Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (6)

Пета глава
Под каменните блокове

Когато се сипна зората, гигантският лъв и тигрицата бяха все още там. Дремеха край трупа на лопатара, слънчев лъч хвърляше светло петно върху тях. Зазиданите в своето каменно скривалище хора не можеха да откъснат поглед от страховитите си съседи. Щастие и радост изпълваха гората, саваната и реката. Чаплите водеха своите малки на риболов; гмурците се шмугваха под водата като седефени светкавици; из тревичките и клонките пърполеха птички. Внезапно проблясване издаваше рибарчетата; пъстрата сойка се перчеше със своята синьо-сребристо-червеникава премяна, а бъбривата и насмешлива сврака, кацнала на някое клонче, поклащаше опашката си, която ту лъщеше, ту изглеждаше съвсем тъмна. Гарвани и врани грачеха по скелетите на дивото магаре и на тигъра: разочаровани, че по костите нямаше и една мръвчица, те се стрелваха към останките на лопатара. Тук обаче два едри пепеляви лешояда им препречваха пътя. Тия птици с голи шии и студени воднисти очи не смееха да докоснат плячката на хищниците. Кръжаха, въртяха се, посягаха с вонящите си клюнове и ги отдръпваха, като се поклащаха глупаво или се издигаха рязко нагоре. После застиваха, сякаш обзети от размисъл, и само главите им понякога трепваха внезапно. Освен мярналата се за миг и изчезнала в клоните рижа катерица никъде не се виждаха никакви животни: миризмата на големите хищници караше всички да се спотайват в полумрака или в сигурни убежища.

Нао смяташе, че гигантският лъв се е върнал, защото не е забравил ударите на копието му; съжаляваше за необмислената си постъпка. За улхамрите нямаше съмнение, че зверовете ще се разберат и всеки на свой ред ще дебне пред скривалището им. В главата му изплуваха разкази за неукротимата злоба и упоритост на различни животни, оскърбени от човека. От време на време гърдите му се изпълваха с ярост; той се изправяше и размахваше тоягата или брадвата си. Гневът му се уталожваше бързо: макар да бе победил сивия мечок, не вярваше, че човекът може да се мери с едрите хищници. В тъмната пещера бе постигнал успех с хитрост, но нямаше как да се справи с гигантския лъв или с тигрицата. А не виждаше друг изход, освен да се бие: трябваше или да умрат от глад под камъните, или да се възползуват от момента, когато тигрицата щеше да остане сама. Дали може наистина да разчита на Нам и на Гау?

Разтърси се, сякаш му бе станало студено; срещна настойчивите погледи на другарите си. Прииска му се да покаже своята сила, да ги успокои:

— Нам и Гау се измъкнаха от зъбите на мечока: ще се измъкнат и от ноктите на големия лъв!

Младите улхамри се извърнаха към дремещите ужасни зверове.

Нао откликна на мислите им:

— Големият лъв и тигрицата няма да останат все заедно. Гладът ще ги раздели. Когато лъвът отиде в гората, ще се бием, но Нам и Гау трябва да изпълняват моите нареждания.

Думите на водача събудиха надежда в сърцата на младежите; дори гибелта не им се струваше тъй страшна, щом щяха да се сражават редом с Нао.

Синът на Тополата, който винаги се обаждаше пръв, викна:

— Нам ще ти се подчинява до смъртта си!

Другарят му вдигна и двете си ръце:

— Гау не се бои от нищо, щом е с Нао.

Водачът ги загледа с топло чувство; в гърдите им сякаш бе нахлула цялата мощ на естеството, съпроводена от безброй неизразими усещания — Нам и Гау нададоха боен вик и размахаха брадвите си.

Зверовете подскочиха при този шум; странниците закрещяха още по-предизвикателно; хищниците нададоха гневно ръмжене… После отново настана покой. Светлина озари гората; сънливостта на зверовете бе поуспокоила бързоногите животни и те скришом се промъкваха към реката; от време на време лешоядите откъсваха по някоя мръвка; чашките на цветята се разтваряха към слънцето; животът се надигаше тъй неукротим и многолик, че сякаш се канеше да завладее самото небе.

Тримата мъже чакаха търпеливо също като животните. Понякога Нам и Гау задрямваха. Подобно на мамутите, вълците или кучетата Нао градеше постепенно разни неясни планове. Разполагаха с месо за още едно ядене, но започваше да ги мъчи жажда: тъй или иначе, все щяха да издържат няколко дни.

На здрачаване гигантският лъв се изправи. Хвърли огнен поглед към каменните блокове, за да се увери, че враговете му са още там. Навярно вече не си спомняше какво точно се бе случило, но желанието му за мъст се разпалваше и поддържаше от миризмата на улхамрите: той изсумтя ядно и отново обиколи отворите на убежището им. Като си спомни най-сетне, че тая крепост е непристъпна и нещо в нея боде лошо, престана да броди и се спря при трупа на лопатара, който бе почти непокътнат от лешоядите. Тигрицата вече го чакаше. За кратко време изядоха останките, после гигантският лъв обърна към тигрицата червеникавата си глава. Като че някаква нежност бе обзела дивия звяр, тигрицата замърка и се затъркаля в тревата. Тигъролъвът отърка муцуната си о гърба на своята другарка, близна я с грапавия си и гъвкав език. Тя се оставяше на ласките му, притворила зеленикавите си лъскави очи; после отскочи и доби почти заплашителен вид. Самецът изръмжа глухо и гальовно към заигралата се в здрача тигрица. В оранжевите отблясъци тя приличаше на танцуващ пламък; изтягаше се като огромна змия, пълзеше в тревата, спотайваше се, а после правеше огромни скокове.

Отначало неподвижен, стъпил здраво на тъмните си лапи, със запалени от слънцето червени огънчета в очите, нейният другар се спусна подире й. Тя побягна, шмугна се в една ясенова горичка и той я последва пълзешком.

Като видя зверовете да изчезват, Нам рече:

— Отидоха си… Трябва да прекосим реката.

— Нима Нам вече няма уши и не може да души с носа си? — отвърна му Нао. — Или смята, че може да бяга по-бързо от големия лъв?

Нам сведе глава: тежко сумтене се носеше от ясеновата горичка и придаваше неумолим смисъл на думите, изречени от водача. Воинът проумя, че макар сега зверовете да не дремеха край базалтовите блокове, опасността бе все тъй близка.

Независимо от това надеждата се прокрадна в сърцата на улхамрите: тъкмо поради своята близост тигъролъвът и тигрицата неминуемо щяха да потърсят бърлога. Едрите хищници рядко живеят на открито особено през дъждовния сезон.

Палещото слънце потъна в мрак пред очите на тримата мъже и те изпитаха онзи затаен страх, от който настръхват тревопасните из поля и гори. Още по-силен стана той, когато враговете им се завърнаха. Походката на гигантския лъв бе тържествена, дори някак натежала; тигрицата игриво се усукваше около него. Приближиха се и задушиха пак убежището на хората в мига, когато аленото светило изчезваше, когато безграничен трепет и рев на гладни зверове изпълни простора: чудовищните муцуни се доближаваха отново и отново до улхамрите, пламтящите зелени очи танцуваха пред тях като светлинки над тресавище. Най-сетне тигъролъвът приклекна, а другарката му се промъкна през тревите да търси плячка из храсталаците около реката.

Едри звезди се разгоряха по бездънния небосклон. Из целия простор замигаха тия неизменни светли точици и архипелагът на Млечния път се открои с всичките си заливи, проливи и ярки островчета.

Гау и Нам дори не поглеждаха небесните тела, Нао обаче не беше безразличен към тях. Те изпълваха тъмната му душа с едно по-тънко усещане за нощта, за мрака и вселената. Той вярваше, че са обикновени късчета жарава и се пръсват различно всяка нощ, но някои се появяваха все на едни и същи места. От целодневното принудително бездействие в него се бе натрупала енергия, черният гъсталак наоколо и мъничките небесни светлинки го изпълваха с мечти. Сърцето му преливаше от възторг и той се чувствуваше някак по-здраво свързан със земята.

Лунните лъчи пробиха през клоните. Те озариха приклекналия сред високите треви гигантски лъв и тигрицата, която бродеше из саваната и гората с намерение да подгони насам някое животно. Действията й разтревожиха водача.

Накрая тигрицата дотолкова се отдалечи под дърветата, че можеха да започнат бой с нейния другар. Ако Нам и Гау бяха равни по сила на Нао, той навярно би си опитал късмета. Измъчваше го жажда. Тя измъчваше още повече Нам: макар да не му беше ред да бодърствува, не можеше да заспи. Очите на младия улхамър блестяха трескаво в мрака; дори Нао бе някак омърлушен. Никога не се бе чувствувал тъй откъснат от своето племе, това островче от живи същества, извън което бе като изгубен сред безмилостната шир. Привиждаха му се лицата на жените — те излъчваха по-нежна, по-вярна и по-трайна сила от мъжките лица…

Все тъй умислен, той заспа с оня лек сън, който и най-дребната промяна в обстановката може да прекъсне. Времето се изнизваше под звездите. Нао се събуди чак когато тигрицата се завърна. Не носеше плячка; изглеждаше уморена. Тигъролъвът се надигна, подуши я и на свой ред тръгна да ловува. И той мина покрай реката, притаи се в храстите и навлезе в гората. Нао го следеше напрегнато. Неведнъж понечи да събуди другарите си (Нам най-сетне бе задрямал), но верният усет му подсказваше, че звярът още не се е отдалечил достатъчно. Най-после се реши; докосна раменете на воините и когато те се надигнаха, промълви:

— Готови ли са Нам и Гау да се бият?

Отговорът бе:

— Синът на Антилопата ще последва Нао!

— Нам ще се бие с копие и харпун.

Двамата воини наблюдаваха тигрицата. Тя лежеше, но не спеше: бе нащрек, с гръб към тях, на известно разстояние от базалтовите блокове. По време на своето бдение Нао безшумно бе разчистил изхода. Ако тигрицата ги усетеше веднага, само един или двама от тях щяха да успеят да се измъкнат от убежището. След като провери в ред ли са оръжията му, Нао избута навън харпуна и брадвата си, после запълзя крайно предпазливо. Има късмет: воят на вълците и крясъкът на улулицата заглушиха лекия шум от триенето на тялото му в земята. Нао се озова на открито, през отвора се показа главата на Гау. Младият воин изскочи рязко; тигрицата се обърна и загледа втренчено странниците. Изненадата й попречи да нападне веднага, така че Нам също успя да се измъкне. Едва тогава тигрицата направи първия си скок, като изрева призивно; после, без да бърза, се приближи до хората, убедена, че няма как да избягат. Същевременно те вдигнаха копията си. Нам пръв трябваше да метне своето, после Гау — и двамата щяха да се целят в лапите. Синът на Тополата издебна сгоден случай. Оръжието изсвистя; улучи твърде високо, близо до рамото. Може би разстоянието бе голямо или острието се бе плъзнало накриво, защото тигрицата явно не усети никаква болка: заръмжа и ускори ход. На свой ред и Гау хвърли копието си. Не уцели животното, то успя да отскочи. Беше ред на Нао. Той беше по-силен от другарите си и можеше да нанесе опасна рана. Запрати копието, когато тигрицата се бе приближила на двайсет лакти разстояние; умери я в тила. Раната не я спря и тя се хвърли напред.

Връхлетя стремително върху тримата мъже: Гау се строполи с раздрана от ноктите гръд. Нао бе стоварил тежката си тояга; тигрицата ревна със счупена лапа, а синът на Тополата я нападна с голямото си копие. Тя се изви светкавично, събори Нам на земята и се изправи на задните си лапи, за да сграбчи Нао. Чудовищната паст го облъхна с горещ, зловонен дъх; остри нокти се впиха в него… Той замахна отново с тоягата. Виейки от болка, зашеметената хищница пусна странника и той успя да й строши още една лапа. Тигрицата се завъртя объркано, като дереше въздуха и се опитваше да се задържи изправена, а тоягата неуморно я налагаше. Животното падна и Нао можеше да го довърши, но се тревожеше за ранените си другари. Гау се бе изправил, от трите дълбоки драскотини по гръдта му се стичаше кръв и го обагряше цял. Нам лежеше зашеметен с няколко леки на пръв поглед рани; силна болка го пронизваше в гърдите и в кръста; не можеше да се вдигне. Отвърна на въпросите на Нао като в просъница.

Тогава водачът попита:

— Може ли Гау да дойде до реката?

— Гау ще дойде до реката — промълви младият улхамър.

Нао се просна по корем, долепи ухо до земята, пое дълбоко въздух. По нищо не личеше гигантският лъв да се приближава и понеже се бяха сгорещили от битката, а жаждата им бе станала нетърпима, водачът вдигна Нам на ръце и го пренесе до водата. Там помогна на Гау да се напие, самият той също пи до насита, освежи и Нам, като изля няколко шепи вода в устата му. После се упъти отново към базалтовите блокове, като притискаше Нам до гърдите си и подкрепяше залитащия Гау.

Улхамрите изобщо не умееха да лекуват рани: покриваха ги с шума и по-скоро животинският усет, а не човешкият разум им подсказваше да избират по-миризливи растения. Нао се измъкна пак, за да откъсне листа от върба и мента, посмачка ги и наложи с тях гърдите на Гау. Кръвта вече не течеше толкова обилно, раните очевидно не бяха смъртоносни. Нам се посъвзе малко, макар крайниците му, особено краката, да бяха още безчувствени. Нао не пропусна да каже това, което трябваше:

— Нам и Гау се биха добре… Синовете на улхамрите ще възхваляват храбростта им…

Лицата на младежите се оживиха — те се радваха, че отново са присъствували на победата на своя водач.

— Нао повали тигрицата — промълви глухо синът на Антилопата, — както повали и сивия мечок!

— Няма по-силен воин от Нао! — простена Нам.

Тогава синът на Леопарда повтори думите на надеждата с такова убеждение, че възвърна сладостното упование на ранените в бъдещето:

— Ние ще си възвърнем Огъня!

После добави:

— Големият лъв е още далеч… Нао отива да търси дивеч.

Нао обикаляше по откритите места, особено около реката. От време на време се спираше при тигрицата. Тя бе жива. Беше цяла в кръв, но очите й светеха все така; тя следеше високия човек, който се разхождаше около нея. Раните по хълбока и по гърба бяха леки, но лапите й дълго нямаше да заздравеят.

Нао се спираше до победената хищница; смяташе, че и тя възприема нещата като хората, и й викаше:

— Нао счупи лапите на тигрицата!… Сега тя е по-слаба и от вълчица!

Щом воинът се приближеше, тя се надигаше и ръмжеше от яд и от страх. Той вдигаше тоягата си:

— Нао може да убие тигрицата, а тигрицата не може да стори на Нао нищо с ноктите си!

Разнесе се някакъв шум. Нао пропълзя във високата трева. Появиха се сърни, явно подгонени от кучета, чийто лай се чуваше ясно. Щом надушиха миризмата на тигрицата и на човека, те се хвърлиха във водата, но копието на Нао изсвистя във въздуха; улучи една от сърните в хълбока и течението я понесе. Той бързо заплува към нея. Довърши я с един удар на тоягата, вдигна я на раменете си и я понесе към скривалището тичешком, тъй като долавяше близка опасност… Тъкмо се провря между камъните, и от гората изскочи гигантският лъв.