Симон Елкелес
Перфектна химия (29)

29
Бритни

Не се срамувам от недъга на сестра ми. Но не искам Алекс да я види. Защото, ако се засмее, няма да го понеса. Извръщам се рязко.

— Май не умееш да изпълняваш указания, така ли?

Той се ухилва, сякаш ми казва: Аз съм член на банда, какво очакваше?

— Трябва да проверя как е сестра ми. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Така ще имам възможността да се запозная с нея. Довери ми се.

Би трябвало да го изритам навън с татуировките му и всичко останало. Би трябвало, но не го правя.

Без да кажа нито дума, го въвеждам в тъмната библиотека, облицована с махагонова ламперия. Шели седи в инвалидната си количка, а главата й е изкривена неудобно настрани, докато гледа телевизия.

Когато усеща, че не е сама, погледът й се отмества от телевизионния екран към мен и Алекс.

— Това е Алекс — обяснявам и изключвам телевизора. — Приятел от училище.

Шели дарява Алекс с кривата си усмивка и натиска клавишите на специализираната си клавиатура с кокалчетата на пръстите.

— Здравей — произнася женски компютризиран глас. Тя натиска друг клавиш. — Казвам се Шели — продължава компютърът.

Алекс коленичи до количката, за да е на едно ниво с Шели. Тази простичка проява на уважение докосва чувствителна струна в сърцето ми. Колин винаги пренебрегва сестра ми, отнася се към нея, сякаш е сляпа и глуха, освен че е физически и умствено изостанала.

— Как си? — казва Алекс, взема скованата ръка на Шели и я раздрусва. — Готин компютър.

— Това е персонално устройство за комуникация, или ПУК — обяснявам. — Помага й да общува с хората.

— Игра — казва компютърният глас.

Алекс пристъпва по-близо до Шели. Аз затаявам дъх и наблюдавам ръцете й, за да съм сигурна, че са по-далеч от гъстата коса на Алекс.

— Игри ли имаш на компютъра? — пита той.

— Да — отговарям вместо нея. — Тя се пристрасти към дамата. Шели, покажи му как работи.

Докато Шели бавно почуква по екрана с кокалчетата си, Алекс наблюдава, явно очарован.

Когато дъската за игра на дама се появи върху екрана, Шели леко побутва ръката на Алекс.

— Ти си първа — казва той.

Шели клати глава.

— Тя иска ти да започнеш — превеждам му.

— Супер. — Той докосва екрана.

Аз наблюдавам, разтопена от умиление, как този корав младеж играе мълчаливо с моята по-голяма сестра.

— Имаш ли нещо против, ако отида да й приготвя нещо за ядене? — питам, изпълнена с отчаяното желание да се махна от стаята.

— Не, върви — отвръща той, съсредоточен в играта.

— Не си длъжен да я оставиш да спечели — добавям, преди да изляза. — Тя е достоен играч на дама и не се дава лесно.

— Ъ, благодаря за гласуваното доверие, но аз се опитвам да спечеля — отвръща Алекс с искрена усмивка, без да се преструва на печен или супергерой. Това засилва желанието ми час по-скоро да избягам.

— Тя ме би — заявява той, когато след няколко минути се връщам в библиотеката с табла с храната на Шели.

— Казах ти, че е добра. Но стига игри засега — казвам на Шели, сетне се обръщам към Алекс. — Надявам се, че нямаш нищо против да почакаш, докато й помогна да се нахрани.

— Давай.

Той сяда в любимото кожено кресло на татко, а аз нагласям таблата пред Шели и започвам да я храня с ябълково пюре. Както обикновено, заниманието е съпроводено с цапане и безпорядък. Накланям глава и забелязвам, че Алекс ме наблюдава, докато изтривам с кърпа ъгълчето на устата на сестра ми.

— Шели — подхващам аз, — трябваше да го оставиш да спечели. Знаеш как да бъдеш учтива. — В отговор Шели клати глава. Ябълковото пюре се стича по брадичката й. — Така ли си решила, а? — питам, надявайки се, че картината няма да отврати Алекс. Може би го изпитвам, за да видя как ще се държи, като зърне част от живота ми. Ако е така, той издържа изпита. — Почакай Алекс да си тръгне. Тогава ще ти покажа кой е истинският шампион на дама.

Сестра ми се усмихва със сладката си, крива усмивка. Сякаш хиляда думи са вложени само в едно изражение на лицето й. За миг забравям, че Алекс все още ме наблюдава. Толкова е странно да го допусна до дома и живота си. Той не е част от този свят, но изглежда, няма нищо против да е тук.

— Защо настроението ти беше скапано в часа по химия? — пита той.

Защото ще изпратят сестра ми далеч от дома и вчера ме завариха с голи цици, докато Колин стоеше пред мен, със смъкнати под коленете панталони.

— Сигурна съм, че си чул противната клюка.

— Не, нищо не съм чул. Може би просто си параноичка.

Може би. Шейн ни видя, а той има голяма уста. Всеки път, когато днес някой от съучениците ми погледнеше към мен, си представях, че знаят. Поглеждам към Алекс.

— Понякога искам да има ден „Започни отначало“.

— А аз понякога искам да има години „Започнете отначало“ — отвръща той сериозно. — Или дни „превъртете се по-бързо напред“.

— За съжаление, реалният живот няма дистанционно управление. — Когато Шели се нахранва, аз я нагласявам пред телевизора и водя Алекс в кухнята. — Животът ми не изглежда толкова идеален, нали? — питам го, докато вадя от хладилника безалкохолни за двама ни.

Алекс ме поглежда с любопитство.

— Какво?

Той свива рамене.

— Предполагам, че всички си имаме проблеми. Моят живот е населен с повече демони, отколкото някой филм на ужасите.

Демони? Нищо не притеснява Алекс. Той никога не се оплаква от живота си.

— Какви са твоите демони? — питам.

— Хей, ако ти разкажа за моите демони, ще побегнеш презглава по-далеч от мен.

— Мисля, че ще бъдеш изумен, ако разбереш от какво бягам аз, Алекс.

Къщата се оглася от ударите на стенния часовник на дядо ми, отброяващи часовете. Един. Два. Три. Четири. Пет.

— Трябва да вървя — казва Алекс. — Какво ще кажеш утре да учим заедно след училище? У дома.

— У вас? — В южната част на града?

— Ще ти покажа част от живота си. В играта ли си?

Преглъщам.

— Разбира се. — Играта започна.

Докато го изпращам до вратата, чувам към къщата да приближава кола. Ако е мама, здравата съм загазила. Без значение колко е невинна срещата, тя ще се вбеси.

Надзъртам през прозореца до входната врата и познавам червената спортна кола на Дарлин.

— О, не. Приятелките ми са отвън.

— Не се паникьосвай — казва ми той. — Отвори вратата. Не можеш да се престориш, че не съм тук. Мотоциклетът ми е спрян на алеята.

Той е прав. Не мога да скрия факта, че е тук.

Отварям вратата и излизам навън. Алекс е плътно зад мен, когато се озовавам пред Дарлин, Морган и Сиера, които вървят към нас.

— Привет, момичета! — поздравявам ги аз. Може би ако се държа непринудено, те нямат да направят от мухата слон, задето Алекс е тук. Докосвам лакътя на Алекс. — Ние тъкмо обсъждахме нашия проект по химия. Нали, Алекс?

— Аха.

Сиера повдига вежди. Мисля, че Морган се кани да измъкне мобилния от чантата си, несъмнено за да информира останалите „М“, че Алекс Фуентес излиза от дома ми.

— Да си вървим ли, за да останете насаме? — пита Дарлин.

— Не ставай глупава — отвръщам прекалено бързо.

Алекс крачи към мотоциклета си, тениската му подчертава съвършения му мускулест гръб, а джинсите — съвършения му мускулест…

Той нахлузва каската и сочи към мен.

— Ще се видим утре.

Утре. В неговата къща.

Кимам.

— За какво беше всичко това? — пита Сиера, след като Алекс изчезва от погледите ни.

— Химия — мънкам аз.

Устата на Морган е увиснала от шока.

— Какво правите вие, двамата, насаме? — не се стърпява Дарлин. — Защото с теб сме приятелки от десет години, а мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти си ме канила у вас.

— Той ми е партньор по химия.

— Той е член на банда, Брит. Не го забравяй — поучава ме Дарлин.

Сиера клати глава.

— Да не би да си падаш по някой друг, освен по гаджето си? Колин е казал на Дъг, че напоследък се държиш странно. Като твои приятелки сме длъжни да те вразумим.

Сядам на най-горното стъпало на верандата и слушам, докато приятелките ми се впускат в половинчасова нравоучителна лекция на тема репутация, гаджета и лоялност. Зная, че са прави.

— Закълни се, че между теб и Алекс не става нищо — настоява Сиера, когато оставаме сами, а Морган и Дарлин я чакат в колата.

— Нищо не става между мен и Алекс — уверявам я аз. — Кълна се.