менюто. Без да дочака отговора, го оставя на масата и ме побутва напред. — За мен телешка пържола. Алангле, моля.

След трапезарията има още една врата. Стив я отваря и ми кимва да вляза.

— Това е твоята стая. Има външна врата, която води към коридора. Ще ти трябва карта, за да стигнеш до този стаж — казва и ми подава пластмасова карта, която колебливо прибирам в джоба си. — Камериерките обслужват всеки ден, а румсървисът е денонощен. Можеш да си поръчваш каквото искаш. Мога да си го позволя — намига ми. Твърде заета съм да се оглеждам, та да му отвърна. — Искаш ли някой да разопакова багажа ти? — продължава. — Дейна може да ти помогне, ако желаеш.

Дейна сигурно би изпила шише с белина, отколкото да ми помогне.

Успявам да измънкам: „Не, благодаря“ и той се усмихва широко. Явно си мисли, че всичко върви по мед и масло. Чудя се дали да попитам на рецепцията да ми извадят още една карта за Рийд. Външна врата? Може пък да не е толкова лошо тук.

— Ако ти трябва нещо, свиркай. Малко сме натясно, знам, но ще е само за няколко седмици. — Преди да излезе, почуква по куфара.

Натясно ли? Допускам, че стаята е по-малка от спалнята ми у Роял, но пак е по-голяма от местата, на които съм живяла. Определено е по-голяма от хотелските стаи, където съм отсядала. Дори не знаех, че има толкова големи хотелски стаи.

Подминавам куфара, мятам се на леглото и пиша на Рийд.

Имам външна врата.

Той отвръща веднага:

Тръгвам.

Иска ми се.

Мога да дойда…

Стив ще откачи.

Не знам какво му е влязло отзад. Имал е повече жени от рок звездите.

Това в чудна новина. Моля те, престани с коментарите от сорта „баща ти е помияр“. Наистина почва да ми се гади.

Ок. Девственице. Как са нещата?

Девствена съм, защото ти не ми позволяваш.

Ще стане, бейби. Знаеш, че си умирам да го направя. Изчакай да се оправи всичко.

Няма да те посещавам в затвора, между другото.

Няма да ида в затвора.

Както и да е. Какво правиш?

Получавам снимка на него и братята му как седят в моята стая.

Защо?

Какво защо? Защо сме в стаята ти? Има мач.

Имате стая за гледане.

Тук ни харесва. Пък и И. каза, че стаята ти носи късмет.

Въздишам. Истън има проблеми със залагането. Веднъж букмейкър ни нападна пред един клуб и се наложи да му платя, за да ни остави на мира.

И. заложи на нещо?

Ако е, значи печели, защото не е ядосан от резултата. Ще наглеждам малкия ти Ийст, не се тревожи.

Ха. Мерси. Липсвате ми всички.

Почукване на вратата.

— Да? — Не съм доволна, че ме прекъсват и не крия досадата в гласа си.

— Дейна е. — Следва същият отговор на раздразнение. — Готови сме да хапнем.

— Няма да ям — отвръщам й.

Изсмива се гадно иззад вратата.

— Така и трябва. Няма да ти се отрази зле да отслабнеш с някой и друг килограм. Но баща ти държи на присъствието ти, принцесо.

— Хубаво. Идвам. — Стисвам зъби.

Трябва да вървя. Ще ям с Дейна и С. :)

Избутвам куфара и отивам в хола. Мъж с униформа бута количка с храна вътре. Докато той внимателно слага нещата на масата, Стив се настанява в единия край.

— Сядай, сядай — махва с ръка, без да обръща внимание на учтивия мъж, който вдига сребърните капаци от чиниите. — Поръчах ти бургер, Ела. — Въздиша, понеже не му отговарям. — Добре, не го яж. Поръчах го, в случай че решиш друго.

Сервитьорът вдига капака от чинията ми и виждам огромен бургер върху маруля. Усмихвам му се неловко.

— Благодаря — любезнича, защото той не заслужава грубостта ми. Ала напразно, дори не ме поглежда.

Въздишам и се настанявам на масата. Дейна сяда срещу мен.

— Това е хубаво — обявява Стив. Разгръща кърпичка и я слага на скута си. — О, по дяволите. Забравих питието си на холната маса. Ще ми го донесеш ли, Дейна?

Тя тутакси става, грабва чашата и я донася.

— Благодаря, скъпа — той я целува по бузата.

— Няма защо — отвръща Дейна и сяда.

Старая се да гледам в чинията, та никой да не забележи колко съм смаяна. Дейна е толкова различна от времето, когато се запознах с нея. Дявол да го вземе, даже е различна от онази Дейна, която преди малко ме повика за вечеря.

Два пъти още съм я срещала и никак не бе приятно. Непрекъснато се заяждаше, докато четях завещанието. А после, в дома на Калъм, я хванах да прави секс с Гидиън в тоалетната.

Тази вечер Дейна е тиха, почти срамежлива, и сякаш гледам увита змия, скрита под бананово листо.

Стив представа няма за това и отпива.

— Топло е.

Следва дълго мълчание. Вдигам поглед и виждам, че Стив гледа Дейна.

— Ще да ти донеса лед — усмихва се тя тънко.

— Благодаря, мила. — Той се обръща към мен. — Искаш ли вода?

Отношенията им са толкова странни, та забравям, че трябва да го наказвам с мълчание.

— Може.

Вместо да я налее сам, извиква към кухнята.

— Дейна, донеси на Ела чаша вода. — И започва да реже пържолата. — Сутринта звъннах в кабинета на областния прокурор. Би трябвало скоро да освободят апартамента ни. Това ще ни се отрази добре.

Почти съм сигурна, че няма да е добре за никого от нас.

Дейна се връща с две чаши. Едната е пълна с лед, а другата — с вода. Оставя водата пред мен доста силно, течността леко се разплисква и мокри ръкава ми.

— О, съжалявам, принцесо — продумва мило.

Стив се намръщва.

— Няма нищо — мърморя.

Стив пуска няколко кубчета лед в питието си, разклаща го няколко пъти и отпива. Дейна тъкмо хваща вилицата си, когато той прави гримаса.

— Прекалено е воднисто — заявява.

Тя се двоуми, пръстите й побеляват около дръжката на вилицата. Чудя се дали ще наръга Стив с нея, но просто бавно и демонстративно я оставя на масата. Лепва усмивка на лицето си, става и за трети път и се отправя към бара, където големи бутилки са наредени като малки войници.

Ако така продължава, може и аз да почна да си сипвам от тях.

— Ела, говорих днес с директора на училището — казва Стив.

— Защо? — откъсвам поглед от изопнатия гръб на Дейна.

— Исках да разбера как се справяш. Берингър ме информира, че не ходиш на никакви извънкласни занимания. — Той килва глава. — Спомена, че обичаш да танцуваш. Защо не отидеш в групата по танци?

— Аз, ами, работех по това време. — Не съм в настроение да навлизам в подробности за враждата ми с Джордан. Звучи глупаво, като го изрека на глас.

— Тогава се включи в училищния вестник?

Старая се да не направя гримаса. Да пиша статии, звучи по-болезнено и от това да седя тук. Всъщност взимам думите си обратно. Вечерята ме кара да се чувствам така неловко, че май предпочитам да се карам с Джордан; разсейване с училищния вестник ще ми дойде добре.

— Ти на какво си ходил? — отвръщам на удара. Може би, ако го накарам да си признае, че в гимназията е бил кръшкач, ще се отпусне малко.

— Играех американски футбол, баскетбол и бейзбол.

Чудесно. Един от онези.

Калъм не спомена ли веднъж, че Стив не се е интересувал от бизнес, а е предпочитал само да се забавлява? Защо просто не ме остави и аз да се забавлявам?

— Мога да опитам, ъ… — трескаво се опитвам да се сетя за някой женски спорт. — Отборът по европейски футбол.

— Би било хубаво — усмихва ми се окуражително. — Може да поговорим с Берингър по въпроса.

Уф. Ще отида на изпитите и като видят колко не ме бива, ще ме изгонят от терена и ще ме помолят повече никога да не се връщам. Всъщност идеята не е лоша.

Взимам бургера и отхапвам, макар изобщо да не съм гладна. Но така има какво да правя с ръцете си, а и като дъвча, не се налага да говоря повече с него.

Докато ям, обмислям коя е най-добрата стратегия да се справя със Стив. Трябва да се преструвам, че правя каквото иска от мен, а през това време правя каквото си искам — да се мотая с Вал, да се задявам с Рийд, да се веселим с Истън и близнаците. Пък и грижите за Рийд и Истън са задължение за пълен работен ден. Междувременно мога да издирвам заподозрени. Имам чувството, че само аз се интересувам да намерим истинския престъпник.

Преди да подредя всичко в главата си, Дейна вече се е върнала с новото питие на Стив.

— Ти какво правеше в училище? — питам я, стараейки се да съм учтива.

— Работех на две места, за да издържам семейството си — усмихва се тя. — На нито едно от тях не трябваше да свалям дрехите си.

Задавям се, докато преглъщам.

Стив отново се мръщи.

— Знаеш ли, че Ела е била стриптийзьорка, когато Калъм я е открил? — пита Дейна съпруга си, тонът й е по-сладък от захар. — Какво нещастие.

— Доколкото си спомням, никога не си имала нищо против да сваляш дрехите си на публично място — отвръща й той жизнерадостно. — И нямаше нужда да ти плащат.

Тя млъква.

Телефонът във всекидневната звъни. Стив не му обръща внимание. Най-сетне Дейна става да вдигне. Проследява я с поглед. Когато тя се обръща с гръб към нас, Стив се обръща към мен:

— Смяташ, че се държа гадно с нея, нали? — шепне той.

Изправена пред избора да излъжа или да разбера какво, за бога, се случва, избирам истината.

— Донякъде, да.

— Е, не я жали — той свива рамене. — Подозирам, че нарочно е направила нещо с екипировката ми и се е опитала да ме убие.

Ченето ми увисва. Безмълвна, наблюдавам как Стив реже пържолата си и лапва огромно парче.

Преглъща, изтрива устата си и продължава.

— Не мога да го докажа, тъй като водачът не е тук, но ще я мъча. Не се тревожи. Ти си в безопасност, Ела. Аз съм този, когото не може да понася.

Грешка. Още помня заплахите по мой адрес, когато разбра, че съм наследница на Стив. Пък и съм гледала доста предавания по „Дискавъри Чанъл“ за змиите. Най-опасни са, когато се чувстват застрашени, но се съмнявам, че Стив би послушал предупрежденията ми. Ще направи каквото иска.

Сега обаче Дейна се изкачи на върха на списъка ми със заподозрени. Може пък преместването ми при тях да е за добро. Може да намеря не само нещата на Гидиън, но и доказателства, че тя е убила Брук.

— Не бива да дразниш мечката — унило побутвам марулята в чинията си. — Защо просто не се разведеш с нея и не продължиш напред?

— Защото Дейна винаги има някой план в ръкава си и искам да видя какъв е. А и нямам доказателства. — Докосва ръката ми. — Може да е глупаво да те намесвам в цялата бъркотия, но ти си ми дъщеря и не искам да изпускам и ден повече от живота ти. И без това съм изпуснал много. Знам, че не ти харесват решенията, които взимам. Дявол да го вземе, може и всичките да са неправилни. В своя защита ще кажа — никога не съм имал дъщеря. Ще ми дадеш ли шанс?

Въздишам. Доста е трудно да си кучка, когато чуеш подобно нещо.

— Ще се опитам — изричам.

— Благодаря. Само това те моля. — Той стисва ръката ми и продължава да яде. Миг по-късно Дейна отново идва при нас на масата.

— Обадиха се от мебелния магазин. Полицията не им разрешава да доставят новото легло, което поръча. — Лицето на Дейна е червено и изглежда така, сякаш се задушава.

Стив се навежда към мен с дивашка усмивка.

— Дейна използваше сегашното ни легло, за да се чука с разни, та затова го сменям.

Леле.

Просто… леле.

— Ами нека го оставят на склад в сградата, докато се нанесем — казва на жена си.

След това заявление, останалата част от вечерята бе изпълнена с неловкост и скованост. Дейна изпълняваше желанията на Стив, а когато се върнеше, той най-безцеремонно й нареждаше да направи друго. Смирено се подчиняваше на всяка негова заповед, но пак успяваше да ми подметне хаплива забележка. И всеки път, когато Стив не ни гледаше, ми се усмихваше злобно, което отново доказва теорията ми, че на змия не бива да се доверяваш.

— Нещо против да ви оставя? — питам, когато Стив поглъща последната хапка от храната. Само толкова мога да понеса и след трийсет минути на това дередже се нуждая от почивка. — Имам домашни.

— Разбира се. — Минавам покрай стола му и той ме хваща за китката, дръпва ме надолу и ме целува по бузата. — Чувствам се така, сякаш тази вечер сме истинско семейство, а ти?

Ъ. Не.

Не мога да кажа какво точно се случва в мен. Целувката на баща ми ми се струва неестествена. За мен е напълно непознат и желанието да избягам здраво ме тресе.

Отивам бързо в стаята си, където скъпият кожен куфар ме изкушава. Мога да го взема и да избягам. Да приключа с това странно семейство и да не ми се налага да се справям с чувствата, които Стив буди у мен.

Но просто набутвам куфара в гардероба, изваждам домашните си и се опитвам да се съсредоточа. Чувам как телевизорът се включва и изключва. Телефонът звъни. Има и други сигнали на живот, но не напускам стаята си.

Накрая, към девет, им викам, че ще си лягам. Стив ми пожелава лека нощ. Не и Дейна.

Измивам зъбите си и се пъхвам в една от старите тениски на Рийд, после се настанявам на леглото и му звъня.

Вдига след втория сигнал свободно.

— Хей, как върви там?

— Странно.

— Как така?

— Стив се държи ужасно с Дейна. Според него е направила нещо с екипировката му и е решил да превърне живота й в ад. И доста добре се справя.

Рийд изпръхтява, явно не съчувства на Дейна.

— Ела, тя наистина е кучка.

— Уф, не използвай тази дума.

— Не съм. Използвах четири думи. Как ще ги интерпретираш, си е твоя работа.

— Вечерята бе толкова тегава. Беше по-лошо и от вечерта, когато Брук обяви бременността си.

— Толкова зле? — Рийд подсвирва. — Искаш ли да дойда? Спомена, че имаш стая.

— Искам, но по-добре не. Стив е толкова… Не мога да го разгадая. Страх ме е какво може да направи, ако те свари тук.

— Добре, но само кажи и съм там.

— Според теб дали Дейна го е направила? — Сгушвам се под завивките.

— Ще ми се да е така, но според детективите на баща ми е летяла от Париж, когато Брук е умряла.

— Дявол да го вземе. — Няма как значи. — Ами ако е наела някого? Както Даниел нае човек да те наръга.

— Знам — въздиша тежко. — Но в сградата има три комплекта камери за наблюдение. Тези в лобито и в асансьора показват само мен.

— А останалите?

— Тези на стълбището не показват нищо. Третият комплект е при товарните асансьори. Използват ги служителите, доставчиците и хората, които пренасят мебелите си. Били са свалени за ремонт онази вечер, така че и там няма нищо.

— Значи може някой да се е качил с товарния асансьор — сърцето ми започва да бие по-бързо.

— Да. Но ДНК тестът сочи към мен. — Гласът му е тъжен. — А и Дейна и Брук бяха приятелки, така че какъв е мотивът? Брук е имала трудно детство, станали са си приятелки с Дейна като тийнейджърки. Двете са си проправили път към кръг богати мъже, надявайки се да свалят някой от тях. На Дейна й излезе късметът със Стив преди години, а Брук бе набелязала баща ми. Но той не искаше да й предложи пръстен.

— Мислиш ли, че баща ти… — не смея да го изрека, но Калъм може да наеме някого.

— Не — отсича сприхаво Рийд. — Никой от семейството ми не я е убил. Може ли да говорим за друго? Къде си?

Не искам да говоря за друго, но се съгласявам, защото доста спречквания преживях тази вечер. Ако я карам така, изобщо няма да си легна.

— В стаята си. Ти?

— В твоята. — Чувам го как вдишва. — Мирише на теб. С моята тениска ли си?

— Да.

— И?

— Няма да правя телефонен секс с теб, преди да сме правили истински — скастрям го.

— О, горката Ела, ще те накарам да се почувстваш по-добре в понеделник в училище.

Обещанието, изречено с ниския му глас, ме кара да тръпна, но тъй като понеделник е след цели четиридесет и осем часа, няма смисъл от този разговор. Сменям темата с друга за мача и дълго си говорим за нищо и всичко; само гласа му да слушам пак ми стига да се разтопя.

— Лека нощ, Рийд.

— Лека, скъпа. Не забравяй за понеделник — хили се той тихо и затваря.

Ругая го, слагам телефона на нощното шкафче и съм на път да изгася лампите, когато вратата се отваря широко без предупреждение.

— Какво по дяволите! — надигам се и се взирам злобно в Дейна, която най-спокойно влиза, сякаш мястото е нейно. — Бях заключила!

— Тези бебчета отварят всички врати в апартамента — размахва картата ключ във въздуха.

О, Боже. Наистина ли? Забелязах слота за карта под бравата, но си мислех, че само моята карта може да я отвори.

— Повече не отваряй така — казвам хладно. — Ако искам да дойдеш, ще те поканя. — Което никога няма да се случи, защото никога няма да поискам. Никога.

— Да си изясним едно нещо, сладурче — тя не обръща внимание на думите ми и отмята дългата си руса коса през рамо. — Независимо дали сме в хотел, или в апартамента, това е моят дом. Ти си само гост тук.

— Не е ли домът на Стив? — вирвам вежда.

— Аз съм му съпруга. Всичко негово е и мое — мръщи се тя.

— Той пък ми е баща. Който, между другото, остави всичко на мен след смъртта си. Не на теб — усмихвам се мило. — Спомняш ли си?

Зелените й очи святкат и започвам да съжалявам, че я провокирах. Предупредих Стив да не дразни мечката, а ето че правя точно това. Явно съм дъщеря на баща ми.

— Е, той вече не е мъртъв, нали? — устните й се извиват в самодоволна усмивка. — Така че, май се връщаш към онова, което си свикнала да имаш — нищо.

Права е. Парите, които Стив бе ми завещал, не ме вълнуваха особено. Сега обаче, след като не са мои, наистина нямам нищо. Не, не е така. Имам десетте хиляди долара, които Калъм ми даде, когато се върнах в Бейвю след бягството.

Казвам си при първа възможност да ги скрия.

— И ти нямаш нищо — изтъквам. — Стив контролира всичко тук и на вечеря май не беше доволен от теб. Какво направи, та да го ядосаш толкова? — Правя се, че мисля. — Сещам се. Може би си убила Брук.

— Мери приказките си, малка госпожице! — Ченето й увисва от гняв.

— Какво? Да не те настъпих по опашката? — присвивам очи към нея. — Да не би да се доближавам твърде много до истината?

— Искаш истината? Брук беше най-добрата ми приятелка, това е истината. По-скоро бих убила теб, отколкото да посегна на нея. Пък и се научих, че инцидентите не са най-добрия начин да се отървеш от някого — ухилва се свирепо. — Имам пистолет и не се страхувам да го използвам.

— Да не признаваш, че си опитала да убиеш Стив? — ококорвам очи. Човече. Къде са записващите устройства, когато ти трябват?

— Пази се, принцесо — повдига брадичка, сякаш е горда от постъпките си. — Щом става дума за деца, предпочитам, както се казва, да се виждат, а не да се чуват. Стига да не заставаш на пътя ми и аз няма да заставам на твоя.

Не й вярвам нито секунда. Искрено ще се наслаждава да ме тормози, след като съм под нейния покрив. А думите й за пистолета заплаха ли бяха? Дявол да го вземе.

— Пази се — повтаря тя, а после наперено се изнася от стаята ми и затваря вратата.

Оставам в леглото. Няма смисъл да заключвам вратата, като знам, че всяка карта може да отвори тъпото нещо.

Поемам си дъх, загасвам лампата и затварям очи. Сцени с Дейна, насочила пистолет срещу лицето ми, изскачат заедно с картини на Рийд зад решетките.

Спането става трудно постижимо.

Не избухвай пред С. Не си заслужава. Ще му мине.

Това е съобщението, което Рийд ми изпраща понеделник сутрин, преди да тръгне за тренировка; целия уикенд все това ми повтаря.

Този дълъг, ужасен, дълъг, досаден, дълъг уикенд.

Ще му мине друг път.

Стив вече направи така, че да напусна работа, и реши, че трябва да се включа в някой училищен отбор. Човек би предположил, че това е достатъчно. Но не е.

Снощи ми заяви, че ми определя вечерен час. Вечер трябва до десет да съм вкъщи и да включвам локацията на телефона, за да проверява къде съм. Вече реших, че в бъдеще ще си оставям телефона у дома. Няма да го улеснявам.

Работата е там, че този петък са първите плейофи на „Райдърс“. На Рийд му е позволено да играе и отчаяно искам да ида, защото установих, че ми е писнало от колебанието му. Всеки ден, в който той е главният заподозрян по случая с Брук, е ден, който разтриса из основи чувството ми за сигурност. Ако ще трябва да се държим естествено, ако ще трябва поне да се преструваме, че всичко е наред, не бива да има разстояние между нас.

Време е да правим секс. Не ме интересува дали трябва да играя мръсно, за да се случи. Просто ще го съблазня. Мачът е в друг град и е подходящо за тая работа, а има и увеселителен парк на трийсет минути оттам, в който неколцина заявиха, че ще ходят. Планът е, или беше, да използвам това като причина да остана през нощта.

Само че сега, с глупавия вечерен час на Стив, не знам как ще стане. Дано Вал ми помогне да измислим нещо днес. Но ще замина, каквото ще да става.

Сресвам косата си, затъквам ризата в полата и грабвам раницата.

В хола Стив се е изтегнал на дивана и прелиства вестник. Никога ли не е на работа?

Дейна е на масата за хранене и пие портокалов сок от чаша за шампанско. Или пък може би е коктейл „Мимоза“, защото според мен никой не пие сок в такава чаша.

Оглежда ме над ръба на чашата, усмивка се появява на нацупените й устни.

— Полата ти е доста къса за училище, как мислиш?

Вестникът изшумолява и Стив го сваля надолу. Намръщва се, докато гледа униформата ми.

— Ами това е униформата ми — поглеждам бялата риза, разкопчаното синьо сако и плисираната пола.

— Не знаех, че директорът на „Астор Парк Преп“ насърчава ученичките си да се обличат като курви — казва той и хвърля поглед към съпруга си.

Зяпвам от изненада. Първо на първо, полата ми стига чак до коленете. Второ на второ, кой говори такива неща?

Стив още гледа полата ми. После удря вестника в крака си и ми поглежда неодобрително.

— Върни се да се преоблечеш.

— Това е униформата ми — повтарям. — Ако не ти харесва, отнеси въпроса до Берингър. — И аз отвръщам с лош поглед.

— Можеш да обуеш панталон — посочва краката ми. — Убеден съм, че също е вариант за училищна униформа.

Разговорът е безсмислен, затова се запътвам към вратата.

— Нямам панталон. — Е, всъщност имам. Но тези извращения в цвят „каки“ са толкова грозни, независимо от етикета с цена триста долара. Няма да го сложа по никакъв начин.

— Разбира се, че има панталон — намесва се Дейна и се хили весело. — Но всички знаем защо предпочита да не ги носи. Полата дава лесен достъп.

Стив отново се мръщи.

— Тя е права — убеждава ме той. — Неведнъж съм се забавлявал с момичета с поли. Те са лесна мишена. Такава ли искаш да бъдеш, Ела? Лесна?

Дейна се киска.

Стисвам презрамката на раницата и завъртам бравата. Ако имах пистолет, щях да застрелям Дейна.

— Отивам на училище — съобщавам сковано. — Вече изпуснах цял ден, за да се возиш из Бейвю. Няма да закъснея, защото имаш проблем с училищната ми униформа.

Стив се приближава с тежки крачки и слага длан на вратата.

— Опитвам се да ти помогна. Момичетата, които се предлагат, са за еднократна употреба. Не искам това за теб.

— Момичетата, които се предлагат, са момичета, които искат секс. — Отварям рязко вратата. — Няма нищо неморално в това. Или пък противно. Или богохулно. Ако искам да правя секс, ще правя. Това си е моето тяло.

— Не и докато живееш тук — изревава той и тръгва след мен по коридора. Смехът на Дейна ни следва чак до асансьора.

— Тогава ще се изнеса. — Натискам копчето за надолу.

— Ще пратя хора да те върнат. Това ли искаш?

На мълчанието ми отвръща с ядна въздишка.

— Не искам да съм лош, Ела, но ти си ми дъщеря — смекчава тона си. — Какъв баща бих бил, ако просто те оставя да спиш с гаджето си?

— Гаджето ми е синът на най-добрия ти приятел — припомням му. Иска ми се асансьорът да дойде по-бързо, но явно му трябва по една дълга секунда на етаж, та да се придвижи до всеки от четиридесетте и четири.

— Знам. Защо, мислиш, съм толкова притеснен, че излизаш с него? Децата на Калъм са щури. Опитни са. Не искам това за теб.

— Малко сме лицемерни, а?

— Да — мята ръце във въздуха той. — Не отричам. Последното нещо, което искам на този свят, е да излизаш с момчето, което аз бях в гимназията. Не уважавах момичетата. Исках само да вляза в панталоните им или под полите. — Отправя поглед към ръба на полата ми. — И щом ги имах, продължавах напред.

— Рийд не е такъв.

Поглежда ме състрадателно.

— Мила, и аз уверявах всички момичета, с които исках да спя, че са специални и че са единствени за мен. Използвал съм всички тези реплики и преди. Можех да кажа всичко, за да накарам някое момиче да се съгласи. — Отварям уста, за да възразя, но Стив продължава да говори. — И преди да ми обясниш, че Рийд е различен, нека ти напомня, че познавам това момче от осемнайсет години, а ти го познаваш от няколко месеца. Кой е по-осведомен по въпроса?

— Той не е такъв — настоявам. — Той е този, който ме кара да изчакаме. Не обратното.

— По дяволите, това момче използва ходове, които дори не са ми хрумвали. Признавам му го. — Стив направо се скъсва от смях и клати глава.

Мигам, объркана.

— Прави се на несигурен и те кара ти да предприемаш първите стъпки? Сигурно много му харесва. — Опомня се. — Не, Ела, ще се наложи да ме послушаш. Рийд вероятно толкова пъти е минавал по този път, че сигурно са му построили стадион за тичане. Трябва да има и други, по-мили момчета в „Астор“, с които да се срещаш. Защо не намериш някое и ще поговорим пак.

— Не правя така. — Не мога да прикрия учудването си. — Не изоставям хората просто така. Рийд е незаменим в живота ми. — Не съм като теб.

— Да видим колко ще продължат чувствата му, когато няма достъп до теб. Не бъди лесна, Ела. Не е привлекателно.

Ако бях детето, за което Стив ме смята, щях да го наругая. На върха на езика ми е. Ала доникъде няма да стигна, ако се карам с него. За щастие, шибаният асансьор пристига.

— Трябва да вървя — казвам и влизам в кабината.

— Часовете свършват в три и четиридесет. Очаквам да си тук до четири.

Вратата на асансьора се затваря.

Три минути, след като излизам от подземния гараж, в слепоочията ми тътне главоболие от напрежение. Нестихващото пулсиране не ме оставя чак до училище.

Колко иронично, че мястото, което някога мразех, сега ми е като убежище.

Глава 17
Рийд

Най-страхотният уикенд в живота ми. Без майтап.

Цялата събота преговарях с Халстън Гриър за подробностите по случая ми. Адвокатът ми твърди, че ДНК-то, намерено под ноктите на Брук, е моето и е най-изобличаващото доказателство, с което ченгетата разполагат. Призна, че обяснението ми как Брук ме е одраскала от яд, може и да не убеди заседателите, в случай че се стигне до съд, особено пък в комбинация със записа от камерите.

Дори не си спомням, че ме е одрала. От случката помня само, че искаше да й дам пари, аз й се изсмях, тя размаха ръка пред лицето ми, но не ме докосна. Олюля се. Хванах я и я отблъснах. Сигурно тогава ме е закачила.

Което прави всичко това пълна глупост. Не съм убил.

Само защото ноктите й не са се врязали в кожата ми, не означава, че не ме е одрала. Предложих да се подложа на детектор на лъжата, но Гриър каза, че дори всичко да мине успешно, резултатите от полиграф не се приемат в съда. А ако се издъня, полицията може да пусне резултатите в пресата и ще ме разпънат на кръст.

В неделя се мотах из къщата, понеже Ела ми липсваше, и то не защото искам да я опъна, както си мисли Стив. Липсва ми компанията й, смехът й и остроумните й упреци. Стив я държа цял уикенд, така че успяхме само да си пишем и да се чуем по телефона няколко пъти. Мразя, че вече не живее с нас. Мястото й е тук. Дори татко смята така, но когато го притиснах да говори със Стив, той просто сви рамене и каза: „Той й е баща, Рийд. Нека просто видим как ще потръгне“.

Когато най-сетне идва понеделник, тръпна в очакване. Вече мога да тренирам, но треньорът настоя само да тичам, без да установявам физически контакт, а и не бе сигурен дали ще бъда на терена в петък. Още е бесен заради сбиването ми с Рони миналата седмица.

Като говорим за Рони, нещастникът няколко пъти дойде до пейката, за да ме тормози, наричайки ме под нос „убиец“, та треньорът да не го чуе.

Пукната пара не давам за мнението му. Само мнението на близките ми и на Ела е важно за мен, а никой от тях не вярва, че съм убиец.

— Отиваш в неправилна посока — казва Ийст, ухилен, докато прекосяваме южния терен след тренировка. — Нямаш ли биология?

Имам, но не отивам натам. Ела тъкмо ми писа да се срещнем пред шкафчето й. То е в крилото с по-малките ученици, срещуположно на сградата на завършващите.

— Трябва да отида някъде — успявам да изрека и брат ми лукаво извива вежди.

— Ясно. Поздрави на сестричката.

Разделяме се при входната врата, Ийст хуква за първия час, а аз крача по коридора към шкафчетата на по-малките. Потаен шепот гъделичка гърба ми, докато вървя. Чувам думите „полиция“ и „гаджето на баща му“.

Другите момчета сигурно щяха да се изчервят от срам или да се покрият, но на мен не ми пука за хлапетата. Подминавам ги с изпънати раменете и високо вдигната глава.

Лицето на Ела грейва, щом ме зърва. Спуска се към мен, а аз я улавям с лекота и заравям лицето си в шията й, вдишвам сладкия й аромат.

— Здравей.

— Здравей — отвръща с усмивка. — Липсваше ми.

— И ти ми липсваше — изплъзва ми се стон. — Нямаш представа колко много.

Съчувствие изпълва очите й.

— Още ли си разстроен заради срещата с адвоката?

— Малко. Но сега не ми се говори за това. Искам да правя това.

Целувам я, а тя издава най-възбуждащия звук върху устните ми. Нещо като скимтене, примесено със стенание от щастие. Плъзвам езика си само за да чуя отново този звук. Тя го прави и тялото ми се изопва.

— Аха.

Звучно покашляне ни разделя. Обръщам се и кимам учтиво на учителката зад нас.

— Госпожице Уолъс. Добро утро.

— Добро утро, господин Роял — устните й се изпъват в права линия. — Госпожице Харпър. Май е време да влезете в час.

Кимвам отново и хващам Ела за ръка.

— Тръгваме — уверявам намусената учителка. — Сега ще заведа Ела дотам.

Двамата бързо се отдалечаваме от шкафчето, но не я водя в час, както обещах. В края на коридора свивам вляво. Щом се озоваваме извън полезрението на госпожица Уолъс, издърпвам Ела в първата празна класна стая, която намирам. Една от стаите по музика на по-малките, която изцяло е затъмнена от тежки златисти завеси.

— Какво ще правим? — сумти Ела, но се смее.

— Ще довършим онова, което започнахме там — отвръщам и ръцете ми вече са върху тънката й талия. — Една целувка не стига.

Каквото и да е, никога не стига с това момиче. Не знам как съм живял без нея досега. Тоест, излизал съм с други момичета. Спал съм с някои от тях. Но винаги съм бил ужасно придирчив. Никоя не е задържала интереса ми повече от седмица, две, понякога дори не повече от ден или час.

Не и Ела. Тя влезе под кожата ми в мига, в който я срещнах, и още е там, в кръвта ми, в сърцето ми.

Устните ни отново се срещат и целувката сега е по-гореща от предишната. Езикът й е в устата ми, а ръцете ми са на задника й, и когато започва да движи ханш върху чатала ми, загубвам представа за околния свят.

— Ела тук — изричам едва доловимо и я завличам до бюрото на учителя.

Тя скача отгоре, а аз на мига се намествам в пространството между бедрата й. Обгръща кръста ми с крака, а после и двамата се търкаме един в друг. Толкова е възбуждащо. Дори повече от обикновено, защото сме в училище и чувам как отекват стъпки нагоре-надолу по коридора.

— Не бива да го правим тук — прошепва тя задъхано.

— Вероятно не. Кажи ми да спра. Предизвиквам те. — Няма да правим секс, но не мога да не я прегръщам и знам, че ще я накарам да се чувства добре. Определено я поставям на първо място, но не по начина, по който баща й иска. Какво пък, майната му на Стив.

Отново се засмива.

Плъзвам ръка под полата й и й намигам.

— Как да не обичаш лесния достъп?

Хиля се стреснато.

— Какво? — свъсвам вежди.

— Не се тревожи — усмихва се широко тя, а после, когато пръстите ми я намират, надава вик от удоволствие.

Вместо да ме отблъсне, се извива към ненаситната ми ръка. Нейните ръце са също изпълнени с желание; разкопчава ризата ми.

— Имам нужда да те докосна — изрича.

Не се оплаквам. Допирът от малките й, топли длани върху голите ми гърди изпраща гореща вълна по гърба ми. Никога не сме се закачали в училище, но Стив не ни дава възможност да се виждаме навън. И веднъж не ме е допуснал да отида до хотела, откакто Ела се премести.

Целувките ни стават по-влажни, по-бързи. Плъзвам пръст в нея и стена над устните й. Искам да я накарам да свърши преди часа, за да си мисли за мен цял ден. Може да го повторя на обяд, да я заведа в тоалетната, която Уейд нарече „Зоната за свалки“.

Вратата се отваря широко и стаята се потапя в светлина.

С Ела се отделяме един от друг, но не достатъчно бързо. Високият сивокос учител по музика, който стои на прага, отлично вижда как ръката ми излита изпод полата й. Разкопчаната ми риза и подутите ни устни.

Въздиша неодобрително.

— Приведете се в приличен вид — казва строго. — Ще се видите с Берингър.

Мамка му.

Директорът се обажда на родителите ни. Бесен съм, когато татко и Стив пристигат в чакалнята пред кабинета на Берингър. Откога директорът вика тежката артилерия за две хлапета, които са се натискали в училище? Случва се непрекъснато. Уейд прави секс тук, за бога.

Обаче скоро ми става ясно. Първото нещо, което Стив прави, след като връхлита вътре, е да стисне ръката на Берингър и да изрази благодарността си.

— Благодаря, че ми се обади. Опасявах се, че нещо подобно може да се случи.

На стола до мен Ела е червена като домат. Очевидно е засрамена, но има и пламък в очите й. Гняв. И тя като мен знае, че Стив е виновен за случващото се. Сигурно е накарал учителите да ни държат под око.

— Ставай — нарежда Стив на Ела. — Прибираш се с мен вкъщи.

— Не! — вика тя. — Няма да ме изведеш пак от училище. Повече няма да изпускам часове, Стив.

— Преди малко изпусна часа — тонът му е леден. — Франсоа ме уведоми, че си закъсняла с десет минути за първия час.

Ела замълчава.

Татко също е необичайно тих. Гледа ме с неразгадаемо изражение. Не на неодобрение, нито на разочарование. Изобщо не мога да разбера.

— Такова поведение е неприемливо — фучи Стив. — Тук е място за учене.

— Да, така е — съгласява се хладно Берингър. — Уверявам ви, господин О’Халоран, че тези номера няма да бъдат толерирани.

— Наистина ли? — зяпвам. — Но нямате против Джордан Карингтън да залепи осмокласничка с тиксо за входа?

— Рийд — предупреждава ме баща ми.

— Какво? — обръщам се към него. — Знаеш, че е така. Джордан извърши физическо насилие над друг ученик, а той — посочвам грубо директора — си затвори очите. С Ела ни хващат да се натискаме като всички нормални тийнейджъри и…

— Нормални тийнейджъри? — повтаря Стив и се изсмива остро. — Имаш изслушване в съда тази седмица, Рийд! Предстои ти обвинение в убийство.

Гняв протича през мен. Исусе. Не е нужно да ми напомня. Наясно съм колко съм прецакан в момента.

После осъзнавам какво каза.

— Какво изслушване? — питам баща си.

— Ще го обсъдим, когато се прибереш от училище. — Чертите му се изопват.

— Може да го обсъдите на път за вкъщи — намесва се Берингър. — Отстранявам Рийд от училище за два дни.

— Какво, по дяволите? — настоявам ядосано.

— Езикът — срязва ме директорът. — И ме чу. Отстранен си за два дни. — Поглежда Стив. — Ела може да остане в училище, ако сте съгласен.

След дълъг, напрегнат момент Стив кимва.

— Приемам. Стига той да не е тук, нямам против тя да остане.

Стив произнася „той“ така, сякаш съм преносител на ебола или нещо подобно. Не схващам. Наистина. Със Стив никога не сме имали проблеми. Не бяхме близки, но не е имало враждебност между нас. Сега във въздуха витае такова напрежение, че едва дишам.

— Решено. — Берингър заобикаля бюрото. — Господин Роял, оставям Рийд под вашата опека. Ела, може да се върнеш в час.

Тя се замисля, но Стив я удостоява със суров поглед и бързо се отправя към вратата. Точно преди да излезе, ме поглежда с най-тъжните и гневни очи на планетата. Почти съм сигурен, че и аз я гледам така.

Щом тя излиза, Стив извръща намръщеното си лице към мен.

— Стой далеч от дъщеря ми, Рийд.

— Тя ми е гадже — отвръщам през зъби.

— Вече не. Помолих те да се държиш почтително и когато си помислих, че ще го направиш, не бях далеч от идеята да се срещате. След случилото се сутринта, вече не съм съгласен. — Обръща се към баща ми. — Децата ни току-що се разделиха, Калъм. Ако видя или чуя, че пак са заедно, ще трябва да си поговорим.

След това излиза ядно от кабинета и затръшва вратата след себе си.

Глава 18
Ела

Втори ден отивам бясна на училище. Вчера Стив и Дейна се съюзиха срещу мен заради полата ми. Днес Рийд е отстранен, защото Стив е решил да се прави на родител. Единственото хубаво нещо е, че съм прекалено изтощена емоционално, та да се притеснявам за Дейна.

Не мога да повярвам, че е наредил на Берингър да накара учителите да ни следят. Никак не е готино. От мен още се вие дим заради случилото се, когато спирам насред паркинга. За щастие, забелязвам Вал на предната алея, което ме разсейва от гнева ми.

— Здрасти, секси — крещя от прозореца.

Черният й кок се завърта, средните й пръсти са в готовност. Щом осъзнава, че съм аз, изтичва насам.

— Здравей! Притеснявах се за теб. Наложи ли ти се да слушаш безкрайна лекция, като се прибра вчера от училище?

Паркирам колата и изключвам двигателя.

— Представа нямаш.

Вече знае за цялата глупост от вчера, защото през целия обяд мрънках. После десет минути се жалвах и хленчех, че няма да мога да отида на мача и да съблазня Рийд. И да правя секс за първи път!

— Какво стана? — пита Вал, докато аз взимам раницата си и слизам от колата.

— Много караници, крещене и обиди. Накрая Стив заяви, че не бива да съм лесна. Защото момчетата не го смятат за привлекателно.

— Леле, доста грубо — Вал прави физиономия.

— Положението става толкова лошо, че всъщност мисля да прекарвам повече време в училище.

— Не може да е чак толкова зле — чуди се, като знае колко старателно избягвам каквито и да било занимания в „Астор“. — Струва ти се ужасно, защото не си свикнала да имаш родител, който да ти налага правила и прочие. От това, което си ми разказвала, майка ти е била детето в дома, а Калъм някак оставя момчетата да правят каквото си искат, стига да не забъркват големи каши.

— Значи според теб поведението на Стив е нормално? — предизвиквам я.

— Не е толкова анормално — свива рамене тя. — Мисля, че майка ти и Калъм са по-меки от другите родители.

— Правите купони у вас. И нямаш вечерен час.

— Е, разбира се, че имам — засмива се Вал. — Докато съм на училище, трябва до десет да съм у дома, а през уикендите до дванайсет, освен ако предупредя чичо Марк или леля Кати. И няма да допуснат момче да прекара нощта при мен. Беше лесно да се забавляваме с Там, защото живееше в същата къща. — Там е синът на икономката на семейство Карингтън. — Май повечето родители не позволяват момчета да пренощуват у тях. Все пак, защо според теб Уейд прави толкова много секс в училище? Майка му е доста стриктна вкъщи. — Потупва ме по рамото. — Стив може и да прекалява, но това просто означава, че му пука. Не го приемай лично.

Права ли е? Тоест, почти нямам опит с нормални родители, но Валери, която, предполагам, има, ми обяснява, че поведението на Стив е… обичайно. Преигравам ли?

Може би. Въпреки това, не виждам някога да се примиря с всички тези правила и глупости.

— Дори да е нормално, не искам да живея така — признавам й, докато вървим към сградата.

— Преодолейте го — предлага тя. — И двамата сте неопитни. Ти си дете, а той се опитва да се държи като възрастен. Няма как да нямате сблъсъци. Сигурна съм, че ще се справите.

— Не съм дете. На седемнайсет съм.

— Ха. Тук грешиш. Мама все ми повтаря, че независимо на колко ще бъда, винаги ще съм нейното бебче. Такива са родителите — побутва ме по рамото. — Честно казано, мисля, че е много яко, задето Стив се оказа жив. Вече не си сама.

Работата е там, че не се чувствах сама и преди Стив да се появи. И точно тук нещо не се връзва. Той не запълва празнина в мен. Роял вече бяха край мен, а Стив се опитва да ги избута, та да направи място за себе си.

Вал вероятно долавя недоверчивостта ми.

— Не се вманиачавай в това. Отиди при него с предложение.

— Как така?

— Стив не иска да се навърташ около Рийд, защо?

— Според него Рийд е помияр.

— Скъпа, просто се държи като баща. — Вал килва глава назад и се взира в небето, сякаш се моли за търпение.

Отново усещам необходимост да защитя Рийд. Май че все го защитавам.

— Може Рийд да е бил помияр, но с мен не е такъв. Пък и не е като Истън. Не спи, с когото му падне. Придирчив е.

Вал понечва да отговори, но в този момент бие звънецът.

— Запомни мисълта си. Да се срещнем в южната тоалетна на обяд. Ще си поговорим още.

— Южната тоалетна? — Нямам представа за какво говори.

— Онази до съблекалнята на момчетата. Уейд винаги върши работата си там.

После изчезва и се чудя аз ли съм тази, дето се държи странно.

Когато звънецът бие за обяд, се отбивам до шкафчето, за да оставя учебниците си, а после бързо се отправям към южната тоалетна. След около десет минути я откривам, защото училището е доста голямо.

Отварям вратата и спирам рязко — близо шест момичета стоят и чакат. Вал си слага червило при една от мивките в другия край. Чевръсто си проправям път до нея.

— Защо е толкова пренаселено? — сумтя под нос. — Мислех, че Уейд прави секс тук.

— В мъжката. — Тя попива черешовите си устни. — Това е дамската тоалетна.

— Вярно. Естествено. Мислех, че ще сме сами.

— Отборът по танци има репетиции заради представлението на мача на чужд терен. Явно „Гибсън Хай“ е най-големият им конкурент на щатското състезание по танци — обяснява Вал и прибира червилото в чантата си. — Между другото, мислех си за това, което ме помоли, и смятам, че трябва да идеш при Калъм. Накарай го да обработи Стив.

— Нищо няма да се промени. Калъм вече му каза, че е добре да живея с Роял, а Стив го погледна с убийствен поглед и ме завлече за косата.

— За косата? — Устните на Вал потрепват.

— Добре де, може би не за косата, но такова беше усещането.

— Шегувах се. Харесва ми, че обичаш да се натискаш с Рийд. Понякога толкова добре си пасвате, че чак е смущаващо. — Спира. — Кое е слабото място на Стив?

— Какво имаш предвид? — пресрещам погледа й в огледалото.

— Когато искам нещо от леля си, тя настоява преди това да получи нещо значимо. Да речем, искам да ида на концерт. Показвам й, че уча усърдно, върша разни неща из къщата, правя всичко, за да види какво чудесно дете съм. И после я питам за билети за концерта.

— Знае ли, че я манипулираш?

— Разбира се. Това е нашата игра. Тя вижда, че съм отговорна, което сгрява душата й, а после ме награждава.

— Баща ми иска да записвам уважителните причини, поради които желая нещо — намесва се момиче до мен.

Поглеждам я злобно в огледалото, но май на нея не й пука. Или може да не вижда злобния ми поглед, защото си слага спирала.

— Майка ми пък трябва да чуе, че всичко е наред, от десет други майки и чак тогава се съгласява — приглася друго момиче до вратата.

Хвърлям раздразнен поглед на Вал. Защо тези момичета се месят в моите работи. Тя просто се усмихва, пакостливият й поглед блести.

— Какво искаш? — пита ме момичето до вратата. Май името й беше Хейли.

— Иска Рийд, нали? — Блондинката до мен се ухилва.

Става ми неловко. Не обичам да обсъждам личните си проблеми с непознати. Но двете момичета ми се струват… приятелски настроени.

Така че въздишам и се облягам на мивката.

— Искам да отида на мача в друг град, но… — трудно ми е да произнеса думата, затова просто я изплювам. — Баща ми не ми дава.

— Твърде много те пази? — предполага блондинката.

— Вероятно си наваксва за изпуснати моменти — добавя Хейли.

— О, да! — възкликва блондинката. — Баща ти е Стив о’Халоран. Бях забравила за грандиозното му възкресение.

Вал се кикоти.

— Да, определено си наваксва за изгубеното време — съгласява се блонди.

— Виждаш ли? — Вал се навежда към мен и ме сръгва. — Съвсем нормално е.

— Абсолютно — потвърждава Хейли. — Баща ми откачи, когато намери презерватив в колата ми. На следващия ден мама ме заведе в клиника и ми даде противозачатъчни. Нареди ми да ги скрия и следващия път да внимавам повече.

— Но тялото си е твое — изтъквам.

— Баща ти ще иска да контролира живота ти, докато станеш на петдесет. — Момичето идва до мен. Най-голямата ми сестра е на двайсет и шест, завършила е право, но когато се прибра вкъщи за Коледа с гаджето си, родителите ми го накараха да спи в мазето. Бащите са най-гадни, когато става дума за секс.

— Ела няма майка, която да й се бърка — напомня ни блонди.

Отново се размърдвам от неудобство. Толкова е нелепо цялото училище да знае личните ми дела.

— Кейти Прует не живееше ли също само с баща си? — Хейли потупва с пръст брадичката си.

— Да — обажда се къдрокоса брюнетка, подпряла се на вратата на четвъртата кабинка. — И сто процента прави секс с Колин Тренторн. Правят го, откакто тя беше в девети клас.

— Баща й знае ли?

— Май се преструва, че не знае, но тя е на противозачатъчни, така че със сигурност има представа.

— Мама каза на баща ми, че взимам противозачатъчни заради цикъла — разказва Хейли. — Може и Кейти да е използвала същата причина.

— Не ми е нужно извинение за противозачатъчни — обяснявам им. — Пия ги от петнайсетгодишна. — Защото наистина имах ужасни болки, не само защото мама се тревожеше да не забременея. — Трябва ми извинение да остана извън града през нощта.

— Излъжи, че си при приятелка.

— И да се крие в кола по време на мача? Не става — отсича Вал нетърпеливо. — Всички познават Роял и все ще се намери някой, който да спомене, че е видял Ела на мача.

Съчувствено жужене отеква в тоалетната.

— Да не говорим, че Калъм със сигурност ще бъде там и вероятно ще ме издаде на Стив — припомням им аз. Не знам защо, но изведнъж усещам, че не ми е неприятно момичета да ми дават съвети. По особен начин се чувствам — приветствана.

Преди някой да стигне до добро решение, звънецът бие. Настава суматоха, тъй като момичетата започват да се бутат, за да оправят грима си и да приберат нещата си.

— Ще измислим нещо — обещава Хейли на път към вратата. Около шест момичета се втурват след нея, всичките ми махват за довиждане.

— Това беше… — не довършвам, опитвам да се съсредоточава върху Вал.

— Забавно? Полезно? Интересно? — ухилва се тя. — Не всички тук са ужасни. Пък и сега знаеш, че поведението на Стив е съвсем нормално. Просто трябва да разбереш как да го обработваш.

Леко замаяна, успявам само да кимна. Добре. Явно наистина се държи нормално.

— Аз обещавам на родителите си това, което искат да чуят, а после правя каквото си знам — предлага познат хладен глас.

Обръщам се и виждам Джордан да излиза от една от кабинките.

— От канала ли дойде, или през цялото време си била тук? — обвинявам я.

— Подслушвах през цялото време — признава тя нехайно. — Значи искаш да се позабавляваш с Рийд Роял?

Не й отговарям веднага. Това момиче ме мрази от мига, в който стъпих в свещените земи на „Астор Парк Преп“. Когато ми наредиха да отида на изпита за отбора по танци, ми остави униформа на стриптийзьорка. Сигурна съм, че е искала толкова да се засрамя, че да не посмея да изляза от съблекалнята, но аз си сложих екипа, отидох във физкултурния салон и я фраснах в лицето.

— Може би — продумвам най-сетне.

— Значи ти трябва моята помощ. — Избутва с лакът Вал настрани и слага ръка под диспенсера за сапун.

— Не. Дойдох при Вал за помощ.

Джордан измива ръцете си, изтръсква капките вода и грабва парче хартия от коша до мивката.

— Вал е тук, допреди минути бяха и още шест момичета от отбора ми, но не измислихте нищо — изтъква самодоволно. — През това време измислих идеалното решение.

Съмнявам се, но увереният й тон ме държи закована на място.

— Защо да ми помагаш? — питам и я гледам с присвити очи, но нищо не долавям на лицето й. Мамка му, може да е страхотен противник на покер.

— Защото ще си ми длъжница. — Мята хартията в кошчето.

Нейна длъжница? Направо кошмарно. Но… какво пък, стига наистина да има изход от положението?

— Какво ще искаш в замяна? — питам подозрително.

— Услуга, която да платиш след време. — Изважда от чантата си миниатюрно бурканче и нанася гланц върху съвършените си устни.

— Каква услуга — наблюдавам я, очаквайки опашката на гърмящата змия да ме ужили.

— Още не знам. Зависи какво ще ми потрябва.

— Кажи ми първо предложението си. — Очаквам да откаже, но ме изненадва.

— Разбира се. — Прибира гланца за устни. — Ти си добра танцьорка. Онзи ден Лейла Хенсъл е изкълчила глезена си, докато е скачала на батут с малката си сестра. Може да заемеш мястото й в отбора.

— Мамка му — смайва се Вал.

Мамка му, наистина. Това е идеалното решение. Стив иска да се занимавам с извънкласни дейности. Танцуването е единственото, което мога да правя, и донякъде ми е интересно. Отборът по танци ще ходи на плейофите, което означава, че ще може да съм на игрището и да пробутам на Стив версията че ще бъда с децата от „Астор Парк“.

Дяволски добър план.

— Кажи ми какво смяташ по въпроса до края на деня — Джордан се усмихва мазно. — Може да пишеш на Вал. Чао засега.

Бавно се изнася от тоалетната, косата й е като тъмна панделка, спускаща се на гърба й.

— Мразя я още повече — заявявам на Вал.

— Не те виня. — Тя ме прегръща през раменете ми. — Но, дявол да го вземе, това е добър довод.

— Най-добрият — признавам унило.

Глава 19
Ела

— Какво правиш тук? — възкликвам, когато след училище виждам Рийд, подпрян на колата ми. — Ти си отстранен!

Завърта очи.

— Часовете свършиха. Какво ще направят, ще ме отстранят отново, задето седя на паркинга?

Така е.

Отивам до него и го дарявам с прегръдка, която той превръща в целувка, толкова дълга, че ме оставя без дъх. Докато ме целува, вече се хиля като идиот.

— Изглеждаш щастлива — свива очи подозрително. — Какво не е наред?

— Не ми ли е позволено да съм щастлива? — прихвам.

— Разбира се — усмихва ми се той. — Само че последния път, когато говорихме, заплашваше да цапардосаш Стив в лицето за всичките му откачени правила.

— Май намерих начин да заобиколя правилата.

— Така ли? Как?

— Само аз си знам, а на теб ти предстои да разбереш — увъртам, защото искам всичко да е уредено, преди да му съобщя новината. Не съм съвсем убедена, че Стив ще се върже, затова не искам да давам напразни надежди на Рийд, в случай че се проваля. — С Вал работим по таен проект.

— Какъв?

— Току-що ти казах — таен.

— Да се притеснявам ли? — Рийд подпира лакът на гюрука.

Плъзвам ръка от гърдите му надолу и спирам на колана. Не знам как го прави, но с черните си войнишки панталони и синия пуловер е толкова секси, колкото и ако е гол.

— Винаги трябва да се притесняваш — закачам се и леко подръпвам колана му. Писна ми да ме стресират, да съм уплашена и нещастна. Ще се насладя на Рийд и на всичките ни моменти заедно. Майната му на останалия свят.

Притиска се до мен; плътно сме прилепнали до колата. Прекарва ръка по тялото ми и стига почти до дупето. Устните ми се разтварят в очакване на поредната целувка, дъхът ми се слива с неговия, чакам момента, в който ще изключим околния свят…

— Я ги вижте — подмята някой, минавайки край нас. — Съвършената долнопробна двойка.

— Имаш проблем с мен ли, Флеминг? — Рийд стрелва глава нагоре. — Ела и ми го кажи в лицето.

Виждам как ниското тъмнокосо момче се вцепенява, а после бързо изчезва.

— Да, така си и мислех — мърмори Рийд.

— Нещастник — добавям сърдито.

— Не се тревожи, скъпа — хваща брадичката ми между пръстите си. — Остави ги да си говорят. Не могат да ни наранят.

Ощипва ме леко и ме целува. Изкушавам се да удължа целувката, но ако го направя, ще закъснея. Отблъсквам го, разочарована.

— Трябва да се връщам в хотела. Ако не съм точно в четири там, Стив може да ме затвори в тъмница.

Рийд се подсмихва.

— Ще ми звъннеш ли довечера?

— Естествено. — Навежда се за последна целувка, вкопчвайки пръсти в задника ми и вече знам, че ще бъде дълга и опияняваща. О, Боже. Трябва да избягам от обятията му, преди да съм станала на пихтия.

— Добре. Ще ти пиша.

Тръгва към роувъра си, изчаквам го да потегли и звънвам на Вал. Пускам телефона на високоговорител и изчезвам от паркинга.

— Кажи ми минусите на сделката — изстрелвам, щом вдига. — Каква услуга би искала Джордан от мен? Искам да кажа, не ми се ще да залепя някое момиче за стената на училището само защото е говорила с гаджето на Джордан.

— Мисля за това от обяд — отвръща Вал.

— И?

— И смятам, че дори да поиска нещо от теб, не значи, че трябва непременно да го направиш. Дължиш и услуга, но не някоя определена.

— Права си. — Натискам газта, макар да не обичам да карам бързо. Е, изобщо не обичам да карам. Но ненавиждам бързото каране. Но се налага да побързам. — Харесва ми как мислиш.

— Да речем, че те накара да направиш нещо, което не ти допада. Просто й кажи, че трябва да измисли друго.

— Точно така. Хем ще спазя обещанието си, ако изобщо се съглася, хем в духа на споразумението ще наложа вето на гадните предложения.

— Точно така — потвърждава тя. — Ще го направиш ли?

— Ами да.

Предложението на Джордан наистина решава всичките ми проблеми. Стив иска да участвам в разни дейности, та да нямам време да се мотая със семейство Роял. Обичам да танцувам. Само дето ще трябва да прекарвам известно време с Джордан.

— Участието ми ще е временно, докато се върне момичето. Просто я замествам.

— Да й кажа ли, че си съгласна?

— В момента с теб ли е? Мигни два пъти, ако си в беда — шегувам се и спирам в подземния гараж на хотела.

— Не, на тренировка е — смее се Вал. — Всъщност има нещо, дето ще ти хареса. Джордан е насрочила тренировките по танци по едно и също време с тези на футболния отбор.

— Чудесно — усмихвам се на себе си. — Добре, кажи й, че съм навита, като плащането ще стане впоследствие.

— Разбрах — хили се Вал. — Ще й пиша, като се прибере вкъщи.

Асансьорите сякаш не одобряват, че закъснявам с пет минути, и безкрайно се бавят да слязат, та да ме качат до всичките тия етажи. Когато обаче влизам с десет минути закъснение, Стив дори не си е у дома. Само Дейна е там.

— Виж ти — подиграва ми се тя от поста си на кожения диван. — Изненадващо послушна си. Като кутре, което тича, когато го повикат, сяда, когато му кажат, и стои мирно по нареждане.

Държи поредната чаша със столче, а може да е същата от сутринта и само си долива.

Изкушавам се да се заям с нея, като й кажа да си намери работа, но си напомням, че наскоро загуби най-добрата си приятелка, а Стив се държи гадно с нея. Но, от друга страна, според него се е опитала да го убие, което може и да не е далеч от истината, имайки предвид каква вещица е.

— Отивам в стаята си — смотолевям и минавам покрай нея. — Имам домашни.

— Баща ти ти донесе подарък, принцесо. На леглото ти е — гласът й е дразнещ.

От начина, по който го каза, ми става ясно, че няма да ми хареса това, дето ми е взел.

Така и става, когато изтърсвам съдържанието на плика върху леглото и откривам три чифта памучни панталони с цвят каки.

Колко жалко, че няма камина в апартамента.

— Чух, че ще има мач в друг град този уикенд — обажда се Дейна откъм вратата.

Вдигам очи и я съзирам, подпряна на касата. Облечена е с широки панталони и полупрозрачна блуза на цветя. Доста официален тоалет за размотаване в апартамент, та се чудя кого ли е посетила.

— Откъде знаеш? Да не изнудваш и някой беден гимназист?

— Това ли според теб е причината Гидиън да е в леглото ми? — усмихва се лукаво тя. — Скъпа, ти си възхитително наивна. Да си чувала някога за Роял, който прави нещо, което не иска? — Плъзва ръцете по тялото си и ги слага на талията си, подчертавайки колко е тънка. — Гидиън не може да ми се насити.

Едва се сдържам да не повърна.

— Знам, че го изнудваш — отвръщам хладно.

— С това ли се оправдава? — вирва брадичка Дейна. — Спи с мен, защото иска. Защото не може да ми устои.

Уф. Не искам да слушам повече.

— Тогава защо още си омъжена за Стив? Явно не се обичате. — Мятам нещата в плика и го пускам на пода.

— Божичко. Затова ли според теб хората се женят? Защото се обичат? — смее се. — Тук съм заради парите му и той го знае. Затова се държи с мен като с парцал, но не се тревожи, плаща си за всяка обидна дума. — Сочи тоалета си. — Харесва ли ти? Струваше му три хиляди долара. И всеки ден, в който се държи като задник с мен, ще прахосвам по малко повече. А докато съм с него, си представям Гидиън.

— Това е повече от гадно. — Отивам до вратата и я избутвам. Дейна ми е любимка за ролята на убиеца, най-вече, защото не я понасям. Проблемът е, че трябва да намеря доказателства срещу нея. — Ще уча.

Затръшвам вратата в лицето й и изваждам лист хартия и пиша отгоре „Дейна“. Отдолу — „начин“, „мотиви“ и „възможност“.

Взирам се близо час в листа, без да напиша и една шибана буква.

Още се спотайвам в стаята си и драскам върху листа, а на лаптопа съм пуснала „Оранжевото е новото черно“, когато Стив чука на вратата.

— Облечена ли си? — пита.

Набутвам листа под лаптопа и се надигам.

— Да.

— Как мина в училище? — надниква той вътре.

— Добре. Как мина в работата? — Грабвам суитчъра от стола до прозореца и го нахлузвам.

Стив оглежда дрехата с неприязън, вероятно познал по размера, че е на Рийд.

— Добре мина. Екипът по проучване и проектиране скоро ще създаде прототип на хиперзвуков ракетоносец.

— Струва ми се опасно — вирвам вежда.

Той свива рамене.

— По-скоро е с цел проучване и ще го пилотираме отдалеч като БЛА. — Към празния ми поглед добавя: — Безпилотен летателен апарат.

— Дрон?

— Нещо такова, но не точно — килва глава замислено. — Нашият е много по-сложен. Всъщност БЛА се изстрелва в атмосферата като ракета. Не е толкова забавно като пилотирането на самолет, но за съжаление, повечето военни летателни апарати са изцяло ориентирани към безпилотната сфера.

Вижда ми се разочарован, което ми напомня думите на Калъм, че Стив предпочита да изпробва машините, а не да ги измисля, построява и продава.

— Така май е по-безопасно — изричам.

— Вероятно. — Печална усмивка се изписва на лицето му. — Бързо се отегчавам. Калъм ме изгони от срещата, защото хвърлях хартиени самолетчета в стаята.

Скучно му било, а? Затова ли толкова се е вкопал в родителството? Иска да си намери нещо, дето да му е интересно, така ли?

Май това се опитваха да ми обяснят момичетата днес, вероятно са прави и за всичко останало. Само трябва да се науча да го управлявам. Щом навърша осемнайсет, ще си върна контрола завинаги.

— Замислих се над това, дето спомена сутринта — казвам.

— О? — Навежда се напред и леко закача с пръсти лаптопа. „Д“-то на листа лъсва и аз припряно се плъзвам към бюрото.

— Да. Ще се включа в отбора по танци. Много са добри. — Не лъжа. Според лентите пред физкултурния салон „Астор Парк“ е печелил щатското състезание по танци осем поредни години, с изключение на веднъж.

— Ами чудесно — той се изправя, а на лицето му е изписано задоволство. Приближава се и ме прегръща. — Гимназията и колежът предлагат различни преживявания и не ми се ще да ги пропускаш.

Оставям го да ме прегръща още секунда, макар да се чувствам неудобно от такава близост. Вниманието, което съм получавала от мъже на годините на Стив, никак не бе приятно.

Отдръпвам се и отивам до всекидневната, далеч от празния лист за разследването. Взимам менюто на румсървиса.

За краткото време, през което съм тук, тая храна взе да ми писва.

— Кога според теб ще се върнем в пентхауса? — питам Стив. Ако има доказателство, което би оневинило Рийд, ще е там.

— Защо? Да нямаш клаустрофобия? — Той си сипва питие от барчето. — Говорих със следователя днес. Би трябвало да ни пуснат до края на седмицата.

Правя се, че чета менюто.

— Как върви разследването? — Рийд и Калъм мълчат като риби, та умирам за повече подробности. Всъщност искам някой да ми каже, че ченгетата не разполагат с нищо и случаят ще бъде приключен скоро.

— Нищо, за което да се тревожиш.

— Пристигнаха ли резултатите от, ъ, аутопсията на Брук?

— Още не. — Стои с гръб към мен, но не е нужно да виждам лицето му, за да разбера, че никак не се интересува от разговора на тази тема. — Разкажи ми за отбора по танци.

— Е, ще ми трябват пари, защото се налага да си купя униформа. — Нямам представа за подробностите. Измислям си в момента. — И ще пътуваме.

— Няма проблем.

— Ще отсядаме в хотели, където единственият възрастен с нас ще е треньорката ни — изтъквам.

— Имам ти доверие — той махва с ръка.

Сега е моментът да му стоваря и останалото. Ако чакам, доверието ще се изпари. Ако изобщо може да се говори за доверие, нищо чудно да ме лъже. Но и това, което съм намислила, е в разрез с правилата му, тъй че има право да не ми вярва.

Става обаче дума за Рийд, наистина искам да съм с него. Страх ме е, че ще го тикнат в затвора, и трябва да се възползвам, докато съм с него.

Изтиквам тези мисли назад и си налагам да се усмихна широко.

— За да се опознаем и прочие, отборът по танци ще пътува с футболния — започвам.

Чашата в ръката му застива пред устата му.

— Така ли? — пита той и имам чувството, че се досеща какво се крие зад цялото това представление.

— Да. Знам, че ще съм близо до Рийд, а ти определено не искаш. — Усещам, че се изчервявам, защото съм на път да споделя с баща си твърде много информация. — Онова, за което се притесняваш. Не съм го правила. С никого.

— Наистина ли? — Оставя чашата.

Кимвам, иска ми се този тъп разговор вече да е приключил.

— Ходя с пола на училище — докарвам си принудена усмивка. — Но не съм лесна. Предполагам, че заради мама нямах желание да тръгна по този път.

— Е. — Няма думи сякаш. — Е — повтаря и се подсмихва на себе си. — Май си вкарах автогол оная сутрин, а? Мисля, че оставих Дейна да размъти главата ми с всичките си коментари за полата ти.

Старая се да не помръдвам от неудобство, защото макар да съм девствена, пак съм вършила разни неща и имам големи планове за уикенда.

— Наистина не те прецених правилно — извинява се той. — Съжалявам. Всичко оплесквам. Чета една книга за родителството и там пише, че трябва повече да слушам. Ще го сторя — пуска поредното обещание, сякаш е хартиено самолетче.

— Значи няма проблем, че ще пътуваме с футболистите? Тоест, няма да сме заедно непрекъснато, даже ще пътуваме в различни автобуси.

— Няма проблем.

Вътрешно стисвам юмрук победоносно. Сега е време за финалния удар.

— Освен това говорих с някои момичета, ще пренощуват в хотел, за да отидат в увеселителен парк на другия ден — правя гримаса. — Пълна детинщина, но явно е нещо за сплотяване на отбора. Убедих Вал да дойде с мен.

— Футболистите също ли ще ходят? — присвива очи той.

— Не, те ще си тръгват за Бейвю в петък вечер. — Освен някои от най-добрите играчи, сред които Рийд и Истън, но му спестявам това. Казах по-голямата част от истината. Брои се, нали?

— Добре — кимва. — Съгласен съм. — Вдига пръст. — Почакай. Сега се връщам. Взех ти някои неща.

Имам лошо предчувствие, като гледам как бърза по стълбите. О, Боже. Какво ли ми е взел този път? Чувам как се отваря и затваря чекмедже, минута по-късно се появява с малък кожен куфар.

— Няколко неща. Първо, разбрах, че Калъм още не ти е дал кредитна карта, погрижих се за това.

Подава ми черна карта.

Взимам я предпазливо. Картата е лъскава и тежка. За секунда съм развълнувана, че я имам, после забелязвам името, изписано със златни букви.

ЕЛА О’ХАЛОРАН.

Стив вижда, че се муся, и ми отговаря с широка усмивка.

— Вече подготвих документите, с които законно да смениш фамилията си. Предположих, че няма да имаш нищо против.

Ченето ми увисва. Шегува ли се? Изрично му обясних, че искам да запазя фамилията на мама. Аз съм Ела Харпър, не О’Халоран.

Преди да успея да възразя, се обръща към стълбището.

— Дейна, слез долу — заповядва. — Имам нещо за теб.

— Какво? — Дейна се появява и впива проницателните си очи в него.

— Слез долу — махва й той.

Змията в нея сякаш е готова да му скочи, но явно успява да я обуздае, тъй като слиза по стълбите и сковано пристъпва до Стив.

Подава й друга кредитна карта. Тя обаче е сива, а не черна.

— Какво е това? — Взира се в картата, сякаш всеки момент ще избухне в ръката й, ако я докосне.

— Разгледах сметките по кредитната ти карта и ми се видяха твърде високи. Затворих ги. От сега нататък ще използваш тази карта — студена, зла усмивка се изписва на лицето му.

— Но това е обикновена карта! — огън пламва в очите на Дейна.

— Да — съгласява се Стив. — Лимитът ти е пет хиляди. Би трябвало да ти е предостатъчно.

Тя отваря уста, после я затваря. После пак и пак. Притаявам дъх, защото имам чувството, че всеки момент ще откачи. За мен пет хиляди може да е цяло състояние, но знам, че за Дейна са трохи. Няма начин да го понесе.

Но… го понася.

— Прав си. Това е повече от достатъчно — отвръща мило.

Но когато Стив свежда глава, за да извади още нещо от коженото куфарче, Дейна ми отправя толкова леден и жесток поглед, че цялата потрепервам. Когато съзира черната карта в ръцете ми, се боя, че ще ме удари.

— Последното, с което ще се занимаем — заявява Стив и ми подава лист хартия.

— Какво е това? — поглеждам и виждам самолетни билети.

— Билети до Лондон — отвръща той весело. — Ще идем там през ваканцията.

— Така ли? — бърча чело.

— Да — Стив взима питието си. — Ще отседнем в „Уолдорф“, ще посетим няколко замъка. Направи си списък с нещата, които искаш да видиш — насърчава ме той.

— Всички ли ще отидем? — Рийд не е споменавал, че ще ходят в Лондон за Коледа. Може и да не знае.

— Не, само ние. Ако ще поръчваш вечеря, аз искам сьомга — поглежда менюто, което бях оставила на една от масичките.

— Лондон е прекрасен през зимата — отбелязва Дейна, настроението й се оправя. Подигравателно развява картата във въздуха. — Ще имам възможност да използвам това.

— Всъщност ти ще останеш — Стив само дето не се изхилва от удоволствие. Явно му харесва да я тормози. — Само аз и Ела ще идем. Пътуване за укрепване на връзката между баща и дъщеря, ако така предпочиташ.

— Ами Роял? — свъсвам вежди.

— Какво за тях?

— И те ли ще ходят? — връщам му билетите.

Той ги прибира в коженото куфарче и го мята на бюфета.

— Нямам представа какво ще правят за празниците. Но Рийд не може да напуска страната, ако помниш. Трябваше да остави паспорта си при областния прокурор.

Не успявам да скрия колко съм смаяна. Но е прав, Рийд не може да напуска града.

Не мога да повярвам, че ще ме изведе от града за празниците. Ще пропусна първата си Коледа с Рийд! Не е честно.

Пресяга се и подпира с кокалче брадичката ми.

— Ще бъде само една седмица — вдига вежда. — Пък и след всички тези мачове, на които ще виждаш Рийд, ще ти трябва почивка, нали? Мога да уредя да останем и по-дълго…

Съобщението е ясно. Ако не отида с него в Лондон, няма да пътувам с отбора по танци. Като сделката, която сключих с Джордан — не е идеална, но се усмихвам и кимвам, защото в края на краищата пак ще получа това, дето искам.

— Не, седмица е добре — преструвам се на весела. — Развълнувана съм. Не съм излизала от страната.

— Ще ти хареса — усмивка се ширва на лицето му.

През това време Дейна ме изгаря с милион слънца.

— Скъпа, качи се и се преоблечи за вечеря — предлага Стив на съпругата си, която не спира да сипе огън и жупел. — Ще ти поръчам салата.

След като тя изчезва буреносно, се обаждам за храната и докато пристигне, слушам дърдоренето на Стив. Когато приключва, се спасявам в стаята си и веднага пиша на Рийд.

Позволиха ми да ида на мача! Приготви се. Донеси голяма кутия презервативи и изяж няколко енергийни блокчета. Ще ти трябват.

За мача?

Играта ще ти се стори супер лесна в сравнение с упражненията, които ти предстоят после.

Да не искаш да вървя перманентно надървен?

Леле.

Трябваше да чакаме.

Приключих с чакането. Стягай се.

Прилагам усмихнат емотикон и почвам да пиша домашните си.

Глава 20
Ела

Казвайте каквото щете за Джордан, но това момиче е страшно сериозно в работата си. Цяла седмица търпя уроци по танци два пъти дневно — една сутрин и една след училище. И макар да тренираме на едно и също игрище и салон с футболния отбор, нямам време дори да погледна Рийд, камо ли да говоря с него.

За капак имам само три дни да науча хореография, която момичетата са упражнявали месеци наред. Джордан толкова ме притиска, че като се прибера вечер, усещам крайниците си като желе. Рийд ми се присмива, защото всеки път, докато говорим по телефона, притискам пакет с лед върху някоя част от тялото си. Но Стив мисли, че е чудесно. Все ми повтаря колко е горд да ме види как се раздавам в танците.

Ако знаеше истинската причина за целия ми труд, щеше удар да получи.

Петък сутрин е последната ни официална репетиция преди мача вечерта. Едно от момичетата, Хейли, ме дръпва настрани, след като приключваме.

— Адски си добра в танците. Ще ми се да останеш в отбора и след като Лейла се оправи — подшушва ми тя.

Изчервявам се от гордост, отвътре. Иначе свивам безгрижно рамене.

— Съмнявам се. Джордан няма да понесе да се навъртам около нея, стига да е абсолютно наложително.

— Е, Джордан е глупачка — казва тя с усмивка.

Опитвам да потисна пръхтенето от смях, но ми се изплъзва. Звукът привлича навъсените погледи на Рейчъл Коен и Ший Монтгомъри, по-голямата сестра на Савана.

— Какво си шушукате вие двете? — пита Ший подозрително.

— Нищо — отвръща Хейли и се усмихва.

Добре, харесвам това момиче. Не е Вал, но е по-готина, отколкото си мислех. Както и повечето от момичетата. През последните три дни научих, че властта на Джордан над гадните момичета всъщност се отнася само за Ший, Рейчъл и Аби, бившето гадже на Рийд. За щастие, Аби не е в отбора, но понякога идва да гледа репетициите, което е супернеприятно.

Не харесвам Аби, и то не само защото е бивша на Рийд. Твърде пасивна е. Носи се наоколо като вечната жертва, винаги е с изражение на тъжна сърна и говори едва доловимо. Понякога си мисля, че само се преструва, а дълбоко в себе си има нокти, с които може да се съревновава с Джордан.

Насред постланите на пода сини дюшеци Джордан плясва с ръце, силният звук отеква в стените на салона.

— Автобусът тръгва в пет — съобщава тя. — Ако някой закъснее, тръгваме без него — поглежда ме.

Ха. Сякаш бих закъсняла. Възнамерявам да съм там по-рано, просто за да съм сигурна, че автобусът няма да потегли без мен. Малко се тревожа, че внезапният прилив на доброта от страна на Джордан не е истински, че изобщо не иска услуга от мен, а е замислила нещо гадно за вечерта.

Въпреки това ще опитам късмета си. При положение че Стив непрекъснато ме следи, това е единствената възможност да остана с Рийд насаме.

— Ще се видим после — сбогува се Хейли десет минути по-късно, когато излизаме от женската съблекалня.

Махвам й за довиждане и се запътвам към паркинга, където Рийд ме чака до колата. Паркирал е джипа до моето място. Ще ми да живеех у Роял и да пътуваме заедно към къщи, но ще се възползвам от всеки откраднат момент с него, до който успея да се добера.

Притегля ме към себе си, щом стигам до него.

— Беше толкова секси вътре — прошепва с дрезгавия си глас. — Обожавам тези малки шорти за танци.

Тръпки пълзят по гърба ми.

— И ти беше секси.

— Лъжкиня. Дори веднъж не ме погледна. Джордан висеше над теб като сержант над новобранец.

— Гледах те с душата си — заявявам тържествено.

Хили се, а после ме целува.

— Още не мога да повярвам, че Стив ти е позволил да останеш през нощта.

— Нито пък аз — признавам. Връхлита ме тревога. — Каза ли на Калъм къде ще бъдеш вечерта? Май не подозира, че ще останеш в хотела.

— И да подозира, не е споменавал — свива рамене. — Излъгах го, че с Истън ще нощуваме у Уейд. Понеже не искаме да караме пияни към къщи, тъй като вероятно ще се наливаме с алкохол след купона.

— И той е съгласен да пиете навън? — мръщя се. — След цялата реч, дето ти държа, че не бива да се замесваш в неприятности?

— Стига да не се бия, не го вълнува особено какво правя — пак свива рамене. — Виж, за онова със секса…

Поглеждам го с досада.

— Ти реши, че ще чакаш, докато съм готова. Е, готова съм. Единствената причина да не правим секс е, ако ти не искаш.

Хвърля ми яден поглед.

— Знаеш, че умирам да го направя.

— Супер. Значи сме на една вълна. — Вдигам се на пръсти и го целувам радостно.

Ръката на Рийд се затяга около мен, а после усещам как напрежението му бързо се изпарява. Навит е. Слава Богу. Очаквах да се съпротивлява, да се прави на почтен и прочие.

Престорената ми веселост се превръща в истинско удоволствие.

— Трябва да вървя. Стив иска да вечеряме, преди автобусът да тръгне.

Рийд ме перва по дупето, докато минавам край колата.

— Ще се видим после — подвиква.

— Знаеш си — обръщам се да му се усмихна.

 

 

Футболният мач е в град Гибсън, на два часа път от Бейвю. Много се надявах да отида с Вал с колата, но както не особено учтиво ми обясни Джордан, всички от отбора по танци пътуват заедно, без изключение.

Затова Вал кара моята кола, а аз се возя с отбора.

Макар че ужас ме обземаше при мисълта да стоя два часа в автобус с Джордан и приближените й, пътуването се оказа изненадващо весело.

— Още не мога да повярвам, че наистина си била стриптийзьорка — изръсва Хейли от седалката до прозореца. Настоя да седнем заедно и аз не се противих особено. — Не мога да си представя да се събличам пред непознати. Твърде срамежлива съм.

— Не съм сваляла всичките — страните ми горят. — В клуба, в който работех, не трябваше да си чисто гол. Само по прашки и лепенки за зърна.

— И все пак. Много съм стеснителна. Беше ли забавно?

— Не беше ужасно. Парите бяха прилични, а бакшишите — супер.

— Да — обажда се Джордан присмехулно, — сигурна съм, че всичките банкноти, напъхани в гащите ти, са били, колко, двайсет долара?

Наежвам се.

— Двайсет долара са много, когато работиш, за да се издържаш — отвръщам остро.

— Е, поне сега се къпеш в мангизи — пърха с мигли тя. — Убедена съм, че Рийд ти плаща поне стотачка за услугите.

Показвам й среден пръст, но не й отговарям. Няма да оставя тази злобарка да развали доброто ми настроение. Най-сетне се измъкнах от зоркото око на Стив и съм на път да прекарам нощта с гаджето си. Джордан да го духа.

Колкото и да не ми се вярва, няколко от момичетата се застъпват за мен.

— Ха! Рийд не й дава и пукната пара — обажда се от седалката зад мен брюнетката, май Маделин се казваше. — Това момче е влюбено до полуда, В-Л-Ю-Б-Е-Н-О с главни букви. Трябва да видите как я гледа по време на обяд.

Отново се изчервявам. Мислех, че само аз забелязвам как ме гледа Рийд.

— Много сладко — изрича сухо Джордан. — Убиецът и стриптийзьорката се обичат. Като във филм по „Лайфтайм“.

— Рийд не е убил никого — намесва се друго момиче със също толкова сух тон. — Всички го знаем.

Смаяна, се извръщам към нея. Наистина ли смята така, или само ме иронизира?

— Да — обажда се още едно момиче. — Със сигурност не е.

— А дори да е, на кого му пука? Лошите момчета са секси — продължава първото и вирва вежди.

— Убиецът си е убиец — присмива се Джордан, но забелязвам, че отровата в гласа й е изчезнала. Изглежда почти… замислена.

За щастие, разговорът приключва, защото пристигаме. Автобусът спира на паркинга зад „Гибсън Хай“ и всички слизаме, нарамили спортните си саковете. Само аз нося и чанта за пренощуване.

Надавам писък, когато виждам позната кола, паркирана в другия край.

— Изпреварила си ни! — викам на Вал, която скача през покрива и ме пресреща на половината път.

— Колата ти е създадена да развива скорост, бейби — казва и мята ръце в прегръдка. — Беше страхотно да натискам газта по магистралата. Имаш ли време да се отбием до хотела, преди да почнете да загрявате? Искам да ти дам нещо.

— Почакай. Ще питам Сатаната.

Вал се киска, а аз избързвам през тълпата момичета и потупвам Джордан по рамото. Всъщност отборът ръководи треньор Кели, но само по документи. Джордан се разпорежда тук.

— Какво? — пуфти тя.

— Кога ще загряваме? С Вал ще останем в града през нощта и искаме да оставим багажа си в хотела.

Джордан разиграва сценка как проверява часа в телефона си, но после въздиша.

— Добре. Но до седем и трийсет да си тук. Мачът започва в осем.

— Да, сър — отдавам й чест подигравателно и хуквам към Вал.

Стигаме до хотела за три минути. Представлява просторна триетажна сграда с малки дворчета за стаите на приземния етаж и тераси за горните. Изглежда чисто, с Вал проучихме района онлайн и установихме, че е безопасен.

Регистрираме се на рецепцията, качваме се по стълбите до стаята на третия етаж и оставяме чантите си на бежовия килим. Изваждам телефона си и виждам, че имам съобщение от Рийд, което гласи, че футболният отбор е пристигнал преди около час и скоро започват да загряват.

— Трябва да се връщам — признавам неохотно, а Вал се пльосва на едно от двойните легла.

— Още не, първо трябва да отвориш това!

Разкопчава раницата си и изважда розов плик на райета с надпис „Виктория’с Сикрет“.

Въздишам.

— Какво си направила? — питам укорително.

— Каквото всяко добро протеже би сторило — усмихва се широко тя. — Искам да съм сигурна, че най-добрата ми приятелка тази вечер ще я огрее.

Любопитството ме подтиква да се взема плика. Ровя в розовата хартия и откривам комплект сутиен и гащи с моя размер; нямам представа откъде Вал знае точно коя чашка нося. Сутиенът е с половин чашка и е с цвят слонова кост, с тънки презрамки, красива дантела и почти няма подплънки. Гащите са със същия цвят, шепа дантела в слонова кост, от която се изчервявам.

— О, Боже. Кога ги взе?

— Днес след училище. Накарах леля да ме закара до мола.

При мисълта как госпожа Карингтън придружава Вал, за да ми купят бельо, пребледнявам.

— Не се тревожи, остави ме и си тръгна — бързо ме успокоява Вал. — Взех си „Юбер“ на връщане. — Харесва ли ти?

— Обожавам ги — признавам и плъзвам пръсти по дантеления ръб на сутиена. Изведнъж гърлото ми се стяга. Никога не съм имала истинска приятелка, а сега ми се струва, че съм спечелила от приятелската лотария. — Благодаря ти.

— Ще ми благодариш по-късно — отвръща тя засмяна. — Рийд ще се побърка, като те види с това.

Бузите ми отново пламват.

— Между другото, очаквам подробности. Пише го в кодекса на най-добрите приятели.

— Ще си помисля — въртя очи и прибирам мръснишкото бельо в плика. — Но това важи и за двете. И аз очаквам подробности.

— Подробности за кое?

— Ти и Уейд.

— Няма аз и Уейд — усмивката й изчезва.

— Така ли? — Извивам вежди. — Тогава защо кара три часа, за да го гледаш как играе футбол?

— Не дойдох заради него — въздъхва, раздразнено. — Дойдох заради теб!

— Аха, макар че няма да те видя тази вечер, защото ще бъда с Рийд?

— Някой трябва да пази гърба ти по време на мача — намусва се Вал. — Ами ако Джордан крои нещо?

— И двете знаем, че мога да се справя с Джордан — устните ми се извиват. — Така че, защо просто не си признаеш? Дошла си заради Уейд.

— Това е първият мач от плейофите и е на чужд терен — негодува тя. — „Астор Парк“ се нуждае от голяма подкрепа.

— О, сега си настроена за овации? — избухвам в смях. — Боже, Вал, ужасен лъжец си.

Показва ми среден пръст.

— Знаеш ли какво? Не те харесвам в момента — но се смее.

— Няма проблем — отвръщам мило. — Може да запълниш нормата си за харесване с Уейд, защото, ами… и двете знаем, че си падаш по него.

Хвърля възглавница по мен. Хващам я с лекота и я мятам обратно към Вал.

— Само те дразня — уверявам я. — Ако харесваш Уейд, страхотно. Ако ли не, пак е страхотно. Подкрепям те във всичко, което правиш.

Тонът й се смекчава и в гласа й се долавя пропукване, когато изрича:

— Благодаря ти.

Глава 21
Ела

Дори като загрявам с момичетата, очаквам някой да ме нападне от засада. Хвърлям бдителен поглед към Джордан след всяко упражнение, но тя е съсредоточена върху собствените си разтягания. Може би наистина? Тоест, цяла седмица репетирах с тези момичета и не забелязах нищо, което да подсказва, че са намислили нещо. Моля се, докато се премятам, да не ме залеят със свинска кръв.

С Хейли отиваме към пейката да пием вода.

— Около стотина момичета те зяпат — прошепва ми тя.

Мръщя се и проследявам погледа й. Наистина има доста женски очи върху мен. Мъжки — също, заради късите гащи и късата тениска, с които съм облечена. Но момичетата не ме заглеждат, а ме гледат със завист?

Отначало не разбирам защо, но после минавам край няколко момичета с тениски на отбора, които седят на първите редове, и пъзелът започва да се подрежда.

— Това е гаджето му — съска една достатъчно силно, за да чуя.

— Много е красива — прошепва приятелката й, но ми се струва искрена, а не заядлива.

— По-скоро е късметлийка — отвръща първата. — Умирам да изляза на среща с Рийд Роял.

Това е заради Рийд? Леле. Явно момичето в автобуса бе право — лошите момчета наистина са много харесвани. Поглеждам към пейката на отбора гост, където Рийд седи с Истън, а после към публиката. Разбирам, че тълпа момичета гледат жадно Рийд.

Джордан се промъква до мен.

— Стига си чукала с поглед гаджето си — мърмори. — Скоро излизаме.

— Почти съм сигурна, че всяка мацка на стадиона прави същото — поглеждам я. — Май всички мечтаят да се натискат с убиец.

Смъртния ми враг пръхти развеселено, а после се плясва по устата, сякаш осъзнала какво е сторила. Аз също съм изненадана, тъй като с Джордан не сме приятели, които си разменят шеги. Всъщност изобщо не сме приятели.

Нетоксичното общуване сигурно е уплашило Джордан, понеже започва да ми се зъби.

— Гащетата ти са се вдигнали. Виждам половината ти задник. Би ли се оправила, ако обичаш?

Старая се да не се изхиля, гледайки я как изчезва, защото и двете знаем, че двойно залепващата се лента на дупето ми означава, че шортите ми не са мръднали и сантиметър. Може би греша, като я обиждам и дразня, трябва просто да съм мила с нея. Това ще я побърка.

Поглеждам отново към пейките, за да открия Вал. Забелязвам я няколко реда зад нашия отбор и й махвам весело.

— Успех — изкрещява тя и също ми махва.

Засмяна до уши, се присъединявам към отбора и пружинирам на пръсти, за да се подготвя психически за танца. Знам го наизуст, но да се надяваме, че няма да забравя стъпките, когато застана в центъра на прожекторите.

Тъй като това са първите плейофи, шоуто преди мача е ужасно ексцентрично. Има представление с барабани, високи колони бълват огън от двете страни на игрището, последвани от кратки фойерверки. Мажоретките на „Гибсън Хай“ клатят задници и кършат бедра, а момчетата стават на крака и започнат да им подсвиркват и подвикват. След това е наш ред. С момичетата изтичваме на терена. Зървам Рийд, докато заемам позиция до Хейли.

Вдига ми палци, отвръщам с широка усмивка.

Пускат музиката и започваме.

Мигът, в който ритъмът се влива във вените ми, притеснението ми се изпарява. Заковавам всяко завъртане и всяка стъпка. Убийствена съм на кратката част с премятанията, които правя рамо до рамо с Хейли. Адреналин бушува в мен, сърцето ми ще хвръкне от вълнение, когато публиката посреща с възторжени викове бързия ни танц. Движим се прецизно и щом приключваме, всички стават на крака.

Сега разбирам защо „Астор Парк“ е спечелил онези национални шампионати. Тези момичета наистина са талантливи. И макар това да бе само причина да отида на мача, не мога да кривя душата си — горда съм, че бях част от спектакъла.

Дори Джордан е в приповдигнато настроение. Лицето й сияе, докато прегръща и поздравява съотборничките си, включително и мен. Плясваме си ръцете и знам, че е искрено. Вероятно адът е замръзнал.

Всички мисли за убийства, присъди и затвори са забравени. Никой, изглежда, не се притеснява за това.

Излизаме от игрището, следва обсъждане между реферите и треньорите, мятат монета и играта започва. Пръв напада отборът на „Райдърс“. Следя с поглед Уейд, който тича към терена. Той е висок, но с униформата и шлема изглежда още по-голям.

В първата игра той подава къс пас на играч с името „Блекуд“ на тениската. Блекуд хваща топката, но следва дълга, скучна пауза, защото реферите се опитват да решат дали е преодолял достатъчно метри за нов сет от четири дауна. Хейли ми помогна с терминологията в автобуса, понеже разбра колко малко знам за този спорт. Някакъв човечец изтичва и мери разстоянието от топката до линията, вдига ръце и дава сигнал, който не разбирам. С Хейли не обсъдихме сигналите с ръце.

Феновете на „Астор Парк“ се радват одобрително. А аз съм от цялото мотаене, за да разберат дали нашите момчета са изминали няколко мизерни метра. Оглеждам страничните линии и откривам Рийд. Или поне си мисля, че е той. Двама играча имат РОЯЛ на екипа си и са един до друг; може пък да гледам влюбено задника на Истън вместо на Рийд. Завърта глава и виждам профила му. Супер, Рийд е.

Дъвче протектора си за уста и сякаш усетил, че го гледам, рязко извръща глава. Изплюва протектора и ми се ухилва. Това е предизвикателна, интимна усмивка, запазена само за мен.

Вълнението, което се носи на стадиона, се засилва, когато „Гибсън“ изравняват точно преди полувремето. В контраатака Рийд и Истън повалят куотърбека на „Гибсън“ и момчето изпуска топката. Някой от защитата на „Астор Парк“ тутакси я грабва и отбелязва тъчдаун.

Феновете на „Астор Парк“ направо откачат. Феновете на домакините освиркват така силно, та чак пейките се тресат. Някой от момчетата в „Гибсън“ започват да крещят „Убиец, убиец“, но ръководителите бързо ги усмиряват. Изглежда, вербалното насилие още повече нахъсва отбора на „Астор Парк“.

В края на краищата „Райдърс“ печелят мача, което означава, че се придвижват към следващия кръг на плейофите. Подсмихвам се, когато треньорът Луис плясва футболистите по дупетата след победата. Футболът е странно нещо.

Двата отбора се подреждат в две редици и се здрависват. Няколко от играчите от противниковия отбор не се здрависват с Рийд. За секунда се чудя дали ще настане бой, но на него май не му пука. В мига, в който приключват, Истън хуква към мен. Вдига ме във въздуха, занася ме до игрището и започва да ме върти.

— Видя ли онова поваляне във второто полувреме? — възкликва.

Извивам глава към Вал, която бързо слиза по стъпалата и идва към нас.

— Изчакай Вал! — карам му се, но той ме повлича по страничните линии и не ме пуска чак до входа на тунела, който води към съблекалните.

Там е Рийд, с шлем в ръка; косата му лепне от пот.

— Хареса ли ти играта? — пита ме, преди да наведе глава и да ме целуне.

Вал най-сетне ни настига и двамата с Истън издават звуци като при повръщане, когато целувката на Рийд не спира.

— Хайде де, хора, точно тук сме — обявява Вал. — Роял, престани да мляскаш най-добрата ми приятелка и да тръгваме към хотела най-сетне.

Освобождавам се от целувката.

— Не си карала? — питам я.

— Десет минути пеша е дотук — поклаща глава тя. — Пък и предположих, че наоколо няма да има места за паркиране.

— Не искам да ходите сами до хотела. — Рийд ме гледа строго. — Изчакайте ни пред стадиона и ще идем заедно.

— Да, сър — отвръщам и отдавам чест.

Устните му отново откриват моите. Този път има нещо различно в целувката. Наситена е с обещание. Отдръпва се и виждам в сините му очи познат блясък. Далече сме от имението на Роял. Няма вероятност Калъм или Стив, или който и да било да ни прекъсне. Каквито и намерения да е имал Рийд да се пази, докато приключи разследването, са останали в Бейвю. Има само една причина да вляза в отбора на Джордан — не е за да се гушкаме.

И двамата знаем какво ще се случи тази вечер.

 

 

С Рийд тръгваме към хотела, с нас идват и Истън и Вал… и Уейд. Няма нужда да споменавам, че Вал никак не е щастлива от развоя на събитията.

Още щом стигаме паркинга, тя се изтъпанчва и скръства ръце.

— Той защо е тук? — укорителният й поглед е насочен като лазер към мен. — Обеща, че ще бъдат само Рийд и Истън.

— Не знаех — вдигам ръце в защита.

Уейд изглежда необичайно огорчен. Винаги съм смятала, че нищо не трогва това момче, но откритото недоволство на Вал от присъствието явно го натъжава.

— Стига де, Вал — проговаря той дрезгаво. — Не бъди такава.

Тя прехапва устни.

— Моля те — добавя. — Не може ли просто да идем някъде и да поговорим?

— Така или иначе, ще останеш с нас — чурулика Истън. — Защо вие двамата не сключите примирие, преди да е започнал пижаменият купон.

— Няма да спиш при мен? — обръщам се към Вал, изненадана.

Искрица хумор проблясва в мрачното й изражение.

— Не ти ли казах? С Рийд се споразумяхме. Съгласих се да нощувам при Истън.

Поглеждам подозрително Рийд, а после и Вал. Кога са решили това?

Смехът изчезва от лицето на Вал и то отново посърва.

— Не съм се съгласявала да остана с него.

— Вал… — започва Уейд тъжно.

— Уейд — имитира го тя.

Истън въздиша тежко.

— Добре, писна ми от тая кавга между влюбени. Отивам в бара на хотела, докато се разберете — казва и се ухилва на Вал. — И ако решите, че искате да бъдете насаме, ми пишете и ще си взема друга стая.

После бавно влиза в хотела и ни оставя на паркинга.

— Вал? — подканвам я.

Дълго се чуди. После въздиша.

— Ами хубаво. Ще говоря с него — обръща се по-скоро към мен, отколкото към Уейд, който направо засилва. — Но трябва първо да взема чантата си.

Качваме се на третия етаж и отварям вратата с картата. Вал влиза да вземе багажа си; тримата висим на прага. Уейд решава да ми даде съвет, който не съм искала.

— Погрижи се момчето да не икономисва от любовната игра. Важно е. Девственото ти тяло ще се отпусне на мига.

— Казал си му, че съм девствена? — завъртам се светкавично към Рийд.

— Не, Ийст го направи — Уейд отвръща вместо него. Шибаният Истън. Това момче изобщо не може да държи устата си затворена.

— Също така, не откачай, ако не получиш оргазъм първия път — добавя важно. — Ще бъдеш доста напрегната и притеснена. Пък и Рийд няма да издържи повече от двайсет секунди…

— Уейд — предупреждава го Рийд ядно.

— Остави ги на мира — казва Вал и нарамва чантата. — Трябва да се притесняваш за собствената ти техника. От това, което видях в онова хранилище в училище, трябва доста да поработиш.

Слага ръка на сърцето си, сякаш го е пронизала със стрела.

— Как смееш, Карингтън. Аз съм модерният Ромео.

— Ромео умира — отвръща лаконично Вал.

Опитвам да не се усмихвам, гледайки как изчезват към стълбището. На Уейд му предстои тежка вечер. Вал очевидно не смята да го улеснява.

С Рийд си разменяме усмивки и влизаме в стаята. Той се настанява на леглото и ме приканва да седна до него.

Топка от нерви трепти в стомаха ми.

— Ами… — преглъщам мъчително. — Ще ми дадеш ли секунда?

Втурвам се към банята, преди да е отговорил. Щом оставам сама, се взирам в отражението си в огледалото — лицето ми е алено. Чувствам се тъпо. Искам да кажа, с Рийд и друг път сме правили разни неща. Не би трябвало да съм притеснена, но е така.

Поемам дълбоко въздух, взимам плика, скрит под мивката, за да се погрижа за външния си вид. Оправям косата си. Намествам презрамките на сутиена, така че да са идеално изправени. Поглеждам отново в огледалото — не мога да отрека, страшно съм секси.

Рийд е съгласен, тъй като въздиша, след като излизам от банята.

— По дяволите, бейби.

— Реших да се преоблека в нещо малко по-неудобно — обяснявам шеговито.

Почти се задавя от смях. Свалил е тениската и сега застава прав, гол до кръста и невероятно красив.

— Харесва ли ти? — питам свенливо.

— Много повече.

Тръгва към мен като гладно животно, сините му очи тършуват из цялото ми тяло и всеки сантиметър от мен става все по-жарък и копнеещ. Приближава се, толкова е висок. Силни ръце ме издърпват. Устните му откриват шията ми.

— За твое сведение — прошепва срещу пламналата ми плът, — не трябва да се гласиш специално за мен. Красива си независимо с какво си облечена. — Изправя глава и ми пуска лукава усмивка. — Още по-красива си, когато не носиш нищо.

— Не разваляй всичко — скастрям го. — Твърде притеснена съм. Имам нужда да се чувствам хубава.

— Ти си хубава. И няма защо да си притеснена. Няма да правим нещо, което не искаш.

— Отказваш ли се?

— И дума да не става. — Плъзва ръка по ребрата ми и спира на талията ми. — Никой и нищо не може да ме спре.

Толкова много желая това, че едва дишам. Никога не съм обмисляла как ще бъде първият път. Не съм си представяла розови листенца и свещи. Нито че ще е с някого, когото обичам, ако трябва да съм честна.

— Добре. Защото не искам да чакам и минута повече — заявявам.

— Легни — гласът му е дрезгав; побутва ме към леглото.

Без да продумам, се изпъвам по гръб и слагам глава на възглавницата.

Той застава до леглото. Събува панталона си.

Дробовете ми отказват да работят, когато Рийд се плъзва до мен. Свежда устните си до моите, първо ме целува нежно, а след като ги разтварям, става по-настойчив.

Твърдият му член опира в бедрото ми, а мелодията на сластта, която цяла седмица звучеше отсечено на заден фон, когато си представях тази нощ, сега мощно тупти в главата ми. Проследява с език устните ми, шепне в лицето ми. Ръцете му се реят по тялото ми, картографират с еднакъв интерес и падините, и възвишенията.

Ток ме разтърсва, когато слага палец на зърното ми; наслада облива тялото ми от целувката му зад ухото ми.

Натискаме се, струва ми се, е часове, докато и двамата оставаме без дъх и болезнено възбудени.

Внезапно Рийд отделя устни от моите.

— Обичам те — мълви.

— И аз те обичам. — Отново притискам устни в неговите и разговорът спира. Сърцето ми бие лудо. Неговото също. Ръцете му треперят, когато бавно се спускат надолу.

Досадно е, защото не ми дава да го докосвам. Щом понеча, избутва ръцете ми.

— Само за теб е — прошепва след третия ми опит да го награбя. — Затвори очи и му се наслади.

Божичко, така е. Наслаждавам се на всяка мъчителна секунда. Не след дълго чисто новото ми бельо е махнато. Не мога да мисля за нищо друго, освен за усещанията, които той буди у мен. И друг път ме е докосвал там, със същата интимност, но тази вечер е различно. Това е началото на нещо, не краят. Всеки негов допир, всяко докосване на устните му върху кожата ми е обещание, че ще последват и други. И нямам търпение.

Два твърди пръста се спускат надолу и влизат в мен; удоволствието светкавично ме връхлита и изстенвам. Усещането ме разтърсва отвътре навън. Устните му посрещат моите, поглъщат скимтенето ми, милват ме, докато достигна до края. Извивам гръб, за да посрещна пръстите му, улавя вълната заедно с мен, докато се треса върху леглото.

Дори не ми оставя време да се съвзема. Още треперя, когато всичко започва отначало. Този път се плъзва между краката ми и с устни ме праща във висините. Ближе, целува и дразни и вече нямам сили. Твърде много е, твърде хубаво. Но недостатъчно.

Недоволно пъшкане изсвистява.

— Рийд — моля го, стиснала здраво широките му рамене, за да го изтегля нагоре.

Тежестта от тялото му ме приковава към леглото.

— Готова ли си? — пита. — Наистина готова?

Кимвам безмълвно.

Оставя ме за малко, за да прерови джоба на джинсите си. Връща се с презерватив.

Сърцето ми спира.

— Добре ли си?

Дълбокият му глас е като меко одеяло.

— Добре съм — отвръщам и протягам ръце към него. — Обичам те.

— И аз те обичам — прошепва той и ме целува, когато прониква в мен.

И двамата издаваме сподавени звуци, защото мястото е ужасно тясно. Изпитвам болка и странно усещане на празнота.

— Ела — въздиша, сякаш него го боли.

Колебае се и аз забивам нокти в раменете му, за да го подканя.

— Добре съм. Всичко е наред.

— Може да те заболи за секунда.

Изтласква ханша си напред. Болката ме стряска, макар да я очаквам. Рийд спира рязко, очите му внимателно ме изучават. Пот избива на челото му и ръцете му треперят от напрежение, докато тялото ми приеме блаженото нашествие.

Изчакваме болката да отслабне, чувството на празнота да изчезне и остане само невероятното усещане за пълнота. Вдигам ханша си и той изстенва.

— Толкова е приятно — изрича сподавено.

Наистина е така. После започва да се движи и става още по-хубаво. Усещам лека болка само когато го изкарва и инстинктивно обвивам крака около него. И двамата изстенваме в унисон. Движи се по-бързо. Мускулите на гърба му се свиват под дланите ми, когато го вкарва, отново и отново.

Прошепва колко много ме обича. Сграбчвам го с две ръце и си поемам дъх с всеки тласък и с всяко отстъпление.

Знае точно от какво се нуждая. Леко се надига от мен, пъхва ръка между краката ми и натиска мястото, което копнее за него. Секундата, в която го прави, се възпламенявам.

Нищо не съществува. Нищо, освен Рийд и начинът, по който ме кара да се чувствам.

— Боже, Ела — грубият му глас едва се промъква през блаженото сияние, което ме обгръща.

Последен тласък и той трепери над мен, устните му са притиснати в моите, телата ни са споени.

След цяла вечност сърцето ми възвръща нормалния си ритъм. Дотогава Рийд вече се е отдръпнал и се е погрижил за презерватива. Връща се и ме притегля към гърдите си. И той диша тежко. Когато най-сетне усещам крайниците силни да издържат тежестта ми, се подпирам на лакът и се усмихвам на чистата наслада, изписана на лицето му.

— Добре ли беше? — закачам се.

Пуфти.

— Трябва да махнеш думата „добре“ от речника си, скъпа. Това беше…

— Съвършено — прошепвам щастливо.

— Съвършено — съгласява се той и ме прегръща по-силно.

— Може ли да го направим пак? — питам, обнадеждена.

— Да не би да създадох чудовище? — Смехът му гъделичка лицето ми.

— Май да.

Смеем се, той ме целува пак, но не започваме нищо. За кратко само се целуваме, а после се гушкаме; Рийд си играе с косата ми, а аз галя гърдите му.

— Беше невероятна — насърчава ме той.

— Като за девственица?

— Не — сумти. — Това бе повече от невероятно. Говорех за танците. Не можех да сваля поглед от теб.

— Беше забавно — признавам. — По-забавно, отколкото предполагах.

— Смяташ ли да останеш в отбора? Тоест, ако можеш да изтърпиш да си близо до Джордан, може би трябва да останеш. Изглеждаше толкова щастлива, там, под прожекторите.

— Бях щастлива — хапя долната си устна. — Танцуването е… тръпка. Най-любимото ми нещо на света. Винаги съм… — спирам малко засрамена да споделя глупавите си надежди.

— Винаги си какво? — подканва ме.

Въздъхвам.

— Винаги съм си мечтала един ден да ходя на истински уроци. Да получа истинско обучение.

— Има колежи по изкуствата. Трябва да опиташ в някой — предлага Рийд.

— Наистина ли? — Отново се подпирам на лакът.

— Определено. Толкова си талантлива, Ела. Имаш дарба и не си струва да я похабиш.

Топлина се спуска като панделки в стомаха ми. Освен майка ми, никой друг не ми е казвал, че имам талант.

— Може би ще го направя — продумвам през насъбралите се в гърлото ми чувства. После го целувам и питам: — Ами ти?

— Какво аз?

— Каква е мечтата ти?

— В момента? Мечтата ми е да не вляза в затвора. — Лицето му посърва.

И спокойствието в стаята се превръща в напрежение. Мамка му. Не трябваше да питам. В този единствен идеален момент съвсем забравих за смъртта на Брук и полицейското разследване и че бъдещето на Рийд е несигурно.

— Съжалявам — прошепвам. — Забравих.

— Да, и аз — отвръща и плъзва огромната си длан по хълбока ми. — Ако над мен не тегнеха обвинения… бих искал да работя в „Атлантик Авиейшън“.

— Сериозно ли? — зяпвам от почуда.

Стеснителност проблясва в очите му.

— Да не си посмяла да кажеш на баща ми — нарежда. — Сигурно банкет ще вдигне.

— Знаеш ли, няма нищо лошо, ако угодиш на Калъм — казвам. — Стига на теб да ти е приятно, иначе на кого му пука? — Изучавам лицето му. — Наистина ли искаш да участваш в семейния бизнес?

Рийд кимва.

— Струва ми се прекрасно. Не искам да се занимавам с проектиране, а с бизнес. Ще уча бизнес в колежа. — Лицето му се изопва от болка. — Но няма да стане. Не и ако…

Не и ако го признаят за виновен за убийството на Брук.

Не и ако отиде в затвора.

Опитвам се да прокудя тези мисли. В момента искам да се съсредоточа върху хубавите неща. Като например колко щастлива съм да лежа тук с Рийд и колко невероятно беше всичко. Затова се изтягам върху него и приключвам разговора с целувка.

— Втори рунд? — пита той.

— Втори рунд — потвърждавам.

И започваме.

Глава 22
Рийд

— Май си в добро настроение — отбелязва Истън в неделя сутрин.

Отивам при него на терасата.

— Сок? — предлагам и соча второто шише. Той кимва и му го подхвърлям. — Не мога да се оплача.

Старая се да не се усмихвам, но се провалям. Брат ми върти очи и ми става ясно, че вижда задоволството на лицето ми. Но пет пари не давам; между обвинението в убийство и стремежа на Стив да спечели награда за баща на годината, отношенията ни с Ела бяха напрегнати. След този уикенд нещата се оправиха. Нищо не може да скапе доброто ми настроение.

Ако Стив пита, уважих подобаващо дъщеря му. Три пъти.

— Готин суитчър — закачам Ийст. — От коя кофа го изрови?

Маха опърпаната дреха.

— Бях с него преди три лета, когато ходихме за раци.

— На това пътуване ли защипаха топките на Гидиън? — Лятото, преди да почине мама, семейно отидохме в крайбрежните низини на Северна Каролина и ловихме раци.

Истън се залива от смях.

— О, мамка му, бях забравил. Цял месец ходи с ръка на чатала.

— Как стана, между другото? — Така и не разбрах как от кофата ракът скочи в скута на Гиб, но той така изрева от болка, та в радиус от сто метра чайките полетяха ужасени.

— Не знам. Може би Сав знае някоя магия вуду и го е пробола — Ийст притиска стомаха си с една ръка, а с другата бърше сълзите от лицето си.

— Тогава тъкмо бяха почнали да излизат.

— Винаги се е държал гадно с нея.

— Вярно. — Не възприемах Гид и Сав като двойка и накрая връзката им се разпадна зрелищно. Не виня момичето, че се държи като кучка с нас.

— Е, Уейд и Вал пак ли са заедно? — любопитства Ийст.

— Ами наложи ти се да си вземеш стая, така че ти ми кажи.

— Май да.

— Какво ти пука? Да не би да искаше да я забиеш?

Поклаща глава.

— Не. Хвърлил съм око на друго маце.

— Така ли? — Това е изненада, Истън никога не се спира на една. Май иска да мине през всеки задник в „Астор Парк“. — Коя?

Свива рамене и се преструва, че е много вглъбен в сока.

— Няма ли поне да ми подскажеш?

— Още обмислям дали имам шанс.

Сдържаността му събужда интереса ми.

— Ти си Истън Роял. Имаш всички шансове.

— Доста е стъписващо, но има хора, дето не влизат в това число. Грешат, разбира се, но какво да се прави? — ухилва се и допива сока.

— Ще накарам Ела да те погне. Срещу нея нямаш шанс.

— Нито пък ти — пуфти.

— Кой би опитал?

Не отговаря, защото се появява баща ни.

— Здравей, татко. — Вдигам напитката. — Закусваме… — Приветливият ми поздрав заглъхва, когато виждам навъсеното му лице. — Какво има?

— Халстън е тук и иска да те види. Веднага.

По дяволите. В неделя сутрин?

Не си правя труда да погледна Ийст, който най-вероятно се мръщи. Слагам си каменно изражение и минавам покрай баща ми.

— За какво става дума?

Предпочитам да знам предварително, но той поклаща глава.

— Нямам представа. Каквото и да е, ще се справим.

Което означава, че Гриър не иска да му каже. Страхотно.

В кабинета Гриър вече се е настанил на дивана. Пред него стои дебел куп листове.

— Здравей, синко — поздравява ме той.

Неделя е, а не е на църква. Това е първият предупредителен сигнал. Всички тук, освен най-лошите хора, ходят на църква. Когато мама бе жива, всички отивахме като по часовник. След като я погребахме, татко вече не ни караше да ходим. Какъв бе смисълът? Бог не спаси единствената Роял, която си заслужаваше, така че за нас не остана голяма надежда да минем през перлените порти.

— Добро утро, сър. Не знаех, че адвокатите работят в неделя.

— Отидох до офиса снощи да поработя и видях, че имам имейл от кабинета на прокурора. Цяла нощ четох писмото и реших да дойда още на сутринта. По-добре седни.

Усмихва се тънко и посочва креслото отсреща. Забелязвам, че дори не е с костюм, а с панталон в цвят каки и риза. Още един сигнал. Работите вървят на зле.

Сядам вдървено.

— Предполагам, че няма да ми хареса това, дето ще ми кажеш.

— Не, няма да ти хареса, но ще чуеш всяка дума. — Посочва към купа листове. — През последните няколко седмици екипът на прокурора и полицията на Бейвю събираха показания от съучениците ти, приятелите, познатите и враговете ти.

Сърбят ме пръстите да грабна листовете и да ги метна в камината.

— Имаш копие от тях? Това редно ли е? — Пресягам се към купа, но той клати глава.

— Да, по конституция имаш право на достъп до цялата информация, с която те разполагат, с изключение на документи, определени от съда като адвокатски продукт. Свидетелските показания се дават, за да може защитата да се подготви. Последното, което държавният обвинител би искал, е да оспорваме решението само защото не са ни предоставили подходящите материали преди делото.

— Това е добре, нали? — продумвам, а сърцето ми направо ще се пръсне.

— Това е и начин да покажат дали имат силни, или слаби аргументи — продължава, сякаш не ме е чул.

— По изражението ти съдя, че имат силни аргументи. — Вкопчвам пръсти в коленете си.

— Нека първо да ти прочета показанията и сам ще прецениш. Това е от Родни Харлънд Трети.

— Нямам представа кой е. — Чувствам леко облекчение и потърквам длани в анцуга си.

— По прякор Харви.

— Нищо не ми говори. Може да са разпитвали хора, които дори не ме познават — изричам, но ми звучи нелепо.

— Харви Трети е метър и осемдесет, но се хвали, че е метър осемдесет и осем — Гриър не отмества поглед от листа. — По-широк е, отколкото е висок, и никой не оспорва очевидно невярното му твърдение. Носът му е счупен и малко фъфли.

— Чакай, с къдрава кестенява коса ли е? — Спомням си този тип от боевете на доковете. Не стъпва много на тепиха, защото не обича да го млатят, нищо че е огромен. Избягва ударите и хуква.

— Значи все пак го познаваш — Гриър вдига очи от листа.

Кимвам.

— С Харви сме се били няколко пъти преди време.

Какво може да е издал? И той е замесен чак до малките си уши.

— Харви твърди, че често се биеш в района на разтоварителния склад, обикновено между осми и девети док. Предпочиташ мястото, тъй като управителят на доковете е баща на едно от момчетата, които участват в боевете.

— Бащата на Уил Кендъл се разпорежда с доковете — потвърждавам; чувствам се малко по-уверен. Всеки тип там се бие, защото така иска. Боевете по взаимно съгласие не са незаконни. — На него не му пука, че го ползваме.

— Кога започна да се биеш? — Гриър взима лъскавата си писалка от масата.

— Преди две години. — Преди мама да умре, когато ставаше неуправляема и се нуждаех от отдушник, та да не съм й бесен.

Записва бързо нещо.

— Откъде научи за боевете?

— Не знам. В съблекалнята може би.

— Колко често ходиш там сега?

— Мисля, че вече сме говорили за това — въздишам и стисвам нос с два пръста. За боевете стана дума още при първата ни среща с Гриър, за да обсъдим цялата каша с убийството, когато все още мислех, че всичко ще се размине, тъй като не съм го направил.

— Е, няма да имаш нищо против отново да поговорим — отсича той. Готов е да записва, чака мен.

— Обикновено ходим след футболните мачове. Бием се, после отиваме на купон — изричам отегчено.

— Харви споменава, че си един от по-редовните участници. Бил си се с по две-три момчета на вечер. Всяко сбиване не е продължавало повече от десетина минути. Обикновено си ходел с брат си Истън. Според Харви — „Истън е пълен нещастник“. А ти си „самонадеян задник“. — Гриър смъква очилата си и поглежда над тях. — Негови думи, не мои.

— Харви е доносник и циври дори само да го погледнеш лошо — обяснявам кратко.

Гриър извива вежди за секунда, а после отново намества очилата си.

— Въпрос: „Как изглеждаше господин Роял по време на боевете?“. Отговор: „Обикновено се прави на спокоен“.

— Правя се? Бях спокоен. Това е бой на дока. Нищо не е заложено на карта. Няма за какво да се вълнувам.

Гриър продължава да чете.

— Обикновено се прави на спокоен, но ако кажеш нещо лошо за майка му, избухва. Преди около година един тип нарече майка му курва. Така помете хлапето, че трябваше да отиде в болница. И забраниха на Роял да идва. Беше спукал челюстта и очната кухина на момчето. Въпрос: „Значи не се е бил повече?“ Отговор: „Не. Върна се около шест седмици по-късно. Уил Кендъл контролираше достъпа до доковете и каза, че Роял може да се върне. Примирихме се. Мисля, че е подкупил Кендъл“.

Гледам в краката си, за да не види Гриър колко виновен се чувствам. Наистина платих на Кендъл. Искаше да купи нов двигател за понтиака си, а струваше два бона. Дадох му парите и ме върна в боевете.

— Имаш ли нещо да добавиш? — подканва ме Гриър.

— Да, всичко е вярно — преглъщам буцата в гърлото си и се опитвам да свия безгрижно рамене.

Отново си отбелязва нещо.

— Като говорим за сбивания заради майка ти… — Прави пауза и взима други листове, прикрепени с телбод. — Чупенето на челюсти се оказва твое любимо занимание.

Стисвам зъби и се взирам с безразличие в адвоката. Знам какво следва.

— Остин Маккорд, на деветнайсет години, докладва, че още има проблеми с челюстта. Шест месеца е трябвало да яде мека храна, докато челюстта му е била обездвижена. Сложили са му два зъбни импланта и до ден-днешен се затруднява да яде твърди храни. Когато е бил разпитван за случая, Маккорд, — Гриър поклаща леко документа, — извинявам се за каламбура, е държал устата си затворена, но един от приятелите му е обяснил, че е имал препирня с Рийд Роял, довела до сериозни наранявания по лицето му.

— Защо четеш това? Нали направи сделка със семейството на Маккорд и се съгласиха да остане поверително. — Като част от сделката баща ми трябваше да направи доверителен фонд, който да плати разходите по четиригодишното обучение на Маккорд в университета „Дюк“. Поглеждам баща си и виждам, че и той е притеснен. Устните му са стиснати, а очите му — кървясали, сякаш от дни не е спал.

— Поверителността на подобни сделки е без значение, когато има криминално дело. Могат с призовка да изискат Маккорд да свидетелства в съда и да използват това срещу теб.

— Той знаеше какво ще се случи — обяснявам.

— И пак защото е казал нещо лошо за майка ти.

Пълни глупости. Сякаш Гриър би седял безучастен, ако някой злослови срещу майка му.

— Казваш ми, че мъжът не трябва да защитава жените в дома си? Всеки заседател би го разбрал. — Никой южняк не би допуснал обида да остане безнаказана.

Това е една от причините семейство Маккорд да се съгласят на сделката. Знаеха, че ако започнат дело срещу семейството ми, то няма да доведе доникъде. Не може да наречеш нечия майка „уличница с размътен от наркотици мозък“ и да ти се размине.

Лицето на Гриър се стяга.

— Ако знаех до каква степен си замесен с непочтени действия, нямаше да предложа на баща ти да решим проблема с пари. Щях да му предложа военно училище.

— О, идеята твоя ли беше? Защото татко винаги ни заплашва с това, когато не му харесва какво правим. Значи трябва на теб да благодаря — казвам саркастично.

— Рийд — обажда се баща ми. Това е първото, което продумва, откакто сме влезли, но през цялото време наблюдавам изражението му и то става все по-мрачно.

Гриър ме поглежда сърдито.

— От един отбор сме. Така че не се карай с мен, момче.

— Не ме наричай „момче“ — контрирам го и му отправям също толкова злобен поглед.

— Защо? И моето чене ли ще счупиш?

Свежда очи към ръцете ми, свити в юмруци в скута ми.

— Какво целиш? — мърморя.

— Целта ми е…

Позвъняване го прекъсва.

— Запомни си мисълта — казва и взима лъскавия си телефон. Поглежда екрана и свъсва вежди. — Трябва да вдигна. Извинете ме.

С баща ми си разменяме бдителни погледи, докато адвокатът се отправя към коридора. Понеже затваря вратата след себе си, не чуваме какво говори.

— Показанията са лоши — отбелязвам сухо.

— Да. Така е — кимва той безрадостно.

— Изкарват ме психопат. — Чувство на немощ стиска гърлото ми. — Това са шибани глупости. И какво, като обичам да се бия? Има хора, които изкарват прехраната си с бой. Бокс, ММА, борба — някой да ги обвинява, че са кръвожадни маниаци.

— Знам — гласът на баща ми е необичайно мил. — Но не са само боевете, Рийд. Имаш буен нрав. Ти… — спира, когато вратата се отваря и Гриър се появява.

— Току-що говорих с областния прокурор — съобщава ни с тон, който не мога да прозра. Объркан? — Резултатите от аутопсията на Брук са пристигнали сутринта.

И двамата с баща ми изпъваме гърбове.

— ДНК тестът на бебето? — питам.

Гриър кимва.

— Кой е бащата? — поемам дълбоко дъх.

И изведнъж ме връхлита страх. Знам, че няма вероятност аз да съм бащата, но може да са подменили резултатите. Ами ако Гриър отвори устата си и обяви…

— Ти си.

За секунда осъзнавам, че не говори на мен.

А на баща ми.

Глава 23
Рийд

Тишина изпълва кабинета. Баща ми гледа, смаян, адвоката. Аз гледам, смаян, него.

— Как така е мое? — Баща ми се втренчва измъчено в Гриър. — Това е невъзможно. Аз си направих…

„Вазектомия“, довършвам безгласно. Когато Брук обяви бременността си, баща ми бе убеден, че детето не може да е негово, защото са го клъцнали, след като мама е родила близнаците. А аз бях сигурен, че не е мое, защото не бях спал с Брук повече от година.

Явно само един от нас е бил прав.

— Тестът го потвърждава — отвръща Гриър. — Ти си бащата, Калъм.

Баща ми преглъща мъчително. Очите му се премрежват.

— Татко? — казвам едва-едва.

Той се взира в тавана, сякаш няма сили да ме погледне. Мускул на челюстта му потрепва, а после въздиша на пресекулки.

— Мислех, че ме лъже. Тя не знаеше, че съм си направил вазектомия и мислех, че… — отново въздъхва. — Мислех, че е на някого другиго.

Да. Реши, че е мое. Но не го виня, че е стигнал до това заключение. Знаел е за мен и Брук, така че е нормално да си го помисли. Но мисълта, че може да е негово, не му хрумнала.

Облива ме съчувствие. Татко може и да е мразел Брук, но щеше да е добър баща на детето й. Загубата сигурно го убива.

Поема дълбоко въздух и най-сетне ме поглежда.

— Аз… ами… Имате ли нужда от мен, или можете сами да довършите срещата?

— Ще се справя — отвръщам дрезгаво, защото явно в момента не е в състояние да прави нищо.

— Добре — кимва той. — Извикайте ме, ако ви потрябвам.

Едва се държи на краката си, когато излиза от стаята.

Настъпва минута мълчание, а после Гриър казва:

— Готов ли си да продължим?

Кимвам леко.

— Добре. Да поговорим за Ела о’Халоран — той прелиства безкрайния куп документи и изважда още едни, закачени с телбод. — Ела о’Халоран, доскоро позната като Ела Харпър, е седемнайсетгодишна бегълка, намерена преди три месеца; представяла се е за трийсет и петгодишна и е работила като стриптийзьорка в Тенеси.

Само три месеца ли са минали? Имам чувството, че Ела винаги е била част от живота ми. Гняв пулсира в слепоочията ми.

— Не говори за нея.

— Ще се наложи. И тя е замесена, независимо дали ти харесва, или не. Всъщност според думите на Харви си я водил на някои боеве. Кръвта не я е притеснила.

— Какво целиш? — повтарям през зъби.

— Ще прочета още показания, какво ще кажеш? — Той вдига документ и го размахва — Ето едно от Джордан Карингтън.

— Джордан Карингтън ненавижда Ела.

Отново не обръща внимание на думите ми.

— Поканихме Ела да дойде на изпитите за отбора по танци. Тя се появи, подскачайки през физкултурния салон по прашки и сутиен. Няма никакво благоприличие и още по-малко морал. Срамно е, но по някаква причина на Рийд му харесва. Преди да дойде тя, той не беше такъв. Бе свестен, но тя изважда на показ най-лошото в него. Когато е наоколо, той е още по-зъл.

— Това са куп лъжи. Джордан залепи с тиксо осмокласничка за стената в „Астор Парк“, а излиза, че аз съм злият. Ела изобщо не ме е променила.

— Значи си бил склонен към насилие и преди тя да се появи?

— Извърташ думите ми — отсичам.

— На делото ще е още по-зле — изсмива се грубо той. Оставя показанията на Джордан и взима нови. — Това е на Абигейл Уентуорт. Явно двамата сте били заедно, а после си я наранил. Въпрос: „Какви са чувствата ти към Рийд?“. Отговор: „Той ме нарани по много лош начин“.

— Не съм я докосвал — отсичам разпалено.

— Въпрос: „Как те нарани?“. Отговор: „Не мога да говоря за това. Твърде болезнено е“.

Избухвам, но Гриър е безпощаден.

— Разпитът е прекратен, защото лицето е твърде разстроено. Ще продължим друг път.

Стисвам облегалката на стола.

— Скъсах с нея. Бяхме заедно, но ми писна и я зарязах. Не съм я наранявал физически. Ако съм наранил чувствата й, много съжалявам, но едва ли е много разстроена, след като изчука брат ми миналия месец.

Гриър извива вежди. Иска ми се да го фрасна.

— Чудесно. Съдията ще се радва да научи за извратените ти братя.

— Какво за тях?

— Разполагам с десетина показания, според които двама от тях излизат с едно момиче. — Развява още листове.

— Какво общо има това с каквото и да е?

— Показва в що за дом живееш. Показва, че си дете с привилегии и непрекъснато създаваш неприятности. Баща ти разчиства кашите ти с подкупи.

— Троша челюсти, не жени.

— На записа от охранителните камери ти си единственият, който влиза в сградата в нощта, когато Брук Дейвидсън е била убита. Това е възможност. Тя е бременна…

— Бебето не беше мое — възразявам. — А на баща ми.

— Да, но си продължавал да спиш с нея, както ще потвърди Дейна о’Халоран. Ето ти мотив. ДНК-то ти е под ноктите й, което подсказва, че сте се сбили. Превръзката ти е била сменена онази нощ. Имаш дълга история с физическо насилие, особено когато се злослови за жена в живота ти. Семейството ти е, ако мога да цитирам госпожица Карингтън, „без приличие и морал“. Не е трудно да се стигне до заключението, че би убил, ако се чувстваш застрашен. Ето го начина. И най-накрая, нямаш алиби.

Когато бях на четири или пет, Гидиън ме бутна в басейна. Тогава още не можех да плувам, а е опасно, когато живееш на брега. Карахме се с мама за влизането във водата, Гидиън ме вдигна и ме хвърли в басейна. Водата заля главата ми и влезе в ушите ми. Мятах се като безпомощна тъпа риба на сухо, мислейки, че никога няма да стигна до повърхността. Вероятно винаги щях да се страхувам от водата, но Гидиън ме извади и отново ме потопи, докато накрая разбрах, че водата няма да ме убие. Но още си спомням онзи страх и още усещам вкуса на отчаянието.

Точно така се чувствам в момента. Уплашен и отчаян. Студена пот избива по врата ми, когато Гриър взе последния документ.

— Това е споразумение за признаване на вина — обяснява тихо, сякаш усетил, че вече ме е разтърсил из основи. — Изготвихме го тази сутрин с прокурора. Ще пледираш за непредумишлено убийство. Присъдата е двайсет години.

Стисвам здраво стола, но този път не от гняв, а от безпомощност.

— Прокурорът ще препоръча десет години. Ако си послушен, без боеве, без кавги, ще излезеш след пет.

Гърлото ми е сухо, а езикът ми сякаш е набъбнал. Налагам си да кажа:

— А ако не пледирам?

— В близо петнайсет щата смъртното наказание е отменено. — Прави пауза. — Северна Каролина не е сред тях.

Глава 24
Ела

Със Стив тъкмо довършваме вечерята, когато телефонът ми вибрира — съобщение от Рийд. Налага се да използвам цялата си воля, за да не грабна телефона и да го прочета, но знам, че няма как да го направя пред Стив. Представа няма, че петък вечер (и почти целия следобед в събота) съм била в леглото с Рийд, а аз нямам намерение да го уведомявам.

— Ще видиш ли кой е? — пита той и оставя кърпичката си. И троха не е останала в чинията му. Откакто живея при Стив, разбрах, че има вълчи апетит.

— По-късно — отвръщам разсеяно. — Сигурно е Вал.

— Тя е добро момиче — кимва той.

Според мен с Вал са си разменили най-много десет думи, но щом я одобрява, съм съгласна. Защото за Рийд и дума не може да става.

Едва се сдържам да не взема телефона. Воля. Нужна ми е воля.

Обаче умирам да разбера какво пише в съобщението. Днес не видях Рийд в училище, дори и на обяд. Знам, че е бил там, защото вече не е отстранен, пък и го мярнах на игрището по време на тренировка. Мисля, че ме отбягва, но нямам представа защо. Когато попитах Истън, той просто сви рамене и отвърна: „Плейофи“.

Сякаш това обяснява защо Рийд не ми е звънял или писал от неделя вечер. Разбирам, че отборът изцяло се е съсредоточил върху спечелването на шампионата, но Рийд никога не е допускал футболът да го отклони от връзката ни.

Чудя се дали сексът не му е харесал. Обаче не е така. Знам кога едно момче е увлечено по мен, а през уикенда Рийд бе изпълнен със страст.

Значи има нещо друго. Със сигурност.

— Нещо против да отида в стаята си? — подпитвам, а после се ругая за проявеното нетърпение да се махна.

Напоследък нещата със Стив… напредват. Все така не иска да се виждам с Рийд, но май е доволен, че съм в отбора по танци, и е изключително мил с мен, откакто се върнах от Гибсън. Не искам да застраша крехкото доверие, което градим, с признания, че го лъжа за Рийд.

— Домашни? — пита и се хили.

— Цял тон — лъжа. — И всичките са за утре.

— Добре, залавяй се. Ще бъда горе, ако ти потрябвам.

Опитвам се да изглеждам напълно спокойна и чак в коридора ускорявам крачка. Вече в стаята, едва не поглъщам екрана на телефона.

Може ли да те видя довечера?

Пулсът ми се ускорява. Боже. Да. Определено искам. Не само защото ми липсва, но и понеже искам да разбера защо ме отбягва.

Но що се отнася до Рийд, правилата на Стив са ясни. Тоест, не мога да се виждам с него извън училище.

Да! Но как? С. няма да ме пусне. Вечерният ми час е 10.

Отговорът на Рийд направо ме смайва.

Вече съм го измислил. Кажи му, че имаш среща довечера.

Объркана, бързо отивам в банята и пускам водата и тогава звъня на Рийд. Дано водата да заглуши гласа ми, в случай че Стив мине покрай стаята ми.

— С кого имам среща? — изсъсквам, когато Рийд вдига.

— С Уейд — отвръща. — Но не се тревожи, не е истинска среща.

Бърча чело.

— Значи искаш да излъжа Стив, че имам среща с Уейд довечера?

— Да. Не би трябвало да е проблем, нали? Все пак той ти забрани да се срещаш с мен. А не да не излизаш с никого.

Вярно.

— Добре — изричам бавно, чудейки се как да уредя тая работа. — Може пак да опитам с обратната психология.

Рийд се киска.

— Не, сериозно говоря, гениално е. Ще му кажа, че някой ме е поканил на среща, но никак не ми се ходи, защото още не съм преодоляла чувствата си към теб — изричам и се ухилвам на отражението си в огледалото в банята. — Бас ловя, че ще ме моли да изляза с Уейд.

— Това е гадно. Харесва ми — хили се пак Рийд. — Пиши ми дали е свършило работа. Уейд ще те вземе в седем. Ще те доведе тук и после ще те върне до хотела преди вечерния час.

— Уейд какво печели от това? — питам подозрително. Рийд се колебае и разбирам, че с право съм мнителна. — О, не, какво си му обещал?

— Вал — признава Рийд. — Обещах му да поговориш с нея да му прости.

— Не знам дали е възможно — потискам тежко въздъхване.

— Били са заедно през уикенда — отбелязва Рийд.

— Да, и после се самобичуваше. — Точните й думи бяха: „Аз съм такова тъпо, тъпо парче!“ — Не иска да е една от играчките на Уейд.

— Не е — уверява ме той. — Сериозно, не съм виждал Уейд Карлайл да си навлича толкова неприятности за мацка. Наистина я харесва.

— Да не го казваш само за да се видим довечера?

— Няма такова нещо. Честно, скъпа. Знаеш, че не бих допуснал приятелката ти да бъде наранена. Уейд иска да оправи нещата. Чувства се зле заради начина, по който се е държал с нея.

Подпирам се на тоалетката и прибирам кичур коса зад ухото си.

— Изчакай да й се обадя и да видя дали ще иска да говори с него. Ако откаже, ще трябва да уважим желанието й. — Дори да означава, че Уейд няма да участва в схемата довечера. Макар че се надявам все пак да ни помогне дори без уговорката за Вал.

Тонът на Рийд става сериозен.

— Постарай се да стане, скъпа. Аз… — последва пауза. — Наистина трябва да те видя.

Предупредителни звънчета звънтят в съзнанието ми, когато затварям. Да не би да къса с мен?

Не, разбира се, че не. Това е лудост.

Но тогава защо бе толкова разстроен? И защо не ме потърси в училище?

Оставям страховете си настрана и звъня на Вал.

 

 

Вал се съгласява. Малко съм изненадана от готовността й да говори с Уейд; предполагам, не съжалява за случилото се през уикенда, макар че сутринта в училище доста мрънкаше.

Сега остава да обработя Стив и не губя време да го сторя. Минавам покрай стаята, която използва за кабинет, нарочно влача крака и се преструвам, че говоря по телефона.

— Не съм готова за това! — казвам на висок глас. — Уф. Затварям ти. До скоро, Вал.

А после въздишам шумно.

Естествено, Стив веднага излиза от кабинета.

— Всичко наред ли е? — пита загрижено.

— Да — смотолевям. — Вал се държи тъпо.

— И защо? — Усмивка заиграва на устните му.

— Иска да… — нарочно спирам. После мрънкам. — Нищо. Забрави. Отивам в кухнята. Жадна съм.

Стив се подхилва и ме следва до долу, а аз се надявах точно на това.

— Можеш да говориш с мен, нали знаеш? Аз съм ти баща, имам мъдрост за раздаване. И то много.

— Сега говориш като Вал — завъртам очи аз. — И тя се опитваше да ми предложи „мъдростта“ си — правя кавички във въздуха.

— Разбирам. За какво?

— Става дума за момчета, ясно? — Отивам до хладилника да си взема шише с вода. — Не ти се слуша за това.

Присвива очи.

— Вече не излизаш с Рийд? — казва го като въпрос, но и двамата знаем, че е по-скоро молба.

— Не. Това приключи. — Стягам челюст. — Благодарение на теб.

— Ела…

— Все тая, Стив. Схванах. Не искаш да се виждам с Рийд. И не го правя. Ти спечели, ясно?

— Не става дума за печелене или губене — въздиша той с досада. — Става дума, че искам да те предпазя — слага длани на гранитния плот. — Това момче може да влезе в затвора, Ела. И никак не е за пренебрегване.

— Както и да е — мънкам пак. После изпъвам рамене и го поглеждам изпитателно. — А да излизам с куотърбека на училището? Сигурно много би ти харесало, нали? — питам с отвращение. — Естествено, че е така, стига да не е Рийд.

— Не разбирам — мига той.

— Уейд Карлайл ме покани на кино довечера — обяснявам мрачно. — За това спорехме с Вал. Според нея трябва да ида, но аз отказах.

Челото на Стив се набръчква. Погледът му става замислен, а после проницателен.

— Отказала си — повтаря.

— Да, отказах му — Удрям бутилката в плота. — Още си падам по Рийд, ако не си разбрал.

Добре премерения блясък в очите му се засилва.

— Понякога най-добрият начин да забравиш някого, е да излезеш с друг.

— Чудесен съвет — свивам рамене. — Много жалко, че няма да го направя. Не се интересувам от Уейд Карлайл.

— Защо не? Той е от добро семейство. Участва в училищния отбор — вирва вежда. — Не го разследват за убийство.

„Той е мъжка курва. Пада си по най-добрата ми приятелка. И е най-добрият приятел на Рийд.“

Има милион причини да не изляза с Уейд, но заради Стив се правя, че го обмислям.

— Предполагам. Но аз почти не го познавам.

— Не е ли това целта на срещата? — контрира ме той. — Да опознаеш някого? — Събира длани и преплита пръсти. — Мисля, че трябва да идеш.

— Откога? — предизвиквам го. — Нали не искаше да си имам гадже, помниш ли?

— Не, не искам да излизаш с Рийд — поправя ме Стив. — Виж, Ела, обожавам момчетата на Роял, аз съм им кръстник, за бога, но откакто майка им почина, не са наред. Сякаш нямат глави на раменете си и смятам, че не ти влияят добре.

Взирам се предизвикателно в него.

— Според мен не ти трябва сериозна връзка на тези години. Предпочитам да се огледаш, преди да се вречеш във вечна любов на Рийд Роял — изрича сухо.

Мълча.

— Уейд Карлайл… Спомена, че иска да те заведе на кино?

Кимвам плахо.

— Довечера?

Отново кимвам.

Стив също кимва.

— Стига да се върнеш до единайсет, добре.

О, значи сега е единайсет. Как така вечерният час беше десет, когато бях с Рийд. Съм с Рийд. Още сме заедно, за бога. Просто Стив не знае.

— Не знам — правя се, че се чудя.

— Помисли си — насърчава ме той и се запътва към вратата. — Ако решиш да отидеш, просто ми кажи.

Изчаквам да излезе от кухнята и чак тогава се ухилвам. Едва се сдържам да не изтанцувам танца на радостта. Обаче изваждам телефона от джоба си и пиша на Рийд:

Стана. Кажи на У. да бъде в 7.

Глава 25
Ела

Точно в седем от рецепцията ни звънят в апартамента на хотела да ни уведомят, че Уейд Карлайл е долу.

— Пуснете го да се качи — обявява Стив по телефона и оглежда тоалета, който съм избрала за „срещата“.

Спрях се на по-прилично облекло — тесни джинси и широк сив пуловер, черни ботуши без токчета. Косата ми е спусната и прихваната назад с две зелени шноли, за да не влиза в лицето ми. Много съм сладка.

— Изглеждаш добре — одобрява Стив.

— Благодаря — правя се на притеснена и си играя с края на пуловера. — Не съм сигурна за срещата.

— Ще се забавляваш — казва уверено. — Ще ти се отрази добре.

На вратата се чука и двамата се запътваме натам. Стив стига пръв, отваря. Там е Уейд с учтива усмивка на красивото си лице.

— Здравей — обръща се към баща ми. — Аз съм Уейд. Тук съм да взема Ела.

— Стив о’Халоран.

Двамата стискат ръце и забелязвам, че Стив е впечатлен от изрядния външен вид и мъжката му красота. Няколко минути си говорят за плейофите, после с Уейд потегляме, а Стив ми показва недотам дискретно вдигнати палци.

Щом влизаме в асансьора, завъртам очи.

— Толкова се старае да се държи като баща — въздишам.

— Той е баща — подсмихва се Уейд.

Докато се спускаме към лобито, се старая да стоя поне на метър от Уейд. По някаква тъпа причина се паникьосвам, че Стив може да има достъп до камерите в асансьора, та внимавам да не направя или изръся нещо странно.

Но когато сме в безопасност в мерцедеса на Уейд, мятам ръце около него.

— Толкова ти благодаря, че правиш това.

— Няма проблем — отвръща той. Усмивката му леко потрепва. — Говори ли с Вал?

Кимвам.

— Да, каза да й се обадиш, след като ме оставиш.

— Така ли? — лицето му грейва с надежда.

— Да — пресягам се и го потупвам по ръката. — Не прецаквай нещата, Карлайл. Вал е от добрите.

— Знам — въздиша той раздразнено. — Имам предвид, че преди да ти стане приятелка, съм я възприемал като бедната братовчедка на Джордан, разбираш ме.

— О, Боже — зяпвам. — Това е ужасно!

— Но е вярно. — Включва двигателя и потегляме. — Тя не беше на радара ми, преди да се преместиш в града и да се забиеш с Рийд. А после тя започна да сяда с нас на обяд и… — свива рамене. — Много е готина. И секси.

— Наистина ли я харесваш, или за теб е само игра?

— Харесвам я — уверява ме той — Наистина.

— Добре. Тогава повтарям — не прецаквай това.

После пътуването минава бързо. Уейд паркира на алеята у Роял, а аз вече съм топка от нерви. Излитам от мерцедеса още преди да е спрял и Уейд избухва в смях.

— Не съм виждал мацка, толкова нетърпелива да я огрее — казва и ме съпровожда по стълбите на двореца на Роял.

— Нямам търпение да видя приятеля си — отвръщам стеснително. — Няма нищо общо с огряването.

— Аха. Не спирай да си го повтаряш.

Входната врата се отваря широко точно когато стигаме до нея и внезапно се озовавам в ръцете на Рийд; заравя лице в шията ми.

Бързо се отдръпвам и притеснено надзъртам в салона.

— Калъм вкъщи ли е?

— Обади се да каже, че ще работи до късно — отвръща Рийд и пак ме притегля към себе си.

Устните ни се сливат, а целувката ни е толкова гореща, че може да затопли салона. Зад нас Уейд стене жално.

— Хора! Престанете! Не мога да повярвам, че аз го казвам, но си вземете стая.

Прихвам върху устните на Рийд и се обръщам към Уейд.

— Мислех, че си падаш по публичните прояви — закачам се.

— Тъй като никой от вас не ми позволява да се присъединя към играта, не ми е забавно — цупи се той.

— Благодаря, че ми помогна. — С една ръка все така около кръста ми, Рийд се пресяга със свободната, за да плесне дланта на Уейд.

— Всичко е наред. Ще се върна след няколко часа. Стига ли ви?

Не, но ще трябва да се примирим.

— Идеално — отвръщам. — Сега иди и се обади на Вал.

Уейд отдава чест приповдигнато и бързо излиза. Рийд заключва вратата и ме вдига на ръце.

— Къде отиваме? — питам и го прегръщам през врата.

— Реших, че може да гледаме филм с Истън. — Взима стъпалата по две наведнъж.

— Сериозно ли? — Гемиите ми потъват. Бях сигурна, че се виждаме, за да си прекараме приятно.

— Ами не — отвръща със смях. — Шегувах се.

Стигаме до площадката, но Рийд не спира пред стаята ми, а ме завлича в неговата. Там ме оставя. Чакам да ме докосне, да свали блузата ми, да свали тениската си, но нищо такова не се случва.

— Нещо не е наред ли? — оглеждам се неловко.

— Исках да поговоря с теб за случая. И… за други неща — признава. Преплита пръсти зад тила си и ме поглежда нещастно.

— Значи няма да се забавляваме? — питам, разочарована. Не че трябва непременно да правя секс с него, но когато съм в обятията му, лошото в живота ни не съществува. Оставаме само ние.

— Още не. — Опитва да се усмихне, но без особен резултат. Вероятно знае, че престорени усмивки не ми минават. — Седни.

В стаята на Рийд няма много мебели — легло колкото лодка, гардероб, малко канапе пред огромния телевизор. Пльосвам дупе на леглото, мечтаейки да се заровя под завивките, докато всичко това отмине.

— Пристигнаха резултатите от теста за бащинство на бебето на Брук — започва той.

Сърцето ми спира. О, не. Мрачният му поглед ми подсказва, че новините не са добри, и просто ми прилошава. Няма начин бебето да е негово…

— Детето е на баща ми — довършва.

— Какво? Наистина ли? — Връхлита ме спокойствие и в същото време страх.

Кимва.

— Явно вазектомията не е била успешна.

— Това възможно ли е?

— В редки случаи, да — пъхва ръце в джобовете си. — Както и да е, баща ми го понесе тежко. Не искаше да е с Брук, но щеше да й помага за детето. Мисля, че скърби за бебето, след като знае, че е негово.

— Толкова ми е жал за него. — Слагам ръка на сърцето си. — Горкият човек.

— И на мен. Тъжното е, че няма значение кой е бащата, защото Брук заплашваше мен и пак аз съм единственият с мотив. И единственият, заснет как влиза в пентхауса онази вечер.

Прехапвам устни.

— Кога дойде резултатът?

— Вчера.

— И си мълча досега? — свъсвам вежди.

— Изчаквах баща си. Още не е казал на Ийст и близнаците. Обясних ти, някак не е на себе си. Но трябваше да ти кажа. Обещах ти да не пазя повече тайни, помниш ли?

Буца застава на гърлото ми.

— Цял ден ме отбягваше в училище — обвинявам го аз.

— Да — въздъхва той. — Знам. Съжалявам. Просто се чудех как да ти съобщя за… другото.

— Кое друго? — Подозрение пълзи по гърба ми.

— Процесът е насрочен за май — съобщава той.

— Това е след шест месеца! — Ставам на крака.

— Гриър ми разясни, че по конституция имам право на бърз процес — усмихва се безрадостно.

— Кажи ми, че момчетата на Калъм са намерили нещо. Намериха мен, за бога. — Стомахът ми се свива.

— Нищо. — В изражението на Рийд няма надежда. — Върнаха се с празни ръце. — Прави пауза. — Според Гриър може и да загубя.

Вече мразя изреченията, започващи с „Гриър“.

— И сега какво? — Горещи сълзи напират в очите ми, затова съм приковала поглед в килима. Не искам да прибавя собствените си терзания към мъката, която долавям в гласа му.

— Иска да пледирам виновен.

Не сдържам болезнения си стон.

— Не.

— Присъдата е двайсет години, но държавният обвинител ще препоръча десет. Но понеже затворите са пренаселени, Гриър смята, че може да изляза и след пет. Мисля, че трябва да…

Втурвам се към него и слагам ръка на устата му. Не искам да го изрича. Ако каже, че ще приеме споразумението, че ще ме остави, няма да успея да го разубедя. Затова притеглям главата му, допирам устни до неговите, запушвайки устата му по единствения начин, който знам.

Разтваря устни и тутакси го атакувам — с език, с ръце, с всичко.

— Ела, спри — изстенва до устните ми. Ала единствената слабост на Рийд, ако въобще има, съм аз и безпощадно се възползвам от нея.

Ръцете ми са на панталона му. Заставам на колене и поемам члена му с уста. Взирам се в него, предизвиквайки го да ме спре.

Не го прави. Тласка навътре, стене, вдига ме и ме мята на леглото.

Открива ме желаеща и нуждаеща се от него.

— Това ли искаш? — ръмжи.

— Да — отвръщам свирепо, обвивам крака около кръста му. — Покажи ми колко ме обичаш.

Сласт пламва в очите му. Може да е искал да говорим, но сега всичко е забравено.

Когато миг по-късно влиза в мен, очаквам удоволствието да измести тъгата, но болката не изчезва. Изпълнила е сърцето ми и дори успокояващата тежест на силното му тяло върху мен не може да я прогони.

Прави любов с мен по свиреп, безумен начин, сякаш за последен път сме заедно. Буквално ме е приковал. Изпълва ме дълбоко и ме оставя без дъх. Но и аз се държа дивашки. Забивам нокти в раменете му, краката ми са около хълбоците му. Малка част от мозъка ми, тази, която в момента е на власт, вярва, че ако го обичам достатъчно много и дълго, ще го задържа завинаги.

И когато ме пронизва светкавица и блаженството най-сетне надделява над болката, забравям яда си и оставям приятното чувство да ме разтърси.

Когато се приземявам от небесата, потна, но не и заситена, протягам ръце към него; искам да остана в тези емоционални висини, където съществуваме само аз и Рийд. Но за разлика от онази нощ, той се отдръпва.

— Ела — заговаря нежно и плъзва ръка по блузата ми, която така и не си направихме труда да свалим. — Нищо няма да решим, като правим секс.

— Извинявай, че искам да съм близо до теб — сопвам се, жегната от думите му.

— Ела…

Сядам, с ясното съзнание, че съм гола от кръста надолу. Пресягам се под леглото, грабвам джинсите си и ги обувам.

— Все пак, като толкова нямаш търпение да те тикнат в затвора за двайсет години, не може ли да си получа секса, дето ми се полага сега? После ще ме топлят само спомените.

— Ще ме чакаш? — Рийд прехапва устна.

— Естествено — гледам го тъпо. — Че какво друго да правя?

Тогава ми светва. Не е обмислил изцяло нещата. Не е преценил последиците от пледирането виновен. Окуражена, решавам да го притисна.

— Точно така. Ще бъдем разделени двайсет години.

— Пет — поправя ме разсеяно.

— Пет, ако сме късметлии. Пет, ако затворническата система, или който там е начело, прецени, че заслужаваш да те пуснат. Спомена, че присъдата е двайсет години. Ще съм почти на четиридесет, когато излезеш.

Рийд е първият човек, когото наистина обичам, освен майка ми. Преди да се запозная с него, в плановете ми за бъдещето не присъстваше мъж. От опита ми с гаджетата на мама реших, че сама ще ми е по-добре. А сега не мога да си представя бъдеще без Рийд. Ала пътят пред нас е потискащ, а смазващата самота, с която живеех след смъртта на майка ми, витае над мен.

Ако загубя и Рийд, не знам как ще го понеса.

Борейки се с пристъпа на паника, коленича на леглото до него.

— Да тръгваме. Веднага. Ще вземем раницата ми и ще се махнем оттук.

— Не мога — очите му се изпълват с разочарование. — Обичам те, Ела, но вече ти обясних — бягството няма да заличи това. Ще стане още по-зле, ако изчезна. Никога повече няма да видим семейството ми. Непрекъснато ще се тревожим, че може да ни хванат. Обичам те — повтаря, — но не можем да избягаме.

Глава 26
Рийд

Когато на другия ден се прибирам от училище, намирам Халстън Гриър във всекидневната в предната част на къщата. Срещата с Ела снощи бе толкова напрегната дори след секса и сега знам защо.

Независимо какво правим, сянката от делото ще тегне над нас, докато цялата тази простотия се оправи.

— Още свидетелски показания? — Въпросът ми звучи по-заядлив, отколкото ми се искаше.

Гриър и баща ми си разменят тягостни погледи. После татко става, сграбчва ме за рамото и ме дръпва, сякаш да ме прегърне, но спира.

— Каквото и да решиш, имаш подкрепата ми — обещава ми с дрезгав глас и излиза.

Гриър безмълвно сочи дивана. Изчаква да седна, а после вади едно от онези напечатани показания от куфарчето в краката му.

Ако до края на живота си не видя повече напечатан лист, ще умра щастлив.

Адвокатът ми подава документа.

— Няма ли ти да го прочетеш? — Очите ми пробягват през заглавието, което гласи, че това са показанията на Руби Майърс. — Никога не съм го чувал. Нечия майка ли е? — Блъскам си главата да се сетя за някого с такава фамилия. — Има един Майърс, осмокласник. Май играе лакрос…

— Просто чети.

Настанявам се и започвам да чета.

Аз, Руби Майърс, съзнавайки, че мога да бъда подведена под отговорност за лъжесвидетелстване, декларирам, че доколкото ми е известно, следната информация е достоверна и точна.

1. На навършени осемнадесет години съм и в състояние да свидетелствам по своя воля.

2. Живея на улица 8-ма, 1501, апартамент 5Б, Бейвю, Северна Каролина.

3. Бях повикана да сервирам кетъринг на частно събитие на улица „Лейкфронт“ 12 в Бейвю, Северна Каролина. Закара ме приятелка, защото колата ми не беше в изправност. Казаха ми, че има проблем с алтернатора.

Това е моят адрес. Връщам се към последния път, когато вкъщи имахме сервитьори. Трябва да е било, когато Брук и Дейна бяха дошли на вечеря. Но не се сещам нищо, дето да си струва да бъде докладвано. Ийст и Ела завариха Гидиън и Дейна да се чукат в тоалетната. За това ли става дума? И ако е така, какво общо има с моя случай?

Отварям уста да попитам, но следващият ред приковава вниманието ми.

4. След вечеря, към 21:05, използвах тоалетната на горния етаж. Стана ми любопитно за къщата, тъй като беше много красива, и се чудех как ли изглежда останалата част. Вечерята бе приключила, затова се промъкнах горе, макар че не биваше. Чух двама души да говорят в една от спалните и надникнах. Беше второто най-голямо момче, Рийд, и русата дама, която сега е мъртва.

Няма нужда да чета повече. Оставям двата листа с писмени показания и казвам спокойно:

— Това е лъжа. Онази нощ въобще не съм бил на горния етаж с Брук. Единственият път, когато е била в стаята ми през последните шест месеца, е в нощта, когато Ела избяга.

Адвокатът само помръдва рамене по онзи свой влудяващ, безполезен начин.

— Руби Майърс е мила дама, която работи на две места, за да издържа децата си. Съпругът й я е напуснал преди около пет години. Всичките й съседи споделят, че на света няма по-добра самотна майка от Руби Майърс.

— Жена с ценности и морал? — подмятам подигравателно, повтаряйки обвиненията, които Джордан Карингтън използва в показанията си. Понечвам да му върна документа, но Гриър не го взима.

— Продължавай да четеш.

Недоволно минавам през останалите параграфи.

5. Русата дама, Брук, каза на момчето, че й липсва. Според мен това означаваше, че в някакъв момент вече са били заедно. Той я попита какво, по дяволите, прави в стаята му и й нареди да излезе. Тя се нацупи малко и отвърна, че преди не се е оплаквал.

— Нацупи се малко? Кой пише такива глупости?

— Насърчаваме свидетелите сами да пишат свидетелските си показания. Звучат по-автентично.

Ако Гриър не трябваше да ме спасява, вероятно щях да му счупя челюстта.

6. Брук заяви, че е бременна и че Рийд е таткото. Той отвърна, че бебето не е негово, и й пожела късмет в живота. Тя обясни, че не й трябва късмет, защото има него. Той все й повтаряше да се махне, защото момичето му си идва.

— Какво е наказанието за лъжесвидетелство? — настоявам. — Защото нищо подобно не се е случило. Горе-долу по това време имахме вечеря с Брук и Дейна, но не съм говорил със сервитьори.

Гриър пак свива рамене.

Продължавам да чета.

7. Дамата искаше Рийд да й помогне да си уреди брак с баща му, но той отказа и й заяви, че ще стане част от семейството му само през трупа му.

8. Чух шум и се уплаших да не ме хванат, затова избягах надолу и се включих в прибирането на всички чинии и кетъринг пособия. После се качих в минивана. Приятелката ми ме остави вкъщи.

— Пълни глупости. — Мятам лъжите на масичката и потривам лице. — Дори не познавам Майерс. А разговорът, който описва, се състоя в нощта, когато Ела избяга. Нямаше никой друг. Не знам откъде знае това.

— Значи се е случило?

— Никога не съм казвал, че тя ще стане част от това семейство само — грабвам листовете и цитирам точните лъжливи думи — „само през трупа му“

— Тогава откъде знае?

— Не знам. — Опитвам се да преглътна, но гърлото ми е толкова сухо, че чак ме боли. — Сигурно познава Брук отнякъде. Не може ли да проследиш телефона й и да видиш дали е имала контакт с Брук? — Знам, че се целя във въздуха, но усещам как стените около мен се приближават.

— Имайки това предвид… — избутва документа към мен така, че почти пада от масичката. — Приеми сделката, Рийд. Ще излезеш до двайсет и третия ти рожден ден — опитва се да се усмихне. — Погледни го като друг вид обучение след средното образование. Можеш да караш курсове към някой колеж, докато си вътре, дори диплома ще вземеш. Ще направим всичко възможно да облекчим живота ти.

— Не можеш да ме спасиш от едно лъжливо обвинение — сопвам се аз. — Как изобщо да ти имам доверие за каквото и да било?

Той се пресяга и грабва куфарчето. На лицето му е изписано разочарование.

— Давам ти възможно най-добрите правни съвети. Някой по-безскрупулен адвокат би завел това до съда, та баща ти да плати още куп пари. Препоръчвам ти да приемеш споразумението, защото защитата ти не е добра.

— Казвам ти истината. Никога не съм те лъгал — стягам челюсти, тъй като не мога да стегна юмруци.

— Понякога невинни хора изчезват за дълго време — гледа ме печално над тъпите си очила. — Вярвам ти и смятам, че може би прокурорът също ти вярва и затова успях да издействам тази сделка. Непредумишленото убийство може да ти донесе двайсетгодишна присъда. Десет години е много щедро. Това е най-добрата оферта.

— Баща ми знае ли? — кимвам към показанията на Руби Майерс.

— Да. — Той намества куфарчето в ръката си. — Дадох му го да го прочете, преди да дойдеш.

— Трябва да си помисля — изричам сподавено.

— Предложението на Делакорт вече не важи. Има твърде много доказателства — добавя Гриър, сякаш бих приел Делакорт като вариант. Знае, че няма да допусна Даниел да се върне и да тормози Ела.

Земята се движи под краката ми. На осемнайсет съм и някога безграничният ми свят сега е сведен до избора между пет години в затвора или да хвърля заровете и да остарея в малка циментова килия.

— Ако… — Гърлото ме дращи и усещам позорни, топли сълзи да напират в ъгълчетата на очите ми. Едва изричам: — Ако приема сделката, кога започва излежаването на присъдата?

Раменете на Гриър се отпускат от облекчение.

— Препоръчах на прокурора и той, изглежда, е склонен да приеме присъдата ти да влезе в сила след първи януари. Ще можеш да довършиш семестъра и да прекараш празниците със семейството си. — Премества се напред и гласът му става малко по-жив. — Мисля, че мога да ти издействам затвор с по-лек режим. Там обикновено са наркодилърите, финансовите измамници, сексуалните престъпници. Много кротка тайфа — усмихва се той, сякаш трябва да го възнаградя за този дар.

— Нямам търпение — отвръщам. Подавам ръка, припомняйки си обноските, на които майка ми ме е научила. — Благодаря ти.

— Няма защо. — Здрависваме се и се обръща да си върви, но спира на вратата. — Знам, че първият ти инстинкт е да се бориш. Това е достойно качество. Но в случая наистина е добре да се предадеш.

ДЕСЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО БАЩА МИ МЕ НАМИРА НА СЪЩОТО МЯСТО, ЗАКОВАН ЗА ПОДА. Започвам да осъзнавам тежестта на положението.

— Рийд? — продумва тихо.

Вдигам изтерзан поглед към него. С баща ми сме приблизително еднакви на ръст. Аз съм малко по-едър, защото вдигам тежести. Но помня като дете как ме носеше на рамене и си мислех, че винаги ще ме пази.

— Според теб какво да правя?

— Не искам да отидеш в затвора, но работата не е толкова проста. Не е все едно да отидеш до Вегас, да сложиш няколко милиона на масата и да хвърлиш заровете. Да отидеш на съд, е все едно да играеш комар, но залогът е животът ти. — Изглежда състарен, уморен и победен; така се чувствам и аз.

— Не съм го направил. — За първи път е важно за мен да му го кажа и да ми повярва.

— Знам. Знам, че никога не би я наранил — извива устни той. — Независимо колко го е заслужавала.

— Да — пъхвам ръце в джобовете си. — Искам да говоря с Ела. Мислиш ли, че Стив ще е против? — Ако ми е останало малко време, искам да бъда с хората, на които държа най-много.

— Ще го уредя. — Бръква в сакото си, за да извади телефона. — Искаш ли да говориш с братята си? Не е задължително. Поне докато направиш своя избор.

— Заслужават да знаят. Но предпочитам да преживея това само веднъж, тъй че ще изчакам Ела да дойде.

Излизаме в коридора, кракът ми е още на първото стъпало, когато ме осенява мисъл.

— Ще кажеш ли на Стив за цялата тази каша? — махвам с ръка към всекидневната, където Гриър току-що пусна бомба над живота ми.

Татко поклаща глава.

— Това е нещо много лично — отвръща и едва-едва се усмихва. — Именно затова Ела трябва да бъде тук.

— Така е. — Взимам стъпалата по две наведнъж и когато стигам горе, пращам съобщение на Ела.

Татко ще уреди да дойдеш.

Така ли?:) Чувствам се, сякаш съм под домашен арест. Не се оплаквам, но Стив бе споменал, че този апартамент е много малък. Мислех, че не е наред, но след три седмици тук ми се вижда като бисквитена кутия.

Чудя се колко ли са големи затворническите килии.

Отвръщам й:

Разбирам те.

Умът ми препуска, като си помисля за сделката. Ако приема, ще ме натикат в циментова килия и ще ме държат там пет години. Почти две хиляди дни. Ще се справя ли? Ще го преживея ли?

Сърцето ми бие толкова силно, та се чудя дали няма да получа инфаркт.

Пришпорвам пръстите си отново на телефона.

Кога ще ви пуснат в пентхауса?

Скоро, надявам се. Г. иска да търся нещата, с които го изнудва. Да го направя ли?

Да. Ако не бие на очи.

Мамка му, искам да освободя семейството си от хватката на Дейна и Брук. Първата стъпка е да се отърва от обвинението в убийство. Мога да се боря, но какъв е смисълът? Гриър казва, че случаят е безнадежден.

Не искам да въвличам семейството ми в процес. Не искам купища свидетели да говорят за проблемите на Истън с комара, пиенето и наркотиците, за личния живот на близнаците, изопачени истории за Гидиън и Дейна, за мен, Брук и татко. А също и за миналото на Ела. Няма нужда пак да я влачат през калта.

Семейството ми вече е преживяло достатъчно. Ако отида на съд, обвинението ще изрови и подробностите около смъртта на мама. Всичко, което толкова се старахме да остане помежду ни, ще бъде извадено на показ.

Мога да го предотвратя. Цената на скриването на тайните с парче от свободата ми. И то не голямо. Пет години. Пет годни, ако имам късмет. Ще го преживея. Това е само част от живота ми. Нищо в сравнение с травмата, която процесът би нанесъл на семейството ми.

Нищо.

Да, взех решение. Това е правилният избор.

Трябва само да убедя Ела и братята си.

 

 

Ела се появява час по-късно. Когато прекрачва входната врата, тутакси ми става по-леко на сърцето. Нямам време да се подготвя, преди да се хвърли в ръцете ми. Дарява ме с дълга, възбуждаща целувка и се изнизва от ръцете ми.

— Боже, като леден блок си — ощипва голата ми ръка. — Облечи се.

— Мислех, че ти харесвам гол — контрирам я с пресилена радост в гласа. — Веднъж май спомена, че е престъпление да нося тениски.

Бърчи нос, но не отрича.

— Как ли е успял Калъм да убеди Стив? Той на мига ми разреши да дойда, и то без патърдия. Да не би вече да се предава?

Усмихва се широко, явно мисли, че ще й съобщя добри новини. Не искам да й разказвам, но нямам избор. Това е и нейното бъдеще.

— Хайде — хващам я за ръка и я повличам към стъпалата. — Да отидем в стаята ти.

Крача към спалните на братята ми. Чукам по вратите им и крещя:

— Ела е тук.

Те моментално подават глави.

— Сестричке!

Пристъп на ревност свива стомаха ми, като гледам как Истън гушва Ела, последван от Сойер и Себ. Но това, че са близки, е хубаво. Особено за Ийст.

Обръщам се и поемам към стаята на Ела; старая се да потисна негативните чувства. Ще се нуждаят един от друг, когато ме няма. Не мога да им се сърдя.

Сам изпаднах в това положение, когато реших да спя с Брук. Правя разбор на собствените си действия. Играта „Ами ако“ ще ме побърка в затвора. Ами ако бях отишъл със семейството си на вечерята във Вашингтон? Ами ако не бях отговорил на обаждането на Брук? Ами ако не бях отишъл там, мислейки си, че мога да преговарям с нея?

Собствената ми шибана гордост ме докара дотук.

Изчаквам всички да влязат, преди да започна.

— Исках да ви уведомя за развитието по случая.

Братята ми наострят уши, знам, че умират да научат повече подробности. Ела обаче… ми се мръщи.

— Това да не е за…? — млъква и поглежда братята ми, а после мен. Явно се пита дали съм им казал за споразумението, или не.

— Да — кимвам. — И има още нещо.

Бавно ги въвеждам в показанията, които толкова пъти съм чел, та ги знам наизуст. Съобщавам им само най-важните точки, не споменавам нищо, свързано с Истън и за гаджето на близнаците; наблягам на гадостите, които полицията е събрала срещу мен и завършвам с показанията на Руби Майърс.

Ела става все по-бледа и по-бледа.

— Това е огромен куп глупости — заявява Ийст, щом приключвам.

— Ако Брук бе още жива, самата аз щях да я убия — изрича Ела злокобно.

— Не говори така — казвам.

— Трябва и ние да дадем показания — предлага тя.

— Да — съгласява се Истън. — Защото тая тъпотия със сервитьорката никога не се е случвала.

Себ и Сойер се включват в хора и също се кълнат, че ще свидетелстват. Давам си сметка, че трябва да прекратя това адвокатстване, преди да е излязло от контрол.

— Ще приема сделка и ще пледирам виновен — обявявам.

— Какво, по дяволите! — зяпва Истън.

Той и близнаците ме гледат, сякаш съм откачил, а аз не мога да сваля поглед от Ела, на чието лице е изписан страх.

— Не можеш — протестира тя. — Ами предложението на Делакорт?

— Какво е то? — надига се Истън.

Ела започва да говори, преди да успея да я спра.

— Съдия Делакорт предложи да „загуби“ доказателство, ако Даниел се върне от военния затвор за юноши и ако приема да кажа, че съм излъгала за дрогата. — Тя скръства ръце. — Предлагам да го направим.

— Да — съгласява се Себ. Сойер кима въодушевено.

— Няма да стане. Никога — взирам се злобно в братята си и те свеждат очи.

Ела вдига ръце във въздуха, имитирайки везните на справедливостта.

— Ти да отидеш в затвора за двайсет и пет години или аз да търпя Даниел. — Лявата й ръка се спуска, а очите й пламтят от гняв. — Приемаме сделката на Делакорт.

— Дори да имаше някакъв шанс да се съглася, а то няма, вече има твърде много доказателства. Сделката с Делакорт отпада — процеждам през зъби. — Нямат на кого другиго да го припишат. Според Гриър разполагат с всичко необходимо за мен, за да ме обвинят в престъпление.

— Няма да пледираш виновен, Рийд — тонът й е по-твърд от стомана.

Преглъщам мъчително. Посрещам погледа й и отвръщам:

— Ще го направя.

Глава 27
Ела

Изпитвам толкова много чувства в момента. Мразя Рийд, защото смята, че бих се примирила с глупавата му сделка, но го обичам, защото се старае да изчисти цялата тази каша. Знам, че заради това не се бори. Решил е, че трябва да предотврати хвърлянето на петно върху репутацията на семейството си.

Разбирам го, но го мразя.

— За протокола, не съм съгласен с този план — оповестява Истън.

— И аз — съгласяват се близнаците в един глас.

— Ясно — Рийд кимва към тях. — Но ще стане, независимо дали ви харесва, или не.

Горчивина стяга гърлото ми. Е, предполагам, това е повелята на Роял. И майната му на мнението на другите, нали?

Леко се почуква по касата на вратата и всички завъртаме глави.

— Всичко наред ли е? — пита Калъм, тонът му е необичайно мил.

Никой не продумва.

— Да, Рийд ви е съобщил за споразумението? — въздиша.

— И ти си съгласен? — Истън се мръщи на баща си.

— Не, но това е решение на брат ви. Ще го подкрепя, каквото и да избере. — Строгият му поглед подсказва, че и ние трябва да сторим същото.

— Може ли за момент да остана насаме с Рийд? — питам.

Отначало никой не помръдва, но после забелязват изражението на лицето ми и бързо се задействат.

— Хайде, момчета, да слезем в кухнята и да си намерим нещо за вечеря — Калъм подканва синовете си. Преди да излезе от стаята, поглежда към мен. — О, и Ела, разбрах се със Стив да останеш тук през нощта. Изпратих Дюранд до хотела да вземе униформата ти.

— И Стив е съгласен? — Изненадана съм.

— Не му оставих голям избор. — С тревожна усмивка Калъм излиза от стаята и затваря вратата след себе си.

Щом оставаме само двамата, вече не мога да сдържа яда си.

— Това е лудост! Не си я убил! Защо въобще би ти хрумнало да излъжеш, че си го направил?

Сяда бавно до мен.

— Това е най-добрият вариант, скъпа. Пет години в затвора не е краят на света. А другият вариант? Да отида в затвор до живот? Това е краят на света. Не мога да поема този риск.

— Но ти си невинен. Можеш да отидеш на съд и да…

— Загубя — довършва безизразно. — Ще загубя.

— Не знаеш това.

— Показанията на Руби Майърс са твърде уличаващи. Ще каже на съдебните заседатели, че съм заплашил да убия Брук. — Доста е изнервен. — Не знам защо тази жена дава невярна информация за мен, но показанията й ще ме тикнат зад решетките.

— Тогава да докажем, че лъже — предлагам отчаяно.

— Как? — гласът му е нисък и сломен. — Дала е клетвена декларация. — Рийд хваща ръката ми и я стиска здраво. — Това ще се случи, Ела. Ще приема споразумението. Знам, че не ти харесва, но наистина се нуждая от подкрепата ти.

„Никога.“

Но успявам само да кажа:

— Не искам да те загубя.

— Няма. Само пет години са. Бързо ще отлетят, ще видиш. — Изведнъж се поколебава и прекарва грубо ръка през тъмната си коса. — Освен…

— Освен какво? — присвивам очи.

— Освен ако не си променила мнението си дали искаш да ме чакаш — довършва тягостно.

— Шегуваш ли се? — облещвам се аз.

— Не бих те винил. — Стяга пръсти около моите. — И не очаквам да го направиш. Ако искаш да се разделим, ще те разбе…

Прекъсвам го с целувка. Гневна, невярваща целувка.

— Няма да скъсам с теб — казвам сърдито. — Така че, изтрий тази мисъл от празната си глава, Рийд Роял.

Не отговаря и отново ме притегля към себе си и устните му запечатват моите. Мускулестото му тяло ме избутва на леглото и в същото време така силно ме целува, че изсмуква въздуха от дробовете ми.

Ръцете му са на панталона ми. Моите дърпат тениската му. Устните му се отделят от моите само да махне тениската си. Пресяга се между краката ми. Плъзвам се върху твърдия му, горещ член.

Потъваме в леглото, тялото му притиска моето. Блузата ми изчезва. Бедро се намества между краката ми, устните му откриват гърдите ми, където щедро отделят внимание на копнеещите връхчета. Леко подръпване със зъби и се извивам, крещейки името му.

— Рийд, моля те.

Прокарва език по-надолу, измества прелестната си тежест, за да ме дари с друга целувка, която ме докарва до лудост от възбуда и се разпадам на хиляди парченца. После застава на колене и взима презерватив от нощното шкафче. Толкова съм замаяна, че дори не се сещам за това, но той не пропуска. Рийд не е разрушител. Винаги е бил пазител, дори сега, когато се бори със собственото си желание за контрол.

Пъхвам ръка между нас и го напътствам между краката си. Широката глава пронизва тялото ми, но този път няма болка. Капчици пот избиват по челото му и тялото му се тресе от усилията да ме остави да определя сама темпото. Бавно, нежно, отчаяно влиза в мен, отново и отново, докато триенето задейства взрив от удоволствие.

После заравя глава в шията ми.

— Обичам те, скъпа. Толкова те обичам.

— И аз те обичам. — Радвам се, че не ме гледа, защото не мога да спра напиращите в очите ми сълзи. Вкопчвам се в него, обвивам го с тяло, сякаш мога да го задържа тук, на безопасно място при мен.

Буди ме още два пъти през нощта, за да ми покаже с устни, ръце и тяло колко много ме обича, колко отчаяно се нуждае от мен, как не може да живее без мен. И аз му отвръщам със същото, а накрая и двамата сме твърде изморени, за да държим очите си отворени.

Не знам дали на този етап някой от нас вярва на думите на другия. Ние сме просто заплетено кълбо от необуздани, безнадеждни чувства и се опитваме да открием покой чрез телата си. Колкото и да се опитваме да забравим, не можем.

Защото Рийд отива в затвора, но сякаш отива на смърт.

 

 

На сутринта Рийд и Истън ме закарват до училище. Упражненията по танци са ми безинтересни, вниманието ми е насочено по-скоро към другата част на салона, където футболистите вдигат тежести. Взирам се в гърба на Рийд и най-накрая Джордан ме скастря.

— Знам, че гаджето ти, престъпникът, е там, но можеш ли за една мизерна секунда да се съсредоточиш и върху танците?

— Защо изобщо съм тук? — сопвам се. — Лейла вече е добре — посочвам дванайсетокласничката, която бинтова глезена си.

— Защото се съгласи да влезеш в отбора, а не да повисиш с нас на мача в друг град през уикенда — стисва устни тя и слага кльощавите си ръце на кръста.

— Не ми пука за отбора ти!

Няколко момичета зад мен ахват и мигом съжалявам, че загубих самообладание. Истината е, че ми пука за отбора. Може и да започна като сделка със Сатаната, но обожавах всяка секунда от представлението на мача. Склонна съм дори да изтърпя Джордан, за да правя това, което обичам най-много.

Но е твърде късно. Очите на Джордан искрят от гняв.

— Тогава се махай — заповядва и сочи към съблекалните. — Официално вече не си в отбора.

— Толкова по-добре. — Лъжата изгаря гърлото ми, когато излизам, но не искам Джордан да види колко съм съкрушена. Затова грабвам шишето с вода и крача през физкултурния салон.

Едва когато влизам в съблекалнята, позволявам на чувствата си да изплуват на повърхността. Сълзи парят в очите ми. Искам да се ударя, задето си го изкарах на Джордан. Не че не го заслужава, но тук става дума за отбора. Всъщност тя не е лош капитан и от това, дето съм видяла, прави само най-доброто за нас. Беше грешка да й крещя. Няма шанс да ме пусне да се върна.

Преди началото на часовете Рийд ме намира пред шкафчето, разпаленият му поглед изучава лицето ми.

— Какво беше това по време на тренировката? Джордан да не ти е направила нещо? — Толкова е загрижен и е готов да ме защити.

— Не, аз съм виновна — признавам и го уверявам с леко ощипване по бицепса. — Избухнах и тя ме изгони от отбора.

— О, скъпа. Съжалявам.

— Все тая — лъжа отново. — Не е кой знае какво. И бездруго беше временно.

Взимам учебниците си и затръшвам вратата на шкафчето.

— Добре тогава. — Плъзва ръка под косата ми и увива пръсти около врата ми. — В такъв случай ще се видим на обяд.

— Хубаво. Ще ти запазя място. Или може да е едно, ще седна в скута ти.

Рийд се навежда и така шеметно ме целува, че забравям препирнята с Джордан, както и всичките си тревоги за бъдещето. Дори името си съм в състояние да забравя.

Когато най-сетне отделя устни от моите, съм разтърсена из основи и погледът ми е замъглен. В този момент осъзнавам, че звъненето в ушите ми всъщност е училищният звънец. Часовете започват.

— Изглеждаш прекрасно — прошепва ми той. — Чух, че брачните посещения са много горещи.

Разнежена допреди малко, се сковавам от недоволство.

— Не говори така.

Става сериозен.

— Съжалявам, но…

— Така и трябва.

— Ако не мога да се шегувам с това, сигурно ще плача, а това не е добре.

Изглежда толкова нещастен, та съжалявам, че му се сопнах. Боже, днес непрекъснато си изпускам нервите.

Но просто… отказвам да приема, че Рийд отива в затвора. Не мога да допусна да се случи.

Не мога.

 

 

Тъй като вече не съм на танци след училище, съм свободна да започна операция „Справедливост“, както я наричам. Взимам и Вал с мен не само защото ми трябва подкрепление, а и защото се надявам, че ако сме заедно в колата, най-сетне ще сподели какво се случва между нея и Уейд. Знам, че са се срещнали да поговорят, но без подробности.

— Е, как мина разговорът с Уейд? — питам, след като потеглям от паркинга.

— Очарователно.

Тонът й не отговаря на думите. Килвам глава и я оглеждам.

— Не мога да разбера, това сарказъм ли е?

— И да, и не — въздиша тя. — Каза нещата, както са, но не знам дали…

— Дали му вярваш? — довършвам.

— Да. Или дали изобщо имам желание да предприема този път с него. Имам предвид пътя към зоната на връзките.

— Защото още не си забравила случилото се с Там?

— Не, мисля, че съм го преживяла. Но не съм сигурна дали съм готова да… изживея Уейд.

И двете пуфтим.

— Да не те ли питам повече? Ще затворя устата си. Но ако искаш да поговорим, тук съм. — Да разсъждавам над неволите на Вал е един вид почивка от собствените ми проблеми.

— Не, не искам да спираш. Просто смятам, че с Уейд не сме на един и същи етап в живота си, та да сме заедно. Той е забавен и така нататък, но си пада само по забавленията. Доникъде няма да стигнем — усмихва се леко, този път гледа към мен, така че виждам неудовлетворението й.

— Според мен Уейд е момче с дълбока същност, но може би се страхува да я покаже? — предлагам.

— Може би. — Май не е убедена.

— С него ли ще ходиш на зимния бал? Рийд спомена, че Уейд те е поканил.

— Не — прави гримаса. — Оставам си у дома. Мразя зимния бал.

— Толкова ли е зле? Всички в „Астор“ се държат така, сякаш е най-хубавото нещо.

— Тук е Югът. Всеки път, когато имаш възможност да се наконтиш и да парадираш с това, е празник.

— Не и за теб?

— Не. Мразя такива неща. Стив ще те пусне ли да идеш с Рийд?

— Съмнявам се. Не съм го питала, но едва ли ще се съгласи. Пък и нямам рокля. Никога не си ми казвала, че ще ми трябва една и за този повод.

Хилим се. Когато с Вал се запознахме, ми обясни, че ми трябва по една рокля за всяко събитие, от сватби до погребения, но нищо не спомена за училищните танци.

— Ще трябва да се заемеш с това — обявява.

— Ами… — Това е въодушевлението, което успявам да извадя. Танците, роклите и купоните не ме интересуват в момента, не и докато намеря доказателство да изкарам Рийд от тази каша. Няма да оставя невинен човек да отиде в затвора. Останалите от семейство Роял може и да са съгласни, но не и аз.

Десет минути по-късно паркирам до бордюра пред ниска сграда в града. Изключвам двигателя и поглеждам Вал.

— Готова?

— Припомни ми защо сме тук?

— Трябва да поговоря с някого.

— И не можеш да му звъннеш?

— Мисля, че няма да отговори на обаждането — признавам и се втренчвам в прозореца.

Всички показания, за които Рийд ни разказа, общо взето, са верни. Но за едно настоява, че не отговаря на истината. Пък и никой от нас не помни да е виждал сервитьорка тогава. Затова това реших да я издиря. Искам да ме излъже в лицето.

— Това място изглежда подозрително — отбелязва Вал, навеждайки се над таблото, за да огледа широката сграда през моя прозорец.

Права е. Сградите са стари и изнемощели. Циментовият тротоар е напукан и деформиран. Трева се ниже по телената мрежа, която отделя паркинга от блоковете. Но съм живяла на места в още по-лошо състояние.

— Дали да почукам на вратата, или просто да изчакам да излезе? — питам.

— Знаеш ли как изглежда?

— Да, веднъж бе сервитьорка в къщата от екипа на кетъринга. Ще я позная, ако я видя.

— Тогава да изчакаме. Щом не би ти вдигнала, не виждам как ще ти отвори.

— Права си — почуквам нетърпеливо по волана.

— Понякога мислиш ли, че Рийд може да го е направил? — изрича Вал след няколко минути мълчание.

— Да, минава ми тази мисъл. — През цялото време.

— И?

— Не ми пука. — После решавам, че трябва да поясня и изоставям за секунда наблюдението. — Не вярвам да го е направил, но ако е станал инцидент, в който са се скарали и тя е паднала и си е ударила главата, тогава не виждам защо Рийд трябва да бъде наказан. Може това да ме прави ужасен човек, но аз съм от отбор „Рийд“.

Вал се усмихва и слага ръка върху моята.

— За протокола, и аз съм от отбор „Рийд“.

— Благодаря ти — стисвам ръката й и се обръщам отново към прозореца — точно навреме, за да видя как вратата на апартамент „5Б“ се отваря широко. — Ето я!

Спускам се от колата и едва не се прекатурвам на цимента в бързината.

— Госпожо Майърс — подвиквам.

Дребната, тъмнокоса жена спира тъкмо в ограждението.

— Да?

— Аз съм Ела Харпър.

За радост, по изражението й не личи да ме е познала. Изпъвам сакото си, онова, дето съсипах, като откъснах емблемата на „Астор Парк“, с надеждата да заприличам на журналист.

— Аз съм репортерка от „Новините на Бейвю“. Имате ли минута?

Лицето й тутакси става стоманено.

— Не, заета съм.

Обръща се, но извиквам строго името й.

— Роби Майърс, искам да ви задам няколко въпроса, свързани със свидетелското ви показание по случая с убийството на Дейвидсън.

Виждам само едната страна на лицето й, но е бледа и уплашена. Подозрение пълзи през мен.

— Н-нямам какво да кажа — заеква, после свежда глава и забързва към автомобил, паркиран през три места от нас.

Остава ми само да гледам как се качва в него и отпрашва.

— Видя ли това? — пита Вал.

Обръщам се и усещам, че ме държи за лакътя.

— Какво? Че не струвам като следовател? — Ще ми се да тропна с крак като разглезено дете. — Не можах дори един отговор да изкопча от нея.

— Не. Видя ли какво караше?

— Боже. Рийд ми се кара, задето не различавам камион от кола. С джип ли беше?

— Това е „Линкълн Навигатор“ и върви по шейсет бона. Този още е лъскав — като от шоурум. Чисто нов е. Спомена, че е била сервитьорка от кетъринга? Според теб как така изведнъж се е сдобила с куп пари?

— Смяташ, че може някой да й е платил да излъже за Рийд?

— Може би.

За секунда обмислям това, после въздъхвам.

— Има само един човек, който би спечелил, ако лепне всичко на Рийд.

— Кой?

С Вал се споглеждаме.

— Мащехата ми.

Глава 28
Ела

Оставям вал у тях и моментално подкарвам към хотела. Втурвам се вътре и след две секунди откривам Дейна. Излежава се на дивана, погледът й е безжизнен, косата й е леко чорлава.

— Къде е Стив? — питам и се оглеждам. Ако ще се разправям с Дейна за вероятността да е подкупила Руби Майърс, не искам публика. Стив само ще я измъчва и накрая тя ще млъкне.

Дейна вдига рамо, презрамката на лежерната й нощница се плъзва до средата на ръката й.

— Кой знае? Сигурно си плаща на някоя шестнайсетгодишна проститутка на пристана. Харесва ги млади, нали разбираш. Изненадана съм, че още не се е промъкнал в твоето легло.

Отвращение изпълва гърлото ми.

— Правиш ли нещо, освен по цял ден да седиш на задника си?

— Всъщност, да. Пазарувам. Ходя във фитнеса. Понякога чукам доведения ти брат Гидиън — засмива се тя; пийнала е.

Заставам над дивана със скръстени ръце, но малко се двоумя. Възнамерявах да дойда и направо да я питам за Майърс, но не знам как да започна. Как би могла да подкупи Майърс? С пари в брой, нали? Чудя се дали Стив би ми позволил да прегледам банковите извлечения от сметката им. Или тя просто разнася със себе си купища пари.

Вместо веднага да й се нахвърля, решавам да подходя различно. Пияните трудно държат езика си зад зъбите. Може пък да изкопча малко информация от нея, без дори да се усети.

Сядам на другия край на дивана и чакам да продължи да говори.

— Как минаха танците? Не изглеждаш изпотена.

— Защото напуснах — свивам рамене.

— Ха! — възкликва доста силно. Насочва треперещ пръст към мен. — Казах на Стив, че си се включила само за да спиш с гаджето си.

— Какво ти пука какво правя с Рийд? — свивам рамене.

— Не ми пука. Просто се наслаждавам да правя живота на всички Роял мизерен. Твоето нещастие е специален бонус.

— Мило — отвръщам саркастично.

— Милото доникъде не те докарва — озъбва се тя. Но после цялото й лице се сбръчква и за първи път, откакто влязох, забелязвам, че не само мирише на пивоварна, но и очите й са зачервени.

— Добре ли си? — питам неловко.

— Не, не съм добре — сопва се, но този път гласът й трепери леко. — Брук ми липсва. Наистина ми липсва. Защо трябваше да е толкова алчна и глупава?

Потискам ужаса. Не мога да повярвам, че тя е тази, която повдига темата! Добре, идеално. Пъхвам ръка в джоба си и изваждам телефона си. Имам ли приложение за записване? Мога ли да накарам Дейна да каже нещо уличаващо?

— Какво имаш предвид?

Очите й се реят.

— Според нея ти си като нас. Такава ли си?

— Не — изтърсвам и мигом съжалявам. По дяволите. Трябваше да й отвърна с „да“.

Ала Дейна е толкова отнесена в собствения си свят, че не отдава значение на отговора ми.

— Трябва да внимаваш със семейство Роял. Ще те приемат, а после ще забият нож в гърба ти.

— Как така? — този път внимавам за думите си.

— С мен се случи.

„Преди или след като спа с Гидиън? Преди или след като реши да унищожиш Роял?“

— Как? — питам вместо това.

Играе си с един от тежките камъни на пръстите си.

— Познавах Мария Роял. Тя беше кралицата на Бейвю. Всички я обичаха, но никой не съзираше тъгата й. Аз обаче я виждах.

Свъсвам вежди. Накъде бие?

— Споделих с нея, че знам откъде е тръгнала и колко самотно е, когато не произлизаш от тези среди. Бях любезна — мънка. — Но тя дали го оцени?

— Не?

— Не, със сигурност не. — Дейна плясва по холната маса и се сепвам. — Семейство Роял са като ябълката от приказката. Златни отвън, но гнили отвътре. Мария не произхожда от богато семейство. Беше беден боклук от пристана и отвори крака в точното време с точния мъж — Калъм Роял. Щом забременя, той трябваше да се омъжи за нея. Но на Мария не й стигаше всеотдайността му. Винаги е искала повече и горко на онази, която застане на пътя на господството й над мъжете в нейния периметър. Беше манипулативна кучка, която играеше двойни игри. Към жените беше злобна и жестока и непрекъснато ги унижаваше. Към мъжете отправяше само мили думи и комплименти.

Леле. За тази страна на Мария Роял не бях чувала. Рийд и братята му я помнят като светица. В този момент в главата ми изскачат коментарите, които Стив направи, когато ме извлече от училището.

„Никой жив човек не е светец!“

От друга страна, Дейна не е човек, на когото може да се има вяра. И най-вероятно е подкупила някого, за да вкара Рийд в затвора. Би било глупаво да се доверя просто така на думите й.

Освен това, дори Мария да е била кучка, не разбирам защо Дейна е обсебена от Роял.

— С Брук сте погнали Роял и Стив, защото Мария Роял се е държала грубо с теб? — питам недоумяващо.

— Не, скъпа — въздъхва тежко тя. — Като Мария Роял е всяка богата кучка наоколо. Сблъсквала си се с такива в училище. Те са от онзи тип, дето си мислят, че тяхното лайно не смърди.

Като Джордан Карингтън. Предполагам, че лекцията на Дейна не е съвсем откачена. Разликата между нас е, че на мен не ми пука за мнението на Джордан, а Дейна явно живо я интересува мнението на Мария.

— Единственият път, когато опитах да се сприятеля с нея, тя ме отблъсна. Нарече ме курва и каза, че нямаме нищо общо.

— Съжалявам.

Може би тонът ми не е съвсем искрен и Дейна заплаква. Огромни, едри сълзи се стичат по лицето й, докато ридае.

— Не, не съжаляваш. Не схващаш. Все още мислиш, че семейство Роял са прекрасни. Единственият човек, който разбираше това, беше Брук, а сега я няма. Няма я.

Идеално въведение, затова се възползвам от него.

— Уби Брук, защото се опитваше да задигне парче от твоя пай ли?

— Не, върви по дяволите, не съм я убила. — Гняв е пропит в тона й. — Скъпоценният ти Рийд го е направил.

— Не е — казвам през стиснати зъби.

— Продължавай да си го повтаряш, сладурче.

Посрещам с вдигната глава подигравателния й поглед.

— Плати ли на Руби Майърс да излъже, че Рийд е заплашил Брук с убийство? Ти ли беше?

— И какво, ако съм? — усмихва се. Студена, безрадостна усмивка. — Как ще го докажеш?

— Банкови извлечения. Следователите на Калъм ще открият истината.

— Така ли? — изсмива се кратко и гневно. Хваща брадичката ми. — Ресурсите на Роял няма да откупят свободата на Рийд. Ще направя всичко възможно, за да видя това малко, способно на убийство лайно в затвора, та ако ще да е последното, което правя.

Отблъсквам ръката й и скачам от дивана.

— Няма да припишеш това на Рийд! — крещя. — Ще докажа, че си подкупила Руби Майърс. И може евентуално да докажа, че ти си убила Брук.

— Давай, принцесо. Няма да намериш нищо за мен. — И изгълтва наведнъж останалия алкохол в чашата и си налива пак.

Бясна от самодоволното й, отвратително лице, се втурвам в стаята си и затръшвам вратата. Когато се съвземам, звъня на Рийд.

— Какво става? — пита той.

— Отидох до жилището на Руби Майърс…

— Какво?

Крещи толкова силно, че се налага да държа слушалката далеч от ухото си.

— Шегуваш ли се? Какво се опитваш да постигнеш? Да умреш ли?

— И двамата знаем, че показанията й са лъжа — контрирам го. След това снижавам глас. — Дейна има пръст в това. На практика почти призна, че е подкупила Майърс.

— Ела, мамка му, стой настрана. Следователите на баща ми ровят навсякъде за случая й още не са открили нова информация. Ако Дейна е замесена и ръчкаш гнездото на осите, ще си навлечеш неприятности. Не мога да допусна да пострадаш.

— Не мога просто да бездействам. — Крача тежко към прозореца и дръпвам пердетата. Не знам защо, но чистачките винаги ги пускат.

— Виж, знам — въздиша. — Знам, че ти е тежко. Но трябва да приемеш, че това е най-доброто за всички. Ако приема споразумението, всичко това ще изчезне. Вместо година на несигурност и после още няколко на обжалване и кирливите ни ризи по всички страници, приключваме веднага с това. Няма да продължи дълго — добавя с още по-тих глас.

— Не е правилно — сълзи напират в очите ми. — Не искам да те няма дори и ден.

— Знам, скъпа.

Знае ли? Има сдържаност в гласа му, сякаш вече наглася разстоянието помежду ни.

— Обичам те — изричам отчаяно.

— И аз теб — гласът му е груб, нисък и дрезгав. — Да не се караме. Да оставим това настрана и да се насладим на времето, докато съм тук. Преди да си се усетила, ще съм се върнал. — Прави пауза. — Всичко ще е наред.

Но не му вярвам.

 

 

На другия ден се опитвам да се държа така, сякаш нищо лошо не се случва в живота ми. Сякаш Рийд не е обявил, че ще лежи в затвора поне пет години. Сякаш сърцето ми не се разбива всеки път, като го погледна.

До известна степен е прав. Ако следващите близо пет седмици ще мислим само за ужасното бъдеще, по-добре присъдата му да влезе в сила още днес.

Така през целия ден в училище се преструвам, че всичко е наред, но докато бие последният звънец, вече съм изтощена от преструвки и съм повече от готова да се прибера у дома.

Пресякла съм половината паркинг, когато остър глас извиква името ми.

Моментално се вцепенявам. Чудесно. Джордан.

— Трябва да поговорим — подвиква от около десетина метра.

Опитвам се да отворя вратата на колата, но тя стига до мен, преди да успея да избягам. Обръщам се с въздишка.

— Какво искаш?

— Искам си услугата — злокобна светлина озарява очите й.

Всеки мускул в тялото ми се стяга. Мамка му. Наистина се надявах да забрави това. Но би трябвало да знам, че Джордан Карингтън не забравя нищо, особено когато е в нейна полза.

— Добре — изфабрикувам усмивка. — Кого ще залепвам с тиксо за вратата на училището?

Завърта очи.

— Как ли пък не бих оставила аматьорка да върши мръсната ми работа. Всъщност мисля, че тази услуга ще ти хареса — махва с ръка с изящен маникюр. — Не изисква почти никакви усилия от твоя страна.

Тръпка на подозрение плъзва по гърба ми.

— Какво искаш? — повтарям.

Джордан ме дарява с голяма, широка усмивка.

— Рийд Роял.

Глава 29
Ела

Нужни са ми няколко секунди да схвана думите на Джордан. Щом осъзнавам какво иска, избухвам в смях. Иска Рийд? Да. Тая няма да я бъде, кучко.

— Дори не знам какво означава това, но каквото и да е, Рийд не е в менюто — отвръщам весело. — Така че по-добре измисли нещо друго.

— Това или нищо — вирва вежда.

— Тогава нищо — ухилвам се.

Джордан се изсмива. Или може би се смее на мен.

— Извинявай, „нищо“ ли казах? Имах предвид, че ако не спазиш уговорката, „нищо“ ще е това, в което ще се превърне социалният ти живот. Тоест, ще обясня на баща ти как си го излъгала за отбора по танци, за да изчукаш гаджето си в хотел. Почти съм убедена, че ще те накаже до живот, след като научи — пърха с мигли. — Или пък ще вземе да те премести в друг щат. Всъщност може да му го препоръчам. Даже ще му дам брошури за някои наистина добри частни гимназии в Северните щати.

Дявол да я вземе. Точно това би направил Стив, ще ме накара да сменя училището. Ако разбере, че съм излъгала за мача и съм прекарала нощта с Рийд, ще откачи.

— И така — усмихва се тя. — Да ти кажа ли подробностите?

— Какво искаш от Рийд? — питам със стиснати челюсти.

— Искам да ме заведе на зимните танци.

Ченето ми увисва. Сериозно ли?

Джордан върти очи, като вижда колко съм ужасена.

— Какво? И бездруго не можеш да идеш с него, освен ако изведнъж баща ти се съгласи да се срещаш с убиец.

— Какво стана с речта ти, че не искаш да си с убиец? — взирам се в нея.

— Размислих — свива рамене.

— Така ли? И защо? — питам.

— Защото звездата на Рийд никога не е светила по-ярко — отмята тъмната си, лъскава коса през рамо. — Отначало, като го арестуваха, социалният му статус се срина, но сега всички онези жалки мацки говорят само за него. За разлика от твоя евтин задник, на мен ми пука за социалната йерархия — отново свива рамене. — Искам да отида на бала с Рийд. Това е услугата.

— Няма да ти дам гаджето си назаем за една вечер! — заявявам.

— Той е трофей, глупачке. Не схващаш ли? — очите й потъмняват от раздразнение.

„Рийд не е трофей!“, искам да изкрещя. Той е човешко същество. Той е умен и красив, и мил, когато реши да зареже ролята на тегав тип. И е мой. Тази е откачила, ако си мисли, че ще се съглася.

Джордан въздиша, като вижда, че лицето ми не трепва.

— Ето какво, ще добавя и място в отбора, какво ще кажеш?

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че ще те пусна да се върнеш в отбора — отговаря с досада. — Боже, малоумна ли си? И двете знаем, че не искаше да напуснеш, просто се държа като кучка без причина. Така че, може да се върнеш, ако искаш.

Колебая се. Наистина си прекарвах добре в този тъп отбор.

— И дори няма да искам друга услуга — добавя с твърде искряща усмивка. — Искам само да бъда до Рийд на зимния бал.

Иска толкова малко? Леле. Ама друг път.

— А после какво? — слагам ръце на хълбоците си.

— Какво имаш предвид?

— Какво ще стане след танците? Да не мислиш, че ще ти се обясни в любов или нещо от сорта? Защото няма.

Джордан пухти.

— Кой иска гадже, което ще е в затвора до края на живота си? Искам „Кралица Снежинка“. Само това.

— „Кралица Снежинка“? — повтарям с недоумение.

— На зимния бал всички гласуват за крал и кралица. Като на танците в началото на годината — отново отмята коса през рамо. — Искам да съм кралицата.

Ама, разбира се.

— Тоест, вече съм най-подходящият кандидат, но с Рийд ще спечеля със сигурност. Чух да споменават, че ще гласуват за него от съжаление.

Децата в „Астор Преп“ са изключително странни. Оглеждам лицето й.

— Ако се съглася, квит ли сме?

— Напълно — чурулика.

Потискам яда си, отварям със замах вратата на колата и се просвам на седалката.

— Е? — Джордан виси над кабриолета в очакване.

— Ще си помисля — мънкам. Включвам двигателя, за да заглуша смеха й.

Глава 30
Рийд

Прибирам се след тренировка и заварвам Ела, свита на леглото си; облечена е с нещо, дето прилича на стария ми анцуг, и с късо потниче. Изненадан съм да я видя.

— Стив знае ли, че си тук? — питам, притеснен.

Кимва.

— Пробутах му, че трябва да уча за теста по химия с Истън. — Учебникът й по химия е до нея, но Истън го няма.

— Наистина ли имаш да учиш, или си търсиш повод? — ухилвам се.

— Не, наистина трябва да уча — отвръща печално. — Но и двамата знаем, че глупавият ти брат няма да ми помогне. Прецених, че ако уча тук, поне ще те виждам. Обаче Стив е долу, тъй че трябва да сме тихи.

Отивам до леглото и я целувам бързо.

— Изчакай да облека нещо и ще дойда да ти помогна. Миналата година имах химия, така че помня всичко.

Преди да вляза в банята, тя сяда на леглото.

— Чакай. Трябва да ти кажа нещо.

Хвърлям поглед към потника й, който почти липсва. Като знам, че ми остават само няколко седмици с Ела, огънят пламти все повече.

— Можеш ли да ми го съобщиш без горнище?

— Не — ухилва се.

— Хубаво. Така да бъде. — Скачам на леглото, обръщам се по гръб и преплитам пръсти на корема си. — Какво има?

Покашля се.

— Трябва да заведеш Джордан на зимния бал.

Светкавично се изправям.

— Луда ли си? — взирам се в нея, смаян. — Дори не знаех, че ще ходим. Надявах се да правим нещо друго. Само ние двамата. — Ненавиждам зимния бал.

— Мислех, че всички ходят. — Ела мята телефона си към мен. — Виждаш ли?

Взимам го и преглеждам новините на „Астор Парк“ в Инстаграм, пълно е със снимки от подготовката за бала. Всички са обсебени от танците и съм благодарен, че вниманието им не е изцяло насочено към Ела и братята ми, предвид делото ми.

— Момичетата ходят, защото това е събитието на срока. Момчетата ходят, за да ги огрее след това — изръсвам без заобикалки.

— Готино. Е, не се налага да спиш с Джордан след танците. Уговорката беше да я заведеш на празненството и нищо повече.

— Уговорка? — спирам да следя мисълта й, защото потникът й се е надигнала и виждам кожата над талията й.

— Срещу това да съм част от отбора по танци и да отида на мача.

— Значи това си й обещала? — сподавям стон. — Да я заведа на зимния бал?

— Не, трябваше да й върна услугата.

— Защо иска да иде с мен? Мислех, че ме мрази.

— Не вярвам да те мрази. Просто търси слава. Отиваш с нея, за да те развежда наоколо като куче на каишка. Нещо като Красавицата и Звяра.

— Тя е звярът, нали?

Ела отговаря с леко дръпване на зърното ми. Което боли, мамка му.

— О, и иска да я коронясат за „Кралица Снежинка“ или някаква подобна глупост — добавя. — Твърди, че ако е с теб, шансовете й ще се увеличат.

Хващам пръстите й и ги слагам на устните си.

— Не искам да ходя на бала с Джордан. Ако ще ходя, ти ще държиш каишката.

— Аз не държа каишки.

— Принадлежа на теб. — Слагам ръката й на врата си. — Всички в „Астор Парк“ го знаят.

Лицето й става очарователно розово.

— И аз принадлежа на теб. Но сключих сделка.

— Защо изобщо изплащаш този дълг? Нищо не те задължава.

Плъзва пръсти по ключицата ми и тръпки минават по гърба ми.

— Защото сделката си е сделка. Държа на думата си.

— Споразуменията с дявола не се броят.

— Ако не го направиш, ще изпорти на Стив, че съм го излъгала за мача — признава Ела и отдръпва ръката си. — И заплаши, че ще го убеди да ме премести в друго училище. Дори в друг щат.

Това с училището ще го преживея, особено след като няма да ме има от януари нататък. Но друг щат? Няма начин. Това означава, че Ела няма да идва да ме вижда. Пък и братята ми се нуждаят от нея, както и тя от тях. Това е нейното семейство. Не заслужава да бъде отделена от него.

Не се и съмнявам, че Стив е способен на толкова драстични мерки. Откакто баща ми му съобщи за споразумението, е по-благосклонен Ела да идва тук, но не иска да сме гаджета. Това е повече от ясно. Ако разбере, че съм отнел девствеността й след онзи мач, ще ме убие.

Ела изпъва гръб и увива крак около кръста ми.

— Трябва да го направиш, Рийд. Моля?

Едно нещо научих за Ела, и то е, че ако си науми нещо, няма как да я накараш да размисли. Толкова е упорита. Ще изпълни уговорката с Джордан независимо на каква цена, а цената май не е чак толкова ужасна.

Хващам я за кръста и я задържам на място.

— Има ли подробности около уговорката? Какво очаква от мен?

Ела взима телефона си и проверява съобщенията си.

— Иска да си облечен с нещо. Не помня какво беше.

— Да не си се съгласила, преди да ме попиташ? — питам.

— Не, кълна се. Казах й, че съм съгласна, ако и ти си съгласен. — Слага ръце на гърдите ми. Започва да движи бедрата си.

Очите ми се затварят рязко, но се чувам, че й отговарям.

— Винаги носим костюми. Какво, по дяволите, може да иска да нося? — Нова мисъл изскача в главата ми. Отварям внезапно очи. — Ти ще ходиш ли, или ще ме оставиш в ръцете на Джордан?

— Няма да те оставя. Мислех да ида с Уейд. Вал няма да ходи, така че ще го наглеждам.

Охо, как ли пък не. Въобще не ми допада този сценарий.

— Уейд не може да си държи оная работа в гащите — ръмжа.

— Знам. Защо, мислиш, Вал няма да отиде?

— Тоест, предполага се, че аз ще ида с жената демон, а ти ще се размотаваш с момчето, чиято цел е да изчука всяко момиче по Атлантическото крайбрежие?

— Имай малко повече вяра в приятеля си — смъмря ме. — Уейд знае, че не бива да ме сваля.

— Дано — отвръщам навъсено.

Навежда се да ме целуне, но се отдръпва, преди да й пусна език.

— Значи, ще го направиш?

— Да, ще го направя — негодувам. — Но още не мога да повярвам, че нямаш нищо против да заведа Джордан на бала.

— Е, поне не е Аби — мърмори и тя. — Ще понеса да идеш с Джордан, защото знам, че я мразиш, но ако си с Аби, доста ще се притесня.

— Защото е бившето ми гадже?

— Да.

— Но след като е бившето ми гадже, значи не искам да излизам с нея, нито сега, нито в бъдеще.

— По-добре да си остане бивше — казва гърлено.

Изсмивам се неволно.

— Харесвам ревнивата Ела. — Нещо друго ми хрумва. Балът е след два дни, а Ела за първи път го споменава. — Имаш ли рокля?

— Не може ли да си купя някоя от мола?

— О, скъпа. Още не си наясно, а? — Вдигам я от възбудения си член и я оставям на леглото. Отивам до гардероба и изваждам суитчър. — Облечи го. Ще говорим с баща ми.

— Сега? Всички магазини са затворени.

Стои, без да помръдне, затова й нахлузвам суитчъра.

— Зимните танци са като бал на стероиди. Мацките харчат повече пари за рокли, отколкото някои момчета за коли. — Набутвам ръцете й в ръкавите и ги навивам. — Не искам да си имаш неприятности.

— Боже, Вал бе права. Вие наистина имате специално облекло за всичко. Откъде да взема роклята, ако не от мола? Та нали там е мястото, където има много, много дрехи на разпродажба?

— Не знам откъде да я купиш, но татко вероятно знае.

На долния етаж откриваме татко и Стив в кабинета.

Двамата са се надвесили над някакви листове, приличат на схема на самолет.

— Имаш ли минута? — питам, след като почуквам на вратата.

Стив сипе огън и жупел, като вижда Ела с моите дрехи.

— Нищо не е станало — чувствам се длъжен да обясня. — Говорехме си за зимния бал и Ела спомена, че няма рокля.

— Значи ще ходите заедно? — пита баща ми, надзъртайки към нас над листовете.

— Как ли пък не — подхвърля Стив сковано.

Ела поглежда злобно към баща си.

— Няма да ходим заедно. Рийд ще заведе Джордан Карингтън, а аз ще съм с Уейд.

— Добре — Стив мигом се успокоява.

Прикривам недоволството си.

— Както и да е, на Ела й трябва рокля — смотолевям.

— Толкова ли е важно? — пита тя с досада. — Имам рокли.

— Не знам — казва замислено баща ми. — Но преди няколко години бях помощник на бала и видях доста дизайнерски рокли. Щом Рийд твърди, че ти трябва рокля, значи ти трябва — потърква брадичката си и се обръща към Стив. — Излизаше с онази жена… Пати, Пеги…

— Пери Мендес — довършва Стив. — Да, беше собственичка на „Бейвю бутик“.

— Все още е. Видях я на една вечеря на Търговската камара преди няколко седмици. Защо не проверим дали ще може да съдейства? — Татко дава знак на Ела да иде до бюрото. — Седни и разгледай уебсайта на Пери. Харесай си някоя рокля и ще ти я вземем.

— Какво да търся? — Ела сяда.

— Възможно най-изящното — препоръчвам. — Това е страна на грандиозните шествия.

Минава през няколко снимки и накрая спира на една страница.

— Тази ми харесва.

Не виждам за коя говори, защото закрива екрана с ръка.

— Запази снимката, ще я изпратя на Пери — обещава баща ми.

— Благодаря.

— Казах ти, че татко ще се справи — ухилвам се.

Ела става и двамата се отправяме към вратата, но острият глас на Стив ни спира:

— Къде отивате?

— Горе в стаята ми. Не се тревожи, Истън е там — отвръща Ела, вече прекрачила прага.

— Оставете вратата отворена — намръщва се Стив. — На новото ти гадже няма да му хареса, ако разбере, че се мотаеш с Рийд.

Татко свъсва вежди, а аз поглеждам Ела с недоумение. „Ново гадже?“ Какви, за бога, ги е наговорила на Стив?

Ела ме завлича нагоре и ми обяснява по пътя.

— Стив си мисли, че Уейд е новото ми гадже, защото ме заведе на онази измислена среща. И явно сега официално сме двойка, щом ще ходим заедно на бала.

— Не сте двойка — припомням й.

— Не думай.

Щом оставаме насаме, не губя време и свалям суитчъра й; започвам да я целувам, за да й припомня с уста с кого точно излиза.

— Не оставихме вратата отворена — продумва.

— Знам — отвръщам срещу гърдите й. — Искаш ли да спра?

— В никакъв случай.

Имаме пет минути да се натискаме, защото Истън влетява през вратата.

— Нищо не прекъсвам, нали? — пита без капка угризение. — Чух, че гледам телевизия с вас.

Ела мята възглавница в лицето му, но се отмества да му направи място. Натискам дистанционното. Екранът светва, а момичето ми се сгушва под ръката ми.

Не ми остава много време до затвора. Да бъда една вечер с Джордан не е най-добрият начин да прекарам това ценно време, но ще трябва да го преглътна. Заради Ела.

Защото целта ми през останалите ми седмици е да правя Ела Харпър щастлива всяка секунда.

Глава 31
Ела

В петък вечер Стив ме закарва до имението на Роял и през цялото време мърмори.

— По мое време момчето караше до дома на момичето. Не ходеше до най-добрия си приятел да я вземе.

— Така е по-лесно, а не Уейд да кара чак до града заради мен — свивам рамене. Пък и наистина исках да зърна Рийд с костюм. Но му го спестявам.

Минаваме през портите на Роял и няма как да не се замисля какъв е животът ми сега и какъв бе, когато пристигнах. Преди няколко месеца правех стриптийз в долнопробния клуб „Деди Джи“. Днес седя в някаква безбожно скъпа кола, нося рокля, която според Вал струва повече от годишната такса в „Астор Парк“, и обувки, покрити с ценни кристали. Вал три пъти повтори името на създателя на кристалите, но така и не го запомних. Същинска Пепеляшка съм — с бална рокля и стъклени обувки. Не съм сигурна обаче дали в случая феята кръстница е Калъм, или Стив.

Стив обръща колата около фонтана към двора. Когато паркира, отварям вратата, но колата е толкова ниска, че ми е трудно да сляза от стотиците слоеве шифон.

— Почакай. Ще ти помогна — киска се Стив.

Вдига ме и ме оставя на десетсантиметровите ми токчета.

— Какво мислиш? — питам го и разпервам ръце.

— Изглеждаш прекрасно.

Усещам, че се изчервявам. Толкова нереално ми се струва, че това наистина е баща ми, който ме гледа възхитен.

Поема ръката ми и ми помага да се кача по широките стълби. Влизаме и веднага забелязвам Рийд, който слиза от втория етаж. Изглежда чудесно с черния костюм, та се налага да внимавам да не ми потекат лигите.

— Здравей, Рийд. Изглеждаш добре — поздравявам го приветливо, защото Стив стои до мен.

— Ти също — отвръща със същия безразличен тон. Но нажеженият му поглед говори друго.

— Ще съм в кабинета на Калъм — уведомява ни Стив. — Ела, викни ме, когато пристигне кавалерът ти.

Изчезва по коридора, което ме учудва, тъй като знам, че не обича да оставам сама с Рийд. И има причина за това. В същата секунда Рийд се навежда и ме целува по врата. Коленете ми омекват.

Притиска ме до стената и продължава да сипе целувки по местата, които удобно са разголени от сърцевидното деколте без презрамки. Ръцете ми потъват в материята на официалната му риза. С всяка изминала секунда ми иде да сваля дрехите му. За съжаление, ръмженето на двигател отвън прекъсва бляновете ми.

След бибиткането на клаксона Рийд колебливо вдига глава от гръдта им.

— Кавалерът ти пристигна.

— Без целувка по устата? — усмихвам се, опитвайки да си поема дъх.

— Не исках да размажа червилото ти — слага палец в ъгълчето на устата ми.

— Размазвай на воля — предлагам.

Ухилва се.

— Има още толкова места по тялото ти, които искам да докосна с устни. — Плъзва ръце по деколтето ми, където още е влажно от целувките му. Ахвам, когато дългият му пръст се пъхва под стегнатия корсаж и напипва зърното ми.

— Хей, да не се мляскаш с дамата ми? — казва Уейд, който се втурва през входната врата, без да почука.

Рийд въздъхва, изважда ръката си и отпуска пети на пода.

— Изразявам признателността си за невероятното тяло на приятелката ми.

Поемам си дълбок, успокояващ дъх. Добре че корсажът на роклята е плътен, та не личи колко развълнувано е тялото ми.

— Ако ще си ми кавалер, дано да си ми донесъл страхотен букет. Някой бе казал, че можеш да познаеш колко голям е членът на момче по цветята, които е купило.

Уейд спира на място и свежда очи към дългата бяла кутия в ръцете си.

— Наистина ли?

Рийд и Уейд се споглеждат стреснато, а аз едва не припадам от смях.

— Ти си една зла жена — Уейд крачи покрай мен, без да ми даде кутията.

По стълбите се чуват стъпки и всички се обръщаме. Истън и близнаците се появяват, изтупани с костюми.

Сойер кимва, забелязал мен и Уейд.

— Най-сетне. Да започваме с представлението. Трябва да вземем Лорън.

Тъкмо излизаме навън и Истън перва роклята ми, ухилен.

— Мислех, че ще избереш нещо впито и секси.

— Носила съм курвенски дрехи. Но никога не съм била облечена като принцеса — поклащам роклята, в която се влюбих в мига, в който я извадих от кутията. С разголени рамене съм адски привлекателна, но дори роклята да стигаше до врата ми и да беше с дълги ръкави, пак щях да харесвам разперената пола и слоевете шифон, които шумолят, като вървя.

— Винаги правиш обратното на това, което всички очакват — усмихва се Истън. — Момичетата ще умрат.

— Просто правя каквото искам. — Избрах роклята, не за да подразня някого от „Астор“. А просто защото е като извадена от сън и ако това ще е единственият зимен бал, на който ще съм с Рийд, макар да не е мой кавалер, пак искам да съм с най-красивата рокля на света.

— Няма значение. Ако беше с тясна рокля, щяха да ти викат курва, а сега ще те наричат друго, но аз ще се погрижа за теб, когато Рийд го няма.

Обещанието на Истън сгрява душата ми. Не че имам нужда някой да се грижи за мен, а понеже усещам, че е пораснал. В изблик на просветление осъзнавам, че се нуждае от някого, за когото да се грижи и да наглежда. Няма да съм този човек, но докато си намери, може да се пазим един друг.

— И аз ще се грижа за теб — заявявам.

— Имаме сделка.

Стискаме си ръцете.

Стив и Калъм излизат точно когато стигаме до двора.

— Тръгвате ли вече, деца? — пита Калъм.

— Ами да — отвръща Истън.

Уейд спира до бугатито на Стив. Гали капака, като внимава да не докосне стоманата.

— Май трябва да ни дадете да отидем с това, господин О’Халоран. Заради дъщеря ви.

— А ти спри да дишаш над автомобила ми за два милиона, господин Карлайл.

Пресвета Дево. Взирам се, зяпнала в баща си.

— Два милиона? — повтарям.

Всички мъже ме поглеждат, сякаш не съм в ред, та питам, но май те не са добре. Два милиона за кола? Тези хора имат страшно много пари.

— Струваше си да опитам — Уейд се ухилва, хуква към спортната си кола и ми отваря вратата. — Каляската ви е готова.

 

 

— Хей, слушай — казва Уейд петнайсет минути по-късно, когато се тътрим на дългата опашка от коли, чакащи да завият към кънтри клуба. — Искам да знаеш, че можеш да ме потърсиш, ако имаш проблеми.

— Какво имаш предвид? — мръщя се.

— Другият срок — пояснява. — Когато… Рийд го няма.

— Какви проблеми да имам? Например, ако свършат тампоните ми, ще имаш ли резервни в шкафчето?

Извръща се към мен.

— Рийд има тампони в шкафчето си?

— Не, тъпако, просто изказването ти е глупаво. Мога да се грижа за себе си. — Думите му обаче по особен начин ми напомнят за казаното от Истън и почвам да се съмнявам. — Рийд ли те накара да го направиш?

— Да направя кое? — гледа през прозореца.

— Не се прави на тъп.

— Добре, може би — отпуска рамене.

— Ще издава заповеди от килията си като шеф на мафията ли?

Свръхзакрилата на Рийд вероятно ще се разпростре още повече, когато не ме вижда всеки ден. Би следвало това да ме задушава и сигурно някои момичета биха се почувствали така, но за мен е успокояващо. Няма да допусна да контролира живота ми, но нямам нищо против жеста.

— Не знам. Може би. — Явно това не го притеснява. Намества се и ми хвърля лукав поглед. — Значи… брачни посещения?

— Какво ви става с тия брачни посещения? — въртя очи.

— Не знам — казва. — Звучи перверзно. — Зарейва поглед, вероятно унесен във фантазии за затворнически килии и секс-игри.

Не ми се ще точно сега да превърта порно в ума си и го питам:

— Като говорим за перверзно, какво става между теб и Вал?

Изпъва устни.

— Да не си глътна езика? — подмятам с насмешка, но устата му остава плътно затворена.

Би говорил за всичко освен за Вал, така ли? Много, много интересно.

— Хубаво, не ми казвай, но да знаеш, че Вал е невероятно момиче. Не си играй с нея. — Не го заплашвам, но ме познава добре и знае, че няма да му простя, ако я нарани.

— Това ли си мислиш? — избухва. — Че аз съм проблемът? Жени — смотолевя, а после мрънка нещо под нос, което не чувам.

Вдигам вежди, но той усилва музиката и аз зарязвам темата, защото избухването му ми стига.

Докато завием към „Бейвю Кънтри Клуб“, възвръща обичайното си чувство за хумор. Безгрижната му усмивка отново е на лицето му.

— Съжалявам, че ти се развиках. При нас с Вал е… сложно.

— Съжалявам, че си пъхам носа. Просто обичам Вал и искам да е щастлива.

— Ами аз? — прави се на обиден. — Не искаш ли и аз да съм щастлив?

— Разбира се — пресягам се и стисвам ръката му. — Искам всички да са щастливи.

— Дори Джордан?

— Особено тя. — Пристигаме пред входа на клуба. — Ако тя е щастлива, според мен по-малко ще тормози другите.

Пуфти неодобрително.

— Съмнявам се. Тя се храни от страха и нещастието на другите.

Портиерът отваря вратата; преценката на Уейд е потискащо точна. Май Джордан наистина е най-щастлива, когато всички около нея са нещастни.

— Бъди внимателен. Това е бебчето ми — обяснява Уейд на портиера и му подава ключовете. Потупва капака и ми намига. — Колите не са сложни като жените.

— Колата няма да ти идва на брачни посещения — контрирам го.

— Имаш право — хили се.

Не съм идвала в кънтри клуба и не знам как изглежда без украсата на „Астор Преп“ в синьо и златно. Но тази вечер е красиво. Широки ивици бял плат висят от средата на тавана към ъглите и помещението прилича на огромна луксозна шатра. Наред с белия плат са окачени и коледни лампички. Кръглите маси са покрити с бели покривки, а столовете са украсени с големи лъскави панделки в синьо и златно. Въпреки дългата редица коли отвън тук е учудващо празно.

— Къде са всички? — питам кавалера си.

— Ще видиш — отвръща той загадъчно и ме повежда към маса до входа.

Мъж и жена с черни костюми стават прави, когато стигаме.

— Добре дошли на зимния бал на „Астор Парк Преп“ — чурулика дамата. — Имената, моля?

— Уейд Карлайл и Ела… — спира и ме поглежда въпросително. — Роял? Харпър? О’Халоран?

— Имам Ела Харпър тук. — Жената ми подава копринена торбичка и малка бутилка със сайдер, върху която е изписано името ми.

— Какво е това? — питам.

Уейд грабва всичко и леко ме избутва, за да може двойката зад нас също да си вземе нещата. Прибира шишетата в единия си джоб, а торбичките — в другия.

— Дават ти чипове на стойност пет хиляди долара, за да играеш тук.

„Тук“ се оказва стая с игрални маси, покрити с филц, около които е тъпкано с хора, та имам чувството, че ще се задуша. Момичетата са облечени прелестно, повечето с рокли по тялото и цепки отстрани. Момчетата са с черни костюми. Като във филм.

— Иска ми се Вал да беше тук — прошепвам.

Мисля, че Уейд казва: „И на мен“, но не съм сигурна.

— Значи с чиповете може да играя на тези игри? — соча игралните маси. Опитвам се да отвлека вниманието и на двама ни от мисълта за липсващата ни приятелка.

— Да, и после наддаваш за разни работи.

Обикаляме наоколо. Има две маси — една, на която ученици играят покер, и друга, на която се играе блекджек.

— Какви работи?

— Пътувания, бижута, преживявания.

— Кой плаща за тях?

— Всичките са дарени. Но чиповете ги плаща родител или настойник, поне така мисля.

— Затова ли няма танци? — Навътре в помещението виждам маса, отрупана с чанти, хартиени пликове и кошници. Прилича на предметна лотария в зала за бинго, само че много по-изискана.

— Танците са в салона за вечеря.

Смътно си спомням малкия квадрат в средата между масите.

— Но мястото е твърде малко.

— Никой не танцува.

Ама, естествено. Кой ще иска да танцува, като може да залага?

— Кога е започнало всичко това?

— Вероятно преди десет години — Уейд плясва ръка в дланта на футболист, с когото се разминаваме. — Момчетата не танцували и вече никой не идвал, затова някой умник направил казиното. Бум, и момчетата се върнали в града.

Спираме пред една маса. Предметите са най-различни — от чанти до бижута и афиши, на които е написано: Аспен, Лас Вегас и Пуерто Валярта. Сигурно това са преживяванията, за които спомена Уейд.

— Нито едно нещо не струва пет хиляди — показвам му удебелените цифри в края на всеки лист с обяснения.

— Да, но трябва да спечелиш чипове и накрая кавалерът ти дава и своите.

— Това е сексистко — мърморя под нос.

Уейд пуфти.

— „Астор Преп“ не е особено просветено училище. Чак сега ли разбираш?

Чудя се дали заради това Вал не дойде. Освен за роклята се налага да харчиш пари за чипове на стойност пет хиляди долара, с които се купуват безполезни неща.

— Сигурно е гадно да си на стипендия.

— Не е нужно да играеш — свъсва вежди той.

Оглеждам помещението.

— Не виждам и Лиъм Хънтър. Май и той е стипендиант като Вал…

— Хм — отвръща Уейд и очите му се ококорват, понеже си дава сметка кои всъщност посещават благотворителните танци.

Цялата постановка вони на богаташчета, които държат настрани бедните, и така вълшебната мрежа над това място лека-полека се разпада.

Нетърпеливо поглеждам към вратата.

— Къде е Рийд? — Всичко е по-поносимо, когато е наоколо. Само че ако направи това, което е решил, дълго няма да е наоколо.

Опитвам се да не мисля за това.

Уейд свива рамене.

— Ще закъснее. Джордан обича грандиозното влизане.

Глава 32
Рийд

— Закъсня — сумти Джордан, след като отваря вратата на имението.

Поглеждам часовника си.

— Цяла минута — отвръщам и въртя очи. И въпреки че острият й тон стърже по нервите ми, дяволската сделка, която Ела сключи, определено си струва. Нищо няма да ми стане, ако се държа учтиво. — Готова ли си да тръгваме? — питам учтиво.

— Къде е златистата ти вратовръзка? — оглежда ме тя. Това не е въпросът, който очаквах. Поглеждам черната, която нося.

— Мисля, че нямам златиста.

— Част от уговорката беше да си със златиста вратовръзка, за да подхожда с роклята ми — очите й стават на цепки.

Плъзва ръка по тялото си, стил Вана Уайт. Облечена е с прозрачна златна тъкан. Наистина. Дявол да го вземе, зърната й ли се виждат? Опитвам се да не зяпам, ама не е лесно.

Зървам самодоволното й лице, когато извръщам поглед.

— Харесва ли ти това, което виждаш?

— Циците ти ли? Всяко момиче има, Джордан.

Самодоволната й усмивка става презрителна.

— Кажи на Ела, че сделката отпада, и още ми е длъжница.

Вратата току ще се затръшне пред лицето ми. Слагам ръка на дървената рамка и си проправям път навътре.

„Бъди мил, Рийд. Нищо няма да ти стане, ако си мил с тази мацка.“

— Изглеждаш добре — успявам да изрека.

— А, ето че можело — демонът ме потупва по ръката ми и полагам усилие да не се мръдна. — Толкова ли беше трудно?

Да. Много трудно. Не искам да ме пипа нито тя, нито което и да било друго момиче, чието име не е Ела Харпър. Но спестявам това на Джордан. Просто питам отново:

— Готова ли си?

Тъй като беше бясна, задето се забавих, очаквах да отвърне „да“, но не го прави.

— Няма да тръгнем, преди да сложиш друга вратовръзка.

За бога. Какво, по дяволите, не е наред с това момиче?

— Нямам, а дори и да имах, нямаше да карам двайсет минути, за да я взема. Взимай си чантата или там каквото ти трябва и да вървим.

— Не, първо ще се снимаме — вирва брадичка. — Мамо — крещи. — Рийд Роял е тук. Готови сме за снимки.

Слагам два пръста на носа си и се моля за търпение. Няма да стоя като манекен, докато Джордан увековечава този фарс, наречен среща.

— Не съм се съгласявал на снимки. Дойдох да те заведа на бала. Това беше сделката.

— Сделката е, каквото кажа аз — съска.

— И двамата знаем, че Ела е единственият човек, който би уважил уговорката. Останалите от „Астор Парк“ ще ти кажат да го духаш. — Включително и аз, но се опитвам да не се вкарвам в беля, затова се старая да сведа обидите до минимум. — Тук съм. Съгласих се да те заведа на танците. Ще седя с теб по време на вечерята и ще ти дам торбичката си с чипове да си купиш, каквото искаш. Но само това. Може да седим и да се караме през следващите два часа или да завлечем задниците си на купона. Може даже да успеем да стигнем навреме за вечерята, ако се раздвижим.

— Заслужавам снимка — настоява.

Сякаш по сценарий, госпожа Карингтън се появява иззад ъгъла заедно с господин Карингтън, който носи фотоапарат.

Въздишам. Ако не отстъпя, предполагам, че ще висим тук цяла вечер.

— Хубаво. Направи си снимката и да тръгваме.

— Пет снимки.

— Една.

Лицето на майка й е олицетворение на недоумението.

— Ами може да направим няколко до камината — предлага тихо.

— Ще започнем там — съгласява се Джордан.

— Само няколко основни правила — шепна, за да не я изложа пред родителите й. И бездруго вече се чудят какво, по дяволите, се случва. — Няма да се целуваме, прегръщаме или да правим каквито и да било глупости като двойка на тези снимки.

— Ще ме прегърнеш и ще ти хареса — подиграва се злобно и сграбчва ръкава ми, за да ме издърпа до себе си.

— Внимавай — леко изтеглям финия вълнен плат от хватката й. — „Том Форд“ не е евтин. — Костюмът е шит по поръчка. Всяка година получаваме нов. Татко държи да се обличаме според случая.

— Готови ли сте? — пита госпожа Карингтън и дава знак на мъжа си да снима.

След известно суетене, по време на което Джордан се опитва да отърка задника си в члена ми, а аз избягвам да докосва дори дрехите ми, снимките са готови и сме на вратата.

Марк Карингтън се покашля звучно, когато се каним да тръгнем.

— Господин Роял, не одобрявам избора на дъщеря си за кавалер предвид сегашното ви положение, но искам да е щастлива.

— Татко — възразява Джордан.

Баща й не й обръща внимание и ме поглежда право в очите. Уважавам това.

— Не се тревожи — уверявам го. — Ще си е вкъщи до десет.

Хуквам през вратата и надолу по стълбите, зад мен Джордан пуфти от негодувание.

— Купонът свършва в полунощ, задник.

— Много жалко, но обещах на баща ти да се прибереш по-рано — отварям й вратата.

— А после също има купон — казва през зъби.

Чакам да напъха крака в роувъра и се взирам в далечината. Роклята й е толкова къса, че всеки момент ще лъснат гащите й, а не искам да ги видя.

— Съгласих се да ти кавалерствам на бала. Точка — сопвам се и затръшвам вратата.

— Цяла вечер ли ще се държиш така? — пита Джордан, след като сядам зад волана.

— Да.

— Това не е в духа на уговорката.

— Уговорката ти е с Ела, не с мен. Готов съм на минимума.

— Ти си отвратителен. С оня боклук напълно си пасвате.

Натискам спирачките на алеята за коли. Усилията ми да бъда мил имат предел и той свършва до изречена обида по адрес на Ела.

— Наречи я още веднъж боклук и дотам със срещата. Ще те извлека от роувъра и ще те оставя насред пътя.

— Няма — възмущава се тя.

— Напротив. — Всъщност с удоволствие бих го направил.

— Трябва да си благодарен, че въобще те виждат с мен.

— Така ли? Ако не беше ти, щях да съм с Ела сега.

— Просто… — мрънка неразбираемо. — Просто карай.

Вероятно разбира, че наближава краят на силите ми.

Отпускам спирачката и се вливам в трафика. Седем без десет е. Чудя се дали вече са сервирали вечерята. Дали Уейд е спечелил чипове за Ела? Не го бива много на покер. Сигурно и Ела не е добра. Лицето й издава твърде много. А Истън е недисциплиниран.

Натискам по-силно газта.

Вратите на кънтри клуба никога не са изглеждали по-приветливо. Когато спирам, портиерът е толкова отегчен от липсата на наплив, че почти е заспал. Влизаме и той скача на крака да помогне на Джордан. От начина, по който се блещи, съдя, че сигурно му е предоставила хубава гледка към чатала си.

Вътре масата за записване е празна.

— Не мога да повярвам, че няма кой да ми даде чипове — възкликва тя.

Преди да е направила сцена, се пресягам през масата, откривам кутия и издърпвам две торбички с чипове от нея.

— Ето — тиквам ги в ръцете й.

След това я избутвам, не особено внимателно, към казиното. Глави се обръщат, щом влиза, което вероятно е било и намерението й, понеже раменете й се изопват, а лицето й придобива доволно изражение.

Оглеждам се за Ела. Откривам я в другия край, смее се на нещо, което Уейд й шепне. Още двама футболисти, Макдоналд Самсон и Грег Анджелис, стоят от лявата й страна. Независимо от възложената ми роля като кавалер на Джордан, гравитационната сила, която ме тегли към Ела, е непреодолима.

Оставям Джордан на входа да се къпе във вниманието на съучениците си, за да отида при най-красивото момиче в казиното. Ела ме вижда, отделя се от групата и лицето й грейва.

Вече се чувствам по-добре.

— Въобразявам ли си, или виждам циците на Джордан през роклята? — Грег присвива очи към дамата ми.

— Защо не идеш да провериш отблизо? — предлагам и плъзвам ръка зад кръста на Ела. Ще е чудесно, ако всички се разкарат и остана насаме с момичето си. Толкова малко свобода ми е останала и не искам да я прекарвам с никого другиго, освен с Ела и братята ми.

Леко я целувам по устните. Въздържам се от нещо по-разгорещено, иначе ще съм принуден да я заведа в най-близкия тъмен ъгъл, да вдигна красивата й рокля и да направя поне шест от милионите мръсни неща, които ми минават през ума всеки път, щом я докосна.

— Не трябваше ли да си кавалер на Джордан?

— Не ми припомняй. Доведох я, нали? — Поглеждам инатското изражение на гаджето си и ми става ясно, че няма как да мина метър.

— Защо не идем да поиграем покер? — Уейд ме поглежда съчувствено.

— Това мога да направя — облекчено приемам предложението му.

Преди да намерим свободна маса, Рейчъл Коен, приятелчето на Уейд за чукане посред бял ден, се появява, облечена с рокля по тялото и цепки от двете страни.

— Уейд, сладурче! Липсваше ми! — Красивата брюнетка отмята вратовръзката му и се усмихва лукаво. — Искаш ли да си намерим някое тихо местенце и да си… наваксаме?

Всички се взираме с удивление в момчето, дето никога не отказва, вперило поглед в краката си. Неловко пристъпва от крак на крак, опитвайки се да измисли как да откаже на горкото момиче.

— Не мога сега, скъпа. Ще поиграя покер.

— О, добре. Може да се видим по-късно тогава? — Явно Рейчъл не е от най-прозорливите и не схваща намека.

Уейд безмълвно отправя молба за помощ към нас.

Само Ела откликва.

— О, Рейчъл, май Истън се мъчи с картите.

— Така ли? — Тя изпъва гръб. — Бях при него преди малко и не спомена да има нужда от помощ.

— Срам го е. Кажи му, че аз те пращам. — Ела потупва Рейчъл по гърба.

— Добре — отвръща Рейчъл весело. Прави няколко крачки и се обръща. — Ако искаш да се присъединиш към нас по-късно, нямам нищо против. Довиждане, Уейд.

Изчакваме няколко секунди, после се обръщаме към приятеля ми.

— Сериозно ли? — възкликва Макдоналд. — Тази мацка се хвърли в ръцете ти и ти й отказа? Да не си загубил топките си, или нещо от сорта?

— Не. Просто не съм в настроение — мръщи се Уейд.

— Пич, ти винаги си в настроение — продължава Макдоналд.

С Грег кимаме в съгласие, но Ела му се усмихва широко, сякаш знае нещо, което ние не знаем. Предполагам, е нещо, свързано с Вал. Не знам защо, но бях решил, че Уейд вече го е преодолял.

— Мамка му. Все тая — Уейд хваща Ела за ръка. — Бейби, тази вечер аз съм твоя кавалер и няма да те изоставя. — Повлича я към най-близката маса и виква през рамо. — Вие, загубеняци, ще дойдете ли?

— Аз приключих — уведомявам Уейд малко по-късно, когато загубвам и последните си чипове на една от масите за покер.

— Изигра само сто кинта — казва, намусен.

— Останалите дадох на Джордан.

— Заслужава ли си? — пита. — Да си вързан за нея цяла вечер?

— Кой е вързан? Не съм я виждал от час.

Оказва се, че дамата ми май е пристрастена към комара, тъй като не е помръднала от игралните маси, откакто пристигнахме. Не че се оплаквам. Колкото по-малко време съм с нея, толкова по-добре.

— А дори да беше залепена за мен, пак щеше да си заслужава — признавам. Нощта, когато правих любов с Ела, бе най-хубавата в живота ми. Това е събитие, което ще си припомням отново и отново през петте, или колкото са там години в самотната килия. — Ако не можеш да сториш това за Вал, значи не е точното момиче за теб.

— На осемнайсет съм, пич. Налага ли се да намирам точното момиче? — сумти той срещу картите си и май не е, защото му се е паднала лоша ръка. Пада си по Вал и това го измъчва.

Оставям го, защото трябва сам да се справи с проблема. На осемнайсет е още рано да се обвързваш сериозно с някого, но лично аз не мога да си представя бъдещето без Ела.

Само се надявам и тя да се чувства така, особено след като ще сме разделени през следващите пет години. Ще ме чака ли? Знам, че е егоистично да го искам, но дали пък е твърде егоистично?

— Добре ли си? — прошепва обектът на мислите ми и всичките ми желания.

— Да, добре съм. Отнесох се за секунда. — Вероятно и аз се мръщя като Уейд.

— Добре, ще се помотая малко с Лорън — стисва рамото ми. — Нали разбираш, понеже не съм твоя дама, а твоята дама изгаря огромни дупки в гърба ми.

Не са минали и пет секунди, откакто Ела я няма, и някой нежно ме потупва по рамото. Обръщам се и виждам Аби Уентуърт.

Гърдите ми инстинктивно се отпускат при вида на бледорозовата й рокля и спуснатата бяло-руса коса. В Аби ме привличаше нейната нежност и деликатност. Толкова ми напомняше на мама, та да се навъртам около нея беше… успокояващо.

Но сега, когато съм с огън момиче, едва ли някога ще мога да се върна към момиче като облак пара.

Особено такова, което би наговорило всички онези глупости за мен пред ченгетата.

Споменът ме сковава.

— Какво става? — питам бившето си гадже.

— Може ли да поговорим? — дори гласът й е деликатен. Всичко в Аби е толкова фино.

— Нямам какво да ти кажа — сумтя. Приятелите ми ме гледат, стреснати. Много добре знаят, че това момиче винаги ми е било слабост, но вече не е. Сега към нея изпитвам само съжаление.

— Моля — настоява тя.

Ставам само защото не искам да я излагам пред всички, но в момента, в който сме достатъчно далеч, за да не ни чуват, я стрелвам гневно с поглед.

— Казала си на ченгетата, че съм те наранил — съскам през зъби.

— О! — облещва се тя. — А-аз… — преглъща звучно, а после лицето й се изкривява в гримаса. — Ти ме нарани! — изстенва. — Разби сърцето ми!

Гняв се надига у мен.

— Дявол да го вземе, Аби, говорим за живота ми. Прочетох показанията ти. Намекваш, че физически съм те наранил, а и двамата знаем, че това е чиста лъжа.

— С-съжалявам — още един стон се изтръгва от гърлото й. — Знам, че е зле, но, кълна се, ще дам нови показания, че никога не си…

— Не си прави труда — озъбвам се. — Не искам повече и дума да обелваш, разбра ли ме? Направи достатъчно.

Свива се, сякаш съм я ударил.

— Рийд — прошепва. — Аз… Наистина ми липсваш, ясно? Липсва ми, че не сме заедно.

О, мамка му. Неудобство се вмъква във всяка извивка по гърба ми. Какво изобщо да отговоря на това? Скъсахме преди повече от година.

— Всичко наред ли е тук?

Сатаната ме спаси.

Никога през живота си не съм бил по-благодарен да видя Джордан Карингтън и вероятно затова слагам длан върху ръката й, сякаш наистина сме на среща.

— Всичко е наред — отговарям бързо.

Но Аби ожесточено клати глава. За първи път, откакто я познавам, виждам гняв да пламти в очите й.

— Нищо не е наред! — озъбва се тя на Джордан; това е и първият път, в който я чувам да повишава тон. — Не мога да повярвам, че дойде с него тази вечер! Как можа, Джордан?

Приятелката й дори не мигва.

— Вече обясних защо…

— Заради тъпата ти репутация? — кипва Аби, бузите й са по-червени от ябълки. — Защото искаш да те коронясат за кралица на някакви откачени танци? Предупредих те, че не искам да идваш с него, а ти напълно пренебрегна чувствата ми! Що за приятел прави така? На кого му пука за тъпия ти социален статус! — вече крещи и почти всички вече ни зяпат. — Бях с Рийд, защото го обичам, а не за да ми вдигне имиджа!

— Не прави сцени, Абигейл — отвръща Джордан, все така равнодушно.

— Не ми пука!

Потръпваме от оглушителния й глас.

— Не го заслужаваш! — крещи задъхано. — Нито пък ти!

За секунда осъзнавам, че Ела е от другата ми страна.

— Защо трябваше да се местиш тук? — реве на Ела. — С Рийд си бяхме добре, преди да дойдеш! А после се появи с евтините си дрехи и долнопробен грим, и с… курвенските си номера…

Джордан се киска.

— И провали всичко! Мразя те. — Отчаяният й, гневен поглед се връща на мен. — И теб те мразя, Рийд Роял. Дано да гниеш в затвора до края на нещастния си живот! — Аби завършва бързо, останала без дъх.

Помещението тъне в тишина. Всеки чифт очи е вторачен в обезумялата ми бивша. Когато най-сетне го осъзнава, ахва, ужасена, и се плясва по устата.

После хуква през вратата, а розовата й рокля на фея-принцеса се развява след нея.

— Е — Джордан явно е доволна. — Винаги съм знаела, че не е крехкото създание, за което се представя.

С Ела не отговаряме. Взирам се във вратата, през която Аби току-що изхвърча, и странна буца на съжаление се надига в гърлото ми.

— Да идем ли след нея? — пита най-сетне Ела, но май не й се иска да го направи.

— Не — отвръща Джордан вместо мен; тонът й е надменен, а главата й — високо вдигната. Властно се вкопчва в ръката ми и ме дръпва от Ела. — Хайде, Рийд. Искам да танцувам. Ще е добра тренировка, преди да ни обявят за крал и кралица.

Толкова съм слисан от избухването на Аби, че не възразявам, а просто оставям Джордан да ме поведе.

Глава 33
Рийд

— Е, това беше… напрегнато — мълви Ела няколко часа по-късно, когато сме в стаята ми.

Взирам се в нея. Напрегнато? На това му се вика подценяване.

Цялата вечер бе същинско бедствие, като се започне със снимките, за които Джордан и родителите й ме накараха да позирам, и се стигне до Аби, която рухна сред тълпа хора. Едва не припаднах от облекчение, когато Джордан не ме накара да я водя и на купона след бала. Явно глупавата корона на „Кралица Снежинка“ й бе достатъчна да я направи щастлива; не се наложи да участвам в гнусния валс на краля и кралицата, защото Уейд спечели кралската титла. Най-интересната част на вечерта бе да гледам как Уейд сграбчва Джордан за задника по време на танца и как тя му съска да престане.

С Ела успяхме до десет да се измъкнем. Понеже Стив ще я вземе в единайсет, ни остава цял час да бъдем сами. Обаче и двамата седим един до друг на ръба на леглото ми, доста смутени.

— Много ми е гадно заради нея — признавам.

— Аби?

Кимам.

— Е, не бива — отвръща Ела прямо. — Не ми се иска да го кажа, но ми се струва, че Аби е малко заблудена.

— Малко? — въздъхвам.

— Добре, много заблудена. — Стисва ръката ми. — Но не е твоя вината. Ти скъса с нея. Не си я подвел. Тя е тази, която не може да продължи напред.

— Знам. — Но не мога да изтрия от ума си образа на Аби и изпълнените й с мъка очи.

През последните години не ми пукаше за никого другиго, освен за мен самия. Гордеех се, че съм безчувствено копеле. Това карма ли е? Да не би отиването ми в затвора за пет години да е наказание заради типовете, дето съм пребивал, и момичетата, които съм наранявал?

Стараех се да се правя, че всичко е наред. Ходех на училище, играех футбол, отидох на зимния бал. Преструвах се, че всеки ден е като всеки друг в живота на завършващ гимназист. Вече не мога да се преструвам, че всичко е наред. Аби не е наред. Убийството на Брук не е наред. Животът ми не е наред.

Всяка нощ лежа буден и се взирам в тавана, чудейки се как ще оцелея в затворническата килия. Чакането е най-трудното.

— Рийд? Какво има?

Поемам дъх и вдигам поглед към разтревожените очи на Ела. Няма значение колко мили думи ще й наговоря, болката ще остане. Затова почвам по същество, все едно да издърпаш рязко лепенка.

— Ще приема споразумението по-рано.

Ела се извръща толкова бързо, че загубва равновесие. Протягам се и я хващам, но тя се отскубва и се изправя на крака.

— Какво каза?

— Ще го подпиша по-рано. Ще се съглася да започна да излежавам присъдата следващата седмица вместо от първи януари. — Преглъщам. — Така трябва.

— Какво, по дяволите, Рийд?

— Колкото по-скоро вляза, толкова по-скоро ще изляза — прекарвам ръка през косата си.

— Пълни глупости. Ще се справим с това. Дейна е подкупила Руби Майърс, значи има нови доказателства…

— Няма нови доказателства — прекъсвам я.

Това, че не се отказва от мечтата си, че по някакъв вълшебен начин ще се отърва, ме убива. Фактът, че не приема, че ще вляза в затвора и не разбира защо искам да приключа с присъдата, ми говори достатъчно.

Не мога да искам от нея да ме чака пет години. Аз съм егоистичен нещастник, задето изобщо си го помислих. Ще изпусне всичко. Как ще завърши училище, ако всички смятат, че гаджето й е убиец? Ами колежът? Може и да съм гадняр, но не чак такъв. Поне не и спрямо нея.

Издигам стена около сърцето си, това безполезно, глупаво нещо, и съм впил очи в краката си, защото не мога да погледна бледото й, красиво лице, докато изричам останалото.

— Трябва да си дадем почивка. Аз ще бъда там, вътре, а ти тук, отвън.

В стаята става толкова тихо, че вдигам очи. Стои на място с ръка на устата и очи като чинии.

— Искам да се насладиш на престоя си в колежа. Това трябва да е най-хубавото време в живота ти. — Думите горчат, но правя усилие да ги кажа. — Ако срещнеш някого, не бива да мислиш за мен.

Спирам, защото няма как да изрека останалите лъжи. Че аз няма да мисля за нея. Че само ми е било удобно с нея. Че не я обичам.

Ако тези думи излязат от устата ми, наистина ще настъпи краят. Няма да има връщане назад. Няма да ми прости.

„Бъди мъж. Пусни я“, повтарям си.

Отново поемам дълбоко въздух и събирам още малко кураж. Преди да успея да отворя уста, Ела се спуска в скута ми и разбива устните си в моите. Не е целувка, а по-скоро шамар в лицето. Заради всичко, дето изръсих досега, и онова, което стои на върха на езика ми.

Макар да знам, че не бива, обвивам ръце около кръста й и я прегръщам, оставяйки я да ме целуне.

Сълзите се стичат между устните ни. Преглъщам сълзите й, думите си, отчаянието ни и отвръщам на целувката й, докато започва така да ридае, че не може да продължи. Притискам лицето й в гърдите си, усещам как тениската ми подгизва.

— Не искам да чувам тези глупости — прошепва Ела.

— Казвам само, че не бива да се чувстваш виновна, ако решиш да продължиш напред — изричам.

Забива пръст в гърдите ми.

— Нямаш право да ми казваш как се чувствам. Никой няма право. Нито ти. Нито Стив. Нито Калъм.

— Знам. Просто… — Дявол да го вземе, не знам какви ги приказвам. Не искам да се среща с друг. Не искам да продължава напред. Искам през цялото време, докато си мисля за нея, и тя да мисли за мен.

Но не приемам и варианта да седи сама и да ме желае, а да не може да ме има само защото направих нещо тъпо.

— Опитвам се да бъда по-добър — проговарям сетне. — Опитвам се да постъпя правилно с теб.

— Реши какво ще е добре за теб, без да ме попиташ — отсича тя.

Мъча се да намеря правилните думи, да й обясня положението си, но тя се вкопчва в колана ми и всичките ми добри намерения изхвърчат от главата ми.

— Е-Ела… — пелтеча. — Недей.

— Недей какво? — предизвиква ме тя. Ловко разкопчава панталона и плъзва ръце вътре… — Да не те пипам?

— Да — този път аз съм този, който се отдръпва. Тялото ми пулсира от жажда, но няма да поставя егоистичните си желания пред нейните.

— Много жалко. Докосвам те. — Хваща китката ми и я слага на корема си. — Както и ти мен. Наистина ли искаш някой друг да ме докосва така? Наистина ли няма да имаш нищо против?

Картините, които думите й рисуват в ума ми, са ужасни. Дланта ми на дупето й се свива в юмрук.

— Недей — казвам. — Не ми говори такива неща.

— Защо? Ти ми ги предложи. Никога не бих се съгласила да „продължиш напред“ с друго момиче. Такова предателство би ни погубило. А не това да те няма пет години. Нито пък куп Даниеловци, Джорданки, Абита и Бруковки. Не бих понесла да продължиш напред и ден, дори час.

— Опитвам се да постъпя правилно с теб — повтарям. Мамка му, всяка мисъл през последните дни е свързана с нея.

— Правилно е не е да ме зарежеш. Правилно е да не ми диктуваш как било трябвало да се чувствам. Обичам те, Рийд. Не е нужно да ми обясняваш, че съм твърде млада, за да разбера чувствата си. Може и да има друг, когото бих могла да обикна, но не ми пука за него. Обичам теб. Искам да бъда с теб. Искам да чакам теб. Ти какво искаш?

Пламенните й слова правят невъзможно да се придържам към сценария си. Собственото ми обещание се изплъзва, преди да го спра.

— Ти. Ние. Завинаги.

— Тогава не ме отблъсквай. Не ми нареждай как да се чувствам, какво да мисля, кого да обичам. Ако наистина ще приемаш това споразумение, не бива да се срамуваш да ме виждаш. Не може да спреш да ми пишеш. Не може да загърбваш свижданията. Това е нашето отброяване. Нашето чакане. С всеки изминал ден се сближаваме все повече. Или ще се справим с това заедно, или изобщо няма да го правим — сините й очи искрят като разтопен сапфир. — Е, какво ще бъде?

„Дръж се мъжки“, това се опитва да намекне. Дръж се мъжки и бъди част от отбора. Отборът на Ела и Рийд.

Хващам брадичката й с другата си ръка и я целувам силно.

— Навит съм, скъпа.

После разкъсвам скъпата й рокля и й показвам точно колко съм „навит“. И така до края на живота ни.

Глава 34
Ела

В събота сутрин Стив обявява, че се връщаме в пентхауса. Днес.

— Днес? — повтарям глуповато и оставям чашата си с портокалов сок.

— Е, по-скоро довечера — слага лакти на кухненския плот и се ухилва. — Не е ли чудесна новината? Повече няма да се бутаме в тези пет стаи.

Честно казано, идеята да си тръгнем оттук звучи съблазнително. Омръзна ми да живея в този хотел; преди година не бих си помислила подобно нещо, но Стив е прав — трябва ни повече пространство. Стив и Дейна взеха непрекъснато да се карат. Дори да съм изпитвала съчувствие към нея, вече не мога да я понасям. Не само е подкупила Руби Майърс, но съм сигурна и че по някакъв начин има пръст в убийството на Брук. Просто не мога да го докажа, мамка му.

Рийд сподели с Калъм подозренията ми, но засега армията му от следователи не е открила нищо. Трябва да намерят нещо скоро, защото ако Рийд направи това, дето си е наумил, ще влезе в затвора още в понеделник сутрин, преди мастилото под споразумението да е изсъхнало.

Може пък в пентхауса да има някаква следа.

— Какво ще кажеш? — килва глава. — Готова ли си да се изнесем?

Дарява ме с обнадеждена усмивка на кутре, която много ми напомня на Истън. Стив не е толкова лош. Май доста се старае. Не мога да не му се усмихна и аз.

— Да. Става.

— Добре. Защо не идеш да стегнеш куфара си с неща от първа необходимост. Останалият багаж ще изпратят от хотела. Дейна звънна да почистят, преди да пристигнем.

Понечвам да му отговоря, но телефонът ми вибрира. Рийд е и дискретно закривам екрана с ръка, така че Стив да не го вижда.

— Вал е — лъжа. — Сигурно иска да разбере как е минал зимният бал.

— О, хубаво — отвръща отнесено той.

— Ще говоря с нея горе, да не ти преча — смотолевям и хуквам от кухнята.

Кимва. Най-големият недостатък на Стив е, че ако разговорът не е за него, бързо губи интерес.

Щом оставам сама в стаята си, отговарям на Рийд.

— Здравей — поздравявам нежно.

— Здравей. — Прави пауза. — Говорих с баща ми за сервитьорката. Реших, че трябва да знаеш.

— Сервитьорката… — о — осъзнавам, че говори за Руби Майърс. Пулсът ми се ускорява. — Той какво каза? Имаме ли доказателство, че някой я е подкупил?

— Теглила е заем — обяснява сухо. — Майка й е починала внезапно, имала е малка застраховка „Живот“. Използвала я да погаси вноска за колата. Няма следа от нередности.

— Не може да е вярно — потискам писък от гняв. — Дейна почти си призна, че е подкупила Майърс.

— Тогава го е направила по много потаен начин, защото държа копие от документите по заема.

— Господи, знам, че Дейна е замесена в това. — Паника ме облива на вълни. Защо следователите не напредват? Трябва да има нещо, дето да не сочи към Рийд.

— Дори да е замесена, самолетът й е кацнал часове след като Брук е починала.

Сълзи напират в очите ми и гърлото ми се стяга. Слагам ръка на устата си, но един сподавен стон се изплъзва.

— Трябва да затварям — успявам да продумам с леко треперещ глас. — Стив иска да събера багажа си, за да се върнем в апартамента тази вечер.

— Добре. Обичам те, скъпа. Обади ми се, като се настаниш.

— Ще ти звънна. И аз те обичам.

Бързо затварям и заравям лице във възглавницата. Стисвам очи и оставям сълзите да потекат, само минута-две. После си налагам да спра да се съжалявам, ставам и започвам да събирам багажа си.

Брук е умряла в онзи апартамент. Трябва да има следа там.

И смятам да я намеря.

 

 

Няколко часа по-късно стив ме подканва да вляза в лобито на високата луксозна сграда. Дейна вече е вътре и чака асансьора. По пътя почти дума не обелва. Дали е изнервена, защото се връща на местопрестъплението си? С крайчеца на окото зорко я наблюдавам за признаци на вина.

— Ще те настаня в стаята за гости — дърдори Стив, като влизаме в асансьора. — Ще я обновим, естествено.

Мръщя се.

— Не е ли там, където… — снишавам глас, въпреки че сме в тясно пространство и Дейна чува всяка дума. — Брук бе отседнала, преди да… почине.

И Стив се намръщва.

— Така ли? — обръща се той към Дейна.

Тя кимва сковано и отвръща с още по-суров тон.

— Продаде жилището си, след като Калъм й предложи, затова остана в апартамента, докато мине сватбата.

— О. Разбирам. Не знаех. — Поглежда ме. — Ще има ли проблем да останеш в онази стая, Ела? Както казах, ще я обновим.

— Не. Няма проблем. — Дяволски страховито е, но все пак Брук е умряла в тази стая.

Боже, умряла е точно тук, мисля си, след като влизаме в шикозната всекидневна. Погледът ми тутакси попада на камината и тръпки ме побиват. Стив и Дейна също са се вторачили натам.

Стив първи извръща поглед.

— Тук мирише — бърчи нос.

Поемам си въздух и осъзнавам, че е прав. Апартаментът мирише на някаква странна смес от амоняк и мръсни чорапи.

— Защо не отвориш прозорците? — предлага той на Дейна. — Аз ще запаля огън.

Дейна продължава да се взира в камината. Издава мъчителен звук и изтичва надолу по коридора. Врата се отваря, а после се затръшва. Наблюдавам я. Това чувство на вина ли е? Дявол да го вземе, откъде да знам как изглежда това? Ако аз бях убила някого, сигурно и щях да тичам към стаята си, нали?

— Ела, ще се заемеш ли с прозорците? — Стив въздиша.

На драго сърце бих свършила нещо, което да отвлече вниманието ми от местопрестъплението. Кимвам и бързо отивам до прозорците. Отново изтръпвам, когато минавам покрай камината. Боже, колко е зловещо тук. Имам предчувствие, че няма да мигна тази нощ.

Стив поръчва храна за вкъщи, която пристига след около петнайсет минути и изпълва апартамента с аромат на подправки. Ухае вкусно, но стомахът ми се преобръща от тревога. Дейна не излиза от стаята и не откликва на повикванията на Стив за вечеря.

— Трябва да поговорим за Дейна — казва той пред чиния с врели спагети. — Вероятно се чудиш защо още не съм се развел с нея.

— Не е моя работа. — Побутвам една зелена чушка из чинията си и гледам следите, които оставя в соевия сос. Не бях се замисляла особено за брака им. Мисля само за предстоящото влизане на Рийд в затвора.

— Уреждам нещата — споделя той. — Всичко трябва да е наред, преди да започна подготовката на документите.

— Наистина не ми влиза в работата — повтарям по-настоятелно. Не ме интересува какво прави Стив с Дейна.

— Добре ли ще ти е да живееш тук? Изглеждаш…

— Уплашена? — предлагам.

— Да, и тази дума става — усмихва се леко.

— Ще го преживея — лъжа.

— Може да си намерим нещо друго. Ти и аз.

След година отивам в колеж, но отговарям „може“, защото не искам да го разочаровам; в момента не съм в състояние да се занимавам с чувствата на другите.

— Мислех да си вземеш една година почивка, да не ходиш веднага в колеж. Може да ти наемем учител и да идем в чужбина.

— Какво? — изтърсвам, смаяна.

— Да — продължава той, все по-въодушевен. — Обичам да пътувам, а понеже с Дейна ще сме разведени, ще бъде чудесно двамата с теб да идем на пътешествие.

Взирам се в него с недоумение.

— Е, поне си помисли — казва и леко се изчервява.

Стисвам здраво устни около вилицата, за да не изрека нещо, дето ще го нарани. Или по-лошо, да го наръгам с вилицата заради откачената му идея. Няма да напусна Северна Каролина, докато и Рийд не може.

След вечеря измислям причина да стана от масата. Стив ми показва стаята надолу по коридора. Доста е хубава, цялата е в кремаво и златно. Дизайнът и разположението не са много по-различни от хотелската стая, която напуснахме. Имам собствена баня, което е добре.

Единственият недостатък е, че мъртва вече жена е спала в това легло.

Оставям настрани тази мисъл, изваждам училищната униформа, няколко тениски, джинси. Обувките и якето ми отиват в гардероба. До леглото, зад нощното шкафче, откривам контакт за зарядното на телефона. Включвам го да се зарежда, лягам на леглото и се втренчвам в тавана.

Утре ще потърся нещата на Гидиън. Съмнявам се да са в тази стая. Дейна не би ги оставила далеч от погледа си, след като го изнудва с тях.

Но… Но щом Брук е спала тук, вероятно са на също толкова безопасно място.

Скачам от леглото и поглеждам под рамката. Дървеният под е чист и видимо дъските не се мърдат, ясно доказателство, че нещо под тях е скрито.

Ами между двата матрака? Налага се няколко пъти да бутна горния матрак, за да го обърна настрани, но отдолу няма нищо, само долен пружинен матрак. Оставям го да падне на мястото си.

Бързо претърсвам нощното шкафче, където откривам дистанционно, четири таблетки за гърло, шише с лосион и резервен чифт батерии. Най-отдолу в скрина има допълнителни одеяла, в средното чекмедже има още възглавници, а в горното — нищо.

Гардеробът е празен. Дейна или ченгетата сигурно са взели дрехите на Брук.

Опипвам стената и спирам поглед върху скучната абстрактна картина, окачена над тясната конзолна маса срещу леглото. Няма таен сейф зад картината. Ядосана, се сривам на леглото. В стаята има само нормални неща. Ако не ми бяха казали, че Брук е спала тук, нямаше да разбера.

Тъй като няма повече какво да търся, мислите ми се връщат към Рийд. Изведнъж огромната стая ми се струва задушаваща, сякаш се е спуснала гъста мъгла.

Повтарям си, че всичко ще е наред. Пет години са нищо. Бих чакала два пъти повече, за да си върна Рийд. Ще си пишем писма, може би дори ще си говорим по телефона. Ще го посещавам, колкото ми разреши. И наистина вярвам, че е способен да контролира настроенията си, стига да поиска. Има много добър стимул — за доброто поведение може да го освободят предсрочно.

„Всяко зло за добро“, все ми повтаряше мама. Споменаваше го най-вече, когато си тръгвахме отнякъде, за да отидем на ново място. Дори когато почина, усещах, че ще се справя. Така и стана.

Рийд не умира, макар че имам усещането, че отново губя някого. Той просто… отива на дълга почивка. Все едно е в колеж в Калифорния, а аз съм си тук. Ще поддържаме връзка от разстояние. Обаждания, съобщения, имейли, писма. Горе-долу е същото, нали?

Чувствам се значително по-добре, затова се надигам и взимам телефона. Но съм забравила, че не съм преместила куфара и се спъвам в него. С пронизителен писък се стоварвам върху масата. Лампата отгоре се люшва. Опитвам се да я хвана, но съм прекалено далеч и тъпото нещо се стоварва на пода.

— Всичко наред ли е? — пита тревожно Стив от коридора.

— Да. — Поглеждам пръснатите парчета от лампата. — Всъщност не. — Въздишам и отивам да отворя вратата. — Спънах се в куфара и счупих лампата — признавам.

— Не се притеснявай. Ще обновяваме, нали помниш? — Вдига пръст. — Не мърдай. Ще взема метла.

— Добре.

Навеждам се и започвам да събирам по-големите парчета в кошчето за боклук. Нещо бяло се подава изпод едно от парчетата. Бърча чело в почуда и издърпвам хартията. Листът явно е сгънат набързо и ми става ясно, че някой нарочно го е пъхнал в бялата порцеланова част. Може да е упътване за лампата? Да, вероятно.

Понечвам да метна листа в кошчето, когато думата „Мария“ привлича вниманието ми.

Любопитна, разгръщам листа и почвам да чета.

Ахвам.

— Какво е това?

Врътвам глава към вратата, Стив стои там с метла в ръката. Искам да излъжа и да отвърна „нищо“, но гласните ми струни не функционират. Не мога и да скрия хартията, защото всеки мускул в тялото ми е вдървен.

Стив е видимо загрижен, подпира метлата на рамката на вратата и идва бързо към мен.

— Ела — нарежда. — Говори с мен.

Поглеждам го с разширени от ужас очи. После вдигам хартията и прошепвам:

— Какво, по дяволите, е това?

Глава 35
Ела

Хартията шумоли между треперещите ми пръсти. Свят ми се вие от онова, което прочетох до момента.

Преди да успея да мигна, Стив грабва листа от ръката ми. Прочита първите няколко реда и пребледнява.

— Откъде го взе? — едва продумва.

Устата ми е пресъхнала от обзелия ме ужас, та чак ме боли, като говоря.

— Беше скрито в лампата. — Продължавам да го гледам втренчено. — Защо си го скрил? Защо не си го унищожил?

И той е блед като мен.

— А-аз… Не съм го крил. Беше в сейфа. То… Тази проклета подла кучка — започва да ругае.

— Коя? — ръцете ми не спират да треперят.

— Жена ми — ругае отново и очите му потъмняват от горчивина. — Адвокатите ми са дали на Дейна кодовете за сейфа след смъртта ми. — Стисва хартията и я намачква — Видяла това и… не, сигурно е била Брук. — Оглежда стаята, видимо покрусен. — Била е тук. Тя го е скрила. Вероятно го е откраднала от Дейна.

— Не ми пука кой е скрил писмото! — крещя. — Интересува ме само дали е истина, или не! — Дишам на пресекулки. — Истина ли е?

— Не. — Прави пауза. — Да.

Истеричен смях се изплъзва от устата ми.

— Е, кое от двете? Да или не?

— Да. — Адамовата му ябълка подскача, когато преглъща. — Вярно е.

Погнуса и гняв ме заливат. Боже мой. Не мога да повярвам какво чувам. Това писмо променя всичко, което знам за Стив, Калъм и семейство Роял. Ако е вярно, Дейна е имала право да бъде бясна на Мария. Дори да я мрази.

— Дай ми да го дочета — заповядвам.

Стив отстъпва назад, но аз грабвам листа от ръката му, преди да успее да го скатае. Ъгълчето се откъсва и остава в отпуснатите му пръсти.

— Ела — промълвява слабо.

Но аз съм твърде заета да чета.

Скъпи Стив,

Повече не мога да живея с тези лъжи. Разкъсват ме. Всеки поглед на Калъм тежи на сърцето ми. Не такъв живот си представях и не такъв ще продължавам да живея.

Синовете ми са светлината в живота ми, но дори те не светят достатъчно силно, за да прогонят мрака в душата ми. Следите от действията ни винаги ще съществуват. Не знам какво да правя.

Ако призная, семействата ни ще се разпаднат, Калъм ще ме остави, ще сложи край на приятелството ви.

Ако замълча, няма да мога да живея. Кълна ти се, не мога повече.

Защо се възползва от мен? Знаеше слабото ми място! Знаеше и го използва за своя изгода!

Вече не вярвам, че Калъм не ми е бил верен, а дори и да не е така, ще трябва да се науча да живея с това. Не може да продължаваме така, Стив, да крием истината от Калъм.

Трябва да му кажа. Налага се. Или няма да мога да живея със себе си.

Не мога без Калъм, но не знам как бих се справила и без теб. Имаш влияние над мен, съживяваш ме по начини, които не съм и мислила, че са възможни. Всяка нощ, когато затворя очи, виждам твоето лице, усещам твоя допир.

Когато онази жена е наблизо, изгарям от яд. Защо би се омъжил за нея? Тя е под нивото ти. Като знам, че от мен отиваш при нея, се отвращавам. Караш ме да оставя Калъм, но и на теб нямам доверие, Стив. Не ти вярвам. Вече не вярвам на никого.

За мен няма избор. Всичките ми бяха отнети. Не се опитвай да ме спреш.

Мария

Когато приключвам, пускам писмото на килима. Толкова е… ненормално. Как е могъл Стив да причини това на Калъм? Как е могла Мария?

— Трябва да разкажа на Рийд — изтърсвам.

Стив се спуска напред, преди да взема телефона от нощното шкафче.

— Не — умолява ме. — Не можеш да му го кажеш. Ще ги съсипеш. Тези момчета боготворят майка си.

— Както и ти, очевидно — отвръщам язвително. — Как можа да го направиш? Как можа!

— Ела…

Страх, надежда и отчаяние се завихрят около мен и изсмукват целия въздух от стаята; едва дишам, още по-трудно ми е да мисля.

— Спал си с жената на Калъм — казвам укорително.

Той стисва челюсти за момент, лицето му е изпито, кимва рязко. Не може дори да говори.

— Защо?

— Винаги съм я обичал — споделя с дрезгав глас. — И по свой начин, тя също ме обичаше.

— Не това пише в писмото.

— Обичаше ме — настоява. — Видяхме я по едно и също време, но Калъм пръв стигна до нея.

Взирам се в него със зяпнала уста. Божичко. Говори точно като невръстно момче, на което са взели играчката.

— Значи, докато Калъм е спасявал компанията ти, ти си казал на Мария, че й изневерява? — Връхлитат ме объркани, налудничави мисли, но започвам да подреждам пъзела. — Така ли я вкара в леглото си?

Извръща поглед.

— Калъм изобщо изневерил ли й е? — настоявам. — Истина ли е?

Тъй като не може да ме погледне в очите, ми става ясно, че не е истина. Крехката връзка, която градихме, се срина. Не мога да го уважавам. В момента едва го понасям. Спал е с жената на най-добрия си приятел. По-лошо, излъгал е Мария, че мъжът й я е предал. И тя е посегнала на живота си! Стив о’Халоран е докарал тази бедна, объркана жена до самоубийство.

Имам чувството, че ще повърна.

Навеждам се и взимам писмото. Стисвам го здраво.

— Ще занесем това на Калъм. Той си мисли, че жена му се е самоубила заради него. Момчетата също. Трябва да им кажеш истината.

Гняв проблясва в очите му.

— Не — озъбва се. — Ще си остане между нас. Вече ти обясних, това ще съсипе живота на момчетата.

— Мислиш, че вече не са изгнили отвътре заради самоубийството на майка си ли? Единственият човек, когото писмото би погубило, си ти. И честно казано, Стив, не ми пука какво ще стане с теб. Семейство Роял трябва да знае истината!

Взимам телефона и се втурвам към вратата.

— Не смей да ми обръщаш гръб!

Вбесеният му глас ме разтърсва от страх. Тичам с всички сили до всекидневната, но внезапно съм издърпана назад.

Тласъкът ме праща по дупе на килима, на сантиметри от камината, където Брук е умряла…

Като гръм от ясно небе ме осенява най-ужасната мисъл.

— Ти ли си бил? — изстрелвам.

Стив не ми отговаря. Само виси над мен, дишащ тежко, с разкривено от ярост лице.

— Ти ли уби Брук? — гласът ми вече е слаб, треперещ от ужас.

— Не — ръмжи. — Не съм.

Но виждам — проблясъка на чувството за вина.

— О, Боже мой — прошепвам. — Ти си бил. Убил си я, а после се опита да го препишеш на Рийд. Убил си я…

— Беше злополука! — реве.

Свивам се от оглушителния звук. Ставам и препъвайки се, опитвам да отстъпя по-далеч от Стив, но той се приближава. Отстъпвам отново, докато опирам гръб в камината.

— Беше шибана злополука, ясно! — Очите на баща ми са червени, присвити и свирепи. Всяват страх.

— К-как? — заеквам. — Защо?

— Тъкмо бях слязъл от проклетия самолет, след като месеци наред бях закотвен на някакъв забравен от Бога остров! — крещи. — Прибирам се и заварвам Рийд, който излиза от апартамента! Какво трябваше да си помисля? Вече знаех, че жена ми чука най-големия син на Калъм. — Едва диша. — А след това и Рийд? Смяташ, че бих оставил нещата просто така? След всичко, което преживях?

— Рийд никога не е докосвал Дейна — крещя и аз.

— Не знаех! — Дъхът му свисти и издава паника. — Взех товарния асансьор до пентхауса, за да застана очи в очи с изневеряващата ми съпруга кучка. Съпругата, която се опита да ме убие.

Яростта му буквално замърсява въздуха и ме кара да треперя от страх. Опитвам крадешком да се отдръпна встрани, но той отново пристъпва напред. Заклещена съм между гневното му, тресящо се тяло и твърдия камък на камината.

— Влязох и тя беше там, гледаше онази наша проклета снимка, на която сме заедно!

Грабва някаква снимка от рамката на камината и я запокитва в стената над главата ми. Парчета стъкло се изсипват над нас, няколко попадат в косата ми.

Сърцето ми бие така ожесточено, та се боя, че ще спре. Трябва да се измъкна оттук. Трябва. Стив признава за убийството. Разкрива се пред мен.

Не бива да съм тук, когато напълно откачи.

— И аз, като всеки нормален мъж с червена кръв, се вбесих. Като скъпоценния ти Рийд. Хванах я за косата и ударих челото й в рамката. Никога не бях удрял жена през живота си, но, по дяволите, Ела, на тази жена й трябваше един хубав бой. Да си плати за това, което бе ми причинила.

— Но не е била Дейна — прошепвам.

Срам облива лицето му.

— Не знаех. Мислех, че е тя. Изглеждат еднакво в гръб, дявол да го вземе. Те… — сякаш се бори за въздух. — Видях лицето й, докато падаше напред, но бе твърде късно. Не успях да я хвана. Удари главата си в камината. Шибаният й гръбначен мозък бе прекъснат! — довършва той изтерзан.

— Аз… — преглъщам мъчително. — Д-добре. Значи е било инцидент и трябва да разкажеш на полицията какво е ста…

— Няма да намесваме полицията! — крещи и вдига ръка, сякаш да ме удари.

Подготвям се, но ударът така и не идва. Голямата му лапа просто пада до тялото му.

— Не ме гледай така — нарежда. — Няма да те нараня! Ти си ми дъщеря.

А Дейна му е съпруга, но въпреки това е искал да я нарани. Пулсът ми отново прескача. Не мога да остана тук. Не мога.

— Трябва да кажеш истината — моля баща ми. — Ако не го направиш, Рийд ще отиде в затвора.

— Мислиш, че не знам това ли? От седмици си блъскам главата да измисля как да го измъкна. Може и да не искам да чука детето ми, но не искам да виждам това момче как отива в затвора.

„Тогава защо не го спаси?“ искам да извикам. Но вече знам отговора. Независимо какви ще ги наговори сега, със сигурност щеше да остави Рийд да поеме вината за смъртта на Брук. Защото Стив о’Халоран го е грижа само за него си. Винаги го е интересувало само това.

— Ти и аз — казва внезапно, в очите му трепка светлина. — Ще се справим заедно. Моля те, Ела, нека просто седнем и го обсъдим, за да видим как да спасим Рийд. Може да го припишем на Дейна…

— Как ли пък не!

Стив се обръща при звука от гласа на Дейна. Аз? През живота ми не съм била по-щастлива да я видя. Разсейването на Стив е възможността, от която се нуждаех, за да се махна от камината. Втурвам се към блондинката, сякаш животът ми зависи от това. И точно така.

— Ти си убил Брук? — писва Дейна, втренчила ужасен поглед в съпруга си.

Ръката й трепери. Виждам как нещо черно проблясва и осъзнавам какво държи.

Малък черен револвер.

— Свали пистолета — нарежда Стив с досада.

— Ти си убил Брук — повтаря тя, но този път не пита.

Заставам до нея, но тя ме изненадва, обръщайки се към мен с нежен глас.

— Застани зад мен, Ела.

— Свали пистолета! — заповядва отново Стив.

Спуска се напред, но Дейна вдига пистолета нагоре.

— Да не си посмял да мръднеш.

Той спира на място.

— Свали пистолета — казва трети път. Сега гласът му е мек, премерен.

— Ела, звънни на деветстотин и единайсет — поръчва ми Дейна, без да сваля поглед от Стив.

Твърде уплашена съм, за да мръдна. Ужасена съм, че пистолетът може да гръмне погрешка и аз да се озова в кръстосания огън.

— За бога, Дейна! Държите се глупаво! Смъртта на Брук беше инцидент! А дори и да не беше, на кого му пука! Тя беше отрова! Боклук!

Отново се спуска към нас.

Дейна натиска спусъка.

Случва се толкова бързо, че не разбирам какво става. В първия момент Стив е на крака, в следващия е на килима, стене от болка, стиснал лявата си ръка.

Ушите ми пищят като при карнавални игри. Никога не бях чувала изстрел на живо; толкова е пронизващ, та се притеснявам да не е спукал тъпанчетата ми. Гади ми се. Много. Имам чувството, че ще повърна в краката си.

— Простреля ме, кучко — фъфли Стив и гледа към Дейна. Тя не му обръща внимание, спокойно повтаря молбата си.

— Ела. Звънни на деветстотин и единайсет.

Глава 36
Рийд

— Какво става? — Това са първите ми думи, след като вдигам телефона.

— Трябва да дойдеш в апартамента! — възкликва Ела, задъхано. — Веднага. Доведи Калъм. Доведи всички. Но най-вече Калъм.

— Ела…

Дава ми свободно.

Мамка му. Затвори ми. Не губя и секунда повече. Ела се обади, защото има нужда от мен. Има нужда от всички ни.

Ставам от леглото и изчезвам през вратата. Удрям с юмрук по вратата на Истън, после на Себастиан, накрая подвиквам надолу на баща ми.

— Татко! Нещо не е наред с Ела. — Непрекъснато й звъня, но не вдига.

— Какво става? — Истън изхвърча от стаята си, докато притичвам пред нея.

— Нещо с Ела. Нещо не е наред. — Прескачам по пет стъпала наведнъж и прелитам към долния етаж. Над и зад мен чувам затръшване на врати, следвано от бързи стъпки.

Татко ме посреща в края на стълбите.

— Какво има? — пита разтревожен.

— Ела е в беда. Има нужда от нас.

— Нас? — учудване се изписва на лицето му.

— Току-що се обади — разклащам телефона си пред него. — Каза, че трябва всички да идем там веднага.

Очите му се разширяват, но бързо се размърдва.

— Ще вземем моята кола. Да тръгваме.

Хукваме навън и се стоварваме в мерцедеса на татко. Сядам отпред, а близнаците се настаняват отзад. Татко натиска газта до земята и разцепва алеята; едва дочаква портите да се отворят достатъчно и колата профучава през тях. През това време звъня ли, звъня на Ела.

На петия ми опит най-сетне вдига.

— Не мога да говоря, Рийд. Полицията е тук. Къде сте?

— Полицията? — стягам се.

— Кой е на телефона? — иска да узнае баща ми.

— Ела — отвръщам. — Полицията защо е там? — питам я.

— Ще ви обясня всичко, като дойдете — изрича напрегнато.

Отново прекъсва линията.

— По дяволите! — удрям телефона в крака си. Започва да ми писва само да ми затваря.

— Какво каза? — Ийст подава глава между предните седалки.

Татко минава на червено, взима остър десен завой с осемдесет километра в час и продължава да криволичи бясно надолу по друга улица. Хващам се здраво за вратата и проверявам колко е часът. На около десет минути сме от града. Бързо пиша на Ела.

Идваме след 10 мин.

— Какво каза? — пита Истън до ухото ми.

Мятам телефона на таблото и се обръщам към братята си. Близнаците са бледи и тихи, но Ийст е обезумял.

— Трябвало да идем до пентхауса, всички ние. — Поглеждам баща си. — Изрично спомена да взема татко.

— Защо, за бога, е питала за мен? — чуди се той, без да отклонява поглед от пътя.

Още един остър завой и всички се изсулваме вляво, а после пак се наместваме на седалките.

— Нямам представа.

— Стив — намесва се Истън. — Трябва да е свързано с него.

— Обади се на Гриър. — Баща ми стисва челюсти… — Да ни чака в апартамента.

Не е зле. Звъня на адвоката ни, който, за разлика от Ела, вдига телефона.

— Рийд, какво мога да направя за теб?

— Трябва да се срещнем в дома на Стив — съобщавам.

Следва половин секунда мълчание.

— Какво, за бога, си направил?

Отмествам телефона от ухото си и го гледам невярващо.

— Този нещастен тип си мисли, че съм направил нещо.

Татко издава раздразнен гърлен звук.

— Пледира виновен за непредумишлено убийство. Естествено, ще си помисли, че си направил нещо.

Мръщя се, но слагам телефона на ухото си.

— Става дума за Ела. Нещо е станало и татко смята, че трябва и ти да дойдеш там. — И затварям, защото вече сме пред комплекса, където е пълно с полицейски коли.

— Какво, по дяволите? — баща ми се пули срещу патрулките.

Сърцето ми бие в гърлото, скачам от колата, преди да е спряла.

— Рийд, върни се тук! — крещи баща ми. — Изчакай една проклета секунда.

Още врати се затръшват, което означава, че братята ми са по петите ми. Хората в лобито са като размазано петно, докато тичам към асансьора. Като по чудо, месинговите врати се отварят точно когато спирам рязко пред тях.

Нетърпеливо чакам двамата униформени да излязат и се спускам вътре. Братята ми скачат в кабинката, докато вратите се затварят.

— Тя е добре, човече — успокоява ме Истън, останал леко без дъх.

— Така ли? — взирам се в него. — Десет и трийсет е. Има около дузина полицейски коли отвън. Ела се обади, паникьосана, и каза, че всички й трябваме.

— Ама се е обадила — изтъква.

Светът се е побъркал, щом Ийст е спокоен, а моето сърце бие толкова силно, та имам чувството, че ще изхвръкне от гърдите ми. Забивам ръка в косата си, втренчен в лампите, ще ми се асансьорът да се движи по-бързо.

— Според вас какво става? — пита Сойер тихо.

— Сигурно нещо с Дейна — предполага другият близнак.

Удрям с юмрук във вратата. От това се опасявам и аз.

— Ако направиш това още веднъж, може и да си останем тук — предупреждава Ийст.

— Правилно. Тогава май ще трябва да фрасна теб.

— Ела ще ти се разсърди. Тя харесва красивото ми лице — потупва бузата си той.

Близнаците потискат нервния си смях. Свивам ръце в юмруци и си мисля как искам да ги фрасна и тримата. За техен късмет, асансьорът спира и аз хуквам.

Има двама полицаи в късия коридор към двойната входна врата на апартамента. Високият, по-слаб от двамата, слага ръка на вратата, а жената понечва да извади пистолета си.

— Къде отивате? — пита единият.

— Живеем тук — лъжа.

Двамата полицаи се споглеждат. Зад себе си усещам, че братята ми се напрягат. Не ми пука дали ще пребия тези ченгета. И бездруго ще вляза в затвора. Тръгвам напред, но тъкмо когато стигам до тях, познато лице се подава от вратата.

Следовател Шмит ни хвърля поглед, после отваря вратата.

— Всичко е наред. Може да влязат.

Нямам намерение да се чудя как така изведнъж ми провървя. Втурвам се вътре край огромните портрети на Дейна и влизам във всекидневната, крещейки името на гаджето ми.

— Ела!

Най-накрая я откривам, сгушена в Дейна на един диван, който гледа към балконската врата.

— Добре ли си? — спускам се и я издърпвам от дивана.

— Добре съм — уверява ме тя. — Къде е Калъм?

Защо толкова държи баща ми да присъства? Плъзвам длани нагоре и надолу по ръцете й и в същото време я оглеждам. Не виждам нещо да й има. Бледа и студена е. Косата й е рошава, но не е ранена.

— Сигурна ли си, че си добре? — притискам я до гърдите си, намествайки главата й върху блъскащото ми сърце.

— Добре съм — също ме прегръща. Над главата й отправям поглед към Дейна, чието безупречно лице сега е белязано от сълзи. Очите й са червени, косата й също е чорлава.

— Какво, по дяволите? — Истън е също толкова объркан. — Да не си… Някоя от вас да не е застреляла Стив?

Обръщам се и осъзнавам, че съм изтичал покрай Стив. Стои подпрян на камината.

С белезници е.

Ела потръпва.

— Какво, по дяволите, става? — крещи татко.

Дейна сякаш се съвзема, лек блясък се появява в очите й. Обляга се на дивана с ръка върху ниската облегалка.

— Стив се опита да затвори устата на Ела, когато тя разбра, че той е убил Брук. Аз я спасих. Може да ми благодарите по-късно.

Чувам ругатни и се вторачвам в Ела.

— Вярно ли е?

Тя преглъща, после кимва бавно.

— Напълно.

Дейна споменава и други важни неща, но особено изпъква фактът, че Стив се е опитал да убие Ела. Твърде много е за изтерзания ми ум.

— Ранена ли си? — повтарям и отново оглеждам тялото й за рани.

— Добре съм. Кълна се. — Стисва ръката ми. — А ти? Ще се оправиш ли?

Главата ми се върти, само кимам като идиот, но изведнъж ми прави впечатление тревогата в гласа й. Парчетата нова информация се струпват едно върху друго, а после едно по едно се подреждат.

Сълзите на Дейна.

Настойчивата молба на Ела да дойда — да дойдем всички.

Опитът на Стив да убие Ела.

Най-накрая осъзнавам.

— Стив се е опитал да припише убийството на Брук на мен?

Ела прави гримаса; почти съм заслепен от ярост. На половината разстояние съм от камината, преди да си дам сметка, че изобщо съм мръднал.

Приглушено чувам, че викат името ми, но цялото ми внимание е насочено към мъжа, който ме научи да карам колело, който мяташе топки с мен и братята ми. По дяволите, та той ми даде първия презерватив.

Лекар коленичи до него и проверява кръвното му налягане, а от другата му страна е следовател Казънс.

Ела се появява зад мен и слага предупредително длан върху ръката ми.

— Недей — прошепва.

Някак намирам сила да не се спусна към Стив. Искам само да избия зъбите на кръстника си, но затварям очи и успявам да намеря капка самообладание на дъното на преобръщащите ми се черва.

— Защо? — изричам към Стив. — Защо го направи?

Братята ми правят стена зад мен. Татко застава от другата ми страна. Очите на Стив прескачат от Себ към Сойер, задържат се кратко върху Истън, спускат се към мен и се втренчват в татко.

— Беше инцидент — казва Стив.

— Кое е било инцидент? — пита баща ми, гласът му е пропит с болка. — Това, че се опита да убиеш дъщеря си? Или че искаше да лепнеш присъда за убийство на сина ми? Кога си се върнал? И Брук ли чукаше?

Стив клати глава.

— Не е така, човече. Обаче тя беше отрова, с Рийд ви изправи един срещу друг.

Баща ми замахва и лампа се разбива в камината, недалеч от главата на Стив. Всички се стряскаме.

— Никога не сме били един срещу друг. Никога жена не би застанала между нас.

— Брук щеше да го стори. Дейна също — озъбва се на блондинката на три метра разстояние. — Всички тези жени, с които бяхме, Калъм, опитват да ни унищожат. По дяволите, дори жена ти.

Ела издава тих, скръбен звук. И двамата с татко я поглеждаме, но тя бързо извръща поглед.

— Какво има? — питам грубо.

Поема си въздух.

— Ела — примолва й се Стив от камината. — Няма нужда да научат.

Отново си поема въздух.

— Мамка му — ругае Стив, а после поглежда обезумял към следовател Казънс. — Изведете ме оттук, може ли? Това е повърхностна рана, не ми трябва лечение. Просто ме закарайте в затвора. Вече прочетохте правата ми, по дяволите.

Тогава разбирам какво се бои Стив да признае. Какво е открила Ела.

— Свързано е с мама, нали? — изричам дрезгаво. Не знам дали питам Ела, или Стив, или баща ми, или вселената. Само знам, че щом споменавам мама, цялото лице на Стив посивява.

Ела се вкопчва в ръката ми, но не ме поглежда в очите.

— Стив и майка ти са имали връзка — прошепва.

Тишина залива стаята. Дори следовател Казънс изглежда стъписан, а той дори не е познавал майка ми.

— Ела — започва отново Стив. — Моля те…

Тя не му обръща внимание и поглежда смутено баща ми.

— Мария му е написала писмо, че не може да живее с вината повече. Намерих го в стаята, в която е живяла Брук. Опитала се е да го скрие. — Извръща очи към мен, после към братята ми. — Не е била ваша вината — гласът й потрепва при последната дума.

Татко се препъва назад и се подпира на ъгъла на масата.

Мозъкът ми не може да възприеме думите, които Ела току-що изрече. Това са просто твърди съгласни и меки гласни. Неразбираеми са. Сойер и Себ стоят като заковани за плочките на пода. Аз също съм скован от ужас.

Само Истън успява да мръдне.

— Нещастник! Нещастник! — крещи и лети към Стив.

Следовател Казънс се втурва между двамата. Близнаците изхвърчат и издърпват Истън. Татко става и тръгва напред.

Всяка частица от мен отново иска да се нахвърля върху Стив. Да го помета от бой заради това, което причини на мен, на майка ми, на семейството ми. Тънката ръка на Ела стои на рамото ми, държи ме на място.

Веднъж се пошегувах, че тя държи каишката ми, но е вярно. По-добър съм, когато тя е наоколо. По-овладян. По-стойностен. И след всичко, което е преживяла тази вечер, не искам да й причинявам още болка, като пребия баща й.

— Колко е продължило това? — настоява баща ми, вперил гневен поглед в най-добрия си приятел.

Стив изтрива уста с трепереща ръка.

— Тя дойде при мен.

— Колко? — реве баща ми.

Казънс вика за помощ.

— Имам нужда от подкрепление, веднага. Имам петима Роял и са кръвожадни.

Очите на Стив не помръдват от баща ми.

— Беше само веднъж. Тя се възползва от мен.

— Колко време? — със сподавен звук баща ми се обръща към Ела.

— Не знам. Намерих само това писмо — подава смачкано парче хартия с откъснат долен ляв ъгъл.

Веднага го разпознавам. Мама имаше комплект хартия и пликове, направени специално за нея. Все повтаряше, че всяка истинска дама изпраща благодарствено писмо, написано на ръка, а не се обажда по телефона. Никога не пишеше съобщения или имейли.

Татко грабва хартията от Ела и преглежда съдържанието й. После, явно с огромни усилия, я сгъва внимателно надве и я подава на Ела. Сръгвам я и тя пуска писмото в ръката ми.

— Заслужаваш да изгниеш в ада — сумти баща ми към Стив, цялото му тяло се тресе от потиснатия гняв. — Толкова време бях до теб. Винаги те защитавах, когато някой поставяше под въпрос честта или предаността ти. — Поема си дълбоко глътка въздух. — Не мога да те гледам.

Позволявам си само да надникна в писмото и дори само като виждам почерка на мама, сърцето ме заболява. През цялото време си мислех, че аз съм я довел до смъртта. Истън също се обвиняваше. Мразехме татко, мразехме себе си. Когато Ела се появи без предупреждение, намразихме и нея. Държахме се с нея като с боклук.

С Ийст една вечер я зарязахме насред пътя и я принудихме да се прибере пеша. Следяхме я отдалече, не сме пълни тъпаци, но я оставихме да си мисли, че е сама.

Не знам, нито пък разбирам как успя да ми прости или как изобщо ме обикна.

Докато се рея в мислите си, баща ми избутва Истън, минава покрай Казънс и така прасва Стив в челюстта, че звукът отеква от единия до другия край на огромната всекидневна. Този път, когато Стив изтрива с ръка устата си, кръв се размазва по лицето му.

— Достатъчно. Той е арестуван — кара се Казънс.

— Копеле такова — баща ми не извръща поглед от Стив. — Спиш с жена ми, убиваш жена и се опитваш да го припишеш на сина ми?

— Татко — продумвам дрезгаво. — Не си струва.

Така е. Стив вече не е от значение. Важно е само че съм жив. Всички, за които ме е грижа, са живи и здрави. Няма да отида в затвора. Ела ще се върне вкъщи, където й е мястото. Ще се справим с това точно както преживяхме и самоубийството на мама, и разбитото ни семейство, и собствените ни демони.

— Да тръгваме — хващам здраво ръката на Ела.

— Къде отиваме? — пита ме.

— Вкъщи.

Замълчава за момент.

— Звучи добре.

— Да — подвиква Истън и идва от другата страна на Ела. — Стаята ти е пълна бъркотия.

— Защото непрекъснато гледаш футбол там — мърмори тя, докато я отвеждаме. — Очаквам да я изчистиш, щом се приберем.

Истън спира на вратата на апартамента и я поглежда невярващо.

— Аз съм Истън Роял. Няма да чистя.

Татко въздиша. Близнаците се кискат. Дори ченгетата сякаш едва се сдържат да не се разсмеят.

Хващам по-здраво ръката на Ела и излизаме; братята ми се подреждат в редичка. Зад нас е изтерзаното, ужасно минало. Пред нас е неопетненото ни бъдеще.

Няма да обърна поглед назад.

Глава 37
Рийд

След цели четиридесет и осем часа Гриър успява да ми уреди изслушване. Този път дори не ме дразни фактът, че съдията по случая ми е Делакорт. Има нещо много иронично, че тъкмо той ще трябва да свали всички обвинения от мен, след като се опита да подкупи баща ми.

— Като се има предвид миналото ти с този съдия, ти препоръчвам да изглеждаш възможно най-смирено по време на процеса — съветва Гриър, докато чакаме Делакорт да се появи от кабинета си. Изслушването трябваше да е започнало преди петнайсет минути, но съдията се муси отзад, опитвайки да забави неизбежното.

Предупреждението на Гриър не ми е необходимо. Не съм се усмихвал от обаждането на Ела в събота вечер.

— Влиза почитаемият съдия Делакорт, всички да станат.

— Почитаем друг път — мърмори Истън на висок глас зад мен.

Гриър гледа напред, но помощничката му, адвокат Соня Кларк, се обръща и поглежда злобно брат ми.

С крайчеца на окото си виждам Истън да се прави, че заключва устата си. Ела е до него и седи неестествено близо до Дейна. Явно се е заформила някаква странна връзка между двете в нощта, когато Стив призна, че е убил Брук, защото я е сбъркал с Дейна.

Все още смятам Дейна за змия, но, Боже, колко съм й благодарен. Да, изнудва брат ми, но спаси живота на Ела. Ако не бе взела пистолета от сейфа и не й се бе притекла на помощ, нещата можеха да завършат по много по-различен начин. Благодарение на Дейна Ела е жива, а Стив ще отиде зад решетките, обвинен в престъплението, което всички смятаха, че аз съм извършил.

Всеки път, като се сетя за това, искам да ударя нещо. Този кучи син наистина щеше да ме остави да гния в затвора за нещо, дето не съм сторил. Знам, че е баща на Ела, но никога няма да му простя. Мисля, че и Ела няма да му прости.

Гриър подръпва якето ми, за да ме подсети да стана. Подчинявам се, а после изчаквам съдебния пристав да ни разреши да седнем.

С черната си роба и сива коса, съдия Делакорт прилича на почитаема личност, но всички знаем, че не е нищо повече от утайката на земята, която прикрива престъпленията на жалкия му син изнасилвач.

Делакорт заема мястото си и започва да прелиства листовете с искането за издаване на постановление от държавното обвинение. През цялото време всички в съдебната зала стоят прави. Какъв задник.

След като часовникът отброява десет дълги минути, съдебният пристав се покашля. Зачервеното му лице издава колко е засрамен. Не е негова вината, че шефът му е пълен тъпанар. Всички му съчувстваме.

Кашлянето привлича вниманието на съдия Делакорт. Вдига глава, поглежда ни и кимва.

— Можете да седнете. Държавното обвинение има ли искане, което да отправят?

Доста е шумно, понеже хората заемат местата си. Прокурорът остава прав. Сигурно е трудно да признаеш, че си сгрешил по отношение на доказателствата и едва не си вкарал невинно дете в затвора.

— Да, има.

— И какво е то? — Делакорт изобщо не се старае да прикрие нетърпението си. Недоволен е, задето трябва да е тук, макар че това е работата му.

— Прокурорът предявява искане да отпаднат всички обвинения — стоически обявява прокурорът.

— На какво основание?

Всичко е написано в документите пред Делакорт, но понеже той мрази живота си, ще се опита да вгорчи и живота на останалите.

— Въз основа на нови доказателства става ясно, че е било обвинено погрешно лице. Задържан е друг заподозрян.

— И тези доказателства са свидетелските показания на приятелката на предишния обвиняем, както и показанията на съпругата на новия обвиняем?

— Да.

Делакорт пуфти от мястото си.

— И според екипа на прокурора са достоверни? — явно не му се иска да ме пусне от куката.

Стрелвам тревожен поглед към Гриър, който ми отвръща с едва доловимо поклащане на глава. Добре. Щом Гриър не се притеснява, то и аз няма да реагирам пресилено.

— Да. Имаме запис, на който господин О’Халоран признава, че е извършил престъплението. Показанията на жертвите се потвърждават от първоначалните физически доказателства на местопрестъплението, както и от показания, направени пред следователите Казънс и Шмит, и полицай Томас след инцидента, в който господин О’Халоран признава, че е сбъркал покойната със съпругата си.

— Напълно ли сте сигурни, че този път сте заловили правилния човек? Последният път се кълняхте, че господин Роял е извършителят на бруталното престъпление. Всъщност имахме насрочено изслушване за присъда, поради факта че той щеше да пледира виновен. Тогава ли сгрешихте, или сега? — подмята саркастично Делакорт.

Лицето на прокурора почервенява.

— Тогава сгрешихме — въпреки срама, гласът му е категоричен.

Ясно е, че на съдия Делакорт хич не му се иска да произнесе решение в моя полза. Иска да изгния. За негово съжаление, тази вечер ще си легне с горчивия вкус на провала в устата.

Взима чукчето си.

— Искането е одобрено — казва. — Нещо друго, господин прокурор?

— Да, още нещо — прокурорът се обръща и прошепва нещо на помощника си.

Гриър започва да събира нещата си.

— Приключихме ли тук? — питам.

— Да — кимва. — Поздравления. Официално си свободен от всичко това.

За първи път, откакто сме влезли в съда, си поемам дълбоко дъх.

— Благодаря — здрависваме се. Макар че, човекът, на когото трябва да благодаря, стои зад мен. От друга страна, Гриър смяташе, че трябва да пледирам виновен, независимо че съм невинен.

Ийст се пресяга над ниската преграда, но поздравът му увисва във въздуха, пресечен от думите на прокурора:

— Искаме да повдигнем обвинения срещу Стивън Джордж о’Халоран.

Поемам си въздух, когато Стив излиза от някаква странична стая, придружен от униформен пазител на реда. Влиза в съдебната зала и отива към масата на защитата, но безизразният му поглед нито веднъж не се отклонява към мен. Нито пък към дъщеря му.

— Прочетете ги, господин прокурор — произнася съдия Делакорт с отегчен глас, сякаш това е нещо, което се случва всеки ден. Предполагам, че за него може и да е така, но за нас не е.

Нито пък за Ела.

Поглеждам през рамо и виждам, че тя е ужасно уплашена и в същото време тъжна.

— Изведи я оттук — прошепвам на Ийст.

Брат ми кима, явно съгласен, че тя няма защо да слуша как четат обвиненията срещу баща й.

— Хайде, Ела, да тръгваме. Приключихме тук — продумва тихо.

Но Ела отказва. От всички други възможности, хваща точно ръката на Дейна. А Дейна, златотърсачката, изнудвачката, също хваща момичето ми за ръка. Двете се навеждат една към друга, докато прокурорът чете обвинението.

— Стивън Джордж о’Халоран, оттук насетне наричан за краткост „подсъдим“, умишлено е извършил убийство от втора степен в окръг Бейвю, щата Северна Каролина, в резултат на което е последвала смъртта на Брук Ана Дейвидсън.

— Подсъдимият да пристъпи напред.

Измествам се от пътя и гледам, изумен, как Гриър изважда друг документ. Господи. Явно не е прибрал всичко, а само документите за моя случай. Приготвя се да защитава Стив.

Стив закопчава сакото си и се приближава към пейката. Изглежда уверен и спокоен, въпреки това отказва да ме погледне в очите.

— Как пледирате? — пита Делакорт.

— Невинен — отвръща Стив с висок, ясен глас.

Свивам ръка в юмрук. Невинен, друг път. Искам да го довърша. Искам да влача лицето му по дървената маса, докато се превърне в кървава, неразпознаваема каша. Искам…

Някой ме хваща за китката. Поглеждам и се взирам в прекрасното, тъжно лице на Ела и си давам сметка какво бях на път да извърша. Затварям очи и опирам чело в нейното.

— Готова ли си да се прибираме у дома?

— Да.

Хващам я за ръката и напускаме съдебната зала и Стив; семейството ми ни следва. Пред залата неколцина репортери се спускат към нас, но момчетата на Роял са големи и заплашителни. Ограждаме защитнически Ела и държим лешоядите настрана, докато напуснем съда.

— С нас ли ще се прибереш, Ела? — пита баща ми, който ни посреща при мерцедеса.

— Завинаги ли? — пита тя предпазливо.

— Завинаги — усмихва се татко. — Гриър оформи документите за попечителството още докато го обсъждахме. — Усмивката му бързо се изпарява. — Използваме правните проблеми на Стив като основание за незабавно прехвърляне на попечителството.

Не пропускам болката, плуваща в очите на баща ми. Предателството на Стив нарани всички ни, но най-вече него. Стив е, беше, най-добрият му приятел, но този нещастник бе склонен да ме остави да ида в затвора за престъпление, което той е извършил.

И той…

Гърлото ми се стяга при спомена за другото му предателство.

Стив е имал връзка с майка ми.

Повдига ми се само като си помисля за това и почти ми се иска никой от нас да не бе прочел писмото. Но от друга страна, се радвам, че го направихме. Толкова дълго се обвинявах за смъртта на мама, чудех се дали боевете и безразсъдството ми са я докарали до самоубийство. Ийст смяташе, че зависимостта му към хапчетата я е довело до тази крачка.

Поне сега знаем истината. Мама се е погубила от чувство за вина заради връзката си с най-добрия приятел на татко. А освен това мислеше, че татко й изневерява. Стив бе я навел на тази мисъл.

Шибаният Стив. Надявам се повече никога през живота си да не видя този човек.

— Ела!

На копелето сигурно му горят ушите, защото изведнъж се появява на стълбите на съда.

— Мамка му — смотолевя Ийст.

Близнаците ругаят още по-цветисто. Обмислям дали да преметна Ела на рамо, да се пъхна в колата и да я откарам по най-бързия начин. Но явно се двоумя твърде дълго, защото Стив вече върви към паркинга.

Татко пристъпва застрашително напред и застава между Ела и Стив.

— Тръгвай си — нарежда той.

— Не. Искам да говоря с дъщеря си. — Навежда се настрани и се моли на Ела. — Ела, чуй ме. Бях надрусан онази нощ. Мисля, че Дейна може да ми е сложила нещо в питието. Знаеш, че никога не бих те наранил. Както не съм наранил и Брук. Не си разбрала правилно нещата, които ти казах онази вечер.

— Наистина ли? — Болка е изписана на лицето й. — Тази теория ли ще поддържаш?

— Трябва да ми се довериш.

— Да ти се доверя? Шегуваш ли се? Уби Брук и се опита да го лепнеш на Рийд! Не знам кой си и не искам да разбирам.

Отваря със замах вратата на колата и влиза. Затръшването на вратата вкарва всички ни в действие. Близнаците и Истън се качват в роувъра на Сойер, а аз и Ела оставаме в колата на татко.

Татко остава при Стив, но гневните им гласове са приглушени, защото прозорците на мерцедеса са затворени. Изобщо не ми пука какво си говорят. Вярвам, че татко ще прати Стив по дяволите, където заслужава да се мъчи завинаги.

Ела ме поглежда с тъжни очи, внимателно я прегръщам през рамо.

— Когато пристигнах, се държахте грубо с мен — започва тя.

— Знам — потръпвам.

— Но ви мина и… и за първи път имах семейство. — Сълзи се стичат по лицето й. Така е стиснала ръце в скута си, че кокалчетата й са побелели.

Покривам ги с длан и усещам как топлите сълзи капят по опакото на ръката ми.

— Когато Стив се появи, аз също му стъжнявах живота, но все пак беше някак готино, че е толкова ентусиазиран да бъде баща. Правилата му бяха нелепи, но момичетата в училище ме увериха, че е нормално, и понякога се чувствах така, сякаш наистина го е грижа за мен.

Преглъщам през буцата, застанала на гърлото ми. Думите й са пропити с толкова болка, която не знам как да излекувам.

— Мислех, понякога си мислех, че майка ми не постъпва правилно, като ме мъкне из страната, бягайки от една лоша връзка към друга — продължава Ела, поемайки си въздух. — Чудех се дали нямаше да е по-добре да бях отраснала със Стив. Като О’Халоран, а нес Харпър.

По дяволите. Вдигам я леко и я премествам в скута си, като нагласям мокрото й лице на шията си.

— Знам, скъпа. Обичам майка си, но понякога и аз имам лоши помисли за нея. Разбирам, че не е можела да се примири със себе си, но трябваше поне да опита. Защото ние се нуждаехме от нея — галя косата й и я целувам по челото. — Според мен гневът или горчивината не са знак за предателство.

— Исках да ме обича. — Слабото й тяло се повдига.

— О, скъпа, нещо не е наред със Стив. Той е неспособен да обича друг освен себе си. Това е негов недостатък, не твой.

— Знам. Все пак боли.

Вратата се отваря и татко се качва.

— Всичко наред ли е отзад? — пита тихо.

Очите му срещат моите в огледалото. Оставам безмълвен, защото знам, че въпросът е отправен към Ела.

Тя потреперва и въздиша, а после вдига глава.

— Да, всичко в момента е бъркотия, но ще се оправя.

Плъзва се от скута ми, но главата й остава на рамото ми.

Татко излиза от паркинга и подкарва към къщи.

— Веднъж споделих с Вал, че с теб сме отражения — прошепва ми тя. — Че по някакъв странен начин си пасваме.

Знам точно какво има предвид. Сложните чувства, които изпитваме към майките си, породени от тяхната крехкост, от прикритата им сила и любовта, с която са ни дарили, от егоизма им, който ни е засегнал… Всички тези неща са ни пречупили, но прекъснатите нишки някак са сраснали и са ни направили отново цели.

Ела ме допълва. Аз допълвам нея.

Преди ме беше страх от бъдещето. Не знаех къде ще се озова, не знаех дали гневът и горчивината някога ще си отидат, дали ще се чувствам достоен и дали ще намеря някого, който да прозре през гадняра, на когото се правя пред останалата част от света.

Но вече не ме е страх и намерих някого, който ме вижда такъв, какъвто съм. Който наистина вижда истинския мен. И аз я виждам. Винаги ще виждам само Ела Харпър, защото тя е бъдещето ми. Тя е стоманата и огъня ми, и спасението ми.

Тя е всичко.

Глава 38
Ела

Една седмица по-късно.

— Какво е това? — питам, когато излизам от банята, облечена с любимите си домашни дрехи — тениска на Рийд и къси панталони.

Днес танците продължиха по-дълго, затова пратих Рийд да се прибере сам. Когато се върнах вкъщи, го накарах да ме чака да се изкъпя, макар да заяви, че не го интересува дали съм потна.

Влизам в стаята си и заварвам цветни брошури на леглото. На повечето има снимки на ученици, стиснали учебници пред гърдите си.

— Избери си — предлага Рийд. Отправил е взор към телевизора.

Приближавам се и разбирам, че това са брошури за колежи.

— Какво да си избера?

— Избери в кой колеж ще учим.

— Ние? — Любопитна, разгръщам една от тях. „Университетът на Северна Каролина (УСК) дава дипломи още от осемнадесети век“, се казва в брошурата.

— Естествено — той се завърта на една страна и смачква половината лъскави хартии.

— Ще избираме заедно? — питам, изненадана.

— Позна. Каза, че искаш да танцуваш, така че тук има няколко, които предлагат добро образование в областта на изкуствата. — Претърсва купчината и изважда една брошура в бяло и червено. — УСК в Грийнсбъро предлага специалност с танци, както и колежът в Шарлот. И двете са официално признати от Националната асоциация на танцовите училища.

— Сам ли проучи всичко това? — Позната топлина се разлива в тялото ми.

— Разбира се.

Прехапвам долната си устна, за да не заплача. Това сигурно е едно от най-милите неща, които някой някога е правил за мен. Не се справям добре с прикриването на чувствата, Рийд се пресяга над леглото и ме издърпва към себе си.

— Това разстройва ли те? — Гледа ме изпитателно.

— Не. Това е толкова мило — хленча аз.

Усмихнат, сяда на края на леглото и ме намества между краката си. Изглежда хем смутен, хем горд.

— Беше най-малкото, което можех да сторя. Какво мислеше да правиш, преди татко да те отвлече?

— Ха, значи признаваш, че ме е отвлякъл!

— Просто така се изразих — ухилва се той.

— Хубаво. Щях да следвам в общински колеж и да получа образователно-квалификационна степен по бизнес. После две години щях да ходя на уроци по счетоводство и по възможност щях да си намеря сигурна работа с броене на цифри по цял ден. Възнамерявах да нося много дрехи в цвят каки, да ям на стол и може би да имам куче, при което да се прибирам.

Усмивката му става още по-широка.

— Е, сега можеш да влезеш в колеж по изкуствата и да се издържаш от доверителния си фонд.

— Ами твоята диплома по бизнес?

— Може да я получа навсякъде — свива рамене. — Баща ми умира да се захванем със семейния бизнес. Гид не е заинтересован. Ийст обича бързи коли. Близнаците са по-скоро като… — спира, преди да изрече името на Стив. — Близнаците харесват самолетите и не се вълнуват от ръководенето на бизнеса.

Измъквам се от прегръдката му и отивам до скрина, откъдето изваждам флаера, който предната вечер видях на таблото с обявите в „Астор Парк“ — Хейли ми го посочи. Връщам се при Рийд и заменям брошурата му за Грийнсбъро с флаера.

— Какво е това? — обръща го.

— Бокс за аматьори. Знам, че обичаш да удряш разни неща, но май не бива да ходиш повече на доковете. Така ще можеш да удряш някого и ти да бъдеш удрян и да е напълно законно. Не ти предлагам да правиш това до края на живота си, но…

— Харесва ми — заявява Рийд.

— Така ли?

— Мога да правя това, да ходя на училище и да се прибирам при теб, нали?

— Точно така — разтапям се върху него. Лукава усмивка извива устните ми. — О, и Вал предложи да взимаш Уейд. Според нея ще му се отрази добре да отнесе някой и друг юмрук по хубавото си лице.

Рийд се хили.

— Мислех, че сега са заедно!

— Заедно са. — Разсмивам се при мисълта за най-добрите ни приятели. Официално са двойка от седмица, а Вал вече налага мнението си. — Но все пак го кара да си плати за хойкането с други.

— Мацките са луди — завърта очи Рийд.

— Не сме. — Ощипвам бузата му предупредително. — А, и между другото, реших да ходя на уроци по танци. Това е единственото нещо, за което наистина завиждам на Джордан. Знам, че няма да съм толкова добра само с уроци за една година, но въпреки това ми се струва готино.

— На татко ще му хареса.

Рийд ме наглася върху себе си и започвам да се търкам в блаженото му, твърдо тяло. Устните ни се срещат, нежно и сладко. Ръцете му се прокрадват под плата на късите ми панталони и ме притискат по-плътно. Целуваме се, докато оставаме без дъх, а после се търкулвам от него, защото ако продължим в същия дух, за нула време ще започнем да се разсъбличаме. Скоро ще вечеряме, а всички решихме да положим усилия да вечеряме заедно като семейство.

Освен това Гидиън ще дойде тази вечер, а имам подарък за него.

— Справяш ли се с цялото…? — Рийд не довършва. Както винаги, не споменава Стив по друг начин освен с намеци.

— Добре съм — уверявам го. — И не се притеснявай да споменаваш Стив пред мен. Просто не го наричай мой баща, защото не е. Никога не е бил.

— Така е — съгласява се. — Никога не е бил твой баща. Не приличаш на него.

— Надявам се.

Само че, колкото и да ми се иска да не беше така, Стив ми е баща и доверителният фонд, за който Рийд говореше, всъщност е дело на Стив. Вече го намалих наполовина, но беше за добра кауза.

Мисля, че Гидиън ще е много, много щастлив тази вечер, когато разбере за сделката, която сключих с Дейна. В замяна на половината пари на Стив да изгори всички доказателства, с които държеше него и Савана. Знам, че със сигурност ги е унищожила, защото седях с нея до камината, когато изгори флашката, снимките и документите, които, както твърдеше, никога не е имала намерение да подаде в съда.

Бяхме пред същата онази камина, където Брук и бебето й са намерили смъртта си, но се опитвам да не мисля много за това. Брук я няма. Както и нероденото дете на Калъм. Нищо няма да ги върне, единственото, което можем да направим, е да оставим трагедията зад себе си.

— Ти добре ли си? — пресягам се и стискам ръката на Рийд. — Вече по-добре ли си, след всичко случило се?

— Да — признава той. — Определено съм облекчен, че няма да ходя в затвора, но все още съм бесен на твоя… на Стив. Яд ме е и на майка ми. Но се опитвам да загърбя тези неща.

Напълно го разбирам.

— Ами Истън? Не ти ли се струва малко странен напоследък? — Истън бе необичайно кротък през изминалата седмица.

— Не знам. Май е хлътнал по някакво момиче.

— Сериозно? — извъртам се на една страна.

— Сериозно — крайчецът на устата му се извива.

— Леле — поклащам глава, изумена. — Адът е замръзнал.

— Да.

Преди да ми се отдаде възможност да го разпитам още, Калъм вика от фоайето.

— Вечерята е готова.

— Хайде, да слизаме — казва Рийд и ме издърпва от леглото. — Семейството чака.

Обичам тази дума и обичам момчето, което ме хваща за ръката и ме повежда към вратата, за да се присъединим към семейството ни.

Моето семейство.