Робърт Чеймбърс
Улицата недостъпна (5)

V

Клифърд се нуждаеше от месец, за да се възстанови, макар че експертът в тази област, Елиът, го обяви за здрав още в началото на първата седмица. Пък и оздравяването му бе ускорено от сърдечността, с която госпожица Недостъпна отвръщаше на поздравите му. По четиридесет пъти на ден Клифърд я благославяше за отказа й и благодареше на провидението. А в същото време — колко си чудно, сърце! — се измъчваше по неизразим начин.

Това бе започнало да дразни Елиът: отчасти заради мълчаливостта на другаря му, отчасти заради необяснимата промяна в поведението на госпожица Недостъпна. В честите им срещи, когато тя, поела по улица „Сена“ с голяма сламена шапка, се разминаваше с Клифърд и спътниците му и се усмихваше изчервена, Елиът започна да подозира. Но тези му подозрения така и не се сдобиха с доказателства, така че той престана да мисли по въпроса, определяйки Клифърд като идиот и запазвайки неопределено мнение за дамата. През цялото това време Селби ревнуваше. В началото той отказваше да го признае пред себе си и изостави студиото, за да прекара един ден сред природата. Но, очаквано, горите и поляните само влошиха състоянието му, а поточетата му нашепваха за обичаната. И косачите, подвикващи едни на други, като да зовяха името й. Този ден в провинцията, наместо да го успокои, му донесе цяла седмица раздразнение. Седмица, през която той работи гневно, през цялото време измъчван от желание да разбере какво прави Клифърд в момента. Това му състояние достигна връхната си точка в неделя, в случайна разходка, отвела го до пазара за цветя на моста Пон-о-Шанж, за да го насочи към моргата и обратно към мраморния мост. Селби сам почувства, че това обхождане е безсмислено, затова се отправи да посети Клифърд, отпиващ ментов коктейл в градината си.

Двамата се впуснаха да обсъждат морала и човешкото щастие; всеки от тях намери другия за забавен събеседник, макар че Селби не успя да изтръгне нищо от Клифърд — за искрена забава на последния. Но пък ментовият джулеп успокои ревността и прибави надежда. Когато Селби заяви, че трябва да си върви, Клифърд също се надигна; тогава гостът, за да не остане по-назад, настоя да придружи Клифърд обратно до входа на квартирата му, което от своя страна стана повод за ново изпращане… Покрай трудното разделяне двамата взеха решение да вечерят заедно, а после да похвърчат. Под общия знаменател на хвърченето попадаха всички онези Клифърдови вечерни обходи, та в този случай изразът трябваше да се равнява на веселие. Те се отправиха в ресторант „Миньон“ и докато Селби разговаряше с готвача, Клифърд хвърляше по някое и друго бащинско око към оберкелнера. Вечерята представляваше успех — или поне влизаше в типа вечери, определяни по този начин. По време на десерта Селби чу някой край тях да казва:

— Селби Хлапака е пиян като талпа.

Някаква група мина край тях; Селби имаше смътното усещане, че се е здрависал с всеки от тях сред оправдано веселие, защото цялата компания бе много остроумна. Насреща му Клифърд се кълнеше в непоклатима вярност към приятеля си Селби. Изглежда, и други се бяха присъединили към масата им: или седнали край тях, или непрекъснато навъртащи се наоколо, шумолейки с поли. Уханието на рози, шумоленето на ветрила, допирът на пълнички ръце и кикотът ставаха все по-неясни и неясни. Струваше му се, че в помещението се промъква мъгла, докато не настъпи моментът, в който всеки отделен предмет придоби болезнена острота, само лицата останаха неясни, а гласовете му се струваха пронизителни. Селби се изправи, спокоен и невъзмутим, за момента в пълен контрол над себе си, макар и много пиян. Той сам усещаше състоянието си: към себе си се отнасяше с подозрение, което би подобавало на пристъпващ до него крадец. Този себеконтрол позволи на Клифърд да полее главата му с ледена вода и при последващото им оттегляне на улицата опиянението на Селби не личеше. Известно време той смогна да задържи този си самоконтрол. Единствено лицето му оставаше по-бледо и по-изопнато от обикновено; и думите му бяха малко по-бавни, за да компенсират нуждата от предпазливост. В полунощ той остави Клифърд да спи като младенец в нечий фотьойл, стиснал велурена ръкавица и омотан с пернат шал, който да го пази от течението. От своя страна, преодолял коридора и стълбите, Селби се озова на улицата в непознат квартал. Той механично потърси името на улицата, но то не му говореше нищо. Затова се обърна и закрачи към светлините, струпани в края й. Те се оказаха по-далече от очакваното; след дълго дирене младежът трябваше да стигне до заключението, че някаква мистериозна причина е отстранила очите му от обичайните им места и им е придала птиче разположение.

Беше му неприятно да мисли за затрудненията, които щяха да последват от тази метаморфоза. Той опита да извие глава като гълъб, за да изпробва гъвкавостта на шията си. Обзе го съкрушителна мъка: сълзи започнаха да се събират в очите му, сърцето му потръпваше, освен това се сблъска с някакво дърво. Този сблъсък събуди мисълта му; Селби потисна заклокочилите си чувства, взе си шапката и закрачи по-бързо, стиснал устни и зъби. Той съумяваше да крачи добре и почти без залитане; след някаква вечност мина покрай редица файтони. Ярките им светлини — червени, жълти и зелени — го дразнеха. Би било приятно да ги изпотроши с бастуна си. Въпреки това Селби потисна този си импулс и отмина. По-късно осъзна, че би могъл да си спести сили, ако наеме кола; с това си намерение пое обратно, ала файтоните му изглеждаха толкова далече, а фенерите светеха тъй ярко и объркващо, че се отказа и отново се огледа.

Огромна и неопределена сянка се издигаше от дясната му страна. Селби разпозна Триумфалната арка и замислено я заплаши с бастуна си. Големината й го дразнеше с прекомерността си. Нещо изтрополи върху паважа; след известен размисъл той реши, че това трябва да е бил бастунът му, но вече нямаше значение. Овладял изцяло себе си, сложил край на частичното неподчинение на десния си крак, той осъзна, че прекосява площад „Конкорд“ — и то със забързана крачка, която заплашваше да го отведе до Мадлената. Не, така нямаше да стане. Той рязко се обърна надясно, прекоси моста, отмина Бурбонския дворец и се понесе по булевард „Сен Жермен“. Тук Селби напредваше сносно, макар че масивността на военното министерство му нанесе лична обида. Едва тук младежът почувства липсата на бастуна си: би било приятно да го прокарва по протежение на оградите. Тогава му хрумна, че нищо не му пречи да използва шапката си по същото предназначение, само че подир намирането й Селби забрави причината, поради която беше посегнал към нея, та трябваше царствено да я постави обратно връз темето ги. Подир това му се наложи да влезе в битка с желанието просто да седне върху тротоара и да заридае. Това сражение трая до достигането на улица „Рен“: там той се загледа в дракона, надвиснал над едноименния двор. В съзерцание времето летеше неусетно; доста по-късно младежът осъзна, че нищо не го задържа тук, и поднови пътя си. Напредъкът протичаше бавно. Вече не го преследваше желание да седне и ридае, но бе изникнал нов нагон, изискващ дълъг и неподвижен размисъл. Десният крак забрави покорността си и отново атакува левия си събрат, успявайки да го нападне във фланг и да го блъсне в препречваща дъска. Селби понечи да я заобиколи, но откри, че дъската представлява част от преграда. Опитът за събарянето на дъските също се оказа неуспешен. Тогава той зърна червен фенер, оставен върху купчина павета зад бариерата. Прекрасно. Как щеше да се прибере, след като булевардът беше затворен? Но не, той не се намираше на булеварда. Коварният десен крак го бе отвлякъл встрани, защото самият булевард се простираше назад, протегнал безкрайната си редица улични лампи. Това не беше булевардът, ами някаква си мрачна уличка, разровена и отрупана с камънаци.

Селби повдигна очи. Настойчиви в чернотата си букви личаха върху бариерата.

Улицата недостъпна

Младежът седна. Двама полицаи, с които той се познаваше, се приближиха до него и го посъветваха да се надигне, но седналият възрази, изтъквайки личните си предпочитания. Полицаите се оттеглиха със смях. А Селби вече размишляваше над новия си проблем: как да посети госпожица Недостъпна. Очевидно тя се намираше на някой от етажите на голямата сграда с железните балкони. Вратата на сградата несъмнено щеше да бъде заключена, но пък какво от това — той просто възнамеряваше да крещи, докато дамата не се появи, това беше замисълът му. Сетне друга идея, също тъй бляскава, докосна мислите му: да тропа по вратата, докато дамата не се появи. В крайна сметка Селби отхвърли и двете. Реши да се покатери на някой балкон, да отвори прозореца и учтиво да се осведоми за госпожицата. Доколкото можеше да види, в къщата светеше само един прозорец — на втория етаж. Именно към него се загледа той, преди да се покатери отвъд бариерата и купчините павета. Ето че самата постройка беше достигната; фасадата й се извисяваше пред него. Изглеждаше невъзможно гладка. Но и това нямаше да представлява проблем, защото младежът бе споходен от внезапна ярост — онзи пиянски гняв, който не търпи препятствия. Кръвта започна да бучи в ушите му като океан. Той стисна зъби, скочи към един перваз и увисна на решетките. Разумността бе избягала под наплива на множество гласове; сърцето му пулсираше пробивно. С помощта на декорациите върху фасадата, тръби и кепенци той започна да напредва към заветния балкон. Там шапката му падна и изтрака по стъклото. За момент Селби остана облегнат на парапета, за да си поеме дъх. Тогава прозорецът бавно се отвори.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо, преди девойката плахо да отстъпи две крачки. Селби виждаше, че лицето й е почервеняло; виждаше как тя присяда до осветената от лампата маса. Пак безмълвен, той влезе в стаята и затвори огромния прозорец зад себе си. Погледите им отново се срещнаха.

Стаята бе малка и бяла. Всичко в нея бе бяло — и балдахинът на леглото, и умивалничето в ъгъла, и голите стени, и порцелановата лампа — и собственото му лице, ако Селби можеше да се види в този момент. А лицето и шията на дамата пламтяха в същия цвят, който красеше разтворените пъпки на розовото дръвче на камината край нея. Селби не говореше. Тя, изглежда, не очакваше това от него. Той бе зает да осъзнава стаята. Всеобщата белота, чистотата на всичко — това започваше да го смущава. Привикналият му поглед започваше да различава и други предмети в светлината на лампата. Имаше пиано, кофа за въглища, малък метален сандък и вана. Вратата приютяваше редица закачалки. Бяла кретонова завеса покриваше окачените там дрехи. Върху кревата лежаха чадър и сламена шапка, на масата имаше ролка за пиано, мастилница и нотни страници. Зад Селби имаше гардероб с огледало, но в този момент той не гореше от желание да вижда лицето си, защото бе започнал да изтрезнява.

Девойката продължаваше да се взира в него. Лицето й не изразяваше нищо, макар устните на моменти да трепваха незабележимо. Очите й, смайващо сини на дневна светлина, сега изглеждаха тъмни като кадифе; руменината по врата й се усилваше и избледняваше с ритмичността на всеки дъх. Тук тя изглеждаше по-малка и по-крехка, отколкото на улицата; нещо в извивката на шията й показваше почти детска невинност. Раздвижването му, довело погледа му до огледалото, предшестваше шок: Селби остана разтърсен като човек, зърнал някаква срамна гледка. За момент погледите им се срещнаха, преди неговите очи да се насочат към пода. Устните му пребледняха; вътрешната борба го накара да сведе глава и обтегна нервите му до предел. Битката приключи бързо; вътрешният глас произнесе неопровержимо решение. И той се вслушваше, заинтересуван, макар и сам да бе усещал смътно същината на решението още преди оформянето му. След миг изправи глава, а дамата веднага се надигна, все още отпуснала едната си ръка върху масата. Селби отвори прозореца, взе си шапката и спря. Наместо да излезе, младежът се приближи до розовото дръвче и докосна цветчетата с лика си. Едно от тях стоеше на масата в чаша с вода. С механично движение девойката го взе, допря го до устните си и го положи на масата до себе си. Селби мълчаливо повдигна цветето и се отправи към вратата. Стълбището бе мрачно и притихнало; дамата взе лампата си и го изпроводи до входа. Там тя лично издърпа резетата и отвори металната вратичка.

През нея Селби отнесе розата си.