Робърт Чеймбърс
Улицата недостъпна (3)

III

Около пет часа същия следобед дребната женица с тъжния поглед, която изпълнява портиерската служба в хотел „Сенат“, получи възможност удивено да закърши ръце: цяла каруца с цветя спря пред входа. Тя повика на помощ пиколото Жозеф, който, след като пресметна стойността на цветята през petits verres, мрачно отрече да има представа за крайната им цел.

— Сигурно са за жена! — каза портиерката.

— Може би са за теб? — предположи Жозеф.

След миг мълчание дребната жена въздъхна. Жозеф почеса носа си — нос, чиято изисканост може да засенчи всяка цветна витрина.

Цветарят изникна, стиснал шапката си, и няколко минути по-късно Селби стоеше сред стаята си, свалил връхна дреха и запретнал ръкави. До неотдавна стаята бе съдържала около два квадратни метра свободно пространство, която площ понастоящем бе заета от кактус. Леглото се огъваше под тежестта на теменужки, лилии и подсунки, а от умивалника влажност черпеха бъдещи дръвчета.

Малко по-късно Клифърд изникна на посещение, спъна се о една продълговата саксия грах, руга известно време, извини се, а после, успял да забележи цялостното озеленяване на стаята, удивено се настани върху саксия здравец. Това, естествено, бе краят на здравеца, но Селби само махна с ръка и продължи да се вглежда в кактуса.

— Бал ли ще провеждаш? — попита Клифърд.

— Н-не… просто много обичам цветя — обясни Селби, но обяснението бе лишено от ентусиазъм.

— Предполагам. — Подир известно мълчание гостът добави: — Хубав кактус.

Селби си придаде вид на ценител, докосна кактуса и внимателно намести няколко бодила. Тогава се появи Жозеф, понесъл сметката. Служителят я оповести високо, отчасти за да впечатли Клифърд, отчасти да изнуди Селби да даде pourboire, от който самият Жозеф щеше да извлече най-голяма полза и евентуално да подели с цветаря. Клифърд направи опит да се престори, че не е чул, а Селби плати и надплати. Подир това домакинът се върна в стаята, правейки се на безразличен. Това му начинание се провали, защото си скъса панталоните о кактуса.

Клифърд премина към обсъждането на незначителни теми, запали си цигара и се загледа през прозореца — с други думи, той стори всичко, за да даде на Селби шанс. Домакинът се опита да се възползва, но заекна, след като смотолеви, че пролетта най-сетне е пристигнала. Насреща му продължаваше да се белее Клифърдовият тил. Този врат притежаваше завидна изразителност. Дребните заострени ушички изглеждаха налети с поискано злорадство. Селби направи последен опит да запази достойнството си, насочвайки се към запасите си от руски цигари: те щяха да предложат спасителна тема. Уви, кактусът отново успя да изникне на пътя му.

— Проклет бодил — процеди Селби неволно, против желанието си да запази самообладание. Той нямаше вина: бодлите на кактуса бяха и дълги, и остри; и достатъчно дълги, за да достигнат стаявания му гняв. Вече нямаше връщане назад: Клифърд се бе извърнал към него.

— Я кажи, Селби, защо си накупил всичките тези треволяци?

— Харесвам цветята — повтори Селби.

— Какво ще правиш с тях? Виждам, че цялото ти легло е заето. Няма да можеш да спиш.

— Ще мога. Особено ако ми помогнеш да смъкна саксиите на земята.

— И къде ще ги оставиш?

— Бих могъл да ги дам на портиерката…

Селби съжали за тези си думи още в момента на изричането им. Небеса, какво щеше да си помисли Клифърд за него? Нима щеше да повярва, че всичките тези цветя са били купени именно заради портиерката? А и когато из Латинския квартал се разчуеше. Селби не можеше да търпи подигравките, а бъбривостта на Клифърд му бе отлично известна.

В този момент някой почука на вратата.

Селби стреснато погледна към Клифърд — по начин, разчувствал госта. Този поглед представляваше едновременно признание и молба. Клифърд веднага се надигна, проправи си път през цветния лабиринт, допря око до пролуката край вратата и попита:

— Кой се е дотресъл, да го вземат мътните?

Този цветист начин на изразяване е типичен за Латинския квартал.

— Елиът е — сам отговори Клифърд, извръщайки глава. — А също и Роудън и булдозите им. — Той отново се обърна към вратата. — Изчакайте на стълбите, сега ще дойдем.

Дискретността е добродетел. В Латинския квартал добродетелите като цяло са рядкост. Посетителите се настаниха на стълбището и започнаха да си свирукат.

Не след дълго Роудън подвикна:

— Надушвам цветя. Двамата пируват вътре!

— Точно ти би трябвало да познаваш Селби достатъчно добре — изръмжа Клифърд иззад вратата.

Междувременно домакинът трескаво заменяше раздраните си панталони.

— О, ние познаваме Селби — натърти Елиът.

— Мда — потвърди Роудън. — Той урежда цветни пиршества и поканва Клифърд, а ние чакаме на стълбите.

— Докато кварталната младеж пирува и празнува — каза Роудън. С неочаквано свъсване той се осведоми: — Одет там ли е?

— А Колет? — додаде Елиът. И без да чака отговор, сам извика: — Колет, там ли си? Аз тук си клатя краката.

— От Клифърд всичко може да се очаква — рече Роудън. — Такъв стана той покрай онази госпожица Недостъпна.

А Елиът се обади:

— Знаете ли, господа, че днес следобед видяхме да докарват цветя пред дома й.

— Рози и прочие — уточни Роудън.

— Сигурно са били за нея. — Елиът бе започнал да гали булдога си.

Жегнат от неочаквано подозрение, Клифърд се обърна към Селби. Последният си тананикаше, подбираше си ръкавици и зареждаше табакерата си. Накрая той откъсна един цвят от кактуса, пъхна го в бутониерата си и се усмихна на госта. Този му жест доста смути Клифърд.