Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rue Barrée, (Обществено достояние)
Превод от
,
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
dune (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2024)

Издание:

Автор: Робърт У. Чеймбърс

Заглавие: Кралят в жълто

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Deja Book“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: сборник

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: май 2014

Отговорен редактор: Благой Д. Иванов

Редактор: Христо Блажев

Художник: Христо Чуков

Коректор: Катрин Якимова

ISBN: 978-954-2989-64-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17801

История

  1. — Добавяне (изнасяне като отделно произведение)

II

Двадесет и четири часа по-късно Селби напълно бе забравил за тайнствената госпожица Недостъпна. През остатъка от седмицата той работи предимно в студиото; натрупалата се умора го накара да си легне в събота още преди вечеря. Тогава му се присъни жълтееща река, която го даваше. Едва в неделя сутринта без никаква връзка той се замисли за синеоката дама, а след няма и десет секунди я зърна. Това се случи край сергиите за цветя на мраморния мост. Дамата разглеждаше саксия с теменуги. Цветарят влагаше огромни усилия във възхваляването на стоката си, но госпожица Недостъпна само поклати глава.

Не може да се каже със сигурност дали Селби би спрял да разглежда столистните рози, ако не беше разговорът с Клифърд от изминалия вторник. Напълно е възможно любопитството му да се бе изострило — с изключение на пуйките, едно деветнадесетгодишно момче е най-любопитното двукрако създание. От двадесет нататък то просто започва да прикрива това си качество. Но за оправдание на Селби трябва да се признае, че пазарът наистина изглеждаше привлекателно. Под безоблачното небе цветята скриваха парапета на моста. Въздухът бе налят с ухание; слънцето бе заметнало шарена сянка сред клонките и пламтеше в листенцата на розите. Личеше, че пролетта е дошла — и че се намира в разгара си. Водоноските разливаха свежест сред булеварда; доверчивите въдичари тревожно следяха перата си сред пенестата Сена. Белеещи се кестени туптяха от жуженето на пчелите. Пеперуди размятаха крилца край цветята. Във въздуха се носеше уханието на затоплена пръст, а шуменето на реката напомняше за горски поток. Сред поклащащите се лодки прелитаха лястовици. От клетка край недалечен прозорец се обаждаше канарче.

Селби отмести поглед от розите и се загледа към небето. Нещо в птичата песен го бе разчувствало. А може би той бе усетил сладостното влияние на майския въздух.

В първите мигове той дори не осъзнаваше спирането си, по-късно осъзна смътно причината за него, подир това реши, че трябва да поднови пътя си, накрая размисли и погледна право към госпожица Недостъпна. Цветарят каза:

— Госпожице, това е прекрасна саксия с теменуги.

Госпожица Недостъпна поклати глава.

Градинарят се усмихна. Видно беше, че тя не се интересува от цветята. Тя бе закупила много саксии с цветя тук, най-малко две всяка пролет, без да се пазари. Но какво искаше тогава? Явно теменужките бяха само предлог за някаква по-важна трансакция. Той потри ръце и се огледа.

— Искрено мога да ви препоръчам тези лалета — отбеляза той. — Или зюмбюлите.

Цветарят изпадна в захлас само при вида на уханните клонки.

— Това — промърмори дамата и посочи към великолепен розов храст с чадърчето си. Гласът й трепна.

Селби, срамно подслушващ чужди разговори, долови това. И цветарят също го долови. Сред уханието на розите той надушваше отлична сделка. И все пак трябва да му се признае, че той не прибави и сантим към същинската стойност на цветето. Най-вероятно девойката беше бедна, пък и бе очарователна.

— Петдесет франка, госпожице.

Тонът на градинаря бе сериозен. Госпожица Недостъпна разбра, че пазаренето би било излишно. За момент и двамата замълчаха. Цветарят не се впусна да хвали продукцията си: розовото дръвче беше смайващо, всеки можеше да види това.

— Ще взема теменугите — заяви момичето и извади два франка от захабената си чанта. Тогава тя повдигна очи. Сълза затрудняваше взора й и пречупваше светлината като диамант, а в нея се отрази и образа на Селби. Един допир на носната кърпичка прочисти сепнатите сини очи, но младежът се задържа пред погледа, макар и смутен. Той веднага се загледа към небето, неочаквано връхлетян от астрономически интереси. Тъй като това му изследване се проточи цели пет минути, в един момент цветарят също изви врат; един полицай също се присъедини. Смутен, Селби се загледа в обущата си, продавачът се загледа в него, а полицаят продължи обиколката си. Непознатата госпожица отдавна бе изчезнала.

— Какво мога да ви предложа, мосю? — каза продавачът.

Без сам да знае защо, Селби започна да купува цветя. За огромно удоволствие на цветаря — той никога не бе продавал толкова много от продукцията си, никога не бе успявал да го стори на тъй отлични цени и никога не се бе натъквал на толкова лесно съгласяващ се клиент. И въпреки всичко продавачът пак имаше основание да се оплаква, защото в случая му липсваше тръпката на пазаренето.

— Тези лалета са великолепни!

— Наистина е така! — разпалено потвърди Селби.

— Уви, те са много скъпи.

— Вземам ги.

— Бога ми! — каза си цветарят. — Той е по-луд от повечето англичани.

И пазарлъкът продължаваше.

— Този кактус…

— Да, разкошен е!

— Ала, уви…

— Бъдете така добър да ми изпратите и него.

Цветарят се облегна на перилата.

— Този омаен розов храст… — тихо поде той.

— Същинска красота. Ако не се лъжа, цената му е петдесет франка…

Селби се изчерви и млъкна. Продавачът се наслаждаваше на объркването му. Но неочаквана хладна решителност прогони смущението и художникът заяви твърдо:

— Вземам и него. Защо младата дама не го купи?

— Младата дама не е богата.

— Откъде знаете?

— Защото й продавам много теменужки, а те не са скъпи.

— Тези ли цветя закупи тя?

— Тези, мосю, синьо-златните.

— Кога възнамерявате да й ги изпратите?

— По пладне, когато е отминала най-голямата навалица и пазарът затвори.

— Изпратете й и розовия храст. И — тук Селби хвърли изпепеляващ поглед насреща му — не смейте да казвате от кого са.

Цветарят го гледаше смаяно, а живописецът невъзмутимо продължи:

— Останалото изпратете в хотел „Сенат“ на улица „Турнон“ №7. Ще съобщя на портиера.

Тогава той закопча ръкавицата си и се отдалечи. Още след първия ъгъл, скрил го от погледа на портиера, Селби бе връхлетян от изчервяване и от осъзнаването, че е пълен глупак. Десет минути по-късно се намираше в хотелската си стая и със слабоумна усмивка повтаряше:

— Аз съм глупак, аз съм непростим глупак!

Час по-късно той все още седеше в креслото си, в същата поза, все още с шапка и ръкавици, стиснал бастунчето си, притихнал и загледан във върховете на обущата си. Усмивката му не беше толкова глупашка, колкото по-скоро замислена.