Робърт Чеймбърс
Улицата недостъпна (4)

IV

Понеделник сутринта в академията студентите воюваха за свободните места. Онези с по-ранни претенции прогонваха останалите, които неспокойно бяха седели върху лелеяните табуретки. Изникваха борби за палитри, четки и папки; във въздуха отекваха позиви към Сисери. Последният, мърляв бивш модел, който в по-светлите си дни бе позирал като Юда, раздаваше корав хляб по едно су къшея — това му стигаше, за да си купува цигари. Самият мосю Жюлиан се появи, за да се усмихне бащински и отново да изчезне. Изчезването му бе последвано от появата на чиновника, муцунесто създание, което се впусна сред боричкащите се орди в търсене на жертва.

Трима закъснели платци бяха открити и призовани. Четвърти бе надушен, проследен, открит и заловен зад печката подир неуспешния му опит за бягство. Някъде в този момент гълчавата стана още по-остра, призовавайки Жул.

Жул се появи, изгледа две сбивания с тъжно примирение в кафявите си очи, здрависа се с всеки и се стопи сред тълпата. Подир него настъпи атмосфера на примирение: вълци и агнета седнаха заедно, отговорниците си запазиха най-добрите места и разгърнаха списъците.

— Тази седмица ще започват с „К“ — разчу се.

И наистина беше така.

— Клисон!

Клисон веднага скочи и написа името си с тебешир пред една от предните позиции.

— Карон!

Карон изтича напред, за да запази мястото си. Изтрака съборен триножник.

— За бога! — възкликна някой на френски. — Къде си се разбързал! — продължи възклицанието на английски. С тропот по земята се посипаха четки. Сред припряното подреждане гласът на отговорника продължаваше строго да изрежда:

— Кошон! Клифърд!

Отговорникът повдигна очи, задържал пръст върху списъка.

— Клифърд!

Клифърд го нямаше. Той се намираше на три мили и всеки миг увеличаваше това разстояние. Не бързаше, напротив, крачеше с типичното си спокойствие. Придружаваше го Елиът, а двата булдога встъпваха в ролята на ариергард. Елиът четеше „Жил Блас“ и видимо се забавляваше, но тъй като виждаше, че гръмкото веселие не би подхождало на Клифърдовото настроение, се задоволяваше да се подсмихва. А спътникът му мълчеше, без да коментира, и напредваше към Люксембургската градина. Там той си избра пейка край северната тераса и смръщено започна да се оглежда. Елиът сложи каишки на кучетата си, хвърли преценяващ поглед към приятеля си и отново възобнови четенето (и подсмихването си).

Денят изглеждаше съвършен. Слънцето се бе издигнало високо над катедралата и разливаше златото си над цял Париж. Нежните кестенови листа хвърляха сянка над терасата и алеите — синкава сянка, от която Клифърд би почерпил тъй търсеното напоследък вдъхновение, стига да поискаше. Но той не гледаше към сенките. Типично за този период от кариерата му, той мислеше за всичко друго, но не и за работата си. Наоколо врабчетата се боричкаха, за да изтъкнат качествата си, едри гълъби прелитаха от дърво на дърво, мухи изникваха на пътя на слънчевите лъчи, а цветята излъчваха смесени ухания, подтикващи към копнеж. Именно под тяхното влияние Клифърд заговори.

— Елиът, ти си истински приятел…

— Повдига ми се от теб — отвърна другият и вдигна поглед от четивото си. — Точно каквото си мислех, пак е замесена някоя фуста. И — раздразнено продължи той — ако това е причината да ме замъкнеш тук… Ако си ме довел, за да ми възхваляваш някоя идиотка…

— Тя не е идиотка — меко възрази Клифърд.

— Да не би да проявяваш наглостта да ми кажеш, че си се влюбил отново?

— Отново?

— Да, отново и отново, и отново. Така ли е?

— Този път — тъжно заяви Клифърд — е сериозно.

За момент на Елиът му идеше да го удуши; подир това той се засмя безсилно.

— Хайде, слушам те, продължавай. Да чуем за онази, която ще наследи Клеманс, Мари Телес, Козет, Фифин, Колет, Мари Вердиер.

— Всички тези дами са очарователни, но с тях нямаше нищо сериозно.

— Помогнете ми, светни — мрачно промърмори Елиът. — Всяка от изброените дами на свой ред ти разкъса сърцето и по съвместителство ме накара да пропусна занятията в академията. Всяка една от тях. Ще отречеш ли?

— В думите ти може и да има известна истина, но пак трябва да ми признаеш, че винаги съм бил верен на всяка от тях…

— Да, поотделно. До появата на следващата.

— Но този път е много различно, Елиът, повярвай ми. Много по-различно.

Тъй като нямаше какво друго да стори, Елиът скръцна със зъби и продължи да слуша.

— Става дума за госпожица Недостъпна.

— Значи си седнал да хленчиш за девойката, която ти е дала пълни основания да искаш земята да се разтвори и да те погълне? И не само на теб, ами на всички нас? Хайде, продължавай.

— Да, ще ти разкрия всичко. Вече не ме е грижа. Вече не остана място за плахост.

— Ти винаги си бил особено плах — иронично каза другият.

— Отчаян съм, Елиът. Нима съм влюбен? Никога, никога не съм се чувствал тъй дяволски потиснат. Не мога да спя. Трябва да призная, че напоследък нямам и апетит.

— Спомням си, че същите симптоми се проявиха и по времето на увлечението ти по Колет.

— Ти имаш ли намерение да ме изслушаш?

— Да видим дали ще успея да предугадя следващите ти думи. Благодарение на многократните повторения зная репликите ти наизуст. Вярваш ли, че госпожица Недостъпна е чиста девойка?

— Да. — Клифърд се изчерви.

— Обичаш ли я? Не по начина, по който се тътриш подир всяка красива муцунка — обичаш ли я истински?

— Да — инатливо отвърна събеседникът му. — Готов съм…

— Нека не бързаме със заричанията. Готов ли си да се ожениш за нея?

Клифърд почервеня още по-силно.

— Да — промълви той.

— Близките ти много биха се радвали да чуят това — изръмжа Елиът, предъвкал гнева си. — Мили тате, току-що сключих брак с една очарователна гризетка, която съм сигурен, че ти ще приветстваш с разтворени обятия, заедно с новата си тъща, перачката. Бога ми, Клифърд! Този път ти си затънал по-лошо. Благодари се на небето, че моят здрав разум стига и за двама ни. Макар че в този случай нямам никакви основания за опасение. Госпожица Недостъпна по недвусмислен начин сложи край на похожденията ти.

— Госпожица Недостъпна… — отвърна Клифърд и се намести, но неочаквано замлъкна, защото в шарената сянка на алеята крачеше самата обсъждана от тях дама. Роклята й бе безукорна, а широкополата сламена шапка хвърляше крива сянка над очите й.

Елиът първи се надигна и се поклони. Клифърд свали шапката си с тъй скромен, жален и умоляващ вид, че младата жена се усмихна.

Усмивката й бе очарователна; когато Клифърд, неспособен да запази равновесие, леко залитна, дамата неволно се усмихна за втори път. Тя спря пред една от пейките на терасата и извади книга, но не я зачете, а само я разтвори на отбелязаното място, положи я обърната в скута си, усмихна се, въздъхна и се загледа към града, отдавна забравила за Фоксхол Клифърд.

След малко тя отново взе книгата, но пак не я зачете, а се зае да намества розата в корсажа си — голяма и червена роза. Цветето пламтеше като огън над сърцето й и също като огън сгряваше същото онова сърце, пърхащо под нежните листенца. Тя въздъхна отново, защото се чувстваше много щастлива. Небето бе толкова синьо, въздухът бе тъй нежен, слънцето милваше така нежно — сърцето й не можеше да не пее: да не пее към цветето, красящо гръдта й. Сред тълпата минувачи, сред вчерашния свят, сред милионите други, един се обърна към мен. Тъй пееше то.

Два сиви гълъба прелетяха над терасата, за да кацнат там и да започнат да клатят глави, и да се тътрят. Тази гледка накара госпожицата да се засмее възторжено. В този момент тя видя Клифърд пред себе си. Той отново бе стиснал шапката си в ръка, а върху лицето му се редуваха умоляващи усмивки, които биха развълнували и сърцето на бенгалски тигър.

За момент тя се намръщи, а после се загледа любопитно в него. Това й позволи да забележи сходство между неговите поклони и кимащите й гълъби — сходство, извлякло от устните й омаен смях. Нима това беше госпожица Недостъпна? Тъй променена, тя дори не можеше да познае себе си. А песента на сърцето й заглушаваше всичко останало. Песента трепереше върху устните й, молеше се да бъде излята, макар и под формата на привидно небрежен смях. Смях към един кимащ гълъб. И към мосю Клифърд.

— И си мислите, че след като съм си позволила да отвръщам на поздравите на студентите от квартала, вие ще бъдете мой приятел? Аз не ви познавам, мосю, но тъй като суетата е синоним на мъжа, нека изтъкна: радвайте се, мосю Суета, че аз ще отвръщам на поздрава ви.

— Но аз ви моля… умолявам ви да ми позволите да изразя почитта, която тъй дълго.

— Бога ми, почитта ви въобще не ме интересува.

— Поне ми позволете на моменти да разговарям с вас. Понякога. Много рядко.

— Първо на вас, после на всички…

— Нищо подобно; аз ще бъда самата дискретност.

— Дискретност?

Погледът й бе ясен и недвусмислен; за момент Клифърд трепна, но само за момент. Подир това духът на безразсъдността го обзе, той седна до нея и се разкри изцяло. През цялото време усещаше, че е глупак, че увлечението не се равнява на обич, че всяка следваща изречена дума го обвързва по невъзможен за избягване начин. През цялото време Елиът попоглеждаше намръщено към него и полагаше усилия да удържа булдозите, които изявяваха желание да се притекат на помощ на господаря Клифърд: дори кучетата усещаха, че нещо не е наред. Самият Елиът се ограничаваше да процежда все по-остри ругатни.

В края на излиянието си Клифърд сияеше от вълнение, но госпожица Недостъпна забави отговора си, което бързо охлади страстта му. Това забавяне спомогна за нормализирането на ситуацията. Разочарованието започваше да се просмуква, но Клифърд го прогони и отново пристъпи към излияния. В един момент дамата го прекъсна.

— Благодаря ви — бавно и сериозно поде тя. — До този момент никой мъж не ми беше предлагал брак.

Младата жена се обърна, загледа се към града и помълча няколко мига.

— Вие ми предлагате много. Аз съм сама и нямам нищо… Аз самата съм нищо.

Погледът й отново се насочи към бляскавия Париж. Клифърд проследи очите й.

— Трудно е — промълви тя. — Трудно е непрекъснато да работиш, винаги сама, без никакъв приятел, на когото да се довериш. Аз зная това. Ние го знаем. Ние, които нямаме нищо и никого, които отдаваме себе си без въпроси, когато обичаме. Да, без въпроси. Отдаваме сърцето си, макар да знаем как ще свърши всичко.

Тя докосна розата в гръдта си, за момент забравила събеседника си.

— Благодаря ви, наистина съм ви благодарна. — Тя разтвори книгата, откъсна венчелистче от розата и го пусна сред страниците. Накрая повдигна поглед и каза тихо: — Но не мога да приема.