Симон Елкелес
Перфектна химия (34)

34
Алекс

Днес Бритни изхвръкна от училище след Магарешката муцуна. Преди да си тръгна, ги видях заедно, потънали в задълбочен разговор край игрището зад училище. Тя е избрала него вместо мен, което не би трябвало да ме изненадва. Когато в часа по химия тя ме попита какво да направи, трябваше да я посъветвам да зареже онзи pendejo. Тогава щях да съм щастлив, вместо ядосан и разочарован. ¡Es un cabrón de mierda!^[1]

И не я заслужава. Добре де, аз също не я заслужавам.

След училище, отивам в склада, за да видя дали мога да науча нещо за баща ми. Но без успех. Тези, които са познавали mi papá^[2] тогава, не можаха да ми кажат много, освен че не спирал да говори за синовете си. Всички разговори спряха, когато „Сатенените качулки“ подложиха склада на обстрел — знак, че искат отмъщение и няма да се спрат, докато не го получат. Не зная дали да съм благодарен, или да се тревожа, че складът се намира в изолиран район, зад една стара железопътна гара. Никой не знае за него, дори полицаите. Особено полицаите.

Не се паникьосвам от… Бум! Бум! Бум! — звуците на стрелба. В склада, в парка… очаквам ги. Някои улици са по-безопасни от други, но тук, в склада, съперниците ни знаят, че е нашата свещена територия. И те очакват разплата. Такава е традицията на нашата култура. Ако не уважаваш нашата територия, ние не уважаваме твоята. Този път никой не пострада, затова отмъщението ни няма да е като за убийство. Но разплата ще има. Те очакват да отвърнем на удара. И ние няма да ги разочароваме.

В моята част на града кръговратът на живота зависи от кръговрата на ответното насилие.

След като всичко приключва, аз потеглям по дългия път към дома и забелязвам, че съм избрал маршрут, минаващ покрай къщата на Бритни. По-силно е от мен. Веднага щом пресичам железопътната линия, една патрулка спира пред мен и две униформени ченгета излизат от нея.

Вместо да ме уведомят защо ме спират, едното от ченгетата ми нарежда да сляза от мотоциклета и да покажа шофьорската си книжка.

Подавам му я.

— Защо ме спряхте?

— Ще задаваш въпроси, след като аз задам моите — отвръща ченгето, което изучава книжката ми. — Имаш ли наркотици, Алехандро?

— Не, сър.

— А някакво оръжие? — пита другарчето му.

Поколебавам се за миг, но казвам истината.

— Да.

Едното ченге вади пистолета от кобура и насочва дулото към гърдите ми. Другото ми казва да вдигна ръце, после ми заповядва да легна на земята по очи, докато вика подкрепление. Мамка му. Този път ме спипаха, яко загазих.

— Какво оръжие по-точно?

Аз потръпвам, преди да отговоря.

— Глок, деветмилиметров. — Слава богу, че върнах беретата на Уил, иначе щяха да ме сгащят с две оръжия.

Отговорът ми изнервя леко ченгето и пръстът му на спусъка леко потреперва.

— Къде е?

— В левия ми крачол.

— Не мърдай. Ще те обезоръжа. Ако стоиш неподвижен, няма да пострадаш.

След като взема пистолета ми, второто ченге си слага гумени ръкавици и заговорва с авторитетен глас, с който госпожа Питърсън би се гордяла.

— Имаш ли някакви игли, Алехандро?

— Не, сър.

Той слага коляно на гърба ми и щраква белезници около китките ми.

— Ставай — заповядва, вдига ме на крака и ме бута да се облегна върху покрива на колата. Чувствам се унизен, докато ченгето ме опипва от горе до долу. Мамка му, знаех, че е неизбежно да ме арестуват, но не съм готов за това. Той ми показва моето оръжие. — Предполагам, че това е достатъчно основателна причина, за да те спрем.

— Алекс Фуентес, имаш право да мълчиш — започва да рецитира едно от ченгетата. — Всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб в съда…

* * *

Килията в участъка мирише на урина и застоял цигарен дим. Или може би типовете, които като мен имат нещастието да бъдат заключени в тази клетка с мен, миришат на урина и застоял цигарен дим. Така или иначе, нямам търпение да се махна оттук.

На кого да се обадя, за да плати гаранцията? Пако няма пари. Енрике вложи всичките си пари в автосервиза. Майка ми ще ме убие, ако разбере, че съм арестуван. Облягам се на металната решетка на килията и мисля усилено, въпреки че това е почти невъзможно в това вонящо място.

Ченгетата го наричат „килия за задържане“, но това е просто замаскирано название на „клетка“. Слава на Dios, че за пръв път попадам тук. И по дяволите, моля се да е за последен. ¡Lo juro!^[3]

Мисълта е доста обезпокоителна, защото винаги съм знаел, че ще пожертвам живота си заради братята ми. Каква е разликата, ако ме затворят до края на живота ми? Защото дълбоко в душата си аз не искам този живот. Искам моята майка да се гордее с мен за това, че съм станал нещо друго, а не бандит. Искам бъдеще, с което аз самият да се гордея. И отчаяно искам Бритни да мисли, че аз съм едно от добрите момчета.

Удрям глава в металните пръти, но мислите не изчезват.

— Виждал съм те в гимназията „Феърфийлд“. И аз уча там — казва един нисък бял тип, приблизително на моята възраст.

Загубенякът е облечен в риза за голф в коралов цвят и бял панталон, сякаш е дошъл тук право от голф турнир с група достопочтени съперници.

Бялото момче се опитва да изглежда непукистки, но с тази коралова риза… човече, непукизмът е последният му проблем.

Със същия успех можеше да има татуировка на челото „аз съм поредното богаташче от северната част“.

— За к’во те опандизиха? — пита Бялото момче, сякаш това е обичаен въпрос между двама обикновени хора в един обикновен ден.

— За незаконно притежание на оръжие.

— Нож или пистолет?

Поглеждам го раздразнено.

— Има ли някакво шибано значение?

— Просто се опитвам да поддържам разговора — отвръща леко засегнато Бялото момче.

Всички бели хора са такива — говорят само за да чуят как звучи гласът им.

— А ти защо си тук? — интересувам се на свой ред.

— Баща ми се обадил на ченгетата, за да им каже, че съм откраднал колата му — отвръща Бялото момче.

Завъртам очи.

— Твоят старец те е тикнал в тази дупка? Нарочно?

— Той мисли, че така ще ми даде урок.

— Аха, урока, че старецът ти е гадняр — уточнявам аз.

Вместо това баща му трябваше да го научи как да се облича.

— Мама ще ме измъкне.

— Сигурен ли си?

Бялото момче се изправя.

— Тя е адвокатка, а баща ми го е правил и преди. Няколко пъти. Мисля, че иска да вбеси мама и да привлече вниманието й. Те са разведени.

Клатя глава. Бели хора, всичко може да очакваш.

— Истина е — настоява Бялото момче.

— Сигурен съм, че е.

— Фуентес, можеш да се обадиш сега — излайва ченгето от другата страна на решетката.

Mierda^[4], заради дрънканиците на Бялото момче още не съм решил на кого да се обадя за гаранцията.

Мисълта ме цапардосва като онази голяма тлъста червена двойка върху теста ми по химия. Има един човек с пари, който може да ме измъкне от тази каша — Хектор. Главатарят на „Кървавите“.

Досега никога не съм искал услуга от Хектор. Защото човек никога не знае какво ще поиска Хектор в замяна. А ако съм задължен на Хектор, ще му дължа нещо повече от пари.

Понякога в живота се налага да избираш между две злини.

Три часа по-късно, след като съдията ми чете конско, докато ми проглуши ушите, Хектор идва да ме вземе от участъка. Той е влиятелен мъж, с пригладена назад коса, по-черна и от моята, и изражение, което недвусмислено подсказва, че с него шега не бива.

Аз изпитвам голямо уважение към Хектор, защото той е този, който ме посвети в „Кървавите латиноси“. Двамата с баща ми са отраснали в един град и са се познавали от деца. След смъртта на татко Хектор е взел под крилото си мен и семейството ми. Той ме е научил на някои нови фрази като „второ поколение“ и респектиращи думи като „наследство“. Никога няма да ги забравя.

Докато вървим към паркинга, Хектор ме потупва по гърба.

— Падна ти се съдия Гарет. Той е твърдоглав кучи син. Имаш късмет, че гаранцията не е по-висока.

Кимам, искам единствено час по-скоро да се прибера у дома.

— Ще ти върна парите, Хектор — казвам, докато се отдалечаваме от сградата на съда.

— Не се тревожи за това, човече — успокояваме Хектор. — Братята си помагат един на друг. Ако трябва да съм честен, аз съм изненадан, че за пръв път те арестуват. Ти остана най-чистият в „Кървавите“.

Взирам се през прозореца на колата на Хектор, улиците са тихи и тъмни като водите на езерото Мичиган.

— Ти си умно хлапе, достатъчно умно, за да се издигнеш в „Кървавите“ — продължава Хектор.

Бих умрял за някои от момчетата в „Кървавите латиноси“, но да се издигна? Търговията с наркотици и оръжие е само част от незаконните сделки по пътя към върха. На мен ми харесва там, където съм сега — нося се по опасните вълни, без да се гмуркам с главата надолу в дълбокото.

Би трябвало да се радвам, че Хектор обмисля да ми възложи повече отговорности в КЛ. Бритни и всичко, което тя олицетворява, е само една фантазия.

— Помисли за това — казва Хектор, когато спира пред къщата ни.

— Ще помисля. Благодаря, че ме измъкна, човече — казвам.

— Ето, вземи това. — Хектор измъква пистолет изпод седалката. — El policia^[5] конфискува твоя.

Колебая се, защото си припомням как ченгетата ме попитаха дали имам оръжие. Dios mio, беше толкова унизително, когато насочиха пистолет към главата ми, докато вадеха моя глок. Но да откажа пистолета на Хектор, ще бъде проява на неуважение, а аз никога не бих постъпил така с Хектор. Вземам оръжието и го затъквам в колана на джинсите.

— Чух, че си задавал въпроси за твоя papá. Съветът ми е да зарежеш това, Алекс.

— Не мога. И ти го знаеш.

— Е, ако откриеш нещо, ми кажи. Винаги можеш да разчиташ на мен.

— Зная. Благодаря, човече.

У дома е тихо. Отивам в спалнята, където спят моите братя. Отварям горното чекмедже и скривам пистолета зад задната дървена стена, където никой не може случайно да го намери. Пако ме научи на този номер. Лягам върху леглото и закривам очи с ръка, надявайки се малко да поспя.

Вчерашният ден изплува пред очите ми. Образът на Бритни, устните й върху моите, сладкото й дихание, смесено с моето, с единствената картина, която обсебва съзнанието ми.

Докато се унасям, само ангелското и лице прогонва кошмарите от моето минало.