Робърт Чеймбърс
Улицата недостъпна (1)

I

Една сутрин в академията „Жюлиан“ един студент се обърна към Селби:

— Това е Фоксхол Клифърд — и с четката си посочи към младеж, който седеше пред триножника си, без да прави нищо.

Селби, срамежлив и нервен, се приближи до въпросния и поде:

— Казвам се Селби… току-що пристигам в Париж и нося препоръчително писмо…

Гласът му се изгуби в трясъка на съборен триножник; собственикът на съборения триножник се нахвърли върху съседа си. Известно време в студиото на господата Буланже и Лефевр се чуваше единствено битката им, в крайна сметка пренесла се върху стълбището. Селби, получил още поводи да се притеснява за посрещането си, плахо погледна към Клифърд, който от своя страна невъзмутимо наблюдаваше сражението.

— Тук е малко шумно — рече Клифърд. — Но когато опознаете останалите, ще видите, че са свестни.

Прямотата му моментално направи положително впечатление на Селби. А Клифърд със същата пленителна непринуденост го запозна с още неколцина студенти от най-различни националности. Някои от тях се проявиха като по-сърдечни от другите, но всички бяха любопитни. Дори полубожественият отговорник си направи труда да каже:

— Друже мой, ако някой говори френски като вас и освен това е приятел на мосю Клифърд, той няма нужда да се притеснява за работата си в това студио. Разбира се, вие разбирате, че ще трябва да се грижите за огнището до появата на следващия новак?

— Напълно.

— И нямате нищо против плявата?

— Не — отвърна Селби, макар да я ненавиждаше.

Развеселеният Клифърд си сложи шапката с думите:

— В началото ще трябва да очаквате много от нея.

Селби също взе своята шапка и последва новия си познайник.

На минаване край подиума на модела край тях се разнесе крясък:

— Chapeau! Chapeau!^[1]

Някакъв студент скочи от мястото си и заплаши Селби. Последният почервеня и погледна към Клифърд.

— Трябва да ги почетете, като си свалите шапката — обясни Клифърд през смях.

Малко засрамен, Селби се обърна към състудентите си и го стори.

— Et moi? — възкликна моделът.^[2]

— Вие сте очарователна — отвърна Селби, сам изненадан от дързостта си. Творците скочиха като един, крещейки:

— Той се справи добре! Той е наш човек!

А позиращата дама се засмя, изпрати му въздушна целувка и възкликна:

— A demain beau jeune homme!^[3]

Цялата седмица Селби работи необезпокояван. Френските студенти му лепнаха прозвището I’Enfant Prodigue, което бе свободно интерпретирано като Блудния син, хлапето, Селби Малчугана и Мелби. Когато прозвището премина в Малеби, Клифърд сложи край на поредицата; тя пое назад и се върна до Хлапето.

Пристигна сряда, а заедно с нея и мосю Буланже. В продължение на три часа студентите се гърчиха под хапливия му сарказъм — сред които и Клифърд, който трябваше да узнае, че от творби разбирал още по-малко и от творенето. В случая Селби извади по-голям късмет. Професорът мълчаливо огледа творбите му, хвърли му остър поглед и с неопределен жест отмина. Скоро той се оттегли заедно с Бугеро — за голямо облекчение на Клифърд, който побърза да си нахлузи шапката и да си тръгне.

На следващия ден той не се появи, така че Селби, разчитал да го срещне в студиото (впоследствие той щеше да разбере, че е наивно от негова страна да разчита на нещо подобно), трябваше да се прибира сам до Латинския квартал.

Париж все още беше непознат за него, макар да не го смущаваше особено с великолепието си. Никакви скъпи спомени не вълнуваха американската му гръд на площад „Шатле“ или край катедралата „Света Богородица“. Съдебната палата с часовника, кулите си и алено-сини гвардейци; площад „Сен Мишел“, гъмжащ от омнибуси и бълващи вода грифони, трамваите и двойките полицаи, отрупаните с маси тераси на кафене „Ваше“ — всичко това не представляваше интерес за него. Той дори не осъзна момента на навлизането си в прословутия Латински квартал.

Някакъв файтонджия го заговори в качеството му на буржоа и изтъкна превъзходството на возенето в карета пред ходенето. Някакъв гамен, привидно страшно заинтересуван, се осведоми за последните вести от Лондон, а после на прави челна стойка и призова Селби двамата да си премерят силите. Някаква красива девойка го изгледа продължително с виолетовите си очи. Той дори не я забеляза, но тя, зърнала собственото си отражение в един прозорец, не можа да пропусне изчервяването си. При опита си да възобнови пътя си тя се натъкна на Фоксхол Клифърд и побърза да се отдалечи. Смаяният Клифърд я проследи с поглед, преди да се обърне към Селби, който бе поел по булевард „Сен Жермеп“, за да достигне улица „Сена“. Клифърд се огледа в близката витрина. Резултатът му се видя незадоволителен.

— Аз не съм красавец — помърмори той, — но не съм и плашило. Защо тя така се изчерви при вида на Селби? Ми кога не съм я виждал да поглежда към някого по такъв начин. Сигурен съм, че и останалите от квартала могат да кажат същото. Освен това тя никога не ме поглежда, при положение че винаги съм бил почтителен.

Той въздъхна, промърмори нещо, свързано със спасяването на душата му, и се отдалечи с типичната си походка. Без видими усилия Клифърд настигна Селби на ъгъла; двамата прекосиха слънчевия булевард и се настаниха пред кафене „Серкъл“. Там Клифърд се поклони на всички на терасата, заявявайки на спътника си:

— С всички тях ще се запознаеш по-късно. За момента нека ти представя две от парижките забележителности: мосю Ричард Елиът и мосю Стенли Роудън.

Забележителностите добродушно отпиваха вермут.

— Днес те нямаше — неочаквано поде Елиът.

Клифърд избягваше да го поглежда в очите.

— За да се докоснеш до природата? — додаде Роудън.

— Коя е щастливката? — продължаваше Елиът, а Роудън веднага се включи:

— Име: Ивет; националност: бретонка…

— Не — сухо отвърна Клифърд. — Госпожица Недостъпна.

Темата бе сменена веднага; изненаданият Селби трябваше да слуша имена, които чуваше за първи път, и хвалби за спечелилия последната Римска премия. С възторг той се запозна с дръзки мнения и честни обсъждания, макар и проведени предимно на жаргонен английски и френски. Освен това той копнееше за времето, когато на свой ред ще се потопи в борбата за слава.

Камбаните на „Сен Сюлпис“ отбелязаха настъпването на кръгъл час; Люксембургският дворец отговори мелодично. С един поглед към слънцето, затъващо зад Бурбонския дворец, те се надигнаха и се отправиха на изток, прекосиха булевард „Сен Жермен“ и се понесоха към Медицинската академия. На ъгъла някаква девойка се размина с тях. Клифърд се подсмихна, Елиът и Роудън изглеждаха развълнувани. Във всеки случай всички те я поздравиха. Без да повдига очи, тя отвърна на поздрава им. А Селби, изостанал от тях заради някаква пъстра витрина, видя насреща си едни от най-сините очи, които някога бе съзирал. Очите веднага се сведоха към земята; младежът побърза да настигне другите.

— Небеса — обяви той. — Знаете ли, че току-що видях най-красивото момиче.

Възклицанието на тримата му спътници отвърна като гръцки хор.

— Госпожица Недостъпна!

— Какво? — неразбиращо възкликна Селби. Единствено Клифърд отговори, и то с неразбираем жест. Два часа по-късно Клифърд беше този, който се обърна към Селби и рече:

— Виждам, че искаш да ме попиташ нещо; от километри личи по шаването ти.

— Да — почти невинно отвърна Селби. — Става дума за онази девойка. Коя е тя?

В усмивката на Роудън се долавяше съжаление, а Елиътовата съдържаше горчилка.

— Името й — бавно поде Клифърд — не е известно на никого от нас. Или поне — съвестно добави той — доколкото се простират познанията ми. Всеки от Латинския квартал и поздравява, а тя отвръща на поздрава, но никой не е могъл да се сдобие с повече от това. Занятието й, ако може да се съди по ролките, които тя носи със себе си, е пианистка. Живее на тиха уличка, непрекъснато ремонтирана от общината; тъмните букви на ремонтната табела, съдържащи названието на въпросната уличка, са се превърнали и прозвище на нашата непозната дама: улицата недостъпна.

Мосю Роудън, чийто френски е тромав, в началото наричаше нашата любимка Ру Бари…^[4]

— Нищо подобно — разпалено възрази Роудън.

— Така че госпожица Бари — или Недостъпна, ако предпочиташ — е почитана от всеки некадърен художник в квартала.

— Ние не сме некадърни художници — поправи го Елиът.

— Аз не съм — каза Клифърд. — Позволи ми да изтъкна, Селби, че тези двама господа на няколко пъти неподходящо са й предлагали услугите си. Благодарение на това узнахме, че дамата притежава смразяваща усмивка, с която не се поколебава да си послужи в подобни моменти и — тук той придоби мрачен вид — аз бях принуден да стигна до заключението, че нито академичната елегантност на Елиът, нито жизнерадостните форми на Роудън са успели да развълнуват леденото й сърчице.

Елиът и Роудън, възмутени, възкликнаха в един глас:

— Ами ти!?

— Аз — прямо отвърна Клифърд — се боя дори да пристъпя там, където вие се втурвахте.