Симон Елкелес
Перфектна химия (12)

12
Алекс

— Свърши ли с хондата? Време е да затварям — казва ми моят братовчед Енрике.

Аз работя в автосервиза му всеки ден след училище… за да помогна за издръжката на моето семейство, да се махна поне за няколко часа от „Кървавите латиноси“ и защото много ме бива в поправянето на коли.

Целият в грес и масло, се измъквам изпод хондата сивик, над която се трудя.

— Ще свърша след секунда.

— Добре. Собственикът вече три дни ми опява кога ще я оправим.

Затягам последния болт и отивам при Енрике, който бърше мръсните си ръце с някакъв парцал.

— Може ли да те питам нещо?

— Давай.

— Следващата седмица ще можеш ли да ми дадеш един свободен ден? Имам проект по химия в училище — обяснявам, докато мисля за темата на проекта — и трябва да се срещнем с…

— А, ясно, ти си в класа на Питърсън. Да, спомням си онези дни. Тя е голям цербер. — Братовчед ми потръпва.

— Значи, я помниш? И на теб ли е преподавала? — питам развеселен. Чудя се дали родителите й не са били надзорници в полицията. Тази жена наистина обича дисциплината.

— Как мога да я забравя? Не си въобразявайте, че сте постигнали успех, докато не откриете лекарство против неизлечима болест или не спасите земята — изрецитира Енрике, като доста добре имитира госпожа П. — Такъв кошмар като госпожа Питърсън никога не се забравя. Но аз съм сигурен, че след като имаш Бритни Елис за партньор…

— Откъде знаеш?

— Всички знаят, човече. Дори мъжете на моята възраст говорят за дългите крака и онези нейни chichis… — Енрике очертава с длани във въздуха две големи полукълба. — Е, сещаш се.

Да, сещам се.

Пристъпвам от крак на крак.

— Какво ще кажеш за следващия четвъртък да почивам?

— No hay problema.^[1] — Енрике се прокашля. — Виж, вчера Хектор те търсеше.

Хектор. Хектор Мартинес, босът в сянка на „Кървавите латиноси“.

— Знаеш ли, понякога мразя… ами сещаш се какво.

— Това, че си приклещен в „Кървавите“ — кима Енрике. — Както и всички ние. Никога не позволявай на Хектор да се усъмни в твоята отдаденост на „Кървавите“. Ако заподозре, че не си лоялен, ще се превърнеш във враг, преди да успееш да мигнеш. Ти си умно хлапе, Алекс. Не рискувай.

Енрике е ИГ — истински гангстер — защото много отдавна се е доказал пред „Кървавите латиноси“. Платил е своята дан, затова сега може да седи и да наблюдава отстрани, докато по-младите членове на КЛ се бият на фронтовата линия. Според него аз още съм зелен в занаята и има да извървя дълъг път, преди с моите приятели да се сдобием със статуса на ИГ.

— Умен? Заложих мотоциклета си, че ще преспя с Бритни Елис — осведомявам го.

— Задраскай това, което казах преди малко — подхилва се самодоволно Енрике. — Ти си пълен тъпанар. И много скоро ще бъдеш пълен тъпанар без мотор. Момичета като нея дори не поглеждат момчета като нас.

Започвам да мисля, че той е прав. Откъде, по дяволите, можа да ми хрумне, че бих могъл да примамя много красивата, много богата и много бяла Бритни Елис в моя много беден, много мексикански и много черен живот?

Диего Васкес, едно момче от училище, беше родено в северната част на Феърфийлд. Разбира се, моите приятели го смятаха за бял, при все че кожата му беше по-тъмна от моята. Освен това мислят, че Майк Бърнс — бяло момче, което живее в южната част — е мексиканец, макар във вените му да не тече и капка мексиканска кръв. Или латиноамериканска. Въпреки това минава за един от нас. Във Феърфийлд мястото на раждането ти определя какъв си.

Пред гаража силно изсвирва клаксон на кола.

Енрике натиска бутона, за да отвори голямата желязна врата.

Със свистене на гуми и скърцане на ресори колата на Хавиер Морено влетява вътре.

— Затваряй вратата, Енрике! — заповядва Хавиер задъхано. — La policia^[2] ни търси.

Братовчед ми стоварва юмрук върху бутона и изключва осветлението.

— Какво, дяволите да ви вземат, сте направили, момчета?

Кармен е на задната седалка, а очите й са кървясали или от наркотици, или от алкохол; не мога да кажа точно. Освен това здравата се е натискала с този, който беше отзад с нея, защото твърде добре зная как изглежда Кармен, когато се натиска с някого.

— Раул се опита да гръмне един от „Сатенените качулки“ — изрича завалено Кармен, подавайки глава от прозореца на колата. — Но не го уцели.

От предната седалка Раул се извръща към нея и крещи:

— Puta^[3], я ти се опитай да уцелиш движеща мишена, когато Хавиер е зад волана.

Аз завъртам очи, когато Хавиер слиза от колата.

— Да не би да критикуваш шофирането ми, Раул? — пита той. — Защото, ако е така, тук имам един юмрук, който ще забия в мутрата ти.

Раул също слиза от колата.

— Ще ти се късче от мен, а, culero?

Заставам пред Раул и го бутам назад.

— Мамка му, момчета. La policia е точно отвън. — Това са първите думи, които изрича Сам — момчето, с когото явно Кармен е тази вечер.

Всички в гаража клякат ниско, докато полицаите светят с фенерчетата си през прозорците на гаража. Аз се свивам зад големия сандък с инструментите и затаявам дъх. Последното, което искам, е да впишат в досието ми опит за преднамерено убийство. Досега като по чудо съм избягвал ареста, но все някой ден късметът ще ми изневери.

Един член на банда рядко избягва ченгетата. Или затвора.

Върху лицето на Енрике е изписано какви мисли му минават в момента. Най-сетне бе успял да спести достатъчно, за да отвори този автосервиз, а ето че сега четирима тъпи сополанковци гимназисти ще съсипят мечтата му, ако някой от тях издаде дори звук. Ченгетата ще арестуват братовчед ми ведно със старите татуировки на КЛ по тила, както и всички нас.

И след седмица ще изгуби бизнеса си.

Вратата на автосервиза се тресе. Аз потръпвам и се моля да е заключена.

Ченгетата зарязват вратата и отново насочват светлините на фенерчетата към прозорците на гаража. Чудя се кой е пропял. Никой от квартала няма да посмее да си отвори устата. Тайният код на мълчанието и сплотеността са гаранция за безопасността на нашите семейства.

След известно време, което ми се струва цяла вечност, ченгетата си тръгват.

— Мамка му, бяхме на косъм — мърмори Хавиер.

— Наистина на косъм — съгласява се Енрике. — Изчакайте десет минути и дим да ви няма.

Кармен излиза от колата… Или по-точно изпада навън.

— Здрасти, Алекс. Липсваше ми тази вечер.

Отмествам поглед към Сам.

— Да, виждам колко съм ти липсвал.

— Сам? О, аз дори не го харесвам — гука тя и приближава към мен. От нея вони на mota^[4]. — Все още чакам да се върнеш при мен.

— Няма да стане.

— Заради глупавата ти партньорка по химия ли? — Тя хваща брадичката ми, опитвайки се да ме накара да я погледна, дългите й нокти се забиват в кожата ми.

Сграбчвам я за двете китки и отмествам ръцете й, като през цялото време се питам кога моето кораво бивше гадже се е превърнало в корава първокласна кучка.

— Бритни няма нищо общо с теб и мен. Чух, че си й налетяла и си й надрънкала куп глупости.

— Иса ли ти каза? — пита тя и очите й се присвиват, превръщайки се в две цепки.

— Просто се откажи — заявявам, пренебрегвайки въпроса й — или ще си имаш работа с нещо повече от озлобен бивш приятел.

— Озлобен ли си, Алекс? Защото не се държиш като такъв. Държиш се така, сякаш пет пари не даваш.

Тя е права. След като разбрах, че спи с когото й падне, ми беше нужно известно време да го преживея, да я преживея. Питах се какво й дават другите мъже, което аз не можех.

— Някога бих дал всичко за теб — казвам й, — но вече не.

Кармен ме зашлевяла.

— Майната ти, Алекс.

— Скандал между влюбени? — разнася се провлаченият глас на Хавиер изпод капака на двигателя.

— Cállate!^[5] — викваме двамата с Кармен в един глас.

Кармен се врътва на пети и се отправя обратно към колата. Плъзва се на задната седалка и привлича главата на Сам към себе си. Звучни целувки и страстни въздишки изпълват гаража.

— Енрике, отвори вратата! — крещи Хавиер. — Изчезваме оттук.

Раул, който е отишъл да пусне една вода, излиза от тоалетната и се обръща към мен:

— Алекс, идваш ли? Нужен си ни, човече. Пако и онзи тип от „Сатенените качулки“ ще се бият тази вечер в Джилсън Парк. Знаеш, че „Качулките“ никога не се бият честно.

Пако не ми е казал за боя, навярно защото е знаел, че ще се опитам да го разубедя. Понякога най-добрият ми приятел се забърква в ситуации, от които не може да се измъкне.

А понякога ми натриса ситуации, от които няма начин аз да се измъкна.

— Идвам — заявявам и скачам на предната седалка, така че Раул е принуден да се смести отзад, при двете влюбени гълъбчета.

В последния квартал, преди парка, намаляваме скоростта. Напрежението във въздуха се сгъстява, усещам го в костите си. Къде е Пако? Дали не го пребиват от бой в някоя задна уличка?

Тъмно е. Около нас се движат сенки и космите на врата ми настръхват. Всичко изглежда зловещо, дори клоните на дърветата, полюшващи се от вятъра. През деня Джилсън Парк прилича на обикновен градски парк от предградията… като се изключат графитите на КЛ върху сградите около парка. Това е наша територия. Ние сме я маркирали.

Намираме се в предградията на Чикаго, нашата банда управлява всички улици, които водят насам. Това е улична война, в която другите банди се сражават с нас за територия. През три квартала оттук се простират богаташките имения и къщите за милиони долари. Но тук, в реалния свят, уличната война бушува със страшна сила. Обитателите на къщите за милиони долари дори не подозират, че на по-малко от километър от задните им дворове ще започне люта схватка.

— Ето го — казвам и соча към двете тъмни фигури, застанали на няколко крачки от детските люлки. Уличните лампи, обикновено осветяващи парка, сега са тъмни, но аз веднага познавам кой е Пако заради ниския му ръст и позата му на борец пред началото на мач.

Когато единият силует бута другия, аз изскачам в движение от колата. Защото надолу по улицата се задават още петима Качулки. Готов да се бия редом с най-добрия си приятел, аз пропъждам мислите, че тази схватка може да завърши за всички нас в моргата. Ако се впускам в бой с увереност и настървение, без да мисля за последствията, ще победя. Ако разсъждавам прекалено много, съм обречен на гибел.

Тичам към Пако и Качулката, за да изпреваря приятелите на противника. Пако се бие безстрашно, но другият тип се извива като червей и постоянно избягва ударите му. Сграбчвам грубо Качулката за ризата и го вдигам във въздуха, а юмрукът ми го довършва.

Преди той да успее да се изправи и отново да се хвърли към мен, аз мятам свиреп поглед към Пако.

— Мога сам да се справя с него, Алекс — казва Пако и избърсва кръвта от устата си.

— Да, а какво ще кажеш за тях? — питам и кимам към петимата Качулки зад гърба му.

Сега, когато ги виждам отблизо, осъзнавам, че всички са зайци. Ново попълнение, пълно с енергия и устрем, но без умения и опит. С новаци мога да се справя, но когато са въоръжени, са опасни.

Хавиер, Кармен, Сам и Раул застават до мен. Трябва да призная, че сме доста заплашителна тайфа, дори Кармен. Нашата приятелка умее да се бие, а ноктите й са направо смъртоносно оръжие.

Типът, когото съборих на земята, се изправя и сочи към мен.

— Мъртъв си.

— Слушай enano^[6] — подхващам аз. Дребосъците като него мразят, когато някой се подиграва с ръста им, и аз не мога да се сдържа. — Върни се на твоята територия и не навлизай в нашата.

Enano сочи към Пако.

— Той ми открадна волана, човече.

Поглеждам към Пако. Типично в негов стил е да раздразни някой Качулка, като открадне нещо толкова глупаво. Когато насочвам отново поглед към enano, забелязвам, че сега държи в ръка гаечен ключ. И го е насочил право към мен.

О, боже. След като приключа с тези Качулки, ще убия най-добрия си приятел.